03
Сря, Юни
24 New Articles

Кавказ, Европа и НАТО

брой6 2008
Typography

На пръв поглед, сензационното заявление на френския външен министър Бернард Кушнер, че Европа (т.е. ЕС) ще ограничи външнополитическата си активност до смяната на властта в САЩ, не произведе кой знае какъв ефект в сегашната, доста напрегната, обстановка. Нещо повече, създаде се впечатление, че това признание е закъсняло, направено е било по принуда и вече нищо не може да промени. Европейските държави и, в частност, същата тази Франция, признаха очевидното твърде късно, когато вече бе нарушено глобалното статукво, беше пролята немалко кръв в района на Кавказ, а Русия настойчиво поиска да се погледне истината в очите и да се признае провала на еднополюсния модел на устройство на света.

Войната в Южен Кавказ, която започна почти непосредствено след серията от посещения на германския външен министър Щайнмайер, опитал се да приложи т.нар. „совалкова дипломация” в региона и да реши за месец онова, по което Москва с променлив успех работи вече 15 години, тласна европейската политика в задънена улица.

Все още предстои да бъдат напълно осъзнати последиците от петдневната война в Южен Кавказ, но и днес е очевидно, че в последвалия бойните действия безпрецедентен международен и регионален дипломатически ажиотаж, като червена нишка минава проблемът за „европейския избор”. Впрочем, още преди Кушнер и то без всякакъв стремеж да демонстрира излишна „политическа коректност”, този проблем бе очертан от Владимир Путин. В интервю за германската телевизия ARD, руският премиер, прокарвайки паралел между европейската позиция за целостта на Сърбия и реакцията на ЕС към събитията в Грузия, отбеляза: „Ако европейските страни и занапред продължат по същия начин да провеждат политиката си, ще ни се наложи да обсъждаме проблемите на Европа директно с Вашингтон”. Ако реториката на Русия и САЩ, по време на военните действия и непосредствено след тях, изглеждаше достатъчно цялостна и логична, развивайки се в руслото на фронталното противопоставяне на позициите, в Европа се очерта очевидно разцепление. От едната страна бяха осъзнаващите фундаменталния характер на проблема Германия и Франция, а от другата – съзнателно нагнетяващите нездраво напрежение Полша, Украйна и балтийските постсъветски държави.

Очевидно е, че в основата на споменатото по-горе заявление на Кушнер не е сложният характер на кавказката, или която и да било друга проблематика, нито пък неспособността реално да се оценят националните интереси на Франция, а именно „диригентското” безсилие срещу дисхармонията, която внасят в европейския хор проамерикански настроените членки на ЕС от Източна Европа. Ясно е, че всеки опит да бъде заглушен полския „фалцет” в европейската външна политика от страна, да речем, на Берлин би довел до непредсказуеми последици вече вътре в самия Съюз. Днес, Европа е изправена пред исторически избор – или да отстъпи пред американските сателити, или да преразгледа цялата идеология на развитието си, да обозначи ясно няколко конкретни унифицирани приоритети и да се ориентира към създаването на „нов съюз вътре в досегашния”. Заявлението на германския федерален канцлер Ангела Меркел в Санкт Петербург, че Украйна и Грузия не са готови да получат План за действия за членство в НАТО, показа, че Берлин изглежда е възприел аргументите на Москва и не вижда смисъл от открита конфронтация с нея.

НАТО и европейската сигурност

Бъдещата съдба на НАТО е крайъгълен проблем, който през следващите години ще определя състоянието на целия европейски „организъм”. Механичното разширяване на алианса и възможността за включването в неговата зона на отговорност на конфликтни региони и държави, преживяващи продължителен период на формирането си като такива, много трудно може да се впише в развитието на т.нар Европейска отбранителна инициатива.

При липсата на каквито и да било лостове за въздействие върху страните от Източна Европа, Франция е наясно, че разширяването на НАТО и проблемите на европейската сигурност не са взаимносвързани, а по-скоро си противоречат. Мълчаливо наблюдавайки американските усилия, насочени към присъединяването към пакта на Грузия и Украйна, Париж, на практика, разчита на постепенното ограничаване активността на Атлантическия алианс, което би открило възможност за осъществяването на Европейската отбранителна инициатива. Към приблизително същата стратегия на мълчаливо наблюдаване ерозията на НАТО се придържа и Германия. Нещо повече, в Берлин нямаше как да не забележат, че именно разширяването на НАТО стана повод за изтеглянето на американските контингенти от германска територия на Изток, в рамките на т.нар. план за предислокация на въоръжените сили на САЩ (EUCOM Transformation), лансиран от президента Буш на „историческата” среща на НАТО в Истанбул, през 2004. Впрочем, този процес съвпада донякъде с германските интереси, защото е свързан с отслабването на американския контрол над самата Германия. През същата 2004, Франция, Великобритания, Германия и САЩ постигнаха неформална договорка за създаването на самостоятелни европейски въоръжени сили, които да съгласуват действията си с ръководството на НАТО. За последното условие много активно лобираше Великобритания, която винаги е виждала в НАТО инструмент за ограничаване на германските и френски амбиции. Тоест, можем да констатираме, че процесът на формиране на блокове между отделни членки на НАТО вътре в самия пакт, обещава да се превърне в траен процес, който да приключи с тоталната ерозия на Северноатлантическия алианс, като единен военно-политически организъм.

Активността, която демонстрира Германия преди началото на военните действия в Южен Кавказ, а Франция – след като Грузия беше принудена да капитулира, свидетелства, че главните европейски „играчи” вече се опитват да апробират базовите елементи на Европейската отбранителна инициатива в конфликтните региони. Разбира се, САЩ по никакъв начин не са заинтересовани от успеха на тази мисия, затова и вдъхновената от Вашингтон и НАТО необмислена грузинска атака срещу Южна Осетия може да се приеме като своеобразен отговор на миротворческите усилия на Щайнмайер, който съвсем ясно трябваше да демонстрира недостатъците на самостоятелната европейска стратегия. В същото време, опитът на Европа да заложи на американско-руското съперничество, като средство за постигане на стратегически отстъпки от страна на Русия в енергийната сфера, също се оказа погрешен. През август 2008, Москва демонстрира наличието на пряка връзка между действията на САЩ в близост до руските граници и задачите на новата европейска сигурност, като по този начин превърна американския авантюризъм в европейски проблем.

В още по-деликатна ситуация се оказа Турция. Руския удар срещу Грузия и форсирането на Черно море от американски военни кораби, накараха Анкара да предприеме безпрецедентна ревизия на своята стратегия в Кавказ и Централна Азия. Така, Турция оперативно се ориентира към формирането на нови условия в отношенията с Иран и активизира военните си действия срещу кюрдите в Северен Ирак, смятан за „запазена зона” на САЩ.

И така, инерционното и диктувано от догматичната воля на Вашингтон, понататъшно разширяване на НАТО влиза в сериозно противоречие със задачата да бъде гарантирана европейската сигурност, едновременно по няколко вектора:

- Един от резултатите от присъединяването към пакта на държавите от Източна Европа стана формирането, вътре в ЕС, на своеобразен „американски клуб”, чиито членки се опитват да действат в редица критично важни (включително и за Европа) региони не съобразно някакви общи европейски позиции, а в руслото на американските интереси. Войната в Южен Кавказ показа, че Полша, балтийските постсъветски държави (а в бъдеще, вероятно, и Украйна) вместо да съдействат за утвърждаване на европейската политика в една или друга кризисна зона, на практика, пренасят кризата в самата Европа и нейното „ядро”.

- Създаването на проамерикански „буфер” между Европа и Русия непосредствено въздейства върху проблема за енергийната сигурност на ЕС. Стратегическите проекти с участието на Германия, Италия, Гърция, Австрия, Франция, България и др., включително проектите „Северен поток” и „Южен поток”, се сблъскват, във фазата на своята реализация, с пасивното (или активно) противодействие на „буфера”.

- Разработените в ЕС трансгранични проекти от типа на „Набуко”, не могат да се реализират в условията на провокираните от Вашингтон „контролирани конфликти” в зоните на добив и транзит на енергоносители (Централна Азия, Иран, Ирак, Кавказ).

Транзитната алтернатива

Митът, че руските действия срещу Грузия „още по-остро” са демонстрирали актуалността на газопровода „Набуко”, като алтернативен (т.е. заобикалящ Русия) маршрут за транзит на енергоресурси от Евразия за Европа, се сблъскват със суровата реалност на прекрояването на цялата регионална и трансрегионална конфигурация, което пък прави всички разговори за проекти от подобен мащаб, просто несериозни.

Осъзнавайки това, Казахстан, започва да се изтегля от инвестиционните и инфраструктурни проекти в Грузия и, в същото време, разглежда територията на Иран като потенциален маршрут за транзита на петрол към Персийския залив и по-нататъшното му транспортиране към азиатските пазари.

В тази връзка, мисията на американския държавен секретар Кондолиза Райс, която посети Астана в началото на октомври, най-вероятно е била да убеди ръководството на Казахстан в скорошното стабилизиране на грузинския маршрут. Това обаче е въпрос, в който теорията няма нищо общо с практиката. Така, „теоретичното” изявление на казахстанския премиер Масимов, че Астана „както и досега ще се придържа към принципа за многото вектори в енергийния си транзит към световните пазари, включително през Азербайджан и Грузия”, никак не се връзва с „практическата” позиция на президента на националната компания „КазМунайГаз” Каиргелди Кабилдин, според който: „рисковете за петролния транзит по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, във връзка с последните събития в Грузия, рязко нараснаха, затова казахстанските експерти следва по-активно да анализират алтернативните направления”.

И така, къде е алтернативата и на какво е алтернативна?

Тук също следва ясно да разграничаваме теорията от практиката. Това, че според практическата визия на САЩ „алтернативният” на Русия маршрут на петролния транзит, минава през конфликтния Южен Кавказ, за Казахстан има само теоретично значение. За тази държава практическата „неруска” алтернатива са (без да броим Китай) азиатските пазари, за което тихомълком се преговаря с Иран, но не и с Кондолиза Райс. За европейските потребители пък, очевидната „практика” са нарастващите енергийни доставки от Русия. Затова пък американските усилия да се преориентира потокът на централноазиатските суровини от съвсем „практичния” за Европа руски маршрут към „алтернативния” и взривоопасен Южен Кавказ, тласкат централноазиатските доставчици в съвсем друго русло – към азиатския пазар.

В крайна сметка, Европа получава псевдо-алтернатива, под формата на рискуващите да я разорят проекти „Бял поток”, „Набуко”, или „Одеса-Броди”, но продължава да разчита най-вече на тръбопроводите „Дружба”, „Северен поток” и „Южен поток”. Централна Азия пък продължава да говори за „многовекторната” си геополитика, но в същото време тихомълком се преориентира на Изток. В същото време, НАТО и САЩ си играят на война в Кавказ, и сякаш не виждат,  че играта им е път да ликвидира всяка, повече или по-малко вменяема, енергийна алтернатива в района. С течение на времето, провокираният от тях дефицит на сигурност във все по-голяма степен води до невъзможност за транзитна икономическа стабилност и развитие. В резултат от това Южен Кавказ все повече рискува да се превърне във още един вечно конфликтен „Близък изток”.

* Авторът е главен редактор на Информационна агенция „Регнум”

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020