29
Пет, Май
25 New Articles

Голямата игра в Арктика

брой6 2008
Typography

През следващите 25 години Арктика ще се превърне в арена на конкурентна борба между водещите световни сили за достъп до нейните енергийни, минерални и хранителни ресурси и пазари, в мащаби, непознати досега в този регион на планетата. В исторически план, подобни фундаментални трансформации в условията за живот и активност на хората (промените в климата, откриването на нови големи залежи на стратегически суровини или отварянето на нови, стратегически важни, транспортни маршрути и т.н.) често пораждат политическа нестабилност.

Основните движещи сили на сегашните промени в Арктика са:

- Откриването на нови петролни залежи, в период на непрекъснато нарастване нуждите от енергоносители и повишаване на цената им;

- Технологичното развитие, в резултат от което достъпът до минералните ресурси на региона стана по-лесен, което изостри конкуренцията за контрола върху тях;

- Недостигът на хранителни продукти, в глобален мащаб, водещ до ръст в търсенето на рибни протеини, което пък провокира битката за достъп до богатите рибни ресурси на Арктика;

- Краят на студената война, с разпадането на Съветския съюз и раждането на нова Русия, което сложи край на конфронтацията между суперсилите и, по редица други начини, промени геополитическата ситуация в региона;

- Накрая, но не и на последно място по значение, следва да споменем глобалното затопляне, чиито ефект допълнително усилва ефекта от първите четири фактора за промените в Арктика, и заплашва да разруши сегашния начин на живот и културната основа на коренните народи в региона, превръщайки го в много по-достъпен за индустриална експлоатация.

Арктика и Северният ледовит океан

Арктика обхваща около 1/6 от земната маса или над 30 млн. квадратни километра. В центъра и е разположен покритият с ледове Северен ледовит океан. Площта му е около 14 млн. кв км, т.е. почти половината от целия арктически регион.

Северният ледовит океан е вътрешен воден басейн, който се свързва с Тихия океан през Беринговия пролив, а с Атлантическия – през Гренландско/Норвежко море. Останалата му част е обградена от държави, разположени в Евразия, или Северна Америка. Дълбокият Централен басейн съставлява почти половината от Северния ледовит океан, останалата половина пък представлява неговия континентален шелф, по-голямата част от който е ситуирана по евразийския бряг. Така например, от островите на архипелага Земята на Франц Йосиф, континенталният шелф продължава на повече от 1500 км от руския бряг на сушата. Нито един друг океан не притежава континентален шелф с подобни относителни размери.

Централният басейн се пресича от три, почти успоредни планински хребета, единият от които е продължение на вулканично активния Средноатлантически хребет. Средният хребет, носещ името Ломоносов, свързва континенталния шелф на Гренландия с този на Сибир.

По-голямата част от континенталния шелф, обграждащ Централния басейн, е покрит с необичайно плитка вода. Така, средната дълбочина между островите Нова земя и Беринговия пролив постоянно е под 100 метра, докато в Баренцово море, източно от линията между Нордкап, в Норвегия, и Судкап, в архипелага Свалбард (Шпицберген), тя е между 200 и 350 метра.

Климатът е арктически, т.е. през дълги периоди от зимата постоянно е тъмно, докато през лятото се наблюдават т.нар. „полярни нощи” (когато постоянно е светло). По време на краткото арктическо лято, ледът по крайбрежието се топи и разчупва и заснежените брегове се превръщат в зелена тундра, обитавана от хората от хиляди години насам. Освен това Арктика дава живот на богата флора и фауна, включително на много специфични видове, като например някои от най-големите бозайници на планетата.

Но (поне досега), по-голямата част от Северния ледовит океан постоянно е покрита с лед. Всяка есен, океанският лед, оцелял по време на летното топене, започва да се разширява на юг, като минималната площ на това разширение е около пет млн. кв. км, а максималната – около 11 милиона кв. км. По пътя си на юг той се слива с новия лед, който се разпространява от крайбрежието на север, в резултат от което корабоплаването в тези води става напълно невъзможно (освен с ледоразбивачи). От октомври до юни, Северният ледовит океан е изцяло покрит с лед, което прави невъзможна активната икономическа дейност в региона. Но, както вече посочих, нещата бързо се променят, след като дебелината и разпространението на ледената покривка бързо намаляват, в резултат от глобалното затопляне.

Арктика е чувствителен индикатор, както и важен регулатор на глобалните климатични промени. Продължителните температурни колебания са много по-големи в полярните райони, отколкото където и да било другаде по света. Освен това, големите количества лед в Арктика (независимо дали става дума за ледници или за океанската ледена покривка) реагират драматично на всяка по-дълготрайна температурна промяна в атмосферата на планетата. По-късно ще се върна на този въпрос.

Полярният лед формира основата на богата хранителна верига. Под леда се развиват разнообразни водорасли и планктон, с които се хранят рибите. Те пък са храна за птиците, тюлените, моржовете и китовете. На свой ред, тюлените, които раждат и отглеждат малките си на леда, се превръщат в плячка за полярните мечки и лисици, често стигащи чак до Северния полюс. В продължение на хилядолетия, канадските ескимоси (инуитите) се прехранват, като ловуват тюлени, спящи върху леда, или пък дебнейки китовете, които, от време на време, се подават над леда за да дишат.

Северният ледовит океан и съседното му Норвежко море представляват едни от най-големите и ценни рибни басейни и са  в основата на процъфтяващата в региона риболовна индустрия. Арктическите територии, около Северния ледовит океан, притежават значителни запаси от стратегически минерални ресурси, като диаманти, злато, мед, желязо, платина, въглища и, не на последно място, уран. Днес обаче, най-важният им икономически ресурс са петролът и природният газ. Смята се, че около 25% от всички неразработени петролни залежи на планетата се намират в региона. Тоест, около 130 млрд. барела петролен еквивалент са все още скрити в Аляска, Северна Канада и Русия, както и в континенталния шелф под Северния ледовит океан.

Всички територии в Арктика, включително островите, са обекти на безспорния суверенитет на арктическите държави: Русия, САЩ, Канада, Дания/Гренландия, Исландия, Норвегия, Швеция и Финландия. Така, архипелагът Свалбард (Шпицберген) е собственост на Норвегия, съгласно Парижкия договор от 1920. Според този договор, Норвегия се задължава да гарантира на всички подписали го страни правото да експлоатират природните ресурси на островите. Що се отнася до суверенитета над Северния ледовит океан и морското му „легло”, включително очертаването на континенталния шелф между съседните държави от региона, редица въпроси все още остават нерешени. Но, и на тях ще се спра малко по-късно.

Макар че значителни части от Арктика са изключително рядко населени, северно от Полярния кръг живеят около три и половина милиона души, включително над 30 различни аборигенни народи и племена, които говорят на дванайсет различни езици. Голямото мнозинство от жителите на Арктика се занимават с лов и риболов, добив на природни ресурси, или пък работят в местните военни бази. Наистина, след края на студената война, активността на военните в региона спадна. По-голямата част от населението живее в градове или села, което се отнася най-вече за арктическите райони на Русия, където само в Мурманск живеят около 310 хиляди души и където има над трийсет града с население повече от 10 хиляди души. Русия продължава да поддържа, на Колския полуостров, най-големия в света комплекс от военни бази, включващ военноморски и военновъздушни бази, армейски лагери и полигони за изпитания на военна техника и провеждане на учения. В Северна Америка, най-големите селища, разположени северно от Полярния кръг, са Бароу, в Аляска (4500 жители), и столицата на канадската територия Нунавут – Икуалуит, с 4000 жители.

Като изключим районите около руските индустриални центрове в региона, където въздухът, водата и почвата често са силно замърсени, като цяло, Арктика може да се похвали с относително чист въздух, океани, реки и езера, особено в сравнение със ситуацията в зоните с по-умерен климат.

По правило, териториалната експанзия в Арктика се осъществява без конфликтите и споровете, характерни за разширяването на националния суверенитет в по-топлите региони на планетата. Дори когато е налице открит сблъсък на интереси, държавите, по правило, не позволяват той да прерасне в по-голям конфликт. Според тях, Арктика (поне доскоро) просто не си струва подобен риск (1). Основната причина е, че държавите от региона дълго време смятаха, че той не представлява особена икономическа ценност. Отдалечеността му от големите политически и икономически центрове, както и от важните транспортни маршрути, го лишаваше и от сериозна военно-стратегическа стойност. След (и, отчасти, в резултат от) Втората световна война, това схващане за Арктика започна да се променя. Значението на региона нарасна както в икономически, така и във военно-стратегически и политически план. След като, през 1968, американците откриха петрол в Прюдо бей (Аляска) и последвалите открития на петролни и газови находища в арктическите зони на Канада и Русия, стана очевидно, че Арктика представлява изключително мащабен източник на петрол. Дните, когато държавите от региона лесно и почти с безразличие очертаваха границите си в него, продаваха (Аляска) или пък направо се отказваха (Свалбард) от териториите си в Арктика, окончателно останаха в миналото. Казано с други думи, днес великите сили в никакъв случай не биха отстъпили така лесно архипелага Свалбард на Норвегия, както го направиха през далечната 1920. Все пак, по време на студената война, опасността от неволно провокирана ядрена война между Изтока и Запада, ако бъде позволено на конфликтите, касаещи границите и ресурсите в чуствителния арктически регион, да се разраснат, помогна за тяхното „замразяване”. Двете суперсили съвсем съзнателно се отказаха да изострят отношенията си в региона и принудиха съюзниците си да постъпят по същия начин. След края на студената война обаче, тези ограничения отпаднаха и държавите днес са много по-свободни да следват собствените си национални интереси.

Военно-стратегическото значение на Арктика и Северния ледовит океан

От военно-стратегическа гледна точка, значението на арктическия Северен ледовит океан е функция от географското му положение между Северноамериканския и Евразийския континенти и факта, че Арктика притежава стратегически важни суровини, както и, че там се намират важни военни и военноморски бази.

Най-късата линия между Русия и Северна Америка минава през Арктика. От най-северната точка на Канада, която се намира на 4000 км северно от Отава, разстоянието до руското пристанище Мурманск е само малко повече от 2500 км. С появата на стратегическите бомбардировачи и, което бе още по-важно, на междуконтиненталните ракети, по време на студената война, в основно направление на евентуална въздушна атака, както за Русия, така и за Северна Америка, се превърна Северът. Съответно, през онзи период, по руското и северноамериканското крайбрежия на Северния ледовит океан бяха разположени множество радарни станции за ранно предупреждаване при въздушно нападение, а също военновъздушни и ракетни бази. След края на студената война, веригата от американски радарни станции беше модернизирана за да се превърне в част от глобалната Система за противоракетна отбрана на САЩ.

Друг важен фактор, определящ военното значение на Северния ледовит океан е, че той е единствения, осигуряващ неограничен достъп на Русия до Атлантическия океан. Именно поради това, след края на Втората световна война, Москва реши да изгради бази за своя Северен флот на Колския полуостров, осигурявайки им необходимата военновъздушна и сухопътна подкрепа. След края на студената война и загубата на значителна част от балтийските и черноморски бази, Северният флот и базите му на Колския полуостров станаха още по-важни за Русия.

Никак не е случайно, че руският Северен флот включва повечето стратегически подводници, с които разполага Москва. Става дума за подводници, снабдени с междуконтинентални ракети с ядрени бойни глави, които трябва да гарантират възможност за ответен удар, при евентуална ядрена война. Основната им цел в мирно време е местоположението им да остане тайна за противника. Освен че Северният ледовит океан е покрит с лед, неговото много неравно и хълмисто дъно, както и силно вариращите температура и соленост на водата, допълнително затрудняват откриването на подводниците. Ядрените оръжия, с които са снабдени те, продължават да са важна част от ядрените сили за сдържане на противника и Северният ледовит океан, както и свързаното с него Норвежко море, все още са най-важните им операционни зони, без значение, дали става дума за френски, британски, руски или американски подводници. Освен това, Северният ледовит океан играе важна роля като транзитен маршрут за американските ядрени подводници между Източното и Западното крайбрежие на САЩ.

Докато, по време на студената война, и САЩ, и Съветският съюз влагаха много сериозни средства във военните си съоръжения в района на Арктика, Канада, която притежава най-дългата арктическа брегова линия след тази на Русия, предпочиташе да не демонстрира някакво по-значимо военно присъствие на Север. Правителството и продължава да смята, че в това отношение напълно може да разчита на САЩ, а и разходите за създаването на достатъчна военна и военноморска мощ в Арктика са прекалено големи. Така Съединените щати си остават основния гарант за военната сигурност на северноамериканската арктическа зона. В случая, за Отава е особено важно, че Канада е защитена не заради благородството, а заради собствените интереси на Вашингтон в региона.

Арктика като петролна провинция

След края на студената война, военно-стратегическата ценност на Северния ледовит океан, като буферна зона между САЩ и Русия, намаля, за сметка на нарасналото значение на икономическите фактори и тези, свързани с енергийната политика. Сред причините за това, не на последно място, бяха големите петролни залежи, открити в региона, както и техонологично и икономически обоснованата възможност за тяхната експлоатация на приемлива цена. Заради суровия климат, производствените разходи в Арктика са много високи, да не говорим, че регионът е отдалечен от големите консуматори на енергоносители. Фактът, че въпреки това арктическият петрол става конкурентен, се дължи, от една страна, на ръста в цените на енергоносителите, а от друга – че става дума за регион, в който доставките не са застрашени от съществуващи конфликти или политическа нестабилност.

Въпреки това обаче, развитието на петролните добиви в Арктика поражда сериозни противоречия, най-вече заради политическите предизвикателства, свързани с опазването на околната среда. Негативните последици за уязвимата природа на региона, за риболова, както и за живота на аборигенните народи, са сред най-често дебатираните теми. Впрочем, за „западните” арктически държави, екологичните проблеми и тези, касаещи съществуването на аборитенните народи, отдавна са част от политическия дневен ред. Свидетели сме на яростни спорове между еколозите, представителите на петролната индустрия, лидерите на коренното население, местните и централните власти, по редица конкретни въпроси, като типа на петроло- и газопроводите и техните трасета (в Северна Канада и Сибир), както и дали не трябва да бъде забранен петролният добив в някои особено уязвими зони на Северния ледовит океан (например в т.нар.”специална икономическа зона” на Норвегия). През 80-те и 90-те години на миналия век, западните правителства демонстрираха определен стремеж да съобразят петролните си интереси с необходимостта да бъде съхранена околната среда и осигурено устойчивото развитие на аборигенните народи. Дори в Русия, където добивът на петрол в Арктика е в най-напреднал стадий, екологичните проблеми заеха подобаващо място в политическия дневен ред. Междувременно обаче, развитието на технологиите, даващо възможност за по-безопасен добив и по-евтино транспортиране на добиваните в региона енергоносители, доведе до ново усилване на натиска за разработване и експлоатация на петролните ресурси на Северния ледовит океан. На фона на продължаващото намаляване на запасите от енергоносители, в световен мащаб, този политически натиск може да доведе до това, интересите на петролната индустрия отново да надделеят над екологичните съображения.

Междувременно, приетата през 1982 Трета конвенция на ООН по морско право постави на дневен ред множество проблеми, касаещи правата и задълженията на крайбрежните държави. Сред онези, които засягат крайбрежните държави в Арктика, от особено значение са принципите за делимитиране на техните «специални икономически зони» и континенталните шелфове, управлението на ресурсите в зоните отвъд 200-милната морска граница, правото на транзитно преминаване през международните проливи, контролът върху замърсяването и извършването на научни и океанографски изследвания. Решаването на всички тези проблеми е допълнително затруднено от постоянната ледена покривка в някои райони, която покрива и заличава бреговата линия и границата между постоянния и дрейфуващия лед. Спорно е и, дали покритите с лед океански зони, представляващи естествено продължение на континенталната маса, могат да се смятат за международни води, през които всички кораби имат правото да преминават свободно.

Пет различни страни имат граници в зоната на Арктика, но само две международни граници (между Русия и Норвегия и между Канада и САЩ) минават по сушата и не са оспорвани. Налице е обаче сериозно разминаване относно суверенитета на въпросните държави в Северния ледовит океан. Оспорват се например, претенцията на Норвегия за континенталния шелф и «специалната икономическа зона» около архипелага Свалбард, за делимитирането на континенталния шелф между Норвегия и Русия в Баренцово море, както и между Канада и САЩ в Бофортово море. Спорна е също границата между Канада и Дания (Гренландия) в пролива Нарес, между остров Елесмер и Гренландия.

След като технологичният напредък направи Арктика по-достъпна за страните извън региона, Москва се опита да разшири суверенитета си, чрез поредица от едностранни декларации. Така, през 1926, Съветският съюз обяви претенциите си за всички земи и острови, разположени в сектора между  32 04’35” източна дължина и 168 49’30” западна дължина, от руския бряг чак до Северния полюс. През 1928 и 1950, Москва потвърждава суверенитета си върху океанските зони, намиращи се в този сектор. Наистина, тези претенции не са съпроводени с официални декларации, но пък, според руските специалисти по международно право, собствеността в района на Арктика и Северния ледовит океан има толкова уникален характер, че за региона следва да бъдат изработени специални закони и правила. В руската научна и историческа литература, крайбрежните води на Русия се разглеждат като „вътрешни”, „исторически” или „затворени” води, намиращи се изцяло под руски суверенитет. Тази претенция, отчасти, се оправдава с „историческите права”, отчасти – с твърдението, че покритите с лед води представляват „наподобяващи сушата структури”. По време на студената война, САЩ си позволяваха да игнорират тази руска позиция относно статута на Северния ледовит океан, като изпращаха ледоразбивачи, военни самолети и подводници, както и дрейфуващи научни станции в руския сектор. Реакцията на Русия бе да ограничи претенциите си за „пълен суверенитет” само до водите (включително проливите) вътре в 12-милната зона. Също както и Норвегия, през 1977, руснаците декларираха претенциите си за 200-милна „специална икономическа зона”.

Що се отнася до Канада, нейното правителство декларира претенциите си в зоната на Арктика, от 1907 насам. Все пак, за разлика от руснаците, канадците никога не са претендирали за покритите с лед океански води, отвъд 12-милната зона, в техния сектор на Северния ледовит океан. В съшщото време обаче, границите на този сектор фигурират на всички официални канадски карти на Арктика. Подобно на руските си колеги, някои канадски експерти по международно право претендират, че уникалната собственост върху покритите с лед арктически води дават на северните канадски територии специален статут, както и, че като всяко друга крайбрежна арктическа държава, Канада също притежава специфични (а в някои случаи изключителни) права и задължения в региона.

В случая, особено важен е спорът за това, на какви правила следва да се подчинява преминаването през Северозападния морски проход. Канада претендира за правото да делимитира бреговите зони на своите арктически острови. Така обаче, водите в тях се превръщат във вътрешни води, които са субект на пълния канадски суверенитет. Но, откакто появата на атомните подводници направи възможно продължителното плаване и престой под арктическите ледове (епоха, чието начало бе поставено от пътешествието на американската атомна подводница «Наутилус» до Северния полюс, през 1958), канадските власти редовно засичат (за последен път за подобен инцидент беше съобщено през 2005) минаването на атомни подводници през проливите на Канадска Арктика, което Отава смята за нарушаване на канадския суверенитет. В тази връзка, канадското правителство сериозно обмисля създаването на «Трети флот» (в допълнение към Атлантическия и Тихоокеанския флоти на Канада), който да гарантира суверенитета на страната в Северния ледовет океан. Аргументът е, че ако иска да отстои законните си интереси в региона, Канада се нуждае от капацитет за да се защити от заплахите за сигурността и, идващи от Съветския съюз (Русия), и тези за нейния суверенитет, идващи от САЩ. Предполагаше се, че «Третият флот» следва да включва атомни подводници, които целогодишно да патрулират в арктическите проливи. През юли 1987 дори бе побликувана «Бяла книга» на канадското правителство по темата, но по-късно въпросът беше оставен на заден план.

През 2000, правителството в Отава публикува нов документ, озаглавен «За северните измерения на канадската външна политика» (NDFF), в който запазването на канадския суверенитет в Арктика е посочено като една от основните задачи пред страната. Тя е потвърдена и в правителствените декларации от 2004 и 2005. През август 2007, канадският премиер Стивън Харпър обяви, че страната му ще изгради ново дълбоководно пристанище на северния бряг на остров Бафин и ще създаде военен полигон в Резолют бей. Целта му беше да демонстрира пред международната общност, че Канада има и ще отстоява правото си върху Северозападния морски проход, неговите води и ресурси. Освен това, Отава наскоро създаде специален отряд от рейнджъри-инуити и увеличи броя на патрулите си в Арктика.

В същото време, продължава спорът между Канада и САЩ за лимитирането на «специалната икономическа зона» и континенталния шелф в Бофортово море. Канада претендира, че границата на сектора следва да се прокара по 141 паралел, докато американците искат тя да минава по меридиана. Твърди се, че в спорната зона има големи петролни залежи. И тъй като двете държави имат общ интерес от разработването на въпросните залежи, канадските експерти смятат, че най-доброто решение на проблема, в краткосрочен план, би било постигането на споразумение за съвместна експлоатация на ресурсите в Бофортово море, като въпросът за делимитирането се отложи за по-далечно бъдеще.

На свой ред, Осло претендира за континенталния шелф около архипелага Свалбард, тъй като, според него, той е естествено продължение на норвежкия континентален шелф. Освен това, тъй като Свалбард не е отделна държава, а интегрална част от Норвегия, архипелагът няма право на собствен континентален шелф. Но, ако това е така, излиза, че правата на страните, подписали Парижкия договор от 1920, да осъществяват търговска дейност и да експлоатират природните ресурси на островите Свалбард, не важат извън 12-милната зона. В спора между Норвегия и Русия за делимитиране на «специалните икономически зони» и континенталния шелф, норвежците претендират това да става по меридиана, докато руснаците настояват да се следва секторната граница. Спорният район е с площ 132 хил. кв. км и се предполага че е богат на петрол, да не говорим, че се обитава от големи рибни пасажи. Норвегия експлоатира рибните ресурси в оспорвана зона съвместно с Русия, в съответствие с т.нар. «Споразумение за Сивата зона» от 1987.

Дания е друга арктическа държава, което са дължи на нейния суверенитет върху Гренландия. В момента датчаните спорят с Канада за суверенитета на остров Ханс, в пролива Нарес, който отделя Гренландия от остров Елесмер. Всъщност, сам по себе си, остров Ханс е безполезна скала, но онзи, който утвърди суверенитета си над него, ще контролира трафика през пролива Нарес. Когато, през 1973, бе осъществено делимитирането на континенталния шелф между Канада и Гренландия, проблемът остана нерешен. Спорът за остров Ханс се използва като аргумент за необходимостта Канада да инвестира в създаването на т.нар. «Трети флот» в Северния ледовит океан, който да включва и ледоразбивачи. По-интересното в случая е, че решението на спора за острова може да бъде прехвърлено на Трибунала в Хага. Евентуално негово решение пък би повлияло върху развитието на въпроса за суверенитета на Отава върху целия канадски сектор на Арктика, включително Северозападния морски проход. Той може да се превърне в прецедент и за делимитирането на «специалните икономически зони» и континенталния шелф между Канада и САЩ, както и за делимитирането на континенталния шелф между Канада и Русия.

Политическите последици от промените в климата

Климатичните промени и глобалното затопляне ще окаже (всъщност, вече оказва) драматичен ефект върху човешката активност в Арктика. Средното увеличаване на температурата в региона, през миналия ХХ век, се оказа по-високо, отколкото през което и да било столетие от последните хиляда години. Освен това, температурата в Арктика се увеличава два пъти по-бързо, отколкото където и да било другаде на планетата. В големи райони постоянната ледена покривка изтънява, което вреди на сигурността на изградените постройки и съществуващата инфраструктура (въпреки локалните вариации на процеса). В цяла Арктика, с незначителни изключения, ледът (както този, който покрива океана, така и онзи, който покрива сушата) бързо започва за намалява. Леденото покритие в Гренландия се топи все по-бързо, а ледниците в целия регион започват да отстъпват. През периода 1984-2004, площта на леденото покритие на Северния ледовит океан е намаляла с 5%, а средната дебелина на леда – с 40%. И този процес се задълбочава. Само през последните три години дебелината на едногодишния лед е намаляла от 1,5 метра до 40-70 сантиметра. През същия период, ледената покривка на Северния полюс е намаляла с 25% и вече е трудно да се открие лед, който да е по-стар от две години. Само допреди няколко години, учените предполагаха, че Северният полюс ще се освободи от ледената си покривка (през летния сезон) до 2050. Сега се твърди, че това може да стане още през 2013. Промените са наистина драматични и мнозина специалисти се опасяват, че светът се доближава до повратната точка, след която многобройните, взаимно усилващи се, ефекти могат да тръгнат в една и съща посока, неимоверно ускорявайки глобалната климатична промяна.

Арктическата растителност също се променя. Горите постепенно се преместват все по на север и в арктичните зони на Европа полузамръзналата и лишена от дървета тундра бива изместена от боровите гори на тайгата. Което означава, че скоро можем да очакваме бум в местната дърводобивна и дървообработваща промишленост. Тази драматична промяна в условията за живот и активна дейност в Арктика, на свой ред, вече предизвика не по-малко значима промяна в природната, социалната и икономическата ситуация и развитие.

Ще спомена само няколко от промените в природната среда на Арктика, причинени от глобалното затопляне. С намаляването на полярния лед, постепенно ще изчезнат белите мечки, които ловуват тюлени върху леда. С изчезването на тундрата пък ще изчезнат и някои специфични животински видове, като северния елен например. Не по-малко сериозна е опасността топенето на ледниците в Арктика да предизвика повишаване на водното ниво с няколко десетки фута. Въглеродният двуокис и метанът, които се съдържат в постоянната ледена покривка ще бъдат освободени, допълнително допринасяйки за глобалното затопляне. Тоест, климатичните промени изглеждат необратими и можем само да се надяваме, че най-песимистичните прогнози няма да се сбъднат.

В същото време, освобождаването от ледената покривка на обширни райони от Северния ледовит океан, през лятото, и по-малко суровият климат ще направят значителна част от Арктика много по-достъпна за икономическата активност на хората. В някои сценарии се прогнозира мощен икономически бум в региона, след като големите му залежи от минерали, петрол и газ, станат достъпни за експлоатация. Някои отрасли на рибната индустрия също ще се разраснат, други обаче (като например традиционният сезонен улов на атлантическа треска край бреговете на Северна Норвегия) могат да изчезнат. Вреоятно ще бъдат отворени нови арктически морски пътища, което драстично ще повиши броя на корабите, плуващи във водите на региона. От друга страна обаче, тази нарастваща икономическа активност може да се отрази крайно отрицателно върху арктическата флора и фауна, предизвиквайки постоянно замърсяване на околната среда.

Икономическият ръст със сигурност ще доведе и до значително нарастване на населението. Демографска промяна с подобни мащаби ще окаже много сериозно отражение върху условията за живот в региона, особено за аборитенните народи и тяхната култура и може да се превърне в източник на сериозно социално и политическо напрежение.

Казано накратко: климатичните промени в Арктика водят до множество взаимносвързани последици, касаещи околната среда, както и социалното и политическо развитие на региона. Но промените в климата не са единствения фактор за промяната на Арктика. Трансформациите в политическите силови структури след студената война и, най-вече разпадането на Съветския съюз и процесите на либерализация и глобализация, промените в начина, по който се експлоатират териториите, технологичният прогрес в селскостопанската, петролната и транспортната индустрия, както и във военната сфера, също оказват и ще оказват значително влияние върху живота и икономическата активност в Арктика.

Налице са всички причини да смятаме, че Арктика, включително Северният ледовит океан, все повече ще попадат във фокуса на най-големите световни сили (за първи път в цялата история на региона). Основните движещи сили са климатичните промени и технологичният напредък, довели до това, че днес богатите петролни и минерални ресурси на Арктика са далеч по-достъпни, отколкото в миналото.

 

Бележки:

1. Сред малкото изключения е войната между Швеция и Русия (1590-1595) и Калмарската война между Швеция и Дания (1611-1613), като и двете се водят заради арктическата търговия с руснаците.

 

* Авторът е известен норвежки геополитик и военен анализатор, член на Норвежкия комитет за отбранително политика

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020