За първи път този въпрос възникна през 1956, когато, непосредствено след прословутия Априлски пленум на управляващата тогава Комунистическа пария, се лансира идеята за изграждане на хидротехническите комплекси (ХТК) при Никопол-Турну Мъгуреле (между град Белене и румънското село Чоара) и Силистренският (между Силистра и румънския град Кълъраш). В публикациите, чрез които проектите на въпросните комплекси се правеха обществено достояние, се подчертаваше очакваното огромно по обем производство на евтина електроенергия, която „да гарантира социалистическото ни развитие”.
След като това предложение беше одобрено и от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), се формира българо-румънски проектантски колектив, който, към 1974, представи проект за баражната стена на ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле”.
До този момент обаче, не се споменаваше, че изграждането на стената означава значително да се повиши нивото на дунавските води във въпросния участък (като последица от заприщването на реката) и те да залеят големи пространства от българската територия.
След 1970, когато въпросът за териториалното разположение на производителните сили в България излезе на по-преден план, изграждането на ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле” породи редица териториално-селищни проблеми, които обаче останаха извън вниманието на проектантите. В същото време, за най-важната последица от реализацията на този мащабен проект въобще не бяха направени необходимите проучвания. Впрочем, пълни такива проучвания не са правени и досега!
След 1976, с тях се зае Институтът по териториално и селищно устройство (КНИПИТУГА), чиито груби пресмятания, по дължината на дунавските и на вливащите се реки и низини, очертаха загуба на около 500 хиляди хка плодородна земеделска земя в Северна България. При по-подробни пространни и кадастрални измервания, тези поземлени загуби ставаха още по-големи.
Като последица от това, град Никопол трябваше да бъде преместен, а другите дунавски градове, разположени западно от него, щяха да загубят пристанищните си съоръжения, оставащи под нивото на водата. Освен това, според проекта, вече не можеше да става и дума за използване на Ломския въглищен басейн, да не говорим за евентуалното активизиране на свлачищата в Ломския и Видински район (където, и без наличието на ХТК, село Орсоя се свлече в Дунав само за една нощ) и допълнителните загуби от него.
Така, в крайна сметка, самите управляващи, след като 25 години упорито поддържаха проекта за изграждането на ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле”, стигнаха до решение да се откажат от него. Напоследък обаче, идеята за двата хидротехнически комплекса (при Никопол и при Силистра) отново беше извадена от забвението.
ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле”
Макар, че се говори за два ХТК, на практика, общественият дебат, както в миналото, така и днес, се отнася само за ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле”, тъй като проектни пространствени контури за Силистренския хидротехнически комплекс просто липсват. Както вече подчертах по-горе, още навремето редица наши специалисти посочиха, че повишените, в резултат от изграждането на ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле”, дунавски води ще навлязат в българските реки – по реко Осъм, близо до град Левски; по река Вит – до село Биволаре, Плевенско; по река Искър – до град Пелово (сега Искър); и по по-малките притоци и крайдунавски низини. В резултат от това, най-осезателно щеше да бъде заличена долната част на град Никопол, затова за него беше подготвен проект, според който той следваше „да се изнесе” на платото, югозападно от него. Като друга опасна последица се очерта мащабното активизиране на свлачищата в и около градовете Оряхово, Лом и т.н. Всички тези поражения обаче нито са изчислявани, нито пък бяха заложени в Генералната сметка на проекта.
Не бяха направени и точни измервания за площта на обречената да бъде залята от водите на Дунав земя (почти изцяло земеделска). Вместо това се наблягаше върху обема на предполагаемия хидроенерегиен добив. Почти не се споменаваха загубите от залетите земи и от заблатяването им. Тук е мястото да напомня, че, при причинените от високите пролетни води (т.нар. черешови) заливания, активизираните от тях свлачища заемаха двойно по-големи пространства. После тези води не можеха да се върнат обратно в Дунава и застрашаваха низините със заблатяване.
Неслучайно, когато по-късно се съставяха териториално-устройствените планове на селищните системи (общините), чиято територия трябваше да бъде залята от дунавските води, в резултат от изграждането на ХТК, нито една от тях не допусна въпросното изграждане да залегне в плановете и.
В края на септември 2008 обаче, се появи съобщение, че с правителствено решение „се възобновява работата по два хидроенергийни проекта на река Дунав”: ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле” и ХТК „Силистра-Кълъраш”, които, както посочих по-горе, бяха лансирани още през далечната 1956. За целта е създадена междуведомствена група, ръководена от министъра на икономиката и енергетиката.
За комплекса „Никопол-Турну Мъгуреле”, в частност, се съобщава, че „ще се изгради хидротехнически възел, който ще свързва през Дунав двата града”. Текстът буди недоумение, защото баражната стена на хидротехническия комплекс всъщност се проектира на 6 км северозападно от град Белене и Чоара, в Румъния, а не „между двата града”, т.е. не може да става дума за нов проект.
Доколкото в съобщението се посочва, че това е една „позабравена идея”, налага се да поясним, че всъщност става дума за съвсем официален българо-румънски проект, одобрен и включен в инвестиционния план на някогашния СИВ.
Когато, през 1972, възникна нужда за определяне мястото, където да се изгражда втората ни атомна централа (АЕЦ-2), ръководех колектив, в Държавния комитет по планиране (ДКП), за съставяне на Генерална схема за териториално разположение на производителните сили. Предложенията за разполагане на новата централа бяха няколко: над град Сандански, с баражиране на река Струма; при село Нова Черна, Силистренско, на река Дунав; при село Варвара, Бургаско – на черноморския бряг, и т.н. Едно след друго тези предложения отпаднаха. В крайна сметка, мястото на АЕЦ 2 беше уточнено източно от устието на река Янтра, на брега на река Дунав, в Батинската низина.
В началото на юли 1980, Институтът по териториално развитие (КНИПИТУГА), като изпълнител на проекта за актуализиране градоустройствения план на град Белене, трябваше да проведе Експертно-технически съвет за приемане на първите фази на проектите. Още щом пристигнахме в Белене обаче, ни беше заявено, че такъв Съвет няма да има (с което и дотогавашното проектиране ставаше безпредметно), тъй като в предходната нощ членовете на Политбюро на БКП и съответните министри са взели решение в района да не се строи ХТК, а АЕЦ.
По онова време все още бяха пресни спомените за земетресението с епицентър във Вранча (от 4 март 1977) и стотиците жертви от него в Свищов. Затова попитахме, дали при вземането на решението за изграждането на АЕЦ 2, е отчетена земетръсната опасност. Отговориха ни, че всичко е взето предвид и такава опасност няма. По-вероятно е обаче, взетото решение да е било конюнктурно – да се използва вече струпаната техника за планираното изграждане на ХТК, за строителството на АЕЦ-2.
Според мен, преодоляването на прекомерната концентрация на енергодобива е възможно, чрез трансформирането на проекта за ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле” в мост, като се разшири предвидената по короната на баражната стена транспортна част (фиг. 1). И тъй като водата няма да се заприщва, ще се създаде възможност по моста Белене-Чоара да преминава Централният транспортен коридор „Север-Юг”.
В геополитически план, територията на България е своеобразен „мост” между река Дунав и Бяло море. Международният „Железопътен форум 2001”, проведен в България (21.09.2001), потвърди целесъобразността от изграждането на тунела Троян-Карлово, с което се създава нова транспортна връзка Север-Юг. Тези препоръки останаха без официален коментар. Но, ако мястото за трети мост на Дунав, при Белене-Чоара, не бъде възприето, на всяко друго място подобен мост не би могъл да стане северно начало на Централния транспортен коридор „Север-Юг”, в качеството му на „носеща точка” на териториалното устройство на България и основна предпоставка за устойчивото й развитие.
ХТК „Силистра-Кавлараш”
В правителственото решение, от 25 септември 2008, се дава нов живот и на проекта за ХТК „Силистра-Кълъраш”. Но макар, че този проект е замислен още през 1956, тогава само е бил очертан географският му ареал. Проучване и проектиране, от типа на това за ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле”, досега не са правени. И, което е най-важното, досега не е посочено, къде точно следва да се изгради баражната му стена.
Що се отнася до евентуалния бъдещ ХТК „Силистра-Кълъраш”, в досега публикуваните картосхеми се посочва, че той би следвало да се изгради западно от двата града. На българска територия, това е източният край на Айдемирската низина, където изграждането на баражна стена е невъзможно, защото двата града ще останат под нея. На запад, Айдемирската низина граничи с Ветренските височини, но те пък не са нивелирани с насрещната румънска територия, която там е по-ниска и равнинна. Въпреки всичко, това място на баражната стена на ХТК „Силистра-Кълъраш” е по-вероятно, защото оттам на запад баражираната вода намалява по обем и, съответно, по капацитет на енергодобива. В същото време, граничното на тези височини езеро „Сребърна” създава сериозни проблеми, свързани с опазването му като уникален природен резерват.
Поради липсата на завършен проект, за разлива на ХТК „Силистра-Кълъраш” могат да се правят само предположения, според конфигурацията на бреговете на реката. Поради сравнително по-голямата височина и липсата на речни устия, заливането на българската територия ще бъде по-ограничено, в сравнение с това, което ще последва изграждането на ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле”. Неизбежно е обаче, активизирането на Тутраканските свлачища и заливането на румънското пристанище Олтеница, което, с няколкото шлюза по река Арджеш, играе ролята на „речно пристанище на Букурещ”. По програма „Дунавски мостове”, на българското Министерство на транспорта, там също е предвидено да се изгради мост.
Всъщност, геполитическите и чисто практическите съображения, налагат не строежа на пореден дунавски мост при Силистра-Кълъраш (както е предложено в програма „Дунавски мостове”), а по-скоро създаването на фериботна връзка Силистра-Рени-Измаил.
От Силистра до Рени разстоянието по река Дунав е 248,3 км – т.е. с 46 км. по-късо, спрямо разстоянието Видин-Русе. При това, въпросният ферибот ще функционира във водите на Долния Дунав, които са без сезонни колебания и с нужната дълбочина, даваща възможност и за морско корабоплаване. Налице са и значителни икономически предимства, главното от които е поемането на част от транзита на товари и пътници от и за Североизточна Европа (Русия, Беларус и др.). Сегашното съединение на силистренската жп гара с дунавският бряг става чрез заводския кей на дървообработващия завод, който навремето получаваше дървесина от Коми.
През 1974 железопътната линия стигна до Силистра, но не опря до дунавския бряг, като с това се прекъсна естественият „транспортен конвейер”. А перспективите при свързването им са големи. След като се реализират редовни и увеличаващи своя пътнико- и товарооборот връзки между България и Украйна, а, чрез достъп през Рени, и с Молдова, Силистренското пристанище се очертава като „начална точка” за развитие на транспортната мрежа към вътрешността на България. Измежду обектите, които на първо време следва да се изградят, за да се осигури инфраструктурно пристанищно задземие, е съединяването на железопътната линия Силистра-Самуил, чрез нов участък до Попово, с централната железопътна магистрала Варна-София. Това трасе за свързване на Силистра с вътрешността на страната, придобива особена актуалност, тъй като се очертава и като участък на бъдеща транснационална Източна магистрала „Силистра-Елхово-ГКПП Лесово”. Исторически, този маршрут се очертава още през 70-те години на ХІХ век, когато турското правителство проектира жп линия от Одрин до Шумен. Сегашната му актуалност се определя от икономическата перспектива, която се разкрива пред Североизточна България, със свързването и с Украйна, а на юг – с Турция.
Заключение
От казаното дотук става ясно, че връщането към проектите за дунавските ХТК е рецидив на погрешна енергийна политика. Решението за него, от 25 септември 2008, се мотивира, според оскъдната информация, със същите аргументи, както и преди петдесет години – добив на евтина електроенергия.
В същото време обаче, не се вижда опасността за околната среда, като се посочва, че „водното ниво ще се повиши, но няма да бъде опасно за хората” (?!). Подобно твърдение е неоснователно и е израз на непознаване на описаните по-горе възможни поражения. Твърди се, че: „С изграждането на комплексите ще се раздвижи много дунавското крайбрежие и от двете страни. Защото сега имаме стари пристанища, които не отговарят на съвременните изисквания. Те ще бъдат реновирани и ще се изградят на по-високи коти”.
Едва ли си струва да се коментират подобни декларации, защото очевидно се базират на непознаване на реалната ситуация. Невярно е и твърдението, че „язовирът ще наложи най-после да се извърши стабилно укрепване на бреговата ивица”. Разчита се също, че ще се подобри възможността за промишлено водоснабдяване и напояване с вода от Дунав. При изтъкнатата по-горе съвсем реална опасност от мащабни поземлени и селищни поражения, което навремето наложи да се изостави проектът за ХТК „Никопол-Турну Мъгуреле”, подобни твърдения нямат сериозно основание.
17.10.2008, София
* Председател на Българското геополитическо дружество
{rt}
