През май, в Лима, се проведе петата редовна среща на високо равнище между ЕС и Латинска Америка (на нея България беше представена от президента Георги Първанов), на която бяха обсъдени редица екологични и енергийни проблеми, но основната тема бе стратегическото икономическо партньорство между двата региона. Бурно развиващата се, богата на ресурси Латинска Америка и европейските икономически гиганти очевидно са заинтересовани един от друг. Наистина, сегашният т.нар. „социалистически пояс” в Латинска Америка не притежава параметрите на сериозна геополитическа сила, но разширяването му, съпроводено от продължаващата ерозия на проамериканските режими на континента, вече представлява реална заплаха за мощта на САЩ.
Подобно на другите големи региони на планетата, Латинска Америка обединява много и често разнопосочни икономически интереси. Част от нея е например един от световните лидери по темпове на икономически ръст – Бразилия. Впрочем, останалите държави в него, макар и в различна степен, също демонстрират динамично развитие. Което не може да не интересува Европа.
Въпреки прогнозите, че срещата в Лима може да се превърне в арена на политически и идеологически битки между латиноамериканските левичари и представителите на европейските демокрации, това на практика не се случи. Най-вече, защото Европа въобще не е заинтересована от поставянето на акцента върху политическите теми. Истината е, че европейците не се опасяват особено от ръста на социалистическите тенденции в региона и причината е, че латиноамериканският „социализъм” има по-скоро геополитически измерения и те касаят Съединените щати, а не ЕС. От друга страна, става дума за своеобразен социален популизъм, който разполага с достатъчно сериозна база в региона, още повече, че досегашната му алтернатива беше „социалният паразитизъм”. Става дума за нещо, характерно именно за Латинска Америка – там, където има що-годе сериозна икономика, винаги са налице проблеми със социалния баланс. Да не говорим за традиционните кланови структури. В подобна ситуация, появата на политически екземпляри от типа на Чавес едва ли може да ни учудва.
Всичко това обаче, не е проблем на Европа. Американците действително опитват да се намесват (и се намесват) в латиноамериканските проблеми. ЕС обаче няма конкретни геополитически амбиции в региона. Което означава, че Брюксел няма да съобразява икономическата и търговската си политика в Латинска Америка със стремежа на САЩ да ерозират позициите на един или друг враждебно настроен към тях местен режим.
Съвместните усилия
През декември 2007, седем латиноамерикански държави се споразумяха за създаването на регионална банка за развитие. Аржентина, Боливия, Бразилия, Венецуела, Парагвай, Уругвай и Еквадор поставиха основите на нова регионална институция – Южноамериканската (или Южната) банка. В основата на тази инициатива беше венецуелският президент Уго Чавес.
Дейността на бъдещата банка ще бъде насочена към намаляване зависимостта на държавите в региона от Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ). Напоследък, тези две институции са подложени на сериозна критика от страна на повечето регионални лидери. Така, през 1999 (след идването на власт на Чавес), Венецуела изплати всичките си дългове на МВФ и през миналата 2007 фондът закри представителството си в Каракас. На път да приключи отношенията си с МВФ е и Аржентина.
Южната банка ще финансира мащабните социално-икономически проекти на южноамериканските държави. Планира се, с течение на времето, в нея да влязат всички членки на Съюза на южноамериканските нации, а след това, вероятно, и страните от Централна Америка. Първоначалният уставен капитал на банката ще бъде около 7 млрд. долара. Но това е само началото, още повече, че някои държави като Венецуела например, разполагат с доста сериозни финансови ресурси. Както правилно прогнозира преди време боливийският президент Ево Моралес, създаването на банката е само „първата стъпка” към прехода на страните от Южна Америка към единна валута. Тук следва да отбележим, че малко преди това, решение за създаване на единна валута взеха и няколко държави от Персийския залив.
От друга страна, опитът на Вашингтон да разшири на юг зоната на Северноамериканската асоциация за свободна търговия (NAFTA) засега търпи провал. Създаването на свободна търговска зона от Аляска до Огнена земя, което е много изгодно за САЩ, беше блокирано от Венецуела, Боливия и Аржентина. В същото време, Венецуела, Боливия, Куба и Никарагуа лансираха, през 2004, т.нар. Боливарианска алтернатива за Америка, предвиждаща съвместни усилия в сферата на енергийната, икономическата и продоволствена сигурност.
Освен това, Венецуела, Боливия и Еквадор официално обявиха, че са поели курс към „изграждане на социализма на ХХІ век”. Във всяка от тези държави (със съответната специфика) се развиват паралелно две революции като едната е национална, насочена против крайния неолиберализъм и американската доминация, а другата е с по-ясна социална насоченост (но и с доста по-малки шансове за успех).
Този процес на очевидно неизгодни за САЩ промени вече е стигнал толкова далеч, че, според главния редактор на авторитетното списание “Foreign Affair” Мойзес Наим: „Латинска Амарика вече е загубен за нас континент”.
Стратегията на Вашингтон
Въпреки тази песимистична оценка, Съединените щати очевидно не възнамеряват да се примирят с подобно развитие. Така, американското посолство в Каракас откри сателитни „консулства” в пет петролни щата на Венецуела, а Пентагонът възстанови военновъздушната си база в Парагвай, до границата с Боливия. САЩ се опитват да пресекат радикалните тенденции в Латинска Америка и като използват за целта двустранните договори за „свободна търговия” с държавите от континента. Освен това, Вашингтон се стреми да съживи военното си сътрудничество с региона, този път в името на борбата с тероризма и наркобизнеса, както и на „защитата на пазарната демокрация”.
В същото време обаче, дошлите на власт в повечето латиноамерикански държави радикални или умерено леви коалиции, поставят в основата на своята политика (в по-голяма или по-малка степен) именно укрепването на независимостта си от Вашингтон. Повратен момент в този процес стана осуетеният, през април 2002, опит за преврат във Венецуела, което провокира мощен ръст на антиамериканските настроения в региона. По-късно (през ноември 2006) САЩ не можаха да попречат на победата на Рафаел Кореа в Еквадор, както и на връщането на президентския пост в Никарагуа на някогашния кубински съюзник Даниел Ортега. В същото време, те вече не могат (а, както изглежда и не искат) да прибегнат до пряка въоръжена намеса в региона, особено на фона на тежките им ангажименти в Ирак и Афганистан и продължаващата конфронтация с Иран. Затова Вашингтон (поне през следващите години) ще продължи с опитите да реши проблемите си с Латинска Америка най-вече с икономически средства. Това обаче не означава, че САЩ са се отказали от военното си присъствие на юг от Рио Гранде. Така, наскоро Държавният департамент по отбраната обяви, че планира да възстанови 4-ти американски флот (разпуснат през 1950) чиито кораби да патрулират покрай бреговете на Латинска Америка, с цел „борба с тероризма и незаконните действия на международната организирана престъпност (включителна наркотрафика)”. Първите от тях ще се появят край бреговете на Централна и Южна Америка още през лятото на настоящата 2008. Анализаторите посочват, че решението на САЩ за възстановяването на 4-ти флот бе взето малко след дипломатическата криза между Венецуела, Еквадор и Колумбия, заради нахлуването на колумбийски военни на еквадорска територия. В същото време, Бразилия, Венецуела, Аржентина и Еквадор лансираха инициатива за създаване на южноамерикански Съвет за сигурност, която очевидно противоречи на представата на САЩ за регионалната система за сигурност.
Междувременно, се появиха съобщения за две срещи на местните власти в аржентинската провинция Чако с представители на Южното командване на САЩ, на които са се обсъждали въпроси, свързани с „оказването на хуманитарна помощ при природни бедствия и катастрофи”. Мнозина местни коментатори обаче свързват американската активност със стратегическото разположение на провинция Чако, където се намира гигантското подземно водохранилище Гуарани.
Освен това, американският посланик в Колумбия Уйлям Браунфийлд наскоро призна, че страната му разглежда възможността да прехвърли военновъздушната си база, разположена в еквадорския град Манта (след като президентът на Еквадор Рафаел Кореа обяви, че няма да продължи договора за наем на базата), в колумбийския департамент Гуахира, който открай време е обект на териториални спорове със съседна Венецуела.
Въпреки цялата тази активност обаче, Вашингтон (поне през следващите години) ще продължи да залага на опитите да реши проблемите си с Латинска Америка най-вече с икономически средства. В края на краищата, макар че идеята за разширяването на NAFТА се провали, позициите на американските транснационални корпорации в региона остават достатъчно силни и дори укрепват. През 2005, обемът на инвестициите им в икономиката на Латинска Америка и Карибите беше 353 млрд. долара, а в техните предприятия са заети 1,6 млн. души. През 2006 износът на САЩ към държавите на юг от Рио Гранде нарасна почти с 13%, а вносът оттам – с 10,5%.
В същото време, САЩ се опитват да компенсират отказа на латиноамериканските страни да се присъединят към NAFTA, като ускорят развитието на двустранните връзки, включително и чрез подписване на споразумения за свободна търговия, с отделни държави от региона. В това отношение, привлекателността на американския пазар действително е много сериозен коз в ръцете на Вашингтон. Както подчертава министърът на икономиката на Уругвай Данило Астори, който е сред малцината, подкрепящи идеята за NAFTA: „Страната ни трябва да поддържа добри отношения с всички държави в света, но особено със САЩ, които са сила, способна изключително много да разшири нашите собствени възможности”. Имайки предвид, че Астори скоро ще бъде издигнат за кандидат от управляващата коалиция на президентските избори през 2009, очевидно става дума за наличие на определена тенденция.
Присъединяването към NAFTA или сключването на двустранен договор за свободна търговия със САЩ биха означавали обаче неизбежен конфликт с Южноамериканския общ пазар (Mercosur), в който влизат Аржентина, Бразилия, Парагвай, Уругвай и Венецуела, а като асоциирани членове – Чили, Боливия, Колумбия, Еквадор и Перу. Във всеки случай, за Вашингтон би било изгодно, ако Уругвай, или някоя друга страна, ерозират Mercosur отвътре.
Както е известно, споразумението за създаването на NAFTA, между САЩ, Канада и Мексико, влезе в сила на 1 януари 1994. Според Вашингтон, тази организация, за която се планираше да се развива по модела на ЕС, цели да осигури необходимото взаимодействие в интерес на сигурността и просперитета на Северна Америка, така че самото понятие за сигурност да бъде включено в логиката на икономическите и търговски процеси в региона. Което, според критиците на Белия дом, означава „да бъде институционализирано влиянието на корпорациите и частния сектор, като цяло, върху политиката, в съответната посока”.
Тоест, разширяването на NAFTA и в Латинска Америка със сигурност би довело до сблъсък между фундаменталното изискване на тази организация да бъдат създадени оптимални условия за функциониране на частния капитал и да се гарантира свободната търговия и левите режими от региона, които се ориентират към съвършено различен икономически модел.
В тази връзка, интерес представлява публикуваната, през 2003, стенограма на разговорите между президента Буш и тогавашния испански премиер Хосе-Мария Аснар, даваща представа за американския натиск срещу страните, които не са склонни да изпратят свои части в Ирак. „Става дума за интересите на САЩ – подчертава Буш – и Лагос ( тогавашния президента на Чили Рикардо Лагос Ескобар – б.р.) следва да е наясно, че споразумението за свободна търговия с Чили очаква ратификацията си от Сената и, ако той не заеме правилната позиция, това би поставило ратификацията под въпрос”.
Впрочем, макар че сегашният чилийски президент – социалистката Мишел Бачелет, твърди че поставя „стратегическото партньорство” със САЩ на преден план, тя също, на няколко пъти, беше „санкционирана” по подобен начин от Вашингтон. Така, когато чилийският парламент подкрепи създаването на Международния наказателен съд, но отказа да подкрепи искането на САЩ американските военни да бъдат изключени от неговата юрисдикция, Вашингтон моментално поиска заплащане за подготовката на чилийските пилоти на закупените американски самолети F-16, макар че при сключването на сделката за подобно заплащане въобще не ставаше дума. По същата причина бяха преустановени и програмите за обучение и военна помощ в Бразилия, Перу, Коста Рика, Еквадор, Боливия и Уругвай.
Новите инструменти на Вашингтон
В близкото минало, САЩ можеха да разчитат на съдействието на Организацията на американските държави (ОАД) за разрешаване на проблемите си в Латинска Америка. През 2001, по инициатива на тогавашния шеф на Държавния департамент по отбраната Доналд Ръмсфелд беше приета Вътрешноамериканската демократична харта, утвърждаваща механизма за прилагане на т.нар. „демократичен параграф”, позволяващ от ОАД да бъдат отстранявани държавите, в които е налице неконституционна промяна на демократичния модел, и узаконяващ „правото на хуманитарна намеса”. Впрочем, с въпросния параграф тогава бяха съгласни и значителна част от латинамериканските леви политици.
Оттогава до днес обаче, нещата доста се промениха, включително и в ОАД. Така, през юни 2007, на сесията на организацията в Панама, държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс поиска изпращането във Венецуела на специална комисия, която да разследва въпроса за лиценза на частната телевизионна компания Radio Caracas Television, който правителството на Уго Чавес отказа да продължи, заради постоянните критики срещу действията му. Предложението на Райс обаче бе отхвърлено и това беше възприето много болезнено във Вашингтон.
Сблъсквайки се с подобни трудности в ОАД, САЩ напоследък все повече залагат на фондациите и неправителствените организации за прокарване на своята стратегия в региона. Основна роля сред тях играе Агенцията за международно развитие (USAID), особено по отношение финансирането на латиноамериканските „демократични сили и движения”, които, по правило, са добре настроени към САЩ. Както отбеляза наскоро бившият шеф на агенцията Ендрю Натсиос: “USAID се оказва най-подходящия инструмент там, където дипломацията не работи, а използването на сила е свързано с прекалено голям риск”. Впрочем, развитието на ситуацията във Венецуела потвърждава думите му. В тази страна USAID финансира редица проекти на опозицията и активно подкрепя акциите и срещу режима на Чавес.
Особена активност в региона демонстрира и Международният републикански институт (IRI), ръководен от Джон Маккейн - кандидатът на Републиканската партия за президент на САЩ, на изборите през ноември 2008. Институтът е ангажиран, в частност, с организацията и консултирането на политическите програми на опозицията в контролираните от леви режими страни в Латинска Америка. Впрочем, определена активност проявява и Държавният департамент на САЩ, който определя като една от задачите си в региона „привличането на гражданите към по-активно участие в демократичния процес”.
Според някои северноамерикански анализатори, „ненасилствената съпротива” на опозицията е най-резултатната стратегия за дестабилизиране на левите и националистически режими в Латинска Америка. Неин израз във Венецуела е кампанията за „защита свободата на словото”, а в Боливия – сепаратистките прояви в четирите южни провинции, както и блокиране работата на Конституционното събрание.
Южното командване на Пентагона
В същото време, за възстановяване и укрепване на своето влияние в Латинска Америка, САЩ разчитат и на своето Южно командване (Southcom), представляващо най-мощната военна сила в региона. При това, контактите между Southcom и латиноамериканските правителства обикновено се осъществяват непосредствено, т.е. без посредническото на дипломатите. Повечето решения в Южното командване на американската армия се вземат автономно, без санкция на Държавния департамент. В същото време, такива северноамерикански институции, като агенциите за подпомагане на развитието и на земеделието, отдавна са изместени на заден план, а помощта на САЩ, в рамките на двустранните им отношения с държавите от региона, е само 1/3 от онази по времето на студената война. Впрочем, говори се, че продължаващата китайска икономическа експанзия в Южна Америка, може да накара Вашингтон отново да възстанови мащабните програми за оказване на икономическо помощ на региона. Засега обаче отговорността за тези програми е възложена на Департамента по отбраната, като сред причините за това е и, че Конгресът няма достатъчно механизми за контрол на неговите разходи. Във всеки случай, официалните данни сочат, че през 1997-2007 помощта на САЩ за армията и полицията в латиноамериканските държави се равнява на 7,3 млрд. долара.
Според командващият Southcom генерал Джеймс Хил, основната заплаха в Латинска Америка представлява „радикалният популизъм, ерозиращ демократичния процес и ограничаващ правата на индивида”. Именно този радикален популизъм, олицетворяван от фигури като Уго Чавес, поражда, както твърди Хил, „дълбоко разочарование у хората, поради липсата на реални демократични реформи, като в същото време разпалва антиамериканските настроения”.
В тази връзка, друг генерал от армията на САЩ – Бентц Крадок, който навремето командваше Southcom, а днес ръководи Европейското командване на САЩ, както и Обединеното командване на НАТО, отбелязва, че „за липсата на политическа стабилност в Латинска Америка са отговорни демагозите – врагове на САЩ, глобализацията и свободната търговия”. Според него, е необходимо срочно да бъдат увеличени „силите за сигурност” в региона, както и бюджетът на Sauthcom. Иначе, може да се окаже, че Латинска Америка и Карибите „ще бъдат откъснати от останалия свят от авторитарните и популистки режими” (т.е. биха могли окончателно да излязат от орбитата на САЩ и да се ориентират към други стратегически съюзници).
Наред със Southcom, все по-голяма роля в Латинска Америка играе и присъствието на северноамерикански военни съветници – най-вече представители на частни фирми, както и граждански лица, които формално не представляват САЩ. Впрочем, именно това им позволява да се занимават с неща, с които не би могла открито да се заеме американската армия. Частните охранителни агенции например, могат да участват във военни действия, без санкцията на Конгреса.
Междувременно, с одобрението на Вашингтон, някои латиноамерикански държави отново започнаха да използват армиите си за полицейски операции. Така, през декември 2006, мексиканският президент Фелипе Калдерон изпрати 7 хиляди войници в щата Мичоакан за борба с наркотрафика. В Бразилия пък, армейски части редовно влизат във фавелите (бедняшките квартали) на Рио де Жанейро за да преследват местните младежки банди и т.н. Милитаризацията на обществената сигурност не е нова практика, но не бива да се забравя, че сред „криминалните елементи”, срещу които се използват военните, могат да попаднат и обикновени граждани, както и политически противници на управляващите. Да не говорим, че веднъж излезли от казармите, самите военни стават все по-склонни да се месят в политиката.
Междувременно, Пентагонът и северноамериканският военно-индустриален комплекс успяха да постигнат официална отмяна на ембаргото върху продажбата на оръжие и военна техника в Латинска Америка, където САЩ отдавна са основния доставчик на оръжие. Това решение обаче дава зелена светлина на оръжейната надпревара в региона. Така, решението на Чили да купи американски самолети F-16 води до това, че съседите и също ще поискат да модернизират военновъздушните си сили. Така, бразилският министър на отбраната поиска военните разходи на страната да бъдат увеличени с 50% през 2008, макар че, както твърди президентът Луис Инасио да Силва (известен повече като Лула), „Бразилия поддържа стабилни и добросъседски отношения с всички южноамерикански държави”.
Южноамериканският съвет за отбрана
Впрочем, твърдението на Лула не му попречи да предложи, на последната среща на Съюза на южноамериканските държави (Unasur), провела се в края на май 2008 в бразилската столица, създаването на регионален военен блок – т.нар. Южноамерикански съвет за отбрана, което, според мнозина би било поредната стъпка към обособяването на Латинска Америка в самостоятелен геополитически и геоикономически полюс. Предполага се, че всяка страна ще определи по двама свои представители (от Външното и Военното си министерство), които да участват в окончателното институционализиране на Съвета. Според бразилския министър на отбраната Нелсон Жобим, в рамките на Съвета ще се разработи единна концепция за отбрана, макар че организацията „не възнамерява да копира остарелите класически военни съюзи, от типа на НАТО”. Освен това, Жобим категорично изключи участието на САЩ в Съвета, отбелязвайки, че „това няма как да стане”. Той подчерта, че: „силата на Южна Америка е в интеграцията на населяващите я народи” и, че южноамериканските държави трябва да укрепят позициите си на международната сцена, без да искат от когото и да било разрешение да създадат собствен военен съюз. Според Жобим, идеята за създаването на субконтиненталния Съвет за отбрана се подкрепя от всички страни в региона, като „някои от тях проявяват по-голям ентусиазъм, а други – по-малък, но, като цяло, в Латинска Америка са единодушни, че създаването му е необходимо”.
Всъщност, истината е, че формирането на Южноамерикански съвет за отбрана със сигурност се подкрепя от венецуелския президент Чавес, както и от еквадорския военен министър Уолкър Сан-Мигел, според когото не е изключено в бъдеще към него да се присъединят и държавите от Централна Америка и Карибския басейн. Идеята се приема положително и от Еквадор, чиито министър на отбраната Хавиер Понсе, отбеляза, че Съветът ще се ориентира към разширяване на военното сътрудничеството между южноамериканските държави и ще позволи да бъдат предотвратени бъдещи гранични конфликти. Според него, „чрез тази структура страните от региона ще увеличат относителната си тежест пред ООН и другите международни организации”.
Повечето анализатори смятат, че инициативата за създаването на Южноамерикански съвет за отбрана е реакция на мартенската военно-политическа криза между Еквадор и Колумбия. В същото време те отбелязват, че макар в Латинска Америка да се говори много за необходимостта от интеграция, центробежните тенденции в региона остават силни. В същото време дори ако се тръгне към създаването на подобен военен съюз, практическото му формиране ще се затрудни, защото демократичните латиноамерикански правителства, като бразилското например, имат една визия за проблемите на сигурността, а радикалните националистически режими – съвършено различна.
В миналото, всички структури за сигурност в Латинска Америка действаха под егидата на САЩ. Напоследък обаче ролята на Вашингтон прогресивно спада, за сметка на което нараства тази на Бразилия, която се очертава (и вече действа) като регионален център на военно, икономически и политическо влияние. От друга страна, е налице тандемът „Кастро-Чавес”, възпроизвеждащ конфронтационния модел от ерата на студената война.
Разнопосочните политически вектори
Не бива да се забравят, също така, сериозните различия между представителите на отделните леви и националистически правителства в Латинска Америка в отношението им към Съединените щати и разширяването на пазарната демокрация в региона. Макар мнозина анализатори (включително и у нас, в България) да се опитват да ги поставят под един знаменател, това съвсем не е вярно.
Бразилският президент Лула например, поддържа съвсем нормални отношения с Вашингтон, без това да му пречи да провежда сравнително самостоятелна политика. По-голямата част от петролният добив в страната продължава да се контролира от северноамерикански капитали. Така, правителството държи само 40% от акциите в държавната компания „Петробраз”, докато останалите се контролират от западни акционери. Същото се отнася и за президента на Чили Мишел Бачелет, която е и лидер на местната Социалистическа партия.
На свой ред, новият аржентински президент Кристина Фернандес де Киршнер се обявява за сътрудничество между държавите от региона, следвайки традиционния интеграционен модел. Впрочем, регионалната интеграция се подкрепя и от Куба, Венецуела, Еквадор, или малката държавица Доминика, но всички те лансират идеята за „обединение на антиимпериалистическа (т.е. антиамериканска – б.р.) основа”. А нито Бачелет, нито Киршнер, нито Лула са склонни да следват подобна схема. Освен това, да не забравяме, че в Латинска Америка има и немалко териториални спорове, някои от които продължават вече второ столетие, което също пречи за взаимното разбирателство и доверието.
Реалните противоречия между „умерените” и „радикалите” сред левите и националистическите режими, както и наличието на откровено проамерикански правителства (като например тези в Колумбия или Мексико), значително улесняват постигането на стратегическите цели на Вашингтон в земите, южно от Рио Гранде. Въпреки това, успехът на последните не е гарантиран. В това отношение, много зависи от успехите (или от провала) на модела на „социализма на ХХІ век”, който се опитват да следват Венецуела, Еквадор и Боливия, както и от ефективността на реформите в „Куба след Фидел”.
Много неща зависят и от това, доколко успешно латиноамериканците ще съумеят да използват съществуващите противоречия в глобалния геополитически триъгълник САЩ – ЕС – Китай. Защото и ЕС, и Китай преследват собствени цели в региона и те далеч не винаги съвпадат с американските. Така, САЩ се стремят, на първо място, да изолират и ерозират комунистическия режим в Куба, като и ляво-националистическите правителства във Венецуела, Боливия и Еквадор. Китай, напротив, инвестира големи суми в тези страни и не може безучастно да наблюдава, как парите му рискуват да отидат на вятъра, заради интригите на Вашингтон. Така че битката са Латинска Америка не само продължава, но и тепърва ще се разраства, придобивайки наистина глобални измерения.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
