Интелектуалният пейзаж на международните отношения обикновено се развива в рамките на терминологията, използвана в големите дебати, чрез които специфичната интелектуална позиция се представя в диалектично единство с противоположната и (например реализъм срещу идеализъм, или рационализъм срещу рефлективност). Тази дихотомна рамка често помага за изясняване същността на позицията по един или друг важен въпрос на международните отношения.
На тази основа, в настоящата статия, се опитвам да използвам дихотомията на геополитическата и анти-геополитическата визии за международните отношения, за да оценя ролята на геополитическите тези в чешкото политическо мислене, както и да обясня, защо в Чехия възраждането (през 90-те години на миналия век) на интереса към геополитическите тези и тяхното влияние върху политиката, не бяха чак толкова значими, както в други части на посткомунистическа Европа.
Антигеополитическото течение в чешката външна политика
Доминиращата традиция в чешката визия за международната политика е по-скоро идеалистична, т.е. антигеополитическа. Като илюстрация за това, по-долу ще представя възгледите на четири ключови фигури на чешки интелектуалци и политици, оказали решаващо влияние върху формирането на политическото мислене и практика в страната, от втората половина на ХІХ век насам: Франтишек Палацки, Томаш Гарик Масарик, Зденек Нейедли и Вацлав Хавел. Ще се опитам да очертая приноса на всеки от тях в развитието на специфичното чешко политическо мислене, отделяйки специално внимание на основните им антигеополитически аргументи, повлияли върху формирането на особената чешка визия за външната политика и мястото на страната в Европа и света.
Франтишек Палацки (1798-1876) е може би най-известния чешки историк, чиято «История на чешкия народ», появила се през 1836, представя доминиращото и днес схващане за чешката история. Последното се основава на тезата, че ходът на тази история се определя от непрекъснатите контакти и конфликти между чехи и германци. Освен това, Палацки е водач на Чешката либерално-консервативна партия и е бил възприеман като pater patriae (т.е. „баща на отечеството” – б.р.), от своите съвременници в епохата, когато Чехия все още е част от Австрийската империя. Той принадлежи към пантеона на националните герои и бива използван като знаме от всички значими сили в чешкото общество, включително от комунистите, и все още продължава да бъде източник на вдъхновение за чешкото политическо мислене.
Палацки оказва голямо влияние върху Томаш Гариг Масарик (1850-1937) , който трансформира интелектуалното му наследство в политическа програма за създаването на независима Чехословашка държава ( Solle 1999:473 ). Масарик започва като професор по социология, но по-късно се превръща в признат политически и интелектуален лидер на чешкото движение за независимост, в годините преди Първата световна война. Преговорите, които той води по време на войната (като политически емигрант) с представителите на Антантата, помагат за краха на Австро-Унгарската империя и появата на Чехословакия, чиито първи президент става именно Масарик. Мащабите на неговото влияние са добре уловени от Ернст Гелнер ( Gellner 1995:49 ), който подчертава, че „външната политика на Чехословакия в периода между двете световни войни е доминирана от духа на Масарик и следва неговата философия”.
Зденек Нейедли (1878-1962), който е студент на Масарик, е известен историк и музиколог. Преди Втората световна война той е влиятелен интелектуалец, който защитава марксистко-ленински възгледи по редица важни политически, социални и културни проблеми, в обществения дискурс. След като прекарва Втората световна война в емиграция, в Москва, той става първият комунистически министър на образованието и социалните грижи в чехословашкото правителство. През 50-те години, Нейедли ръководи Чехословашката академия на науките и, без съмнение, носи отговорност за сталинизацията на чехословашкото образование и наука. Когато комунистите овладяват цялата власт в страната, той се оказва най-известният, свързан с тях, интелектуалец и единственият в комунистическата върхушка с академично образование. Нейедли поставя основите на официалната комунистическа идеология в страната, базираща се на марскистко-ленинската интерпретация на идеите на Палацки и на някогашния учител на самия Нейедли – Масарик.
Вацлав Хавел (1936) , който е известен драматург, дисидент-антикомунист и демократичен президент на Чехословакия и Чешката република (1990-1993/1993-2003), също е силно повлиян от Масарик, споделяйки тезата му за необходимостта да се води борба срещу недемократичните режими, в името на истината, демокрацията и морала. Макар че влиянието на Хавел върху чешкото политическо мислене никога не е било толкова силно и неоспоримо, като това на Масарик, именно той играе решаваща роля при формирането на външната политика в периода на посткомунистическа Чехословакия (1990-1992).
В много отношения, тези четири фигури са свързани, макар и по странен начин. Всъщност, те споделят доста общи възгледи. На първо място, и четиримата биват признати (най-малкото, през определени исторически периоди) за неоспорими авторитети в политическия дискурс. Тоест, трудовете им дават достатъчно ясна представа за доминиращите през конкретния исторически период тези. На второ място, те са свързани, в някаква степен, и един с друг. Така, и Масарик, и Нейедли се смятат за ученици на Палацки, макар че всеки от тях интерпретира идеите му по собствен начин. На свой ред, Хавел е силно изкушен да продължи традицията и наследството на Масарик, особено след като става президент на Чехословакия. На трето място, същността на техния начин на мислене е идеалистическа, т.е. антигеополитическа, основавайки се или на религиозната и моралната, или на социалистическата перспектива. Въпреки това, геополитиката не отсъства напълно от техния дискурс, особено, когато се обръщат към обществото, като цяло, или им се налага да вземат важни решения в кризисни ситуации.
Аргументите на антигеополитическото течение
Основният аргумент на това течение традиционно се основава на специфичната интерпретация на чешката история, според която за най-велико историческо постижение на чешката нация се обявява хусисткият период (началото на ХV век), приеман като критерий за всички най-важни политически проекти. Подобно тълкуване на историята няма особен смисъл от геополитическа гледна точка, защото хусисткият период не е свързан с голяма териториална експанзия на чешката държава (за разлика от времето на Великоморавското княжество, или управлението на Пржемисъл Отокар ІІ например), нито пък представлява връх в нейното политическо влияние (за разлика от управление на Карл ІV). Напротив, хусисткият период е време на гражданска война, материална разруха и чуждестранни нашествия.
Защо тогава му се придава толкова голямо значение? Палацки например разглежда Ян Хус, опитващ се да реформира Католическата църква, като предтеча на европейската Реформация от ХVІ век. Това му позвалява да интерпретира хусисткото движение, в универсален план, като носител на хуманистичните и демократични «общочовешки» ценности ( Valka 1999:95). В това отношение, Палацки внимателно разграничава хусисткото движение, като носител на прогресивни и възвишени идеи, които оценява изключително високо, от разрушителния характер на хусистките войни, които подлага на остра критика ( Cornej 1999: 131-133 ), макар да смята, че те се водят по-скоро от идейни, отколкото от материални, съображения ( Bednar 1999:64; Palacky 1868:65 ) .
Масарик развива тази концепция, подчертавайки че Чешката реформация е носител на демократичните идеи в теократичната Средновековна Европа. За него, противопоставянето между демокрацията и теокрацията е от ключово значение. Той дефинира първата с чисто морални термини, като индивидуална отговорност и самоограничаване, които не се нуждаят от това да бъдат налагани отвън, докато характерно за втората е преклонението пред йерархията и политиката на силата, в лицето на Католическата църква, или на онова, което самият Масарик нарича „пруски цезаро-папизъм”, олицетворяващ, според него, тогавашната германска култура, политика и дори начин на мислене ( Masaryk 1925:410-420 ).
Той интерпретира Първата световна война като битка между демокрацията (Франция, Великобритания и САЩ) и теокрацията (Австрия и Германия), в която чехите следва да застанат твърдо на страната на първата, именно заради своята хусистка традиция. Нещо повече, Масарик тълкува историята по откровено теологичен начин, като движение от теокрация към демокрация, в което чехите изпълняват ролята на своеобразни „първопроходци”. Това му позволява да аргументира необходимостта Чехословакия да се превърне в независима държава, напускайки Австрийската империя, от чисто етическа, а не от геополитическа или икономическа, перспектива.
На свой ред, Нейедли внася известна промяна в тази интерпретация на хусисткото движение, разглеждайки го като революционни сила в реакционна Европа ( Nejedly 1951 ). Тоест, той заменя либералната дихотомия на Масарик и неговото теологично противопоставяне между демокрация и теокрация, с марксиската дихотомия и теологичното противопоставяне между революция и реакция. Така, хусистите биват трансформирани от „ранни демократи” в „ранни революционери”, борещи се за безкласово общество. Впрочем, както е известно, марксизмът-ленинизмът се определя като антигеополитическа идеология, отхвърляща всякакъв географски или културен детерминизъм, замествайки ги с теологичния детерминизъм на световната революция, водеща към безкласово общество.
След десетилетията на постоянна злоупотреба с хусисткото движение от страна на официалната комунистическа пропаганда, Хавел не се и опитва да възроди интерпретацията на Масарик на хусисткия феномен. Още повече, че той е скептично настроен към големите теории, тъй като „разчита не толкова на вярата в историческата предопределеност, колкото в тържеството на елементарната справедливост” ( Gellner 1995:66 ). В този смисъл, Хавел лансира персоналното си послание за необходимостта „да се живее в истина” – лозунг, под който той се бори срещу комунистическия режим и който е доста сходен с любимия лозунг на Масарик - „истината надделява”.
Така, Хавел твърди, че политиката следва да се корени в моралното съзнание на индивидите и отговорността за съдбата на света, като цяло. Затова тя не може да следва само тесните интереси на конкретната държава, за сметка на останалите. Това, което той нарича „духът на нашата външна политика”, се дефинира като „битка за човешките права и тяхната универсалност и неделимост” ( Havel 1999 a :487 ) .
Дори коментарите на Хавел за съвременните му събития говорят за съзнателен отказ да се използват традиционните геополитически схеми и шаблони. Тезата му за „неделимостта на свободата” (т.е., че свободата следва да бъде „достъпна” за всичи народи) се превръща в основен аргумент за участието на Чехословакия в Първата война в Залива, или пък за срещата между президента и тибетския Далай Лама (въпреки яростната реакция на Пекин). Хавел предупреждава за опасността от „насаждането на колективна омраза под формата на национализма” и призовава Централна и Източна Европа да свикнат с „другостта” ( Havel 28.8.1990 ). В същото време той подчертава необходимостта от добри отношения с Германия, която смята за „стълб” на европейската духовност, подчертавайки, че именно германците първи са разрушили стената, разделяща Европа, и сравнявайки традиционнята антипатия на чехите към тях с антисемитизма ( Havel 15.3.1990 ). Всъщност, Хавел се опитва да избегне евентуалната екстернализация и териториализация на „лошия друг”, стимулиращи проявите на нетолерантност и омраза.
Разбира се, казаното дотук, не означава, че споменатите по-горе политически фигури напълно игнорират геополитическите аргументи в своя дискурс. Напротив, всички те, отвреме навреме, изпозват териториалното разположение или физическата мощ на държавата в подкрепа на доводите си.
Така, когато Палацки лансира идеята за федерализирането на Австрийската империя, той я аргументира с това, че империята играе ролята на своеобразно „геополитическо убежище” за централноевропейските народи (включително за чехите), първоначално срещу турската заплаха, а след това – срещу Русия и Прусия. Когато обаче предложението му пропада, Палацки стига до извода, че чехите следва да играят ролята на „мост” между Изтока и Запада и се обявява за по-тесни контакти с Русия. По същия начин, когато, по време на Първата световна война, Масарик защитава необходимостта чехите и словаците да се освободят от оковите на Австро-Унгария, той използва редица чисто геополитически аргументи (например, призовавайки за създаване на славянски алианс срещу пангерманизма, или опитвайки се да обоснове границите на бъдещата чехословашка държава) за да убеди политиците и дипломатите от Антантата, както и западното обществено мнение, в правотата на чешката кауза ( Krecj 1993 ) . Но тези аргументи не са част от някаква ясна геополитическа визия за международната политика.
От друга страна, концепцията на Масарик за историята и демокрацията не изключва напълно геополитическата интерпретация. Характерно за нея е противоречието между контианското (от френския философ-позитивист Огюст Конт – б.р.) позитивистично разбиране за историята (като преход от теокрация към демокрация) и моралното и метафизично тълкуване на демокрацията (поставящо ударението върху отговорността и индивидуалния избор) ( Patocka 1991 ). Това противоречие дава възможност идеите на Масарик да се тълкуват от чисто позитивистка и геополитическа позиция ( Gellner 1995 ) - например, че Западът е носител на „духа на световната история” (схващан като движение към все повече демокрация), от което пък следва, че чехите трябва прагматично да изберат съюза с него, за да си гарантират място сред „печелившите нации”. По-късно, геополитическата интерпретация на идеите на Масарик улеснява възприемането на комунистическия режим от част от чешкия интелектуален елит, като за целта тезата за „духа на световната история” бива леко преиначена от хора като Зденек Нейедли. В неговата интерпретация, този дух вече се възприема като „движение към безкласовото общество” и, естествено, бива предислоциран на Изток, като по този начин са обосновава и прагматичният избор на чехите за съюз с водещата източна геополитическа сила, отново с цел да се окажат сред „историческите победители”.
Впрочем, дори Вацлав Хавел, който категорично отхвърля подобни опростенческо-теологични интерпретации, нерядко използва характерни геополитически аргументи. Последното, в известна степен, е свързано с аудиторията му. Така, в Полша, Хавел призовава за укрепване на централноевропейското сътрудничество „за да бъде запълнен вакуумът на сила, възникнал след краха на Хабсбургската империя” ( Havel пред полския Сейм, 25.01.1990). По същия начин той се опитва да впечатли американската аудитория с факта, че Чехословакия има ключови позиции в центъра на Стария континент, от което следва, че политическата и стабилност е от голямо значение за Европа ( Havel пред американския Сенат, 21.02.1990). Нещо повече, географските и геополитическите аргументи се оказват неизбежни, когато, в началото на 90-те, се обсъжда разделянето на Чехословакия. Така, опитвайки да убеди съгражданите си за вредата от разделянето на Чехия и Словакия, Хавел посочва наличието на такива заплахи, като появата на мощни имигрантски потоци от Изток, възраждане на граничните спорове или възобновяване на различията в Европа ( Havel пред Федералния парламент, 10.12.1990, и пред Националната телевизия, 02.06.1992). Все пак, нито един от аргументите в тези му изявления, не може да се сравни със значението, което Хавел придава на своята идеалистическа концепция за човешката свобода.
Чешките геополитици в битка за влияние
Макар че идеалистическите, анти-геополитически тенденции, преобладават в основното направление на чешкото политическо мислене, в него присъстват и определени геополитически течения. При това, понякога влиянието на последните никак не е за пренебрегване. Особено по време на териториални промени, когато геополитическите тези, макар и за кратко, се ползват с широка популярност в чешкото общество. В това отношение, могат да се очертаят три особено важни периода от чешката история: създаването на Чехословакия (1918), разрушаванетго на първата чехословашка държава, вследствие на Мюнхенската конференция (1938), и разделянето на Чехословакия (1992). В тези напрегнати исторически моменти, геополитическите аргументи в полза на съществуването на държавата, надделяват над доминиращото анти-геополитическо течение, акцентиращо върху нормите и идеите.
В началото на 20-те години на миналия век, Виктор Дворски (1882-1960), който е известен географ, участник в чехословашката делегация на Версайската конференция и един от „бащите” на чешката геополитика, излага основните аргументи в полза на съществуването на независима Чехословакия, отхвърляйки претенциите на Австрия и Германия. В края на 1938, Яромир Корчак (1895-1989) – икономо-географ и основател на чешката демография, яростно критикува доминиращата в чехословашкото политическо мислене идеалистическа и анти-геополитическа традиция, заради неспособността и да се противопостави ефективно на германските геополитически претенции, поставящи под въпрос суверенитета и националната цялост на Чехословакия ( Korcak 1938:7 ).
Със задълбочаването на кризата на чехословашката държава, в началото на 90-те, антигеополитическото течение, начело с Хавел, отново се сблъсква с аргументите на неговите противници – геополитици. Този път, сблъсъкът отразява и смяната на управляващите елити в страната. Така, срещу дисидентите-идеалисти, около президента Вацлав Хавел, се изправят прагматичните икономисти, водени от финансовия министър и вицепремиер Вацлав Клаус (1941) . Въпреки че възгледите на последните са повлияни най-вече от неокласическата икономика, те са много по-склонни да възприемат геополитическата аргументация, в сравнение с предишния дисидентски елит. Всъщност, ориентацията на кръга около Клаус към геополитиката се обяснява и с необходимостта да се разграничи от дисидентите, около Хавел, които биват подложени на остра критика заради „пренебрегването на чешките национални интереси и упорития стремеж да бъде съхранена целостта на Чехословакия”. Тоест, геополитическият дискурс на новия чешки елит (олицетворяван от Вацлав Клаус) е, до голяма степен, отрицание на антигеополитическата традиция (олицетворявана от Хавел) и цели да оправдае разделянето на Чехословакия.
В същото време, дисидентът-геополитик Оскар Крейчи , който се смята за продължител на предвоенната чехословашка геополитическа традиция, подлага на остра критика разделянето на страната. Крейчи отхвърля както анти-геополитическата визия на Хавел, така и официалната чешка геополитика, обявявайки и двете за „прогермански идеологии”, поставящи под въпрос самото съществуване на чешката нация. През 90-те години обаче, въпреки активната си публицистична дейност, Крейчи е изтласкан в периферията на академичната общност, заради близките си връзки с комунистическата власт и нейните тайни служби, през 70-те и 80-те. В известно отношение, той олицетворява онази част от чешкото общество, която възприема краха на комунизма и прехода към либерална демокрация, по-скоро, като грешка.
Виктор Дворски и геополитиката на Чехословакия
Дворски, който се смята за последовател на германския геополитик Фридрих Ратцел, критикува тезите на Масарик и антигеополитическото течение около него, господстващи в чехословашкото политическо мислене в периода между двете световни войни, в редица аспекти. На първо място, според него, доминиращи в историята и политиката са географията и силата, а не нормите и идеите. На второ място, идентичността на чехословашката нация не се корени в хусисткото движение, а във Великоморавската държава. На трето място, напрежението и противопоставянето между чехите и германците има фундаментален характер.
Дворски представя геополитическите аргументи като част от едно нова „наука за държавите” или „биология на нациите” ( Dvorsky 1918:63 ) . В същото време, той гледа скептично на възможността за формиране на устойчив и справедлив международен ред, като цяло, и към дейността на Обществото на народите, в частност, особено ако те не се съобразяват с географската специфика, подчертавайки, че границите на държавите се променят не от международното право, а от „правото на силата”. Дворски смята, че териториите са истинските носители на историята, оказвайки решаващо влиание върху еволюцията на държавите, както и, че „държавата е тази, която формира нацията, а не обратното” ( Dvorsky 1923:19 ) . Според него, всяка територия има своите естествени граници и всички формални граници имат временен характер, ако не съвпадат с естествените. Теорията му за границите се базира на различието, което той прави, между т.нар. „речни” държави, чиито центрове са в речните долини и чиито граници са планинските хребети, и „планинските” държави, контролиращи планинските територии, чиито граници са речните долини. Тоест, две съседни държави от един и същи тип (независимо дали „речен” или „планински”) много лесно могат да се споразумеят за общите си граници. Когато обаче трябва да се определи границата между „речна” и „планинска” държава, винаги възниква сериозен проблем, тъй като „речната” държава обикновено е склонна да търси естествените си граници в центъра на „планинската”, както и обратното.
Що се отнася до Чехословакия, Дворски я смята за идеална геоморфологична единица, притежаваща ясни естествени граници с Германия, по планинските хребети, и отворена към Славянския Изток и Югоизток ( Ibid . 16-19 ) . Това обяснява и, защо обитаващата я нация е славянска и защо християнството тук идва първо от Византия. Според него, ключови национални територии на чехословашката нация са три речни басейна: басейнът на реките Вълтава и Елба, този на Морава и Тая и Дунавският басейн. Така, в басейна на Морава и Тая, през VІІІ век, се заражда Великоморавската държава, т.е. ражда се чехословашката нация. След унгарското нашествие, през Х век, територията на Великоморавия е разделена и центърът на чехословашката нация се измества на северозапад, към басейна на Вълтава и Елба, който е по-добре защитен от околните планини. Тоест, излиза, че чехословашката държава, с нейния център в Прага, на река Вълтава, е своеобразна „реконструкция на някогашната Великоморавия, по същия начин, по който днешна Италия е частична реконструкция на Римската империя” ( Ibid . 22 ).
За разлика от Масарик, Дворски не търси корените на съвременната чехословашка идентичност в епохата на хусистското движение, а във Великоморавия. Отношението му към хусистката Реформация е по-скоро критично, защото, според него, тя е разрушила националното и религиозно единство, съдействайки за края на Чешкото кралство. В същото време, традиционното напрежение между чехи и германци се интерпретира като типичен сблъсък между „речна” и „планинска” държава, а не (както го интерпретира Масарик) като битка между „демокрацията” и „теокрацията”. Дворски твърди, че западната граница на Чехословакия е зона на сблъсък между германската „планинска” стратегия (целяща установяването на чешко-немската граница в басейна на Вълтава и Елба) и чехословашката „речна” стратегия (целяща тази граница да бъде установена по хребетите на околните планини). Тоест, според него, напрежението между чехи и германци е географски обусловено и неизбежно.
Яромир Корчак и геополитическата интерпретация на края на първата чехословашка държава
В своя геополитически анализ на централно-европейския регион, Яромир Корчак поставя ударението върху неговата геополитическа слабост и уязвимост, геополитическата нестабилност на Австрийската империя и естественото формиране на Чехословакия. Той обаче е скептично настроен към бъдещето на либералната демокрация (включително чешката), посочвайки някои силни страни на нейните съперници – авторитарните режими (включително този в нацистка Германия).
Корчак се смята за ученик на Дворски, но освен, че е повлиян от Ратцел ( Ratzel 1899/1921), заимства доста и от френската геополитическа школа ( Vidal de la Blache 1910; De Martonne 1930; Demangeon 1932; Ancel 1936; Brunhes 1920), която събужда интереса му към хуманитарната (обществената) география. Това ясно си проличава при анализа на основните концепции в неговата теория. Така, той въвежда понятието „племенна зона” ( kmenova oblast ), представляваща географска зона с продължителен континюитет на обитаващото я население, където конкретната етническа група се формира под едновременното въздействие на физическата среда и на миграционните вълни ( Korcak 1938: 16-17 ). Тя изпълнява ролята на специфично „генетично ядро” на нацията. Т.нар. „центрове на влияние” пък, са вече установили се племенни зони с особено висока концентрация на население. Те влияят върху съседните пространства, излъчвайки „геополитическа енергия” ( Ibid . 39-41 ) . Според Корчак, на Европейския континент има четири такива центрове: Източното Средиземноморие, Италия, Западна Европа (между Рейн и Сена) и Балтика.
Той смята, че Централна Европа (която дефинира като „Централнодунавски воден басейн”) никога не е изпълнявала ролята на подобен „център на влияние” защото е разделена и лишена от интегрираща централна зона. А причината за това е, че ключова част от територията и, на практика, е откъсната от нея ( Ibid . 45-47 ). Според Корчак, т.нар. „Алфьолд” (т.е. голямата низина, източно от Дунав, в която е разположена по-голямата част от днешна Унгария) е съвършено различна от равнините, където се формират основните европейски „центрове на влияние”. В геологично отношение тя е сравнима с азиатските степи, които не са подходящи за уседнал живот, т.е. за земеделие. В резултат от това, Алфьолдската низина, в продължение на хилядолетие, се населява от номади, което не позволява там да се наложи уседналия живот и европейската градска култура. Тоест, вместо да се развие като специфична „племенна зона”, тя служи като „коридор” за повтарящите се нашествия от Азия, забавящи европейския прогрес. На тази основа, Корчак лансира тезата си, че Централнодунавският воден басейн не е естествена географска единица и поради това, политическите образувания, опитващи се да го обединят (подобно на Австрийската империя), са обречени.
В същото време, в рамките на Централнодунавския воден басейн, се формира достатъчно мощна „племенна зона”, разположена в пресечната точка на няколко важни коридора. Това е басейнът на Долна Морава (т.е. централната част на Чехословакия и североизточната част на Австрия), който е важен „племенен център” още от времето на неолита ( Ibid . 53 ) и „племенна зона” на чехословашката нация. Тук възниква Великоморавската държава, която рухва заради аварското нашествие от Алфьолдската низина. Последиците от него, Корчак определя като „най-голямата геополитическа загуба в чехословашката история” ( Ibid . 110 ), а именно – разделянето на Моравския воден басейн, през ХІ век, когато важна част от него попада под прекия контрол на Свещената римска империя, превръщайки се в люлка на австрийската държава.
В същото време, макар, общо взето, да се придържа към тезите на Дворски, Корчак идентифицира още две чехословашки „племенни зони” – низината на Елба в Чехия и Дунавската низина в Словакия. Според него, и двете зони са тясно свързани с Моравската „племенна зона”, както в географски, така и в демографски план. На първо място, планините, които разделят въпросните зони, са ниски и лесно преодолими. Корчак отбелязва, че от Моравия дори е по-лесно да се стигне до Словакия, отколкото до Чехия ( Ibid . 80 ) . На второ място, и трите зони са свързани от еднаквото им келтско население, което улеснява тяхното по-късно интегриране към римската култура, както и усвояването им от славянската миграция.
В този смисъл, според Корчак, Чехословакия е естествено геополитическо образувание, чиято поява през 1918 означава възстановяване на нещо, съществувало хиляда години преди това, и разрушено от нашествениците от Алфьолд. Той подчертава тясната връзка между чешките земи (Чехия и Моравия) и Словакия, която бива поставена под съмнение в края на 30-те години (през 1939 Чехия е превърната в германски протекторат, а Словакия в квази-независима държава – б.р.) . В същото време, Корчак посочва, че Алфьолд ерозира и геополитическото единство на Австрийската империя, превръщайки я в изкуствена и нетрайна конструкция.
Що се отнася до нацистка Германия, Корчак я смята за част от Балтийския „център на влияние”, който, според него, е най-младия и динамичен от общо четирите подобни центрове в Европа, и я определя като „смъртна заплаха за чехословашката държава”.
Официалната чешка геополитика през 90-те години на ХХ век
През този период, в своите обществени изяви, премиерът Вацлав Клаус (начело на правителството на Чехия през 1992-1997) и външният министър Йозеф Зйеленец, често използват геополитически аргументи, което влиза в разрез с доминиращата чешка анти-геополитическа традиция. Така, Клаус не само често критикува Хавел заради неговия идеализъм, но не се колебае да подлага на критика и идеите на Масарик, обвинявайки го, че не е отделял достатъчно внимание на защитата на националните интереси ( Klaus 200 ) . Както е известно, дефиницията на националния интерес, в значителна степен, е предмет именно на геополитиката, а тогавашният чешки външен министър недвусмислено обявява този интерес за „най-важния фактор при определяне външната политика на държавата” ( Zieleniec 1993 ) .
Въпреки тези изказвания обаче, геополитическите възгледи на новия чешки елит не могат да бъдат обединени в някаква стройна и систематична геополитическа теория. Геополитическите тези, лансирани от принадлежащите към него, са по-скоро продукт на разбирането им за политическата целесъобразност и целят да обосноват необходимостта от разделянето на Чехословакия, както и принадлежността на Чехия към Запада. Те, например, твърдят, че след разделянето за Чехия е станало по-лесно да се преориентира отново към Запада, освобождавайки се от връзката си с пост-съветското и Дунавското пространства (в лицето на Словакия), и това е направило чешката държава по-стабилна и «по-прозрачна» за Запада ( Zieleniec 1992, Zieleniec 1993). По същия начин, често се акцентира, че чехите «са били част от Западна Европа в продължение на хиляда години, като изключим 40 от тях» ( Zieleniec 1992), теза подкрепена със спорното твърдение, че християнството в чешките земи идва от Рим, а не от Византия (макар че историческата истина, свързана с мисията на Кирил и Методий, е точно обратната – б.р.) ( Klaus 1992). Прозападната ориентация на официалната чешка геополитика, включва и поддържането на добри отношения с Германия, което, според Вацлав Клаус, е стара традиция, чието начало е поставил още Свети Вацлав (чешки княз от Х век, стремящ се да включи земите си в Свещената римска империя – б.р.), и което е от ключово значение за съществуването на чешката нация ( Ibid . ).
Тази официална геополитическа линия се ползва и с подкрепа в академичните среди. Така, Божек Хниздо, професор по политическа география в Карловия университет, който, в лекциите си, набляга най-вече на англо-американските геополитически теории ( Hnizdo 1995 ), лансира редица геополитически аргументи в подкрепа на официалния външнополитически курс. Според него, Чешката република е част от Централна Европа, без значение, как точно се дефинира този регион, и тъкмо заради това си разположение, е интегрална част от всяка схема за европейска интеграция ( Ibid . 85 ) . Той смята, че източната ориентация на страната по време на комунистическото управление, е изключение в чешката история и, че Словакия е „вредния” фактор, който ориентира чешките земи на Изток. Именно поради това, според Хниздо, разделянето на Чехословакия е било полезно за Чехия, обвързвайки я окончателно със Запада. Той отбелязва, че изграждането на петролопровод между Чехия и Германия, както и връзките със западноевропейските транспортни мрежи, улесняват „геополитическия преход” на Чехия от „източноевропейска” към „западноевропейска” държава ( Ibid . 96 ) .
Дисидентската геополитика
Оскар Крайчи (1993) се опира най-вече на геополитическото наследство на Дворски и Корчак, макар че смята за геополитици и хора като Палацки и Масарик. Така, в своя анализ за Централноевропейския регион, той се осланя най-вече на тезите на Корчак и обръща особено внимание на периода от Х до ХІ век, когато „се оформя чешката държавност” и, когато „се появяват фундаменталните геополитически дадености”, влияещи върху нея и нейната политика до ден днешен ( Ibid . 26 ).
Въпросният период започва с падането на Великоморавската държава, в резултат от унгарските нашествия от A лфьолдската низина, в края на ІХ и през Х век. Според Крайчи, Великоморавия е най-голямото постижение в цялата чешка история: тази държава контролира жизненоважните паневропейски търговски пътища, балансирайки германското влияние, като поддържа тесни връзки с Византийската империя. Крахът и има редица неблагоприятни последици, повлияли върху развитието на чешката държава през следващите векове. На първо място, ядрото на държавата се измества на северозапад, т.е. от Моравската „племенна зона”, където условията за развитието и са оптимални, към долината на Елба, която много по-трудно може да се контролира и консолидира. На второ място, чешките и словашките територии биват разделени. На трето място, унгарско-германският съюз „отрязва” Чешката държава от Византия, превръщайки Германската империя в единствения обект на чешката политика. През ХVІ век от Алфьолдската низина се появяват поредните нашественици. Изправена пред турската опасност, Германската (т.е. Австрийската) империя бива централизирана и Чешката държава окончателно губи своята самостоятелност.
Въз основа на тази своя геополитическа интерпретация на историята, Оскар Крейчи идентифицира три различни традиционни ориентации на чешката външна политика: прогерманска, прозападна и произточна ( Ibid . 120 ). Според него, първата е най-нежеланата, защото предполага засилване влиянието на пангерманската идеология и подчиняване на чешките интереси на германските. Напротив – произточната ориентация му изглежда най-добрата, защото позволява (първоначално с помощта на Византия, а после – на Русия) да се балансира германския натиск. Крайчи смята, че само формирането на силен източен блок (независимо дали, циментираща роля в него ще играе панславянската идеология, или тази на „пролетарския интернационализъм”) може да бъде реална преграда срещу Германия. На второ място (по отношение на ползата и за чешките национални интереси), той поставя прозападната ориентация, която, според него, е подходяща, когато източната велика сила преживява криза, или пък, ако тя самата е в съюз с Германия ( Ibid . 121 ) . Тази ориентация изисква съюз с Франция, Великобритания или САЩ, като целта отново е балансиране на германското влияние.
Крайчи подчертава, че след разделянето на Чехословакия и краха на Съветския съюз, Чешката република неизбежно се оказва в германската орбита. Според него, Русия все още е твърде слаба и прекалено далеч за да играе по-важна роля в Централна Европа. В тази връзка, той обвинява сегашния чешки политически елит, че не е в състояние да отстоява националните интереси, тъй като пренебрегва усилващият се германски натиск, отхвърля славянската ориентация и наивно разчита да балансира немското влияние с помощта на Франция и Великобритания (които са твърде слаби) или на САЩ (които пък са склонни да игнорират германската доминация, поне докато тя не придобие и военни измерения).
Институционализмът: идеалистите отвръщат на удара
И така, дали от казаното дотук, можем да заключим, че днешният чешки политически и академичен дискурс се доминира от геополитиката? Не съвсем. Достигайки апогея на своята популярност в началото на 90-те, напоследък геополитическата аргументация сякаш остава на заден план. През последните години в Чехия не бяха лансирани някакви нови геополитически концепции. Всъщност, истината е, че днешният политически дискурс в страната се доминира от един широко дефиниран институционализъм, определящо за който е членството на Чехия в НАТО и ЕС. В тази връзка, акцентът все повече се поставя върху свързаните с това членство институционални реформи, процедури и политики, отколкото върху пространствените измерения на международната политика.
Впрочем, това едва ли е изненадващо. Беглият преглед на чешката геополитическа мисъл (в лицето на Дворски, Корчак и Крейчи) показва, че този тип геополитика трудно се съвместява с изискването за стриктно спазване на демократичните норми и международното право, което определя чешкото политическо мислене след 1989. В същото време, макар че официалната чешка геополитика (олицетворявана от хора като сегашния президент Клаус или бившия външен министър, а днес евродепутат, Зйеленец) не поставя под въпрос тази демократична традиция, и следователно, не влиза в противоречие нито с принципите на демокрацията, нито с международното право, тя не съумява да лансира достатъчно стройна алтернативна концепция за външната политика на страната. Нещо повече, нейното основно послание, че Чешката република само печели от изтеглянето си от Дунавската зона, с нейните многобройни проблеми, може би имаше някакъв смисъл през 1992/93 (т.е. при разделянето на Чехословакия), но днес изглежда лишено от логика, след като повечето дунавски държави вече са членки на НАТО и ЕС.
Заключение
По традиция, чешкото политическо мислене има по-скоро антигеополитическа насоченост, поставяйки акцент върху религиозните, морални, законови или социални (а не върху пространствените или силови) измерения на проблемите. Тази традиция извежда на преден план свободата, отговорността и индивидуалната активност, за сметка на геополитическия детерминизъм. Най-добра илюстрация за това е интерпретацията на Палацки на хусисткото движение, като израз на борбата за демокрация и върхов момент в чешката история.
Все пак, геополитиката винаги е била важно течение в чешката политическа мисъл, което, в определени моменти (на сериозни промени, включително и териториални), става доминиращо. В общи линии, чешките геополитици следват немската геополитическа традиция. Така, докато противниците им възхваляват хусистите, повечето чешки геополитици определят Великоморавската държава като определящ и върхов момент в чешката история, подчертавайки значението на географските фактори и квази-естествените миграционни маршрути.
Тоест, когато външнополитическата ситуация е достатъчно стабилна, акцентът в дискурса на чешкото политическо мислене се поставя върху такива фактори като свободата и отговорността, докато в периоди на нестабилност определено надделява геополитическата интерпретация на събитията. Впрочем, имайки предвид непрекъснато нарастващата популярност на геополитиката в почти всички посткомунистически държави, очевидно е, че става дума за общ феномен. Истината е, че връщането към геополитиката означава връщане към традиционното схващане за сигурността, което се оказва органично вплетено в нашата съвременност. Тоест, нормално е в един несигурен свят (в какъвто все повече се превръща нашият) интересът към геополитиката да нараства, именно защото мнозина виждат в нея инструмент за гарантиране на националната сигурност.
Литература:
A gnew, John (1998) Geopolitics: revisioning world politics. London, New York: Routledge.
Ancel, J. (1936) Geopolitique. Paris.
Bednar, Miloslav (1999) Vyznam Palackeho filosoficke obnovy ceske statni ideje. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 63-72. Beer, Francis A. & Robert Harriman (1996) Realism and Rhetoric in International Relations. In: Beer, Francis A. & Robert Harriman, eds, Post-Realism: the rhetorical turn in international relations. East Lansing: Michigan State University Press, 1-34.
Brunhes, J. (1920) Geographie humaine de la France. Paris
Cornej, Petr (1999) Ke genezi Palackeho pojeti husitstvi. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 123-138.
Demangeon (1932) Geographie politique. Annales de geographie, XLI.
Derrida, Jacques and Jurgen Habermas (2003) Nach dem Krieg: Die Wiedergeburt Europas. Frankfurter Allgemeine Zeitung, 31.5. 2003. Frankfurt am Main.
Dvorsky, V. (1918) Uzemi ceskoslovenskeho naroda. Praha.
Dvorsky, V. (1919) Hranice Ceskoslovenske republiky. Sbornik Ceskoslovenske Spolecnosti Zemepisne, Praha.
Dvorsky, V. (1923) Zaklady politicke geografie a ceskoslovensky stat. Praha.
Gellner, Ernest (1995) The Price of Velvet: Thomas Masaryk and Vaclav Havel.
Czech Sociological Review, vol. 3, no. 1, 45-58.
Guzzini, Stefano (1998) Realism in international relations and international political economy. the continuing story of a death foretold. London, New York: Routledge.
Guzzini, Stefano (2003) “Self-fulfilling geopolitics? Or: the social production of foreign policy expertise in Europ.” DIIS Working Paper, 2003: 23, Copenhagen: Danish Institute for International Studies.
Havel, Vaclav (1999a) Letni premitani. Spisy VI. Praha: Torst.
Havel, Vaclav (1999b) Projevy a jine texty z let 1992-1999. Spisy VII. Praha: Torst.
Hnizdo, Borek (1994) Zakladni geopoliticke teorie. Mezinarodni vztahy, no. 4, 72-79.
Hnizdo, Borek (1995a) Mezinarodni perspektivy politickych regionu. Praha: Institut pro stredoevropskou kulturu a politiku.
Hnizdo, Borek (1995b) O soucasne politicke geografii a soucasne geopolitice. Mezinarodni vztahy, no. 4, 74-76.
Hrabova, Libuse (1999) Palacky a kontinuita dejin. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 87-92.
Kjellen, R. (1917) Der Staat als Lebensform. Leipzig, 2nd edition.
V. Klaus, ‘Z projevu ministerskeho predsedy Vaclava Klause v Budci (26.9. 1992)', Ceskoslovenska zahranicni politika – dokumenty, 39(9), (Prague: Federal Ministry of Foreign Affairs, 1992) pp. 832-833.
Klaus, Vaclav (2000) Masaryk a jeho obraz v dnesni ceske spolecnosti. Speech at the conference „T.G. Masaryk, idea demokracie a soucasne evropanstvi“, Praha, 2.3.2000
Korcak, Jaromir (1938) Geopoliticke zaklady Ceskoslovenska: Jeho kmenove oblasti. Praha: Orbis.
Krejci, Oskar (1993) Cesky narodni zajem a geopolitika. Praha: Universe
de Martonne, E. (1930) Europe Centrale I. Geographie universelle, vol. 4, Paris.
Masaryk, Tomas G. (1925) Svetova revoluce. Praha: Orbis.
Moravec, Emmanuel (1939/2004) V uloze mourenina. Pardubice: Filip Trend
Publishing.
Nejedly, Zdenek (1951) Velke osobnosti. Praha: Mlada fronta.
O Tuathail, Gearoid (1996) Critical Geopolitics. Minnesota: University of Minnesota Press.
O Tuathail, Gearoid (1998) Thinking Critically About Geopolitics. In: Gearoid O Tuathail, Simon Dalby and Paul Routledge (eds) The G eopolitics Reader. London
and New York: Routledge, 1-14.
O Tuathail, Gearoid and John Agnew (1992/1998) Geopolitics and Discourse: Practical Geopolitical Reasoning in American Foreign Policy. In: Gearoid O Tuathail, Simon Dalby and Paul Routledge (eds) The Geopolitics Reader. London and New York: Routledge, 78-91.
Opat, Jaroslav (1999) TGM – pokracovatel v Palackeho dile politickem. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 349-360.
Palacky, Franz (1868) Geschichte des Hussitenthums und Prof. Constantin Hofler. In: Kritische Studien. Prag.
Palacky, Frantisek (1907) Dejiny naroda ceskeho v Cechach a v Morave. Praha.
Patocka, Jan (1991) Tri studie o Masarykovi. Praha: Mlada fronta.
Ratzel, Friedrich (1899/1921) Antropogeographie I. Stuttgart, 4th edition.
Routledge, Paul (1998) Anti-Geopolitics: Introduction. In: Gearoid O Tuathail, Simon Dalby and Paul Routledge (eds) The Geopolitics Reader. London and New York: Routledge, 245-255.
Semjonov, J.N. (1951) Fasisticka geopolitika ve sluzbach americkeho
imperialismu. Praha: Nase vojsko (Russian original: Fashistskaja geopolitika na sluzhbe amerikanskogo imperializma. 1949, Moscow: Gospolitizdat).
Solle, Zdenek (1999) Palacky, Masaryk, habsburska monarchie a stredni Evropa. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 467-480.
Valka, Josef (1999) Palacky a francouzsti liberalni historikove. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 93-100.
Veber, Vaclav (2004) „Uvod“. In: Moravec, Emmanuel (1939/2004) V uloze
mourenina. Pardubice: Filip Trend Publishing, 5-12.
Vidal de la Blache, P. (1910) Regions francaises. Revue de Paris, vol. 6.
H. van der Wusten and G. Dijkink, ‘German, British and French Geopolitics: The Enduring Differences' Geopolitics, 7/3 (Winter 2002), p. 20.
Zboril, Zdenek (1995) O politicke geografii, geopolitice a nekterych
nectnostech. Mezinarodni vztahy, no. 2, 112-117.
J. Zieleniec (1992a), ‘Rozhovor Narodni obrody s ministrem mezinarodnich vztahu CR Josefem Zieleniecem – Aj po rozvode si ostaneme blizki (6.10. 1992)' Ceskoslovenska zahranicni politika – dokumenty, 39(10), (Prague: Federal Ministry of Foreign Affairs, 1992) pp. 885-888
J. Zieleniec (1992b), ‘Rozhovor ministra mezinarodnich vztahu CR Josefa
Zieleniece v Praci (29.9. 1992)', Ceskoslovenska zahranicni politika –
dokumenty, 39(9), (Prague: Federal Ministry of Foreign Affairs, 1992) pp. 836-839.
J. Zieleniec (1993), ‘Rozhovor ministra zahranici Josefa Zieleniece pro
Hospodarske noviny – Dva staty, dve diplomacie (19.1. 1993)' Ceska zahranicni politika – dokumenty, 40(1), (Prague: Czech Ministry of Foreign Affairs, 1993) pp. 74-79.
* Авторът е директор на Института за международни отношения и доцент по международни отношения в Карловия университет в Прага
{rt}
Интелектуалният пейзаж на международните отношения обикновено се развива в рамките на терминологията, използвана в големите дебати, чрез които специфичната интелектуална позиция се представя в диалектично единство с противоположната и (например реализъм срещу идеализъм, или рационализъм срещу рефлективност). Тази дихотомна рамка често помага за изясняване същността на позицията по един или друг важен въпрос на международните отношения.
На тази основа, в настоящата статия, се опитвам да използвам дихотомията на геополитическата и анти-геополитическата визии за международните отношения, за да оценя ролята на геополитическите тези в чешкото политическо мислене, както и да обясня, защо в Чехия възраждането (през 90-те години на миналия век) на интереса към геополитическите тези и тяхното влияние върху политиката, не бяха чак толкова значими, както в други части на посткомунистическа Европа.
Антигеополитическото течение в чешката външна политика
Доминиращата традиция в чешката визия за международната политика е по-скоро идеалистична, т.е. антигеополитическа. Като илюстрация за това, по-долу ще представя възгледите на четири ключови фигури на чешки интелектуалци и политици, оказали решаващо влияние върху формирането на политическото мислене и практика в страната, от втората половина на ХІХ век насам: Франтишек Палацки, Томаш Гарик Масарик, Зденек Нейедли и Вацлав Хавел. Ще се опитам да очертая приноса на всеки от тях в развитието на специфичното чешко политическо мислене, отделяйки специално внимание на основните им антигеополитически аргументи, повлияли върху формирането на особената чешка визия за външната политика и мястото на страната в Европа и света.
Франтишек Палацки (1798-1876) е може би най-известния чешки историк, чиято «История на чешкия народ», появила се през 1836, представя доминиращото и днес схващане за чешката история. Последното се основава на тезата, че ходът на тази история се определя от непрекъснатите контакти и конфликти между чехи и германци. Освен това, Палацки е водач на Чешката либерално-консервативна партия и е бил възприеман като pater patriae (т.е. „баща на отечеството” – б.р.), от своите съвременници в епохата, когато Чехия все още е част от Австрийската империя. Той принадлежи към пантеона на националните герои и бива използван като знаме от всички значими сили в чешкото общество, включително от комунистите, и все още продължава да бъде източник на вдъхновение за чешкото политическо мислене.
Палацки оказва голямо влияние върху Томаш Гариг Масарик (1850-1937) , който трансформира интелектуалното му наследство в политическа програма за създаването на независима Чехословашка държава ( Solle 1999:473 ). Масарик започва като професор по социология, но по-късно се превръща в признат политически и интелектуален лидер на чешкото движение за независимост, в годините преди Първата световна война. Преговорите, които той води по време на войната (като политически емигрант) с представителите на Антантата, помагат за краха на Австро-Унгарската империя и появата на Чехословакия, чиито първи президент става именно Масарик. Мащабите на неговото влияние са добре уловени от Ернст Гелнер ( Gellner 1995:49 ), който подчертава, че „външната политика на Чехословакия в периода между двете световни войни е доминирана от духа на Масарик и следва неговата философия”.
Зденек Нейедли (1878-1962), който е студент на Масарик, е известен историк и музиколог. Преди Втората световна война той е влиятелен интелектуалец, който защитава марксистко-ленински възгледи по редица важни политически, социални и културни проблеми, в обществения дискурс. След като прекарва Втората световна война в емиграция, в Москва, той става първият комунистически министър на образованието и социалните грижи в чехословашкото правителство. През 50-те години, Нейедли ръководи Чехословашката академия на науките и, без съмнение, носи отговорност за сталинизацията на чехословашкото образование и наука. Когато комунистите овладяват цялата власт в страната, той се оказва най-известният, свързан с тях, интелектуалец и единственият в комунистическата върхушка с академично образование. Нейедли поставя основите на официалната комунистическа идеология в страната, базираща се на марскистко-ленинската интерпретация на идеите на Палацки и на някогашния учител на самия Нейедли – Масарик.
Вацлав Хавел (1936) , който е известен драматург, дисидент-антикомунист и демократичен президент на Чехословакия и Чешката република (1990-1993/1993-2003), също е силно повлиян от Масарик, споделяйки тезата му за необходимостта да се води борба срещу недемократичните режими, в името на истината, демокрацията и морала. Макар че влиянието на Хавел върху чешкото политическо мислене никога не е било толкова силно и неоспоримо, като това на Масарик, именно той играе решаваща роля при формирането на външната политика в периода на посткомунистическа Чехословакия (1990-1992).
В много отношения, тези четири фигури са свързани, макар и по странен начин. Всъщност, те споделят доста общи възгледи. На първо място, и четиримата биват признати (най-малкото, през определени исторически периоди) за неоспорими авторитети в политическия дискурс. Тоест, трудовете им дават достатъчно ясна представа за доминиращите през конкретния исторически период тези. На второ място, те са свързани, в някаква степен, и един с друг. Така, и Масарик, и Нейедли се смятат за ученици на Палацки, макар че всеки от тях интерпретира идеите му по собствен начин. На свой ред, Хавел е силно изкушен да продължи традицията и наследството на Масарик, особено след като става президент на Чехословакия. На трето място, същността на техния начин на мислене е идеалистическа, т.е. антигеополитическа, основавайки се или на религиозната и моралната, или на социалистическата перспектива. Въпреки това, геополитиката не отсъства напълно от техния дискурс, особено, когато се обръщат към обществото, като цяло, или им се налага да вземат важни решения в кризисни ситуации.
Аргументите на антигеополитическото течение
Основният аргумент на това течение традиционно се основава на специфичната интерпретация на чешката история, според която за най-велико историческо постижение на чешката нация се обявява хусисткият период (началото на ХV век), приеман като критерий за всички най-важни политически проекти. Подобно тълкуване на историята няма особен смисъл от геополитическа гледна точка, защото хусисткият период не е свързан с голяма териториална експанзия на чешката държава (за разлика от времето на Великоморавското княжество, или управлението на Пржемисъл Отокар ІІ например), нито пък представлява връх в нейното политическо влияние (за разлика от управление на Карл ІV). Напротив, хусисткият период е време на гражданска война, материална разруха и чуждестранни нашествия.
Защо тогава му се придава толкова голямо значение? Палацки например разглежда Ян Хус, опитващ се да реформира Католическата църква, като предтеча на европейската Реформация от ХVІ век. Това му позвалява да интерпретира хусисткото движение, в универсален план, като носител на хуманистичните и демократични «общочовешки» ценности ( Valka 1999:95). В това отношение, Палацки внимателно разграничава хусисткото движение, като носител на прогресивни и възвишени идеи, които оценява изключително високо, от разрушителния характер на хусистките войни, които подлага на остра критика ( Cornej 1999: 131-133 ), макар да смята, че те се водят по-скоро от идейни, отколкото от материални, съображения ( Bednar 1999:64; Palacky 1868:65 ) .
Масарик развива тази концепция, подчертавайки че Чешката реформация е носител на демократичните идеи в теократичната Средновековна Европа. За него, противопоставянето между демокрацията и теокрацията е от ключово значение. Той дефинира първата с чисто морални термини, като индивидуална отговорност и самоограничаване, които не се нуждаят от това да бъдат налагани отвън, докато характерно за втората е преклонението пред йерархията и политиката на силата, в лицето на Католическата църква, или на онова, което самият Масарик нарича „пруски цезаро-папизъм”, олицетворяващ, според него, тогавашната германска култура, политика и дори начин на мислене ( Masaryk 1925:410-420 ).
Той интерпретира Първата световна война като битка между демокрацията (Франция, Великобритания и САЩ) и теокрацията (Австрия и Германия), в която чехите следва да застанат твърдо на страната на първата, именно заради своята хусистка традиция. Нещо повече, Масарик тълкува историята по откровено теологичен начин, като движение от теокрация към демокрация, в което чехите изпълняват ролята на своеобразни „първопроходци”. Това му позволява да аргументира необходимостта Чехословакия да се превърне в независима държава, напускайки Австрийската империя, от чисто етическа, а не от геополитическа или икономическа, перспектива.
На свой ред, Нейедли внася известна промяна в тази интерпретация на хусисткото движение, разглеждайки го като революционни сила в реакционна Европа ( Nejedly 1951 ). Тоест, той заменя либералната дихотомия на Масарик и неговото теологично противопоставяне между демокрация и теокрация, с марксиската дихотомия и теологичното противопоставяне между революция и реакция. Така, хусистите биват трансформирани от „ранни демократи” в „ранни революционери”, борещи се за безкласово общество. Впрочем, както е известно, марксизмът-ленинизмът се определя като антигеополитическа идеология, отхвърляща всякакъв географски или културен детерминизъм, замествайки ги с теологичния детерминизъм на световната революция, водеща към безкласово общество.
