18
Пет, Сеп
22 New Articles

Руско-китайските отношения в рамките на ШОС

брой5 2007
Typography

Възможностите на Москва да влияе върху ситуацията в Централна Азия, използвайки за целта Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и мястото на организацията в руската външна политика, до голяма степен зависят от позицията на Пекин. Трезвият анализ сочи, че, на практика, водещата роля в ШОС не принадлежи на Русия, а на Китай. Нарастващият с всяка измината година китайски икономически потенциал, по редица основни показатели, многократно превъзхожда аналогичните показатели на останалите членки на ШОС.

Бурният ръст на китайската икономика вече съвсем очевидно влияе и върху съседите на Китай. Разнообразните китайски стоки се продават, на ниски цени, не само на пазарите на САЩ и Западна Европа, но и на тези на държавите от непосредственото обкръжение на Китай – Бутан, Бангладеш, Бирма, Тайланд, Лаос, Непал, Филипините и др. Местните производители не могат да пробият със своите стоки на световните пазари, тъй като те вече са залети с аналогични стоки, китайско производство.

При това, Пекин успешно съчетава търговската си експанзия на външните пазари с твърд протекционизъм по отношение на своя собствен. Нито един от съседите на Китай, така и не съумя да си извоюва сериозни позиции на китайския пазар. Нещата опират до това, че китайците са заинтересовани изключително от вноса на суровини, финансови и банкови капитали, както и на високотехнологична продукция, включително модерни видове оръжие и военна техника. Западните съседи на Китай (държавите от Централна Азия, които членуват в ШОС) също не могат да се възползват от бурното развитие на Китай, с дългосрочна полза за себе си. В определен смисъл, бихме могли дори да констатираме, че те са на път окончателно да се утвърдят като суровинни придатъци на китайската икономика. Впрочем, такива държави-членки на ШОС, като Киргизстан и Таджикистан например, изглеждат напълно доволни от отредената им роля на доставчици на селскоскопански и минерални суровини за Китай.

Набиращата скорост китайска търговска експанзия в държавите от ШОС е част от общия процес на трансформиране на Китай в глобална търговска държава. Още през 2004 той влезе в тройката на световните износители и вносители, след САЩ и Германия. Тогава делът му в световния износ и внос на стоки, вече беше достигнал, съответно, 6,5% и 5,9%. Ръстът на основните показатели на взаимния стокооборот в търговията на Русия и постсъветските държави от Централна Азия с Китай отразява, в частност, тенденцията към стимулиране на износа от тези страни за Китай. В същото време спада износът им на индустриална продукция. Запазването на тази тенденция затвърждава положението на Русия и държавите от Централноазиатския регион като доставчици на първични енергоносители, дървен материал и метали за Китай.

Днес енергоносителите са половината от руския износ за Китай. Ако само допреди девет години (т.е. през 1998) машините и промишленото обороудване съставляваха 25% от руския износ за тази страна, през миналата 2006 делът им спадна до 1,2%.

Неслучайно Китай, вече в продължение на няколко години, се опитва, с дипломатически средства, да наложи изгодна за себе си конфигурация на икономическото сътрудничество в рамките на ШОС. Така, на срещата на върха на организацията през септември 2003, китайският премиер Вън Цзябао предложи, в рамките на ШОС, да бъде създадена, на дългосрочна основа, зона за свободна търговия, която да увеличи товарния поток в региона, паралелно с отслабването на търговските ограничения и, най-вече, на митническите тарифи. При това Пекин акцентира върху енергийните проекти, включително проучването на нови находища на петрол и природен газ, съвместното използване на хидроенергийните ресурси и развитието на големите обекти на водното стопанство в региона.

Според бившия изпълнителен секретар на ШОС Чжан Дъгуан, сегашната задача на тази организация е да гарантира свободното движение на стоки и капитали в рамките на държавите-членки. Китай неизменно следва курс към формиране в ШОС на зони за свободна търговия. Така, през май 2006, по време на една конференция, организирана от Московския институт за международни отношения към руското Външно министерство, Ху Хао, който е член на Съвета на Китайския център за изследвания в ШОС и зам. началник на Управлението за международни връзки на ЦК на Китайската компартия, използва следния израз: „необходимо е да се грижим не само за клоните, но и за корените”. Като под „клони” следва да се разбират преките заплахи за сигурността, а под „корени” – социално-икономическите условия за възникването им.

Засягайки разширяването на икономическите възможности за сътрудничество, Ху Хао обърна специално внимание на перспективите за създаване на съвместен Форум за енергийно сътрудничество. Той подчерта, че до 2010 свободното движение на хора, стоки и капитали в пространството на ШОС може да стане реалност и повдигна въпроса за включването на свободните икономически зони на Хонконг (Сянган) и Макао (Аомън) в изграждането на общото икономическо пространство на ШОС

* * *

Руските политици и експерти обичат да разсъждават за неизбежните загуби, които би претърпяла националната икономика, ако страната влезе в Световната търговска организация (СТО), приемайки условията, налагани и от Запада. Малцина обаче се замислят сериозно, че Русия е изправена пред подобни рискове и на Изток. Обективно погледнато, Китай разполага с редица съществени предимства пред партньорите си от ШОС и се опитва да ги затвърди. Така например, Русия, Казахстан и Таджикистан изразходват значително повече енергийни ресурси (2,5 пъти повече) за производството на единица продукция, отколкото Китай. За Киргизстан този показател е 1,5, а за Узбекистан – 5,8 пъти повече. Всъщност, само Киргизстан и Таджикистан, поради тоталната им деиндустриализация в постсъветската епоха, демонстрират в сферата на енергопотреблението почти същите показатели, каквито и Китай.

Като изключим суровинните отрасли, дори такива водещи държави от ОНД, като Русия и Казахстан, засега са очевидно неконкурентоспособни по отношение на Китай, заради по-скъпо платената си работна сила. Средната месечна заплата в Русия е четири пъти по-висока от китайската. Сред конкурентните предимства на Китай е и по-слабо развитата му, в сравнение с останалите членки на ШОС, система на социално осигуряване. Там например няма пълно пенсионно осигуряване. Друго конкурентно предимство е, че китайските производства нерядко пренебрегват екологичните норми и ограниченията на вредните емисии.

Затова, в определен смисъл, успехите на китайската икономика обективно ерозират позициите на икономиките на китайските партньори от ШОС в сферите на обработвателната индустрия, а понякога и в селското стопанство. От една страна, глобализацията дава на Китай, който разполага с неизчерпаеми резерви от евтина и качествена работна сила и е готов за практически неограничена експанзия на всички възможни пазари, допълнителни предимства. От друга страна, китайските партньори в ШОС се сблъскват конкуренция, която няма чисто пазарен характер, защото Пекин широко използва в икономическата си политика и различни административни лостове.

Според мен, осигуряването на устойчива политическа ситуация в Централна Азия и гарантирането на руските интереси в региона имат както съвпадащи, така и влизащи в конфликт аспекти. Очевидно, стабилността в Централна Азия е изгодна за всички участници в ШОС, без изключение. Само че тази стабилност едва ли може да се постигне с налагането на такава система на взаимни отношения, която да е изгодна на всички страни-членки на организацията.

Днес повечето икономически проекти, разработвани и осъществянани в рамките на ШОС, са обвързани географски именно с Централноазиатския регион. На пръв поглед, подобен подход не е лишен от логика, защото позволява включването на повечето страни-членки на организацията. Само че възприемането му на практика води да изграждането на инфраструктура, която (обективно погледнато) отговаря повече на китайските, а не на руските, интереси. Така например, по-голямата част от проектите в транспортната и енергийната сфери, изискват инвестиции за изграждането на различни обекти в онези райони на Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан и Казахстан, които са разположени в близост до китайската граница. Далеч по-малко са проектите, предвиждащи увеличаване на комуникационните връзки на Централноазиатския регион с Русия. Което означава, че в бъдеще, при възможни промени във външнополитическата ориентация на централноазиатските елити, именно Пекин, а не Москва, ще може да използва допълнителните лостове за икономическо влияние върху ситуацията, създадени под егидата на ШОС.

Вероятно Русия следва да се стреми да налага по-настойчиво, в рамките на ШОС, реализацията на проекти на собствената и територия, с участието на Китай и държавите от Централна Азия – например за доставката, съхраняването и преработката на селскостопанска продукция, или пък за съвместното (с останалите членки на ШОС) производство на индустриална продукция, която да се реализира на територията на страните-членки на организацията (например на селскостопанско машиностроене). За да направи тези проекти по-привлекателни, руската страна би могла да разработи система за привличане на чуждестранни работници от Централна Азия и Китай за изграждането и експлоатацията на подобни съоръжения.

Запазваната на наложилата се в ШОС практика води постепенно до утвърждаване на изгодната за Китай конфигурация в организацията: страните от Централна Азия разширяват сътрудничеството си с Пекин почти изключително в сферите на суровинните и енергийни доставки и търговията, вместо в преработвателната индустрия, да не говорим за високите технологии- Същото впрочем се отнася и за Русия.

В стоковата структура на руския износ за Китай от година на година нараства делът на суровините и полуфабрикатите, като например суровия петрол, дървения материал, рибата, различните химикали и цветните метали. В същото време делът на високотехнологичната продукция прогресивно спада. По данни на руското Министерство на икономическото развитие и търговията, през първата половина на 2007 положителното салдо в търговията на Русия с Китай е с чисто символични размери – малко над 45 млн. долара. При общ обем на стокооборота от 15,9 млрд. долара, руският износ е нарастнал само с 11% (достигайки 7,96 млрд. долара), докато вносът от Китай се е увеличил с 58% (достигайки 7,91 млрд. долара). Става дума за доста тревожна тенденция, особено ако си припомним, че през 2006 положителното салдо на Русия в търговията и с Китай беше 3 млрд. долара.

* * *

Китай упорито ориентира външните си контакти към създаването на максимално изгодни условия за собственото си развитие и е заинтересован да получава енергоносители от страните-членки на ШОС на максимално ниски цени. През февруари 2007, отказът на Пекин да купува руска електроенергия от Бурейската и Зейската ВЕЦ на цените, установени от руската Федерална служба по тарифите, доведе до това, че генериращите мощности на въпросните централи бяха принудени да работят напразно. Подобна ситуация се очертава и в хода на преговорите за доставките на руски природен газ за Китай. Пекин би искал да получава руския газ по цени не по-високи от 100 долара за хиляда куб.м, което е доста по-ниско от цената, плащана за него на Запад.


 

Струва си да отбележим, че въпреки логиката на съвместното усвояване от бизнес-структурите на ШОС на най-перспективните пазари (сред които е и авиационния например), Китай предпочита да създава на своя територия съвместни самолетостроителни предприятия не с Русия, а с държавите от ЕС. Отдавна минаха времената, когато СССР доставяше на китайците огромно количество продукция на своето гражданско машиностроене. Днес Китай все повече разглежда Русия като пазар за пласмент на продукцията на собствените си промишлени предприятия. През миналата 2006 машините и производственото оборудване формираха 29% от целия китайски износ. Китайският бизнес постепенно изтласква руските си конкуренти от собствената им територия. Засега тази статистика се коригира единствено от руския военно-промишлен комплекс, за който през последните години Китай се е превърнал в основен експортен пазар. Само че и това няма да продължава вечно.

Какво всъщност се крие зад ръста на стокообмена между централноазиатските държави и Китай? От Казахстан китайците внасят енергоресурси и метални руди, от Туркменистан пък възнамеряват да внасят, най-вече, природен газ, от Таджикистан и Узбекистан – цветни метали и уран, а от Киргизстан – скрап от черни и цветни метали. В същото време Китай изнася в тези страни широк спектър от стоки на собствената си индустрия: дрехи, обувки, стоки за масова употреба, продукти на химическата промишленост и машиностроенето. В редица случаи, тази продукция, доставяна на сравнително ниски цени, блокира възраждането на аналогичните промишлени отрасли в централноазиатските държави, съществуващи там още от съветската епоха. Китай постепенно се превръща в активен търговски конкурент на Русия на централноазиатските пазари – не само, защото изкупува суровините, които традиционно се изнасяха за Русия, но и защото се конкурира с руските предприятия на местните пласментни пазари. Един пример за това е доставката, от Китай за Туркменистан, на голямо количество железопътни вагони, които преди това бяха купувани от Русия.

Китайската политика на активна търговска експанзия сериозно затруднява развитието на производството на цели стокови вериги (например в леката промишленост) в централноазиатските държави. Наистина, налице са отделни примери за китайско участие в някои предприятия от леката промишленост в постсъветските републики от региона. Така, китайците участват в производството на копринено кадифе в Туркменистан. Само че това действително са само единични случаи, а не система, освен това те се обясняват или с уникалния характер на съответните производства, или с това, че въпросното участие е просто принудителна отстъпка на Пекин в пазарлъците му с ръководството на конкретната република, касаещи далеч по-мащабни и печеливши проекти. В Туркменистан например, това е проектът за усвояване на гигантските находища на природен газ и изграждането на газопровод за Китай.

Пекин изключително успешно използва и финансовите лостове, с които разполага. Така например, общият обем на предоставените от китайската страна кредитни и безвъзмездни финансови ресурси на Узбекистан, достигна пред миналата 2006 430 млн. долара.

По време на заседанието на Съвета на правителствените ръководители на страните от ШОС, провело се в Москва през 2005, председателят на китайския Държавен съвет Вън Цзябао предложи на държавите-членки на ШОС изгодни кредити, на обща стойност 900 млн. долара, за реализацията на различни съвместни проекти. С други думи, Китай фактически претендира за статута на едноличен донор в ШОС. Разбира се, китайските кредити с лихва под 2%, не можеха да не заинтересуват страните от Централна Азия. През есента на 2005, китайците купиха, регистрираната в Канада петролна компания Petrokazakhstan за 4,5 млрд. долара. През декември същата година Китай и Казахстан съвместно откриха почти 1000-километровия петролопровод Атасу-Алашанкоу, който през настоящата 2007 вече доставя по 200 хил. барела петрол дневно в Китай.

В същото време Пекин демонстрира значително по-слаб интерес към страните, които не са в състояние да му предоставят значителни природни ресурси. Така, зад патетичните лозунги за „стратегическо партньорство” между Китай и Киргизстан можем да открием пренебрежимо малък икономически елемент. От време на време китайците отпускат субсидии за икономиката на Киргизстан, като общата им стойност за последните 14 години не надминава 50 млн. долара. От доста години насам се дискутира възможността за доставката на електроенергия от киргизстанските ВЕЦ-ове за Китай, но китайците така и не пристъпиха към реализацията на проекта за доизграждането на редица ВЕЦ-ове по реките на тази страна, както и за построяването на необходимите далекопроводи. Възможно е Пекин да очаква, че вместо него това ще сторят Русия и Казахстан. Само че последните две държави възнамеряват да използват киргизстанската електроенергия за собствените си цели и, в частност, за снабдяването на алуминиевите заводи, които планират да построят в Таджикистан, Киргизстан и Казахстан.

Въпреки това, укрепването на енергийното сътрудничество в рамките на ШОС е налице. Китай вече разполага със собствени, достатъчно влиятелни, лобисти в повечето централноазиатски държави (сред тях например е дъщерята на президента на Узбекистан Гулнара Каримова), лансиращи идеята за създаването на „енергиен мост” към Китай. В тези условия Москва се опитва да запази водещите си позиции в хидроенергетиката на региона. Осъщественото през декември 2006 преграждане с язовирна стена на река Вашх в Таджикистан, където до края на 2007 ще бъде изградена водната електроцентрала „Сангтуда-1” обаче е по-скоро единичен пример за подобно руско участие, на фона на множеството други, очертаващи налагащата се противоположна тенденция. Така, през февруари 2007, правителството на Таджикистан и Азиатската банка за развитие (АБР) подписаха кредитно споразумение по проекта за износ на електроенергия за съседен Афганистан. Кредитът, на обща стойност 21,5 млн. долара, ще се изплаща за 32 години, като през първите осем лихвеният процент е 1%, а през останалите – 1,5%. Сред останалите финансисти на проекта са Фондът на ОПЕК (8,5 млн. долара), Ислямската банка за развитие (10 млн. долара) и таджикистанският държавен холдинг „Барки Точик” (14 млн. долара). Годишно Таджикистан произвежда 4405 мегавата електроенергия, като по-голямата част се произвежда от местните ВЕЦ-ове. Годишният излишък се равнява на около 1500 гигават-часа, които могат да се изнасят, но само през пролетно-летния период. Впрочем, част от излишната електроенергия, произвеждана през лятото, вече се изнася за Узбекистан, чрез съществуващите южни далекопроводи, другата обаче остава неизползвана. В същото време Афганистан страда от перманентен остър недостиг на електроенергия. В цялата стран, включително в столицата Кабул, има ток само по няколко часа дневно. Проектът за износ на електричество от Таджикистан за Афганистан предвижда изграждането на двоен елекропровод за 220 киловолта, който ще свърше ВЕЦ-а на река Вашх, в Таджикистан, с граничния град Шерхан Бандар, а след това и с афганистанските градове Кундуз, Баглад, Пули-Хумри и, в крайна сметка, с Кабул.

Друг пример за очевидното „отстъпление” на Русия от позициите и на водещ партньор на държавите от Централноазиатския регион в енергийната сфера, стана скандалът с компанията „Руски алуминий”, която беше отстранена от таджикистанското правителство от участието в доизграждането на Рогунската ВЕЦ. Тоест, и многостранното сътрудничество в рамките на ШОС, и двустранните връзки на Китай с държавите от Централна Азия постепенно водят до транформирането на региона в енергиен „донор” на китайската икономика. От 1993 насам Китай внася енергоресурси. Оттогава насам енергийното потребление на неговата икономика динамично нараства, изпреварвайки ръста на вътрешното производство в страната. През 2003 Китай стана втория, след САЩ, най-голям потребител на петрол, измествайки Япония. През същата година, по примера на развитите западни държави, Пекин започна да формира собствени стратегически резерви от петрол, чиито обем (според поставената от китайското ръководство задача) трябва да се равнява, през 2010, на 50-дневното потребление на страната. В тази връзка, част от китайските партньори в ШОС – Русия, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан – се разглеждат от Пекин най-вече като източник на енергоресурси.

Все пак, днес Китай е само потенциален играч в конкурентната битка за централноазиатските енергоносители. Като тази ситуация може да претърпи принципна промяна само ако Пекин вземе стратегическото решение да диверсифицира петролния си внос, увеличавайки доставките от Каспийския регион, а китайските корпорации успеят да поставят под свой контрол големите залежи в каспийския шелф и съседните райони.

Теоретично, не може да се изключи напълно и вариантът, при който петролът от каспийските находища ще се доставя в Китай от американски, европейски и руски корпорации, или от консорциуми с тяхно участие. Китай се включи в активната борба за природния газ на Централна Азия, действайки едновременно в няколко посоки. Сред основните партньори на Пекин в това отношение се очертава Астана. На свой ред, Китай подготвя вътрешната си инфраструктура за ефективно използване на централноазиатския природен газ. Вече функционира магистралният газопровод Урумчи-Шанхай. През 2004 Пекин възобнови преговорите с Казахстан, касаещи проектите за изграждането на газопроводи за Китай. Казахстанската компания „КазМунайГаз” обяви, че възнамерява да достави в Китай 10 млрд. куб.м газ през 2008, и 30 млрд. куб. м - през 2020.

Как всичко това се отразява на руските интереси? Традиционно, още от съветската епоха, природният газ от Централна Азия се транзитираше по магистралните тръбопроводи в Русия. Днес добиващите природен газ национални компании на постсъветските държави от региона са принудени да го продават на „Газпром”, който го пласира, включително и на пазарите на трети страни, от което получава немалка печалба. В продължение на няколко години и Казахстан, и Туркменистан активно притискаха Москва да увеличи цената на купувания от нея природен газ. През последните две години Русия склони да се съобрази с тези претенции и рязко повиши цената, по която купува централноазиатските енергоносители. Сред причините за това, не на последно място, бе заплахата от евентуална преориентация на доставките на централноазиатския природен газ от северното (т.е. руското) направление към източното (т.е. китайското). В това отношение Пекин стриктно следва примера на Запада, който също шантажира Москва, лансирайки различни проекти за доставка на централноазиатския природен газ или за Европа, заобикаляйки Русия (транскаспийският проект „Набуко”), или за Южна Азия (трансафганистанския проект).

Разбира се, засега китайската „газова експанзия” в Централна Азия е ограничена в определени рамки, които не позволяват на китайците да действат също толкова активно, както западните компании. Сред слабите им места в това отношение си остава ценовата политика. Цените на енергоносителите на китайския вътрешен пазар, въпреки забележимия им ръст през последните години, са доста по-ниски от средното европейско равнище. Затова значителният ръст на потреблението на природен газ в Китай е възможен само, ако централното правителство се ангажира да покрие разликата между реалните и вътрешните цени за индивидуалните потребители и индустриалните предприятия. Впрочем, възможен е и вариант, при който доставчиците на природен газ от Централна Азия, по една или друга причина, се съгласят да фиксират някакви специални и много ниски цени за Китай.

Някои изводи

В обозрима перспектива взаимодействието с Китай в рамките на ШОС ще се характеризира с нарастваща китайска стокова експанзия на пазарите на останалите страни-членки. През последните години Китай увеличи икономическото и политическото (включително военно-политическото) си присъствие в Централноазиатския регион и на ниво двустранни отношения, и на ниво ШОС, която си остава един от най-важните стратегически приоритети на Пекин. В същото време Китай активно развива и задълбочава контактите си с неутрален Туркменистан, особено в сферата на газовия бизнес. Разполагайки с редица сериозни стратегически предимства пред партньорите си в ШОС, Китай вече се опитва „ да дърпа въжето към себе си”, т.е. работи за преориентирането към Пекин на повечето значими връзки в района на Централна Азия, които досега се ориентираха към Русия.

Имайки предвид всичко казано дотук, Москва би следвало да работи за укрепване на позициите си в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и Евроазиатската икономическо общност (ЕврАзЕО), като в никакъв случай не допуска размиването им, или пък сливането им с ШОС. Освен това Русия трябва максимално да се стреми да запази влиянието си в редица ключови за региона области на сътрудничество – хидроенергетиката, ориентираната на север (т.е. към Русия) транспортна инфраструктура и информационно-културната сфера.

* Eксперт на Руския институт за стратегически изследвания в Москва

{rt}

Възможностите на Москва да влияе върху ситуацията в Централна Азия, използвайки за целта Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и мястото на организацията в руската външна политика, до голяма степен зависят от позицията на Пекин. Трезвият анализ сочи, че, на практика, водещата роля в ШОС не принадлежи на Русия, а на Китай. Нарастващият с всяка измината година китайски икономически потенциал, по редица основни показатели, многократно превъзхожда аналогичните показатели на останалите членки на ШОС.

Бурният ръст на китайската икономика вече съвсем очевидно влияе и върху съседите на Китай. Разнообразните китайски стоки се продават, на ниски цени, не само на пазарите на САЩ и Западна Европа, но и на тези на държавите от непосредственото обкръжение на Китай – Бутан, Бангладеш, Бирма, Тайланд, Лаос, Непал, Филипините и др. Местните производители не могат да пробият със своите стоки на световните пазари, тъй като те вече са залети с аналогични стоки, китайско производство.

При това, Пекин успешно съчетава търговската си експанзия на външните пазари с твърд протекционизъм по отношение на своя собствен. Нито един от съседите на Китай, така и не съумя да си извоюва сериозни позиции на китайския пазар. Нещата опират до това, че китайците са заинтересовани изключително от вноса на суровини, финансови и банкови капитали, както и на високотехнологична продукция, включително модерни видове оръжие и военна техника. Западните съседи на Китай (държавите от Централна Азия, които членуват в ШОС) също не могат да се възползват от бурното развитие на Китай, с дългосрочна полза за себе си. В определен смисъл, бихме могли дори да констатираме, че те са на път окончателно да се утвърдят като суровинни придатъци на китайската икономика. Впрочем, такива държави-членки на ШОС, като Киргизстан и Таджикистан например, изглеждат напълно доволни от отредената им роля на доставчици на селскоскопански и минерални суровини за Китай.

Набиращата скорост китайска търговска експанзия в държавите от ШОС е част от общия процес на трансформиране на Китай в глобална търговска държава. Още през 2004 той влезе в тройката на световните износители и вносители, след САЩ и Германия. Тогава делът му в световния износ и внос на стоки, вече беше достигнал, съответно, 6,5% и 5,9%. Ръстът на основните показатели на взаимния стокооборот в търговията на Русия и постсъветските държави от Централна Азия с Китай отразява, в частност, тенденцията към стимулиране на износа от тези страни за Китай. В същото време спада износът им на индустриална продукция. Запазването на тази тенденция затвърждава положението на Русия и държавите от Централноазиатския регион като доставчици на първични енергоносители, дървен материал и метали за Китай.

Днес енергоносителите са половината от руския износ за Китай. Ако само допреди девет години (т.е. през 1998) машините и промишленото обороудване съставляваха 25% от руския износ за тази страна, през миналата 2006 делът им спадна до 1,2%.

Неслучайно Китай, вече в продължение на няколко години, се опитва, с дипломатически средства, да наложи изгодна за себе си конфигурация на икономическото сътрудничество в рамките на ШОС. Така, на срещата на върха на организацията през септември 2003, китайският премиер Вън Цзябао предложи, в рамките на ШОС, да бъде създадена, на дългосрочна основа, зона за свободна търговия, която да увеличи товарния поток в региона, паралелно с отслабването на търговските ограничения и, най-вече, на митническите тарифи. При това Пекин акцентира върху енергийните проекти, включително проучването на нови находища на петрол и природен газ, съвместното използване на хидроенергийните ресурси и развитието на големите обекти на водното стопанство в региона.

Според бившия изпълнителен секретар на ШОС Чжан Дъгуан, сегашната задача на тази организация е да гарантира свободното движение на стоки и капитали в рамките на държавите-членки. Китай неизменно следва курс към формиране в ШОС на зони за свободна търговия. Така, през май 2006, по време на една конференция, организирана от Московския институт за международни отношения към руското Външно министерство, Ху Хао, който е член на Съвета на Китайския център за изследвания в ШОС и зам. началник на Управлението за международни връзки на ЦК на Китайската компартия, използва следния израз: „необходимо е да се грижим не само за клоните, но и за корените”. Като под „клони” следва да се разбират преките заплахи за сигурността, а под „корени” – социално-икономическите условия за възникването им.

Засягайки разширяването на икономическите възможности за сътрудничество, Ху Хао обърна специално внимание на перспективите за създаване на съвместен Форум за енергийно сътрудничество. Той подчерта, че до 2010 свободното движение на хора, стоки и капитали в пространството на ШОС може да стане реалност и повдигна въпроса за включването на свободните икономически зони на Хонконг (Сянган) и Макао (Аомън) в изграждането на общото икономическо пространство на ШОС

* * *

Руските политици и експерти обичат да разсъждават за неизбежните загуби, които би претърпяла националната икономика, ако страната влезе в Световната търговска организация (СТО), приемайки условията, налагани и от Запада. Малцина обаче се замислят сериозно, че Русия е изправена пред подобни рискове и на Изток. Обективно погледнато, Китай разполага с редица съществени предимства пред партньорите си от ШОС и се опитва да ги затвърди. Така например, Русия, Казахстан и Таджикистан изразходват значително повече енергийни ресурси (2,5 пъти повече) за производството на единица продукция, отколкото Китай. За Киргизстан този показател е 1,5, а за Узбекистан – 5,8 пъти повече. Всъщност, само Киргизстан и Таджикистан, поради тоталната им деиндустриализация в постсъветската епоха, демонстрират в сферата на енергопотреблението почти същите показатели, каквито и Китай.

Като изключим суровинните отрасли, дори такива водещи държави от ОНД, като Русия и Казахстан, засега са очевидно неконкурентоспособни по отношение на Китай, заради по-скъпо платената си работна сила. Средната месечна заплата в Русия е четири пъти по-висока от китайската. Сред конкурентните предимства на Китай е и по-слабо развитата му, в сравнение с останалите членки на ШОС, система на социално осигуряване. Там например няма пълно пенсионно осигуряване. Друго конкурентно предимство е, че китайските производства нерядко пренебрегват екологичните норми и ограниченията на вредните емисии.

Затова, в определен смисъл, успехите на китайската икономика обективно ерозират позициите на икономиките на китайските партньори от ШОС в сферите на обработвателната индустрия, а понякога и в селското стопанство. От една страна, глобализацията дава на Китай, който разполага с неизчерпаеми резерви от евтина и качествена работна сила и е готов за практически неограничена експанзия на всички възможни пазари, допълнителни предимства. От друга страна, китайските партньори в ШОС се сблъскват конкуренция, която няма чисто пазарен характер, защото Пекин широко използва в икономическата си политика и различни административни лостове.

Според мен, осигуряването на устойчива политическа ситуация в Централна Азия и гарантирането на руските интереси в региона имат както съвпадащи, така и влизащи в конфликт аспекти. Очевидно, стабилността в Централна Азия е изгодна за всички участници в ШОС, без изключение. Само че тази стабилност едва ли може да се постигне с налагането на такава система на взаимни отношения, която да е изгодна на всички страни-членки на организацията.

Днес повечето икономически проекти, разработвани и осъществянани в рамките на ШОС, са обвързани географски именно с Централноазиатския регион. На пръв поглед, подобен подход не е лишен от логика, защото позволява включването на повечето страни-членки на организацията. Само че възприемането му на практика води да изграждането на инфраструктура, която (обективно погледнато) отговаря повече на китайските, а не на руските, интереси. Така например, по-голямата част от проектите в транспортната и енергийната сфери, изискват инвестиции за изграждането на различни обекти в онези райони на Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан и Казахстан, които са разположени в близост до китайската граница. Далеч по-малко са проектите, предвиждащи увеличаване на комуникационните връзки на Централноазиатския регион с Русия. Което означава, че в бъдеще, при възможни промени във външнополитическата ориентация на централноазиатските елити, именно Пекин, а не Москва, ще може да използва допълнителните лостове за икономическо влияние върху ситуацията, създадени под егидата на ШОС.

Вероятно Русия следва да се стреми да налага по-настойчиво, в рамките на ШОС, реализацията на проекти на собствената и територия, с участието на Китай и държавите от Централна Азия – например за доставката, съхраняването и преработката на селскостопанска продукция, или пък за съвместното (с останалите членки на ШОС) производство на индустриална продукция, която да се реализира на територията на страните-членки на организацията (например на селскостопанско машиностроене). За да направи тези проекти по-привлекателни, руската страна би могла да разработи система за привличане на чуждестранни работници от Централна Азия и Китай за изграждането и експлоатацията на подобни съоръжения.

Запазваната на наложилата се в ШОС практика води постепенно до утвърждаване на изгодната за Китай конфигурация в организацията: страните от Централна Азия разширяват сътрудничеството си с Пекин почти изключително в сферите на суровинните и енергийни доставки и търговията, вместо в преработвателната индустрия, да не говорим за високите технологии- Същото впрочем се отнася и за Русия.

В стоковата структура на руския износ за Китай от година на година нараства делът на суровините и полуфабрикатите, като например суровия петрол, дървения материал, рибата, различните химикали и цветните метали. В същото време делът на високотехнологичната продукция прогресивно спада. По данни на руското Министерство на икономическото развитие и търговията, през първата половина на 2007 положителното салдо в търговията на Русия с Китай е с чисто символични размери – малко над 45 млн. долара. При общ обем на стокооборота от 15,9 млрд. долара, руският износ е нарастнал само с 11% (достигайки 7,96 млрд. долара), докато вносът от Китай се е увеличил с 58% (достигайки 7,91 млрд. долара). Става дума за доста тревожна тенденция, особено ако си припомним, че през 2006 положителното салдо на Русия в търговията и с Китай беше 3 млрд. долара.

* * *

Китай упорито ориентира външните си контакти към създаването на максимално изгодни условия за собственото си развитие и е заинтересован да получава енергоносители от страните-членки на ШОС на максимално ниски цени. През февруари 2007, отказът на Пекин да купува руска електроенергия от Бурейската и Зейската ВЕЦ на цените, установени от руската Федерална служба по тарифите, доведе до това, че генериращите мощности на въпросните централи бяха принудени да работят напразно. Подобна ситуация се очертава и в хода на преговорите за доставките на руски природен газ за Китай. Пекин би искал да получава руския газ по цени не по-високи от 100 долара за хиляда куб.м, което е доста по-ниско от цената, плащана за него на Запад.

Възможностите на Москва да влияе върху ситуацията в Централна Азия, използвайки за целта Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и мястото на организацията в руската външна политика, до голяма степен зависят от позицията на Пекин. Трезвият анализ сочи, че, на практика, водещата роля в ШОС не принадлежи на Русия, а на Китай. Нарастващият с всяка измината година китайски икономически потенциал, по редица основни показатели, многократно превъзхожда аналогичните показатели на останалите членки на ШОС.

Бурният ръст на китайската икономика вече съвсем очевидно влияе и върху съседите на Китай. Разнообразните китайски стоки се продават, на ниски цени, не само на пазарите на САЩ и Западна Европа, но и на тези на държавите от непосредственото обкръжение на Китай – Бутан, Бангладеш, Бирма, Тайланд, Лаос, Непал, Филипините и др. Местните производители не могат да пробият със своите стоки на световните пазари, тъй като те вече са залети с аналогични стоки, китайско производство.

При това, Пекин успешно съчетава търговската си експанзия на външните пазари с твърд протекционизъм по отношение на своя собствен. Нито един от съседите на Китай, така и не съумя да си извоюва сериозни позиции на китайския пазар. Нещата опират до това, че китайците са заинтересовани изключително от вноса на суровини, финансови и банкови капитали, както и на високотехнологична продукция, включително модерни видове оръжие и военна техника. Западните съседи на Китай (държавите от Централна Азия, които членуват в ШОС) също не могат да се възползват от бурното развитие на Китай, с дългосрочна полза за себе си. В определен смисъл, бихме могли дори да констатираме, че те са на път окончателно да се утвърдят като суровинни придатъци на китайската икономика. Впрочем, такива държави-членки на ШОС, като Киргизстан и Таджикистан например, изглеждат напълно доволни от отредената им роля на доставчици на селскоскопански и минерални суровини за Китай.

Набиращата скорост китайска търговска експанзия в държавите от ШОС е част от общия процес на трансформиране на Китай в глобална търговска държава. Още през 2004 той влезе в тройката на световните износители и вносители, след САЩ и Германия. Тогава делът му в световния износ и внос на стоки, вече беше достигнал, съответно, 6,5% и 5,9%. Ръстът на основните показатели на взаимния стокооборот в търговията на Русия и постсъветските държави от Централна Азия с Китай отразява, в частност, тенденцията към стимулиране на износа от тези страни за Китай. В същото време спада износът им на индустриална продукция. Запазването на тази тенденция затвърждава положението на Русия и държавите от Централноазиатския регион като доставчици на първични енергоносители, дървен материал и метали за Китай.

Днес енергоносителите са половината от руския износ за Китай. Ако само допреди девет години (т.е. през 1998) машините и промишленото обороудване съставляваха 25% от руския износ за тази страна, през миналата 2006 делът им спадна до 1,2%.

Неслучайно Китай, вече в продължение на няколко години, се опитва, с дипломатически средства, да наложи изгодна за себе си конфигурация на икономическото сътрудничество в рамките на ШОС. Така, на срещата на върха на организацията през септември 2003, китайският премиер Вън Цзябао предложи, в рамките на ШОС, да бъде създадена, на дългосрочна основа, зона за свободна търговия, която да увеличи товарния поток в региона, паралелно с отслабването на търговските ограничения и, най-вече, на митническите тарифи. При това Пекин акцентира върху енергийните проекти, включително проучването на нови находища на петрол и природен газ, съвместното използване на хидроенергийните ресурси и развитието на големите обекти на водното стопанство в региона.

Според бившия изпълнителен секретар на ШОС Чжан Дъгуан, сегашната задача на тази организация е да гарантира свободното движение на стоки и капитали в рамките на държавите-членки. Китай неизменно следва курс към формиране в ШОС на зони за свободна търговия. Така, през май 2006, по време на една конференция, организирана от Московския институт за международни отношения към руското Външно министерство, Ху Хао, който е член на Съвета на Китайския център за изследвания в ШОС и зам. началник на Управлението за международни връзки на ЦК на Китайската компартия, използва следния израз: „необходимо е да се грижим не само за клоните, но и за корените”. Като под „клони” следва да се разбират преките заплахи за сигурността, а под „корени” – социално-икономическите условия за възникването им.

Засягайки разширяването на икономическите възможности за сътрудничество, Ху Хао обърна специално внимание на перспективите за създаване на съвместен Форум за енергийно сътрудничество. Той подчерта, че до 2010 свободното движение на хора, стоки и капитали в пространството на ШОС може да стане реалност и повдигна въпроса за включването на свободните икономически зони на Хонконг (Сянган) и Макао (Аомън) в изграждането на общото икономическо пространство на ШОС

* * *

Руските политици и експерти обичат да разсъждават за неизбежните загуби, които би претърпяла националната икономика, ако страната влезе в Световната търговска организация (СТО), приемайки условията, налагани и от Запада. Малцина обаче се замислят сериозно, че Русия е изправена пред подобни рискове и на Изток. Обективно погледнато, Китай разполага с редица съществени предимства пред партньорите си от ШОС и се опитва да ги затвърди. Така например, Русия, Казахстан и Таджикистан изразходват значително повече енергийни ресурси (2,5 пъти повече) за производството на единица продукция, отколкото Китай. За Киргизстан този показател е 1,5, а за Узбекистан – 5,8 пъти повече. Всъщност, само Киргизстан и Таджикистан, поради тоталната им деиндустриализация в постсъветската епоха, демонстрират в сферата на енергопотреблението почти същите показатели, каквито и Китай.

Като изключим суровинните отрасли, дори такива водещи държави от ОНД, като Русия и Казахстан, засега са очевидно неконкурентоспособни по отношение на Китай, заради по-скъпо платената си работна сила. Средната месечна заплата в Русия е четири пъти по-висока от китайската. Сред конкурентните предимства на Китай е и по-слабо развитата му, в сравнение с останалите членки на ШОС, система на социално осигуряване. Там например няма пълно пенсионно осигуряване. Друго конкурентно предимство е, че китайските производства нерядко пренебрегват екологичните норми и ограниченията на вредните емисии.

Затова, в определен смисъл, успехите на китайската икономика обективно ерозират позициите на икономиките на китайските партньори от ШОС в сферите на обработвателната индустрия, а понякога и в селското стопанство. От една страна, глобализацията дава на Китай, който разполага с неизчерпаеми резерви от евтина и качествена работна сила и е готов за практически неограничена експанзия на всички възможни пазари, допълнителни предимства. От друга страна, китайските партньори в ШОС се сблъскват конкуренция, която няма чисто пазарен характер, защото Пекин широко използва в икономическата си политика и различни административни лостове.

Според мен, осигуряването на устойчива политическа ситуация в Централна Азия и гарантирането на руските интереси в региона имат както съвпадащи, така и влизащи в конфликт аспекти. Очевидно, стабилността в Централна Азия е изгодна за всички участници в ШОС, без изключение. Само че тази стабилност едва ли може да се постигне с налагането на такава система на взаимни отношения, която да е изгодна на всички страни-членки на организацията.

Днес повечето икономически проекти, разработвани и осъществянани в рамките на ШОС, са обвързани географски именно с Централноазиатския регион. На пръв поглед, подобен подход не е лишен от логика, защото позволява включването на повечето страни-членки на организацията. Само че възприемането му на практика води да изграждането на инфраструктура, която (обективно погледнато) отговаря повече на китайските, а не на руските, интереси. Така например, по-голямата част от проектите в транспортната и енергийната сфери, изискват инвестиции за изграждането на различни обекти в онези райони на Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан и Казахстан, които са разположени в близост до китайската граница. Далеч по-малко са проектите, предвиждащи увеличаване на комуникационните връзки на Централноазиатския регион с Русия. Което означава, че в бъдеще, при възможни промени във външнополитическата ориентация на централноазиатските елити, именно Пекин, а не Москва, ще може да използва допълнителните лостове за икономическо влияние върху ситуацията, създадени под егидата на ШОС.

Вероятно Русия следва да се стреми да налага по-настойчиво, в рамките на ШОС, реализацията на проекти на собствената и територия, с участието на Китай и държавите от Централна Азия – например за доставката, съхраняването и преработката на селскостопанска продукция, или пък за съвместното (с останалите членки на ШОС) производство на индустриална продукция, която да се реализира на територията на страните-членки на организацията (например на селскостопанско машиностроене). За да направи тези проекти по-привлекателни, руската страна би могла да разработи система за привличане на чуждестранни работници от Централна Азия и Китай за изграждането и експлоатацията на подобни съоръжения.

Запазваната на наложилата се в ШОС практика води постепенно до утвърждаване на изгодната за Китай конфигурация в организацията: страните от Централна Азия разширяват сътрудничеството си с Пекин почти изключително в сферите на суровинните и енергийни доставки и търговията, вместо в преработвателната индустрия, да не говорим за високите технологии- Същото впрочем се отнася и за Русия.

В стоковата структура на руския износ за Китай от година на година нараства делът на суровините и полуфабрикатите, като например суровия петрол, дървения материал, рибата, различните химикали и цветните метали. В същото време делът на високотехнологичната продукция прогресивно спада. По данни на руското Министерство на икономическото развитие и търговията, през първата половина на 2007 положителното салдо в търговията на Русия с Китай е с чисто символични размери – малко над 45 млн. долара. При общ обем на стокооборота от 15,9 млрд. долара, руският износ е нарастнал само с 11% (достигайки 7,96 млрд. долара), докато вносът от Китай се е увеличил с 58% (достигайки 7,91 млрд. долара). Става дума за доста тревожна тенденция, особено ако си припомним, че през 2006 положителното салдо на Русия в търговията и с Китай беше 3 млрд. долара.

* * *

Китай упорито ориентира външните си контакти към създаването на максимално изгодни условия за собственото си развитие и е заинтересован да получава енергоносители от страните-членки на ШОС на максимално ниски цени. През февруари 2007, отказът на Пекин да купува руска електроенергия от Бурейската и Зейската ВЕЦ на цените, установени от руската Федерална служба по тарифите, доведе до това, че генериращите мощности на въпросните централи бяха принудени да работят напразно. Подобна ситуация се очертава и в хода на преговорите за доставките на руски природен газ за Китай. Пекин би искал да получава руския газ по цени не по-високи от 100 долара за хиляда куб.м, което е доста по-ниско от цената, плащана за него на Запад.

Страница 2

 

Струва си да отбележим, че въпреки логиката на съвместното усвояване от бизнес-структурите на ШОС на най-перспективните пазари (сред които е и авиационния например), Китай предпочита да създава на своя територия съвместни самолетостроителни предприятия не с Русия, а с държавите от ЕС. Отдавна минаха времената, когато СССР доставяше на китайците огромно количество продукция на своето гражданско машиностроене. Днес Китай все повече разглежда Русия като пазар за пласмент на продукцията на собствените си промишлени предприятия. През миналата 2006 машините и производственото оборудване формираха 29% от целия китайски износ. Китайският бизнес постепенно изтласква руските си конкуренти от собствената им територия. Засега тази статистика се коригира единствено от руския военно-промишлен комплекс, за който през последните години Китай се е превърнал в основен експортен пазар. Само че и това няма да продължава вечно.

Какво всъщност се крие зад ръста на стокообмена между централноазиатските държави и Китай? От Казахстан китайците внасят енергоресурси и метални руди, от Туркменистан пък възнамеряват да внасят, най-вече, природен газ, от Таджикистан и Узбекистан – цветни метали и уран, а от Киргизстан – скрап от черни и цветни метали. В същото време Китай изнася в тези страни широк спектър от стоки на собствената си индустрия: дрехи, обувки, стоки за масова употреба, продукти на химическата промишленост и машиностроенето. В редица случаи, тази продукция, доставяна на сравнително ниски цени, блокира възраждането на аналогичните промишлени отрасли в централноазиатските държави, съществуващи там още от съветската епоха. Китай постепенно се превръща в активен търговски конкурент на Русия на централноазиатските пазари – не само, защото изкупува суровините, които традиционно се изнасяха за Русия, но и защото се конкурира с руските предприятия на местните пласментни пазари. Един пример за това е доставката, от Китай за Туркменистан, на голямо количество железопътни вагони, които преди това бяха купувани от Русия.

Китайската политика на активна търговска експанзия сериозно затруднява развитието на производството на цели стокови вериги (например в леката промишленост) в централноазиатските държави. Наистина, налице са отделни примери за китайско участие в някои предприятия от леката промишленост в постсъветските републики от региона. Така, китайците участват в производството на копринено кадифе в Туркменистан. Само че това действително са само единични случаи, а не система, освен това те се обясняват или с уникалния характер на съответните производства, или с това, че въпросното участие е просто принудителна отстъпка на Пекин в пазарлъците му с ръководството на конкретната република, касаещи далеч по-мащабни и печеливши проекти. В Туркменистан например, това е проектът за усвояване на гигантските находища на природен газ и изграждането на газопровод за Китай.

Пекин изключително успешно използва и финансовите лостове, с които разполага. Така например, общият обем на предоставените от китайската страна кредитни и безвъзмездни финансови ресурси на Узбекистан, достигна пред миналата 2006 430 млн. долара.

По време на заседанието на Съвета на правителствените ръководители на страните от ШОС, провело се в Москва през 2005, председателят на китайския Държавен съвет Вън Цзябао предложи на държавите-членки на ШОС изгодни кредити, на обща стойност 900 млн. долара, за реализацията на различни съвместни проекти. С други думи, Китай фактически претендира за статута на едноличен донор в ШОС. Разбира се, китайските кредити с лихва под 2%, не можеха да не заинтересуват страните от Централна Азия. През есента на 2005, китайците купиха, регистрираната в Канада петролна компания Petrokazakhstan за 4,5 млрд. долара. През декември същата година Китай и Казахстан съвместно откриха почти 1000-километровия петролопровод Атасу-Алашанкоу, който през настоящата 2007 вече доставя по 200 хил. барела петрол дневно в Китай.

В същото време Пекин демонстрира значително по-слаб интерес към страните, които не са в състояние да му предоставят значителни природни ресурси. Така, зад патетичните лозунги за „стратегическо партньорство” между Китай и Киргизстан можем да открием пренебрежимо малък икономически елемент. От време на време китайците отпускат субсидии за икономиката на Киргизстан, като общата им стойност за последните 14 години не надминава 50 млн. долара. От доста години насам се дискутира възможността за доставката на електроенергия от киргизстанските ВЕЦ-ове за Китай, но китайците така и не пристъпиха към реализацията на проекта за доизграждането на редица ВЕЦ-ове по реките на тази страна, както и за построяването на необходимите далекопроводи. Възможно е Пекин да очаква, че вместо него това ще сторят Русия и Казахстан. Само че последните две държави възнамеряват да използват киргизстанската електроенергия за собствените си цели и, в частност, за снабдяването на алуминиевите заводи, които планират да построят в Таджикистан, Киргизстан и Казахстан.

Въпреки това, укрепването на енергийното сътрудничество в рамките на ШОС е налице. Китай вече разполага със собствени, достатъчно влиятелни, лобисти в повечето централноазиатски държави (сред тях например е дъщерята на президента на Узбекистан Гулнара Каримова), лансиращи идеята за създаването на „енергиен мост” към Китай. В тези условия Москва се опитва да запази водещите си позиции в хидроенергетиката на региона. Осъщественото през декември 2006 преграждане с язовирна стена на река Вашх в Таджикистан, където до края на 2007 ще бъде изградена водната електроцентрала „Сангтуда-1” обаче е по-скоро единичен пример за подобно руско участие, на фона на множеството други, очертаващи налагащата се противоположна тенденция. Така, през февруари 2007, правителството на Таджикистан и Азиатската банка за развитие (АБР) подписаха кредитно споразумение по проекта за износ на електроенергия за съседен Афганистан. Кредитът, на обща стойност 21,5 млн. долара, ще се изплаща за 32 години, като през първите осем лихвеният процент е 1%, а през останалите – 1,5%. Сред останалите финансисти на проекта са Фондът на ОПЕК (8,5 млн. долара), Ислямската банка за развитие (10 млн. долара) и таджикистанският държавен холдинг „Барки Точик” (14 млн. долара). Годишно Таджикистан произвежда 4405 мегавата електроенергия, като по-голямата част се произвежда от местните ВЕЦ-ове. Годишният излишък се равнява на около 1500 гигават-часа, които могат да се изнасят, но само през пролетно-летния период. Впрочем, част от излишната електроенергия, произвеждана през лятото, вече се изнася за Узбекистан, чрез съществуващите южни далекопроводи, другата обаче остава неизползвана. В същото време Афганистан страда от перманентен остър недостиг на електроенергия. В цялата стран, включително в столицата Кабул, има ток само по няколко часа дневно. Проектът за износ на електричество от Таджикистан за Афганистан предвижда изграждането на двоен елекропровод за 220 киловолта, който ще свърше ВЕЦ-а на река Вашх, в Таджикистан, с граничния град Шерхан Бандар, а след това и с афганистанските градове Кундуз, Баглад, Пули-Хумри и, в крайна сметка, с Кабул.

Друг пример за очевидното „отстъпление” на Русия от позициите и на водещ партньор на държавите от Централноазиатския регион в енергийната сфера, стана скандалът с компанията „Руски алуминий”, която беше отстранена от таджикистанското правителство от участието в доизграждането на Рогунската ВЕЦ. Тоест, и многостранното сътрудничество в рамките на ШОС, и двустранните връзки на Китай с държавите от Централна Азия постепенно водят до транформирането на региона в енергиен „донор” на китайската икономика. От 1993 насам Китай внася енергоресурси. Оттогава насам енергийното потребление на неговата икономика динамично нараства, изпреварвайки ръста на вътрешното производство в страната. През 2003 Китай стана втория, след САЩ, най-голям потребител на петрол, измествайки Япония. През същата година, по примера на развитите западни държави, Пекин започна да формира собствени стратегически резерви от петрол, чиито обем (според поставената от китайското ръководство задача) трябва да се равнява, през 2010, на 50-дневното потребление на страната. В тази връзка, част от китайските партньори в ШОС – Русия, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан – се разглеждат от Пекин най-вече като източник на енергоресурси.

Все пак, днес Китай е само потенциален играч в конкурентната битка за централноазиатските енергоносители. Като тази ситуация може да претърпи принципна промяна само ако Пекин вземе стратегическото решение да диверсифицира петролния си внос, увеличавайки доставките от Каспийския регион, а китайските корпорации успеят да поставят под свой контрол големите залежи в каспийския шелф и съседните райони.

Теоретично, не може да се изключи напълно и вариантът, при който петролът от каспийските находища ще се доставя в Китай от американски, европейски и руски корпорации, или от консорциуми с тяхно участие. Китай се включи в активната борба за природния газ на Централна Азия, действайки едновременно в няколко посоки. Сред основните партньори на Пекин в това отношение се очертава Астана. На свой ред, Китай подготвя вътрешната си инфраструктура за ефективно използване на централноазиатския природен газ. Вече функционира магистралният газопровод Урумчи-Шанхай. През 2004 Пекин възобнови преговорите с Казахстан, касаещи проектите за изграждането на газопроводи за Китай. Казахстанската компания „КазМунайГаз” обяви, че възнамерява да достави в Китай 10 млрд. куб.м газ през 2008, и 30 млрд. куб. м - през 2020.

Как всичко това се отразява на руските интереси? Традиционно, още от съветската епоха, природният газ от Централна Азия се транзитираше по магистралните тръбопроводи в Русия. Днес добиващите природен газ национални компании на постсъветските държави от региона са принудени да го продават на „Газпром”, който го пласира, включително и на пазарите на трети страни, от което получава немалка печалба. В продължение на няколко години и Казахстан, и Туркменистан активно притискаха Москва да увеличи цената на купувания от нея природен газ. През последните две години Русия склони да се съобрази с тези претенции и рязко повиши цената, по която купува централноазиатските енергоносители. Сред причините за това, не на последно място, бе заплахата от евентуална преориентация на доставките на централноазиатския природен газ от северното (т.е. руското) направление към източното (т.е. китайското). В това отношение Пекин стриктно следва примера на Запада, който също шантажира Москва, лансирайки различни проекти за доставка на централноазиатския природен газ или за Европа, заобикаляйки Русия (транскаспийският проект „Набуко”), или за Южна Азия (трансафганистанския проект).

Разбира се, засега китайската „газова експанзия” в Централна Азия е ограничена в определени рамки, които не позволяват на китайците да действат също толкова активно, както западните компании. Сред слабите им места в това отношение си остава ценовата политика. Цените на енергоносителите на китайския вътрешен пазар, въпреки забележимия им ръст през последните години, са доста по-ниски от средното европейско равнище. Затова значителният ръст на потреблението на природен газ в Китай е възможен само, ако централното правителство се ангажира да покрие разликата между реалните и вътрешните цени за индивидуалните потребители и индустриалните предприятия. Впрочем, възможен е и вариант, при който доставчиците на природен газ от Централна Азия, по една или друга причина, се съгласят да фиксират някакви специални и много ниски цени за Китай.

Някои изводи

В обозрима перспектива взаимодействието с Китай в рамките на ШОС ще се характеризира с нарастваща китайска стокова експанзия на пазарите на останалите страни-членки. През последните години Китай увеличи икономическото и политическото (включително военно-политическото) си присъствие в Централноазиатския регион и на ниво двустранни отношения, и на ниво ШОС, която си остава един от най-важните стратегически приоритети на Пекин. В същото време Китай активно развива и задълбочава контактите си с неутрален Туркменистан, особено в сферата на газовия бизнес. Разполагайки с редица сериозни стратегически предимства пред партньорите си в ШОС, Китай вече се опитва „ да дърпа въжето към себе си”, т.е. работи за преориентирането към Пекин на повечето значими връзки в района на Централна Азия, които досега се ориентираха към Русия.

Имайки предвид всичко казано дотук, Москва би следвало да работи за укрепване на позициите си в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и Евроазиатската икономическо общност (ЕврАзЕО), като в никакъв случай не допуска размиването им, или пък сливането им с ШОС. Освен това Русия трябва максимално да се стреми да запази влиянието си в редица ключови за региона области на сътрудничество – хидроенергетиката, ориентираната на север (т.е. към Русия) транспортна инфраструктура и информационно-културната сфера.

* Eксперт на Руския институт за стратегически изследвания в Москва

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020