04
Пет, Дек
10 New Articles

Централноазиатската интеграция – реалност или илюзия?

брой5 2007
Typography

Както можеше да се очаква, лансираната преди повече от две години от казахстанския президент Нурсултан Назарбаев идея за създаването на Съюз на централноазиатските държави не беше посрещната с особен възторг от повечето големи държави, граничещи с този регион. Впрочем, на сегашния етап в развитието на Централна Азия се е създала ситуация, в която всички интеграционни инициативи са обречени да се сблъскат с мощното противодействие на основните силови центрове – Вашингтон, Москва, Брюксел и Пекин. Така, на една от последните срещи между президентите на Русия и Казахстан в Москва, руският лидер Путин не демонстрира почти никакъв интерес към идеята, очевидно оценявайки формирането на каквито и да било локални съюзи в Централна Азия като опит изкуствено да бъде ограничено руското влияние там.

Независимо от всичко обаче, идеята изглежда все още жива, като (колкото и да е парадоксално) една от основните прегради пред реализирането и може да се окаже позицията на Узбекистан, който традиционно предпочита да развива отношенията със съседите си на двустранна основа и всячески избягва както многостранните формати, така и многостранно поетите задължения.

В същото време, същността на предложенията на Назарбаев и на узбекистанския му колега Ислам Каримов за създаването на нова интеграционна структура в Централна Азия не се различават чак толкова много. Казахстан обаче предлага формирането на съюз от позицията на регионален икономически и политически лидер, стремейки се да се превърне в своеобразен „ориентир” за останалите страни от Централна Азия.

Всъщност, спецификата на настоящия момент е в това, че днес в региона действително няма друга икономическа структура, способна да се конкурира с казахстанския модел на развитие. Изграждането на централноазиатски съюз отговаря на регионалните претенции на Казахстан, но именно този факт се превърна и в основна спирачка за форсирането на процеса.

На свой ред, по индустриалния си потенциал, Узбекистан е напълно съпоставим с Казахстан. Впрочем, с немалък ресурсен потенциал разполага и Туркменистан, само че за трансформирането му в индустриален е необходимо изграждането на съответната промишлена структура, което (поне на този етап) си е чиста утопия. Освен това правителството в Ташкент лансираше своите идеи за регионална интеграция в периода, когато поддържаше сравнително тесни отношения със САЩ. Като тъкмо американците трябваше да станат гарант, че в предлаганата от Каримов интеграционна схема Узбекистан ще играе ключовата роля. Показателно е, че всички разговори за интеграция приключиха веднага след събитията в Андиджан (т.е. кървавите, провокирани отвън, бунтове с участието на местни и чужди религиозни екстремисти, които мнозина наблюдатели оцениха като неуспешен опит за осъществяване на поредната „цветна революция” в постсъветското пространство) и последвалото охлаждане в узбекистанско-американските отношения. Което потвърждава хипотезата, че Каримов е смятал, че обединението на централноазиатските държави може стане само около Ташкент и, естествено, с подкрепата на САЩ. Но, за да се разбере истинската същност на различните регионални инициативи е необходимо преди това да направим кратка историческа ретроспектива. Защото именно така можем да изясним, дали действително съществува някакво рационално „зрънце”, способно да трансформира красиво звучащите пропагандни лозунги в реални интеграционни структури.

Турският фактор

Още през 30-те години на миналия век основателят на светската турска държава Мустафа Кемал Ататюрк заявява, че в Централна Азия живеят родствени тюркски народи, които един ден ще станат независими, и съветва бъдещите турски лидери да бъдат готови за подобно развитие. Затова не е чудно, че тъкмо тази страна беше сред първите, признали независимостта на бившите съветски републики, сред които с особено внимание бяха удостоени Азербайджан, Киргизстан, Казахстан и Узбекистан. Няколко месеца, след като станаха суверенни държави, Турция откри в тях свои дипломатически представителства (както е известно, в съветската епоха, Москва не допускаше преки контакти между централноазиатските републики и Турция, опасявайки се, че те биха стимулирали разпространяването на пантюркизма).

Целта на Анкара беше, с помощта на активния културен обмен и икономическото си проникване, да изведе страните от региона от сферата на руското влияние. Като особено перспективен път за взаимното опознаване на „изкуствено разделените от болшевиките тюркски народи” беше определен обменът на студенти и ученици – живеейки и учейки заедно младите хора от региона трябваше да узнаят повече един за друг и, разбира се, да научат по-бързо турски език. Още по време на официалното си посещение в т.нар. „тюркоезични държави”, през 1992, тогавашният турски президент Тургут Йозал подписа с техните ръководители споразумение за взаимен обмен на студенти, според което Турция пое задължението всяка година да приема по две хиляди студенти от всяка централноазиатска република, да им гарантира стипендии и да ги разпредели по средните и висшите учебни заведения в цялата страна. В същото време, отново на държавна издръжка, турски студенти бяха пращани да учат в университетите на Централна Азия.

След тази ключова стъпка, през април 1993, Йозал отново осъществи дванайсетдневно посещение в „тюркоезичните” страни от Централна Азия и в Азербайджан, като в резултат от него беше подписан протокол за създаването на Общност на тюркоезичните държави. На следващия ден, след завръщането си в Турция обаче, президентът внезапно почина, като заедно с него (както стана ясно по-късно) залезе и идеята за тюркоезичната общност. Истината беше, че Турция просто не разполагаше с необходимия икономически (а и политически) потенциал за осъществяването на подобен изключително амбициозен и мащабен проект.

Узбекистанският вектор

След смъртта на Йозал, идеята за формирането на централноазиатска общност се опита да подеме президентът на Узбекистан Ислам Каримов, който дори публикува книга, озаглавена „Туркестан – нашият общ дом”. Ситуацията обаче, отново се оказа неподходяща за подобни инициативи. На първо място, икономическите кризи, поразили повечето страни от региона, не даваха възможност за сериозно концентриран e на усилията им в тази посока, на второ – от такова развитие не бяха заинтересовани и редица външни сили, а – на трето, конкуренцията между отделните централноазиатски лидери не позволи по-нататъшното сериозно обсъждане на идеята. Междувременно, съществена стъпка за сближаването на „тюркските” народи от региона трябваше да стане приемането от парламентите на Азербайджан, Туркменистан и Узбекистан на закони за официално преминаване от кирилица на латиница. Впрочем, Азербайджан и Узбекистан имаха азбука, базираща се на латиницата още в периода между края на 20-те години на миналото столетие и 1940. В Турция пък, законът за преминаването към новата латинска азбука беше приет през 1928. Тогавашните съветски лидери обаче, опасявайки се, не без известно основание, от разпространяването на идеите на пантюркизма сред народите от Централна Азия, предпочетоха да решат проблема с един замах, отменяйки латиницата през 1940.

Както е известно, новата латинска азбука вече няколко години действа официално както в Азербайджан, така и в Туркменистан. В Узбекистан обаче, пълният преход от кирилица към латиница беше отлаган на три пъти, като според последните промени в местното законодателство, тя ще бъде окончателно въведена през 2010.

В началото на 1994 отношенията между Узбекистан и Турция силно се влошиха заради убежището, което Анкара предостави на водача на опозицията срещу президента Каримов – Мухамад Салих (лидер на партията „Ерк”), отказвайки да го предаде на властите в Ташкент. В отговор, узбекистанското правителство преразгледа отношенията си с Турция и още през есента на 1994 прекъсна обучението на 80% на своите студенти, учещи в турски университети. През 2000 Узбекистан окончателно прекрати споразумението за обмен на студенти между двете страни.

Всъщност, основните сдържащи фактори за формирането на съюз между държавите от Централна Азия стана изчаквателната позиция на Ташкент, както и не съвсем ясното отношение на САЩ към тази идея. Узбекистан заема такова положение в региона, че без негово участие всички интеграционни опити са предварително обречени на провал. От друга страна, американците очевидно още не са се сдобили с подходящите „опорни точки”, с чиято помощ да се опитат да възстановят влиянието си в региона, традиционно смятан за зона на жизнено важните интереси на Москва.

През 1995, идеята за обединение на централноазиатските страни се опита да реанимира известният киргизстански писател Чингис Айтматов. За целта той създаде организацията „Туркестан – нашият общ дом”, в която трябваше да участват представители на всички страни от региона, с изключение на Туркменистан. Малко по-късно обаче, и тази организация се разпадна.

Десетина години по-късно, казахстанският президент Нурсултан Назарбаев също реши да тръгне по този път. Лансираната от него идея за интеграция има два аспекта. От една страна е налице глобалната теза за обединяване на енергоресурсните (петрол и природен газ) потенциали на Узбекистан, Туркменистан и Казахстан, както и на водно-енергийните потенциали на Таджикистан и Киргизстан.

Според привържениците на тази идея, ако в региона бъде създаден съюз, подобен на ЕС, ще се формира и общ пазар, гарантиращ свободното движение на капитали и работна сила, и ще бъде формулирана единна стратегия, както в икономическата, така и в политическата сфери. С този конгломерат от държави, способни да изработват общи подходи и да координират действията си, ще трябва да се съобразяват дори големите световни сили.


От гледната точка на Пекин и Москва обаче, подобно обединение едва ли е необходимо - за тях би било по-добре да формират отношенията си с всяка от държавите в региона на двустранно равнище. Както е известно, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО), общо взето, се контролират от Русия и Китай, затова макар и да изглеждат като алтернативни за Запада, напълно устройват Москва и Пекин. От друга страна, Назарбаев преследва и съвсем прагматични интереси, свързани със свободното движение, вътре в границите на хипотетичния централноазиатски съюз, на капитали и работна сила. Казахстан изпитва остра нужда от работна ръка, с каквато съседите му разполагат в излишък. Тоест, създаването на съюз би помогнало на Астана да реши проблема с дефицита на работна сила, а на партньорите му от региона – да узаконят и направят „по-цивилизовано” присъствието на десетки хиляди нелегални имигранти от Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан в Казахстан.

Интеграционната идея, лансирана от Назарбаев, включва и още един, не по-малко важен, елемент. Казахстанският бизнес, подкрепян от ефективно действащата банкова система на страната, ще може да се развива на съседните пазари, след като вече е изчерпал потенциала си за развитие на своя, собствен. Разбира се, правителството се стреми да ангажира казахстанския бизнес в реализацията на различни мащабни инфраструктурни проекти на територията на страната и развива Регионалния финансов център в Алмати но всичко това очевидно не е достатъчно за да бъдат използвани рационално огромната маса финансови средства, стичащи се от целия свят към Казахстан.

Днес казахстанският бизнес успешно действа на финансовия, индустриалния и туристическия пазари на Киргизстан, но както изглежда свързва бъдещето си по-скоро със съседен Узбекистан, с транзита, преминаващ през Таджикистан, както и с находищата на енергоносители в Туркменистан. Всъщност, реализацията на идеята за формирането на централноазиатски съюз цели да отвори пазарите на страните от региона за казахстанските капитали.

Шансове и прегради пред интеграционния проект

Когато, преди няколко години, Нурсултан Назарбаев лансира тезата за съюз на централноазиатските държави, узбекистанският му колега Ислам Каримов почти открито го обвини, че е присвоил собствената му идея. В резултат от това, днес узбекистанските медии демонстративно оставят без всякакво внимание инициативата на казахстанския президент. Впрочем, останалите страни от региона, също не демонстрират кой знае каква активност в това отношение. По времето на покойния Сапармурад Ниязов, официално неутралният Туркменистан въобще не реагира на предложението на Назарбаев, а и лидерите на Кизгизстан и Таджикистан почти не го коментират.

В тази връзка, си струва да зададем въпроса, дали посещението на Нурсултан Назарбаев в Киргизстан, през април 2007, може да се тълкува, като първа стъпка към обединяването на Централна Азия (както твърдят някои местни анализатори)? Всичко зависи от гледната точка в анализа на постигнатите споразумения между двете страни. В крайна сметка, едва ли някой е смятал, че Киргизстан може да се обяви против регионалната интеграция с Казахстан.

По принцип, Бишкек не е и против интеграцията с Узбекистан, отношенията му с който, особено във връзка с доставките на енергоносители (т.е. на узбекистански природен газ), никак не са еднозначни. Впрочем, последните споразумения между Ташкент и Бишкек за въвеждане на безвизов режим вдъхват определен оптимизъм в това отношение. Други препятствия пред Киргизстан, предвид силно ограничените му финансови и енергийни ресурси, засега не се очертават.

Таджикистанският президент Емомали Рахмонов също едва ли ще се противопостави на постепенното развитие на интеграционните процеси. Традиционно добрите отношения с Русия не означават, че Таджикистан ще пречи на интеграцията. Тази страна, също както и Киргизстан, може да разчита на определени дивиденти от нейното развитие – като например ръст на инвестиционния поток и появата на известно икономическо оживление. Освен това, Таджикистан ще може да използва още един иструмент (освен ЕврАзИО) за регулиране на сложните си взаимоотношения с Узбекистан.

Не е съвсем ясна позицията на Туркменистан. Разбира се, сегашният президент Бердимухамедов, доста се различава от предшественика си - убедения „изолационист” Ниязов, и склони, в края на май, да подпише предлагания му дългосрочен договор за сътрудничество (до 2020) с Казахстан. Когато обаче се заговори за друго ниво на сътрудничество, предполагащо формирането на наднационални структури и формулирането на единна регионална вътрешна и външна политика, политическият елит в Ашхабад съвсем не изглежда позитивно настроен. Което се обяснява, на първо място, със състоянието на туркменистанската икономика, което, поне засега, напълно го задоволява. Темповете на развитие на Туркменистан изцяло зависят от добиваните количества природен газ и мащабите на износа му на световния пазар. Всъщност, отношението на Ашхабад към регионалната интеграция може да се промени само, ако местният политически елит промени сегашния си манталитет и реши да гради своята стратегия в по-далечна перспектива, когато енергийните ресурни на страната вече няма да са чак толкова големи.

Опасенията на Ташкент

По време на официалното посещение на казахстанския президент Назарбаев в Киргизстан, през април т.г., неговият домакин Курманбек Бакиев заяви, че Узбекистан и Таджикистан също проявяват значителен интерес към евентуален съюз между държавите от Централна Азия, подчертавайки обаче, че узбекистанският лидер Ислам Каримов не е наясно, как точно това може да стане на практика.

Всъщност, позицията на Узбекистан беше изложена в началото на юни от директора на Фондацията за регионална политика в Бишкек Сайфидин Жураев, чиито анализ бе публикуван в Uzbekistan Today . Според Жураев, идеята за съюза не е нова и „опити за създаването и развитието на подобни междудържавни обединения, както и за интеграция на различни равнища и с различна скорост” са били предприемани нееднократно. Връщайки се назад в историята, той припомня Централно-азиатската икономическа общност (ЦАИО), която, в частност, трябваше да доведе до „формирането на самодостатъчен пазар в региона”. Тази задача обаче, „така и не беше решена в рамките на ЦАИС, преобразувана впоследствие в Централно-азиатска общност (ЦАО), която пък, на свой ред, беше трансформирана в Организацията за централноазиатско сътрудничество (ОЦАС)”.

Както изглежда, опасенията на Ташкент са свързани с това, че всички интеграционни идеи, в крайна сметка, се оказват неефективни поради, „непродуктивната позиция” на държавите от региона. В същото време, узбекистанският експерт не смята за неефективна или неконструктивна позицията на собствената си страна, а доколкото критикува казахстанската идея за централноазиатски съюз, можем да предположим, че, според Узбекистан, именно Казахстан е виновен за неуспеха на интеграционния проект. И, в частност, доктрината на Астана за многовекторната политика и опората на всички външни силови центрове. Тоест, излиза, че регионалните интеграционни идеи се жертват в името на едни или други амбиции на Казахстан. В крайна сметка, както е известно, ОЦАС се сля с ЕврАзЕО, което пък позволи и по-лесната интеграция на Узбекистан в последната структура.

Сега обаче, Жураев твърди, че именно подобни трансформации лишават интеграционния процес от самата му същност. Още повече, че според него: „Всеки път подобна промяна на статута и формата на организацията се съпровождаше от изтъкването на сериозни причини за това, приемане на множество решения и лансиране на програми, по-голямата част от които си останаха нереализирани... В рамките на тези инициативи, под различни гръмки лозунги, бяха създавани различни работни структури, експертни групи и икономически институции, които после постепенно изчезваха в небитието, поради липсата на реална необходимост от съществуването им”.

Някои нови фактори

Засега Турция и Азербайджан не са включени в схемата на хипотетичния съюз на централноазиатските държави. Но, ако лидерите на страните от региона успеят все пак да се споразумеят за създаването му, не можем да изключим, че в бъдеще въпросните две държави също могат да се присъединят към него.

Това следва да се очаква, особено на фона на усилващите се обществени настроения в повечето европейски страни срещу приемането на Турция в ЕС (да не говорим, че държави като Франция и Австрия обявяват съвсем открито, че не желаят да видят една толкова голяма мюсюлманска държава в съюза). Както е известно, новият френски президент Никола Саркози заяви по време на предизборната си кампания, че една държава, по-голямата част от която се намира в Азия, и която граничи с Ирак, Иран и Сирия не може да бъде член на ЕС.

Мнозина централноазиатски лидери твърдят, че виждат в обединена Европа пример за подражание. Големият въпрос обаче е, дали действително са в състояние да създадат нещо подобно и в Централна Азия. Засега по-вероятният отговор е „не”. Особено, имайки предвид позицията на Москва и Пекин, както и фактът, че Вашингтон все още не е решил, дали централноазиатската интеграция може да му донесе сериозни геополитически дивиденти в битката за доминация в тази част от света.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както можеше да се очаква, лансираната преди повече от две години от казахстанския президент Нурсултан Назарбаев идея за създаването на Съюз на централноазиатските държави не беше посрещната с особен възторг от повечето големи държави, граничещи с този регион. Впрочем, на сегашния етап в развитието на Централна Азия се е създала ситуация, в която всички интеграционни инициативи са обречени да се сблъскат с мощното противодействие на основните силови центрове – Вашингтон, Москва, Брюксел и Пекин. Така, на една от последните срещи между президентите на Русия и Казахстан в Москва, руският лидер Путин не демонстрира почти никакъв интерес към идеята, очевидно оценявайки формирането на каквито и да било локални съюзи в Централна Азия като опит изкуствено да бъде ограничено руското влияние там.

Независимо от всичко обаче, идеята изглежда все още жива, като (колкото и да е парадоксално) една от основните прегради пред реализирането и може да се окаже позицията на Узбекистан, който традиционно предпочита да развива отношенията със съседите си на двустранна основа и всячески избягва както многостранните формати, така и многостранно поетите задължения.

В същото време, същността на предложенията на Назарбаев и на узбекистанския му колега Ислам Каримов за създаването на нова интеграционна структура в Централна Азия не се различават чак толкова много. Казахстан обаче предлага формирането на съюз от позицията на регионален икономически и политически лидер, стремейки се да се превърне в своеобразен „ориентир” за останалите страни от Централна Азия.

Всъщност, спецификата на настоящия момент е в това, че днес в региона действително няма друга икономическа структура, способна да се конкурира с казахстанския модел на развитие. Изграждането на централноазиатски съюз отговаря на регионалните претенции на Казахстан, но именно този факт се превърна и в основна спирачка за форсирането на процеса.

На свой ред, по индустриалния си потенциал, Узбекистан е напълно съпоставим с Казахстан. Впрочем, с немалък ресурсен потенциал разполага и Туркменистан, само че за трансформирането му в индустриален е необходимо изграждането на съответната промишлена структура, което (поне на този етап) си е чиста утопия. Освен това правителството в Ташкент лансираше своите идеи за регионална интеграция в периода, когато поддържаше сравнително тесни отношения със САЩ. Като тъкмо американците трябваше да станат гарант, че в предлаганата от Каримов интеграционна схема Узбекистан ще играе ключовата роля. Показателно е, че всички разговори за интеграция приключиха веднага след събитията в Андиджан (т.е. кървавите, провокирани отвън, бунтове с участието на местни и чужди религиозни екстремисти, които мнозина наблюдатели оцениха като неуспешен опит за осъществяване на поредната „цветна революция” в постсъветското пространство) и последвалото охлаждане в узбекистанско-американските отношения. Което потвърждава хипотезата, че Каримов е смятал, че обединението на централноазиатските държави може стане само около Ташкент и, естествено, с подкрепата на САЩ. Но, за да се разбере истинската същност на различните регионални инициативи е необходимо преди това да направим кратка историческа ретроспектива. Защото именно така можем да изясним, дали действително съществува някакво рационално „зрънце”, способно да трансформира красиво звучащите пропагандни лозунги в реални интеграционни структури.

Турският фактор

Още през 30-те години на миналия век основателят на светската турска държава Мустафа Кемал Ататюрк заявява, че в Централна Азия живеят родствени тюркски народи, които един ден ще станат независими, и съветва бъдещите турски лидери да бъдат готови за подобно развитие. Затова не е чудно, че тъкмо тази страна беше сред първите, признали независимостта на бившите съветски републики, сред които с особено внимание бяха удостоени Азербайджан, Киргизстан, Казахстан и Узбекистан. Няколко месеца, след като станаха суверенни държави, Турция откри в тях свои дипломатически представителства (както е известно, в съветската епоха, Москва не допускаше преки контакти между централноазиатските републики и Турция, опасявайки се, че те биха стимулирали разпространяването на пантюркизма).

Целта на Анкара беше, с помощта на активния културен обмен и икономическото си проникване, да изведе страните от региона от сферата на руското влияние. Като особено перспективен път за взаимното опознаване на „изкуствено разделените от болшевиките тюркски народи” беше определен обменът на студенти и ученици – живеейки и учейки заедно младите хора от региона трябваше да узнаят повече един за друг и, разбира се, да научат по-бързо турски език. Още по време на официалното си посещение в т.нар. „тюркоезични държави”, през 1992, тогавашният турски президент Тургут Йозал подписа с техните ръководители споразумение за взаимен обмен на студенти, според което Турция пое задължението всяка година да приема по две хиляди студенти от всяка централноазиатска република, да им гарантира стипендии и да ги разпредели по средните и висшите учебни заведения в цялата страна. В същото време, отново на държавна издръжка, турски студенти бяха пращани да учат в университетите на Централна Азия.

След тази ключова стъпка, през април 1993, Йозал отново осъществи дванайсетдневно посещение в „тюркоезичните” страни от Централна Азия и в Азербайджан, като в резултат от него беше подписан протокол за създаването на Общност на тюркоезичните държави. На следващия ден, след завръщането си в Турция обаче, президентът внезапно почина, като заедно с него (както стана ясно по-късно) залезе и идеята за тюркоезичната общност. Истината беше, че Турция просто не разполагаше с необходимия икономически (а и политически) потенциал за осъществяването на подобен изключително амбициозен и мащабен проект.

Узбекистанският вектор

След смъртта на Йозал, идеята за формирането на централноазиатска общност се опита да подеме президентът на Узбекистан Ислам Каримов, който дори публикува книга, озаглавена „Туркестан – нашият общ дом”. Ситуацията обаче, отново се оказа неподходяща за подобни инициативи. На първо място, икономическите кризи, поразили повечето страни от региона, не даваха възможност за сериозно концентриран e на усилията им в тази посока, на второ – от такова развитие не бяха заинтересовани и редица външни сили, а – на трето, конкуренцията между отделните централноазиатски лидери не позволи по-нататъшното сериозно обсъждане на идеята. Междувременно, съществена стъпка за сближаването на „тюркските” народи от региона трябваше да стане приемането от парламентите на Азербайджан, Туркменистан и Узбекистан на закони за официално преминаване от кирилица на латиница. Впрочем, Азербайджан и Узбекистан имаха азбука, базираща се на латиницата още в периода между края на 20-те години на миналото столетие и 1940. В Турция пък, законът за преминаването към новата латинска азбука беше приет през 1928. Тогавашните съветски лидери обаче, опасявайки се, не без известно основание, от разпространяването на идеите на пантюркизма сред народите от Централна Азия, предпочетоха да решат проблема с един замах, отменяйки латиницата през 1940.

Както е известно, новата латинска азбука вече няколко години действа официално както в Азербайджан, така и в Туркменистан. В Узбекистан обаче, пълният преход от кирилица към латиница беше отлаган на три пъти, като според последните промени в местното законодателство, тя ще бъде окончателно въведена през 2010.

В началото на 1994 отношенията между Узбекистан и Турция силно се влошиха заради убежището, което Анкара предостави на водача на опозицията срещу президента Каримов – Мухамад Салих (лидер на партията „Ерк”), отказвайки да го предаде на властите в Ташкент. В отговор, узбекистанското правителство преразгледа отношенията си с Турция и още през есента на 1994 прекъсна обучението на 80% на своите студенти, учещи в турски университети. През 2000 Узбекистан окончателно прекрати споразумението за обмен на студенти между двете страни.

Всъщност, основните сдържащи фактори за формирането на съюз между държавите от Централна Азия стана изчаквателната позиция на Ташкент, както и не съвсем ясното отношение на САЩ към тази идея. Узбекистан заема такова положение в региона, че без негово участие всички интеграционни опити са предварително обречени на провал. От друга страна, американците очевидно още не са се сдобили с подходящите „опорни точки”, с чиято помощ да се опитат да възстановят влиянието си в региона, традиционно смятан за зона на жизнено важните интереси на Москва.

През 1995, идеята за обединение на централноазиатските страни се опита да реанимира известният киргизстански писател Чингис Айтматов. За целта той създаде организацията „Туркестан – нашият общ дом”, в която трябваше да участват представители на всички страни от региона, с изключение на Туркменистан. Малко по-късно обаче, и тази организация се разпадна.

Десетина години по-късно, казахстанският президент Нурсултан Назарбаев също реши да тръгне по този път. Лансираната от него идея за интеграция има два аспекта. От една страна е налице глобалната теза за обединяване на енергоресурсните (петрол и природен газ) потенциали на Узбекистан, Туркменистан и Казахстан, както и на водно-енергийните потенциали на Таджикистан и Киргизстан.

Според привържениците на тази идея, ако в региона бъде създаден съюз, подобен на ЕС, ще се формира и общ пазар, гарантиращ свободното движение на капитали и работна сила, и ще бъде формулирана единна стратегия, както в икономическата, така и в политическата сфери. С този конгломерат от държави, способни да изработват общи подходи и да координират действията си, ще трябва да се съобразяват дори големите световни сили.

Както можеше да се очаква, лансираната преди повече от две години от казахстанския президент Нурсултан Назарбаев идея за създаването на Съюз на централноазиатските държави не беше посрещната с особен възторг от повечето големи държави, граничещи с този регион. Впрочем, на сегашния етап в развитието на Централна Азия се е създала ситуация, в която всички интеграционни инициативи са обречени да се сблъскат с мощното противодействие на основните силови центрове – Вашингтон, Москва, Брюксел и Пекин. Така, на една от последните срещи между президентите на Русия и Казахстан в Москва, руският лидер Путин не демонстрира почти никакъв интерес към идеята, очевидно оценявайки формирането на каквито и да било локални съюзи в Централна Азия като опит изкуствено да бъде ограничено руското влияние там.

Независимо от всичко обаче, идеята изглежда все още жива, като (колкото и да е парадоксално) една от основните прегради пред реализирането и може да се окаже позицията на Узбекистан, който традиционно предпочита да развива отношенията със съседите си на двустранна основа и всячески избягва както многостранните формати, така и многостранно поетите задължения.

В същото време, същността на предложенията на Назарбаев и на узбекистанския му колега Ислам Каримов за създаването на нова интеграционна структура в Централна Азия не се различават чак толкова много. Казахстан обаче предлага формирането на съюз от позицията на регионален икономически и политически лидер, стремейки се да се превърне в своеобразен „ориентир” за останалите страни от Централна Азия.

Всъщност, спецификата на настоящия момент е в това, че днес в региона действително няма друга икономическа структура, способна да се конкурира с казахстанския модел на развитие. Изграждането на централноазиатски съюз отговаря на регионалните претенции на Казахстан, но именно този факт се превърна и в основна спирачка за форсирането на процеса.

На свой ред, по индустриалния си потенциал, Узбекистан е напълно съпоставим с Казахстан. Впрочем, с немалък ресурсен потенциал разполага и Туркменистан, само че за трансформирането му в индустриален е необходимо изграждането на съответната промишлена структура, което (поне на този етап) си е чиста утопия. Освен това правителството в Ташкент лансираше своите идеи за регионална интеграция в периода, когато поддържаше сравнително тесни отношения със САЩ. Като тъкмо американците трябваше да станат гарант, че в предлаганата от Каримов интеграционна схема Узбекистан ще играе ключовата роля. Показателно е, че всички разговори за интеграция приключиха веднага след събитията в Андиджан (т.е. кървавите, провокирани отвън, бунтове с участието на местни и чужди религиозни екстремисти, които мнозина наблюдатели оцениха като неуспешен опит за осъществяване на поредната „цветна революция” в постсъветското пространство) и последвалото охлаждане в узбекистанско-американските отношения. Което потвърждава хипотезата, че Каримов е смятал, че обединението на централноазиатските държави може стане само около Ташкент и, естествено, с подкрепата на САЩ. Но, за да се разбере истинската същност на различните регионални инициативи е необходимо преди това да направим кратка историческа ретроспектива. Защото именно така можем да изясним, дали действително съществува някакво рационално „зрънце”, способно да трансформира красиво звучащите пропагандни лозунги в реални интеграционни структури.

Турският фактор

Още през 30-те години на миналия век основателят на светската турска държава Мустафа Кемал Ататюрк заявява, че в Централна Азия живеят родствени тюркски народи, които един ден ще станат независими, и съветва бъдещите турски лидери да бъдат готови за подобно развитие. Затова не е чудно, че тъкмо тази страна беше сред първите, признали независимостта на бившите съветски републики, сред които с особено внимание бяха удостоени Азербайджан, Киргизстан, Казахстан и Узбекистан. Няколко месеца, след като станаха суверенни държави, Турция откри в тях свои дипломатически представителства (както е известно, в съветската епоха, Москва не допускаше преки контакти между централноазиатските републики и Турция, опасявайки се, че те биха стимулирали разпространяването на пантюркизма).

Целта на Анкара беше, с помощта на активния културен обмен и икономическото си проникване, да изведе страните от региона от сферата на руското влияние. Като особено перспективен път за взаимното опознаване на „изкуствено разделените от болшевиките тюркски народи” беше определен обменът на студенти и ученици – живеейки и учейки заедно младите хора от региона трябваше да узнаят повече един за друг и, разбира се, да научат по-бързо турски език. Още по време на официалното си посещение в т.нар. „тюркоезични държави”, през 1992, тогавашният турски президент Тургут Йозал подписа с техните ръководители споразумение за взаимен обмен на студенти, според което Турция пое задължението всяка година да приема по две хиляди студенти от всяка централноазиатска република, да им гарантира стипендии и да ги разпредели по средните и висшите учебни заведения в цялата страна. В същото време, отново на държавна издръжка, турски студенти бяха пращани да учат в университетите на Централна Азия.

След тази ключова стъпка, през април 1993, Йозал отново осъществи дванайсетдневно посещение в „тюркоезичните” страни от Централна Азия и в Азербайджан, като в резултат от него беше подписан протокол за създаването на Общност на тюркоезичните държави. На следващия ден, след завръщането си в Турция обаче, президентът внезапно почина, като заедно с него (както стана ясно по-късно) залезе и идеята за тюркоезичната общност. Истината беше, че Турция просто не разполагаше с необходимия икономически (а и политически) потенциал за осъществяването на подобен изключително амбициозен и мащабен проект.

Узбекистанският вектор

След смъртта на Йозал, идеята за формирането на централноазиатска общност се опита да подеме президентът на Узбекистан Ислам Каримов, който дори публикува книга, озаглавена „Туркестан – нашият общ дом”. Ситуацията обаче, отново се оказа неподходяща за подобни инициативи. На първо място, икономическите кризи, поразили повечето страни от региона, не даваха възможност за сериозно концентриран e на усилията им в тази посока, на второ – от такова развитие не бяха заинтересовани и редица външни сили, а – на трето, конкуренцията между отделните централноазиатски лидери не позволи по-нататъшното сериозно обсъждане на идеята. Междувременно, съществена стъпка за сближаването на „тюркските” народи от региона трябваше да стане приемането от парламентите на Азербайджан, Туркменистан и Узбекистан на закони за официално преминаване от кирилица на латиница. Впрочем, Азербайджан и Узбекистан имаха азбука, базираща се на латиницата още в периода между края на 20-те години на миналото столетие и 1940. В Турция пък, законът за преминаването към новата латинска азбука беше приет през 1928. Тогавашните съветски лидери обаче, опасявайки се, не без известно основание, от разпространяването на идеите на пантюркизма сред народите от Централна Азия, предпочетоха да решат проблема с един замах, отменяйки латиницата през 1940.

Както е известно, новата латинска азбука вече няколко години действа официално както в Азербайджан, така и в Туркменистан. В Узбекистан обаче, пълният преход от кирилица към латиница беше отлаган на три пъти, като според последните промени в местното законодателство, тя ще бъде окончателно въведена през 2010.

В началото на 1994 отношенията между Узбекистан и Турция силно се влошиха заради убежището, което Анкара предостави на водача на опозицията срещу президента Каримов – Мухамад Салих (лидер на партията „Ерк”), отказвайки да го предаде на властите в Ташкент. В отговор, узбекистанското правителство преразгледа отношенията си с Турция и още през есента на 1994 прекъсна обучението на 80% на своите студенти, учещи в турски университети. През 2000 Узбекистан окончателно прекрати споразумението за обмен на студенти между двете страни.

Всъщност, основните сдържащи фактори за формирането на съюз между държавите от Централна Азия стана изчаквателната позиция на Ташкент, както и не съвсем ясното отношение на САЩ към тази идея. Узбекистан заема такова положение в региона, че без негово участие всички интеграционни опити са предварително обречени на провал. От друга страна, американците очевидно още не са се сдобили с подходящите „опорни точки”, с чиято помощ да се опитат да възстановят влиянието си в региона, традиционно смятан за зона на жизнено важните интереси на Москва.

През 1995, идеята за обединение на централноазиатските страни се опита да реанимира известният киргизстански писател Чингис Айтматов. За целта той създаде организацията „Туркестан – нашият общ дом”, в която трябваше да участват представители на всички страни от региона, с изключение на Туркменистан. Малко по-късно обаче, и тази организация се разпадна.

Десетина години по-късно, казахстанският президент Нурсултан Назарбаев също реши да тръгне по този път. Лансираната от него идея за интеграция има два аспекта. От една страна е налице глобалната теза за обединяване на енергоресурсните (петрол и природен газ) потенциали на Узбекистан, Туркменистан и Казахстан, както и на водно-енергийните потенциали на Таджикистан и Киргизстан.

Според привържениците на тази идея, ако в региона бъде създаден съюз, подобен на ЕС, ще се формира и общ пазар, гарантиращ свободното движение на капитали и работна сила, и ще бъде формулирана единна стратегия, както в икономическата, така и в политическата сфери. С този конгломерат от държави, способни да изработват общи подходи и да координират действията си, ще трябва да се съобразяват дори големите световни сили.

Страница 2

От гледната точка на Пекин и Москва обаче, подобно обединение едва ли е необходимо - за тях би било по-добре да формират отношенията си с всяка от държавите в региона на двустранно равнище. Както е известно, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО), общо взето, се контролират от Русия и Китай, затова макар и да изглеждат като алтернативни за Запада, напълно устройват Москва и Пекин. От друга страна, Назарбаев преследва и съвсем прагматични интереси, свързани със свободното движение, вътре в границите на хипотетичния централноазиатски съюз, на капитали и работна сила. Казахстан изпитва остра нужда от работна ръка, с каквато съседите му разполагат в излишък. Тоест, създаването на съюз би помогнало на Астана да реши проблема с дефицита на работна сила, а на партньорите му от региона – да узаконят и направят „по-цивилизовано” присъствието на десетки хиляди нелегални имигранти от Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан в Казахстан.

Интеграционната идея, лансирана от Назарбаев, включва и още един, не по-малко важен, елемент. Казахстанският бизнес, подкрепян от ефективно действащата банкова система на страната, ще може да се развива на съседните пазари, след като вече е изчерпал потенциала си за развитие на своя, собствен. Разбира се, правителството се стреми да ангажира казахстанския бизнес в реализацията на различни мащабни инфраструктурни проекти на територията на страната и развива Регионалния финансов център в Алмати но всичко това очевидно не е достатъчно за да бъдат използвани рационално огромната маса финансови средства, стичащи се от целия свят към Казахстан.

Днес казахстанският бизнес успешно действа на финансовия, индустриалния и туристическия пазари на Киргизстан, но както изглежда свързва бъдещето си по-скоро със съседен Узбекистан, с транзита, преминаващ през Таджикистан, както и с находищата на енергоносители в Туркменистан. Всъщност, реализацията на идеята за формирането на централноазиатски съюз цели да отвори пазарите на страните от региона за казахстанските капитали.

Шансове и прегради пред интеграционния проект

Когато, преди няколко години, Нурсултан Назарбаев лансира тезата за съюз на централноазиатските държави, узбекистанският му колега Ислам Каримов почти открито го обвини, че е присвоил собствената му идея. В резултат от това, днес узбекистанските медии демонстративно оставят без всякакво внимание инициативата на казахстанския президент. Впрочем, останалите страни от региона, също не демонстрират кой знае каква активност в това отношение. По времето на покойния Сапармурад Ниязов, официално неутралният Туркменистан въобще не реагира на предложението на Назарбаев, а и лидерите на Кизгизстан и Таджикистан почти не го коментират.

В тази връзка, си струва да зададем въпроса, дали посещението на Нурсултан Назарбаев в Киргизстан, през април 2007, може да се тълкува, като първа стъпка към обединяването на Централна Азия (както твърдят някои местни анализатори)? Всичко зависи от гледната точка в анализа на постигнатите споразумения между двете страни. В крайна сметка, едва ли някой е смятал, че Киргизстан може да се обяви против регионалната интеграция с Казахстан.

По принцип, Бишкек не е и против интеграцията с Узбекистан, отношенията му с който, особено във връзка с доставките на енергоносители (т.е. на узбекистански природен газ), никак не са еднозначни. Впрочем, последните споразумения между Ташкент и Бишкек за въвеждане на безвизов режим вдъхват определен оптимизъм в това отношение. Други препятствия пред Киргизстан, предвид силно ограничените му финансови и енергийни ресурси, засега не се очертават.

Таджикистанският президент Емомали Рахмонов също едва ли ще се противопостави на постепенното развитие на интеграционните процеси. Традиционно добрите отношения с Русия не означават, че Таджикистан ще пречи на интеграцията. Тази страна, също както и Киргизстан, може да разчита на определени дивиденти от нейното развитие – като например ръст на инвестиционния поток и появата на известно икономическо оживление. Освен това, Таджикистан ще може да използва още един иструмент (освен ЕврАзИО) за регулиране на сложните си взаимоотношения с Узбекистан.

Не е съвсем ясна позицията на Туркменистан. Разбира се, сегашният президент Бердимухамедов, доста се различава от предшественика си - убедения „изолационист” Ниязов, и склони, в края на май, да подпише предлагания му дългосрочен договор за сътрудничество (до 2020) с Казахстан. Когато обаче се заговори за друго ниво на сътрудничество, предполагащо формирането на наднационални структури и формулирането на единна регионална вътрешна и външна политика, политическият елит в Ашхабад съвсем не изглежда позитивно настроен. Което се обяснява, на първо място, със състоянието на туркменистанската икономика, което, поне засега, напълно го задоволява. Темповете на развитие на Туркменистан изцяло зависят от добиваните количества природен газ и мащабите на износа му на световния пазар. Всъщност, отношението на Ашхабад към регионалната интеграция може да се промени само, ако местният политически елит промени сегашния си манталитет и реши да гради своята стратегия в по-далечна перспектива, когато енергийните ресурни на страната вече няма да са чак толкова големи.

Опасенията на Ташкент

По време на официалното посещение на казахстанския президент Назарбаев в Киргизстан, през април т.г., неговият домакин Курманбек Бакиев заяви, че Узбекистан и Таджикистан също проявяват значителен интерес към евентуален съюз между държавите от Централна Азия, подчертавайки обаче, че узбекистанският лидер Ислам Каримов не е наясно, как точно това може да стане на практика.

Всъщност, позицията на Узбекистан беше изложена в началото на юни от директора на Фондацията за регионална политика в Бишкек Сайфидин Жураев, чиито анализ бе публикуван в Uzbekistan Today . Според Жураев, идеята за съюза не е нова и „опити за създаването и развитието на подобни междудържавни обединения, както и за интеграция на различни равнища и с различна скорост” са били предприемани нееднократно. Връщайки се назад в историята, той припомня Централно-азиатската икономическа общност (ЦАИО), която, в частност, трябваше да доведе до „формирането на самодостатъчен пазар в региона”. Тази задача обаче, „така и не беше решена в рамките на ЦАИС, преобразувана впоследствие в Централно-азиатска общност (ЦАО), която пък, на свой ред, беше трансформирана в Организацията за централноазиатско сътрудничество (ОЦАС)”.

Както изглежда, опасенията на Ташкент са свързани с това, че всички интеграционни идеи, в крайна сметка, се оказват неефективни поради, „непродуктивната позиция” на държавите от региона. В същото време, узбекистанският експерт не смята за неефективна или неконструктивна позицията на собствената си страна, а доколкото критикува казахстанската идея за централноазиатски съюз, можем да предположим, че, според Узбекистан, именно Казахстан е виновен за неуспеха на интеграционния проект. И, в частност, доктрината на Астана за многовекторната политика и опората на всички външни силови центрове. Тоест, излиза, че регионалните интеграционни идеи се жертват в името на едни или други амбиции на Казахстан. В крайна сметка, както е известно, ОЦАС се сля с ЕврАзЕО, което пък позволи и по-лесната интеграция на Узбекистан в последната структура.

Сега обаче, Жураев твърди, че именно подобни трансформации лишават интеграционния процес от самата му същност. Още повече, че според него: „Всеки път подобна промяна на статута и формата на организацията се съпровождаше от изтъкването на сериозни причини за това, приемане на множество решения и лансиране на програми, по-голямата част от които си останаха нереализирани... В рамките на тези инициативи, под различни гръмки лозунги, бяха създавани различни работни структури, експертни групи и икономически институции, които после постепенно изчезваха в небитието, поради липсата на реална необходимост от съществуването им”.

Някои нови фактори

Засега Турция и Азербайджан не са включени в схемата на хипотетичния съюз на централноазиатските държави. Но, ако лидерите на страните от региона успеят все пак да се споразумеят за създаването му, не можем да изключим, че в бъдеще въпросните две държави също могат да се присъединят към него.

Това следва да се очаква, особено на фона на усилващите се обществени настроения в повечето европейски страни срещу приемането на Турция в ЕС (да не говорим, че държави като Франция и Австрия обявяват съвсем открито, че не желаят да видят една толкова голяма мюсюлманска държава в съюза). Както е известно, новият френски президент Никола Саркози заяви по време на предизборната си кампания, че една държава, по-голямата част от която се намира в Азия, и която граничи с Ирак, Иран и Сирия не може да бъде член на ЕС.

Мнозина централноазиатски лидери твърдят, че виждат в обединена Европа пример за подражание. Големият въпрос обаче е, дали действително са в състояние да създадат нещо подобно и в Централна Азия. Засега по-вероятният отговор е „не”. Особено, имайки предвид позицията на Москва и Пекин, както и фактът, че Вашингтон все още не е решил, дали централноазиатската интеграция може да му донесе сериозни геополитически дивиденти в битката за доминация в тази част от света.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн