22
Вт, Сеп
21 New Articles

Черна гора – проблеми на прехода

брой5 2007
Typography

В момента Черна гора преживява сложен и труден период на формирането си като самостоятелна държава. Сред основните и проблеми са запазване целостта на страната, изграждането на гражданско общество в нея, установяване и укрепване на отношенията със съседните държави и търсенето на собствено място на международната сцена. При това, местният политически елит е наясно, че Черна гора, на практика, е многонационална държава и поради това единствената гаранция за запазването на териториалната и цялост е липсата на конфликти, между отделните етноси в нея.

Отношенията между черногорците и сърбите, както и тези с албанците, са достатъчно сложни и имат дълга история. Както е известно, през 1918, независимото кралство Черна гора, управлявано дотогава от династията Негош, прекратява съществуването си и става част от Кралството на сърби, хървати и словенци. В политиката и историографията битуват две версии за това събитие. Едната, която дълги години беше лансирана като официална, гласи, че черногорците доброволно са се присъединили към новата държава. Според втората пък, присъединяването е било наложено и организирано от Белград и е имало насилствен характер. Така или иначе, както се вижда и от името на новата държава, черногорците не само биват лишени от собствена държавност, но дори и не са споменати като отделен народ.

По-късно Черна гора възстановява държавността си в рамките на социалистическа Югославия, получавайки статут на една от федеративните републики, които, според югославската конституция, имат правото на самоопределение и излизане от състава на федерацията. Последното става актуално едва в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, когато е налице мощен ръст на черногорското национално самосъзнание. Местното национално движение поставя въпроса за възстановяването на черногорската държава, ликвидирана през 1918. Сърбия (както и сръбското национално съзнание) обаче отказва да признае черногорците като отделен етнос, притежаващ собствена държавна и църковна традиция. Въпреки това, Черна гора се оказа единствената република от разпадналата се Югославия, която, през 1991-1992, не се възползва от правото си да напусне федерацията. Това се случи едва през май миналата година, когато беше проведен референдум, на който с незначително мнозинство се наложиха привържениците на независимостта.

„Сръбският проблем” за сегашните черногорски власти и, най-вече, за управляващата Демократична партия на социалистите (ДПС), която дълги години се оглавяваше от бившия президент и премиер Мило Джуканович (предпочел на мине в сянка след референдума от 2006), има две страни. На първо място той е свързан с необходимостта от уреждане на отношенията между черногорците (44% от населението) и живеещите в Черна гора сърби (32%) за да се избегне разделянето на страната на два лагера, формирани по етнически принцип. Повечето от местните сърби бяха против независимостта, а сега формират основната база на опозицията срещу ДПС, която от дълги години доминира на черногорската политическа сцена. На второ място, трябва да бъдат уредени териториалните, икономическите, правните и т.н. отношения със Сърбия, където значителна част от общественото мнение все още не иска да се примири с факта, че Черна гора вече е независима държава. Сред проявите на скрития конфликт в черногорско-сръбските отношения е, например, дискусията за името на официалния език в страната (черногорски, сръбски, или някакъв друг „компромисен” вариант), което следва да се съдържа в проекта за нова конституция на Черна гора. Освен това, сръбската опозиция постоянно повдига въпроса за „специалните отношения” на черногорските сърби с Белград, като предлага те да имат двойно гражданство.

В Черна гора има и „албански проблем”, в чиято основа е подемът на албанското национално самосъзнание и стремежът към възстановяване и разширяване правата на местните албанци (5% от населението). Но, за разлика от Сърбия по времето на Милошевич, черногорските власти се опитват да решат проблема, чрез намирането на компромис и разширяване правата на албанците, в рамките на общата демократизацията и разрешаване на проблемите с националните малцинства. Сред предприетите от управляващите стъпки в тази посока стана решението за използване на албанския език от депутатите в Скупщината (местния парламент), както и за вписването, в личните карти, на имената на черногорските граждани от албански произход на техния роден език, без въведените навремето славянски окончания („-ич” или „-вич”). Тоест, засега ДПС съумява да лавира, но стопроцентова гаранция, че в бъдеще албанското население няма да предяви и определени етнотериториални претенции (особено след очакваното провъзгласяване на независимо Косово в края на 2007), разбира се, няма.

Сръбският и албанският въпроси обаче, не изчерпват съдържанието на националните проблеми в Черна гора. На границата между Черна гора и Сърбия е разположена областта Санджак, мнозинството от чието население са мюсюлмани (10% от жителите на страната). Жителите на Санджак също повдигат въпроса за правото си на самоопределение, а това означава обединяването на областта, която днес е разделена между Сърбия и Черна гора. Подобни претенции внасят допълнително напрежение в и без това сложните отношения между двете държави.

Разбира се, трудностите, пред които е изправена тази малка балканска страна, не приключват с това. Отдавна и все по-остро стоят редица социално-икономически проблеми и, на първо място, безработицата и постоянният ръст на цените. Решаването им, до голяма степен, зависи от пътя, по който ще тръгне развитието на Черна гора – дали по този на индустриализацията, или пък на превръщането на страната в поредния „туристически рай”.

А, докато управляващите се колебаят, значителна част от населението се намира на ръба на оцеляването. По данни на местните синдикати, много хора преживяват със заплати от 150-200 евро. При това често нямат жилище, докато данъците и цените непрекъснато растат. Затова са принудени да търсят допълнителна работа, каквато в условията на увеличаващата се безработица, никак не е лесно да се намери.

Възниква обаче и друг проблем – скокът в цените на земеделските земи и недвижимите имоти. Напоследът чужденците (и, особено, руснаците) масово купуват в Черна гора и едното, и другото. Което пък поражда други проблеми. На първо място, става дума за това, доколко законни са подобни сделки (особено на фона на неясното законодателство и очевидната слабост на правоохранителните органи в Черна гора). На второ място, възниква въпросът, къде ще бъдат вложени парите от продажбите. Освен това, редица черногорски политици вече открито изразяват опасенията си, че значителна част от територията на страната може да се окаже в ръцете на чужденци и Черна гора да се превърне в „държава без територия”. Накрая, когато става въпрос за продажбата на големи, средни и дребни промишлени предприятия, възниква въпросът, доколко ефективно ще действат новите собственици, т.е. ще могат и ще поискат ли да (ре)организират производството, за да гарантират разкриването на нови работни места.

Наличието на всички тези, както и на още много други трудности и нерешени проблеми свидетелства за това, че пътят към обявените от Мило Джуканович и наследниците му цели – членството на Черна гора в НАТО, а след това и в ЕС, очевидно ще бъде много дълъг. Изглежда, че нито обществото, нито държавата са готови да гарантират на своите граждани такива икономически права, социална и правна сигурност и защита, както и жизнено равнище, които поне малко да се доближават до тези в държавите-членки на Европейския съюз. В същото време обаче, е очевидно и, че в сегашната ситуация, други варианти за развитие на Черна гора, просто не се очертават.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020