Напоследък ставаме свидетели как, стремейки се да съхранят водещите си позиции в света, САЩ градят (и ще продължат да го правят) различни геополитически комбинации. Така, след „цветните революции” в Грузия и Украйна, тези две страни се ориентираха към формирането на съвместна антируска и проамериканска ос, която с течение на времето трябваше да доведе до появата на един по-широк „балтийско-черноморски” съюз, с участието на балтийските постсъветски републики, Молдова и Полша. По ред причини засега това не се получава, което не обезкуражава авторите на въпросната геополитическа схема. Междувременно, не по-малко интересна ситуация се очертава в Източна Азия, където постепенно се формира геополитическа ос Токио-Делхи, която може съществено да промени целия силов баланс в макрорегиона.
Стремежът за сдържане на Китай
Ключов етап по пътя към формираната на тази ос беше посещението на японския премиер Шинзо Абе в Индия, през август 2007. Тогава бе обявено съществено нарастване на икономическото сътрудничество между двете страни (тук е мястото да припомня, че Абе беше съпроводен от ръководители на 200-те най-големи японски корпорации, включително „Тойота”, „Мицубиши”, „Хитачи” и т.н.). Освен всичко друго, страните се договориха за реализацията на съвместния проект за изграждане на транспортно-индустриален коридор между Момбай (финансовия център на Индия) и Делхи. Предвижда се в зоната на коридора да бъдат създадени девет „анклава” на машиностроителната и химическата промишленост. Очаква се, за реализирането на проекта да бъдат вложени над 100 млрд. долара.
Без съмнение, Индия е изключително привлекателна за Япония и нейните бизнес кръгове. Последните виждат в нея още една потенциална „японска работилница” в чужбина. Освен това, да не забравяме, че японско-китайските отношения стават все по-сложни. Китай бързо набира икономическа мощ и демонстрира все по-голяма политическа самостоятелност. Въпреки огромните японски инвестиции в Китай, антияпонските настроения там (както впрочем и антикитайските в Япония) нарастват. Затова, при положение че потенциалът на Токио по китайското направление може да се окаже изчерпан, Индия се очертава като все по-привлекателен партньор за японците. Привлича ги най-вече смайващо ниската цена на работната сила, която е по-евтина, отколкото в Китай и другите региони на Югоизточна Азия. Освен това, в исторически план, отношенията между Делхи и Токио не са обременени от трагични събития, като онези, които и досега тровят отношенията между Китай и Япония. В чисто политически план пък, японският елит демонстрира подкрепа за все по-твърдата позиция на своя американски съюзник, по отношение на Пекин.
Днес Индия полага сериозни усилия за да се впише в т.нар. „коалиция на азиатските демокрации”. В тази връзка, редица анализатори говорят дори за появата на „Източна НАТО” с участието на САЩ, Япония, Индия и Австралия. Против кого би се формирала подобна коалиция е ясно – става дума за Китай. Япония, също както и Индия, не може да не се притеснява от планомерното и мащабно укрепване на китайските позиции в Югоизточна Азия. Делхи пък се тревожи най-вече от все по-задълбочаващото се китайско-пакистанско сътрудничество. Впрочем, това тревожи не по-малко и САЩ, които напоследък се опитват да играят ролята на стратегически индийски съюзник (както е известно, съюзът между Вашингтон и Токио има много по-дълга история). Тук е мястото да напомня, че САЩ си позволиха да не реагират достатъчно остро на индийските ядрени изпитания от 1998, както и да си затварят очите за ядрения арсенал на Делхи, именно защото разглеждат тази страна като стратегически „балансьор” на Китай. Иначе, както САЩ, така и Япония, съвсем не бяха доволни от индийските действия. Токио дори съществено намали обема на търговията си с Индия, макар че в целия следвоенен период отношенията между двете страни се развиваха сравнително добре и именно Делхи получи навремето първия мащабен японски заем.
И така, възможен ли е стабилният геополитически съюз между Япония и Индия? На пръв поглед, между двете страни има доста общи неща (освен общите им страхове по отношение на Китай). Япония и Индия са модели на „уестърнизираната” азиатска демокрация. Политическите им системи малко се отличават от онези на Запад. Япония е парламентарна монархия, а Индия – парламентарна република. Макар и с голяма доза условност, първата би могла да се сравни с Великобритания, а втората – с Германия. Макар че, без съмнение, и двете страни притежават собствена специфика и много неща се възприемат по различен начин, в сравнение с Европа. Въпреки това (което е и по-важното), между тях не съществуват някакви принципни разлики.
В същото време, Китай притежава собствена самобитна политическа система, в чиято основа е властта на формално комунистическата, а на практика – националистическа, партия на прагматиците.
Промяната на геополитическия вектор
Ето защо, обективно погледнато, Индия и Япония са съюзници на САЩ. Като този съюз има и известна обща идеологическа основа, предполагаща привързаност към западния модел на развитие, към който (така или иначе) се придържат и двете азиатски демокрации.
В същото време, не бива да забравяме, че през 20-те – 40-те години на миналия век (т.е. не чак толкова отдавна) нещата стоят по съвсем различен начин. Тогава, в очите на западните демокрации, Япония е символ на азиатския „фашизъм”, базиращ се на традиционния и почти мистичен японски милитаризъм (да си припомним само прословутите „камикадзе”). Впрочем, по онова време и в Индия либералните политици, като Ганди и Неру, почти са изместени от радикалните поклонници на болшевизма и нацизма, като прословутия Субхаса Чандра Бос (1897-1945). Последният (който е сравнително малко известен у нас) през 30-те години на миналия век е председател на Индийския национален конгрес и голям почитател на Сталин и Мусолини.
Впрочем, дори и днес Бос се почита в Индия редом с Ганди, макар че категорично отхвърля неговата стратегия за ненасилствена борба и се придържа към крайно радикални позиции в битката за независимост. Както е известно, след началото на Втората световна война, лидерите на Индийския национален конгрес отказват да се възползват от нея за целите на съпротивата срещу британското колониално владичество. Бос обаче открито призовава сънародниците към въоръжена борба. В това отношение, той храни големи надежди, че Хитлер и Мусолини ще му помогнат да създаде боеспособна индийска освободителна армия. Интересът на фюрера и дучето към Индия обаче е доста ограничен. Хитлер например, се отнася доста сдържано към плановете на Бос, тъй като продължава да се надява, че ще успее да се споразумее с британците (освен това Бос категорично отказва да се обяви против Съветския съюз и смята, че денонсирането на нацистко-болшевишкия пакт от 1939 е „трагична грешка”). В крайна сметка, Чандра Бос не получава подкрепата, на която разчита – германците създават т.нар. „Индийски легион”, но той така и не изиграва някаква съществена роля.
Много по-сериозно се отнасят към Бос в Япония (макар че и Токио изпитва известни колебания). Японците му помагат да формира 50-хилядна Индийска национална армия (ИНА) и дори признават неговото „временно правителство” за равноправен съюзник. Така, Бос започва прословутия си „марш към Делхи”, който обаче се проваля. Сред причините за това е и фактът, че Токио се стреми не толкова да изтласка британците от Индия, колкото да защити Бирма. В тази връзка, на армията на Бос се отрежда чисто спомагателна роля. В крайна сметка, и японците, и ИНА търпят поражение.
Без съмнение, както Индия, която дълги години е британска колония, така и Япония, която в края на Втората световна война преживя американските ядрени бомбардировки, имат всички исторически основания да не обичат „западния империализъм”, особено в неговия „англосаксонски” вариант. Истината обаче е, че днес именно те са предните постове на Запада в Източна Азия. Което означава, че Западът действително е свършил огромна работа, стремейки се да трансформира традиционните цивилизации на Изтока и, в частност, тези на Индия и Япония.
Впрочем, ако говорим за Индия, си струва да си припомним и историята на Индийския национален конгрес (ИНК), който винаги е бил най-голямата политическа организация в тази страна и я управлява и днес. Той е създаден с активното участие на британските колониални власти, опитващи се да придадат „правилния” геополитически вектор на националното развитие на Индия. В Лондон са наясно, че рано или късно Индия ще стане независима и, че по-важното в случая е тя да не бъде загубена за Запада, превръщайки се в самобитен световен силов център (какъвто става Китай например). В крайна сметка, нещата се развиват именно така. Макар че ИНК преминава през периоди на радикализация, свързани с дейността на Махатма Ганди и Джавархарлал Неру, еволюцията му се осъществява по начин, коренно различен от онзи, за който ратуват радикалните националисти, от типа на Бос.
Що се отнася до Япония, нейната истинска „уестърнизация” се осъществява едва след края на Втората световна война с мащабните усилия на американските окупационни власти. Наистина, страната и преди това използва социално-политическите и икономически „технологии” на Запада, но се стреми да ги приспособи към собствения си самобитен модел. В резултат от чуждестранната окупация обаче, традиционната японска цивилизация бива вкарана в рамките на западната „матрица”. В резултат от което дори прословутият самурайски дух започва да се използва съвсем прагматично – като своеобразен инструмент в икономическата битка на корпорациите. Във военно-политически план, Япония (за разлика от Индия) е много тясно свързана със САЩ.
В навечерието на големия сблъсък
В глобалната американска стратегия, на индийско-японската геополитическа ос се отрежда ролята на своеобразен „таран” срещу Китай. По принцип, това не е изгодно нито на Токио, нито на Делхи, които при евентуален конфликт ще трябва да поемат първият удар на китайците върху себе си. Твърде вероятно е, този факт съвсем скоро да бъде осъзнат от елитите на двете държави.
Междувременно, в Индия вече нарастват протестните настроения срещу проамериканската външна политика на страната, в чито авангард засега са по-скоро левите сили. Така, ползващата се с немалка подкрепа Индийска компартия реши да напусне, през юли 2008, управляващата коалиция, демонстрирайки несъгласието си с проамериканския курс на правителството. Левицата, в частност, остро критикува споразумението за сътрудничество между САЩ и Индия в сферата на „мирния атом” (т.нар. „споразумение 123”). Както е известно, САЩ обявиха, че са готови да прекратят действието на споразумението, ако Индия осъществи нови изпитания на ядрени оръжия. Именно това не устройва противниците на правителството в Делхи, според които споразумението противоречи на интересите на страната. Макар да го изразява малко по-меко, към същата гледна точка се придържа и основната опозиционна дясна партия в Индия – Бхаратия Джаната.
Така, в рамките на все по-ясно очертаващото се разграничаване, вътре в индийския елит, част от принадлежащите към него (без оглед на мястото им в социално-политически спектър) твърдо отстояват придобитият от страната през 1974 ядрен статут и реалното членство на Индия в „ядрения клуб”. Друга част пък смята, че при сегашните темпове на икономическия ръст, военно-техническият „патронаж” на САЩ ще помогне на Индия да запази както суверенитета си (пък макар и с цената на приемането на принципа за неразпространение на ядрените оръжия), така и вече достигнатото жизнено равнище на местната средна класа. Тоест, още много неща не са ясни и съвсем не е изключено в определен момент Индия да предприеме действия за излизането си от американската орбита (по отношение на Япония подобни очаквания са нереалистични).
Впрочем, не е чак толкова ясно и бъдещета на самата Америка. Тя едва ли вечно ще остане световен лидер. На, ако престане да бъде такъв, бъдещето на индийско-японската геополитическа ос ще бъде много интересно. Тя може да си остане в орбитата на САЩ, помагайки им например да решат проблемите си с надигащата глава Латинска Америка (защото в случай че САЩ действитело загубят лидерските си позиции в света, американската външна политика вероятно ще се концентрира именно върху запазването на влиянието си в Новия свят). Напълно възможен и дори по-вероятен обаче изглежда вариантът, при който индийско-японската ос ще се трансформира в самостоятелен геополитически и цивилизационен център. В такъв случай конфронтацията както с Китай, така и с ислямския свят, изглежда неизбежна. При това сблъсъкът с последния може да придобие характер на истинска религиозна война (нека си припомним взривовете в Момбай, през ноември 2008). Както е известно, Япония и Индия са „езически” държави с ясно изразен политеистичен мироглед. Затова опитът им да утвърдят свой собствен, грандиозен силов полюс, не може да не влезе в противоречие със стремежите на радикалните привърженици на ислямския монотеизъм.
Индо-японската ос като вероятен противник на ислямския свят
При подобно развитие, положението на Европа ще бъде доста двусмислено. Ако на Стария континент вземат връх консервативните сили и традиционалистите, те вероятно биха потърсили съюз с индийско-японската ос, срещу „ислямистката заплаха”. Ако обаче се задълбочи ислямизацията на самата Европа (което е доста вероятно), е възможно да възникна изключително мощна поляризация между глобалния „мултикултурен” и антитрадиционалистки Запад (чиито политическо-технологичен център ще бъде Европа) и глобалния „езически” Изток.
Тоест, както се вижда, конфликтният потенциал на индийско-японската ос е доста силен. Затова най-добрият начин да се избегнат бъдещи грандиозни геополитически сътресения е тази ос да бъде „демонтирана”. В това отношение, ключова роля могат да изиграят Русия и Китай. Истината е, че сегашната ориентация на Индия към САЩ (и Япония) стана възможна, защото страната остана сама пред такива мащабни предизвикателства като китайския възход и надигащият глава радикален ислямизъм. Тоест, ако Пекин и, особено, Москва се ориентират към решително сближаане с Делхи, на Индия едва ли ще и се наложи да търси членство в организации от типа на хипотетичната „Източна НАТО”.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
