20
Вт, Окт
5 New Articles

Постмодерната икономика на ХХІ век

брой3 2007
Typography

Както и известно, днес критично важна роля в националното проектиране играе не само съвършенството на конкретните процедури, но и човешките качества, не само енергията на новите идеи, но и наличието на такъв генерален субект, какъвто е „националната корпорация”, искрено заинтересована от „капитализацията” на своята държава. Както и, наличието на достатъчно сложни „карти” на епохата, в които да са очертани не само топографските особености на света, който вече принадлежи на миналото, дори не и на текущата, вече формализирана и осмислена реалност, но и на онзи неясен, трудноуловим и едва очертаващ се ландшафт отвъд хоризонта, който наричаме „бъдеще”. Истината е, че от доста години насам човечеството се развива в условията на преход. Културната криза на модерната епоха назряваше в продължение на дълги десетилетия – всъщност целият ХХ век премина под знака на социалния преход и инициативното търсене на нов световен ред. Конкуриращите се проекти на века – на комунизма, фашизма, социалната демокрация и неолиберализма, които замениха религиозните ереси и конфликтите на предишните епохи, демонстрираха обаче, в една или друга степен, своята едностранчивост и незавършеност, трансформирайки се от утопии в антиутопии.

1.

Съвременният процес на икономическа глобализация би могъл накратко да се формулира така - ако в миналото световната икономика беше онова поле, върху което действаха суверенните държави, днес тя е напълно автономен субект, опериращ върху територията на националните държави. В същото време обаче, появата на този у никален глобален субект съвсем не води автоматично до изчезване на предишните "актьори" от сцената. В резултат от това днешният свят представлява странна еклектична реалност, далеч по-сложна и нерядко парадоксална в изявите си, съчетаваща най-характерните белези на споменатите по-горе две системи. Паралелно с това, естествено, се извършват и качествени промени в традиционните проекции на политическата власт в света. Икономиката променя вътрешното си съдържание, започва да се изявява не просто като средство за управление на стопанската дейност, но и като доминираща система за обществено управление - т.е. като политика и дори като идеология на настъпващата нова епоха. Пряка последица от което пък е постепенната замяна на досегашните геополитически императиви, с нови - геоикономически. Световната хегемония вече не се свързва със завоюването на нови територии, нито дори с прякото подчиняване икономическото пространство на "противника". Днес тя е свързана по-скоро с налагането на собствената политическа воля и виждане за бъдещето, с установяване и поддържане на желаната топология на световните стопански връзки, с достигането на стратегическите предели, определящи се от геоикономическата конкуренция и, накрая, от възможността за укрепване или ерозия на една или друга система от социално-икономически ориентации.

В рамките на новата глобална (но не и универсална) икономика все по-ясно се очертават контурите на нейните "специализирани сегменти" - така наречените "големи икономически пространства", обединени от общите си културно-исторически традиции, общ тип стопанска практика, общи социално-икономически интереси и стратегически цели. Тези пространства нерядко излизат извън географските рамки, в резултат от което от развалините на доскоро съществувалия "двуполюсен свят" се надига призракът на един "нов регионализъм", който вероятно ще оформи геоикономическия скелет на света през Третото хилядолетие. В основата на "големите икономически пространства" ще бъде органичното взаимодействие между новите регионални силови центрове и влизащите в съответното "голямо пространство" национални държави.

Типологията на взаимоотношенията в така очертаващият се Pa х Economicana , значително се отличава от принципите, върху които се основаваше организацията на различните международни организации и системи в досегашния свят. Такъв ключов вид дейност като финансово-правното регулиране (т.е. реалният механизъм за глобално планиране и дългосрочно ресурсно преразпределение) например, занапред все повече ще се превръща в прерогатив на рязко обособен икономическо-политически елит, оформящ доминиращия слой на новата глобална икономика и не без основание свързван днес със Съединените щати. Именно САЩ се опитват да наложат схемата на еднополюсния свят, поставяйки под контрол останалите геоикономически пространства и континенти и обединявайки ги в единна йерархична и централизирано управлявана структура. Последното обаче става все по-трудно постижимо, по ред съвсем обективни причини.

Краят на ХХ-ти век се оказа и края на биполярната определеност на света, в който голямата геополитическа игра в общи линии следваше правилата изработени в Ялта през 1945 и три десетилетия по-късно уточнени в Хелзинки. В резултат от фундаменталните промени през последните десетина години радикално се промениха дори основните геополитически оси Изток-Запад и Север-Юг, определяли световното развитие през отминаващото столетие.
Новият световен модел изглежда далеч по-сложен. От една страна той се очертава като "хексагонален" (и в този смисъл като многополюсен), като в състава му влизат четири "големи пространства" - северноатлантическо, тихоокеанско, евразийско и "южно", обхващащо преимуществено регионите около Индийския океан, а също и две транснационални пространства, които излизат далеч извън рамките на познатите геополитически схеми. Въпросните региони обаче, съвсем не са равнопоставени и в този смисъл, светът на ХХІ век ще продължи още известно време да се развива като еднополюсен.

Така нареченият Север вече не представлява единнно "голямо пространство". В негов "основен нерв" постепенно се превръща икономиката на така наречения "Нов Север" и тъкмо тя повече или по-малко определя правилата на играта на планетата, регулирайки глобалните икономически операции.
Със северноатлантическия регион тясно е свързана и икономиката на "квази-Севера", извличаща основните си печалби от неравномерността и липсата на равновесие в световното развитие и тъкмо в това неравновесие придобиваща своята странна, почти турбулентна, устойчивост. Не по-малко ярка характеристика на северния ареал е впечатляващият резултат от научно-техническата революция на новото време - геоикономическият "Запад". Именно тук се създава особен тип национално богатство: развита социална и промишлена инфраструктура, обезпечаваща производствата на свръхмодерните "информационни" технологии, значителна част от които след това се "тиражира" (частично в процеса на износ на капитали) и в други региони на планетата.
И макар че границите между трези пространства, в рамките на някогашния Север, все още са трудно различими, стратегическите им цели вече забележимо се разминават, а в определени случаи дори си противоречат. В този смисъл е особено интересен вътрешният, чисто геоикономически смисъл на разширяването на НАТО на изток, даващо шанс на високотехнологичната промишленост на "Запада", изправена пред сериозни проблеми, да получи огромна глътка въздух, осигурявайки си пазари, оценявани на 100-200 милиарда долара. В н ова геостратегическа реалност се превръща и намиращият се в състояние на преход "постсъветски свят", погребал под руините на плановата икономика могъщия доскоро властови полюс - някогашния "Изток". Както и да се обозначава това "голямо пространство" - нова Руска империя или ОНД, то си остава един от шестте геоикономически полюси на новото време, намиращ се днес в хаотично движение, чиито истински характер и значение тепърва ще се изясняват.
Очевидно губи единството си и така нареченият "Юг" - бившият Трети свят, разпаднал се на няколко автономни геоикономически пространства. Една от причините за това е фактът, че масовото промишлено производство, като системообразуващ фактор (в геоикономически смисъл), постепенно се измества от северноатлантическия регион към азиатско-тихоокеанския. Тук, върху необятните простори на Големия тихоокеански пръстен, включващ и такъв нетрадиционен компонент като оста Индустан-Латинска Америка, се формира второто промишлено пространство на планетата - "Новият Изток", в известен смисъл запълващ биполярния вакуум, образувал се от разпадането на световния комунистически блок.
Добивът на суровини продължава да бъде определящ за държавите, принадлежащи към съвременния "Юг", обединяващ предимно страни, чието население изповядва исляма, и разположени главно в тропиците и субтропиците. Кръвно заинтересувани от радикално преразглеждане на съществуващата днес система за разпределение доходите от трафика на суровини, принадлежащите към този геоикономически макрорегион търпеливо очакват своя час, бавно приближаващ се с постепенното изчерпване запасите от природни ресурси. В дългосрочен план, "Югът" се стреми също към установяването на нов екологичен ред, солидаризирайке се в тази област с онези държави на планетата, които макар и да нямат големи запаси от суровини, притежават мощен биосферен потенциал (сред тях, на първо място е Китай). В същото време, в "задния двор" на съвременната цивилизация, се формира още един геоикономически персонаж - архипелаг от територии, поразени от вируса на социалния хаос, постепенно превръщащи се в самостоятелен стратегически пояс на планетата през новото хилядолетие - т.н. "Дълбок Юг". Той представлява своеобразен маргинален свят, чието битие се определя предимно от глобализацията на асоциалните и откровено криминални тенденции от различен тип. Достатъчно е да споменем, че в него господстват "мръсните пари" - независимо дали получени от криминалната приватизация и откровено разграбване в "посткомунистическото пространство" или от наркотрафика, чиито годишен оборот е около 400-600 милиарда долара. Интересното в случая е, че асоциалният по своята специфика "Дълбок Юг" намира ред допирни точки с крепящият се върху откровени финансови машинации "квази-Север", формирайки заедно с него единно еклектично пространство, съществуващо за сметка на своеобразна цивилизационна рента - т.е. планомерното разхищаване на националното богатство, създадено от труда на цели поколения.
На фона на всичко казано дотук, става ясно, колко изкуствени и нереални са повечето оптимистични схеми на т ака нареченото "постиндустриално общество".
В редица случаи вместо тях съвсем ясно изпъква суровата реалност на цивилизационния регрес и деиндустриализацията - тези очевидни симптоми на наближаваща глобална криза. Очевидно е, че съвременната икономика преживява дълбока вътрешна мутация. Формира се новата икономика на ХХІ век, същността на която е инволюционния път от капитала към рентата, от класическото индустриално стопанство към специфичните механизми за извличане на свръхпечалба предимно във вид на рента, изплащана от едно геоикономическо пространство на друго.
Именно споменатите по-горе геоикономически пространства, формират и така нареченият нов световен ред. През идващото столетие, да бъдеш пълноправен участник в сложната глобална игра, означава преди всичко да си наясно с интересите на един или друг от световните икономически полюси, стремящи се максимално ефективно да реализират своята фундаментална специфика. На този фон опитите на източноевропейския политически елит да гради националната си стратегия единствено в рамките на така наречения "еднополюсен модел" излеждат и безнадеждно демодирани, и предварително обречени на неуспех.

Всъщност, ако оставим настрана хипотетичните цели на слабите (поне към днешна дата) геоикономически играчи (като например стремежът на "Юга" към установяването на нов икономически и екологически ред), о сновните геоикономически концепции, чието съперничество определя и съдържанието на модерната епоха, са следните: тази на "новия световен ред", организиращ сложната система за равномерно разпределение и преразпределение на жизненоважните ресурси на планетата; тази на "неконтролируемото развитие", ултралиберална по своята същност, и свързана със субективните интереси на големите финансови оператори и все по-стохастичния характер на "свръхоткрития свят" на виртуалната реалност; чисто палиативното "структурно преустройство", т.е. адаптацията на различни сегменти от световната икономика към нуждите на глобалния пазар в рамките на сегашната му "северноцентрична" конфигурация (по този път се движат много страни от Африка, Латинска Америка и "постсъветското пространство"); концепцията за "устойчиво развитие", съчетаваща икономическата дейност с императивното решаване на ред назрели екологични и социални проблеми; различните варианти на "неопротекционизма" или пък идеята за "форсираното свръхразвитие", залагаща на научно-техническия пробив, подкрепен от държавата, както и на творческите ресурси на цивилизацията като ключов фактор в съвременното производство (върху подобни концепции, между другото, се основава и модерният национализъм) и, накрая, връщането към активното държавно регулиране и автархията. Ясно е, че Pax Economicana , т.е. новата геоикономическа схема на световното устройство ще позволи на човек да промени радикално геометрията и пределите на съвременната цивилизация, Поемайки същевременно и целия риск, съдържащ се в подобен глобален експеримент.


2.

Паралелно с възхода и прогнозирания от редица съвременни политолози залез на Америка, постепенно се очертава контура на нов глобален субект – геоикономическата мега-корпорация на т.нар. «Нов Север», породена от универсалната «щабна икономика» и процеса на транснационализация на елитите.

През 90-те години на миналия век мнозина анализатори предсказваха изместването на силовите «игри» от военно-политическата към икономическата сфера, паралелно с ескалацията на нов тип конфликти – геоикономическите сблъсъци, ръзгръщащи се в контекста на международните връзки. Както отбелязва един от влиятелните привърженици на този подход, «геоикономиката се основава не толкова на логиката, а и на синтаксиса на геополитиката и геостратегията, а в по-широк смисъл – и на целия наличен опит от конфликните ситуации». Съдбата на подобни прогнози е донякъде двусмислена: от една страна, те сякаш не се сбъднаха, но пък породеният от тях понятиен инструментариум се оказва изключително удобен за анализа на станалите оттогава събития (1) .

Налице е общо разбиране, че със световната икономика се случва нещо много интересно и, едновременно с това, предизвикващо известни опасения – става въпрос за наистина фундаментална мутация. Извършва се промяна на утвърдените икономически форми, в една и съща сфера съществуват съвместно съвършено разнородни регламенти и процедури, които сякаш случайно са обединени от средата и практиката, но които действат в различни координатни системи.

През новия век икономиката придобива определена политическа субектност и нов, много по-широк хоризонт. Тя постепенно се трансформира в изкуство на стратегическото действие и системните операции, налице е процес на сливане на политиката с икономиката, което най-ярко се проявява в сферата на световните комуникации. Не просто се изтрива границата между вътрешната и външната среда, или между икономическото и политическото пространства – все по-очевидна е доминацията на глобалния геоикономически баланс над националните икономики.

Икономическата дейност продължава да се разглежда като напълно самостоятелен практически отрасъл, но едновременно с това – и като трансцеденция на наличния материал, като перманентно генериране на нови, често съвършено еклектични предметни (дейностни) полета. Потенциалът на този синтетичен космос изглежда необятен, макар че все пак се очертават някакви граници за развитието на онези икономики, чиито вектор е насочен към екстензивното потребление на материалните ресурси и към интензифициране на възможностите за сметка на високотехнологичното индустриално развитие. Днес обаче, механизмът на акселерацията, действал успешно в продължение на няколкостотин години (т.е. постъпателната иновационна динамика) започва да работи по-бавно и все по-често дава дефекти.

Иновационната вълна от началото на ХХ век, породила кризата на свръхпроизводството (както и методите за борба с нея) с течение на времето бе заменена от планомерната оптимизация на вече постигнатото. Опитите за нов инженерен пробив, чрез връщането на локомотива на икономата върху релсите на интензивното (а' ла Шумпетер ) иновационно-индустриално развитие, не дадоха значими резултати, при това започна да спада и производителността на капитала. Информационните технологии, средствата за комуникация, био- и нанотехнологичната продукция, енергията на термоядрения синтез, както и новите видове горива, очертават вероятното пространство на действие, но не са годни да осъществят самото действие, което да може да бъде поставено на една плоскост с индустриалния преврат от зората на миналия век.

Междувременно, икономиката, в традиционните и форми – селскостопанска, промишлена, индустриална – се сблъсква и с допълнителни проблеми: ресурсни, трудови (социални) и екологични, превръщайки се в обременителна и дори второкачествена. Стимулите за развитие, особено в условията на дефицит на радикални изобретения и забележителни технически иновации, все по-често се оказват извън рамките на актуалните операции. Необходимо е съществено обновяване на инженерните и индустриални стереотипи, необходим е някакъв нов механизъм (какъвто днес все още няма). Междувременно, възникват икономически комбинации и стратегически алианси, различаващи се от индустриалните кодове на предишния етап на развитие. Един от геоикономическите вектори на ХХІ век е връзката на политиката с онова, което по традиция се смята за част от икономическата сфера – с природните ресурси и най-вече с енергоносителите. Финансите и енергетиката са два актуални камертони, чиито тоналности са от значение както за стратегическите, така и за текущите проблеми на практиката. Върху полето, очертано от тези вектори, се разгръщат геостратегическите игри и «щабните учения», чиято цел е организирането на новия световен ред.

Освен това, (пост)съвременната икономика вече не е просто стопанска, производствена сфера, а представлява един предимно информационен, счетоводен, цифров свят, който от определен момент нататък не е само турбулентно финансово пространство, но и форма на експлоатация на политическите и правни ресурси. С това е свързано осъзнаването на смисъла на нематериалните ресурси, при това не само в качеството им на финансово значим компонент, но и като напълно самостоятелен актив.

Все по-отчетливо се вижда сложността и нееднородността на геоикономическата среда и нейната многопластова структура. Икономическата история на последния един век съвсем не е еднозначна: наред с тенденцията към утвърждаване на свободната търговия и либерализация на глобалния пазар се проявява и стремеж към устойчив, системен контрол на стопанската дейност и осъществяване в икономическата сфера на един или друг политически (управленски) проект.

Използваните при това методи силно се различават. От явни и груби форми на администриране, типични за социалистическите и корпоративни държавни модели, до много по-гъвкавите – каквито използват международните институции за развитие, световните регулиращи органи, структурите за транснационален политически и финансов контрол, или пък характерни за специфичното формиране на ТНК (неолибералните технологии). Така, паралелно с конфликта (през миналия век) между «социализма» и «капитализма», се развиваше и един по-малко очевиден, но, възможно, по-универсален процес на потискане, делегиране и маргинализация на частния и националния суверенитет, компрометиране на чистия либерализъм и включване в тази сфера на действие на най-разнообразни «надстройки».

Днес, на тази основа се проектират не само моделите на международните системи за сигурност (и сътрудничество), но и геоикономическите конструкции от типа на глобалната данъчна система, световния валутен борд, застраховането на националните и регионални рискове, или дългосрочното планиране на динамиката и географията на ресурсните потоци. Както и проектите за конвертиране на виртуалните кредити в активи на нови обекти на собствеността и последващото им мащабно преразпределяне. Освен това, в икономическия космос се формира своеобразна виртуално-физическа галактика – пронизваща икономическия космос «тъмна енергия», стремяща се да преодолее гравитацията на стопанската практика и да надмине всички мислими граници на икономическия растеж.

Като модел на архитектониката на геоикономическата (трансикономическа и параполитическа) вселена можем да използваме добре познатото многослойно «китайско кълбо». Геоикономическата конструкция последователно обединява свързаните помежду си дейности в сложноподчинената топология на «икономистичния» универсум. На долното, географски локализирано равнище, е добивът на полезни изкопаеми, както и селскостопанското производство, и използването им от «старомодната», изразходваща голям обем ресурси, икономика. На следващото, по-високо, ниво е производството на «интелектуални суровини» и усвояването им от високотехнологичното производство на стоки и услуги. На транснационално равнище се намира производството на финансови ресурси и използването на технологията на универсалния процентен данък като механизъм за управление на останалите обекти (които, на свой ред, пораждат нуждата от ресурси и услуги).

Транснационален характер има обаче и «обратната страна» на геоикономическия световен ред – сдържаният от цивилизацията порив към инволюционно, хищническо използване на собствения потенциал с цел да бъде получена максимална краткосрочна печалба, както и системният контрол върху различни видове асоциални практики. В света се изгражда глобален многослоен Undernet , използващ възможностите, които се разкриват пред неограничените от някакви морални съображения форми на легални и нелегални организации, където неформалният стил и максималната гъвкавост се оказват много съществено предимство. Оттук в „големия социум” проникват ресурсите на неясния генезис и правила на играта, в които правовият, да не говорим за моралният, контекст губят предишното си значение.

Накрая – на висшето ниво на геоикономическата конструкция се разполага своеобразната строителна площадка на „щабната икономика”, арматурата на глобалното управление на метаикономиката, т.е. мястото, където се изработват „правилата на играта”: регламентите, които пряко и косвено съчетават икономиката и политиката, предугаждайки (изпреварвайки) унификацията на източниците на легални платежни средства, тоталния контрол на движението им и появата на унитарна система на данъчните плащания. Всичко това, взето заедно, е в състояние да трансформира „земите” на геоикономическия универсум в „плодородната нива” на новия световен ред – т.е. във вълшебен източник на специфична квазирента. Характерът на затворения модел на подобен социум може да се опише със следната формула: произведено е онова, което е продадено, капитал е само онова, което се котира на пазара, а битието се определя от правото на кредит. Недокрай усвоена все още е само завършващата този логически кръг постановка, според която: за човек може да се смята само онзи, който плаща данъци.

3.

В стопанската и финансова механика на света се осъществяват драматични промени: формира се глобален пазар, утвърждава се нова ценностна система, основаваща се на финансовата редукция на битието (цифрово мислене и цифрова култура), където парите са основния фактор за изграждането на модела на новия свят. Интернационализирайки се и превръщайки се в специфичен вид стока, парите заместват пространството на икономическите операции и постепенно маргинализират традиционното разбиране за икономическата практика.

Парите са своеобразни атоми на „долния свят”, разглеждан в неговия социален, а не физически, аспект. Както е известно, познанието за вътрешната същност на материята, и нейното последователно деструктуриране на основните съставляващи я елементи, доведе до изобретяването на непознати по своята мощ устройства (като атомната бомба например). По същия начин, изследването на вътрешната природа и потенциалните възможности на финансовото (цифрово) измерение на света може да доведе до появата на не по-малко съкрушителни технологии, способни да осъществят както собствен „управляван синтез” (своеобразен „финансов термоядрен синтез” чрез откриването на източници на неограничен кредит например), така и собствени Хирошима или Чернобил.

Още в края на 60-те години на миналия век се очерта криза на производствената и банкова системи, както и на съответната инфраструктура, на традиционните форми на капитала, а също криза на натрупването на капитала и спад на неговата производителност. При това световната икономика демонстрира тенденция не само към глобален обхват, но и към глобален одит – т.е. форсирано извеждане на преден план на новите предметни полета на действие, каталогизиране на материалните и нематериални обекти – актуални и потенциални елементи на финансовите операции. Както и към производството на иновационни капиталови форми, към промяна на ролята на нематериалните активи, а също и към разширяване на ареалите на приватизацията. С две думи – налице е тенденция към налагане на комплексна (йерархична) геоикономическа формула на разделението на труда в световен мащаб.

В началото на 70-те години на ХХ век дотогавашният модел на икономическа практика на планетата претърпя сериозни промени. В света бе осъществен радикален завой, ознаменувал укрепването на позициите на глобалната олигархия – т.е. на стратегическия съюз между предишните собственици и новия управленчески елит (формирали своеобразна нова класова общност). В групата на индустриално развитите държави се очертава отказ от кейнсианството и модела на „социалната държава”, изостря се конфликтът между индустриалния и финансовия капитали, победител от който, в крайна сметка, се оказва последният. Паралелно с това, в държавите от т.нар. Трети свят, предишната стратегия, насочена към ограничаване на вноса (т.нар. „индустриална модернизация”) се заменя от нова, поощряваща износа (т.нар. „суровинна модернизация”), мащабната приватизация и продажбата (включително и в чужбина) на националните активи и гарантиране на максимално благоприятен климат за натрупване на капитали, независимо от отражението на тези процеси върху обществото, като цяло.

През последните десетилетия на ХХ век зоната на действие на въпросната стратегия постепенно обхвана цялата планета: от Чили до Великобритания и от разпадналият се Съветски съюз до трансформиращият се Източноазиатски регион. Става дума, разбира се, за неолибералният икономически модел и съответстващата му конструкция на новия световен ред. Последната впрочем, допуска съществуването на доста варианти, съчетаващи често противоположни, поне на пръв поглед, феномени – например на икономически либерализъм и политически авторитаризъм.


Най-краткото определение за неолиберализма е: икономическа власт (да не кажем икономическа диктатура), която освобождава формите си на действие от всички национални, социални, държавни и етични ограничения и, която се съпровожда със стесняване на пространството на публичната политика и представителните форми на упражняване на реалната власт. Нещо повече – в определен смисъл това е финалът на дългата надпревара между държавата и капитала, пораждащ нов формат на социално устройство (т.е. нов обществен строй): този на държавата-корпорация. С други думи, в сблъсъка между двата източника на властта – държавата и капитала – държавата постепенно се освобождава от „бремето на държавността” като властта преминава към геоикономическата система от политико-икономически силови центрове. Подобна феноменология, излизаща извън рамките на предишните модели на световен ред, притежава собствена логика и ентусиазъм и ознаменува началото на нова историческа епоха. Паралелно с това се налага и друг феномен – този на мрежовата култура, който активно се утвърждава както в сферата на социалната организация, така и в тази на икономическата дейност, откривайки потвърждение за собствената си историческа релевантност в кризата на предишната система на обществена регулация. Както и във формирането на нова социална общност – транснационалният елит, който съществено се отличава както и от досегашната буржоазия, така и от принадлежащите към бюрократизирания управленско-чиновнически апарат. Тоест, в света се формира социална и политическа класа, свързана с постиндустриалното производство (и, съответно, битие), която е дълбоко враждебна към предишния модел на устройство на света. Логиката на този нов свят далеч невинаги съвпада с рационалността, характерна за човека от модерната епоха, а формалното (т.е. отчуждено, дисциплинарно знание) нерядко се заменя от нов тип трансдисциплинарно знание, персонализирани умения и навици, които са неотчуждаеми от конкретния субект на действието.

Доминиращият в кодовете на съвременната (модерната) цивилизация протестантски етос е поразен от сериозна криза и търпи фундаментална мутация. През последните стотина години, в недрата на обществото, постепенно се формира нов мироглед, различна ценностна система – макар и не съвсем отчетлива и не до край осъзната, но активно утвърждаваща се в практиката на човешкото битие. Хората, принадлежащи към тази нова култура, съзнателно прекрачват границите на социалния и културен контрол «над разума и езика», както и пределите на религиозния патернализъм и предишните форми на метафизичното и психологическо програмиране на човешките действия. Те късат не само с утвърдилите се стереотипи, но и с цялото досегашно тълкуване на културната традиция, реализирайки своята метафизична и чисто практическа свобода на избор. А същото и свободата си да съществуват извън какъвто и да било строго определен метафизичен модус, което пък им позволява произволно да тълкуват основите и целите на битието, проявявайки свободно истинската си същност, независимо каква точно е тя.

4.

Друг от векторите на (пост)съвременния свят е свързан не толкова с икономическата стратификация и унификация, колкото с една специфична разновидност на деятелната полифония, разкриваща многостранния потенциал на новите модели на организация.

Притежавайки подвижна координатна система, транснационалният универсум си избира една или друга конфигурация, като средство за конюнктурна фиксация на статуквото. Динамичният космос започва да наподобява игра, в която не всичко съществуващо е и достоверно, не всичко достоверно е реално, вероятностите и концепциите са капитализируеми, а феномените са устойчини, но не задължително и равновесни. Парадоксалността на ситуацията се проявява в странното, на пръв поглед, нарастване на индивидуалната свобода, независимо от паралелното развитие и усъвършенстване на структурите за контрол в условията на масовото общество...

Що се отнася до новото поколение на „глобалното човечество”, в света очевидно се формира специфичен тип корпоративна култура, тясно свързана и с постиндустриалното устройство и мрежовата среда, като цяло. Тези персонажи поставят в центъра на своята активност някаква нематериална цел – идеята за специфичен тип развитие, разглеждана като мисия. Или, ако искате – собствено тълкуване на битието, като паралелно с това решават и чисто практически задачи.

По този модел след това се подреждат другите видове корпоративни практики. Около смисловия център се формират асоциации и групи, като решаването на редица работни схеми се предава именно на тях, следвайки условията на аутсорсинга. Като цяло, стратегията на агломерацията се стреми да съчетае търсещата, „венчърна”, активност със системността на екстензивните, пакетни действия в избрана посока.

Използват се също т.нар. матрични технологии, организиращи средата, създавайки подходящите за постигане на стратегическите цели и удобни за текущата дейност колизии и ситуации. Ориентацията към гъвкави организационни схеми пък гарантира защита при възникване на сериозни сътресения. Предприемчивите констелации („звездни образувания”) могат да жертват частта за да съхранят цялото, освен това този тип организационна култура позволява осъществяването на групови действия с широк пространствен и целеви обхват, решавайки комплексни задачи и изграждайки мащабни системно-модулни схеми. Наистина, всичко това (в една или друга степен) се е правило и преди, но мащабите, последователността и оперативността бяха различни.

Глобалният обхват и кумулативният ефект се постигат с помощта на редица технически и технологични механизми, произведени и изпробвани от цивилизацията сравнително скоро. С други думи, пълноценната реализация на новата култура на усвояване на света се оказва възможно именно на основата на постиндустриалното устройство. Отличителните и свойства – универсалният характер на осъществяваната експанзия, разширяването на компетенциите, множественият излаз към политическите пространства – на свой ред поражда и усъвършенства инструментариума, необходим за формирането на динамичната среда на обитаване и институционализира нейните амбивалентни прото-форми: като държави-корпорации, „астероидни групи”, или други амбициозни персонажи на (пост)съвременния свят. Синтетичният подход към практиката предполага органична взаимовръзка между икономическите, политически и идеологически задачи (аспекти), позволявайки всяка от тях да се решава далеч по-ефективно, благодарение на постигнатия синергиен ефект.

Всъщност, става дума вече не за икономическа активност, а за създаването на алтернативна система за управление на материалния свят, за решения, пряко касаещи стратегиите на развитие, за властови импулси и инициативи, за обединяване в едно цяло, върху нова културна платформа, на различни направления на човешката активност. За нови технологии на действие, целящи промяната на световния ред, за специфично „топографиране” на социалния ландшафт. И, накрая, за принадлежащите към транснационалната „въздушна класа”, действащи извън привичните структури на властта. В тези условия понятието „корпорация” постепенно връща забравения си смислов отенък.

Повтарям, че не става дума само за борба на интелекти, финанси, организационни принципи, технически възможности и технологични решения, а най-вече – за битка между мирогледи, между кодекса на предишната цивилизация и семантиката на новата култура. Мрежовите конгломерати чертаят границите на своя собствена география, изявявайки се като, макар и виртуални, но фактически равнопоставени и все по-влиятелни партньори на традиционните управленски структури.

5.

Глобалната проблематика, дългосрочното проектиране и комплексният подход към социалната реалност, които от 60-70-те години на миналия век се превърнаха в основа на активното планиране на бъдещето (в значителна степен благодарение усилията на Римския клуб), всъщност демонстрираха изострената обществена реакция на качествено новата историческа ситуация, управлявайки едновременно и съдържанието на социалния дискурс, и очертанията на генералния политически проект.

В онези години споровете на тема дългосрочно проектиране и възможните нови модели на световния ред се водеха в атмосферата на своеобразна футурологична еуфория и целенасочени усилия към „изграждането на мостове” (в частност, в сферата на ограничаване на ядрените оръжия), намаляване на напрежението между двата противостоящи си блока, предчувствие за неизбежна конвергенция на политическите системи и очертаваща се тенденция към налагане на неолибералния модел и унифициране на икономическите схеми. А също за необходимостта от социално и политическо конвертиране на „плодовете” от тоталната деколонизация на не-Запада (т.е. на Третия свят) и решаване на възникналите в тази връзка екологични, демографски и ред други проблеми.

В човешката история двуполюсният модел е приемал различни форми. Дори традиционната дихотомия “ Изток - Запад ” има различни социо-културни измерения: конфесионално противопоставяне („християнство-езичество”), културна мисия („цивилизация-варварство”) и политическо противоборство („капитализъм-социализъм”). В края на 80-те години обаче, наред с кризата на привичната матрица на двуполюсния свят, възникна и вероятността от появата на друг „не-двуполюсен” социум, определян, според конюнктурата, или като „еднополюсен”, или като „многополюсен” свят. Перспективата за изчезването на привичната база предопредели, в крайна сметка, и огромната популярност на двете алтернативни на традиционните мерки концепции – за „края на историята” и за „сблъсъка на цивилизациите”.

Първата обявяваше за изпълнени миленаристките мечти, наново възпроизвеждайки оригиналната версия на мондиалистката утопия. В същото време тя очертаваше стартовата (а, може би, финалната) черта в разбирането на глобализма като нов световен ред, характерен за който е идеологическият мир. Както и конфесионалното единство, или поне балансираният, конструктивен, диалог между различните култури. Наистина, този идеал се оказа помрачен от наличието на различни екологични, демографски и ресурсни ограничения, които, между другото, дори и поради самия факт на съществуването си, създаваха предпоставки за формулирането на универсална квазиидеологическа платформа на предстоящата политическа реконструкция ( e . g . концепцията за „устойчивото развитие”).

Втората концепция не възникна веднага. Първоначално за ролята на основен опонент на Америка се лансираше „международната организирана престъпност” и, особено, наркотрафика. По-късно обаче, концепцията за „цивилизационния сблъсък”, въпреки промяната в типологията на политическия субект, съумя да създаде предпоставки за идентифициране на далеч по-разбираем и привичен образ на врага: първоначално под формата на участниците в т.нар. „ос на злото”, а след това – и вече задълго – на ислямския екстремизъм (ислямизма) и, особено, на ислямисткия тероризъм, без да забравяме наличието на още един потенциален претендент за ролята на „главен враг” – Китай.

Всъщност, противопоставянето, в зората на новото Хилядолетие, между Джордж Буш - човекът прехвърлил темата за „сблъсъка между цивилизациите” в конкретната и съвсем неметафорична „война срещу тероризма” (с военнопленници, специфични съдилища и т.н.), и Ал Гор – идеологът на новия универсализъм, издържан в духа на концептуалистиката на световния баланс и устойчивото развитие – и символично, и политически обозначи ситуацията на историческия „момента на истината” за стратегическия дизайн на Америка.

Истината обаче е, че основният залог в битката за бъдещето бе много по-висока. Козовете в тази игра не са просто тази, или онази топография на ландшафта, а нейна цел не е просто първото място в надпреварата за политическа или друга доминация. Проблемът е свързан по-скоро със самата постановка на въпроса. Както и с обекта на самата битка. Какво всъщност, следва да се разбира под понятието „бъдеще”, какъв е категориалният статус на епохалната New Deal , кой от играчите играе сам, а кой е просто нечий агент в глобалното постмодерно „Казино Роял”? Какви образи се тиржират в общественото съзнание и психика? Големият социален взрив? Или светът на „елоите” и „морлоците” от утопиите на Хърбърт Уелс? Екологична, демографска или икономическа катастрофа? Или пък нов световен хаос, в който на повърхността може да изплува – при това със съвсем конкретни политически претенции – световният „ъндърграунд”? А може би иновационен пробив към рая на новия „златен век” (в една или друга миленаристка версия), или пък към усвояването на Космоса?

Още в концепцията на Фукуяма самото понятие за прогреса бива поставено под въпрос. Лимитът за нови революции беше обявен от него за „изчерпан”, а за основен проблем се посочваше екологичното, демографско и икономическо преустройство на планетата.

В подобен подход към принципите и параметрите на човешката вселена се очертават контурите на колосална културна инверсия, на връщането към, на пръв поглед, отдавна отхвърлени и забравени кодове на един свят, който би трябвало окончателно да е останал в историята. Кои обаче са субектите на този „антиисторически проект” – онези, които нямат бъдеще, които засенчват общия хоризонт на останалите, присвоявайки си функциите на „пазители на портите и ключовете за тях”? Защото в случая за връх на прогреса се обявяват не само определен тип политически регламент и формула за новия световен ред. По същество, затвореният геоикономически универсум се обявява за оптимална механика на света, който губи творческата си сила. На света, в който съзнателно се игнорира и потиска всички неконтролируеми иновации, като явление. Както впрочем, и всяко нарушаване на наложените рамки и граници (т.е. утвърждаването на баланса).

Новата управленска класа, тясно свързана с финансовата олигархия и споделяща заедно с нея неолибералната версия за глобалното общество, залага на мегапроекта на световната геоикономическа машина, обединяваща света на хората и всички техни дейности, трансформирайки всички форми на антропологична активност в универсална квазирента. На този свръхамбициозен проект противостои не по-малко амбициозният свят на хората-новатори и творци, обвързали собствената си съдба с тази на „отворения свят”. И тълкуващи историята не като безкрайно удължим „срок”, а като основния модус на съществуване на човека, като необходимо условияе за перманентната му трансцеденция към неговото истинско състояние.

В тази антропологична дихотомия има нещо много специфично: тези две разновидности на новата управленска класа, подготвяйки се за финалната схватка помежду си, представляват своеобразен физически и метафизичен „двигател”. Подбуждани от своя основен инстинкт и есхатологичното си нетърпение, тези две различни природи, освободени от последния акт на историята, в крайна сметка са обречени да се сблъскат в порива си да преодолеят всички предгради пред поставените от тях цели. Изходът от този конфликт ще определи и съдбата на човечеството.

Бележки:

1. Геоикономиката, като направление на социалните науки се формира още в средата на ХХ век на границата между икономиката и политологията. В нейния предмет могат да се очертаят няколко аспекта, обединяващи въпросите на икономическата история, икономическата география, световната икономика, политологията и конфликтологията, както и теорията на системите и управлението. Геоикономиката изучава: политиката и стратегията за повишаване конкурентоспособността на държавата в условията на глобализация; синтеза на политиката и икономиката в международните отношения и формирането на система за стратегически взаимодействия и основи на глобалното управление; пространствено локализиране (географско и трансгеографско) на различните видове стопанска практика и променящата се типология на световното разделение на труда.

* Авторът е заместник-директор на Националния институт за развитие към Икономическия департамент на Руската академия на науките

{rt}

Както и известно, днес критично важна роля в националното проектиране играе не само съвършенството на конкретните процедури, но и човешките качества, не само енергията на новите идеи, но и наличието на такъв генерален субект, какъвто е „националната корпорация”, искрено заинтересована от „капитализацията” на своята държава. Както и, наличието на достатъчно сложни „карти” на епохата, в които да са очертани не само топографските особености на света, който вече принадлежи на миналото, дори не и на текущата, вече формализирана и осмислена реалност, но и на онзи неясен, трудноуловим и едва очертаващ се ландшафт отвъд хоризонта, който наричаме „бъдеще”. Истината е, че от доста години насам човечеството се развива в условията на преход. Културната криза на модерната епоха назряваше в продължение на дълги десетилетия – всъщност целият ХХ век премина под знака на социалния преход и инициативното търсене на нов световен ред. Конкуриращите се проекти на века – на комунизма, фашизма, социалната демокрация и неолиберализма, които замениха религиозните ереси и конфликтите на предишните епохи, демонстрираха обаче, в една или друга степен, своята едностранчивост и незавършеност, трансформирайки се от утопии в антиутопии.

1.

Съвременният процес на икономическа глобализация би могъл накратко да се формулира така - ако в миналото световната икономика беше онова поле, върху което действаха суверенните държави, днес тя е напълно автономен субект, опериращ върху територията на националните държави. В същото време обаче, появата на този у никален глобален субект съвсем не води автоматично до изчезване на предишните "актьори" от сцената. В резултат от това днешният свят представлява странна еклектична реалност, далеч по-сложна и нерядко парадоксална в изявите си, съчетаваща най-характерните белези на споменатите по-горе две системи. Паралелно с това, естествено, се извършват и качествени промени в традиционните проекции на политическата власт в света. Икономиката променя вътрешното си съдържание, започва да се изявява не просто като средство за управление на стопанската дейност, но и като доминираща система за обществено управление - т.е. като политика и дори като идеология на настъпващата нова епоха. Пряка последица от което пък е постепенната замяна на досегашните геополитически императиви, с нови - геоикономически. Световната хегемония вече не се свързва със завоюването на нови територии, нито дори с прякото подчиняване икономическото пространство на "противника". Днес тя е свързана по-скоро с налагането на собствената политическа воля и виждане за бъдещето, с установяване и поддържане на желаната топология на световните стопански връзки, с достигането на стратегическите предели, определящи се от геоикономическата конкуренция и, накрая, от възможността за укрепване или ерозия на една или друга система от социално-икономически ориентации.

В рамките на новата глобална (но не и универсална) икономика все по-ясно се очертават контурите на нейните "специализирани сегменти" - така наречените "големи икономически пространства", обединени от общите си културно-исторически традиции, общ тип стопанска практика, общи социално-икономически интереси и стратегически цели. Тези пространства нерядко излизат извън географските рамки, в резултат от което от развалините на доскоро съществувалия "двуполюсен свят" се надига призракът на един "нов регионализъм", който вероятно ще оформи геоикономическия скелет на света през Третото хилядолетие. В основата на "големите икономически пространства" ще бъде органичното взаимодействие между новите регионални силови центрове и влизащите в съответното "голямо пространство" национални държави.

Типологията на взаимоотношенията в така очертаващият се Pa х Economicana , значително се отличава от принципите, върху които се основаваше организацията на различните международни организации и системи в досегашния свят. Такъв ключов вид дейност като финансово-правното регулиране (т.е. реалният механизъм за глобално планиране и дългосрочно ресурсно преразпределение) например, занапред все повече ще се превръща в прерогатив на рязко обособен икономическо-политически елит, оформящ доминиращия слой на новата глобална икономика и не без основание свързван днес със Съединените щати. Именно САЩ се опитват да наложат схемата на еднополюсния свят, поставяйки под контрол останалите геоикономически пространства и континенти и обединявайки ги в единна йерархична и централизирано управлявана структура. Последното обаче става все по-трудно постижимо, по ред съвсем обективни причини.

Краят на ХХ-ти век се оказа и края на биполярната определеност на света, в който голямата геополитическа игра в общи линии следваше правилата изработени в Ялта през 1945 и три десетилетия по-късно уточнени в Хелзинки. В резултат от фундаменталните промени през последните десетина години радикално се промениха дори основните геополитически оси Изток-Запад и Север-Юг, определяли световното развитие през отминаващото столетие.
Новият световен модел изглежда далеч по-сложен. От една страна той се очертава като "хексагонален" (и в този смисъл като многополюсен), като в състава му влизат четири "големи пространства" - северноатлантическо, тихоокеанско, евразийско и "южно", обхващащо преимуществено регионите около Индийския океан, а също и две транснационални пространства, които излизат далеч извън рамките на познатите геополитически схеми. Въпросните региони обаче, съвсем не са равнопоставени и в този смисъл, светът на ХХІ век ще продължи още известно време да се развива като еднополюсен.

Така нареченият Север вече не представлява единнно "голямо пространство". В негов "основен нерв" постепенно се превръща икономиката на така наречения "Нов Север" и тъкмо тя повече или по-малко определя правилата на играта на планетата, регулирайки глобалните икономически операции.
Със северноатлантическия регион тясно е свързана и икономиката на "квази-Севера", извличаща основните си печалби от неравномерността и липсата на равновесие в световното развитие и тъкмо в това неравновесие придобиваща своята странна, почти турбулентна, устойчивост. Не по-малко ярка характеристика на северния ареал е впечатляващият резултат от научно-техническата революция на новото време - геоикономическият "Запад". Именно тук се създава особен тип национално богатство: развита социална и промишлена инфраструктура, обезпечаваща производствата на свръхмодерните "информационни" технологии, значителна част от които след това се "тиражира" (частично в процеса на износ на капитали) и в други региони на планетата.
И макар че границите между трези пространства, в рамките на някогашния Север, все още са трудно различими, стратегическите им цели вече забележимо се разминават, а в определени случаи дори си противоречат. В този смисъл е особено интересен вътрешният, чисто геоикономически смисъл на разширяването на НАТО на изток, даващо шанс на високотехнологичната промишленост на "Запада", изправена пред сериозни проблеми, да получи огромна глътка въздух, осигурявайки си пазари, оценявани на 100-200 милиарда долара. В н ова геостратегическа реалност се превръща и намиращият се в състояние на преход "постсъветски свят", погребал под руините на плановата икономика могъщия доскоро властови полюс - някогашния "Изток". Както и да се обозначава това "голямо пространство" - нова Руска империя или ОНД, то си остава един от шестте геоикономически полюси на новото време, намиращ се днес в хаотично движение, чиито истински характер и значение тепърва ще се изясняват.
Очевидно губи единството си и така нареченият "Юг" - бившият Трети свят, разпаднал се на няколко автономни геоикономически пространства. Една от причините за това е фактът, че масовото промишлено производство, като системообразуващ фактор (в геоикономически смисъл), постепенно се измества от северноатлантическия регион към азиатско-тихоокеанския. Тук, върху необятните простори на Големия тихоокеански пръстен, включващ и такъв нетрадиционен компонент като оста Индустан-Латинска Америка, се формира второто промишлено пространство на планетата - "Новият Изток", в известен смисъл запълващ биполярния вакуум, образувал се от разпадането на световния комунистически блок.
Добивът на суровини продължава да бъде определящ за държавите, принадлежащи към съвременния "Юг", обединяващ предимно страни, чието население изповядва исляма, и разположени главно в тропиците и субтропиците. Кръвно заинтересувани от радикално преразглеждане на съществуващата днес система за разпределение доходите от трафика на суровини, принадлежащите към този геоикономически макрорегион търпеливо очакват своя час, бавно приближаващ се с постепенното изчерпване запасите от природни ресурси. В дългосрочен план, "Югът" се стреми също към установяването на нов екологичен ред, солидаризирайке се в тази област с онези държави на планетата, които макар и да нямат големи запаси от суровини, притежават мощен биосферен потенциал (сред тях, на първо място е Китай). В същото време, в "задния двор" на съвременната цивилизация, се формира още един геоикономически персонаж - архипелаг от територии, поразени от вируса на социалния хаос, постепенно превръщащи се в самостоятелен стратегически пояс на планетата през новото хилядолетие - т.н. "Дълбок Юг". Той представлява своеобразен маргинален свят, чието битие се определя предимно от глобализацията на асоциалните и откровено криминални тенденции от различен тип. Достатъчно е да споменем, че в него господстват "мръсните пари" - независимо дали получени от криминалната приватизация и откровено разграбване в "посткомунистическото пространство" или от наркотрафика, чиито годишен оборот е около 400-600 милиарда долара. Интересното в случая е, че асоциалният по своята специфика "Дълбок Юг" намира ред допирни точки с крепящият се върху откровени финансови машинации "квази-Север", формирайки заедно с него единно еклектично пространство, съществуващо за сметка на своеобразна цивилизационна рента - т.е. планомерното разхищаване на националното богатство, създадено от труда на цели поколения.
На фона на всичко казано дотук, става ясно, колко изкуствени и нереални са повечето оптимистични схеми на т ака нареченото "постиндустриално общество".
В редица случаи вместо тях съвсем ясно изпъква суровата реалност на цивилизационния регрес и деиндустриализацията - тези очевидни симптоми на наближаваща глобална криза. Очевидно е, че съвременната икономика преживява дълбока вътрешна мутация. Формира се новата икономика на ХХІ век, същността на която е инволюционния път от капитала към рентата, от класическото индустриално стопанство към специфичните механизми за извличане на свръхпечалба предимно във вид на рента, изплащана от едно геоикономическо пространство на друго.
Именно споменатите по-горе геоикономически пространства, формират и така нареченият нов световен ред. През идващото столетие, да бъдеш пълноправен участник в сложната глобална игра, означава преди всичко да си наясно с интересите на един или друг от световните икономически полюси, стремящи се максимално ефективно да реализират своята фундаментална специфика. На този фон опитите на източноевропейския политически елит да гради националната си стратегия единствено в рамките на така наречения "еднополюсен модел" излеждат и безнадеждно демодирани, и предварително обречени на неуспех.

Всъщност, ако оставим настрана хипотетичните цели на слабите (поне към днешна дата) геоикономически играчи (като например стремежът на "Юга" към установяването на нов икономически и екологически ред), о сновните геоикономически концепции, чието съперничество определя и съдържанието на модерната епоха, са следните: тази на "новия световен ред", организиращ сложната система за равномерно разпределение и преразпределение на жизненоважните ресурси на планетата; тази на "неконтролируемото развитие", ултралиберална по своята същност, и свързана със субективните интереси на големите финансови оператори и все по-стохастичния характер на "свръхоткрития свят" на виртуалната реалност; чисто палиативното "структурно преустройство", т.е. адаптацията на различни сегменти от световната икономика към нуждите на глобалния пазар в рамките на сегашната му "северноцентрична" конфигурация (по този път се движат много страни от Африка, Латинска Америка и "постсъветското пространство"); концепцията за "устойчиво развитие", съчетаваща икономическата дейност с императивното решаване на ред назрели екологични и социални проблеми; различните варианти на "неопротекционизма" или пък идеята за "форсираното свръхразвитие", залагаща на научно-техническия пробив, подкрепен от държавата, както и на творческите ресурси на цивилизацията като ключов фактор в съвременното производство (върху подобни концепции, между другото, се основава и модерният национализъм) и, накрая, връщането към активното държавно регулиране и автархията. Ясно е, че Pax Economicana , т.е. новата геоикономическа схема на световното устройство ще позволи на човек да промени радикално геометрията и пределите на съвременната цивилизация, Поемайки същевременно и целия риск, съдържащ се в подобен глобален експеримент.

Както и известно, днес критично важна роля в националното проектиране играе не само съвършенството на конкретните процедури, но и човешките качества, не само енергията на новите идеи, но и наличието на такъв генерален субект, какъвто е „националната корпорация”, искрено заинтересована от „капитализацията” на своята държава. Както и, наличието на достатъчно сложни „карти” на епохата, в които да са очертани не само топографските особености на света, който вече принадлежи на миналото, дори не и на текущата, вече формализирана и осмислена реалност, но и на онзи неясен, трудноуловим и едва очертаващ се ландшафт отвъд хоризонта, който наричаме „бъдеще”. Истината е, че от доста години насам човечеството се развива в условията на преход. Културната криза на модерната епоха назряваше в продължение на дълги десетилетия – всъщност целият ХХ век премина под знака на социалния преход и инициативното търсене на нов световен ред. Конкуриращите се проекти на века – на комунизма, фашизма, социалната демокрация и неолиберализма, които замениха религиозните ереси и конфликтите на предишните епохи, демонстрираха обаче, в една или друга степен, своята едностранчивост и незавършеност, трансформирайки се от утопии в антиутопии.

1.

Съвременният процес на икономическа глобализация би могъл накратко да се формулира така - ако в миналото световната икономика беше онова поле, върху което действаха суверенните държави, днес тя е напълно автономен субект, опериращ върху територията на националните държави. В същото време обаче, появата на този у никален глобален субект съвсем не води автоматично до изчезване на предишните "актьори" от сцената. В резултат от това днешният свят представлява странна еклектична реалност, далеч по-сложна и нерядко парадоксална в изявите си, съчетаваща най-характерните белези на споменатите по-горе две системи. Паралелно с това, естествено, се извършват и качествени промени в традиционните проекции на политическата власт в света. Икономиката променя вътрешното си съдържание, започва да се изявява не просто като средство за управление на стопанската дейност, но и като доминираща система за обществено управление - т.е. като политика и дори като идеология на настъпващата нова епоха. Пряка последица от което пък е постепенната замяна на досегашните геополитически императиви, с нови - геоикономически. Световната хегемония вече не се свързва със завоюването на нови територии, нито дори с прякото подчиняване икономическото пространство на "противника". Днес тя е свързана по-скоро с налагането на собствената политическа воля и виждане за бъдещето, с установяване и поддържане на желаната топология на световните стопански връзки, с достигането на стратегическите предели, определящи се от геоикономическата конкуренция и, накрая, от възможността за укрепване или ерозия на една или друга система от социално-икономически ориентации.

В рамките на новата глобална (но не и универсална) икономика все по-ясно се очертават контурите на нейните "специализирани сегменти" - така наречените "големи икономически пространства", обединени от общите си културно-исторически традиции, общ тип стопанска практика, общи социално-икономически интереси и стратегически цели. Тези пространства нерядко излизат извън географските рамки, в резултат от което от развалините на доскоро съществувалия "двуполюсен свят" се надига призракът на един "нов регионализъм", който вероятно ще оформи геоикономическия скелет на света през Третото хилядолетие. В основата на "големите икономически пространства" ще бъде органичното взаимодействие между новите регионални силови центрове и влизащите в съответното "голямо пространство" национални държави.

Типологията на взаимоотношенията в така очертаващият се Pa х Economicana , значително се отличава от принципите, върху които се основаваше организацията на различните международни организации и системи в досегашния свят. Такъв ключов вид дейност като финансово-правното регулиране (т.е. реалният механизъм за глобално планиране и дългосрочно ресурсно преразпределение) например, занапред все повече ще се превръща в прерогатив на рязко обособен икономическо-политически елит, оформящ доминиращия слой на новата глобална икономика и не без основание свързван днес със Съединените щати. Именно САЩ се опитват да наложат схемата на еднополюсния свят, поставяйки под контрол останалите геоикономически пространства и континенти и обединявайки ги в единна йерархична и централизирано управлявана структура. Последното обаче става все по-трудно постижимо, по ред съвсем обективни причини.

Краят на ХХ-ти век се оказа и края на биполярната определеност на света, в който голямата геополитическа игра в общи линии следваше правилата изработени в Ялта през 1945 и три десетилетия по-късно уточнени в Хелзинки. В резултат от фундаменталните промени през последните десетина години радикално се промениха дори основните геополитически оси Изток-Запад и Север-Юг, определяли световното развитие през отминаващото столетие.
Новият световен модел изглежда далеч по-сложен. От една страна той се очертава като "хексагонален" (и в този смисъл като многополюсен), като в състава му влизат четири "големи пространства" - северноатлантическо, тихоокеанско, евразийско и "южно", обхващащо преимуществено регионите около Индийския океан, а също и две транснационални пространства, които излизат далеч извън рамките на познатите геополитически схеми. Въпросните региони обаче, съвсем не са равнопоставени и в този смисъл, светът на ХХІ век ще продължи още известно време да се развива като еднополюсен.

Така нареченият Север вече не представлява единнно "голямо пространство". В негов "основен нерв" постепенно се превръща икономиката на така наречения "Нов Север" и тъкмо тя повече или по-малко определя правилата на играта на планетата, регулирайки глобалните икономически операции.
Със северноатлантическия регион тясно е свързана и икономиката на "квази-Севера", извличаща основните си печалби от неравномерността и липсата на равновесие в световното развитие и тъкмо в това неравновесие придобиваща своята странна, почти турбулентна, устойчивост. Не по-малко ярка характеристика на северния ареал е впечатляващият резултат от научно-техническата революция на новото време - геоикономическият "Запад". Именно тук се създава особен тип национално богатство: развита социална и промишлена инфраструктура, обезпечаваща производствата на свръхмодерните "информационни" технологии, значителна част от които след това се "тиражира" (частично в процеса на износ на капитали) и в други региони на планетата.
И макар че границите между трези пространства, в рамките на някогашния Север, все още са трудно различими, стратегическите им цели вече забележимо се разминават, а в определени случаи дори си противоречат. В този смисъл е особено интересен вътрешният, чисто геоикономически смисъл на разширяването на НАТО на изток, даващо шанс на високотехнологичната промишленост на "Запада", изправена пред сериозни проблеми, да получи огромна глътка въздух, осигурявайки си пазари, оценявани на 100-200 милиарда долара. В н ова геостратегическа реалност се превръща и намиращият се в състояние на преход "постсъветски свят", погребал под руините на плановата икономика могъщия доскоро властови полюс - някогашния "Изток". Както и да се обозначава това "голямо пространство" - нова Руска империя или ОНД, то си остава един от шестте геоикономически полюси на новото време, намиращ се днес в хаотично движение, чиито истински характер и значение тепърва ще се изясняват.
Очевидно губи единството си и така нареченият "Юг" - бившият Трети свят, разпаднал се на няколко автономни геоикономически пространства. Една от причините за това е фактът, че масовото промишлено производство, като системообразуващ фактор (в геоикономически смисъл), постепенно се измества от северноатлантическия регион към азиатско-тихоокеанския. Тук, върху необятните простори на Големия тихоокеански пръстен, включващ и такъв нетрадиционен компонент като оста Индустан-Латинска Америка, се формира второто промишлено пространство на планетата - "Новият Изток", в известен смисъл запълващ биполярния вакуум, образувал се от разпадането на световния комунистически блок.
Добивът на суровини продължава да бъде определящ за държавите, принадлежащи към съвременния "Юг", обединяващ предимно страни, чието население изповядва исляма, и разположени главно в тропиците и субтропиците. Кръвно заинтересувани от радикално преразглеждане на съществуващата днес система за разпределение доходите от трафика на суровини, принадлежащите към този геоикономически макрорегион търпеливо очакват своя час, бавно приближаващ се с постепенното изчерпване запасите от природни ресурси. В дългосрочен план, "Югът" се стреми също към установяването на нов екологичен ред, солидаризирайке се в тази област с онези държави на планетата, които макар и да нямат големи запаси от суровини, притежават мощен биосферен потенциал (сред тях, на първо място е Китай). В същото време, в "задния двор" на съвременната цивилизация, се формира още един геоикономически персонаж - архипелаг от територии, поразени от вируса на социалния хаос, постепенно превръщащи се в самостоятелен стратегически пояс на планетата през новото хилядолетие - т.н. "Дълбок Юг". Той представлява своеобразен маргинален свят, чието битие се определя предимно от глобализацията на асоциалните и откровено криминални тенденции от различен тип. Достатъчно е да споменем, че в него господстват "мръсните пари" - независимо дали получени от криминалната приватизация и откровено разграбване в "посткомунистическото пространство" или от наркотрафика, чиито годишен оборот е около 400-600 милиарда долара. Интересното в случая е, че асоциалният по своята специфика "Дълбок Юг" намира ред допирни точки с крепящият се върху откровени финансови машинации "квази-Север", формирайки заедно с него единно еклектично пространство, съществуващо за сметка на своеобразна цивилизационна рента - т.е. планомерното разхищаване на националното богатство, създадено от труда на цели поколения.
На фона на всичко казано дотук, става ясно, колко изкуствени и нереални са повечето оптимистични схеми на т ака нареченото "постиндустриално общество".
В редица случаи вместо тях съвсем ясно изпъква суровата реалност на цивилизационния регрес и деиндустриализацията - тези очевидни симптоми на наближаваща глобална криза. Очевидно е, че съвременната икономика преживява дълбока вътрешна мутация. Формира се новата икономика на ХХІ век, същността на която е инволюционния път от капитала към рентата, от класическото индустриално стопанство към специфичните механизми за извличане на свръхпечалба предимно във вид на рента, изплащана от едно геоикономическо пространство на друго.
Именно споменатите по-горе геоикономически пространства, формират и така нареченият нов световен ред. През идващото столетие, да бъдеш пълноправен участник в сложната глобална игра, означава преди всичко да си наясно с интересите на един или друг от световните икономически полюси, стремящи се максимално ефективно да реализират своята фундаментална специфика. На този фон опитите на източноевропейския политически елит да гради националната си стратегия единствено в рамките на така наречения "еднополюсен модел" излеждат и безнадеждно демодирани, и предварително обречени на неуспех.

Всъщност, ако оставим настрана хипотетичните цели на слабите (поне към днешна дата) геоикономически играчи (като например стремежът на "Юга" към установяването на нов икономически и екологически ред), о сновните геоикономически концепции, чието съперничество определя и съдържанието на модерната епоха, са следните: тази на "новия световен ред", организиращ сложната система за равномерно разпределение и преразпределение на жизненоважните ресурси на планетата; тази на "неконтролируемото развитие", ултралиберална по своята същност, и свързана със субективните интереси на големите финансови оператори и все по-стохастичния характер на "свръхоткрития свят" на виртуалната реалност; чисто палиативното "структурно преустройство", т.е. адаптацията на различни сегменти от световната икономика към нуждите на глобалния пазар в рамките на сегашната му "северноцентрична" конфигурация (по този път се движат много страни от Африка, Латинска Америка и "постсъветското пространство"); концепцията за "устойчиво развитие", съчетаваща икономическата дейност с императивното решаване на ред назрели екологични и социални проблеми; различните варианти на "неопротекционизма" или пък идеята за "форсираното свръхразвитие", залагаща на научно-техническия пробив, подкрепен от държавата, както и на творческите ресурси на цивилизацията като ключов фактор в съвременното производство (върху подобни концепции, между другото, се основава и модерният национализъм) и, накрая, връщането към активното държавно регулиране и автархията. Ясно е, че Pax Economicana , т.е. новата геоикономическа схема на световното устройство ще позволи на човек да промени радикално геометрията и пределите на съвременната цивилизация, Поемайки същевременно и целия риск, съдържащ се в подобен глобален експеримент.

Страница 2

2.

Паралелно с възхода и прогнозирания от редица съвременни политолози залез на Америка, постепенно се очертава контура на нов глобален субект – геоикономическата мега-корпорация на т.нар. «Нов Север», породена от универсалната «щабна икономика» и процеса на транснационализация на елитите.

През 90-те години на миналия век мнозина анализатори предсказваха изместването на силовите «игри» от военно-политическата към икономическата сфера, паралелно с ескалацията на нов тип конфликти – геоикономическите сблъсъци, ръзгръщащи се в контекста на международните връзки. Както отбелязва един от влиятелните привърженици на този подход, «геоикономиката се основава не толкова на логиката, а и на синтаксиса на геополитиката и геостратегията, а в по-широк смисъл – и на целия наличен опит от конфликните ситуации». Съдбата на подобни прогнози е донякъде двусмислена: от една страна, те сякаш не се сбъднаха, но пък породеният от тях понятиен инструментариум се оказва изключително удобен за анализа на станалите оттогава събития (1) .

Налице е общо разбиране, че със световната икономика се случва нещо много интересно и, едновременно с това, предизвикващо известни опасения – става въпрос за наистина фундаментална мутация. Извършва се промяна на утвърдените икономически форми, в една и съща сфера съществуват съвместно съвършено разнородни регламенти и процедури, които сякаш случайно са обединени от средата и практиката, но които действат в различни координатни системи.

През новия век икономиката придобива определена политическа субектност и нов, много по-широк хоризонт. Тя постепенно се трансформира в изкуство на стратегическото действие и системните операции, налице е процес на сливане на политиката с икономиката, което най-ярко се проявява в сферата на световните комуникации. Не просто се изтрива границата между вътрешната и външната среда, или между икономическото и политическото пространства – все по-очевидна е доминацията на глобалния геоикономически баланс над националните икономики.

Икономическата дейност продължава да се разглежда като напълно самостоятелен практически отрасъл, но едновременно с това – и като трансцеденция на наличния материал, като перманентно генериране на нови, често съвършено еклектични предметни (дейностни) полета. Потенциалът на този синтетичен космос изглежда необятен, макар че все пак се очертават някакви граници за развитието на онези икономики, чиито вектор е насочен към екстензивното потребление на материалните ресурси и към интензифициране на възможностите за сметка на високотехнологичното индустриално развитие. Днес обаче, механизмът на акселерацията, действал успешно в продължение на няколкостотин години (т.е. постъпателната иновационна динамика) започва да работи по-бавно и все по-често дава дефекти.

Иновационната вълна от началото на ХХ век, породила кризата на свръхпроизводството (както и методите за борба с нея) с течение на времето бе заменена от планомерната оптимизация на вече постигнатото. Опитите за нов инженерен пробив, чрез връщането на локомотива на икономата върху релсите на интензивното (а' ла Шумпетер ) иновационно-индустриално развитие, не дадоха значими резултати, при това започна да спада и производителността на капитала. Информационните технологии, средствата за комуникация, био- и нанотехнологичната продукция, енергията на термоядрения синтез, както и новите видове горива, очертават вероятното пространство на действие, но не са годни да осъществят самото действие, което да може да бъде поставено на една плоскост с индустриалния преврат от зората на миналия век.

Междувременно, икономиката, в традиционните и форми – селскостопанска, промишлена, индустриална – се сблъсква и с допълнителни проблеми: ресурсни, трудови (социални) и екологични, превръщайки се в обременителна и дори второкачествена. Стимулите за развитие, особено в условията на дефицит на радикални изобретения и забележителни технически иновации, все по-често се оказват извън рамките на актуалните операции. Необходимо е съществено обновяване на инженерните и индустриални стереотипи, необходим е някакъв нов механизъм (какъвто днес все още няма). Междувременно, възникват икономически комбинации и стратегически алианси, различаващи се от индустриалните кодове на предишния етап на развитие. Един от геоикономическите вектори на ХХІ век е връзката на политиката с онова, което по традиция се смята за част от икономическата сфера – с природните ресурси и най-вече с енергоносителите. Финансите и енергетиката са два актуални камертони, чиито тоналности са от значение както за стратегическите, така и за текущите проблеми на практиката. Върху полето, очертано от тези вектори, се разгръщат геостратегическите игри и «щабните учения», чиято цел е организирането на новия световен ред.

Освен това, (пост)съвременната икономика вече не е просто стопанска, производствена сфера, а представлява един предимно информационен, счетоводен, цифров свят, който от определен момент нататък не е само турбулентно финансово пространство, но и форма на експлоатация на политическите и правни ресурси. С това е свързано осъзнаването на смисъла на нематериалните ресурси, при това не само в качеството им на финансово значим компонент, но и като напълно самостоятелен актив.

Все по-отчетливо се вижда сложността и нееднородността на геоикономическата среда и нейната многопластова структура. Икономическата история на последния един век съвсем не е еднозначна: наред с тенденцията към утвърждаване на свободната търговия и либерализация на глобалния пазар се проявява и стремеж към устойчив, системен контрол на стопанската дейност и осъществяване в икономическата сфера на един или друг политически (управленски) проект.

Използваните при това методи силно се различават. От явни и груби форми на администриране, типични за социалистическите и корпоративни държавни модели, до много по-гъвкавите – каквито използват международните институции за развитие, световните регулиращи органи, структурите за транснационален политически и финансов контрол, или пък характерни за специфичното формиране на ТНК (неолибералните технологии). Така, паралелно с конфликта (през миналия век) между «социализма» и «капитализма», се развиваше и един по-малко очевиден, но, възможно, по-универсален процес на потискане, делегиране и маргинализация на частния и националния суверенитет, компрометиране на чистия либерализъм и включване в тази сфера на действие на най-разнообразни «надстройки».

Днес, на тази основа се проектират не само моделите на международните системи за сигурност (и сътрудничество), но и геоикономическите конструкции от типа на глобалната данъчна система, световния валутен борд, застраховането на националните и регионални рискове, или дългосрочното планиране на динамиката и географията на ресурсните потоци. Както и проектите за конвертиране на виртуалните кредити в активи на нови обекти на собствеността и последващото им мащабно преразпределяне. Освен това, в икономическия космос се формира своеобразна виртуално-физическа галактика – пронизваща икономическия космос «тъмна енергия», стремяща се да преодолее гравитацията на стопанската практика и да надмине всички мислими граници на икономическия растеж.

Като модел на архитектониката на геоикономическата (трансикономическа и параполитическа) вселена можем да използваме добре познатото многослойно «китайско кълбо». Геоикономическата конструкция последователно обединява свързаните помежду си дейности в сложноподчинената топология на «икономистичния» универсум. На долното, географски локализирано равнище, е добивът на полезни изкопаеми, както и селскостопанското производство, и използването им от «старомодната», изразходваща голям обем ресурси, икономика. На следващото, по-високо, ниво е производството на «интелектуални суровини» и усвояването им от високотехнологичното производство на стоки и услуги. На транснационално равнище се намира производството на финансови ресурси и използването на технологията на универсалния процентен данък като механизъм за управление на останалите обекти (които, на свой ред, пораждат нуждата от ресурси и услуги).

Транснационален характер има обаче и «обратната страна» на геоикономическия световен ред – сдържаният от цивилизацията порив към инволюционно, хищническо използване на собствения потенциал с цел да бъде получена максимална краткосрочна печалба, както и системният контрол върху различни видове асоциални практики. В света се изгражда глобален многослоен Undernet , използващ възможностите, които се разкриват пред неограничените от някакви морални съображения форми на легални и нелегални организации, където неформалният стил и максималната гъвкавост се оказват много съществено предимство. Оттук в „големия социум” проникват ресурсите на неясния генезис и правила на играта, в които правовият, да не говорим за моралният, контекст губят предишното си значение.

Накрая – на висшето ниво на геоикономическата конструкция се разполага своеобразната строителна площадка на „щабната икономика”, арматурата на глобалното управление на метаикономиката, т.е. мястото, където се изработват „правилата на играта”: регламентите, които пряко и косвено съчетават икономиката и политиката, предугаждайки (изпреварвайки) унификацията на източниците на легални платежни средства, тоталния контрол на движението им и появата на унитарна система на данъчните плащания. Всичко това, взето заедно, е в състояние да трансформира „земите” на геоикономическия универсум в „плодородната нива” на новия световен ред – т.е. във вълшебен източник на специфична квазирента. Характерът на затворения модел на подобен социум може да се опише със следната формула: произведено е онова, което е продадено, капитал е само онова, което се котира на пазара, а битието се определя от правото на кредит. Недокрай усвоена все още е само завършващата този логически кръг постановка, според която: за човек може да се смята само онзи, който плаща данъци.

3.

В стопанската и финансова механика на света се осъществяват драматични промени: формира се глобален пазар, утвърждава се нова ценностна система, основаваща се на финансовата редукция на битието (цифрово мислене и цифрова култура), където парите са основния фактор за изграждането на модела на новия свят. Интернационализирайки се и превръщайки се в специфичен вид стока, парите заместват пространството на икономическите операции и постепенно маргинализират традиционното разбиране за икономическата практика.

Парите са своеобразни атоми на „долния свят”, разглеждан в неговия социален, а не физически, аспект. Както е известно, познанието за вътрешната същност на материята, и нейното последователно деструктуриране на основните съставляващи я елементи, доведе до изобретяването на непознати по своята мощ устройства (като атомната бомба например). По същия начин, изследването на вътрешната природа и потенциалните възможности на финансовото (цифрово) измерение на света може да доведе до появата на не по-малко съкрушителни технологии, способни да осъществят както собствен „управляван синтез” (своеобразен „финансов термоядрен синтез” чрез откриването на източници на неограничен кредит например), така и собствени Хирошима или Чернобил.

Още в края на 60-те години на миналия век се очерта криза на производствената и банкова системи, както и на съответната инфраструктура, на традиционните форми на капитала, а също криза на натрупването на капитала и спад на неговата производителност. При това световната икономика демонстрира тенденция не само към глобален обхват, но и към глобален одит – т.е. форсирано извеждане на преден план на новите предметни полета на действие, каталогизиране на материалните и нематериални обекти – актуални и потенциални елементи на финансовите операции. Както и към производството на иновационни капиталови форми, към промяна на ролята на нематериалните активи, а също и към разширяване на ареалите на приватизацията. С две думи – налице е тенденция към налагане на комплексна (йерархична) геоикономическа формула на разделението на труда в световен мащаб.

В началото на 70-те години на ХХ век дотогавашният модел на икономическа практика на планетата претърпя сериозни промени. В света бе осъществен радикален завой, ознаменувал укрепването на позициите на глобалната олигархия – т.е. на стратегическия съюз между предишните собственици и новия управленчески елит (формирали своеобразна нова класова общност). В групата на индустриално развитите държави се очертава отказ от кейнсианството и модела на „социалната държава”, изостря се конфликтът между индустриалния и финансовия капитали, победител от който, в крайна сметка, се оказва последният. Паралелно с това, в държавите от т.нар. Трети свят, предишната стратегия, насочена към ограничаване на вноса (т.нар. „индустриална модернизация”) се заменя от нова, поощряваща износа (т.нар. „суровинна модернизация”), мащабната приватизация и продажбата (включително и в чужбина) на националните активи и гарантиране на максимално благоприятен климат за натрупване на капитали, независимо от отражението на тези процеси върху обществото, като цяло.

През последните десетилетия на ХХ век зоната на действие на въпросната стратегия постепенно обхвана цялата планета: от Чили до Великобритания и от разпадналият се Съветски съюз до трансформиращият се Източноазиатски регион. Става дума, разбира се, за неолибералният икономически модел и съответстващата му конструкция на новия световен ред. Последната впрочем, допуска съществуването на доста варианти, съчетаващи често противоположни, поне на пръв поглед, феномени – например на икономически либерализъм и политически авторитаризъм.

Страница 3

Най-краткото определение за неолиберализма е: икономическа власт (да не кажем икономическа диктатура), която освобождава формите си на действие от всички национални, социални, държавни и етични ограничения и, която се съпровожда със стесняване на пространството на публичната политика и представителните форми на упражняване на реалната власт. Нещо повече – в определен смисъл това е финалът на дългата надпревара между държавата и капитала, пораждащ нов формат на социално устройство (т.е. нов обществен строй): този на държавата-корпорация. С други думи, в сблъсъка между двата източника на властта – държавата и капитала – държавата постепенно се освобождава от „бремето на държавността” като властта преминава към геоикономическата система от политико-икономически силови центрове. Подобна феноменология, излизаща извън рамките на предишните модели на световен ред, притежава собствена логика и ентусиазъм и ознаменува началото на нова историческа епоха. Паралелно с това се налага и друг феномен – този на мрежовата култура, който активно се утвърждава както в сферата на социалната организация, така и в тази на икономическата дейност, откривайки потвърждение за собствената си историческа релевантност в кризата на предишната система на обществена регулация. Както и във формирането на нова социална общност – транснационалният елит, който съществено се отличава както и от досегашната буржоазия, така и от принадлежащите към бюрократизирания управленско-чиновнически апарат. Тоест, в света се формира социална и политическа класа, свързана с постиндустриалното производство (и, съответно, битие), която е дълбоко враждебна към предишния модел на устройство на света. Логиката на този нов свят далеч невинаги съвпада с рационалността, характерна за човека от модерната епоха, а формалното (т.е. отчуждено, дисциплинарно знание) нерядко се заменя от нов тип трансдисциплинарно знание, персонализирани умения и навици, които са неотчуждаеми от конкретния субект на действието.

Доминиращият в кодовете на съвременната (модерната) цивилизация протестантски етос е поразен от сериозна криза и търпи фундаментална мутация. През последните стотина години, в недрата на обществото, постепенно се формира нов мироглед, различна ценностна система – макар и не съвсем отчетлива и не до край осъзната, но активно утвърждаваща се в практиката на човешкото битие. Хората, принадлежащи към тази нова култура, съзнателно прекрачват границите на социалния и културен контрол «над разума и езика», както и пределите на религиозния патернализъм и предишните форми на метафизичното и психологическо програмиране на човешките действия. Те късат не само с утвърдилите се стереотипи, но и с цялото досегашно тълкуване на културната традиция, реализирайки своята метафизична и чисто практическа свобода на избор. А същото и свободата си да съществуват извън какъвто и да било строго определен метафизичен модус, което пък им позволява произволно да тълкуват основите и целите на битието, проявявайки свободно истинската си същност, независимо каква точно е тя.

4.

Друг от векторите на (пост)съвременния свят е свързан не толкова с икономическата стратификация и унификация, колкото с една специфична разновидност на деятелната полифония, разкриваща многостранния потенциал на новите модели на организация.

Притежавайки подвижна координатна система, транснационалният универсум си избира една или друга конфигурация, като средство за конюнктурна фиксация на статуквото. Динамичният космос започва да наподобява игра, в която не всичко съществуващо е и достоверно, не всичко достоверно е реално, вероятностите и концепциите са капитализируеми, а феномените са устойчини, но не задължително и равновесни. Парадоксалността на ситуацията се проявява в странното, на пръв поглед, нарастване на индивидуалната свобода, независимо от паралелното развитие и усъвършенстване на структурите за контрол в условията на масовото общество...

Що се отнася до новото поколение на „глобалното човечество”, в света очевидно се формира специфичен тип корпоративна култура, тясно свързана и с постиндустриалното устройство и мрежовата среда, като цяло. Тези персонажи поставят в центъра на своята активност някаква нематериална цел – идеята за специфичен тип развитие, разглеждана като мисия. Или, ако искате – собствено тълкуване на битието, като паралелно с това решават и чисто практически задачи.

По този модел след това се подреждат другите видове корпоративни практики. Около смисловия център се формират асоциации и групи, като решаването на редица работни схеми се предава именно на тях, следвайки условията на аутсорсинга. Като цяло, стратегията на агломерацията се стреми да съчетае търсещата, „венчърна”, активност със системността на екстензивните, пакетни действия в избрана посока.

Използват се също т.нар. матрични технологии, организиращи средата, създавайки подходящите за постигане на стратегическите цели и удобни за текущата дейност колизии и ситуации. Ориентацията към гъвкави организационни схеми пък гарантира защита при възникване на сериозни сътресения. Предприемчивите констелации („звездни образувания”) могат да жертват частта за да съхранят цялото, освен това този тип организационна култура позволява осъществяването на групови действия с широк пространствен и целеви обхват, решавайки комплексни задачи и изграждайки мащабни системно-модулни схеми. Наистина, всичко това (в една или друга степен) се е правило и преди, но мащабите, последователността и оперативността бяха различни.

Глобалният обхват и кумулативният ефект се постигат с помощта на редица технически и технологични механизми, произведени и изпробвани от цивилизацията сравнително скоро. С други думи, пълноценната реализация на новата култура на усвояване на света се оказва възможно именно на основата на постиндустриалното устройство. Отличителните и свойства – универсалният характер на осъществяваната експанзия, разширяването на компетенциите, множественият излаз към политическите пространства – на свой ред поражда и усъвършенства инструментариума, необходим за формирането на динамичната среда на обитаване и институционализира нейните амбивалентни прото-форми: като държави-корпорации, „астероидни групи”, или други амбициозни персонажи на (пост)съвременния свят. Синтетичният подход към практиката предполага органична взаимовръзка между икономическите, политически и идеологически задачи (аспекти), позволявайки всяка от тях да се решава далеч по-ефективно, благодарение на постигнатия синергиен ефект.

Всъщност, става дума вече не за икономическа активност, а за създаването на алтернативна система за управление на материалния свят, за решения, пряко касаещи стратегиите на развитие, за властови импулси и инициативи, за обединяване в едно цяло, върху нова културна платформа, на различни направления на човешката активност. За нови технологии на действие, целящи промяната на световния ред, за специфично „топографиране” на социалния ландшафт. И, накрая, за принадлежащите към транснационалната „въздушна класа”, действащи извън привичните структури на властта. В тези условия понятието „корпорация” постепенно връща забравения си смислов отенък.

Повтарям, че не става дума само за борба на интелекти, финанси, организационни принципи, технически възможности и технологични решения, а най-вече – за битка между мирогледи, между кодекса на предишната цивилизация и семантиката на новата култура. Мрежовите конгломерати чертаят границите на своя собствена география, изявявайки се като, макар и виртуални, но фактически равнопоставени и все по-влиятелни партньори на традиционните управленски структури.

5.

Глобалната проблематика, дългосрочното проектиране и комплексният подход към социалната реалност, които от 60-70-те години на миналия век се превърнаха в основа на активното планиране на бъдещето (в значителна степен благодарение усилията на Римския клуб), всъщност демонстрираха изострената обществена реакция на качествено новата историческа ситуация, управлявайки едновременно и съдържанието на социалния дискурс, и очертанията на генералния политически проект.

В онези години споровете на тема дългосрочно проектиране и възможните нови модели на световния ред се водеха в атмосферата на своеобразна футурологична еуфория и целенасочени усилия към „изграждането на мостове” (в частност, в сферата на ограничаване на ядрените оръжия), намаляване на напрежението между двата противостоящи си блока, предчувствие за неизбежна конвергенция на политическите системи и очертаваща се тенденция към налагане на неолибералния модел и унифициране на икономическите схеми. А също за необходимостта от социално и политическо конвертиране на „плодовете” от тоталната деколонизация на не-Запада (т.е. на Третия свят) и решаване на възникналите в тази връзка екологични, демографски и ред други проблеми.

В човешката история двуполюсният модел е приемал различни форми. Дори традиционната дихотомия “ Изток - Запад ” има различни социо-културни измерения: конфесионално противопоставяне („християнство-езичество”), културна мисия („цивилизация-варварство”) и политическо противоборство („капитализъм-социализъм”). В края на 80-те години обаче, наред с кризата на привичната матрица на двуполюсния свят, възникна и вероятността от появата на друг „не-двуполюсен” социум, определян, според конюнктурата, или като „еднополюсен”, или като „многополюсен” свят. Перспективата за изчезването на привичната база предопредели, в крайна сметка, и огромната популярност на двете алтернативни на традиционните мерки концепции – за „края на историята” и за „сблъсъка на цивилизациите”.

Първата обявяваше за изпълнени миленаристките мечти, наново възпроизвеждайки оригиналната версия на мондиалистката утопия. В същото време тя очертаваше стартовата (а, може би, финалната) черта в разбирането на глобализма като нов световен ред, характерен за който е идеологическият мир. Както и конфесионалното единство, или поне балансираният, конструктивен, диалог между различните култури. Наистина, този идеал се оказа помрачен от наличието на различни екологични, демографски и ресурсни ограничения, които, между другото, дори и поради самия факт на съществуването си, създаваха предпоставки за формулирането на универсална квазиидеологическа платформа на предстоящата политическа реконструкция ( e . g . концепцията за „устойчивото развитие”).

Втората концепция не възникна веднага. Първоначално за ролята на основен опонент на Америка се лансираше „международната организирана престъпност” и, особено, наркотрафика. По-късно обаче, концепцията за „цивилизационния сблъсък”, въпреки промяната в типологията на политическия субект, съумя да създаде предпоставки за идентифициране на далеч по-разбираем и привичен образ на врага: първоначално под формата на участниците в т.нар. „ос на злото”, а след това – и вече задълго – на ислямския екстремизъм (ислямизма) и, особено, на ислямисткия тероризъм, без да забравяме наличието на още един потенциален претендент за ролята на „главен враг” – Китай.

Всъщност, противопоставянето, в зората на новото Хилядолетие, между Джордж Буш - човекът прехвърлил темата за „сблъсъка между цивилизациите” в конкретната и съвсем неметафорична „война срещу тероризма” (с военнопленници, специфични съдилища и т.н.), и Ал Гор – идеологът на новия универсализъм, издържан в духа на концептуалистиката на световния баланс и устойчивото развитие – и символично, и политически обозначи ситуацията на историческия „момента на истината” за стратегическия дизайн на Америка.

Истината обаче е, че основният залог в битката за бъдещето бе много по-висока. Козовете в тази игра не са просто тази, или онази топография на ландшафта, а нейна цел не е просто първото място в надпреварата за политическа или друга доминация. Проблемът е свързан по-скоро със самата постановка на въпроса. Както и с обекта на самата битка. Какво всъщност, следва да се разбира под понятието „бъдеще”, какъв е категориалният статус на епохалната New Deal , кой от играчите играе сам, а кой е просто нечий агент в глобалното постмодерно „Казино Роял”? Какви образи се тиржират в общественото съзнание и психика? Големият социален взрив? Или светът на „елоите” и „морлоците” от утопиите на Хърбърт Уелс? Екологична, демографска или икономическа катастрофа? Или пък нов световен хаос, в който на повърхността може да изплува – при това със съвсем конкретни политически претенции – световният „ъндърграунд”? А може би иновационен пробив към рая на новия „златен век” (в една или друга миленаристка версия), или пък към усвояването на Космоса?

Още в концепцията на Фукуяма самото понятие за прогреса бива поставено под въпрос. Лимитът за нови революции беше обявен от него за „изчерпан”, а за основен проблем се посочваше екологичното, демографско и икономическо преустройство на планетата.

В подобен подход към принципите и параметрите на човешката вселена се очертават контурите на колосална културна инверсия, на връщането към, на пръв поглед, отдавна отхвърлени и забравени кодове на един свят, който би трябвало окончателно да е останал в историята. Кои обаче са субектите на този „антиисторически проект” – онези, които нямат бъдеще, които засенчват общия хоризонт на останалите, присвоявайки си функциите на „пазители на портите и ключовете за тях”? Защото в случая за връх на прогреса се обявяват не само определен тип политически регламент и формула за новия световен ред. По същество, затвореният геоикономически универсум се обявява за оптимална механика на света, който губи творческата си сила. На света, в който съзнателно се игнорира и потиска всички неконтролируеми иновации, като явление. Както впрочем, и всяко нарушаване на наложените рамки и граници (т.е. утвърждаването на баланса).

Новата управленска класа, тясно свързана с финансовата олигархия и споделяща заедно с нея неолибералната версия за глобалното общество, залага на мегапроекта на световната геоикономическа машина, обединяваща света на хората и всички техни дейности, трансформирайки всички форми на антропологична активност в универсална квазирента. На този свръхамбициозен проект противостои не по-малко амбициозният свят на хората-новатори и творци, обвързали собствената си съдба с тази на „отворения свят”. И тълкуващи историята не като безкрайно удължим „срок”, а като основния модус на съществуване на човека, като необходимо условияе за перманентната му трансцеденция към неговото истинско състояние.

В тази антропологична дихотомия има нещо много специфично: тези две разновидности на новата управленска класа, подготвяйки се за финалната схватка помежду си, представляват своеобразен физически и метафизичен „двигател”. Подбуждани от своя основен инстинкт и есхатологичното си нетърпение, тези две различни природи, освободени от последния акт на историята, в крайна сметка са обречени да се сблъскат в порива си да преодолеят всички предгради пред поставените от тях цели. Изходът от този конфликт ще определи и съдбата на човечеството.

Бележки:

1. Геоикономиката, като направление на социалните науки се формира още в средата на ХХ век на границата между икономиката и политологията. В нейния предмет могат да се очертаят няколко аспекта, обединяващи въпросите на икономическата история, икономическата география, световната икономика, политологията и конфликтологията, както и теорията на системите и управлението. Геоикономиката изучава: политиката и стратегията за повишаване конкурентоспособността на държавата в условията на глобализация; синтеза на политиката и икономиката в международните отношения и формирането на система за стратегически взаимодействия и основи на глобалното управление; пространствено локализиране (географско и трансгеографско) на различните видове стопанска практика и променящата се типология на световното разделение на труда.

* Авторът е заместник-директор на Националния институт за развитие към Икономическия департамент на Руската академия на науките

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн