Непосредствено след края на Втората световна война европейската геополитика, като самостоятелен фактор, на практика не съществува. Ситуацията се променя едва през 1958-1968, когато президент на Франция е твърдият привърженик на „континенталната геополитика” Шарл дьо Гол. След 1963 той реализира поредица от откровено антиатлантически мерки, в резултат от което Франция напуска военната организация на НАТО и се опитва да формулира собствена геополитическа стратегия. И тъй като френската държава не е в състояние сама да се противопостави на „таласократичния свят”, на дневен ред бива поставен въпросът за вътрешноевропейското френско-германско сътрудничество, както и за укрепване на връзките със Съветския съюз. Оттук се ражда и известната голистка теза за „Европа от Атлантика до Урал”. Тази Европа се разглежда като суверенно стратегически континентално образувание – т.е. изцяло в духа на умерения „европейски континентализъм”.
В същото време, в началото на 70-те години на миналия век, когато геополитическите анализи и изследвания стават особено популярни в САЩ, европейските учени също започват да се включват по-активно в този процес, макар че (в повечето случаи) връзката им с европейската довоенна континентална традиция е прекъсната, в резултат от което те са принудени да се съобразяват с англосаксонския подход в геополитиката. Така, редица европейски геополитици се изявяват като технически експерти на различни международни организации – НАТО, ООН и т.н., ограничавайки се с приложни геополитически анализи и без да излизат извън рамките на конкретната проблематика. Постепенно този тип изследвания се трансформират в нещо самостоятелно – в т.нар. „регионална геополитика”, която получава особено сериозно развитие във Франция (школата на Ив Лакост, издател на списание „Херодот”). Тази „регионална геополитика” се абстрахира от глобалните схеми на Макиндер, Маън или Хаусхофер и използва геополитическата методика само за анализ на междуетническите и междудържавни конфликти, демографските процеси, както и на „електоралната геополитика” (вж. статията на доц. Марин Русев в бр.5/06 на Геополитика – б.р.)
В този смисъл, единствените, които поддържат непрекъсната връзката с предвоенната европейска континентална геополитика се оказват общо взето маргинални групи, повече или по-малко свързани със следвоенните националистически партии и движения в Западна Европа. Именно в тези среди от политическата периферия се развиват идеи, чиито корени следва да се търсят в континенталната геополитика, школата на Хаусхофер и т.н. Това течение обикновено се обозначава като европейска „нова десница”. До определен момент общественото мнение в Западна Европа го игнорира, смятайки го за „наследство от епохата на фашизма”. И чак в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, благодарение най-вече на активната дейност на френския философ Ален дьо Бенуа, то привлича вниманието и на сериозните научни кръгове. Въпреки значителната дистанция, която отделя интелектуалците, принадлежащи към западноевропейските „нови десни” от институциите на властта и техния „дисидентски” имидж, от чисто теоретична гледна точка трудовете им представляват любопитен принос към развитието на следвоенната европейска геополитика.
Освободени от ограниченията на политическия конформизъм, техните идеи се развиват относително независимо, като в началото на 90-те години на миналия век, редица известни европейски геополитици (при това най-често свързани с левите или дори крайно леви политически партии) се обръщат към трудовете на „новите десни”, опитвайки се да очертаят геополитическата ситуация в света след края на студената война.
Геополитиката на „новите десни”
Както вече подчертах, «новите десни» са сред малкото европейски геополитически школи, съхранили непрекъсната идейна връзка с идеите на предвоенните германски геополитици-континенталисти. Това течение възниква във Франция в края на 60-те години на ХХ век и е свързано с фигурата на философа и публициста Ален дьо Бенуа.
«Новите десни» значително се отличават от принадлежащите към традиционната френска десница: монархисти, католици, германофоби, националисти, антикомунисти, консерватори и т.н. За разлика от тях, «новите десни» са привърженици на «органичната демокрация», езичници, германофили, социално ориентирани, модернисти и т.н. Първоначално, лагерът на левицата, който по традиция е много влиятелен във Франция, смята, че появата на «новата десница» е просто «тактически маньовър» на традиционните десни, но с течение на времето и там признават, че става дума за качествено ново явление.
Сред фундаменталните принципи в идеологията на «новите десни» (привърженици на която с течение на времето се появяват и в други европейски страни) е принципът на «континенталната геополитика». За разлика от «старата десница» и традиционните националисти, Дьо Беноа смята, че принципът на централизираната «национална държава» ( etat - nation ) е исторически изчерпан и бъдещето принадлежи само на т.нар. «големи пространства». Като в основата на последните следва да бъде поставено не само обединението на отделни държави в прагматичен политически блок, но и интегрирането на етническите групи в единна «федерална империя», с признаване на тяхното пълно равноправие, независимо от големината им. Тази «федерална империя» трябва да бъде стратегически единна, но етнически диференцирана, като стратегическото единство следва да се базира на общите културни корени.
Разбира се, «Голямото пространство», което най-много интересува Дьо Беноа, е Европа. «Новите десни» смятат, че европейските народи имат общ индоевропейски произход, т.е. едни и същи корени. Това е принципът за «общото минало». В същото време, спецификата на съвременната епоха, водещи в която са тенденциите на стратегическата и икономическа интеграция, нужни за притежаването на истински геополитически суверенитет, диктуват необходимостта от обединение и в чисто прагматичен смисъл. Тоест, европейските народи са обречени да имат «общо бъдеще». Оттук Дьо Беноа прави извода, че в основата на европейската геополитика следва да залегне тезата за «Обединена Европа на стоте флага» (1) . В тази перспектива, както и във всички концепции на «новите десни», е очевиден стремежът да се съчетаят «консервативните» и «модернистките» елементи, а също «дясното» и «лявото». За да постигнат този синтез, през последните години «новите десни» дори се отказаха от името си, заявявайки, че всъщност са толкова «десни», колкото и «леви».
Геополитическите постановки на Дьо Беноа се базират на утвърждавенето на «континенталната съдба на Европа». В това отношение той изцяло следва концепциите на Хаусхофер и неговата школа. Оттук пък произтича характерното за «новите десни» противопоставяне между «Европа» и «Запада». За тях «Европа» е континентално геополитическо образувание, базиращо се на общия индоевропейски произход и общите културни корени. Тоест, това е традиционно понятие. «Западът», напротив, е по-скоро геополитическо и историческо понятие, свързано със съвременния свят, отхвърлящо етническите и духовни традиции и лансиращо чисто материалните и количествени критерии на съществуването – т.е. това е утилитарна и рационалистическа, механистична буржоазна цивилизация. Най-завършеното въплъщение на Запада и неговата цивилизация, според «новите десни», са Съединените щати.
Оттук се формулира и конкретният проект на «нови десни». Европа трябва да се интегрира във «федерална империя», противопоставяща се на Запада и на САЩ, като особено следва да се поощряват регионалистките тенденции, тъй като именно регионите и етническите малцинства са запазили повече традиционни черти, отколкото мегаполисите и културните центрове, заразени от «духа на Запада». Според тази схема, Франция трябва да се ориентира към Германия и Централна Европа. Оттук и интересът на «новите десни» към такива политици като Дьо Гол или Фридрих Науман. На практическо политическо равнище, от 70-те години на миналия век, «новите десни» се обявяват за «строг стратегически неутралитет на Европа», излизането и от НАТО и развитието на самостоятелен европейски отбранителен и ядрен потенциал.
Позицията на «новите десни» към Съветския съюз (и по-късно към Русия) търпи определена еволюция. Първоначално те се придържат към класическата теза «Нито Запад, нито Изток, а Европа», но постепенно я трансформират в лозунга «Преди всичко Европа, но по-добре в съюз с Изтока, отколкото със Запада». На практическо равнище, първоначалният им интерес към Китай и проектите за формиране на стратегически алианс между Европа и Китай в противовес «едновременно на американския и съветския империализъм» постепенно (особено след разпадането на СССР) са заменени от умерено «русофилство» и идеята за съюз между Европа и Русия.
Геополитическата ориентация на «новите десни» е радикално антиамериканска и антимондиалистка. Те виждат съдбата на Европа като антитеза на атлантическите и мондиалистки проекти. Тук следва да отбележим, че в условията на тоталната стратегическа и политическа доминация на атлантизма в Европа по време на студената война, геополитическата позиция на Дьо Беноа до такава степен контрастира в общоприетите тогава «норми на политическо мислене», че няма как да получи някакво що-годе широко разпространение, възприемайки се като «дисидентска» (и като всичко дисидентско и нонконформистко има маргинален характер). Впрочем, дори днес интелектуалното равнище на «новите десни», сравнително високото качество на техните публикации и издания, и дори наличието на достатъчно много техни последователи в западните академични среди, се намират в рязък контраст с нищожното внимание, което им отделят водещите институции и аналитичните структури, формиращи геополитическата стратегия на отделните западноевропейски страни и на ЕС, като цяло.
Сред основните теми в геополитиката на «новите десни» е възстановяването на силовия баланс в света. Както е известно, под силов баланс, в геополитиката се подразбира не състояние на статично, а на динамично равновесие, при което е допустимо наличието на непрекъснати колебания във въздействието на противостоящите си центрове на политическа динамика върху стратегическата и геополитическа конфигурация на световната политика. Става дума да не се допуска нарастването на политическата енергия на определен силов полюс, при което той започва да застрашава останалите. Ако вземем например «осевата линия на историята» в източната част на Евразия, то по отношение на този регион са налице два глобални проекта, според които Урал, Сибир и Далечният изток се превръшат в:
- «продължение» на европейското «Голямо пространство», противопоставящо се на САЩ;
- същите тези региони могат да се трансформират в «продължение» на американското «Голямо пространство», при прокопаването на тунел под Беринговия пролив например.
Първият проект, лансиран от белгиеца Жан Тириар (1922-1992)още през 60-те години на миналото столетие, е известен като «Европа от Дъблин до Владивосток». Вторият проект пък бе публикуван през 1992 от американския политолог Уолтър Мид и се основава на хипотезата, че Сибир може да бъде продаден на САЩ за 2-3 трилиона долара. Според проекта на Тириар, гражданите на Русия стават граждани на европейското «Голямо пространство», което им гарантира политическа и финансова стабилност, както и възможност за реванш срещу САЩ. На свой ред, Мид твърди, че продажбата на Сибир на Съединените щати е най-добрия начин за решаването на всички руски и американски проблеми. Неговият проект също предвижда предоставяне на американско гражданство за жителите на Сибир, плюс гаранции, че ще могат да ползват руския в официалния бизнес и т.н.
Жан Тириар и геополитиката на западневропейските «национал-болшевики»
От началото на 60-те години на миналия век Тириар е лидер на европейското дясно-радикално движение «Млада Европа» и смята геополитиката за фундаментална политологична дисциплина, без която е невъзможно да се гради рационална и далновидна политическа и държавна стратегия. Като последовател на Хаусхофер и Ернст Никиш, той се обявява за «европейски национал-болшевик» и строител на «Европейската империя». Идеите му отчасти предхождат далеч по-развитите и усъвършенствани проекти на «новите десни».
Тириар изгражда политическата си теория върху принципа за «автархията на големите пространства». Развита в средата на ХІХ век от германския икономист Фридрих Лист, тази теория твърди, че пълноценното стратегическо и икономическо развитие на държавата е възможно само, ако тя притежава достатъчен геополитически «мащаб» и голям териториален потенциал. Тириар прилага този принцип към актуалната ситуация в Европа и стига до извода, че световното значение на европейските държави окончателно ще бъде загубено, ако те не се обединят в единна Империя, противопоставяща се на САЩ. При това, той смята, че тази Империя Европа трябва да бъде не «федерална» и «регионално ориентирана», и силно централизирана и унифицирана, т.е. мощна единна европейска национална държава. Именно в това се състои и фундаменталната разлика между неговите възгледи и тези на Дьо Беноа.
В края на 70-те години на ХХ век, възгледите на Жан Тириар търпят известна промяна. Анализът на геополитическата ситуация го води до заключението, че мащабите на Европа вече не са достатъчни са «освобождаването» на континента от опеката на американската таласокрация. Следователно, в основно условие за «европейското освобождение» става обединението на Европа със Съветски съюз. Така, той трансформира предишната си геополитическа схема, включваща три основни зони – Западът, Европа и Русия (СССР) в нова, чиито елементи са само два – Западът и Евразийският континент. При това Тириар стига до скандално-радикалния извод, че за Европа е по-добре да избере съветския социализъм пред англосаксонския капитализъм. Така се ражда утопичния проект за «Евро-съветска империя от Владивосток до Дъблин» (2) . При цялата му утопичност обаче, в него почти пророчески са описани причините, които могат да доведат СССР до крах, ако Москва не предприеме в съвсем скоро време активни геополитически стъпки за сближаване с Европа, както и в южна посока. Тириар смята, че идеите на Хаусхофер за «континенталния блок Берлин-Москва-Токио» са във висша степен актуални и в края на ХХ век. Интересно е, че той излага тезите си 15 години преди разпадането на комунистическата съветска държава, предсказвайки доста точно логиката и причините за този разпад. Между другото, той дори предприема няколко опита да запознае съветските лидери със своите изводи, но те се оказват неуспешни, макар че през 60-те години се среща с Гамал Абдел Насър, Чжоу Енлай и редица югославски ръководители.
Възгледите на Жан Тириар са в основата на активизиралото се в последно време движение на европейските «национал-болшевики» (т.нар «Фронт за европейско освобождение»), които са доста близки с някои руски неоевразийци.
Нео-континенталната геополитика на Йордис фон Лохаузен
Сходни с тези на Тириар са и възгледите на покойния австрийски генерал Йордис фон Лохаузен. Той обаче (за разлика от Тириар или Дьо Беноа) не участва пряко в политиката, нито се опитва да лансира някакви конкретни социални проекти, ограничавайки се с чисто геополитическите анализи. Той също е континенталист и последовател на Хаусхофер. Лохаузен смята, че политическата власт има шанс да бъде дълготрайна и устойчива, само когато онези, които я упражняват, не разсъждават с конюнктурни и локални категории, а «в рамките на хилядолетията и на континентите». Впрочем, така е озаглавена и най-известната му книга «Мъжеството да управляваш. Континенталното мислене» (3) . Според Лохаузен, глобалните териториални, цивилизационни, културни и социални процеси могат да се разберат само ако се разглеждат в дългосрочна перспектива, която той противопоставя на «историческото късогледство». Властта в човешкото общество, от която зависят и изборът на историческия път, и най-важните решения, следва да се ръководи от максимално обобщени схеми, позволяващи да се открие мястото на една или друга държава (или народ) в огромната историческа перспектива.
Затова основна дисциплина, необходима за определяне стратегията на властта е именно геополитиката в традиционния и смисъл – т.е. оперирането с глобалните категории, вместо концентрирането на вниманието към частните анализи (както предлага «вътрешната», приложна геополитика на школата на Лакост). Съвременните идеологии, най-новите технологични и цивилизационни промени, безусловно, променят релефа на света, но не отменят определени фундаментални закономерности, свързани с природните и културни цикли, чиято продължителност се изчислява в хилядолетия. Такива глобални категории са пространството, езикът, етносът, ресурсите и т.н.
В тази връзка, Лохаузен предлага следната формула за властта: «Мощта = сила х местоположение», уточнявайки, че «тъй като мощта е силата, умножена по местоположението, само благоприятното географско положение дава възможност за пълното развитие на вътрешните сили» (4) . Тоест, властта (политическа, интелектуална, икономическа и т.н.) пряко се обвързва с пространството.
Лохаузен съзнателно разграничава съдбата на Европа от тази на Запада, защото смята Европа за континентално образувание, само временно попаднало под контрола на таласокрацията. Според него, за политическото «освобождение» на Европа е необходимо наличието на определен пространствен (позиционен) минимум. Което е възможно само чрез обединяването на Германия (станало факт през 1990), задълбочаване на интеграционните процеси в Централна Европа, възраждане на териториалното единство на Прусия (разпокъсана между Полша, СССР и ГДР) и по-нататъшното формирането на нов, самостоятелен европейски блок, независим от «силите на атлантизма». В тази схема, особена роля се отделя на Прусия. Лохаузен (подобно на Никиш и Шпенглер) смята, че Прусия е най-континенталната, «евразийска» част на Германия и, че ако немска столица беше не Берлин, а Кюнигсберг, европейската история би тръгнала по съвсем различен (и, според него, по-правилен) път, ориентирайки се към съюз с Русия против англосаксонската таласокрация. Той смята, че в стратегическа перспектива бъдещето на Европа е немислимо без Русия и обратното, Русия (СССР) се нуждае от Европа, тъй като без нея тя остава «геополитически незавършена» и уязвима за Америка, чието местоположение е много по-добро и, следователно, чиято мощ, рано или късно, значително ще изпревари съветската (руската). Лохаузен подчертава, че СССР може да се сблъска на Запад с четири различни варианта на Европа: «враждебна Европа, подчинена Европа, опустошена Европа и съюзническа Европа». Според него, първите три варианта са неизбежни ако руснаците продължат да следват европейската политика, която СССР е водил по време на студената война. Само стремежът на всяка цена Европа да се превърне в «съюзническа и приятелска», може да подобри фаталната геополитическа ситуация на Съветския съюз, поставяйки началото на нов етап в геополитическата история – евразийският.
Лохаузен съвсем съзнателно ограничава позицията си с чисто геополитически констатации, пропускайки въпросите, касаещи идеологията. Така например, той представя геополитиката на руските царе, на Руската империя и на Съветския съюз като единен и непрекъснат процес, който не зависи от смяната на социално-икономическия модел, или пък от идеологията. В геополитически план, Русия винаги си остава «хартленд», следователно, независимо от характера на управляващия режим съдбата и е предопределена от спецификата на контролираната от нея територия. Подобно на Тириар, Лохаузен също предвижда геополитическия крах на СССР, който, според него, е неизбежен, ако Москва продължи да следва дотогавашния си курс. Но, ако атлантическите геополитици определят това като «победа», Лохаузен вижда в него по-скоро поражение за континенталните сили, макар и с известен нюанс – доколкото новите възможности, които ще се открият след краха на съветската система, биха могли да създадат благоприятни предпоставки за формирането в бъдеще на нов евразийски блок, т.е. на континентална империя, тъй като в този случай биха изчезнали ограниченията, диктувани от марксистката идеология.
«Романтичната геополитика» на Жан Парвулеску
Собствена романтична версия на геополитиката лансира известният френски писател от румънски произход Жан Първулеску. Всъщност за първи път в литературата геополитическата тема се засяга от Джордж Оруел, който в своята антиутопия „1984” описва разделянето на планетата на три огромни континентални блока – „Остазия, Евразия и Океания”. Сходни теми се срещат и в творчеството на Артур Кестлер, Олдъс Хъксли, Раймон Абелио и др. Първулеску обаче превръща геополитическата тематика в централна на всичките си произведения, поставяйки по този начен началото на нов жанр – „геополитическа белетристика”.
Накратко, концепцията на Първулеску е следната (5) : историята на човечеството е история на могъществото и властта. Според него, най-различни полутайни организации, които съществуват независимо от традиционните политически идеологии, управляващи династии, религиозни институции, държави и народи, се стремят към ключовите позиции в цивилизацията, т.е. към властта над планетата. Независимо, че в историята тези организации се появяват под различни имена, Първулеску ги нарича условно „орденът на атлантистите” и „орденът на евразийците”. Между тях се води вековна борба, в която участват патриарси, папи, крале, дипломати, финансови магнати, революционери, мистици, военни, учени, художници и т.н. Така, всички социално-културни прояви могат да се сведат до тези два фундаментални, макар и изключително сложни, геополитически архетипове. Тоест, става дума за една, доведена до своята логична граница, геополитическа линия, чиито предпоставки ясно могат да се проследят дори в трудовете на съвсем рационалните и чужди на мистицизма „бащи-основатели” на геополитиката, като такава.
Централна място в сюжетите на Първулеску заема фигурата на генерал Дьо Гол и създадената от него геополитическа структура, която след оттеглянето му от властта остава в сянка, но продължава да функционира. Първулеску я определя като „геополитически голизъм”, представляващ специфичен френски аналог на континентализма, изповядван от школата на Хаусхофер. Основната задача на привържениците на тази линия е създаването на европейски континентален блок „Париж-Берлин-Москва”. В този си аспект, теорията на Първулеску се доближава до тезите на „новите десни”, както и на „национал-болшевиките”. Първулеску смята, че съвременният исторически етап е кулминацията на на вековното геополитическо противопоставяне, в който драматичната история на континентално-цивилизационния сблъсък стига до своята развръзка. Той предсказва скорошната поява на гигантска континентална конструкция, която нарича „Евразийска империя”, и финалният и сблъсък с „Атлантическата империя”. Този есхатологичен дуел, описван в апокалиптични краски, Първулеску нарича “ Endkampf ” (т.е. „последната битка”). Любопитно е, че в книгите му, измислените персонажи съжителстват със съвсем реални исторически фигури, с мнозина от които авторът е поддържал тесни приятелски връзки. Сред тях например са политици от близкото обкръжение на Дьо Гол, британски и американски дипломати, поетът Езра Паунд, философът Юлиус Евола, политикът и писателят Раймон Абелио, скулпторът Арно Брекер, членове на различни окултни организации и т.н.
Въпреки, че става въпрос за романи, текстовете на Първулеску, са ценни по-скоро от геополитическа гледна точка, още повече, че редица негови статии, публикувани в края на 70-те години на миналия век поразително точно описват ситуацията, оформила се в света едва в средата на 90-те.
Роберт Стойкерс и тезата за „Империята Европа”
Белгийският геополитик Роберт Стойкерс, който през 80-те и 90-те години на миналия век издава две доста престижни геополитически списания «Ориентасьон» и «Вулуар», е фигура напълно противоположна на «геополитическия визионер» Първулеску. Неговият подход към геополитиката се определя от стриктното му придържане към строго научни и рационални позиции и стремежа да освободи тази наука от «всички случайни напластявания». В същото време, следвайки в своя академизъм логиката на «новите десни», той често стига до изводи поразително съвпадащи с «пророчествата» на Първулеску.
Стойкерс също смята, че социално-политическите и, особено, дипломатическите проекти на различните държави и блокове (независимо от идеологическата им обвивка) представляват косвен, и понякога завоалиран, израз на глобалните геополитически проекти. Според него, човекът е земно същество, следователно именно земята, т.е. пространството, предопределя най-значителните му изяви. Което пък е предпоставка за т.нар. «геоистория».
Континенталната ориентация e в основата на възгледите на Стойкерс – той смята, че атлантизмът е враждебен към Европа и свързва просперитета на Стария континент с Германия и т.нар. Mitteleurope (т.е. „Срединна Европа”) . Белгиецът е привърженик на активното сътрудничество между Европа и страните от Третия свят и особено с арабския свят.
В същото време, той подчертава огромното значение на Индийския океан за бъдещата геополитическа структура на планетата. Стойкерс го определя като „Срединния океан”, разположен между Атлантическия и Тихия. Той се намира точно по средата между източното крайбрежие на Африка и Тихоокеанската зона, в която са разположени Нова Зеландия, Австралия, Нова Гвинея, Малайзия, Индонезия, Филипините и Индокитай. Морският контрол над Индийския океан гарантира ключови позиции за геополитическо влияние едновременно върху трите най-важни „Големи пространства” – Африка, Южноевразийския „римленд” и Тихоокеанския регион. От това произтича и стратегическият приоритет на някои малки острови в Индийския океан – особено на остров Диего Гарсия, който е еднакво отдалечен от всички брегови зони. Според Стойкерс, именно към Индийския океан следва да се ориентира стратегията на Европа, тъй като чрез тази зона тя ще може да влияе върху САЩ, Евразия и Япония. От негова гледна точка, решаващият геополитически сблъсък, който ще предопредели бъдещето на ХХІ век, ще се разгърне именно в това пространство.
Стойкерс активно се занимава и с история на геополитиката – той е автор на статиите за основателите на тази наука в едно от последните издания на Брюкселската енциклопедия.
Карло Терачано и про-ислямисткото течение в геополитиката
Активен про-континенталистки геополитически център има и в Италия. Тук след Втората световна война с особена популярност се ползват идеите на Карл Шмит. Освен това, именно в Италия е най-развито движението „Млада Европа” на Жан Тириар, т.е. идеите на „национал-болшевишката” школа в геополитиката.
Сред многобройните политологически и социологически списания и аналитични центрове на италианските „нови десни” и „национал-болшевики”, занимаващи се с геополитика, интерес представлява миланското списание „Орион”, където през последните петнайсетина години редовно публикува своите геополитически анализи д-р Карло Терачано. Терачано е изразител на най-крайните (и откровено екстремистки) позиции на европейския континентализъм, които са доста близки с тези на руските „национал-болшевики” и неоевразийци от типа на руския комунистически лидер Зюганов например.
Терачано изцяло приема схемите на Макиндер и Маън, както и с тезата им за наличието на ясно очертан цивилизационен и географски дуализъм. При това той еднозначно застава на страната на „хартленда”, твърдейки, че съдбата на Европа изцяло зависи от съдбата на Русия и Евразия, т.е. от Изтока. За него континенталният Изток е положителния полюс, а атлантическият Запад – отрицателния. Толкова радикален подход от страна на един западноевропейски учен е изключение дори сред геополитиците-континенталисти, тъй като Тарачано дори не акцентира особено върху специалния статут на Европа, смятайки че той е от второстепененно значение на фона на планетарното противопоставяне между таласокрацията и телурокрацията. Той изцяло споделя идеята за формиране на единна „евроазиатска държава” от Владивосток до Дъблин, което го сближава с Тириар, но в същото време Терачано отхвърля неговия „универсализъм”, настоявайки за етнокултурна диференциация и поощряване на регионализма, което пък го сближава с Ален дьо Беноа.
Акцентът върху „руския фактор” се съчетава при Терачано и с друг любопитен (или по-скоро скандален) момент: той смята, ча най-важната роля в борбата с атлантизма принадлежи на мюсюлманския свят и особено на откровено антиамериканските режими: иранския, либийския, иракския и т.н. Това го води до извода, че именно светът на исляма е, в най-висша степен, изразител на континенталните геополитически интереси. При това Терачано разглежда като позитивна именно фундаменталистката версия на исляма. Окончателната формула, резюмираща геополитическите възгледи на Карло Терачано е: Русия и мюсюлманския свят срещу САЩ (7) . В тази връзка той разглежда Европа като плацдарм на руско-ислямския антимондиалистки блок, като според него, само подобна радикална постановка на въпроса, може обективно да доведе до истинско възраждане на Европа.
Към сходни възгледи, впрочем, се придържат и други сътрудници на списание „Орион” и интелектуалния център, формирал се около него (професорите Клаудио Мути и Маурицио Мурели, социологът Алесандро Кола, Марко Батара и т.н.). Близки до това „национал-болшевишко” и про-ислямистко течение са и някои леви, социалдемократически, комунистически и анархистични кръгове в Италия – вестник „Уманита”, списание „Нуови Ангулациони” и др.
Бележки:
1 Benoist A . de . Les idees a 1' endroit . — P . — 1979.
2 Thiriart J. L'Empire Eurosovietique de Vladivostok jusque Dublin . — Brus-sell.—1988.
3 Lohausen J. von. Mut zur Macht. Denken in Kontinenten. — Berg. — 1978.
4 Ibid.
5 Parvulesco J. Gataxie GRU. — P. — 1991.
6 Steukers R. La Russie, L'Europe et L'Occident // Orientation. — 1983. — №4.—Nov.-Dec.
7 Terracciano C. Nel Fiume della Storia // Orion. — Milano. — 1986—1987. — № 22—30.
* Поредната от серията статии, посветени на историята, фундаменталните проблеми и школите в геополитическата наука. Повече за автора, вж. бр.2/06
{rt}
Непосредствено след края на Втората световна война европейската геополитика, като самостоятелен фактор, на практика не съществува. Ситуацията се променя едва през 1958-1968, когато президент на Франция е твърдият привърженик на „континенталната геополитика” Шарл дьо Гол. След 1963 той реализира поредица от откровено антиатлантически мерки, в резултат от което Франция напуска военната организация на НАТО и се опитва да формулира собствена геополитическа стратегия. И тъй като френската държава не е в състояние сама да се противопостави на „таласократичния свят”, на дневен ред бива поставен въпросът за вътрешноевропейското френско-германско сътрудничество, както и за укрепване на връзките със Съветския съюз. Оттук се ражда и известната голистка теза за „Европа от Атлантика до Урал”. Тази Европа се разглежда като суверенно стратегически континентално образувание – т.е. изцяло в духа на умерения „европейски континентализъм”.
В същото време, в началото на 70-те години на миналия век, когато геополитическите анализи и изследвания стават особено популярни в САЩ, европейските учени също започват да се включват по-активно в този процес, макар че (в повечето случаи) връзката им с европейската довоенна континентална традиция е прекъсната, в резултат от което те са принудени да се съобразяват с англосаксонския подход в геополитиката. Така, редица европейски геополитици се изявяват като технически експерти на различни международни организации – НАТО, ООН и т.н., ограничавайки се с приложни геополитически анализи и без да излизат извън рамките на конкретната проблематика. Постепенно този тип изследвания се трансформират в нещо самостоятелно – в т.нар. „регионална геополитика”, която получава особено сериозно развитие във Франция (школата на Ив Лакост, издател на списание „Херодот”). Тази „регионална геополитика” се абстрахира от глобалните схеми на Макиндер, Маън или Хаусхофер и използва геополитическата методика само за анализ на междуетническите и междудържавни конфликти, демографските процеси, както и на „електоралната геополитика” (вж. статията на доц. Марин Русев в бр.5/06 на Геополитика – б.р.)
В този смисъл, единствените, които поддържат непрекъсната връзката с предвоенната европейска континентална геополитика се оказват общо взето маргинални групи, повече или по-малко свързани със следвоенните националистически партии и движения в Западна Европа. Именно в тези среди от политическата периферия се развиват идеи, чиито корени следва да се търсят в континенталната геополитика, школата на Хаусхофер и т.н. Това течение обикновено се обозначава като европейска „нова десница”. До определен момент общественото мнение в Западна Европа го игнорира, смятайки го за „наследство от епохата на фашизма”. И чак в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, благодарение най-вече на активната дейност на френския философ Ален дьо Бенуа, то привлича вниманието и на сериозните научни кръгове. Въпреки значителната дистанция, която отделя интелектуалците, принадлежащи към западноевропейските „нови десни” от институциите на властта и техния „дисидентски” имидж, от чисто теоретична гледна точка трудовете им представляват любопитен принос към развитието на следвоенната европейска геополитика.
Освободени от ограниченията на политическия конформизъм, техните идеи се развиват относително независимо, като в началото на 90-те години на миналия век, редица известни европейски геополитици (при това най-често свързани с левите или дори крайно леви политически партии) се обръщат към трудовете на „новите десни”, опитвайки се да очертаят геополитическата ситуация в света след края на студената война.
Геополитиката на „новите десни”
Както вече подчертах, «новите десни» са сред малкото европейски геополитически школи, съхранили непрекъсната идейна връзка с идеите на предвоенните германски геополитици-континенталисти. Това течение възниква във Франция в края на 60-те години на ХХ век и е свързано с фигурата на философа и публициста Ален дьо Бенуа.
«Новите десни» значително се отличават от принадлежащите към традиционната френска десница: монархисти, католици, германофоби, националисти, антикомунисти, консерватори и т.н. За разлика от тях, «новите десни» са привърженици на «органичната демокрация», езичници, германофили, социално ориентирани, модернисти и т.н. Първоначално, лагерът на левицата, който по традиция е много влиятелен във Франция, смята, че появата на «новата десница» е просто «тактически маньовър» на традиционните десни, но с течение на времето и там признават, че става дума за качествено ново явление.
Сред фундаменталните принципи в идеологията на «новите десни» (привърженици на която с течение на времето се появяват и в други европейски страни) е принципът на «континенталната геополитика». За разлика от «старата десница» и традиционните националисти, Дьо Беноа смята, че принципът на централизираната «национална държава» ( etat - nation ) е исторически изчерпан и бъдещето принадлежи само на т.нар. «големи пространства». Като в основата на последните следва да бъде поставено не само обединението на отделни държави в прагматичен политически блок, но и интегрирането на етническите групи в единна «федерална империя», с признаване на тяхното пълно равноправие, независимо от големината им. Тази «федерална империя» трябва да бъде стратегически единна, но етнически диференцирана, като стратегическото единство следва да се базира на общите културни корени.
Разбира се, «Голямото пространство», което най-много интересува Дьо Беноа, е Европа. «Новите десни» смятат, че европейските народи имат общ индоевропейски произход, т.е. едни и същи корени. Това е принципът за «общото минало». В същото време, спецификата на съвременната епоха, водещи в която са тенденциите на стратегическата и икономическа интеграция, нужни за притежаването на истински геополитически суверенитет, диктуват необходимостта от обединение и в чисто прагматичен смисъл. Тоест, европейските народи са обречени да имат «общо бъдеще». Оттук Дьо Беноа прави извода, че в основата на европейската геополитика следва да залегне тезата за «Обединена Европа на стоте флага» (1) . В тази перспектива, както и във всички концепции на «новите десни», е очевиден стремежът да се съчетаят «консервативните» и «модернистките» елементи, а също «дясното» и «лявото». За да постигнат този синтез, през последните години «новите десни» дори се отказаха от името си, заявявайки, че всъщност са толкова «десни», колкото и «леви».
Геополитическите постановки на Дьо Беноа се базират на утвърждавенето на «континенталната съдба на Европа». В това отношение той изцяло следва концепциите на Хаусхофер и неговата школа. Оттук пък произтича характерното за «новите десни» противопоставяне между «Европа» и «Запада». За тях «Европа» е континентално геополитическо образувание, базиращо се на общия индоевропейски произход и общите културни корени. Тоест, това е традиционно понятие. «Западът», напротив, е по-скоро геополитическо и историческо понятие, свързано със съвременния свят, отхвърлящо етническите и духовни традиции и лансиращо чисто материалните и количествени критерии на съществуването – т.е. това е утилитарна и рационалистическа, механистична буржоазна цивилизация. Най-завършеното въплъщение на Запада и неговата цивилизация, според «новите десни», са Съединените щати.
Оттук се формулира и конкретният проект на «нови десни». Европа трябва да се интегрира във «федерална империя», противопоставяща се на Запада и на САЩ, като особено следва да се поощряват регионалистките тенденции, тъй като именно регионите и етническите малцинства са запазили повече традиционни черти, отколкото мегаполисите и културните центрове, заразени от «духа на Запада». Според тази схема, Франция трябва да се ориентира към Германия и Централна Европа. Оттук и интересът на «новите десни» към такива политици като Дьо Гол или Фридрих Науман. На практическо политическо равнище, от 70-те години на миналия век, «новите десни» се обявяват за «строг стратегически неутралитет на Европа», излизането и от НАТО и развитието на самостоятелен европейски отбранителен и ядрен потенциал.
Позицията на «новите десни» към Съветския съюз (и по-късно към Русия) търпи определена еволюция. Първоначално те се придържат към класическата теза «Нито Запад, нито Изток, а Европа», но постепенно я трансформират в лозунга «Преди всичко Европа, но по-добре в съюз с Изтока, отколкото със Запада». На практическо равнище, първоначалният им интерес към Китай и проектите за формиране на стратегически алианс между Европа и Китай в противовес «едновременно на американския и съветския империализъм» постепенно (особено след разпадането на СССР) са заменени от умерено «русофилство» и идеята за съюз между Европа и Русия.
Геополитическата ориентация на «новите десни» е радикално антиамериканска и антимондиалистка. Те виждат съдбата на Европа като антитеза на атлантическите и мондиалистки проекти. Тук следва да отбележим, че в условията на тоталната стратегическа и политическа доминация на атлантизма в Европа по време на студената война, геополитическата позиция на Дьо Беноа до такава степен контрастира в общоприетите тогава «норми на политическо мислене», че няма как да получи някакво що-годе широко разпространение, възприемайки се като «дисидентска» (и като всичко дисидентско и нонконформистко има маргинален характер). Впрочем, дори днес интелектуалното равнище на «новите десни», сравнително високото качество на техните публикации и издания, и дори наличието на достатъчно много техни последователи в западните академични среди, се намират в рязък контраст с нищожното внимание, което им отделят водещите институции и аналитичните структури, формиращи геополитическата стратегия на отделните западноевропейски страни и на ЕС, като цяло.
Сред основните теми в геополитиката на «новите десни» е възстановяването на силовия баланс в света. Както е известно, под силов баланс, в геополитиката се подразбира не състояние на статично, а на динамично равновесие, при което е допустимо наличието на непрекъснати колебания във въздействието на противостоящите си центрове на политическа динамика върху стратегическата и геополитическа конфигурация на световната политика. Става дума да не се допуска нарастването на политическата енергия на определен силов полюс, при което той започва да застрашава останалите. Ако вземем например «осевата линия на историята» в източната част на Евразия, то по отношение на този регион са налице два глобални проекта, според които Урал, Сибир и Далечният изток се превръшат в:
- «продължение» на европейското «Голямо пространство», противопоставящо се на САЩ;
- същите тези региони могат да се трансформират в «продължение» на американското «Голямо пространство», при прокопаването на тунел под Беринговия пролив например.
