Година и половина след вълната от изпъстрени с прояви на насилие демонстрации, които заляха мюсюлманските държави по повод публикуваните в един датски вестник карикатури на Пророка Мохамед, проблемите, пораждащи напрежение между Европа и света на Исляма, нарастват, застрашавайки да превърнат прословутата теза за „цивилизационния сблъсък” в сурова реалност.
Папа Бенедикт ХVІ взриви мюсюлманския свят, като цитира критичните думи на един византийски император от ХV век за религията, създадена от Пророка Мохамед.
Берлинската опера реши да отложи премиерата на опера от Моцарт, поради опасенията си, че една от сцените в нея, изобразяваща неколцина религиозни пророци, включително Мохамед, може да провокира гняв и прояви на насилие сред мюсюлманите, както в, така и извън Европа.
Френски преподавател по философия бе принуден да се крие и живее под постоянна полицейска охрана, след като беше заплашен със смърт от ислямистите, заради публикация, в която твърди, че Мохамед е благословил използването на насилие в името и за целите на своята религия.
Бившият британски външен министър Джек Строу предизвика голям обществен скандал след като призова британските мюсюлманки да се откажат от фереджето, отбелязвайки, че не се чувства „комфортно”, когато говори с някого, чието лице не може да вижда. Като наред с традиционните протести на мюсюлманската общност, медиите съобщиха и за няколко случая, когато жени с фереджета са били подложени на тормоз от британски хулигани.
Тези противоречия излизат извън рамките на традиционната ксенофобия и антиимигрантските настроения, характерни за западноевропейската крайна десница, и тезите за несъвместимостта на исляма с основните европейски ценности, разширявайки и без това тревожните измерения на „ислямофобията” в Европа.
В немалка степен, тези „сблъсъци” са своеобразен отровен „страничен продукт” на глобализиращата се медийна система. Постоянно заливащите ни от сателитните телевизионни канали и Интернет потоци от информация и дезинформация често скриват от нас цялата сложност и комплексния характер на проблемите, подхранвайки ширещото се и в двата лагера невежество и наливайки още масло в огъня на историческите вражди, икономическата фрустрация и политическия конфликт. Мащабното и бързо разпространяване на възгледите на екстремистки настроените малцинств a по едно или друго изолирано събитие, разпалват колективните страсти и правят още по-труден нормалния диалог, основан на толерантността и рационално-критичния подход. От тази гледна точка, спокойно можем да кажем, че глобализацията обслужва интересите на ислямистите, проповядващи „джихад” срещу неверниците, също както и тези на европейците, вярващи, че Старият континент може да се изолира напълно от мюсюлманския свят.
Конфликтите между фундаменталнталната версия на Исляма и европейските общества, основани на секуларизма, либералната демокрация, индивидиуалните права и равенството между половете, пробужда в съзнанието на европейците всички стари страхове, пренесени през вековете на войни и нашествия – особено на фона на постоянната заплаха от ислямистския тероризъм, който след 2001 атакува Мадрид, Лондон и Москва, а застрашава и други европейски градове. Този конфликт се задълбочава от продължаващия имиграционен поток от мюсюлманските държави, през Средиземно море, към Европа, в резултат от който днес ислямът се изповядва от над 20 милиона граждани на Стария континент, превръщайки се в една от водещите религии в Европейския съюз. В същата посока, впрочем, работи и дебатът за приемането в съюза на Турция, чието 60-милионно мюсюлманско население, както е известно, се управлява от едно, макар и умерено, но все пак ислямистко правителство.
Роберт Редекер, 52-годишен френски преподавател по философия и писател, известен с остро критичното си отношение към всички религии, публикува през септември миналата година в консервативния ежедневник „Фигаро” изключително остра статия, в която нарича Мохамед „проповедник на омразата, грабител, убиец на евреи и многоженец”. Още на следващия ден известният египетски проповедник-фундаменталист Юсеф ал Карадауи публично осъди Редекер по телевизия Ал Джазира. Малко по-късно една от ислямистките групи във Франция публикува на сайта си неговият адрес, снимката и номерът на мобилния му телефон и призова „мюсюлманските лъвове” да го убият след което заплахите срещу него буквално заваляха. Впрочем, нека припомня, че през 2004, подобни заплахи предшестваха убийството на холандския режисьор Тео ван Гог, извършено от 27-годишен марокански имигрант. Както е известно, Ван Гог вбеси ислямистите с филма си за потискането на жените в мюсюлманските общества.
„Атаката” срещу Редекер много напомня тази срещу британския писател Салман Рушди, след като през 1989 покойният ирански аятолах Хомейни издаде специална фетва, призоваваща за убийството му. И тогава, и сега срещу „смъртната присъда” се обявиха френските профсъюзи, различните групи за защита на човешките права, както и политици от целия спектър. Френският премиер Доминик дьо Вилпен отхвърли заплахите като „неприемливи” и защити „свободата на словото”. Инцидентът обаче допълнително ожесточи споровете между онези, които призовават към намаляване на напрежението, чрез ограничаване на критиките срещу исляма, и тези, които смятат, че подобно поведение само би поощрило радикалните ислямисти.
Есето на Редекер, което несъмнено имаше провокационен характер, беше написано в знак на протест срещу решението на папа Бенедикт ХVІ да се извини за прословутата си реч от септември 2006 в германския град Ратисбон. В нея, както споменах по-горе, той цитира византийския император Мануил ІІ Палеолог, който около 1400, осъжда разпространяването, с огън и меч, на учението на Мохамед. Цитатът предизвика яростните протести на ислямските духовници, заплахи за дипломатически усложнения от страна на редица мюсюлмански правителства и кървави улични демонстрации, по време на една от които беше убита католическа монахиня. Бенедикт ХVІ, разбира се, побърза да изрази съжалението си, обяснявайки, че е бил „зле разбран”. Редекер, както и много други европейци обаче, възприеха извинението на папата по-скоро като жалък опит за „умиротворяване” на ислямистите.
Усещането за постепенен отказ от фундаменталните ценности на западното общество, като свободата на словото и правото на критика, наред с опитите да бъде иронизирана религиозната вяра и дори правото на човек да се придържа към някакви твърди убеждения по един или друг въпрос, което изпитват напоследък все повече европейци, беше подсилено от поредица трагикомични събития, като например решението на директора на Берлинската опера да отложи премиерата на операта „Идоменей” от Моцарт, заради възможни ексцеси, организирани от ислямските радикали. Последва острата реакция на германския канцлер Ангела Меркел, според която: „ние няма да толерираме проявите на подобна автоцензура, породени единствено от страх”. В тази връзка, френският „Либерасьон” дори постави въпроса „Възможно ли е все още да бъде критикуван Ислямът?”. В крайна сметка, премиерата, отложена за края на декември, все пак се състоя, макар и при засилено полицейство присъствие.
Липсата на достатъчно твърда негативна реакция от страна на смятаните за умерени мюсюлмански теолози, проповедници и функционери срещу призивите за насилие и налагането на цензура, се възприемат от мнозина в Европа като ясен знак за нарастващото влияние на ислямистите. Тя, освен това, подхранва подозренията, че потискането на всяка критика, подобно на потискането на жените, е присъщо на исляма, като религия. Заплахите срещу Франция, подновени в края на миналата 2006 от официалния заместник на Бин Ладен в Ал Кайда – Айман ал-Зауахири, във връзка с приетия през 2004 закон, забраняващ носенето на забрадки в училищата и държавните учреждения, подсилват усещането, че радикалните ислямисти сякаш съзнателно се опитват да затвърдят предразсъдъците срещу мюсюлманската религия в светските европейски общества.
Така, от една страна, мюсюлманите реагират все по-яростно (нерядко, съчетавайки протестите си с откровено насилие) и все по-мащабно (в международен план) на всяка критика, която сметнат за „богохулна” и „ислямофобска”. От друга страна, книгите и статиите, отхвърлящи ислямизма (а заедно с него – нерядко и самият Ислям) като „новия тоталитаризъм” на ХХІ век, стават все по-популярни в Западна Европа, особено след появата през 2002 на антимюсюлманския бестселър на покойната италианска журналистка Ориана Фалачи „Гняв и Гордост”. Всъщност, страхът на европейците от „зелената заплаха” е огледален образ на мюсюлманските фантазии за западната конспирация срещу Исляма, като и едните, и другите са част от безкрайната спирала от фалшиви представи, подгрявани от медиите, от постоянно натрапваните телевизионни стереотипи и от радикалните проповеди, разпространявани чрез Интернет.
Всичко това скрива простия факт, че гневът на мюсюлманите, както показа и историята с карикатурите на Пророка (но не само тя), често се подхранва, с решаващата помощ на масовите медии, от малки групи екстремисти, докато огромното мнозинство от мюсюлманите остава безразлично. Според едно изследване от 2005, над 70% от европейските мюсюлмани твърдят, че са настроени враждебно към ислямистите. Повечето от тях практикуват традиционния мирен и толерантен ислям, като мнозина открито признават, че мечтаят за появата на един „европеизиран ислям”, който по пътя на реформите да приспособи тази религия към спецификата на съвременния свят.
Междувременно обаче, ежедневната порция от изпъстрени с насилие новини, образи и заплахи (включително и представящи кървави сблъсъци между самите мюсюлмани) скриват от очите на европейците огромното разнообразие от течения, съществуващи вътре в самия Ислям, както и дълбоките различия между, отделните мюсюлманските секти, етноси и теологични школи. В крайна сметка, мълчанието на толерантното мюсюлманско мнозинство води до това, че в очите на коренните европейци именно радикалните ислямисти се превръщат в единствените носители на „посланието на Мохамед”. Което пък обслужва еднакво добре, както проповедниците на „джихада” срещу неверниците, така и европейските ксенофоби. Ето как, един прекрасен ден, ужасното предсказание на Андре Малро може да се превърне в сурова реалност. Както е известно, преди повече от половин век, през 1956, известният френски писател и министър на културата на генерал Дьо Гол подчертава, че: „Политическото обединяване на Европа ще изисква наличието на общ враг. Само че единственият такъв общ враг може да бъде Ислямът”.
* Авторът е френски анализатор, специалист по проблемите на Близкия и Средния изток
{rt}
