17
Пон, Фев
8 Нови статии

Армията и политическият ислям в Близкия изток

брой1 2007
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

През 70-те години на миналия век в сферата на военно-гражданските отношения и политическата власт в Близкия изток се установи определена стабилност. В това отношение ситуацията в региона силно се различаваше от предходния период на военни преврати през 50-те и 60-те години. Държавата постепенно засили контрола си на обществения живот, използвайки за целта най-разнообразни лостове за въздействие. От края на 70-те и през 80-те години обаче, в арабския свят се развиваха и редица кризисни процеси, при това както в икономическата, така и в политическата област. Във вътрешнополитическия живот на арабско-мюсюлманските държави от Близкия изток допълнително се изостриха етническите, конфесионални и други противоречия, което пък стимулира дезинтеграционните процеси в тях. През първата половина на 80-те в междуарабските отношения започнаха да доминират центробежните тенденции. Тази ситуация се оформи, до голяма степен, под въздействието на определени външни фактори: ислямската революция в Иран, провокираната от Ирак война с режима на аятоласите, както и активизирането на американската политика в региона, основаваща се на тесния съюз с Израел и безусловната му подкрепа в конфликта със съседните арабски държави. Глобализационните процеси и свързани с тях процеси на демократизация и реформи, чиито основен вектор (както и преди) се определяше от Запада, нерядко се интерпретираха от общественото съзнание в арабския свят като опит на западните държави, и най-вече на САЩ, да прекроят политичеката карта на Близкия изток, утвърждавайки доминацията си в него.

Днес, в условията на възникналия „вакуум на авторитаризма”, се очертава реална опасност за ерозия на съществуващия военно-политически баланс в региона. Тя е свързана, преди всичко, с изострянето на битката за смяна на властта, ескалацията на напрежението, поради липсата на решение на израелско-арабския конфликт и иранския проблем, опитите на ислямистите да проникват в местните армии и намесата САЩ във всички тези процеси под предлог да бъде ускорена демократизацията на региона.

През последната четвърт на ХХ и в началото на ХХІ век армията нееднократно се е намесвала в политическия живот на близтоизточните държави. И днес в общественото съзнание на повечето страни от региона тя се възприема като основния гарант за техния суверенитет и сигурност. При това ролята на армията във вътрешнополитическите процеси на различните близкоизточни страни не е еднаква и се определя най-вече от характера на управляващия режим.

По правило, въоръжените сили на арабските държави винаги са изпълнява двойнствена функция. От една страна, армията гарантира защитата на териториалната цялост на държавата и неговия суверенитет от външните заплахи. Не по-малко важна обаче е ролята и като гарант за стабилността на режима и борбата с вътрешните врагове и опозицията. В резултат от това, властта в арабските държави също се оказва в двойнствено положение. От една страна, местните лидери трябваше да си осигурят подкрепата и лоялността на военните, които в качеството си на гаранти за стабилността на режима, се сдобиха със значителна самостоятелност и политическо влияние. От друга – укрепването на политическия контрол над армията често се реализираше за сметка на нейната ефективност в условията на конвенционални бойни действия. Много редки изключения са арабските лидери успели едновременно да гарантират стабилността на властта си и външната сигурност на държавата. В същото време армиите на страните от Близкия изток се сблъскаха със много сериозни проблеми, опитвайки се да гарантират тяхната сигурност. Последният пример за това бе практическата пълната дезангажираност на ливанската армия във войната с Израел през август 2006. Тогава защитата на националния суверенитет и териториалната цялост на страната, на практика, бе поето от ислямистката съпротива в лицето на ливанския клон на Хизбула.

Напоследък в региона все по-настойчиво звучат призивите на представителите на т.нар. радикален, или политически ислям да легализират и разширят участието си в политическия живот на арабските държави. Редица идеолози на умереното ислямистко движение (като например египетският шейх Юсуф Кардауи, или лидерът на туниската ислямистка формация „Ан-Нахда” Рашид Ганучи) се опитват да приспособят исляма към изискванията на демокрацията, т.е. да го „демократизират”. В различните полюси на арабското общество реформаторското движение в исляма и неговите лозунги пораждат много сериозни съмнения в тяхната искреност, както и подозрения относно по-нататъшните намерения на ислямистите, особено ако успеят да се доберат до властта. Неслучайно през последните месеци в „светска” Турция зачестиха дискусиите за ролята на армията и взаимоотношенията между гражданските и военните власти. Като нещата не опират само до промените във висшия състав на турското военно ръководство, новите фигури в което се смятат за далеч „по-твърди и безкомпромисни” от предшествениците си. Нито пък само с процедурите на турската интеграция в ЕС и отправяните периодично от някои европейски политици обвинения, че турската армия прекалено се бърка в политиката. В продължение на предишните няколко десетилетия, но особено през последните години, турската левица очевидно губи конкуренцията на политическата сцена с представителите на политически ислям и затова не вижда никаква друга възможност да съхрани позициите си във властта, освен като се опре на армията.

В тези условия много сериозна заплаха за стабилността на военно-гражданските отношения представлява проникването на радикално настроените ислямисти в армията и появата в нея на отделни (политически) фракции. Възникването на подобни фракции, особено в ключовите подразделения на националните въоръжени сили, по прави, непосредствено предшества осъществяването на военен преврат. Като процесът става особено опасен, когато в офицерските среди се засилват войнствено ислямистките настроения. Защото така се формира необходимата идеологическа база за действия за заговорниците и се появява конкретен мотив за въоръжена акция срещу властта, независимо от големия риск за самите участници в заговора.

По правило, никога досега военните (или поне преобладаващото мнозинство от тях) не са споделяли възгледите на радикалния ислям. Което донякъде се обясняваше с това, че през 50-те и 60-те години революционните офицерски кръгове в арабските страни бяха далеч по-въприемчиви към светските идеологии. В сравнение с останалите слоеве на местното население, офицерите бяха по-добре образовани, по-често пътуваха в чужбина и затова имаха по-добра възможност да попаднат под влиянието на социалистическите и социалдемократически идеи и на техните носители. Освен това, провежданите в повечето арабски армии периодични кадрови чистки, значителна ограничаваха броя на привържениците на радикалния ислям в офицерския корпус, принуждавайки ги да търсят реализация другаде. Всички армии в региона, изключение на Иран, се стремяха да не допускат ислямисти в офицерския корпус. Още повече, че всяка грешка в този случай можеха да струват скъпо, както например в случая с египетския президент Ануар Садат, убит през 1981 от малка група военни-ислямисти по време на един военен парад. В Турция военните традиционно защитаваха светската идеология на кемализма. В Сирия път, в началото на 80-те, армията смаза с голяма жестокост бунта на въоръжената ислямистка опозиция.

В същото време армиите не винаги бяха на страната на светското начало в политиката. Така например, в Пакистан местните въоръжени сили се превърнаха в един от основните „проводници” на ислямизацията на обществото по време на управлението на покойния Зия ул-Хак и дори се формираха в значителна степен, на базата на религиозните убеждения на новобранците. Показателно е, че единствената партия, на която тогавашните власти бяха разрешили да създава свои организации в армията, бе „Джамаат и-ислами”. Все пак, страни като Пакистан и Иран, бяха изключение. Макар че, по известни политически съображения, в армиите на страните от т.нар. Голям Близак изток понякога се допускаше ограничена активност на умерените ислямисти, използвана в интерес на самата армия, чието командване изцяло я контролираше.

Светският характер на турските въоръжени сили винаги се е разглеждал като едно от най-важните завоевания на републиканския модел. В Турция, освен всичко друго, армията изпълняваше своеобразна интеграционна роля, обединявайки жители на различни райони, с различен произход и социална принадлежност, превръщайки ги в единна нация. Турските военни демонстрираха такава решителност и непримирирост по „ислямисткия въпрос”, че дори успяха да накарат министър-председателят Неджметтин Ербакан (лидер на ислямистка партия, управлявал страната през 1996-1997) сам да изгони привържениците си от армията. Военното ръководство следеше с изключително внимание опитите на неговата Партия на благоденствието (Рефах) да наложи шариатско управление в страната. Тази партия на три пъти беше забранявана от военните, или пък под техен натиск (през 1971, 1980 и 1998), макар че отново биваше възстановявана под друга име. В същото време армията се бореше и с ислямистите в собствените си редове. Но след победата на изборите през 2002 на Партията на справедливостта и развитието, чиято идеология в значителна степен се основава на принципите на исляма, и идването на власт на сегашния премиер Реджеп Тайип Ердоган, ситуацията постепенно започна да се променя. Използвайки функционираща в страната „специфична” форма на демокрация, Ердоган, без да нарушава конституцията и законите, успя значително да отслаби влиянието на военното върху турската политика, което напоследък предизвиква нараствощото безспокойство на генералитета.


Малко по-различно се формираха отношенията между армията и ислямистите в Йемен. Заемайки президентския пост през 1979, подполковник Али Абдала Салех (който до обединението през 1990 на Северен и Южен Йемен ръководеше Севера, а през септември 2006 беше преизбран за пореден петгодишен мандат) значително укрепи националната армия, която постепенно се превърна в основната опора на властта. Но след победата над левицата, станала възможна благодарение подкрепата на местните ислямски фундаменталисти от т.нар. „Ислямски фронт”, много представители на който бяха включени в наново сформираните органи на законодателната и изпълнителна власт, военните се оказаха в трудна ситуация. Те бяха принудени да предоставят на ислямистите широки възможности да разгръщат своята политическа дейност. Така, предприемайки определени мерки срещу някои ислямистки лидери, президентът Салех не действа особено активно в тази посока, опитвайки се да избегне открития сблъсък с влиятелните покровители на ислямистите сред местните племенни вождове. Изключение бяха решителните и твърди действия на властите след терористичното нападение срещу американския ескадрен миноносец в пристанището на Аден през октомври 2000. След него йеменското Министерство на вакъфите започна да назначава проповедниците в джамиите, опитвайки се да ограничи агитацията на радикалните ислямисти. Още повече, че най-активните политически фактори в страната – племената и армията – са заинтересовани от привличането на ислямистите на своя страна, като фактор, стабилизиращ политическата ситуация и способен, в определен момент, да изиграе позитивна роля за мобилизирането на масите за преодоляване изостаналостта на страната.

В Египет проникването в националната армия е основната задача на местните ислямисти от 90-те години на миналия век насам (т.е. веднага след като те успяха да се справят с тежките последици от правителствени репресии, последвали убийството на президента Садат през 1981). За това донякъде съдейства и фактът, че през този период правителството започна да провежда политика на “ислямизацията на страната отгоре”, опитвайки се така да изолира от голямата политика радикалните ислямисти и, едновременно с това, да постави под контрол дейността на умерените представители на ислямското движение. В очите на управляващите, тактиката на сближаване с “Мюсюлманските братя” бе оправдана от стремежа да бъдат удържани в определени рамки настроенията на египетската “улица”. Което бе особено важно, предвид растящото социално напрежение, породено от войната в Ирак и нерешаването на палестинския проблем. В същото време, всички опити на водачите на тази организация тя да бъде легализирана, се сблъскваха с неизменния отказ на правителството. През януари 2004 начело на “Мюсюлманските братя” застана Махди Атеф, смятан за един от най-малко консервативните лидери на организацията. Веднага след избирането си, той пое курс към сближаване с правителството.

На свой ред, самите египетски власти също се стремяха (поощрявайки т.нар. “национален диалог”) да разширят социалната база на режима и, в същото време, да установят известен контрол над ислямистката опозиция. Хосни Мубарак и най-близкото му обкръжение, изглежда, разчитаха, че след като получат депутатски места в Парламента, “братята” ще подкрепят политиката на президента, включително по отношение на приемствеността във властта. В същото време обаче, египетското правителство продържава да вижда в “Мюсюлманските братя” основния си политически съперинк и се отнася крайно сдържано към евентуалното превръщане на организацията в политическа партия.

Като цяло, египетската армия изигра доста незначителна роля в борбата с ислямските екстремисти. През 80-те и 90-те години на миналия век в Египет се наблюдаваше мощна вълна от терористични действия на религиозна почва. Само между 1991 и 1996 в резултат от тях загинаха над хиляда души. Като най-мащабната и добила широка известност акция бе опитът на ислямистите да пленят голяма група чуждестранни туристи в Луксор през 1997. Тогава загинаха 58 души. Показателно е, че по време на трагичните събития в Луксор, ролята на военните се сведе до евакуирането на 14 ранени в Кайро. Тоест, борбата с тероризма не се смяташе за непосредствена и първостепенна задача на египетската армия. Тя изпълняваше функции, свързани почти изключително с отбраната на страната. Предпазливостта на властите в тази сфера беше очевидна. Въвличането на армията в борбата с ислямистите можеше да ускори проникването на радикалните елементи в нейните редове. Както е известно, сред организаторите на убийството на Ануар Садат бяха действащ армейски полковник, както и генерал от резерва. Опитите на Хосни Мубарак да формира специални сили за борба с ислямските екстремисти нямаха особен успех. След бунта, избухнал през 1986 в няколко роти за охрана на реда, последва мащабна чистка на личния им състав, в резултат от която бяха уволнени 20 хиляди души, заподозрени, че са свързани с ислямските радикали. Убийството по време на бунта на висш офицер от специалните части, работещ под прикритие, стана възможно в резултат от заговор, вътре в самите служби. Ето защо египетските власти взеха решение за създаването на специални военни селища, опитвайки се така да предотвратят инфилтрирането на ислямистите в редовете на армията.

Паралелно с това, във военните медии бе подета кампания за делегитимирането на ислямистката идеология и нейните привърженици. В нея се правеше пряк паралел между действията на ислямистите в Алжир и на тези в Египет. Макар че армията не участваше пряко в конфликта между властите и ислямистите, редица високопоставени военни командири смятаха, че в случай на активизиране на радикалните елементи армията следва да участва в антитерористичните операции. Едновременно с това, самият режим, с решението си да предава заловените ислямисти на военен съд, даде да се разбере, че при нужда е готов да използва въоръжените сили в борбата с ислямските радикали.

Развитието на политическите процеси в Египет и в региона, като цяло, значително повлия за промяната на взаимоотношенията в триъгарника: управляващи-ислямисти-армия. Сериозният успех на “Мюсюлманските братя” на парламентарните избори в края на 2005, откри пред ислямистите нови възможности за участие в държавното управление. Ако “братята” все пак бъдат легализирани, те ще могат реално да влияят върху промените в местното законодателство, както и да издигнат собствен кандидат на бъдещите президентски избори. Което пък може радикално да промени воеонно-политическия баланс в Египет, особено предвид изострящият се проблем за смяната и приемствеността на властта.

В Сирия, активно действащото през 50-те и 60-те години на миналия век движение на “Мюсюлманските братя”, както и свързаните с него ислямистки групировки, бяха напълно разгромени в периода 1976-1982. Идването на власт на новия президент Башар Асад обаче, доведе до определени промени в отношението на новото правителство към политическия ислям. Така, Асад отмени издаденият от баща му през 1983 указ, забраняващ на ученичките и студентките на носят традиционните мюсюлмансски забрадки (хиджаб). През 2003 пък на наборните военнослужещи беше разрешено да се молят във военните лагери, което е в противоречия с цялата дотогавашна политика на сирийските власти, опитващи се да изкоренят всякакви религиозни прояви в армията. В миналото, армията демонстрираше отношението си към исляма единствено с присъствието в историческата джамия на Омеядите (по време на големите мюсюлмански празници) на някои висши сирийски военни, стоящи редом с президента.

Процесът на укрепване на политическия ислям в Сирия постави пред местните лидери въпроса за допускането на представителите на ислямското движение до участие в държавното управление. Напоследък, редица високопоставени партийни функционери изглежда смятат, че “баасистите” трябва да се сближат с ислямското движение за да повишат популярността си сред масите и най-вече сред младите сирийци. Така, според местния депутат Мохамед Хабаш, властите следва да започнат диалог с “умерените” ислямисти. Той смята, че днес около 80% от “ислямската улица” в Арабския изток са традиционалисти-консерватори, непризнаващи друга вяра, освен исляма. 20% са “реформатори”, които смятат, че “пътят към вярата в Бога не е само един” и само 1% са радикалите и екстремистите. Разногласията по този въпрос сред приближените на президента Башар Асад провокира известно напрежение както сред редовите членове на управляващата партия БААС, така и в средите на ляво-либералната опозиция. Още повече, че и сирийските ислямисти също не са единни. Сред тях има привърженици на твърдата линия, т.е. на въоръжената съпротива срещу властта. Илюстрация за което през 2004-2006 станаха многобройните сблъсъци между сирийските сили за сигурност с различни организации на войнствения ислям, като например “Джунуд аш-Шам”. По правила, управляващите се стараят да не използват редовни армейски части в борбата с ислямските екстремисти, опасявайки се от проникването на техни привърженици в редовете на войската. Основната дейност за предотвратяване на религиозния екстремизъм както и борбата с въоръжените нападения на ислямистите поета от службите за сигурност и специалните части. С нарастването не популярността на идеите на политическия ислям в арабския свят обаче, несъмнено ще се усилва тенденцията към постепенното легализиране на ислямистките движения и организации, превръщането на “умереното” им крило в част от структурите на властта, както и проникването на представителите на политическия ислям във въоръжените сили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През 70-те години на миналия век в сферата на военно-гражданските отношения и политическата власт в Близкия изток се установи определена стабилност. В това отношение ситуацията в региона силно се различаваше от предходния период на военни преврати през 50-те и 60-те години. Държавата постепенно засили контрола си на обществения живот, използвайки за целта най-разнообразни лостове за въздействие. От края на 70-те и през 80-те години обаче, в арабския свят се развиваха и редица кризисни процеси, при това както в икономическата, така и в политическата област. Във вътрешнополитическия живот на арабско-мюсюлманските държави от Близкия изток допълнително се изостриха етническите, конфесионални и други противоречия, което пък стимулира дезинтеграционните процеси в тях. През първата половина на 80-те в междуарабските отношения започнаха да доминират центробежните тенденции. Тази ситуация се оформи, до голяма степен, под въздействието на определени външни фактори: ислямската революция в Иран, провокираната от Ирак война с режима на аятоласите, както и активизирането на американската политика в региона, основаваща се на тесния съюз с Израел и безусловната му подкрепа в конфликта със съседните арабски държави. Глобализационните процеси и свързани с тях процеси на демократизация и реформи, чиито основен вектор (както и преди) се определяше от Запада, нерядко се интерпретираха от общественото съзнание в арабския свят като опит на западните държави, и най-вече на САЩ, да прекроят политичеката карта на Близкия изток, утвърждавайки доминацията си в него.

Днес, в условията на възникналия „вакуум на авторитаризма”, се очертава реална опасност за ерозия на съществуващия военно-политически баланс в региона. Тя е свързана, преди всичко, с изострянето на битката за смяна на властта, ескалацията на напрежението, поради липсата на решение на израелско-арабския конфликт и иранския проблем, опитите на ислямистите да проникват в местните армии и намесата САЩ във всички тези процеси под предлог да бъде ускорена демократизацията на региона.

През последната четвърт на ХХ и в началото на ХХІ век армията нееднократно се е намесвала в политическия живот на близтоизточните държави. И днес в общественото съзнание на повечето страни от региона тя се възприема като основния гарант за техния суверенитет и сигурност. При това ролята на армията във вътрешнополитическите процеси на различните близкоизточни страни не е еднаква и се определя най-вече от характера на управляващия режим.

По правило, въоръжените сили на арабските държави винаги са изпълнява двойнствена функция. От една страна, армията гарантира защитата на териториалната цялост на държавата и неговия суверенитет от външните заплахи. Не по-малко важна обаче е ролята и като гарант за стабилността на режима и борбата с вътрешните врагове и опозицията. В резултат от това, властта в арабските държави също се оказва в двойнствено положение. От една страна, местните лидери трябваше да си осигурят подкрепата и лоялността на военните, които в качеството си на гаранти за стабилността на режима, се сдобиха със значителна самостоятелност и политическо влияние. От друга – укрепването на политическия контрол над армията често се реализираше за сметка на нейната ефективност в условията на конвенционални бойни действия. Много редки изключения са арабските лидери успели едновременно да гарантират стабилността на властта си и външната сигурност на държавата. В същото време армиите на страните от Близкия изток се сблъскаха със много сериозни проблеми, опитвайки се да гарантират тяхната сигурност. Последният пример за това бе практическата пълната дезангажираност на ливанската армия във войната с Израел през август 2006. Тогава защитата на националния суверенитет и териториалната цялост на страната, на практика, бе поето от ислямистката съпротива в лицето на ливанския клон на Хизбула.

Напоследък в региона все по-настойчиво звучат призивите на представителите на т.нар. радикален, или политически ислям да легализират и разширят участието си в политическия живот на арабските държави. Редица идеолози на умереното ислямистко движение (като например египетският шейх Юсуф Кардауи, или лидерът на туниската ислямистка формация „Ан-Нахда” Рашид Ганучи) се опитват да приспособят исляма към изискванията на демокрацията, т.е. да го „демократизират”. В различните полюси на арабското общество реформаторското движение в исляма и неговите лозунги пораждат много сериозни съмнения в тяхната искреност, както и подозрения относно по-нататъшните намерения на ислямистите, особено ако успеят да се доберат до властта. Неслучайно през последните месеци в „светска” Турция зачестиха дискусиите за ролята на армията и взаимоотношенията между гражданските и военните власти. Като нещата не опират само до промените във висшия състав на турското военно ръководство, новите фигури в което се смятат за далеч „по-твърди и безкомпромисни” от предшествениците си. Нито пък само с процедурите на турската интеграция в ЕС и отправяните периодично от някои европейски политици обвинения, че турската армия прекалено се бърка в политиката. В продължение на предишните няколко десетилетия, но особено през последните години, турската левица очевидно губи конкуренцията на политическата сцена с представителите на политически ислям и затова не вижда никаква друга възможност да съхрани позициите си във властта, освен като се опре на армията.

В тези условия много сериозна заплаха за стабилността на военно-гражданските отношения представлява проникването на радикално настроените ислямисти в армията и появата в нея на отделни (политически) фракции. Възникването на подобни фракции, особено в ключовите подразделения на националните въоръжени сили, по прави, непосредствено предшества осъществяването на военен преврат. Като процесът става особено опасен, когато в офицерските среди се засилват войнствено ислямистките настроения. Защото така се формира необходимата идеологическа база за действия за заговорниците и се появява конкретен мотив за въоръжена акция срещу властта, независимо от големия риск за самите участници в заговора.

По правило, никога досега военните (или поне преобладаващото мнозинство от тях) не са споделяли възгледите на радикалния ислям. Което донякъде се обясняваше с това, че през 50-те и 60-те години революционните офицерски кръгове в арабските страни бяха далеч по-въприемчиви към светските идеологии. В сравнение с останалите слоеве на местното население, офицерите бяха по-добре образовани, по-често пътуваха в чужбина и затова имаха по-добра възможност да попаднат под влиянието на социалистическите и социалдемократически идеи и на техните носители. Освен това, провежданите в повечето арабски армии периодични кадрови чистки, значителна ограничаваха броя на привържениците на радикалния ислям в офицерския корпус, принуждавайки ги да търсят реализация другаде. Всички армии в региона, изключение на Иран, се стремяха да не допускат ислямисти в офицерския корпус. Още повече, че всяка грешка в този случай можеха да струват скъпо, както например в случая с египетския президент Ануар Садат, убит през 1981 от малка група военни-ислямисти по време на един военен парад. В Турция военните традиционно защитаваха светската идеология на кемализма. В Сирия път, в началото на 80-те, армията смаза с голяма жестокост бунта на въоръжената ислямистка опозиция.

В същото време армиите не винаги бяха на страната на светското начало в политиката. Така например, в Пакистан местните въоръжени сили се превърнаха в един от основните „проводници” на ислямизацията на обществото по време на управлението на покойния Зия ул-Хак и дори се формираха в значителна степен, на базата на религиозните убеждения на новобранците. Показателно е, че единствената партия, на която тогавашните власти бяха разрешили да създава свои организации в армията, бе „Джамаат и-ислами”. Все пак, страни като Пакистан и Иран, бяха изключение. Макар че, по известни политически съображения, в армиите на страните от т.нар. Голям Близак изток понякога се допускаше ограничена активност на умерените ислямисти, използвана в интерес на самата армия, чието командване изцяло я контролираше.

Светският характер на турските въоръжени сили винаги се е разглеждал като едно от най-важните завоевания на републиканския модел. В Турция, освен всичко друго, армията изпълняваше своеобразна интеграционна роля, обединявайки жители на различни райони, с различен произход и социална принадлежност, превръщайки ги в единна нация. Турските военни демонстрираха такава решителност и непримирирост по „ислямисткия въпрос”, че дори успяха да накарат министър-председателят Неджметтин Ербакан (лидер на ислямистка партия, управлявал страната през 1996-1997) сам да изгони привържениците си от армията. Военното ръководство следеше с изключително внимание опитите на неговата Партия на благоденствието (Рефах) да наложи шариатско управление в страната. Тази партия на три пъти беше забранявана от военните, или пък под техен натиск (през 1971, 1980 и 1998), макар че отново биваше възстановявана под друга име. В същото време армията се бореше и с ислямистите в собствените си редове. Но след победата на изборите през 2002 на Партията на справедливостта и развитието, чиято идеология в значителна степен се основава на принципите на исляма, и идването на власт на сегашния премиер Реджеп Тайип Ердоган, ситуацията постепенно започна да се променя. Използвайки функционираща в страната „специфична” форма на демокрация, Ердоган, без да нарушава конституцията и законите, успя значително да отслаби влиянието на военното върху турската политика, което напоследък предизвиква нараствощото безспокойство на генералитета.

През 70-те години на миналия век в сферата на военно-гражданските отношения и политическата власт в Близкия изток се установи определена стабилност. В това отношение ситуацията в региона силно се различаваше от предходния период на военни преврати през 50-те и 60-те години. Държавата постепенно засили контрола си на обществения живот, използвайки за целта най-разнообразни лостове за въздействие. От края на 70-те и през 80-те години обаче, в арабския свят се развиваха и редица кризисни процеси, при това както в икономическата, така и в политическата област. Във вътрешнополитическия живот на арабско-мюсюлманските държави от Близкия изток допълнително се изостриха етническите, конфесионални и други противоречия, което пък стимулира дезинтеграционните процеси в тях. През първата половина на 80-те в междуарабските отношения започнаха да доминират центробежните тенденции. Тази ситуация се оформи, до голяма степен, под въздействието на определени външни фактори: ислямската революция в Иран, провокираната от Ирак война с режима на аятоласите, както и активизирането на американската политика в региона, основаваща се на тесния съюз с Израел и безусловната му подкрепа в конфликта със съседните арабски държави. Глобализационните процеси и свързани с тях процеси на демократизация и реформи, чиито основен вектор (както и преди) се определяше от Запада, нерядко се интерпретираха от общественото съзнание в арабския свят като опит на западните държави, и най-вече на САЩ, да прекроят политичеката карта на Близкия изток, утвърждавайки доминацията си в него.

Днес, в условията на възникналия „вакуум на авторитаризма”, се очертава реална опасност за ерозия на съществуващия военно-политически баланс в региона. Тя е свързана, преди всичко, с изострянето на битката за смяна на властта, ескалацията на напрежението, поради липсата на решение на израелско-арабския конфликт и иранския проблем, опитите на ислямистите да проникват в местните армии и намесата САЩ във всички тези процеси под предлог да бъде ускорена демократизацията на региона.

През последната четвърт на ХХ и в началото на ХХІ век армията нееднократно се е намесвала в политическия живот на близтоизточните държави. И днес в общественото съзнание на повечето страни от региона тя се възприема като основния гарант за техния суверенитет и сигурност. При това ролята на армията във вътрешнополитическите процеси на различните близкоизточни страни не е еднаква и се определя най-вече от характера на управляващия режим.

По правило, въоръжените сили на арабските държави винаги са изпълнява двойнствена функция. От една страна, армията гарантира защитата на териториалната цялост на държавата и неговия суверенитет от външните заплахи. Не по-малко важна обаче е ролята и като гарант за стабилността на режима и борбата с вътрешните врагове и опозицията. В резултат от това, властта в арабските държави също се оказва в двойнствено положение. От една страна, местните лидери трябваше да си осигурят подкрепата и лоялността на военните, които в качеството си на гаранти за стабилността на режима, се сдобиха със значителна самостоятелност и политическо влияние. От друга – укрепването на политическия контрол над армията често се реализираше за сметка на нейната ефективност в условията на конвенционални бойни действия. Много редки изключения са арабските лидери успели едновременно да гарантират стабилността на властта си и външната сигурност на държавата. В същото време армиите на страните от Близкия изток се сблъскаха със много сериозни проблеми, опитвайки се да гарантират тяхната сигурност. Последният пример за това бе практическата пълната дезангажираност на ливанската армия във войната с Израел през август 2006. Тогава защитата на националния суверенитет и териториалната цялост на страната, на практика, бе поето от ислямистката съпротива в лицето на ливанския клон на Хизбула.

Напоследък в региона все по-настойчиво звучат призивите на представителите на т.нар. радикален, или политически ислям да легализират и разширят участието си в политическия живот на арабските държави. Редица идеолози на умереното ислямистко движение (като например египетският шейх Юсуф Кардауи, или лидерът на туниската ислямистка формация „Ан-Нахда” Рашид Ганучи) се опитват да приспособят исляма към изискванията на демокрацията, т.е. да го „демократизират”. В различните полюси на арабското общество реформаторското движение в исляма и неговите лозунги пораждат много сериозни съмнения в тяхната искреност, както и подозрения относно по-нататъшните намерения на ислямистите, особено ако успеят да се доберат до властта. Неслучайно през последните месеци в „светска” Турция зачестиха дискусиите за ролята на армията и взаимоотношенията между гражданските и военните власти. Като нещата не опират само до промените във висшия състав на турското военно ръководство, новите фигури в което се смятат за далеч „по-твърди и безкомпромисни” от предшествениците си. Нито пък само с процедурите на турската интеграция в ЕС и отправяните периодично от някои европейски политици обвинения, че турската армия прекалено се бърка в политиката. В продължение на предишните няколко десетилетия, но особено през последните години, турската левица очевидно губи конкуренцията на политическата сцена с представителите на политически ислям и затова не вижда никаква друга възможност да съхрани позициите си във властта, освен като се опре на армията.

В тези условия много сериозна заплаха за стабилността на военно-гражданските отношения представлява проникването на радикално настроените ислямисти в армията и появата в нея на отделни (политически) фракции. Възникването на подобни фракции, особено в ключовите подразделения на националните въоръжени сили, по прави, непосредствено предшества осъществяването на военен преврат. Като процесът става особено опасен, когато в офицерските среди се засилват войнствено ислямистките настроения. Защото така се формира необходимата идеологическа база за действия за заговорниците и се появява конкретен мотив за въоръжена акция срещу властта, независимо от големия риск за самите участници в заговора.

По правило, никога досега военните (или поне преобладаващото мнозинство от тях) не са споделяли възгледите на радикалния ислям. Което донякъде се обясняваше с това, че през 50-те и 60-те години революционните офицерски кръгове в арабските страни бяха далеч по-въприемчиви към светските идеологии. В сравнение с останалите слоеве на местното население, офицерите бяха по-добре образовани, по-често пътуваха в чужбина и затова имаха по-добра възможност да попаднат под влиянието на социалистическите и социалдемократически идеи и на техните носители. Освен това, провежданите в повечето арабски армии периодични кадрови чистки, значителна ограничаваха броя на привържениците на радикалния ислям в офицерския корпус, принуждавайки ги да търсят реализация другаде. Всички армии в региона, изключение на Иран, се стремяха да не допускат ислямисти в офицерския корпус. Още повече, че всяка грешка в този случай можеха да струват скъпо, както например в случая с египетския президент Ануар Садат, убит през 1981 от малка група военни-ислямисти по време на един военен парад. В Турция военните традиционно защитаваха светската идеология на кемализма. В Сирия път, в началото на 80-те, армията смаза с голяма жестокост бунта на въоръжената ислямистка опозиция.

В същото време армиите не винаги бяха на страната на светското начало в политиката. Така например, в Пакистан местните въоръжени сили се превърнаха в един от основните „проводници” на ислямизацията на обществото по време на управлението на покойния Зия ул-Хак и дори се формираха в значителна степен, на базата на религиозните убеждения на новобранците. Показателно е, че единствената партия, на която тогавашните власти бяха разрешили да създава свои организации в армията, бе „Джамаат и-ислами”. Все пак, страни като Пакистан и Иран, бяха изключение. Макар че, по известни политически съображения, в армиите на страните от т.нар. Голям Близак изток понякога се допускаше ограничена активност на умерените ислямисти, използвана в интерес на самата армия, чието командване изцяло я контролираше.

Светският характер на турските въоръжени сили винаги се е разглеждал като едно от най-важните завоевания на републиканския модел. В Турция, освен всичко друго, армията изпълняваше своеобразна интеграционна роля, обединявайки жители на различни райони, с различен произход и социална принадлежност, превръщайки ги в единна нация. Турските военни демонстрираха такава решителност и непримирирост по „ислямисткия въпрос”, че дори успяха да накарат министър-председателят Неджметтин Ербакан (лидер на ислямистка партия, управлявал страната през 1996-1997) сам да изгони привържениците си от армията. Военното ръководство следеше с изключително внимание опитите на неговата Партия на благоденствието (Рефах) да наложи шариатско управление в страната. Тази партия на три пъти беше забранявана от военните, или пък под техен натиск (през 1971, 1980 и 1998), макар че отново биваше възстановявана под друга име. В същото време армията се бореше и с ислямистите в собствените си редове. Но след победата на изборите през 2002 на Партията на справедливостта и развитието, чиято идеология в значителна степен се основава на принципите на исляма, и идването на власт на сегашния премиер Реджеп Тайип Ердоган, ситуацията постепенно започна да се променя. Използвайки функционираща в страната „специфична” форма на демокрация, Ердоган, без да нарушава конституцията и законите, успя значително да отслаби влиянието на военното върху турската политика, което напоследък предизвиква нараствощото безспокойство на генералитета.

Страница 2

Малко по-различно се формираха отношенията между армията и ислямистите в Йемен. Заемайки президентския пост през 1979, подполковник Али Абдала Салех (който до обединението през 1990 на Северен и Южен Йемен ръководеше Севера, а през септември 2006 беше преизбран за пореден петгодишен мандат) значително укрепи националната армия, която постепенно се превърна в основната опора на властта. Но след победата над левицата, станала възможна благодарение подкрепата на местните ислямски фундаменталисти от т.нар. „Ислямски фронт”, много представители на който бяха включени в наново сформираните органи на законодателната и изпълнителна власт, военните се оказаха в трудна ситуация. Те бяха принудени да предоставят на ислямистите широки възможности да разгръщат своята политическа дейност. Така, предприемайки определени мерки срещу някои ислямистки лидери, президентът Салех не действа особено активно в тази посока, опитвайки се да избегне открития сблъсък с влиятелните покровители на ислямистите сред местните племенни вождове. Изключение бяха решителните и твърди действия на властите след терористичното нападение срещу американския ескадрен миноносец в пристанището на Аден през октомври 2000. След него йеменското Министерство на вакъфите започна да назначава проповедниците в джамиите, опитвайки се да ограничи агитацията на радикалните ислямисти. Още повече, че най-активните политически фактори в страната – племената и армията – са заинтересовани от привличането на ислямистите на своя страна, като фактор, стабилизиращ политическата ситуация и способен, в определен момент, да изиграе позитивна роля за мобилизирането на масите за преодоляване изостаналостта на страната.

В Египет проникването в националната армия е основната задача на местните ислямисти от 90-те години на миналия век насам (т.е. веднага след като те успяха да се справят с тежките последици от правителствени репресии, последвали убийството на президента Садат през 1981). За това донякъде съдейства и фактът, че през този период правителството започна да провежда политика на “ислямизацията на страната отгоре”, опитвайки се така да изолира от голямата политика радикалните ислямисти и, едновременно с това, да постави под контрол дейността на умерените представители на ислямското движение. В очите на управляващите, тактиката на сближаване с “Мюсюлманските братя” бе оправдана от стремежа да бъдат удържани в определени рамки настроенията на египетската “улица”. Което бе особено важно, предвид растящото социално напрежение, породено от войната в Ирак и нерешаването на палестинския проблем. В същото време, всички опити на водачите на тази организация тя да бъде легализирана, се сблъскваха с неизменния отказ на правителството. През януари 2004 начело на “Мюсюлманските братя” застана Махди Атеф, смятан за един от най-малко консервативните лидери на организацията. Веднага след избирането си, той пое курс към сближаване с правителството.

На свой ред, самите египетски власти също се стремяха (поощрявайки т.нар. “национален диалог”) да разширят социалната база на режима и, в същото време, да установят известен контрол над ислямистката опозиция. Хосни Мубарак и най-близкото му обкръжение, изглежда, разчитаха, че след като получат депутатски места в Парламента, “братята” ще подкрепят политиката на президента, включително по отношение на приемствеността във властта. В същото време обаче, египетското правителство продържава да вижда в “Мюсюлманските братя” основния си политически съперинк и се отнася крайно сдържано към евентуалното превръщане на организацията в политическа партия.

Като цяло, египетската армия изигра доста незначителна роля в борбата с ислямските екстремисти. През 80-те и 90-те години на миналия век в Египет се наблюдаваше мощна вълна от терористични действия на религиозна почва. Само между 1991 и 1996 в резултат от тях загинаха над хиляда души. Като най-мащабната и добила широка известност акция бе опитът на ислямистите да пленят голяма група чуждестранни туристи в Луксор през 1997. Тогава загинаха 58 души. Показателно е, че по време на трагичните събития в Луксор, ролята на военните се сведе до евакуирането на 14 ранени в Кайро. Тоест, борбата с тероризма не се смяташе за непосредствена и първостепенна задача на египетската армия. Тя изпълняваше функции, свързани почти изключително с отбраната на страната. Предпазливостта на властите в тази сфера беше очевидна. Въвличането на армията в борбата с ислямистите можеше да ускори проникването на радикалните елементи в нейните редове. Както е известно, сред организаторите на убийството на Ануар Садат бяха действащ армейски полковник, както и генерал от резерва. Опитите на Хосни Мубарак да формира специални сили за борба с ислямските екстремисти нямаха особен успех. След бунта, избухнал през 1986 в няколко роти за охрана на реда, последва мащабна чистка на личния им състав, в резултат от която бяха уволнени 20 хиляди души, заподозрени, че са свързани с ислямските радикали. Убийството по време на бунта на висш офицер от специалните части, работещ под прикритие, стана възможно в резултат от заговор, вътре в самите служби. Ето защо египетските власти взеха решение за създаването на специални военни селища, опитвайки се така да предотвратят инфилтрирането на ислямистите в редовете на армията.

Паралелно с това, във военните медии бе подета кампания за делегитимирането на ислямистката идеология и нейните привърженици. В нея се правеше пряк паралел между действията на ислямистите в Алжир и на тези в Египет. Макар че армията не участваше пряко в конфликта между властите и ислямистите, редица високопоставени военни командири смятаха, че в случай на активизиране на радикалните елементи армията следва да участва в антитерористичните операции. Едновременно с това, самият режим, с решението си да предава заловените ислямисти на военен съд, даде да се разбере, че при нужда е готов да използва въоръжените сили в борбата с ислямските радикали.

Развитието на политическите процеси в Египет и в региона, като цяло, значително повлия за промяната на взаимоотношенията в триъгарника: управляващи-ислямисти-армия. Сериозният успех на “Мюсюлманските братя” на парламентарните избори в края на 2005, откри пред ислямистите нови възможности за участие в държавното управление. Ако “братята” все пак бъдат легализирани, те ще могат реално да влияят върху промените в местното законодателство, както и да издигнат собствен кандидат на бъдещите президентски избори. Което пък може радикално да промени воеонно-политическия баланс в Египет, особено предвид изострящият се проблем за смяната и приемствеността на властта.

В Сирия, активно действащото през 50-те и 60-те години на миналия век движение на “Мюсюлманските братя”, както и свързаните с него ислямистки групировки, бяха напълно разгромени в периода 1976-1982. Идването на власт на новия президент Башар Асад обаче, доведе до определени промени в отношението на новото правителство към политическия ислям. Така, Асад отмени издаденият от баща му през 1983 указ, забраняващ на ученичките и студентките на носят традиционните мюсюлмансски забрадки (хиджаб). През 2003 пък на наборните военнослужещи беше разрешено да се молят във военните лагери, което е в противоречия с цялата дотогавашна политика на сирийските власти, опитващи се да изкоренят всякакви религиозни прояви в армията. В миналото, армията демонстрираше отношението си към исляма единствено с присъствието в историческата джамия на Омеядите (по време на големите мюсюлмански празници) на някои висши сирийски военни, стоящи редом с президента.

Процесът на укрепване на политическия ислям в Сирия постави пред местните лидери въпроса за допускането на представителите на ислямското движение до участие в държавното управление. Напоследък, редица високопоставени партийни функционери изглежда смятат, че “баасистите” трябва да се сближат с ислямското движение за да повишат популярността си сред масите и най-вече сред младите сирийци. Така, според местния депутат Мохамед Хабаш, властите следва да започнат диалог с “умерените” ислямисти. Той смята, че днес около 80% от “ислямската улица” в Арабския изток са традиционалисти-консерватори, непризнаващи друга вяра, освен исляма. 20% са “реформатори”, които смятат, че “пътят към вярата в Бога не е само един” и само 1% са радикалите и екстремистите. Разногласията по този въпрос сред приближените на президента Башар Асад провокира известно напрежение както сред редовите членове на управляващата партия БААС, така и в средите на ляво-либералната опозиция. Още повече, че и сирийските ислямисти също не са единни. Сред тях има привърженици на твърдата линия, т.е. на въоръжената съпротива срещу властта. Илюстрация за което през 2004-2006 станаха многобройните сблъсъци между сирийските сили за сигурност с различни организации на войнствения ислям, като например “Джунуд аш-Шам”. По правила, управляващите се стараят да не използват редовни армейски части в борбата с ислямските екстремисти, опасявайки се от проникването на техни привърженици в редовете на войската. Основната дейност за предотвратяване на религиозния екстремизъм както и борбата с въоръжените нападения на ислямистите поета от службите за сигурност и специалните части. С нарастването не популярността на идеите на политическия ислям в арабския свят обаче, несъмнено ще се усилва тенденцията към постепенното легализиране на ислямистките движения и организации, превръщането на “умереното” им крило в част от структурите на властта, както и проникването на представителите на политическия ислям във въоръжените сили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.1 2025