16
Сря, Окт
4 New Articles

Американският план за Ирак и неговите „ирански” измерения

брой1 2007
Typography

На 10 януари 2007 президентът на САЩ Джордж Буш, в обръщение към нацията, обяви новата стратегия за действие на американските войски в Ирак. Първата стъпка към реализацията на тази стратегия е увеличаването на числеността на американските части в тази страна с 21 500 души. В Багдад ще бъдат изпратени още 17 500 бойци – пет пехотни бригади. Два батальона морска пехота (4 000 души) ще бъдат разположени в провинция Анбар, където активността на бунтовниците е най-голяма. Така общият брой на американските военни в Ирак ще достигне 153 500 души. Втория най-важен аспект на новата стратегия на САЩ е рязкото увеличаване на американското военно присъствие в целия регион. Така, в зоната на Персийския залив, се изпраща още една ударна група от самолетоносачи и се разполага свръхмодерната противоракетна и противовъздушна система “ Patriot PAC -3” .

В същото време, Пентагонът планира да поиска 99,7 млрд. долара за финансиране на военните операции в Ирак и Афганистан през настоящата 2007.

Анализаторите смятат, че инициативата на Буш може да преследва две цели. Като повечето от тях напълно изключват възможността такава цел да бъде окончателната и безусловна победа на САЩ в Ирак. Просто защото, за да я постигнат, американците би трябвало да изпратят там поне 20 пъти повече бойци, отколкото обяви президентът. Затова се разглеждат само две възможности – изтегляне или постепенна ескалация на конфликта и превръщането му в регионален.

Нека разгледаме първата възможност. За постигането на тази цел, в рамките на гарантирането на постепенното и, по възможност, максимално безболезнено изтегляне на американския военен контингент от Ирак е необходимо предварителното усилване на войските на САЩ в страната. Точно така действаха американците преди изтеглянето си от Виетнам, така постъпиха и руснаците, след като в Москва беше взето политическо решение за изтеглянето на съветските войски от Афганистан.

Има обаче една сериозна причина да не вярвам, че тъкмо този вариант ще бъде предпочетен и днес. И тя е свързана с Иран. Ясно е, че след изтеглянето на американците от Ирак, страната, по-голямата част от чието население са шиити, ще се превърне в голяма иранска провинция, пък макар и с всички външни атрибути на държавността и суверенитета (вероятно без Иракски Кюрдистан). В резултат от което Иран ще стане регионална свръхдържава. Това, на свой ред, ще промени драматично цялата геополитическа ситуация в региона, а вероятно и в света. Във всеки случай Техеран много упорито работи за реализацията на този сценарий. Ислямската република модернизира военния арсенал и армията си с невиждани досега темпове, активизира агентурата си в региона, подготвя специалните си части, включително терористи-камикадзе и продължава да развива ядрената си програма, напук на всички предупреждения на ООН. Времето работи в полза на Иран.

Това обаче е съвсем ясно и на американците. И те едва ли ще са склонни просто така да се изтеглят, подарявайки на Техеран лидерските позиции в региона. Доказателство е безпрецедентното за последните години увеличаване на военно-морската групировка в зоната на Персийския залив, както и вече споменатото по-горе инсталиране на комплексите “ Patriot ”.

Съмнително е, че ударните групи от самолетоносачи и атомните подводници ще се използват за борба с антиамериканската въоръжена съпротива в Ирак, да не говорим за ракетите „ Patriot ” , предназначени да прехващат балистични и крилати ракети, с каквито иракските бунтовници едва ли разполагат. Показателно е също неотдавнашото назначаване на адмирал Уйлям Фалън начело на Централното близкоизточно командване на САЩ, в чиято зона влизат Ирак, Афганистан и Иран, заедно с целия регион на Западна Азия. Адмиралът командваше военно-морската авиация по време на Първата война в Залива и е служил в Обединения щаб в Саудитска Арабия, т.е. отлично познава театъра на евентуалните бъдещи бойни действия.

Анализаторите подчертават и, че поисканите от Пентагона близо сто милиарда долара за 2007 е просто невъзможно да бъдат изразходвани само за борба с иракските терористи. Тези средства обаче (както финансовите, така и материалните) могат да гарантират осъществяването на ракетно-авиационен „блицкриг” против Иран, целящ унищожаването на неговата военна, индустриална, транспортна и ядрена инфраструктура. Предвид вероятността от наличието на подобен сценарий, възниква въпросът, за какво тогава е необходимо предвиденото в плана на президента Буш 21-хилядно подкрепление в Ирак. Възможният отговор е: за унищожаване или неутрализиране на въоръжените проирански сили в Ирак, както и за защита на иракско-иранската граница и предотвратяване на евентуални ответни военни акции от иранска страна, след осъществяването на американската ракетна и самолетна атака. Именно за тази цел е предназначена и системата „ Patriot ” , която може да се справи със самолетите на иранските военно-въздушни сили, както и с различните модификации на иранските ракети „земя-земя”, включително и с прословутите “ Shahab ”. Неслучайно, почти едновременно с обявената от президента нова стратегия в Ирак, Съединените щати стартираха активна дипломатическа подготовка. Така, държавният секретар Кондолиза Райс се отправи към Близкия изток, без да крие особено, че сред главните цели на едноседмичното и посещение в страните от региона е оказването на натиск върху Техеран. Тя, освен това, не изключи и възможността за американско нахлуване в Иран и Сирия, отбелязвайки, че ”всички възможности все още се дискутират”.

Изглежда САЩ се опитват да си гарантират подкрепа и да укрепят формиращият се в региона антиирански блок, в който влизат членките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив – Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ, Оман и Саудитска Арабия, плюс такива влиятелни страни като Египет и Йордания. Да не забравяме, че в сблъсъка с Иран, техен естествен съюзник е и Израел.

За това, доколко сериозни са американските намерения спрямо Иран свидетелстват думите на президента Буш, съдържащи се в януарското му обръщение: „Иран оказва материална подкрепа за нападенията срещу нашите военни в Ирак. И ние възнамеряваме да прекратим това. Ще унищожим структурите, доставящи оръжие за враговете ни в Ирак и осъществяващи подготовката им”. На практика, това означава, че САЩ смятат Иран за основната причина за неуспехите си в Ирак и отсега нататък възнамеряват да се борят именно с него. Показателно е, че практически веднага след програмното заявление на президента, американските части окупираха иранското представителство (т.нар. Бюро за връзки) в столицата на Иракски Кюрдистан – Ербил и арестуваха шестима негови служители (по-късно един от иранците беше освободен). Охраната на бюрото беше разоръжена, а всички компютри и и цялата документация – конфискувани.

Според американците, предварителното разследване сочи, че петимата иранци, арестувани в Ербил, са бойци от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР), изпълняващи задача по оказване на подкрепа за местните бунтовници. Смята се, че става дума за командоси от специалните ирански части „Кодс”, които са ударния юмрук на КСИР. Според Вашингтон, именно „Кодс” са прехвърляли финансови средства, взривни вещества и оръжие за дестабилизирането на сегашното иракско правителство и нападенията срещу американските части. В тази връзка, съветникът по националната сигурност на Белия дом Стивън Хъдли не изключи възможността за провеждането на акция и на иранска територия за да бъдат пресечени непрекъснатите гранични нарушения.

Завземането на иранското представителство, осъществено със знанието на президента, изцяло се вписва в новата антииранска кампания, подета от САЩ. Неслучайно, наскоро Джордж Буш подчерта, че „всеки иранец, арестуван в Ирак ще си има работа не с иракските власти, а със САЩ”.

Тезите, изложени от президента, бяха подкрепени и от държавния секретар Кондолиза Райс, според която: „Ние възнамеряваме да пресечем дейността, която не само застрашава живота на американските войници, но и дестабилизира ситуацията в Ирак... Не искам да спекулирам с това, какви точно операции ще осъществят САЩ, но ще видите, че не възнамеряваме просто да стоим настрана и да позволим подобни действия да продължат”. Според нея, САЩ са настроени решително да прекратят „агресията на Иран в региона”. Последното се потвърждава и от изказването на анализатора от телевизия NBC Тим Расърт, който след срещата си с президента Буш отбеляза, че: „Сред висшите служители в Белия дом доминира убеждението, че Иран скоро ще се превърне в основния въпрос, както за Америка, така и за света, и този въпрос ще бъде поставен съвсем остро”.

Според повечето западни медии, бившият държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд и American Enterprise Institute (АЕІ) вече са разработили стратегия за смяна на режима в Иран, която не включва нахлуване по суша, а набляга на въздушните удари. Като вероятен предлог за военните действия ще стане ядрената програма на Техеран. Според азербайджанския политолог Фикрет Садъков, „първата стъпка в тази посока е приемането на известната резолюция на Съвета за сигурност на ООН, която, все пак беше смекчена по настояване на Русия. Очаквам по-нататък приемането на още по-сериозен документ, след което ще последват и практическите действия на американците, първо срещу Иран, а после и срещу Сирия”.


 

Впрочем, и самите иранци дават достатъчно поводи за подобни прогнози. Те с демонстративно спокойствие открито игнорират резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, продължавайки да изграждат инфраструктурата за ядреното си производство с двойно предназначение. Наскоро, официалния представител на иранското правителство Голам Хюсеин Елхам обяви, че страната му възнамерява още през март 2007 (21 март е персийската нова година) да изпълни плана за създаването на каскада от три хиляди центрофуги за обогатяване на уран. „Ние целим производството на атомно гориво, а за целта са ни необходими повече от три хиляди центрофуги” – отбеляза той.

Едва ли обаче, прогнозираните въздушни удари срещу Иран ще се ограничат с атаките срещу няколкото му ядрени обекти. Военните действия вероятно ще целят да намалят до минимум способността на иранците за ответни действия, като за това ще бъдат използвани бомбардировачи, ракети, изстрелвани от сушата или от корабите, които трябва да разрушат около 10 хиляди предварително набелязани цели още в първия ден на войната, както и специални части, които ще трябва да доунищожат всичко, което е останало.

Съгласно плана на Ръмсфелд и АЕІ, след нанасянето на този удар, САЩ ще подкрепят смяната на режима, като целта е аятоласите да бъдат заменени с хора от иранските провинции. Напоследък американското и британското правителства открито подкрепят коалицията от организации, обявяваща се за федерализацията на Иран. Мнозина във Вашингтон смятат, че в резултат от ликвидирането на икономическата инфраструктура, Техеран ще бъде принуден, независимо кой точно дойде на власт, да се концентрира изключително върху вътрешните си проблеми. Което пък ще го лиши от възможност да влияе върху ситуацията в Ирак (и не само там, разбира се).

Повечето наблюдатели твърдят, че сегашната антииранска реторика на американското ръководство, както и демонстрациите на военна мощ, целят само сплашването на Техеран. Но, ако действително е така, американците очевидно бъркат. Тотално идеологизираният режим на радикалните ислямисти, готови да хвърлят стотици хиляди иранци в битката срещу „Големия Сатана” и да ги жертват (както беше по време на иранско-иракската война през 1980-1988), не се страхува от войната и смъртта. Нещо повече, психологическият натиск върху Иран, оказван му днес от САЩ, идеално устройва президента Махмуд Ахмадинеджад и неговите привърженици. След като загуби изборите през декември 2006, сега той получава шанс до повиши рейтинга си в страната, доказвайки се като лидер на иранската нация и безстрашен патриот, защитаващ родината си от „империалистическата и ционистката заплаха”. Впрочем, във Вашингтон със сигурност са наясно с това.

Какво би могло да откаже Джордж Буш от война с Иран? Може би опозиционното демократично мнозинство в Конгреса? Или пък масовите антивоенни настроения в САЩ? Едва ли.

Само четири дни след като обяви ескалацията на американското военно присъствие в Ирак, президентът стартира мащабна политическа кампания в защита на правото си да реализира своя нов стратегически план в тази страна. В тази връзка, той заяви: „Конгресът може да се опита да ме спре, но аз разполагам с пълномощията да вземам решения и възнамерявам да ги използвам”. Веднага след това, вицепрезидентът Дик Чейни поясни на широката публика, че: „Буш е главнокомандващ на въоръжените сили. Той взема най-отговорните решения, той решава кога и как да се използва американската армия. И, без всякакво съмнение, Конгресът не може да води война”.

Действително, двете противопоставящи се страни са готови за решителни действия. Ахмадинеджад не остава пасивен – той не само продължава усилено да милитаризира страната си и мощно се е устремил към статута на ядрена държава, но и активно участва във формирането на нов антиамерикански „интернационал”, при това разполагащ с големи финансови средства. Така, по време на януарското си посещение в Латинска Америка, иранският президент се обяви за създаването на антиамерикански съюз между Иран и „революционните държави от Латинска Америка”. В основата му е създаденият на 13 януари от Ахмадинеджад и венецуелския президент Уго Чавес Фонд за противодействие на политиката на САЩ. Каракас и Техеран се споразумяха да отделят два милиарда долара за финансирането на всевъзможни инициативи, ерозиращи американските позиции в света. Безспорно силен ход на иранския фанатик в битката му с „Големия Сатана”.

Така, благодарение усилията и на двете страни, ескалацията на напрежението между Съединените щати и Иран нараства с всеки изминал ден.

Антииранската коалиция в Близкия изток

В средата на януари 2007 държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс посети за пореден път Близкия изток. По време на срещите и там се очертаха няколко важни насоки на американската външна политика в региона. Самото посещение бе предшествано от заявлението на Райс пред Комисията по външната политика на Сената, в което тя даде да се разбере, че Белият дом не възнамерява да следва препоръките на Комисията Бейкър-Хамилтън, или поне онези от тях, които са свързани с необходимостта от привличането на Сирия и Иран в решаването на проблемите на сигурността и стабилността в Ирак. Държавният секретар отбеляза, че „сирийците и иранците поставят определена цена за помощта си в Ирак, която САЩ не възнамеряват на плащат”. Всъщност, ставаше дума за това, че Техеран разчита да получи срещу помощта си в решаването на иракския въпрос, прекратяване на американските нападки срещу иранската ядрена програма. Сирия пък се надява, че Вашингтон ще се откаже от твърдото си намерение да изясни докрай случай с убийството на ливанския президент Рафик Харири, предаден на международния съд. Райс определи тези предложения като „шантаж” и декларира, че САЩ няма да сключат подобна съмнителна сделка. Нещо повече, тя потвърди пред журналистите, че американската армия може да нанесе военен удар по Иран и Сирия за да прекрати подкрепата им за иракските бунтовници. Очертавайки общата ситуация в Близкия изток, Райс отбеляза, че там в момента си противостоят умерените и екстремистките сили, като причисли към първите Йордания, Ливан, Ирак, Египет, палестинския президент Махмуд Абас, Саудитска Арабия и арабските страни от Персийския залив, а към вторите – Сирия, Иран, Хамас и Хизбула.

Веднага след това Кондолиза Райс замина за Близкия изток. Официално бе обявено, че посещението и там има „опознавателен характер”, но истината е, че зад тази дипломатична формулировка стоеше разбираемият стремеж на САЩ да „опипат почвата” за формирането на нов алианс в Близкия изток, с подчертано антисирийска и, в още по-голяма степен, антииранска насоченост. Сегашните трудности в Ирак, породени от невъзможността да бъде разрешен сложния възел от проблеми, както и растящата роля на Техеран в региона, тласкат Америка към търсене на съюзници срещу Иран.

Всъщност, истинската цел на посещението на държавния секретар на САЩ в Ирак окончателно стана ясна в последния ден на пребиваването и в Близкия изток. На 16 януари, Кондолиза Райс се появи в Кувейт, където се срещна с външните министри на арабските държави от Залива (Саудитска Арабия, Кувейт, Оман, ОАЕ, Бахрейн и Катар), Йордания и Египет. Срещата на т.нар. група „6+2” с Райс бе посветена на иракския проблем и усилването на иранското влияние в региона. Опасенията на всички тези арабски (сунитски) държави от очертаващата се ситуация, в която амбициите на Иран ще продължат на нарастват (особено в ядрената област), могат да бъдат използвани за формирането на евентуален съюз между САЩ и членките на групата „6+2”. Към него вероятно ще се присъедини и палестинският президент Абас, който със сигурност не желае усилването на Иран, тъй като то би означавало и усилване на съперниците му от Хамас (и, съответно, отслабване на собствената му организация Фатах). Не може да се изключи и присъединяването на Израел към този алианс, ако не формално, то със сигурност де факто, тъй като, както подчертах по-горе, Иран заплашва самото съществуване на еврейската държава. Още повече, че по отношение на иранците, позициите на Израел и арабските сунитски държави са близки – те се опасяват от Техеран и са склонни да подкрепят американска акция срещу него.

В хода на срещата в Кувейт, групата „6+2” одобри целите на новата американска стратегия в Ирак, включваща продължаване на натиска срещу въоръжените шиитски групировки, въпреки колебанията по този въпрос на иракския министър-председател Нури ал-Малики, който, според повечето членки на групата, действа в интерес на Иран.

Според френския вестник “ Льо Монд”, арабските държави са се оказали „притиснати между американския чук и иранската наковалня”. Тъкмо на това ще разчита и Вашингтон, опитвайки се да формира нова коалиция с участието на арабските страни от Залива, Йордания и Египет, като към нея могат да се присъединят Палестинската администрация и (неофициално) Израел. Кондолиза Райс успя да сплоти около САЩ колебаещите се до този момент арабски държави, които днес изглеждат склонни да подкрепят американците за решаването на проблемите със сигурността и стабилността в Ирак, най-малкото защото в противен случай Иран неимоверно би укрепил позициите си в региона - нещо,което те със сигурност не биха искали да се случи. Налице е началото на формиране на съюз (макар и не де-юре, а де-факто) между арабските сунитски държави и Израел Очевидно лидерите на въпросните държави са стигнали до извода, че не Израел, а Иран представлява по-сериозната заплаха за мира и стабилността в Близкия изток, или поне за стабилността на собствените им режими.

Новата американска стратегия в Ирак допълнително нажежава обстановката не само в региона на Близкия и Средния изток, като цяло, но най-вече около Иран. Сблъсъкът между САЩ и Иран изглежда все по-реален. Той обаче може да провокира истински взрив в региона, чиято ударна вълна ще засегне не само Ирак и Иран, а вероятно ще залее Кюрдистан (т.е. Иран, Турция, Сирия) и арабските държави от Персийския залив. Днес световният център за добив на петрол и природен газ е силно застрашен, което означава че е застрашена и световната икономика. Неслучайно британският „ Financial Times ” реагира необичайно рязко на новия стратегически план на Буш, определяйки го като „скок към катастрофата в Ирак и Близкия изток”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

На 10 януари 2007 президентът на САЩ Джордж Буш, в обръщение към нацията, обяви новата стратегия за действие на американските войски в Ирак. Първата стъпка към реализацията на тази стратегия е увеличаването на числеността на американските части в тази страна с 21 500 души. В Багдад ще бъдат изпратени още 17 500 бойци – пет пехотни бригади. Два батальона морска пехота (4 000 души) ще бъдат разположени в провинция Анбар, където активността на бунтовниците е най-голяма. Така общият брой на американските военни в Ирак ще достигне 153 500 души. Втория най-важен аспект на новата стратегия на САЩ е рязкото увеличаване на американското военно присъствие в целия регион. Така, в зоната на Персийския залив, се изпраща още една ударна група от самолетоносачи и се разполага свръхмодерната противоракетна и противовъздушна система “ Patriot PAC -3” .

В същото време, Пентагонът планира да поиска 99,7 млрд. долара за финансиране на военните операции в Ирак и Афганистан през настоящата 2007.

Анализаторите смятат, че инициативата на Буш може да преследва две цели. Като повечето от тях напълно изключват възможността такава цел да бъде окончателната и безусловна победа на САЩ в Ирак. Просто защото, за да я постигнат, американците би трябвало да изпратят там поне 20 пъти повече бойци, отколкото обяви президентът. Затова се разглеждат само две възможности – изтегляне или постепенна ескалация на конфликта и превръщането му в регионален.

Нека разгледаме първата възможност. За постигането на тази цел, в рамките на гарантирането на постепенното и, по възможност, максимално безболезнено изтегляне на американския военен контингент от Ирак е необходимо предварителното усилване на войските на САЩ в страната. Точно така действаха американците преди изтеглянето си от Виетнам, така постъпиха и руснаците, след като в Москва беше взето политическо решение за изтеглянето на съветските войски от Афганистан.

Има обаче една сериозна причина да не вярвам, че тъкмо този вариант ще бъде предпочетен и днес. И тя е свързана с Иран. Ясно е, че след изтеглянето на американците от Ирак, страната, по-голямата част от чието население са шиити, ще се превърне в голяма иранска провинция, пък макар и с всички външни атрибути на държавността и суверенитета (вероятно без Иракски Кюрдистан). В резултат от което Иран ще стане регионална свръхдържава. Това, на свой ред, ще промени драматично цялата геополитическа ситуация в региона, а вероятно и в света. Във всеки случай Техеран много упорито работи за реализацията на този сценарий. Ислямската република модернизира военния арсенал и армията си с невиждани досега темпове, активизира агентурата си в региона, подготвя специалните си части, включително терористи-камикадзе и продължава да развива ядрената си програма, напук на всички предупреждения на ООН. Времето работи в полза на Иран.

Това обаче е съвсем ясно и на американците. И те едва ли ще са склонни просто така да се изтеглят, подарявайки на Техеран лидерските позиции в региона. Доказателство е безпрецедентното за последните години увеличаване на военно-морската групировка в зоната на Персийския залив, както и вече споменатото по-горе инсталиране на комплексите “ Patriot ”.

Съмнително е, че ударните групи от самолетоносачи и атомните подводници ще се използват за борба с антиамериканската въоръжена съпротива в Ирак, да не говорим за ракетите „ Patriot ” , предназначени да прехващат балистични и крилати ракети, с каквито иракските бунтовници едва ли разполагат. Показателно е също неотдавнашото назначаване на адмирал Уйлям Фалън начело на Централното близкоизточно командване на САЩ, в чиято зона влизат Ирак, Афганистан и Иран, заедно с целия регион на Западна Азия. Адмиралът командваше военно-морската авиация по време на Първата война в Залива и е служил в Обединения щаб в Саудитска Арабия, т.е. отлично познава театъра на евентуалните бъдещи бойни действия.

Анализаторите подчертават и, че поисканите от Пентагона близо сто милиарда долара за 2007 е просто невъзможно да бъдат изразходвани само за борба с иракските терористи. Тези средства обаче (както финансовите, така и материалните) могат да гарантират осъществяването на ракетно-авиационен „блицкриг” против Иран, целящ унищожаването на неговата военна, индустриална, транспортна и ядрена инфраструктура. Предвид вероятността от наличието на подобен сценарий, възниква въпросът, за какво тогава е необходимо предвиденото в плана на президента Буш 21-хилядно подкрепление в Ирак. Възможният отговор е: за унищожаване или неутрализиране на въоръжените проирански сили в Ирак, както и за защита на иракско-иранската граница и предотвратяване на евентуални ответни военни акции от иранска страна, след осъществяването на американската ракетна и самолетна атака. Именно за тази цел е предназначена и системата „ Patriot ” , която може да се справи със самолетите на иранските военно-въздушни сили, както и с различните модификации на иранските ракети „земя-земя”, включително и с прословутите “ Shahab ”. Неслучайно, почти едновременно с обявената от президента нова стратегия в Ирак, Съединените щати стартираха активна дипломатическа подготовка. Така, държавният секретар Кондолиза Райс се отправи към Близкия изток, без да крие особено, че сред главните цели на едноседмичното и посещение в страните от региона е оказването на натиск върху Техеран. Тя, освен това, не изключи и възможността за американско нахлуване в Иран и Сирия, отбелязвайки, че ”всички възможности все още се дискутират”.

Изглежда САЩ се опитват да си гарантират подкрепа и да укрепят формиращият се в региона антиирански блок, в който влизат членките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив – Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ, Оман и Саудитска Арабия, плюс такива влиятелни страни като Египет и Йордания. Да не забравяме, че в сблъсъка с Иран, техен естествен съюзник е и Израел.

За това, доколко сериозни са американските намерения спрямо Иран свидетелстват думите на президента Буш, съдържащи се в януарското му обръщение: „Иран оказва материална подкрепа за нападенията срещу нашите военни в Ирак. И ние възнамеряваме да прекратим това. Ще унищожим структурите, доставящи оръжие за враговете ни в Ирак и осъществяващи подготовката им”. На практика, това означава, че САЩ смятат Иран за основната причина за неуспехите си в Ирак и отсега нататък възнамеряват да се борят именно с него. Показателно е, че практически веднага след програмното заявление на президента, американските части окупираха иранското представителство (т.нар. Бюро за връзки) в столицата на Иракски Кюрдистан – Ербил и арестуваха шестима негови служители (по-късно един от иранците беше освободен). Охраната на бюрото беше разоръжена, а всички компютри и и цялата документация – конфискувани.

Според американците, предварителното разследване сочи, че петимата иранци, арестувани в Ербил, са бойци от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР), изпълняващи задача по оказване на подкрепа за местните бунтовници. Смята се, че става дума за командоси от специалните ирански части „Кодс”, които са ударния юмрук на КСИР. Според Вашингтон, именно „Кодс” са прехвърляли финансови средства, взривни вещества и оръжие за дестабилизирането на сегашното иракско правителство и нападенията срещу американските части. В тази връзка, съветникът по националната сигурност на Белия дом Стивън Хъдли не изключи възможността за провеждането на акция и на иранска територия за да бъдат пресечени непрекъснатите гранични нарушения.

Завземането на иранското представителство, осъществено със знанието на президента, изцяло се вписва в новата антииранска кампания, подета от САЩ. Неслучайно, наскоро Джордж Буш подчерта, че „всеки иранец, арестуван в Ирак ще си има работа не с иракските власти, а със САЩ”.

Тезите, изложени от президента, бяха подкрепени и от държавния секретар Кондолиза Райс, според която: „Ние възнамеряваме да пресечем дейността, която не само застрашава живота на американските войници, но и дестабилизира ситуацията в Ирак... Не искам да спекулирам с това, какви точно операции ще осъществят САЩ, но ще видите, че не възнамеряваме просто да стоим настрана и да позволим подобни действия да продължат”. Според нея, САЩ са настроени решително да прекратят „агресията на Иран в региона”. Последното се потвърждава и от изказването на анализатора от телевизия NBC Тим Расърт, който след срещата си с президента Буш отбеляза, че: „Сред висшите служители в Белия дом доминира убеждението, че Иран скоро ще се превърне в основния въпрос, както за Америка, така и за света, и този въпрос ще бъде поставен съвсем остро”.

Според повечето западни медии, бившият държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд и American Enterprise Institute (АЕІ) вече са разработили стратегия за смяна на режима в Иран, която не включва нахлуване по суша, а набляга на въздушните удари. Като вероятен предлог за военните действия ще стане ядрената програма на Техеран. Според азербайджанския политолог Фикрет Садъков, „първата стъпка в тази посока е приемането на известната резолюция на Съвета за сигурност на ООН, която, все пак беше смекчена по настояване на Русия. Очаквам по-нататък приемането на още по-сериозен документ, след което ще последват и практическите действия на американците, първо срещу Иран, а после и срещу Сирия”.

На 10 януари 2007 президентът на САЩ Джордж Буш, в обръщение към нацията, обяви новата стратегия за действие на американските войски в Ирак. Първата стъпка към реализацията на тази стратегия е увеличаването на числеността на американските части в тази страна с 21 500 души. В Багдад ще бъдат изпратени още 17 500 бойци – пет пехотни бригади. Два батальона морска пехота (4 000 души) ще бъдат разположени в провинция Анбар, където активността на бунтовниците е най-голяма. Така общият брой на американските военни в Ирак ще достигне 153 500 души. Втория най-важен аспект на новата стратегия на САЩ е рязкото увеличаване на американското военно присъствие в целия регион. Така, в зоната на Персийския залив, се изпраща още една ударна група от самолетоносачи и се разполага свръхмодерната противоракетна и противовъздушна система “ Patriot PAC -3” .

В същото време, Пентагонът планира да поиска 99,7 млрд. долара за финансиране на военните операции в Ирак и Афганистан през настоящата 2007.

Анализаторите смятат, че инициативата на Буш може да преследва две цели. Като повечето от тях напълно изключват възможността такава цел да бъде окончателната и безусловна победа на САЩ в Ирак. Просто защото, за да я постигнат, американците би трябвало да изпратят там поне 20 пъти повече бойци, отколкото обяви президентът. Затова се разглеждат само две възможности – изтегляне или постепенна ескалация на конфликта и превръщането му в регионален.

Нека разгледаме първата възможност. За постигането на тази цел, в рамките на гарантирането на постепенното и, по възможност, максимално безболезнено изтегляне на американския военен контингент от Ирак е необходимо предварителното усилване на войските на САЩ в страната. Точно така действаха американците преди изтеглянето си от Виетнам, така постъпиха и руснаците, след като в Москва беше взето политическо решение за изтеглянето на съветските войски от Афганистан.

Има обаче една сериозна причина да не вярвам, че тъкмо този вариант ще бъде предпочетен и днес. И тя е свързана с Иран. Ясно е, че след изтеглянето на американците от Ирак, страната, по-голямата част от чието население са шиити, ще се превърне в голяма иранска провинция, пък макар и с всички външни атрибути на държавността и суверенитета (вероятно без Иракски Кюрдистан). В резултат от което Иран ще стане регионална свръхдържава. Това, на свой ред, ще промени драматично цялата геополитическа ситуация в региона, а вероятно и в света. Във всеки случай Техеран много упорито работи за реализацията на този сценарий. Ислямската република модернизира военния арсенал и армията си с невиждани досега темпове, активизира агентурата си в региона, подготвя специалните си части, включително терористи-камикадзе и продължава да развива ядрената си програма, напук на всички предупреждения на ООН. Времето работи в полза на Иран.

Това обаче е съвсем ясно и на американците. И те едва ли ще са склонни просто така да се изтеглят, подарявайки на Техеран лидерските позиции в региона. Доказателство е безпрецедентното за последните години увеличаване на военно-морската групировка в зоната на Персийския залив, както и вече споменатото по-горе инсталиране на комплексите “ Patriot ”.

Съмнително е, че ударните групи от самолетоносачи и атомните подводници ще се използват за борба с антиамериканската въоръжена съпротива в Ирак, да не говорим за ракетите „ Patriot ” , предназначени да прехващат балистични и крилати ракети, с каквито иракските бунтовници едва ли разполагат. Показателно е също неотдавнашото назначаване на адмирал Уйлям Фалън начело на Централното близкоизточно командване на САЩ, в чиято зона влизат Ирак, Афганистан и Иран, заедно с целия регион на Западна Азия. Адмиралът командваше военно-морската авиация по време на Първата война в Залива и е служил в Обединения щаб в Саудитска Арабия, т.е. отлично познава театъра на евентуалните бъдещи бойни действия.

Анализаторите подчертават и, че поисканите от Пентагона близо сто милиарда долара за 2007 е просто невъзможно да бъдат изразходвани само за борба с иракските терористи. Тези средства обаче (както финансовите, така и материалните) могат да гарантират осъществяването на ракетно-авиационен „блицкриг” против Иран, целящ унищожаването на неговата военна, индустриална, транспортна и ядрена инфраструктура. Предвид вероятността от наличието на подобен сценарий, възниква въпросът, за какво тогава е необходимо предвиденото в плана на президента Буш 21-хилядно подкрепление в Ирак. Възможният отговор е: за унищожаване или неутрализиране на въоръжените проирански сили в Ирак, както и за защита на иракско-иранската граница и предотвратяване на евентуални ответни военни акции от иранска страна, след осъществяването на американската ракетна и самолетна атака. Именно за тази цел е предназначена и системата „ Patriot ” , която може да се справи със самолетите на иранските военно-въздушни сили, както и с различните модификации на иранските ракети „земя-земя”, включително и с прословутите “ Shahab ”. Неслучайно, почти едновременно с обявената от президента нова стратегия в Ирак, Съединените щати стартираха активна дипломатическа подготовка. Така, държавният секретар Кондолиза Райс се отправи към Близкия изток, без да крие особено, че сред главните цели на едноседмичното и посещение в страните от региона е оказването на натиск върху Техеран. Тя, освен това, не изключи и възможността за американско нахлуване в Иран и Сирия, отбелязвайки, че ”всички възможности все още се дискутират”.

Изглежда САЩ се опитват да си гарантират подкрепа и да укрепят формиращият се в региона антиирански блок, в който влизат членките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив – Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ, Оман и Саудитска Арабия, плюс такива влиятелни страни като Египет и Йордания. Да не забравяме, че в сблъсъка с Иран, техен естествен съюзник е и Израел.

За това, доколко сериозни са американските намерения спрямо Иран свидетелстват думите на президента Буш, съдържащи се в януарското му обръщение: „Иран оказва материална подкрепа за нападенията срещу нашите военни в Ирак. И ние възнамеряваме да прекратим това. Ще унищожим структурите, доставящи оръжие за враговете ни в Ирак и осъществяващи подготовката им”. На практика, това означава, че САЩ смятат Иран за основната причина за неуспехите си в Ирак и отсега нататък възнамеряват да се борят именно с него. Показателно е, че практически веднага след програмното заявление на президента, американските части окупираха иранското представителство (т.нар. Бюро за връзки) в столицата на Иракски Кюрдистан – Ербил и арестуваха шестима негови служители (по-късно един от иранците беше освободен). Охраната на бюрото беше разоръжена, а всички компютри и и цялата документация – конфискувани.

Според американците, предварителното разследване сочи, че петимата иранци, арестувани в Ербил, са бойци от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР), изпълняващи задача по оказване на подкрепа за местните бунтовници. Смята се, че става дума за командоси от специалните ирански части „Кодс”, които са ударния юмрук на КСИР. Според Вашингтон, именно „Кодс” са прехвърляли финансови средства, взривни вещества и оръжие за дестабилизирането на сегашното иракско правителство и нападенията срещу американските части. В тази връзка, съветникът по националната сигурност на Белия дом Стивън Хъдли не изключи възможността за провеждането на акция и на иранска територия за да бъдат пресечени непрекъснатите гранични нарушения.

Завземането на иранското представителство, осъществено със знанието на президента, изцяло се вписва в новата антииранска кампания, подета от САЩ. Неслучайно, наскоро Джордж Буш подчерта, че „всеки иранец, арестуван в Ирак ще си има работа не с иракските власти, а със САЩ”.

Тезите, изложени от президента, бяха подкрепени и от държавния секретар Кондолиза Райс, според която: „Ние възнамеряваме да пресечем дейността, която не само застрашава живота на американските войници, но и дестабилизира ситуацията в Ирак... Не искам да спекулирам с това, какви точно операции ще осъществят САЩ, но ще видите, че не възнамеряваме просто да стоим настрана и да позволим подобни действия да продължат”. Според нея, САЩ са настроени решително да прекратят „агресията на Иран в региона”. Последното се потвърждава и от изказването на анализатора от телевизия NBC Тим Расърт, който след срещата си с президента Буш отбеляза, че: „Сред висшите служители в Белия дом доминира убеждението, че Иран скоро ще се превърне в основния въпрос, както за Америка, така и за света, и този въпрос ще бъде поставен съвсем остро”.

Според повечето западни медии, бившият държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд и American Enterprise Institute (АЕІ) вече са разработили стратегия за смяна на режима в Иран, която не включва нахлуване по суша, а набляга на въздушните удари. Като вероятен предлог за военните действия ще стане ядрената програма на Техеран. Според азербайджанския политолог Фикрет Садъков, „първата стъпка в тази посока е приемането на известната резолюция на Съвета за сигурност на ООН, която, все пак беше смекчена по настояване на Русия. Очаквам по-нататък приемането на още по-сериозен документ, след което ще последват и практическите действия на американците, първо срещу Иран, а после и срещу Сирия”.

Страница 2

 

Впрочем, и самите иранци дават достатъчно поводи за подобни прогнози. Те с демонстративно спокойствие открито игнорират резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, продължавайки да изграждат инфраструктурата за ядреното си производство с двойно предназначение. Наскоро, официалния представител на иранското правителство Голам Хюсеин Елхам обяви, че страната му възнамерява още през март 2007 (21 март е персийската нова година) да изпълни плана за създаването на каскада от три хиляди центрофуги за обогатяване на уран. „Ние целим производството на атомно гориво, а за целта са ни необходими повече от три хиляди центрофуги” – отбеляза той.

Едва ли обаче, прогнозираните въздушни удари срещу Иран ще се ограничат с атаките срещу няколкото му ядрени обекти. Военните действия вероятно ще целят да намалят до минимум способността на иранците за ответни действия, като за това ще бъдат използвани бомбардировачи, ракети, изстрелвани от сушата или от корабите, които трябва да разрушат около 10 хиляди предварително набелязани цели още в първия ден на войната, както и специални части, които ще трябва да доунищожат всичко, което е останало.

Съгласно плана на Ръмсфелд и АЕІ, след нанасянето на този удар, САЩ ще подкрепят смяната на режима, като целта е аятоласите да бъдат заменени с хора от иранските провинции. Напоследък американското и британското правителства открито подкрепят коалицията от организации, обявяваща се за федерализацията на Иран. Мнозина във Вашингтон смятат, че в резултат от ликвидирането на икономическата инфраструктура, Техеран ще бъде принуден, независимо кой точно дойде на власт, да се концентрира изключително върху вътрешните си проблеми. Което пък ще го лиши от възможност да влияе върху ситуацията в Ирак (и не само там, разбира се).

Повечето наблюдатели твърдят, че сегашната антииранска реторика на американското ръководство, както и демонстрациите на военна мощ, целят само сплашването на Техеран. Но, ако действително е така, американците очевидно бъркат. Тотално идеологизираният режим на радикалните ислямисти, готови да хвърлят стотици хиляди иранци в битката срещу „Големия Сатана” и да ги жертват (както беше по време на иранско-иракската война през 1980-1988), не се страхува от войната и смъртта. Нещо повече, психологическият натиск върху Иран, оказван му днес от САЩ, идеално устройва президента Махмуд Ахмадинеджад и неговите привърженици. След като загуби изборите през декември 2006, сега той получава шанс до повиши рейтинга си в страната, доказвайки се като лидер на иранската нация и безстрашен патриот, защитаващ родината си от „империалистическата и ционистката заплаха”. Впрочем, във Вашингтон със сигурност са наясно с това.

Какво би могло да откаже Джордж Буш от война с Иран? Може би опозиционното демократично мнозинство в Конгреса? Или пък масовите антивоенни настроения в САЩ? Едва ли.

Само четири дни след като обяви ескалацията на американското военно присъствие в Ирак, президентът стартира мащабна политическа кампания в защита на правото си да реализира своя нов стратегически план в тази страна. В тази връзка, той заяви: „Конгресът може да се опита да ме спре, но аз разполагам с пълномощията да вземам решения и възнамерявам да ги използвам”. Веднага след това, вицепрезидентът Дик Чейни поясни на широката публика, че: „Буш е главнокомандващ на въоръжените сили. Той взема най-отговорните решения, той решава кога и как да се използва американската армия. И, без всякакво съмнение, Конгресът не може да води война”.

Действително, двете противопоставящи се страни са готови за решителни действия. Ахмадинеджад не остава пасивен – той не само продължава усилено да милитаризира страната си и мощно се е устремил към статута на ядрена държава, но и активно участва във формирането на нов антиамерикански „интернационал”, при това разполагащ с големи финансови средства. Така, по време на януарското си посещение в Латинска Америка, иранският президент се обяви за създаването на антиамерикански съюз между Иран и „революционните държави от Латинска Америка”. В основата му е създаденият на 13 януари от Ахмадинеджад и венецуелския президент Уго Чавес Фонд за противодействие на политиката на САЩ. Каракас и Техеран се споразумяха да отделят два милиарда долара за финансирането на всевъзможни инициативи, ерозиращи американските позиции в света. Безспорно силен ход на иранския фанатик в битката му с „Големия Сатана”.

Така, благодарение усилията и на двете страни, ескалацията на напрежението между Съединените щати и Иран нараства с всеки изминал ден.

Антииранската коалиция в Близкия изток

В средата на януари 2007 държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс посети за пореден път Близкия изток. По време на срещите и там се очертаха няколко важни насоки на американската външна политика в региона. Самото посещение бе предшествано от заявлението на Райс пред Комисията по външната политика на Сената, в което тя даде да се разбере, че Белият дом не възнамерява да следва препоръките на Комисията Бейкър-Хамилтън, или поне онези от тях, които са свързани с необходимостта от привличането на Сирия и Иран в решаването на проблемите на сигурността и стабилността в Ирак. Държавният секретар отбеляза, че „сирийците и иранците поставят определена цена за помощта си в Ирак, която САЩ не възнамеряват на плащат”. Всъщност, ставаше дума за това, че Техеран разчита да получи срещу помощта си в решаването на иракския въпрос, прекратяване на американските нападки срещу иранската ядрена програма. Сирия пък се надява, че Вашингтон ще се откаже от твърдото си намерение да изясни докрай случай с убийството на ливанския президент Рафик Харири, предаден на международния съд. Райс определи тези предложения като „шантаж” и декларира, че САЩ няма да сключат подобна съмнителна сделка. Нещо повече, тя потвърди пред журналистите, че американската армия може да нанесе военен удар по Иран и Сирия за да прекрати подкрепата им за иракските бунтовници. Очертавайки общата ситуация в Близкия изток, Райс отбеляза, че там в момента си противостоят умерените и екстремистките сили, като причисли към първите Йордания, Ливан, Ирак, Египет, палестинския президент Махмуд Абас, Саудитска Арабия и арабските страни от Персийския залив, а към вторите – Сирия, Иран, Хамас и Хизбула.

Веднага след това Кондолиза Райс замина за Близкия изток. Официално бе обявено, че посещението и там има „опознавателен характер”, но истината е, че зад тази дипломатична формулировка стоеше разбираемият стремеж на САЩ да „опипат почвата” за формирането на нов алианс в Близкия изток, с подчертано антисирийска и, в още по-голяма степен, антииранска насоченост. Сегашните трудности в Ирак, породени от невъзможността да бъде разрешен сложния възел от проблеми, както и растящата роля на Техеран в региона, тласкат Америка към търсене на съюзници срещу Иран.

Всъщност, истинската цел на посещението на държавния секретар на САЩ в Ирак окончателно стана ясна в последния ден на пребиваването и в Близкия изток. На 16 януари, Кондолиза Райс се появи в Кувейт, където се срещна с външните министри на арабските държави от Залива (Саудитска Арабия, Кувейт, Оман, ОАЕ, Бахрейн и Катар), Йордания и Египет. Срещата на т.нар. група „6+2” с Райс бе посветена на иракския проблем и усилването на иранското влияние в региона. Опасенията на всички тези арабски (сунитски) държави от очертаващата се ситуация, в която амбициите на Иран ще продължат на нарастват (особено в ядрената област), могат да бъдат използвани за формирането на евентуален съюз между САЩ и членките на групата „6+2”. Към него вероятно ще се присъедини и палестинският президент Абас, който със сигурност не желае усилването на Иран, тъй като то би означавало и усилване на съперниците му от Хамас (и, съответно, отслабване на собствената му организация Фатах). Не може да се изключи и присъединяването на Израел към този алианс, ако не формално, то със сигурност де факто, тъй като, както подчертах по-горе, Иран заплашва самото съществуване на еврейската държава. Още повече, че по отношение на иранците, позициите на Израел и арабските сунитски държави са близки – те се опасяват от Техеран и са склонни да подкрепят американска акция срещу него.

В хода на срещата в Кувейт, групата „6+2” одобри целите на новата американска стратегия в Ирак, включваща продължаване на натиска срещу въоръжените шиитски групировки, въпреки колебанията по този въпрос на иракския министър-председател Нури ал-Малики, който, според повечето членки на групата, действа в интерес на Иран.

Според френския вестник “ Льо Монд”, арабските държави са се оказали „притиснати между американския чук и иранската наковалня”. Тъкмо на това ще разчита и Вашингтон, опитвайки се да формира нова коалиция с участието на арабските страни от Залива, Йордания и Египет, като към нея могат да се присъединят Палестинската администрация и (неофициално) Израел. Кондолиза Райс успя да сплоти около САЩ колебаещите се до този момент арабски държави, които днес изглеждат склонни да подкрепят американците за решаването на проблемите със сигурността и стабилността в Ирак, най-малкото защото в противен случай Иран неимоверно би укрепил позициите си в региона - нещо,което те със сигурност не биха искали да се случи. Налице е началото на формиране на съюз (макар и не де-юре, а де-факто) между арабските сунитски държави и Израел Очевидно лидерите на въпросните държави са стигнали до извода, че не Израел, а Иран представлява по-сериозната заплаха за мира и стабилността в Близкия изток, или поне за стабилността на собствените им режими.

Новата американска стратегия в Ирак допълнително нажежава обстановката не само в региона на Близкия и Средния изток, като цяло, но най-вече около Иран. Сблъсъкът между САЩ и Иран изглежда все по-реален. Той обаче може да провокира истински взрив в региона, чиято ударна вълна ще засегне не само Ирак и Иран, а вероятно ще залее Кюрдистан (т.е. Иран, Турция, Сирия) и арабските държави от Персийския залив. Днес световният център за добив на петрол и природен газ е силно застрашен, което означава че е застрашена и световната икономика. Неслучайно британският „ Financial Times ” реагира необичайно рязко на новия стратегически план на Буш, определяйки го като „скок към катастрофата в Ирак и Близкия изток”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019