07
Пет, Авг
4 New Articles

Войните на ХХІ век

брой4 2006
Typography

Всяка епоха във военната история на човечеството притежава собствена технологическа и политическа специфика. Войните през ХХ век бяха въоръжени конфликти с глобални мащаби, в които участваха практически всички големи индустриални държави. Не по-малко важно е, че двете световни войни, както и 40-годишната студена война отразяваха противоречията в рамките на западната (европейската) цивилизация. Защото дори японският милитаризъм и самата японска държава бяха конструирани по западен модел. През ХХ век войните, които страните от разделеният на две групировки Запад водеха с държави, непринадлежащи към Запада, се възприемаха като второстепенни. Неслучайно за начало на Втората световна война се смята нападението на Германия срещу Полша, а не японското нахлуване в Китай. Повечето от страните, непринадлежащи към европейската цивилизация, бяха неразвити политически, изостанали технически и сла б и във военно отношение. През втората половина на ХХ век западните държави започнаха да търпят поражения в редица отдалечени региони (Суец, Алжир, Виетнам, Афганистан), но като цяло т.нар. Трети свят, макар и да се превърна в основното «свободно ловно поле» на свръхдържавите, си оставаше военно-политическа периферия.

ХХ век започна с война между «стълбовете» на тогавашния световен ред, а завърши с поредица от етнически конфликти, породени от разпадането на Съветския съюз и Югославия. Началото на «военно-политическия» ХХІ век пък бе белязано от терористичната атака срещу САЩ на 11 септември 2001. Новото столетие започна под знака на глобализацията на всички жизнени сфери, включително тази на сигурността. Зоната на стабилен мир, включваща Северна Америка, страните от Европейския съюз и НАТО, Япония, Австралия, по-голямата част от Латинска Америка, Русия, Китай, Индия, Украйна, Казахстан, Беларус, ЮАР и някои други страни, се разшири. Но все по-силно въздействие върху нея оказва зоната на дефицит на сигурност (Близкият и Среден изток, Централна Азия, по-голямата част от Африка и Югоизточна Азия, Кавказ и Балканите) – днес тази зона е още по-малко стабилна, отколкото преди. Войните през ХХІ век (или поне тези, които ще се водят през първата му четвърт) са цивилизационни. Става дума за сблъсък на западната цивилизация с нейните непримирими противници, отхвърлящи всичките и ценности и постижения. САЩ в Ирак и Афганистан, Русия в Северен Кавказ (а в бъдеще, може би, и в Централна Азия), както и Израел в сблъсъка си с палестинските екстремисти, водят война с противник, който не се идентифицира с конкретни страни, не разполага с определена територия и население, а разсъжденията и действията му се различават радикално от тези на съвременните държави. Тоест, светът навлиза в епохата на асиметричните войни. Като гражданската война, вихреща се вътре в самите мюсюлмански общества, е специфична част от тях.

През първата четвърт на ХХІ век основна причина за войните и конфликтите в света продължават да бъдат противоречията, породени от модернизацията на страните от Близкия и Среден изток. Активността на Осама бин Ладен, Ал-Кайда, талибаните, Ислямското движение на Туркестан и т.н. е, преди всичко, реакция срещу все по-голямото въвличане на тези региони в глобалните процеси. Съзнавайки общата изостаналост на арабско-мюсюлманския свят, неговата зависимост и неконкурентоспособност и, в същото време, зависимостта на Запада от близкоизточния петрол, местните реакционери се опитват да дискредитират управляващите режими в страните от тези райони, обявявайки ги за «слуги на Запада», да ги свалят, използвайки за целта ислямистки лозунги, и завземайки властта да наложат своя «нов ред» (т.нар. Халифат). Наред със заплахата, свързана с радикалните ислямисти, сериозна опасност представляват опитите на някои режими от региона да се сдобият с ядрено оръжие. Тези две политически тенденции определят и основното съдържание на проблема за военната сигурност в съвременния свят, както и в обозримо бъдеще (т.е. през следващите 15-20 години).

Ядрените конфликти

Широкомащабната ядрена война между САЩ и Русия вече е невъзможна. След Карибската криза от 1962 ядреното оръжие престана да се разглежда като средство за постигане на военна победа. Оттогава насам Москва и Вашингтон следват политика на ядрено сдържане, базираща се на принципа на «гарантираното взаимно унищожаване» След като в началото на 90-те години на миналия век изчезна политическата и идеологическа основа на глобалното противоборство, руско-американските отношения се превърнаха в един по-скоро технически проблем. Преодолявайки откровения си антагонизъм, Русия и САЩ обаче не станаха съюзници, нито дори пълноценни партньори. Както и преди Вашингтон и Москва не изпитват особено доверие един към друг, а съперничеството им, макар и да отслабна, не е изчезнало. Съединените щати смятат, че основният проблем на руския ракетно-ядрен потенциал е неговата сигурност, т.е. техническата му изправност, и изключването на несанкциониран достъп до «пусковия бутон». От гледната точна на Русия пък, ядреното оръжие е «символ на политически статус», позволяващ и да претендира за ролята на велика държава. В условия, когато международното влияние на Русия значително намалява, а усещането и за уязвимост – рязко нараства, то играе и ролята на своеобразна «психологическа опора».

В китайско-американските отношения липсва идеологически елемент, а геополитическото съперничество има ограничен характер. При това е налице огромна и постоянно нарастваща икономическа взаимозависимост. Студената война между САЩ и Китай въобще не е неизбежна. Навремето китайските лидери, за разлика от съветските, предпочетоха да не тръгват по пътя на рязкото увеличаване на ядрения си потенциал и надпреварата с Америка в сферата на ракетно-ядрените оръжия. Днес Китай продължава да следва стратегията на «минимално ядрено сдържане» на САЩ. Засега изглежда, че Пекин и Вашингтон са склонни да избягват изострянето на отношенията си, способно да предизвика ядрен конфликт. През следващите две десетилетия вероятността от подобен конфликт е изключително малка, въпреки тайванския проблем, който американците и китайците не изпускат, и няма да изпуснат, нито за момент от погледа си.

Тъй като двете големи съседни държави - Китай и Русия, притежават ядрено оръжие, взаимното ядрено сдържане е неизбежно. От гледната точка на Кремъл, ядреното оръжие е единственият действен военен инструмент в политиката на сдържане на Китай. Впрочем, днес едва ли можем да очакваме сериозна политическа криза, която да провокира въоръжен сблъсък между Русия и Китай. По-скоро напротив.

В отношенията на Москва с Лондон и Париж «ядреният аспект» пък напълно отсъства. Що се отнася до перспективата за създаване на единни ядрени въоръжени сили на ЕС, можем спокойно да предположим, че поне през първата четвърт на ХХІ век подобно нещо няма да се случи.

В условията на «пълзящо» разпространение на ядреното оръжие се повишава и вероятността от ограничени атомни войни. Появата на ядрено оръжие у Индия и Пакистан през 1998 очерта възможността от такава война в Индустан. Възможно е обаче, последвалият малко по-късно инцидент в Каргил (1) – първият в историята въоръжен сблъсък между държави, притежаващи ядрено оръжие, да е изиграл в индийско-пакистанските отношения роля сходна с онази, която навремето Карибската криза изигра в съветско-американското противопоставяне. Във военната политика на Делхи и Исламабад несъмнено присъстват елементи на взаимно ядрено сдържане. Макар че според експертите, през последните години реална заплаха представляват не толкова атомните арсенали на двете страни, колкото възможността за остра вътрешнополитическа криза в Пакистан, която да провокира разпада на държавата и попадането на ядреното оръжие в ръцете на ислямските екстремисти.

След като Северна Корея притежава известен брой ядрени заряди, то и Корейският полуостров също би могъл да се разглежда като потенциален театър на бъдеща ядрена война. Само че обективният анализ на политиката, провеждана от Пхенян, сочи, че севернокорейският режим използва атомния си потенциал по-скоро като гаранция за собственото си съществуване, както и като инструмент за икономически шантаж срещу САЩ, Южна Корея и Япония. Корейският ядрен проблем обаче, ще изглежда по-различно, ако двете Кореи все пак се обединят. Защото, Сеул може да реши да запази ядрените резерви на Пхенян. В такъв случай реакцията на Токио лесно може да се предвиди: японците ще решат да се сдобият със собствено ядрено оръжие. Ще последва съответният отговор на Пекин, намесата на Вашингтон и т.н. – като крайният резултат остава неясен.

В Близкия изток, Израел вече от доста време насам, използва «ядреното сдържане» спрямо арабските си съседи, чиято политика застрашава самото съществуване на еврейската държава. Процесът на мирно урегулиране, стартирал през 1973, доведе до установяване на стабилни отношения между Израел, Египет и Йордания. Въпреки това, пълната нормализация на израелско-арабските отношение е въпрос на далечното бъдеще, като дотогава ядреният фактор ще запази значението си в тази сфера.


Междувременно, ако с ядрено оръжие се сдобие и Иран, последиците от това ще бъдат многопосочни: включително превантивна война на САЩ и (или) Израел срещу Иран, както и по-нататъшно разпространяване на ядреното оръжие (възможни кандидати от региона са Саудитска Арабия, Египет и Сирия) и появата на взаимно сдържане между САЩ и Израел, от една страна, и Иран – от друга. Всеки от тези сценарии е свързан със сериозен риск за регионалната и световна сигурност. Очевидно е, че е назряла необходимостта от налагането на стриктен международен контрол над ядрената програма на Техеран и реинтеграцията на Иран в световната общност. Защото да се реши по друг начин иранският ядрен проблем просто е невъзможно.

Развитието на науката и техниката направи възможно и оправдано от военна гледна точка нанасянето на «точкови» ядрени удари. Допускането на превантивно използване на атомно оръжие за унищожаване на бази на терористи и укрепени обекти на територията на държави, опитващи да се сдобият с такова оръжие, е сред най-важните иновации в сегашната американска военна доктрина. Вероятно е впрочем, че Русия също може да тръгне по този път. В същото време е ясно, че дори подобна «хирургична намеса» би имала огромни политически последици, тъй като окончателно ще отмени табуто върху практическото използване на ядреното оръжие.

Междувременно става все по-вероятно използването на подобни оръжия (или, което е по-вероятно, на ядрени материали) от терористите. Като обекти на техните атаки, могат да бъдат САЩ, Русия, Израел, европейските страни, Австралия, както и много други държави. Голяма е и опасността терористите да използват други оръжия за масово поразяване, най-вече биологически. И така, налага се изводът, че възможният мащаб на конфликтите с използване на ядрени оръжия рязко намалява, но в същото време вероятността за възникването им значително е нарастнала.

Конвенционалните въоръжени конфликти

Мащабната традиционна война (т.нар. «трета световна») от която се страхуваха и за която се подготвяха по време на студената война, днес е практически невъзможна. Макар че отношенията между НАТО и Русия не станаха съюзнически, двете страни постепенно демонтират инфраструктурата, свързана с половинвековното им противостоене. Днес можем да определим отношенията между Москва и водещите европейски членки на НАТО като «демилитаризирани»: войната между Русия и Германия е също толкова немислима, колкото и тази между Германия и Франция. Що се отнася до Полша и балтийските постсъветски държави, макар че днес отношенията им с Русия никак не са добри, използването на военна сила тук също е практически изключено. На Изток, отношенията на Русия с Япония и Южна Корея (ключови американски съюзници по време на студената война) могат да се сравнят с руско-немските, или руско-италианските.

Малко вероятни изглеждат и регионалните войни. Можем да определим характера на взимоотношенията, на която и да било двойка големи държави в света, като «мирни и сравнително устойчиви». Така, руско-китайските и китайско-индийските отношения се характеризират с устойчива тенденция към укрепване на партньорството помежду им. Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) (2) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) (3) , като цяло, съдействат за укрепване на мира в региона и, особено, в Централна Азия. Руско-индийското партньорство е безпроблемно в стратегически план – почти уникален случай за две големи държави, които формално не са съюзници. Китайско-японските отношения пък, бележат тенденция към влошаване, която обаче се балансира от силната им икономическа взаимозавимост.

Реална заплаха представляват две ситуации: на Корейския полуостров, където се поддържа най-високото в света равнище на военно противопоставяне, и в Тайванския пролив. И двата потенциални конфликта, започнали като локални, могат бързо да се трансформират в регионални в случай на американска намеса. От друга страна, и САЩ, и Китай са заинтересовани да не допускат рязкото изостряне на ситуацията и да я държат под контрол.

Вероятността от война в Близкия изток между Израел и арабските държави полека-лека спада. Решаването на палестинският проблем би могло да създаде условия за постепенното (в рамките на няколко десетилетия) превръщане на Източното Средиземноморие в зона на «условен мир». В същото време сериозни фактори, внасящи неопределеност, са бъдещото развитие на вътрешнополитическата ситуация в Египет (особено след края на «ерата Мубарак»), както и в Палестинската автономия (особено след формирането на правителство на Хамас).

Конфликтът между Индия и Пакистан, свързан с Кашмир, в значителна степен се ограничава от взаимното им ядрено «сдържане». Но, ако в Пакистан на власт дойдат радикалните ислямисти, търсенето на пътища за решаване на индийско-пакистанския проблем може да бъде прекратено.

Очевидно, най-разпространените конфликти през ХХІ век ще бъдат локалните войни, породени от междуетнически противоречия. Така, за Русия особено опасно би било възобновяването на арменско-азербайджанската война. Въоръжената битка за Нагорни Карабах ще има характеристиките едновременно на традиционния междудържавен конфликт и на етническия сблъсък. Потенциални източници на регионална дестабилизация са и «замразените» етнически конфликти в Южен Кавказ (Абхазия, Южна Осетия) и на Балканите (Косово, «албанският въпрос» в Македония и т.н.), ако разбира се те не бъдат решени своевременно. В Близкия изток пък, международен «земетръс» може да предизвика актуализацията на кюрдския въпрос. Впрочем, повечето експерти прогнозират, че основно бойно поле на сблъсъците и войните от този тип ще стане Африка.

За Запада и Русия, най-голямата опасност е свързана с активността на ислямските екстремисти. В този смисъл е от принципно значение, дали Ирак, Афганистан и Палестина ще съумеят да формират жизнеспособни светски режими, стремящи се към модернизацията на своите общества. Но, независимо от това, как точно ще се развият събитията в Ирак и Афганистан, степента на военно-политическа ангажираност на САЩ в близкоизточната ситуация ще продължи да бъде висока. Американските войски и стратегически обекти в тази регион, който още дълги години ще запазва ключовото си значение за националната сигурност на САЩ, са силно уязвими и, за разлика от добре защитената територия на самите Съединени щати, представляват изключително удобни мишена за терористите. По-късно, основните стратегически интереси на САЩ могат да се изместят към Източна Азия.

В Централна Азия, Русия и държавите от НАТО продължават да хабят време и усилия за традиционното си геополитическо съперничество, което (по аналогия с ХІХ век) можем да наречем «Малката игра». Междувременно, във Ферганската долина назряват нови етнически конфликти, способни да «взривят» крехката политическа стабилност не само в Узбекистан, но и в съседните страни. В същото време, нито Москва, която наскоро успя да «изтласка» американците от Узбекистан, нито Вашингтон, запазващ присъствието си в съседен Киргизстан, нито Пекин, чиито западни граници (благодарение действията на Ташкент, подкрепени от Москва) днес са подложени на значително по-слаб натиск, все още не са уточнили методите и средствата за предотвратяване на сблъсъците и тяхното противодействие, т.е. не са формулирали съответната стратегия.

Развитието на събитията в Централна Азия и Средния изток (Ирак, Иран и Афганистан)ще определи и характера на бъдещите военно-политически отношения между водещите държави – САЩ, Русия, Китай и Индия. Възможно е, те да успеят да намерят пътя към прагматичното сътрудничество, обединявайки усилията си за противопоставяне на общите заплахи, и тогава отношенията между някои от тях могат да прерастнат в дългосрочно партньорство. Ако пък държавите-лидери предпочетат пътя на съперничеството, той би ги отвел встрани от решаването на реалните проблеми на сигурността. В този случай светът ще се върне към традиционната политика на «силов баланс», включващ и задължителното периодично «премерване на силите». И тогава ситуацията, оформила се на границата между ХХ и ХХІ век, когато всички основни участници в системата на международната сигурност вече не се разглеждат един друг като вероятни противници, ще бъде пратен в историята. Което пък означава, че ще бъде изпуснат един наистина уникален шанс.

Бележки:

[1] Продължилите единайсет седмици (май-юли 1999) сблъсъци между индийската армия и проникналите на територията на индийския щат Джаму и Кашмир сепаратисти, подкрепяни от армията на Пакистан.

[2] Субрегионална международна организация, в която членуват Казахстан, Китай, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Официалното и създаване бе на 14–15 юни 2001 в Шанхай.

[3] Договорът бе подписан за първи път на 15 май 1992 от Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия,Таджикистан и Узбекистан. През май 2002 Договорът беше трансформиран в регионална организация (ОДКС), чиито участници са: Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия и Таджикистан.

* Авторът е професор, заместник-директор на Московския център Карнеги

{tr}

Всяка епоха във военната история на човечеството притежава собствена технологическа и политическа специфика. Войните през ХХ век бяха въоръжени конфликти с глобални мащаби, в които участваха практически всички големи индустриални държави. Не по-малко важно е, че двете световни войни, както и 40-годишната студена война отразяваха противоречията в рамките на западната (европейската) цивилизация. Защото дори японският милитаризъм и самата японска държава бяха конструирани по западен модел. През ХХ век войните, които страните от разделеният на две групировки Запад водеха с държави, непринадлежащи към Запада, се възприемаха като второстепенни. Неслучайно за начало на Втората световна война се смята нападението на Германия срещу Полша, а не японското нахлуване в Китай. Повечето от страните, непринадлежащи към европейската цивилизация, бяха неразвити политически, изостанали технически и сла б и във военно отношение. През втората половина на ХХ век западните държави започнаха да търпят поражения в редица отдалечени региони (Суец, Алжир, Виетнам, Афганистан), но като цяло т.нар. Трети свят, макар и да се превърна в основното «свободно ловно поле» на свръхдържавите, си оставаше военно-политическа периферия.

ХХ век започна с война между «стълбовете» на тогавашния световен ред, а завърши с поредица от етнически конфликти, породени от разпадането на Съветския съюз и Югославия. Началото на «военно-политическия» ХХІ век пък бе белязано от терористичната атака срещу САЩ на 11 септември 2001. Новото столетие започна под знака на глобализацията на всички жизнени сфери, включително тази на сигурността. Зоната на стабилен мир, включваща Северна Америка, страните от Европейския съюз и НАТО, Япония, Австралия, по-голямата част от Латинска Америка, Русия, Китай, Индия, Украйна, Казахстан, Беларус, ЮАР и някои други страни, се разшири. Но все по-силно въздействие върху нея оказва зоната на дефицит на сигурност (Близкият и Среден изток, Централна Азия, по-голямата част от Африка и Югоизточна Азия, Кавказ и Балканите) – днес тази зона е още по-малко стабилна, отколкото преди. Войните през ХХІ век (или поне тези, които ще се водят през първата му четвърт) са цивилизационни. Става дума за сблъсък на западната цивилизация с нейните непримирими противници, отхвърлящи всичките и ценности и постижения. САЩ в Ирак и Афганистан, Русия в Северен Кавказ (а в бъдеще, може би, и в Централна Азия), както и Израел в сблъсъка си с палестинските екстремисти, водят война с противник, който не се идентифицира с конкретни страни, не разполага с определена територия и население, а разсъжденията и действията му се различават радикално от тези на съвременните държави. Тоест, светът навлиза в епохата на асиметричните войни. Като гражданската война, вихреща се вътре в самите мюсюлмански общества, е специфична част от тях.

През първата четвърт на ХХІ век основна причина за войните и конфликтите в света продължават да бъдат противоречията, породени от модернизацията на страните от Близкия и Среден изток. Активността на Осама бин Ладен, Ал-Кайда, талибаните, Ислямското движение на Туркестан и т.н. е, преди всичко, реакция срещу все по-голямото въвличане на тези региони в глобалните процеси. Съзнавайки общата изостаналост на арабско-мюсюлманския свят, неговата зависимост и неконкурентоспособност и, в същото време, зависимостта на Запада от близкоизточния петрол, местните реакционери се опитват да дискредитират управляващите режими в страните от тези райони, обявявайки ги за «слуги на Запада», да ги свалят, използвайки за целта ислямистки лозунги, и завземайки властта да наложат своя «нов ред» (т.нар. Халифат). Наред със заплахата, свързана с радикалните ислямисти, сериозна опасност представляват опитите на някои режими от региона да се сдобият с ядрено оръжие. Тези две политически тенденции определят и основното съдържание на проблема за военната сигурност в съвременния свят, както и в обозримо бъдеще (т.е. през следващите 15-20 години).

Ядрените конфликти

Широкомащабната ядрена война между САЩ и Русия вече е невъзможна. След Карибската криза от 1962 ядреното оръжие престана да се разглежда като средство за постигане на военна победа. Оттогава насам Москва и Вашингтон следват политика на ядрено сдържане, базираща се на принципа на «гарантираното взаимно унищожаване» След като в началото на 90-те години на миналия век изчезна политическата и идеологическа основа на глобалното противоборство, руско-американските отношения се превърнаха в един по-скоро технически проблем. Преодолявайки откровения си антагонизъм, Русия и САЩ обаче не станаха съюзници, нито дори пълноценни партньори. Както и преди Вашингтон и Москва не изпитват особено доверие един към друг, а съперничеството им, макар и да отслабна, не е изчезнало. Съединените щати смятат, че основният проблем на руския ракетно-ядрен потенциал е неговата сигурност, т.е. техническата му изправност, и изключването на несанкциониран достъп до «пусковия бутон». От гледната точна на Русия пък, ядреното оръжие е «символ на политически статус», позволяващ и да претендира за ролята на велика държава. В условия, когато международното влияние на Русия значително намалява, а усещането и за уязвимост – рязко нараства, то играе и ролята на своеобразна «психологическа опора».

В китайско-американските отношения липсва идеологически елемент, а геополитическото съперничество има ограничен характер. При това е налице огромна и постоянно нарастваща икономическа взаимозависимост. Студената война между САЩ и Китай въобще не е неизбежна. Навремето китайските лидери, за разлика от съветските, предпочетоха да не тръгват по пътя на рязкото увеличаване на ядрения си потенциал и надпреварата с Америка в сферата на ракетно-ядрените оръжия. Днес Китай продължава да следва стратегията на «минимално ядрено сдържане» на САЩ. Засега изглежда, че Пекин и Вашингтон са склонни да избягват изострянето на отношенията си, способно да предизвика ядрен конфликт. През следващите две десетилетия вероятността от подобен конфликт е изключително малка, въпреки тайванския проблем, който американците и китайците не изпускат, и няма да изпуснат, нито за момент от погледа си.

Тъй като двете големи съседни държави - Китай и Русия, притежават ядрено оръжие, взаимното ядрено сдържане е неизбежно. От гледната точка на Кремъл, ядреното оръжие е единственият действен военен инструмент в политиката на сдържане на Китай. Впрочем, днес едва ли можем да очакваме сериозна политическа криза, която да провокира въоръжен сблъсък между Русия и Китай. По-скоро напротив.

В отношенията на Москва с Лондон и Париж «ядреният аспект» пък напълно отсъства. Що се отнася до перспективата за създаване на единни ядрени въоръжени сили на ЕС, можем спокойно да предположим, че поне през първата четвърт на ХХІ век подобно нещо няма да се случи.

В условията на «пълзящо» разпространение на ядреното оръжие се повишава и вероятността от ограничени атомни войни. Появата на ядрено оръжие у Индия и Пакистан през 1998 очерта възможността от такава война в Индустан. Възможно е обаче, последвалият малко по-късно инцидент в Каргил (1) – първият в историята въоръжен сблъсък между държави, притежаващи ядрено оръжие, да е изиграл в индийско-пакистанските отношения роля сходна с онази, която навремето Карибската криза изигра в съветско-американското противопоставяне. Във военната политика на Делхи и Исламабад несъмнено присъстват елементи на взаимно ядрено сдържане. Макар че според експертите, през последните години реална заплаха представляват не толкова атомните арсенали на двете страни, колкото възможността за остра вътрешнополитическа криза в Пакистан, която да провокира разпада на държавата и попадането на ядреното оръжие в ръцете на ислямските екстремисти.

След като Северна Корея притежава известен брой ядрени заряди, то и Корейският полуостров също би могъл да се разглежда като потенциален театър на бъдеща ядрена война. Само че обективният анализ на политиката, провеждана от Пхенян, сочи, че севернокорейският режим използва атомния си потенциал по-скоро като гаранция за собственото си съществуване, както и като инструмент за икономически шантаж срещу САЩ, Южна Корея и Япония. Корейският ядрен проблем обаче, ще изглежда по-различно, ако двете Кореи все пак се обединят. Защото, Сеул може да реши да запази ядрените резерви на Пхенян. В такъв случай реакцията на Токио лесно може да се предвиди: японците ще решат да се сдобият със собствено ядрено оръжие. Ще последва съответният отговор на Пекин, намесата на Вашингтон и т.н. – като крайният резултат остава неясен.

В Близкия изток, Израел вече от доста време насам, използва «ядреното сдържане» спрямо арабските си съседи, чиято политика застрашава самото съществуване на еврейската държава. Процесът на мирно урегулиране, стартирал през 1973, доведе до установяване на стабилни отношения между Израел, Египет и Йордания. Въпреки това, пълната нормализация на израелско-арабските отношение е въпрос на далечното бъдеще, като дотогава ядреният фактор ще запази значението си в тази сфера.

Всяка епоха във военната история на човечеството притежава собствена технологическа и политическа специфика. Войните през ХХ век бяха въоръжени конфликти с глобални мащаби, в които участваха практически всички големи индустриални държави. Не по-малко важно е, че двете световни войни, както и 40-годишната студена война отразяваха противоречията в рамките на западната (европейската) цивилизация. Защото дори японският милитаризъм и самата японска държава бяха конструирани по западен модел. През ХХ век войните, които страните от разделеният на две групировки Запад водеха с държави, непринадлежащи към Запада, се възприемаха като второстепенни. Неслучайно за начало на Втората световна война се смята нападението на Германия срещу Полша, а не японското нахлуване в Китай. Повечето от страните, непринадлежащи към европейската цивилизация, бяха неразвити политически, изостанали технически и сла б и във военно отношение. През втората половина на ХХ век западните държави започнаха да търпят поражения в редица отдалечени региони (Суец, Алжир, Виетнам, Афганистан), но като цяло т.нар. Трети свят, макар и да се превърна в основното «свободно ловно поле» на свръхдържавите, си оставаше военно-политическа периферия.

ХХ век започна с война между «стълбовете» на тогавашния световен ред, а завърши с поредица от етнически конфликти, породени от разпадането на Съветския съюз и Югославия. Началото на «военно-политическия» ХХІ век пък бе белязано от терористичната атака срещу САЩ на 11 септември 2001. Новото столетие започна под знака на глобализацията на всички жизнени сфери, включително тази на сигурността. Зоната на стабилен мир, включваща Северна Америка, страните от Европейския съюз и НАТО, Япония, Австралия, по-голямата част от Латинска Америка, Русия, Китай, Индия, Украйна, Казахстан, Беларус, ЮАР и някои други страни, се разшири. Но все по-силно въздействие върху нея оказва зоната на дефицит на сигурност (Близкият и Среден изток, Централна Азия, по-голямата част от Африка и Югоизточна Азия, Кавказ и Балканите) – днес тази зона е още по-малко стабилна, отколкото преди. Войните през ХХІ век (или поне тези, които ще се водят през първата му четвърт) са цивилизационни. Става дума за сблъсък на западната цивилизация с нейните непримирими противници, отхвърлящи всичките и ценности и постижения. САЩ в Ирак и Афганистан, Русия в Северен Кавказ (а в бъдеще, може би, и в Централна Азия), както и Израел в сблъсъка си с палестинските екстремисти, водят война с противник, който не се идентифицира с конкретни страни, не разполага с определена територия и население, а разсъжденията и действията му се различават радикално от тези на съвременните държави. Тоест, светът навлиза в епохата на асиметричните войни. Като гражданската война, вихреща се вътре в самите мюсюлмански общества, е специфична част от тях.

През първата четвърт на ХХІ век основна причина за войните и конфликтите в света продължават да бъдат противоречията, породени от модернизацията на страните от Близкия и Среден изток. Активността на Осама бин Ладен, Ал-Кайда, талибаните, Ислямското движение на Туркестан и т.н. е, преди всичко, реакция срещу все по-голямото въвличане на тези региони в глобалните процеси. Съзнавайки общата изостаналост на арабско-мюсюлманския свят, неговата зависимост и неконкурентоспособност и, в същото време, зависимостта на Запада от близкоизточния петрол, местните реакционери се опитват да дискредитират управляващите режими в страните от тези райони, обявявайки ги за «слуги на Запада», да ги свалят, използвайки за целта ислямистки лозунги, и завземайки властта да наложат своя «нов ред» (т.нар. Халифат). Наред със заплахата, свързана с радикалните ислямисти, сериозна опасност представляват опитите на някои режими от региона да се сдобият с ядрено оръжие. Тези две политически тенденции определят и основното съдържание на проблема за военната сигурност в съвременния свят, както и в обозримо бъдеще (т.е. през следващите 15-20 години).

Ядрените конфликти

Широкомащабната ядрена война между САЩ и Русия вече е невъзможна. След Карибската криза от 1962 ядреното оръжие престана да се разглежда като средство за постигане на военна победа. Оттогава насам Москва и Вашингтон следват политика на ядрено сдържане, базираща се на принципа на «гарантираното взаимно унищожаване» След като в началото на 90-те години на миналия век изчезна политическата и идеологическа основа на глобалното противоборство, руско-американските отношения се превърнаха в един по-скоро технически проблем. Преодолявайки откровения си антагонизъм, Русия и САЩ обаче не станаха съюзници, нито дори пълноценни партньори. Както и преди Вашингтон и Москва не изпитват особено доверие един към друг, а съперничеството им, макар и да отслабна, не е изчезнало. Съединените щати смятат, че основният проблем на руския ракетно-ядрен потенциал е неговата сигурност, т.е. техническата му изправност, и изключването на несанкциониран достъп до «пусковия бутон». От гледната точна на Русия пък, ядреното оръжие е «символ на политически статус», позволяващ и да претендира за ролята на велика държава. В условия, когато международното влияние на Русия значително намалява, а усещането и за уязвимост – рязко нараства, то играе и ролята на своеобразна «психологическа опора».

В китайско-американските отношения липсва идеологически елемент, а геополитическото съперничество има ограничен характер. При това е налице огромна и постоянно нарастваща икономическа взаимозависимост. Студената война между САЩ и Китай въобще не е неизбежна. Навремето китайските лидери, за разлика от съветските, предпочетоха да не тръгват по пътя на рязкото увеличаване на ядрения си потенциал и надпреварата с Америка в сферата на ракетно-ядрените оръжия. Днес Китай продължава да следва стратегията на «минимално ядрено сдържане» на САЩ. Засега изглежда, че Пекин и Вашингтон са склонни да избягват изострянето на отношенията си, способно да предизвика ядрен конфликт. През следващите две десетилетия вероятността от подобен конфликт е изключително малка, въпреки тайванския проблем, който американците и китайците не изпускат, и няма да изпуснат, нито за момент от погледа си.

Тъй като двете големи съседни държави - Китай и Русия, притежават ядрено оръжие, взаимното ядрено сдържане е неизбежно. От гледната точка на Кремъл, ядреното оръжие е единственият действен военен инструмент в политиката на сдържане на Китай. Впрочем, днес едва ли можем да очакваме сериозна политическа криза, която да провокира въоръжен сблъсък между Русия и Китай. По-скоро напротив.

В отношенията на Москва с Лондон и Париж «ядреният аспект» пък напълно отсъства. Що се отнася до перспективата за създаване на единни ядрени въоръжени сили на ЕС, можем спокойно да предположим, че поне през първата четвърт на ХХІ век подобно нещо няма да се случи.

В условията на «пълзящо» разпространение на ядреното оръжие се повишава и вероятността от ограничени атомни войни. Появата на ядрено оръжие у Индия и Пакистан през 1998 очерта възможността от такава война в Индустан. Възможно е обаче, последвалият малко по-късно инцидент в Каргил (1) – първият в историята въоръжен сблъсък между държави, притежаващи ядрено оръжие, да е изиграл в индийско-пакистанските отношения роля сходна с онази, която навремето Карибската криза изигра в съветско-американското противопоставяне. Във военната политика на Делхи и Исламабад несъмнено присъстват елементи на взаимно ядрено сдържане. Макар че според експертите, през последните години реална заплаха представляват не толкова атомните арсенали на двете страни, колкото възможността за остра вътрешнополитическа криза в Пакистан, която да провокира разпада на държавата и попадането на ядреното оръжие в ръцете на ислямските екстремисти.

След като Северна Корея притежава известен брой ядрени заряди, то и Корейският полуостров също би могъл да се разглежда като потенциален театър на бъдеща ядрена война. Само че обективният анализ на политиката, провеждана от Пхенян, сочи, че севернокорейският режим използва атомния си потенциал по-скоро като гаранция за собственото си съществуване, както и като инструмент за икономически шантаж срещу САЩ, Южна Корея и Япония. Корейският ядрен проблем обаче, ще изглежда по-различно, ако двете Кореи все пак се обединят. Защото, Сеул може да реши да запази ядрените резерви на Пхенян. В такъв случай реакцията на Токио лесно може да се предвиди: японците ще решат да се сдобият със собствено ядрено оръжие. Ще последва съответният отговор на Пекин, намесата на Вашингтон и т.н. – като крайният резултат остава неясен.

В Близкия изток, Израел вече от доста време насам, използва «ядреното сдържане» спрямо арабските си съседи, чиято политика застрашава самото съществуване на еврейската държава. Процесът на мирно урегулиране, стартирал през 1973, доведе до установяване на стабилни отношения между Израел, Египет и Йордания. Въпреки това, пълната нормализация на израелско-арабските отношение е въпрос на далечното бъдеще, като дотогава ядреният фактор ще запази значението си в тази сфера.

Страница 2

Междувременно, ако с ядрено оръжие се сдобие и Иран, последиците от това ще бъдат многопосочни: включително превантивна война на САЩ и (или) Израел срещу Иран, както и по-нататъшно разпространяване на ядреното оръжие (възможни кандидати от региона са Саудитска Арабия, Египет и Сирия) и появата на взаимно сдържане между САЩ и Израел, от една страна, и Иран – от друга. Всеки от тези сценарии е свързан със сериозен риск за регионалната и световна сигурност. Очевидно е, че е назряла необходимостта от налагането на стриктен международен контрол над ядрената програма на Техеран и реинтеграцията на Иран в световната общност. Защото да се реши по друг начин иранският ядрен проблем просто е невъзможно.

Развитието на науката и техниката направи възможно и оправдано от военна гледна точка нанасянето на «точкови» ядрени удари. Допускането на превантивно използване на атомно оръжие за унищожаване на бази на терористи и укрепени обекти на територията на държави, опитващи да се сдобият с такова оръжие, е сред най-важните иновации в сегашната американска военна доктрина. Вероятно е впрочем, че Русия също може да тръгне по този път. В същото време е ясно, че дори подобна «хирургична намеса» би имала огромни политически последици, тъй като окончателно ще отмени табуто върху практическото използване на ядреното оръжие.

Междувременно става все по-вероятно използването на подобни оръжия (или, което е по-вероятно, на ядрени материали) от терористите. Като обекти на техните атаки, могат да бъдат САЩ, Русия, Израел, европейските страни, Австралия, както и много други държави. Голяма е и опасността терористите да използват други оръжия за масово поразяване, най-вече биологически. И така, налага се изводът, че възможният мащаб на конфликтите с използване на ядрени оръжия рязко намалява, но в същото време вероятността за възникването им значително е нарастнала.

Конвенционалните въоръжени конфликти

Мащабната традиционна война (т.нар. «трета световна») от която се страхуваха и за която се подготвяха по време на студената война, днес е практически невъзможна. Макар че отношенията между НАТО и Русия не станаха съюзнически, двете страни постепенно демонтират инфраструктурата, свързана с половинвековното им противостоене. Днес можем да определим отношенията между Москва и водещите европейски членки на НАТО като «демилитаризирани»: войната между Русия и Германия е също толкова немислима, колкото и тази между Германия и Франция. Що се отнася до Полша и балтийските постсъветски държави, макар че днес отношенията им с Русия никак не са добри, използването на военна сила тук също е практически изключено. На Изток, отношенията на Русия с Япония и Южна Корея (ключови американски съюзници по време на студената война) могат да се сравнят с руско-немските, или руско-италианските.

Малко вероятни изглеждат и регионалните войни. Можем да определим характера на взимоотношенията, на която и да било двойка големи държави в света, като «мирни и сравнително устойчиви». Така, руско-китайските и китайско-индийските отношения се характеризират с устойчива тенденция към укрепване на партньорството помежду им. Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) (2) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) (3) , като цяло, съдействат за укрепване на мира в региона и, особено, в Централна Азия. Руско-индийското партньорство е безпроблемно в стратегически план – почти уникален случай за две големи държави, които формално не са съюзници. Китайско-японските отношения пък, бележат тенденция към влошаване, която обаче се балансира от силната им икономическа взаимозавимост.

Реална заплаха представляват две ситуации: на Корейския полуостров, където се поддържа най-високото в света равнище на военно противопоставяне, и в Тайванския пролив. И двата потенциални конфликта, започнали като локални, могат бързо да се трансформират в регионални в случай на американска намеса. От друга страна, и САЩ, и Китай са заинтересовани да не допускат рязкото изостряне на ситуацията и да я държат под контрол.

Вероятността от война в Близкия изток между Израел и арабските държави полека-лека спада. Решаването на палестинският проблем би могло да създаде условия за постепенното (в рамките на няколко десетилетия) превръщане на Източното Средиземноморие в зона на «условен мир». В същото време сериозни фактори, внасящи неопределеност, са бъдещото развитие на вътрешнополитическата ситуация в Египет (особено след края на «ерата Мубарак»), както и в Палестинската автономия (особено след формирането на правителство на Хамас).

Конфликтът между Индия и Пакистан, свързан с Кашмир, в значителна степен се ограничава от взаимното им ядрено «сдържане». Но, ако в Пакистан на власт дойдат радикалните ислямисти, търсенето на пътища за решаване на индийско-пакистанския проблем може да бъде прекратено.

Очевидно, най-разпространените конфликти през ХХІ век ще бъдат локалните войни, породени от междуетнически противоречия. Така, за Русия особено опасно би било възобновяването на арменско-азербайджанската война. Въоръжената битка за Нагорни Карабах ще има характеристиките едновременно на традиционния междудържавен конфликт и на етническия сблъсък. Потенциални източници на регионална дестабилизация са и «замразените» етнически конфликти в Южен Кавказ (Абхазия, Южна Осетия) и на Балканите (Косово, «албанският въпрос» в Македония и т.н.), ако разбира се те не бъдат решени своевременно. В Близкия изток пък, международен «земетръс» може да предизвика актуализацията на кюрдския въпрос. Впрочем, повечето експерти прогнозират, че основно бойно поле на сблъсъците и войните от този тип ще стане Африка.

За Запада и Русия, най-голямата опасност е свързана с активността на ислямските екстремисти. В този смисъл е от принципно значение, дали Ирак, Афганистан и Палестина ще съумеят да формират жизнеспособни светски режими, стремящи се към модернизацията на своите общества. Но, независимо от това, как точно ще се развият събитията в Ирак и Афганистан, степента на военно-политическа ангажираност на САЩ в близкоизточната ситуация ще продължи да бъде висока. Американските войски и стратегически обекти в тази регион, който още дълги години ще запазва ключовото си значение за националната сигурност на САЩ, са силно уязвими и, за разлика от добре защитената територия на самите Съединени щати, представляват изключително удобни мишена за терористите. По-късно, основните стратегически интереси на САЩ могат да се изместят към Източна Азия.

В Централна Азия, Русия и държавите от НАТО продължават да хабят време и усилия за традиционното си геополитическо съперничество, което (по аналогия с ХІХ век) можем да наречем «Малката игра». Междувременно, във Ферганската долина назряват нови етнически конфликти, способни да «взривят» крехката политическа стабилност не само в Узбекистан, но и в съседните страни. В същото време, нито Москва, която наскоро успя да «изтласка» американците от Узбекистан, нито Вашингтон, запазващ присъствието си в съседен Киргизстан, нито Пекин, чиито западни граници (благодарение действията на Ташкент, подкрепени от Москва) днес са подложени на значително по-слаб натиск, все още не са уточнили методите и средствата за предотвратяване на сблъсъците и тяхното противодействие, т.е. не са формулирали съответната стратегия.

Развитието на събитията в Централна Азия и Средния изток (Ирак, Иран и Афганистан)ще определи и характера на бъдещите военно-политически отношения между водещите държави – САЩ, Русия, Китай и Индия. Възможно е, те да успеят да намерят пътя към прагматичното сътрудничество, обединявайки усилията си за противопоставяне на общите заплахи, и тогава отношенията между някои от тях могат да прерастнат в дългосрочно партньорство. Ако пък държавите-лидери предпочетат пътя на съперничеството, той би ги отвел встрани от решаването на реалните проблеми на сигурността. В този случай светът ще се върне към традиционната политика на «силов баланс», включващ и задължителното периодично «премерване на силите». И тогава ситуацията, оформила се на границата между ХХ и ХХІ век, когато всички основни участници в системата на международната сигурност вече не се разглеждат един друг като вероятни противници, ще бъде пратен в историята. Което пък означава, че ще бъде изпуснат един наистина уникален шанс.

Бележки:

[1] Продължилите единайсет седмици (май-юли 1999) сблъсъци между индийската армия и проникналите на територията на индийския щат Джаму и Кашмир сепаратисти, подкрепяни от армията на Пакистан.

[2] Субрегионална международна организация, в която членуват Казахстан, Китай, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Официалното и създаване бе на 14–15 юни 2001 в Шанхай.

[3] Договорът бе подписан за първи път на 15 май 1992 от Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия,Таджикистан и Узбекистан. През май 2002 Договорът беше трансформиран в регионална организация (ОДКС), чиито участници са: Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия и Таджикистан.

* Авторът е професор, заместник-директор на Московския център Карнеги

{tr}

Поръчай онлайн бр.3 2020