29
Пет, Май
25 New Articles

Геополитическата революция в Латинска Америка

брой4 2006
Typography

Само с един замах на перото боливийският президент Ево Моралес е на път да промени южноамериканската геополитическа карта. Решението му от първи май т.г. да национализира петролния и газовия сектори, постави вторите по обем запаси от природен газ в региона отново под контрола на държавата. А петролът и газът са мощни инструменти, способни да пренаредят южноамериканските алианси, както се вижда от близките отношения между Венецуела и Боливия, разполагащи с най-големите запаси от енергоносители на континента, които поеха политическата инициатива, измествайки основните регионални сили.

На практика, Ево Моралес нямаше особен избор. Ако не беше национализирал сектора на енергоносителите, правителството му рискуваше да се окаже в задънена улица, сблъсквайки се с много сериозна политическа криза, подобна на онази, която доведе до падането на неговите предшественици Гонсало Санчес де Лосада и Карлос Меса. В крайна сметка, жителите на тази най-бедна южноамериканска държава стигнаха до извода, че енергоносителите са последния стратегически ресурс за предотвратяване краха на боливийския национален проект.

В резултат обаче, бе поставена под въпрос цялата досегашна система на международните отношения в субконтинента, ерозирана от очертаващите се нови „енергийно-политически” алианси. Както отбелязва президентът на Постоянната комисия на MERCOSUR (т.нар. „южноамерикански общ пазар”, в който членуват Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай, а наблюдатели са Венецуела, Перу, Чили, Боливия, Еквадор, Колумбия и Мексико – б.р.) Карлос Алварес, днес е необходимо внимателно да се анализира регионалната геополитическа карта, защото тя започва сериозно да се променя (1) . Истината е, че М ERCOSUR преживява сериозна криза, FTAA (т.е. Свободната търговска зона на двете Америки, лансирана от САЩ – б.р.) , не може да се измъкне от задъненато улица, в която е попаднала, Андската общност (обединяваща Б o ливия, Еквадор, Перу и Колумбия – б.р.) се разпада, а т.нар. Южноамериканска общност на нациите (SACN – която би трябвало да обедини MERCOSUR и FTAA , плюс Чили, Суринам и Гайана – б.р.) не бележи видимо развитие.

В същото време, сред руините на досегашните интеграционни проекти, се очертават нови инициативи, чието окончателно изясняване предстои. Въпреки многото противоречия и локални конфликти, става все по-очевидно, че новата регионална карта ще се различава значително от тази пред последните десетилетия, отдалечавайки се значително от т.нар. Вашингтонски консенсус.

Промените, стартирали в Мар дел Плата

През ноември 2005, провалът на подкрепяният от САЩ проект за FTAA бе официално потвърден по време на срещата на южноамериканските държавни глави в Мар дел Плата (Аржентина). Там четирите членки на М ERCOSUR , подкрепени от Венецуела, се обединиха, отхвърляйки предложението на Джордж Буш за FTAA .

Провалът на FTAA ускори хода на събитията. Още със създаването си, М ERCOSUR трябваше да се сблъска с редица проблеми, породени от напрегнатите отношения между Бразилия и Аржентина, като може да се очаква, че трудностите само ще нарастнат с присъединяването на Венецуела (процедурите, по което бяха финализирани през 2005) и, вероятно, на някои други страни. В същото време, Южноамериканската общност, създадена по инициатива на Бразилия през 2004, представлява потенциална алтернатива, предвид неминуемия колапс на М ERCOSUR , който изглежда неспособен да обедини всички нации от региона.

След срещата в Мар дел Плата, последваха и редица други срещи и инциативи, като особено интензивни бяха те през пролетта на 2006. От една страна, САЩ усилиха натиска за подписването на споразумения за свободна търговия със страните от района на Андите и, като последица от това, Колумбия и Перу се присъединиха към договора за свободна търговия, подписан от Чили през 90-те години на миналия век, въпреки че парламентите им още не са ратифицирали това решение. От друга страна, победата на проамерикански настроеният Алан Гарсия на президентските изборите в Перу (на втория тур, проведен в края на юни, той изпревари протежето на Уго Чавес Олянта Умала) може и да ускори процеса по финализиране на споразумението.

Междувременно, през януари Ево Моралес пое президентския пост в Боливия и стартира процес на реформи, следен отблизо от най-влиятелните страни в региона и най-вече от Бразилия, Аржентина и Венецуела. Присъединяването на Еквадор към договора за свободна търговия пък бе осуетено от бунтовете през март, в резултат от което, до следващите президентски избори, тази страна ще се управлява от слабо преходно правителство.

От декември 2005 насам кризата в М ERCOSUR достигна поредната си критична точка. Докато Бразилия и Аржентина продължиха да укрепват съюза си, опитвайки се да преодолеят сериозната икономическа и търговска асиметрия помежду им, изграждането на два големи целулозни комбината на източния бряг на река Уругвай породи сериозно напрежение между аржентинския президент Нестор Кирхнер и уругвайския му колега Табаре Васкес, а масовите демонстрации по аржентинския бряг на реката блокираха трафика по международния мост, съдействайки допълнително за отдръпването на Уругвай от М ERCOSUR .

Така, ако в отношенията между Буенос Айрес и Бразилия се наблюдава подобрение, нараства напрежението между тях и по-малките членки на блока (Парагвай и Уругвай). Последните смятат, че регионалните сили не се съобразяват достатъчно с техните интереси. Именно в тази ситуация, венецуелският президент Уго Чавес лансира собствените се планове на икономическа интеграция на субконтинента. Той, в частност, предложи изграждането на газопровод (наречен от него Южния газопровод), който да свърже Венецуела с Аржентина, през територията на Бразилия. Дължината му ще е над 10 000 км, а реализацията му ще струва около 23 млрд. долара.


Оттук нататък, както посочва аржентинския анализатор Хулио Годио, южноамериканският геополитически пейзаж може да бъде преначертан, следвайки два противополжни сценария: първият е свързан с налагането на споразуменията на свободна търговия, което според него ще доведе до „балканизацията” на субконтинента, а вторият означава, че е надделял курсът към „нов модел на развитие”, олицетворяван от Аржентина, Бразилия и Венецуела (2) .

През април венецуелският лидер заяви и, че страната му ще напусне Андската общност, заради търговските споразумения, сключени от Колумбия и Перу със САЩ. Междувременно Чавес оказа активна подкрепа на перуанския кандидат-президент и националист Олянта Умала, влизайки в открита конфронтация с досегашния президент Алехандро Толедо и със съперника на Умала Алан Гарсия.

В тази ситуация, венецуелският лидер предприе поредната си рискована стъпка. На 19 април той се срещна в Асунсион с държавните глави на Парагвай, Боливия и Уругвай, предлагайки им алтернативен вариант на Южния газопровод, който да заобикаля Аржентина. Фактът, че Венецуела е водещ износител на петрол и основния инвеститор в проекта за тръбопровода, дава безспорно предимство на Чавес. Реакцията на Аржентина и Бразилия беше светкавична – на 26 април техните президенти Кирхнер и Луис Игнасио да Силва (Лула) се срещнаха в Сан Пабло, след което поканиха на срещата и Чавес, който само няколко дни преди това бе подписал, заедно с Ево Моралес и Фидел Кастро, т.нар. „народен търговски договор”, белязал появата на нов регионален геополитически алианс. По време на срещата в Сан Пабло, Лула и Кирхнер упрекнаха Чавес за намесата му в MERCOSUR , като първият го обвини, че подстрекава Боливия срещу бразилската петролна компания Petrobraz , а вторият – че стои зад бунта на малките страни-членки на организацията. В крайна сметка обаче, срещата приключи с обща декларация в подкрепа на Южния газопровод.

Сред решението на Моралес да национализира сектора на енергоносителите в Боливия, на 4 май, последва среща между него, Лула, Чавес и Кирхнер в аржентинския курорт Игуасу, където отново бе дискутирана енергийната сигурност в Южна Америка.

Последиците от национализацията в Боливия

Днес най-големите държави от региона се сблъскват със сериозни енергийни проблеми. Доскоро Аржентина не само задоволяваше сама потребностите си от петрол и природен газ, но дори изнасяше енергоносители. Приватизацията на държавната енергийна компания в началото на 90-те години на миналия век обаче, доведе до бързото изчерпване на запасите. Така, докато през 1999 се твърдеше, че Аржентина разполага с петролни запаси поне за още 14 години и със запаси от газ – за още 37, то през 2004, тези цифри спаднаха съответно до 9 и 10 години, като страната все още изнася 25% от добития от нея петрол и 15% - от природния газ (3) . Което означава, че в съвсем близко бъдеще Аржентина ще започне да внася енергоносители.

На свой ред Бразилия отскоро задоволява потребностите си със собствен петрол, но внася половината от необходимия и природен газ от Боливия. Като най-голямата част отива за покриване нуждите на индустриалния център Сау Паулу – икономическото и политическо сърце на държавата, осигуряващ 40% от бразилския БНП. Не е ясно обаче, докога бразилският петрол ще може да покрива нуждите на страната. Предишните либерални правителства приватизираха част от държавната енергийна компания, така че днес 60% от акциите на Petrobraz вече принадлежат на частния капитал, и най-вече на този от САЩ (4) . В Бразилия продължават ожесточените спорове, дали страната да продължи да възлага проучването и добива на петролните запаси на чуждестранни компании, които го изнасят, или пък го складират в очакване на „тежки времена”, също както го правят САЩ, или Китай (5) .

В същото време, големите южноамерикански държави зависят в енергийната сфера от бедни държави, като Боливия, или средноголеми – като Венецуела. Страничен ефект от приватизацията на Petrobraz бе включването на компанията в надпреварата за контрол върху енергийните ресурси на субконтинента и особено на тези в Боливия (където бразилският гигант контролира 20 от боливийския БНП), Аржентина (15% от пазара на гориво) и Еквадор (където се сблъсква със сериозната съпротива на индианското население). Тази активност на Petrobraz създава определени проблеми на Бразилия в региона и, на практика, работи против регионалната интеграция, поставяйки ударението върху конкуренцията, а не върху сътрудничеството между южноамериканските държави.

Реакцията на Бразилия и Аржентина на национализацията в Боливия, потвърждава зависимостта им от местните енергоносители. На първо място, съвсем скоро цените на природния газ ще скочат. Наистина, Аржентина вече е договорила доставките на газ от Боливия, само че занапред ще трябва да плаща повече за тях. В същото време страната спешно се нуждае от изграждането на Южния газопровод за да намали петролната си зависимост.

Ситуацията в Бразилия е по-различна. Petrobraz рискува да загуби контрола си върху запасите от енергоносители в страните от Андите. Изключително влиятелните икономически кръгове от Сау Паулу нямат никакво желание да плащат повече за боливийския газ, а акционерите на компанията ще понесат сериозни загуби, ако бизнесът все пак бъде принуден да приеме по-високите цени, както обяви президентът Лула (6) . Боливия продава дневно между 27 и 30 млн. куб. м природен газ в Бразилия на цени между 3,2 и 3,4 долара за милион BTU (британски термални единици) и между 4,5 и 7 млн. куб. м в Аржентина, на цена 3,18 долара за милион BTU , докато транснационалната корпорация British Gas продава природен газ на Чили на цена 7 долара за милион ВТ U . Ако Боливия вдигне цените само с един долар, това ще и гарантира допълнителен доход от 300 млн. долара.

Най-силно засегнатата от решението на Моралес държава – Бразилия, следи с все по-видимо раздразнение как Уго Чавес постепенно си присвоява лидерската роля в региона. Президентът Лула въобще не крие неприязненото си отношение към Чавес, а външният министър Селсо Аморим неведнъж предупреждава, че поведението на венецуелския държавен глава поставя под въпрос проекта за Южния газопровод и регионалната интеграция (7) . Както посочват мнозина анализатори, Чавес се е превърнал в ключова, доминираща политическа фигура в съседна Боливия (8) . От гледната точка на венецуелското правителство, ситуацията е изключително благоприятна за утвърждаване позициите на страната – с действията си Чавес помага на новия си регионален съюзник, удържа политическата инициатива и поставя Бразилия в трудната позиция да се съобрази с решението на Моралес, въпреки че бразилските медии и общественото мнение оказват натиск върху управляващите да възприемат по-твърда позиция спрямо Боливия.

Междувременно, боливийският президент яростно атакува Petrobraz , обвинявайки компанията, че действа „незаконно” и „шантажира” страната му (9) . На свой ред, Petrobraz се опитва да защити интересите на частните си акционери и заплашва, че ще отнесе случая до съда в Ню Йорк и ще спре да инвестира в Боливия.

Всичко това спомага за задълбочаване на конфликта на интереси между държавите, които би трябвало да работят заедно за регионалната интеграция, формирайки общ фронт срещу американската инициатива FTAA . От тази гледна точка, днес Petrobraz несъмнено е „в окото на бурята”. Тя е втората по значение компания в Южна Америка и генерира значителни доходи: така, през първото тримесечие на 2006 е регистрирала чиста печалба от 3 млрд. долара, което е с 33% повече от същия период на 2005 (10) . Като поведението и е типично за една транснационална компания. След като бразилското правителство има само частичен контрол върху решенията и, напълно нормално е да има сблъсък между интересите на компанията (които в крайна сметка се определят от Нюйоркската стокова борса) и тези на бразилската държава.

Неясният геополитически пейзаж

В контекста на извършващите се мащабни промени е трудно да се прогнозира по кой път ще тръгне регионът. Споразуменията за свободна търговия със САЩ очертават едната възможност, но те се сблъскват и със сериозни трудности. Пример за което е случаят с боливийските производители на соя. Страната изнася половин милион тона соя за Колумбия, което и носи 160 млн. долара годишно. Но, подписвайки споразумението за свободна търговия, Колумбия вече може да внася соя от САЩ, където фермерите получават постоянни държавни субсидии (11) . Естествено, боливийските производители подкрепят онези, които се обявяват против споразуменията със САЩ, като президента Ево Моралес. Подобни настроения улесняват формирането на мощен антиамерикански фронт в Южна Америка. Вълната от сблъсъци в Еквадор, Перу и Колумбия, свързана именно със споразуменията за свободна търговия, затварянето на боливийския соев пазар и последвала криза на Южноамериканската общност, са сред първите икономически и социални последици от договорите между държавите от Андите и САЩ, чието по-нататъшно развитие трудно може да се прогнозира (12) .

Противниците на този тип вертикална интеграция, особено участниците в алтернативната среща в Мар дел Плата, все още не разполагат с единен проект. Засега те се групират в два различни (и често противопоставящи се) лагера. На правителствено ниво, това е новото споразумение между Боливия, Куба и Венецуела, основаващо са на общата идеология и отхвърлянето на американската политика, както и различните предложения, като например лансираната от Уго Чавес Боливарианска алтернатива ( ALBA ), която обаче засега не съумява да привлече големите държави от континента.

В този смисъл, боливийската инициатива за т.нар. Договор за търговия между народите, подписан в Хавана, е нещо ново. Тя се основава на предложението на Ево Моралес да се очертае алтернативно форма на търговия, която да гарантира пазар за дребните производители, занаятчиите, малкия бизнес, кооперативите и т.н. Ведъж стартиран, този проект обаче рискува да се отдалечи от добрите си намерения, оказвайки слабо влияние върху ситуацията в региона.


От друга страна, осъществената в Боливия национализация на петролния и газовия сектор може да окаже влияние върху други страни от субконтинента, като Еквадор, където през октомври ще бъдат проведени избори, а правителството наскоро анулира договора си с американската петролна компания OXY . Еквадор изнася петрол от десетилетия, но не разполага със собствени рафинерии, поради което е принуден да внася бензин и дизелово гориво. В този смисъл боливийският проект за „индустриализация на газовия сектор” може да послужи като модел и на други страни от региона.

Във всеки случай, на дневен ред в сектора на енергоносителите е практическата реализация на идеята за изграждане на Южния газопровод, която се сблъсква с редица трудности, защото този проект е повече политически, отколкото икономически. Боливийският секретар по въпросите на енергоносителите Андрес Солис Рада вече обяви, че тръбопроводът ще се изгражда от държавни компании. Което пък представлява определен проблем за Бразилия, тъй като 60% от акциите на нейния гигант Petrobraz принадлежат на частния сектор. Според боливийското и венецуелското правителства, това налага изискването за пълна прозрачност относно отношенията между Petrobraz и чуждестранните компании (13) .

Без съмнение, тъкмо в това е ключовият аспект на интеграцията и новата регионална карта, която тя ще очертае. Ако нещата бъдат оставени на свободната игра на пазарните сили и т.нар. „пазарна логика” (т.е. логиката на транснационалните корпорации), резултатът ще бъде интеграционен модел, който ще продължи да „произвежда” маргинализация и бедност в страните от региона, задълбочавайки различията между бедните и богатите държави. От решаващо значение за бъдещото развитие на субконтинента ще бъде поведението на Бразилия. Ако Лула бъде преизбран на изборите през октомври, нарастват възможностите за стартирането на интеграционен процес, в който политическите съображения ще доминират над чисто икономическите. Той, донякъде ще е сходен с процеса, който вече тече в Европа, където, за да бъде гарантирана жизнеспособността на Европейския съюз, по-силните държави, като Германия и Франция, „помагат” на по-бедните за преодоляване на асиметрията, като се специализират в производството на основни стоки, отваряйки пазарите си за потребителските стоки и суровини на другите страни-членки. Защото не би могло да се говори за демократична интеграция, докато богатите и силни държави продължават да игнорират бедните страни и неравенството се запазва.

Както е известно, по време не т.нар. „неолиберално десетилетие” (т.е. 90-те години на миналия век), Petrobraz се включи в надпреварата за контрол върху максимален брой находища на енергоносители и диверсифицира дейността си, гарантирайки си добри бъдещи позиции (14) . Ако обаче енергийната интеграция се превърне в движеща сила при преначертаването на регионалната геополитическа карта, пазарната логика, която изисква ограничаването на държавния суверенитет, няма да се наложи. Поради това големите държави от субконтинента, които са отговорни за осъществяването на този процес, би следвало да надскочат тесните рамки на националните си амбиции. Засега Бразилия се опира в южноамериканския регион на MERCOSUR , разчитайки да се превърне в глобален играч. Това е разбираема цел, която в известен смисъл е полезна и за останалите, доколкото укрепва мултилатеризма, но тя има и своите недостатъци, защото води до нови конфликти в един регион, който се чувства експлоатиран и пренебрегван, както се вижда от напрежението, съществуващо между редица страни-членки на организацията.

През следващите месеци новата регионална карта ще добие по-ясни очертания, след като станат ясни резултатите от изборите в Еквадор и Бразилия, но също и в Никарагуа и Мексико. Ограничаването на лансираната от САЩ инициатива за FTAA бе сериозна стъпка на местните правителства, подкрепена и от масовите социални движения. Но те все още не разполагат с истинска и действена алтернатива. Възможно е национализацията, извършена в Боливия, както и осъществяването на проекта за Южния газопровод да ускорят появата на такава алтернатива. Ако проектът действително се реализира, това ще се окаже успешен тест за мерките, които следва да се предприемат за налагането на качествено нов интеграционен и геополитически модел в Южна Америка.

Бележки:

1. Pagina 12, May 12, 2006.

2. Julio Godio, Las tensiones en el Mercosur y el rediseo del mapa sudamericano,■ May 20, 2006, at www.alainet.org.

3. Felix Herrero, ⌠Sed de petrfleo y gas en el futuro inmediato, Le Monde Diplomatique, Buenos Aires, April 2006.

4. По последни данни на бразилския O Globo, капиталът на Petrobras се разпределя така: общи акции (единствените, даващи право на глас): федерално правителства 55.7%, Национална икономическа и социална банка (BNDES) 1.9%, чужди собственици 30.3%, FGTS (работнически социален фонд) 4.6%, други 5.5%. Общият капитал (т.е. всички акции с и без право на глас): федерално правителство 32.2%, BNDES 7.6%, чужди собственици 39.8%, FGTS 2.7%, други 17.7%

5. Carlos Lessa, Petrobrds, soberana e geopolitica,Valor Economico, Rio de Janeiro, May 10, 2006.

6. O Estado de Sao Paulo, May 6, 2006.

7. La Jornada, May 10, 2006.

8. Julio Godio, ob. cit.

9. La Nacion, May 11, 2006.

10. Folha de Sao Paulo, May 12, 2006.

11. Huascar Rodriguez Garcia, Los primeros efectos, del TLC, May 11, 2006, at www.alainet.org.

12. Ibid.

13. Andres Soliz Rada, interview in Pagina 12, an addition of Cash, May 14, 2006.

14. Jean Pierre Leroy y Julianna Malerba (orgs.) Petrobras:

* Авторът е професор в Латиноамериканския университет на Монтевидео, Уругвай

{rt}

Само с един замах на перото боливийският президент Ево Моралес е на път да промени южноамериканската геополитическа карта. Решението му от първи май т.г. да национализира петролния и газовия сектори, постави вторите по обем запаси от природен газ в региона отново под контрола на държавата. А петролът и газът са мощни инструменти, способни да пренаредят южноамериканските алианси, както се вижда от близките отношения между Венецуела и Боливия, разполагащи с най-големите запаси от енергоносители на континента, които поеха политическата инициатива, измествайки основните регионални сили.

На практика, Ево Моралес нямаше особен избор. Ако не беше национализирал сектора на енергоносителите, правителството му рискуваше да се окаже в задънена улица, сблъсквайки се с много сериозна политическа криза, подобна на онази, която доведе до падането на неговите предшественици Гонсало Санчес де Лосада и Карлос Меса. В крайна сметка, жителите на тази най-бедна южноамериканска държава стигнаха до извода, че енергоносителите са последния стратегически ресурс за предотвратяване краха на боливийския национален проект.

В резултат обаче, бе поставена под въпрос цялата досегашна система на международните отношения в субконтинента, ерозирана от очертаващите се нови „енергийно-политически” алианси. Както отбелязва президентът на Постоянната комисия на MERCOSUR (т.нар. „южноамерикански общ пазар”, в който членуват Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай, а наблюдатели са Венецуела, Перу, Чили, Боливия, Еквадор, Колумбия и Мексико – б.р.) Карлос Алварес, днес е необходимо внимателно да се анализира регионалната геополитическа карта, защото тя започва сериозно да се променя (1) . Истината е, че М ERCOSUR преживява сериозна криза, FTAA (т.е. Свободната търговска зона на двете Америки, лансирана от САЩ – б.р.) , не може да се измъкне от задъненато улица, в която е попаднала, Андската общност (обединяваща Б o ливия, Еквадор, Перу и Колумбия – б.р.) се разпада, а т.нар. Южноамериканска общност на нациите (SACN – която би трябвало да обедини MERCOSUR и FTAA , плюс Чили, Суринам и Гайана – б.р.) не бележи видимо развитие.

В същото време, сред руините на досегашните интеграционни проекти, се очертават нови инициативи, чието окончателно изясняване предстои. Въпреки многото противоречия и локални конфликти, става все по-очевидно, че новата регионална карта ще се различава значително от тази пред последните десетилетия, отдалечавайки се значително от т.нар. Вашингтонски консенсус.

Промените, стартирали в Мар дел Плата

През ноември 2005, провалът на подкрепяният от САЩ проект за FTAA бе официално потвърден по време на срещата на южноамериканските държавни глави в Мар дел Плата (Аржентина). Там четирите членки на М ERCOSUR , подкрепени от Венецуела, се обединиха, отхвърляйки предложението на Джордж Буш за FTAA .

Провалът на FTAA ускори хода на събитията. Още със създаването си, М ERCOSUR трябваше да се сблъска с редица проблеми, породени от напрегнатите отношения между Бразилия и Аржентина, като може да се очаква, че трудностите само ще нарастнат с присъединяването на Венецуела (процедурите, по което бяха финализирани през 2005) и, вероятно, на някои други страни. В същото време, Южноамериканската общност, създадена по инициатива на Бразилия през 2004, представлява потенциална алтернатива, предвид неминуемия колапс на М ERCOSUR , който изглежда неспособен да обедини всички нации от региона.

След срещата в Мар дел Плата, последваха и редица други срещи и инциативи, като особено интензивни бяха те през пролетта на 2006. От една страна, САЩ усилиха натиска за подписването на споразумения за свободна търговия със страните от района на Андите и, като последица от това, Колумбия и Перу се присъединиха към договора за свободна търговия, подписан от Чили през 90-те години на миналия век, въпреки че парламентите им още не са ратифицирали това решение. От друга страна, победата на проамерикански настроеният Алан Гарсия на президентските изборите в Перу (на втория тур, проведен в края на юни, той изпревари протежето на Уго Чавес Олянта Умала) може и да ускори процеса по финализиране на споразумението.

Междувременно, през януари Ево Моралес пое президентския пост в Боливия и стартира процес на реформи, следен отблизо от най-влиятелните страни в региона и най-вече от Бразилия, Аржентина и Венецуела. Присъединяването на Еквадор към договора за свободна търговия пък бе осуетено от бунтовете през март, в резултат от което, до следващите президентски избори, тази страна ще се управлява от слабо преходно правителство.

От декември 2005 насам кризата в М ERCOSUR достигна поредната си критична точка. Докато Бразилия и Аржентина продължиха да укрепват съюза си, опитвайки се да преодолеят сериозната икономическа и търговска асиметрия помежду им, изграждането на два големи целулозни комбината на източния бряг на река Уругвай породи сериозно напрежение между аржентинския президент Нестор Кирхнер и уругвайския му колега Табаре Васкес, а масовите демонстрации по аржентинския бряг на реката блокираха трафика по международния мост, съдействайки допълнително за отдръпването на Уругвай от М ERCOSUR .

Така, ако в отношенията между Буенос Айрес и Бразилия се наблюдава подобрение, нараства напрежението между тях и по-малките членки на блока (Парагвай и Уругвай). Последните смятат, че регионалните сили не се съобразяват достатъчно с техните интереси. Именно в тази ситуация, венецуелският президент Уго Чавес лансира собствените се планове на икономическа интеграция на субконтинента. Той, в частност, предложи изграждането на газопровод (наречен от него Южния газопровод), който да свърже Венецуела с Аржентина, през територията на Бразилия. Дължината му ще е над 10 000 км, а реализацията му ще струва около 23 млрд. долара.

Само с един замах на перото боливийският президент Ево Моралес е на път да промени южноамериканската геополитическа карта. Решението му от първи май т.г. да национализира петролния и газовия сектори, постави вторите по обем запаси от природен газ в региона отново под контрола на държавата. А петролът и газът са мощни инструменти, способни да пренаредят южноамериканските алианси, както се вижда от близките отношения между Венецуела и Боливия, разполагащи с най-големите запаси от енергоносители на континента, които поеха политическата инициатива, измествайки основните регионални сили.

На практика, Ево Моралес нямаше особен избор. Ако не беше национализирал сектора на енергоносителите, правителството му рискуваше да се окаже в задънена улица, сблъсквайки се с много сериозна политическа криза, подобна на онази, която доведе до падането на неговите предшественици Гонсало Санчес де Лосада и Карлос Меса. В крайна сметка, жителите на тази най-бедна южноамериканска държава стигнаха до извода, че енергоносителите са последния стратегически ресурс за предотвратяване краха на боливийския национален проект.

В резултат обаче, бе поставена под въпрос цялата досегашна система на международните отношения в субконтинента, ерозирана от очертаващите се нови „енергийно-политически” алианси. Както отбелязва президентът на Постоянната комисия на MERCOSUR (т.нар. „южноамерикански общ пазар”, в който членуват Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай, а наблюдатели са Венецуела, Перу, Чили, Боливия, Еквадор, Колумбия и Мексико – б.р.) Карлос Алварес, днес е необходимо внимателно да се анализира регионалната геополитическа карта, защото тя започва сериозно да се променя (1) . Истината е, че М ERCOSUR преживява сериозна криза, FTAA (т.е. Свободната търговска зона на двете Америки, лансирана от САЩ – б.р.) , не може да се измъкне от задъненато улица, в която е попаднала, Андската общност (обединяваща Б o ливия, Еквадор, Перу и Колумбия – б.р.) се разпада, а т.нар. Южноамериканска общност на нациите (SACN – която би трябвало да обедини MERCOSUR и FTAA , плюс Чили, Суринам и Гайана – б.р.) не бележи видимо развитие.

В същото време, сред руините на досегашните интеграционни проекти, се очертават нови инициативи, чието окончателно изясняване предстои. Въпреки многото противоречия и локални конфликти, става все по-очевидно, че новата регионална карта ще се различава значително от тази пред последните десетилетия, отдалечавайки се значително от т.нар. Вашингтонски консенсус.

Промените, стартирали в Мар дел Плата

През ноември 2005, провалът на подкрепяният от САЩ проект за FTAA бе официално потвърден по време на срещата на южноамериканските държавни глави в Мар дел Плата (Аржентина). Там четирите членки на М ERCOSUR , подкрепени от Венецуела, се обединиха, отхвърляйки предложението на Джордж Буш за FTAA .

Провалът на FTAA ускори хода на събитията. Още със създаването си, М ERCOSUR трябваше да се сблъска с редица проблеми, породени от напрегнатите отношения между Бразилия и Аржентина, като може да се очаква, че трудностите само ще нарастнат с присъединяването на Венецуела (процедурите, по което бяха финализирани през 2005) и, вероятно, на някои други страни. В същото време, Южноамериканската общност, създадена по инициатива на Бразилия през 2004, представлява потенциална алтернатива, предвид неминуемия колапс на М ERCOSUR , който изглежда неспособен да обедини всички нации от региона.

След срещата в Мар дел Плата, последваха и редица други срещи и инциативи, като особено интензивни бяха те през пролетта на 2006. От една страна, САЩ усилиха натиска за подписването на споразумения за свободна търговия със страните от района на Андите и, като последица от това, Колумбия и Перу се присъединиха към договора за свободна търговия, подписан от Чили през 90-те години на миналия век, въпреки че парламентите им още не са ратифицирали това решение. От друга страна, победата на проамерикански настроеният Алан Гарсия на президентските изборите в Перу (на втория тур, проведен в края на юни, той изпревари протежето на Уго Чавес Олянта Умала) може и да ускори процеса по финализиране на споразумението.

Междувременно, през януари Ево Моралес пое президентския пост в Боливия и стартира процес на реформи, следен отблизо от най-влиятелните страни в региона и най-вече от Бразилия, Аржентина и Венецуела. Присъединяването на Еквадор към договора за свободна търговия пък бе осуетено от бунтовете през март, в резултат от което, до следващите президентски избори, тази страна ще се управлява от слабо преходно правителство.

От декември 2005 насам кризата в М ERCOSUR достигна поредната си критична точка. Докато Бразилия и Аржентина продължиха да укрепват съюза си, опитвайки се да преодолеят сериозната икономическа и търговска асиметрия помежду им, изграждането на два големи целулозни комбината на източния бряг на река Уругвай породи сериозно напрежение между аржентинския президент Нестор Кирхнер и уругвайския му колега Табаре Васкес, а масовите демонстрации по аржентинския бряг на реката блокираха трафика по международния мост, съдействайки допълнително за отдръпването на Уругвай от М ERCOSUR .

Така, ако в отношенията между Буенос Айрес и Бразилия се наблюдава подобрение, нараства напрежението между тях и по-малките членки на блока (Парагвай и Уругвай). Последните смятат, че регионалните сили не се съобразяват достатъчно с техните интереси. Именно в тази ситуация, венецуелският президент Уго Чавес лансира собствените се планове на икономическа интеграция на субконтинента. Той, в частност, предложи изграждането на газопровод (наречен от него Южния газопровод), който да свърже Венецуела с Аржентина, през територията на Бразилия. Дължината му ще е над 10 000 км, а реализацията му ще струва около 23 млрд. долара.

Страница 2

Оттук нататък, както посочва аржентинския анализатор Хулио Годио, южноамериканският геополитически пейзаж може да бъде преначертан, следвайки два противополжни сценария: първият е свързан с налагането на споразуменията на свободна търговия, което според него ще доведе до „балканизацията” на субконтинента, а вторият означава, че е надделял курсът към „нов модел на развитие”, олицетворяван от Аржентина, Бразилия и Венецуела (2) .

През април венецуелският лидер заяви и, че страната му ще напусне Андската общност, заради търговските споразумения, сключени от Колумбия и Перу със САЩ. Междувременно Чавес оказа активна подкрепа на перуанския кандидат-президент и националист Олянта Умала, влизайки в открита конфронтация с досегашния президент Алехандро Толедо и със съперника на Умала Алан Гарсия.

В тази ситуация, венецуелският лидер предприе поредната си рискована стъпка. На 19 април той се срещна в Асунсион с държавните глави на Парагвай, Боливия и Уругвай, предлагайки им алтернативен вариант на Южния газопровод, който да заобикаля Аржентина. Фактът, че Венецуела е водещ износител на петрол и основния инвеститор в проекта за тръбопровода, дава безспорно предимство на Чавес. Реакцията на Аржентина и Бразилия беше светкавична – на 26 април техните президенти Кирхнер и Луис Игнасио да Силва (Лула) се срещнаха в Сан Пабло, след което поканиха на срещата и Чавес, който само няколко дни преди това бе подписал, заедно с Ево Моралес и Фидел Кастро, т.нар. „народен търговски договор”, белязал появата на нов регионален геополитически алианс. По време на срещата в Сан Пабло, Лула и Кирхнер упрекнаха Чавес за намесата му в MERCOSUR , като първият го обвини, че подстрекава Боливия срещу бразилската петролна компания Petrobraz , а вторият – че стои зад бунта на малките страни-членки на организацията. В крайна сметка обаче, срещата приключи с обща декларация в подкрепа на Южния газопровод.

Сред решението на Моралес да национализира сектора на енергоносителите в Боливия, на 4 май, последва среща между него, Лула, Чавес и Кирхнер в аржентинския курорт Игуасу, където отново бе дискутирана енергийната сигурност в Южна Америка.

Последиците от национализацията в Боливия

Днес най-големите държави от региона се сблъскват със сериозни енергийни проблеми. Доскоро Аржентина не само задоволяваше сама потребностите си от петрол и природен газ, но дори изнасяше енергоносители. Приватизацията на държавната енергийна компания в началото на 90-те години на миналия век обаче, доведе до бързото изчерпване на запасите. Така, докато през 1999 се твърдеше, че Аржентина разполага с петролни запаси поне за още 14 години и със запаси от газ – за още 37, то през 2004, тези цифри спаднаха съответно до 9 и 10 години, като страната все още изнася 25% от добития от нея петрол и 15% - от природния газ (3) . Което означава, че в съвсем близко бъдеще Аржентина ще започне да внася енергоносители.

На свой ред Бразилия отскоро задоволява потребностите си със собствен петрол, но внася половината от необходимия и природен газ от Боливия. Като най-голямата част отива за покриване нуждите на индустриалния център Сау Паулу – икономическото и политическо сърце на държавата, осигуряващ 40% от бразилския БНП. Не е ясно обаче, докога бразилският петрол ще може да покрива нуждите на страната. Предишните либерални правителства приватизираха част от държавната енергийна компания, така че днес 60% от акциите на Petrobraz вече принадлежат на частния капитал, и най-вече на този от САЩ (4) . В Бразилия продължават ожесточените спорове, дали страната да продължи да възлага проучването и добива на петролните запаси на чуждестранни компании, които го изнасят, или пък го складират в очакване на „тежки времена”, също както го правят САЩ, или Китай (5) .

В същото време, големите южноамерикански държави зависят в енергийната сфера от бедни държави, като Боливия, или средноголеми – като Венецуела. Страничен ефект от приватизацията на Petrobraz бе включването на компанията в надпреварата за контрол върху енергийните ресурси на субконтинента и особено на тези в Боливия (където бразилският гигант контролира 20 от боливийския БНП), Аржентина (15% от пазара на гориво) и Еквадор (където се сблъсква със сериозната съпротива на индианското население). Тази активност на Petrobraz създава определени проблеми на Бразилия в региона и, на практика, работи против регионалната интеграция, поставяйки ударението върху конкуренцията, а не върху сътрудничеството между южноамериканските държави.

Реакцията на Бразилия и Аржентина на национализацията в Боливия, потвърждава зависимостта им от местните енергоносители. На първо място, съвсем скоро цените на природния газ ще скочат. Наистина, Аржентина вече е договорила доставките на газ от Боливия, само че занапред ще трябва да плаща повече за тях. В същото време страната спешно се нуждае от изграждането на Южния газопровод за да намали петролната си зависимост.

Ситуацията в Бразилия е по-различна. Petrobraz рискува да загуби контрола си върху запасите от енергоносители в страните от Андите. Изключително влиятелните икономически кръгове от Сау Паулу нямат никакво желание да плащат повече за боливийския газ, а акционерите на компанията ще понесат сериозни загуби, ако бизнесът все пак бъде принуден да приеме по-високите цени, както обяви президентът Лула (6) . Боливия продава дневно между 27 и 30 млн. куб. м природен газ в Бразилия на цени между 3,2 и 3,4 долара за милион BTU (британски термални единици) и между 4,5 и 7 млн. куб. м в Аржентина, на цена 3,18 долара за милион BTU , докато транснационалната корпорация British Gas продава природен газ на Чили на цена 7 долара за милион ВТ U . Ако Боливия вдигне цените само с един долар, това ще и гарантира допълнителен доход от 300 млн. долара.

Най-силно засегнатата от решението на Моралес държава – Бразилия, следи с все по-видимо раздразнение как Уго Чавес постепенно си присвоява лидерската роля в региона. Президентът Лула въобще не крие неприязненото си отношение към Чавес, а външният министър Селсо Аморим неведнъж предупреждава, че поведението на венецуелския държавен глава поставя под въпрос проекта за Южния газопровод и регионалната интеграция (7) . Както посочват мнозина анализатори, Чавес се е превърнал в ключова, доминираща политическа фигура в съседна Боливия (8) . От гледната точка на венецуелското правителство, ситуацията е изключително благоприятна за утвърждаване позициите на страната – с действията си Чавес помага на новия си регионален съюзник, удържа политическата инициатива и поставя Бразилия в трудната позиция да се съобрази с решението на Моралес, въпреки че бразилските медии и общественото мнение оказват натиск върху управляващите да възприемат по-твърда позиция спрямо Боливия.

Междувременно, боливийският президент яростно атакува Petrobraz , обвинявайки компанията, че действа „незаконно” и „шантажира” страната му (9) . На свой ред, Petrobraz се опитва да защити интересите на частните си акционери и заплашва, че ще отнесе случая до съда в Ню Йорк и ще спре да инвестира в Боливия.

Всичко това спомага за задълбочаване на конфликта на интереси между държавите, които би трябвало да работят заедно за регионалната интеграция, формирайки общ фронт срещу американската инициатива FTAA . От тази гледна точка, днес Petrobraz несъмнено е „в окото на бурята”. Тя е втората по значение компания в Южна Америка и генерира значителни доходи: така, през първото тримесечие на 2006 е регистрирала чиста печалба от 3 млрд. долара, което е с 33% повече от същия период на 2005 (10) . Като поведението и е типично за една транснационална компания. След като бразилското правителство има само частичен контрол върху решенията и, напълно нормално е да има сблъсък между интересите на компанията (които в крайна сметка се определят от Нюйоркската стокова борса) и тези на бразилската държава.

Неясният геополитически пейзаж

В контекста на извършващите се мащабни промени е трудно да се прогнозира по кой път ще тръгне регионът. Споразуменията за свободна търговия със САЩ очертават едната възможност, но те се сблъскват и със сериозни трудности. Пример за което е случаят с боливийските производители на соя. Страната изнася половин милион тона соя за Колумбия, което и носи 160 млн. долара годишно. Но, подписвайки споразумението за свободна търговия, Колумбия вече може да внася соя от САЩ, където фермерите получават постоянни държавни субсидии (11) . Естествено, боливийските производители подкрепят онези, които се обявяват против споразуменията със САЩ, като президента Ево Моралес. Подобни настроения улесняват формирането на мощен антиамерикански фронт в Южна Америка. Вълната от сблъсъци в Еквадор, Перу и Колумбия, свързана именно със споразуменията за свободна търговия, затварянето на боливийския соев пазар и последвала криза на Южноамериканската общност, са сред първите икономически и социални последици от договорите между държавите от Андите и САЩ, чието по-нататъшно развитие трудно може да се прогнозира (12) .

Противниците на този тип вертикална интеграция, особено участниците в алтернативната среща в Мар дел Плата, все още не разполагат с единен проект. Засега те се групират в два различни (и често противопоставящи се) лагера. На правителствено ниво, това е новото споразумение между Боливия, Куба и Венецуела, основаващо са на общата идеология и отхвърлянето на американската политика, както и различните предложения, като например лансираната от Уго Чавес Боливарианска алтернатива ( ALBA ), която обаче засега не съумява да привлече големите държави от континента.

В този смисъл, боливийската инициатива за т.нар. Договор за търговия между народите, подписан в Хавана, е нещо ново. Тя се основава на предложението на Ево Моралес да се очертае алтернативно форма на търговия, която да гарантира пазар за дребните производители, занаятчиите, малкия бизнес, кооперативите и т.н. Ведъж стартиран, този проект обаче рискува да се отдалечи от добрите си намерения, оказвайки слабо влияние върху ситуацията в региона.

Страница 3

От друга страна, осъществената в Боливия национализация на петролния и газовия сектор може да окаже влияние върху други страни от субконтинента, като Еквадор, където през октомври ще бъдат проведени избори, а правителството наскоро анулира договора си с американската петролна компания OXY . Еквадор изнася петрол от десетилетия, но не разполага със собствени рафинерии, поради което е принуден да внася бензин и дизелово гориво. В този смисъл боливийският проект за „индустриализация на газовия сектор” може да послужи като модел и на други страни от региона.

Във всеки случай, на дневен ред в сектора на енергоносителите е практическата реализация на идеята за изграждане на Южния газопровод, която се сблъсква с редица трудности, защото този проект е повече политически, отколкото икономически. Боливийският секретар по въпросите на енергоносителите Андрес Солис Рада вече обяви, че тръбопроводът ще се изгражда от държавни компании. Което пък представлява определен проблем за Бразилия, тъй като 60% от акциите на нейния гигант Petrobraz принадлежат на частния сектор. Според боливийското и венецуелското правителства, това налага изискването за пълна прозрачност относно отношенията между Petrobraz и чуждестранните компании (13) .

Без съмнение, тъкмо в това е ключовият аспект на интеграцията и новата регионална карта, която тя ще очертае. Ако нещата бъдат оставени на свободната игра на пазарните сили и т.нар. „пазарна логика” (т.е. логиката на транснационалните корпорации), резултатът ще бъде интеграционен модел, който ще продължи да „произвежда” маргинализация и бедност в страните от региона, задълбочавайки различията между бедните и богатите държави. От решаващо значение за бъдещото развитие на субконтинента ще бъде поведението на Бразилия. Ако Лула бъде преизбран на изборите през октомври, нарастват възможностите за стартирането на интеграционен процес, в който политическите съображения ще доминират над чисто икономическите. Той, донякъде ще е сходен с процеса, който вече тече в Европа, където, за да бъде гарантирана жизнеспособността на Европейския съюз, по-силните държави, като Германия и Франция, „помагат” на по-бедните за преодоляване на асиметрията, като се специализират в производството на основни стоки, отваряйки пазарите си за потребителските стоки и суровини на другите страни-членки. Защото не би могло да се говори за демократична интеграция, докато богатите и силни държави продължават да игнорират бедните страни и неравенството се запазва.

Както е известно, по време не т.нар. „неолиберално десетилетие” (т.е. 90-те години на миналия век), Petrobraz се включи в надпреварата за контрол върху максимален брой находища на енергоносители и диверсифицира дейността си, гарантирайки си добри бъдещи позиции (14) . Ако обаче енергийната интеграция се превърне в движеща сила при преначертаването на регионалната геополитическа карта, пазарната логика, която изисква ограничаването на държавния суверенитет, няма да се наложи. Поради това големите държави от субконтинента, които са отговорни за осъществяването на този процес, би следвало да надскочат тесните рамки на националните си амбиции. Засега Бразилия се опира в южноамериканския регион на MERCOSUR , разчитайки да се превърне в глобален играч. Това е разбираема цел, която в известен смисъл е полезна и за останалите, доколкото укрепва мултилатеризма, но тя има и своите недостатъци, защото води до нови конфликти в един регион, който се чувства експлоатиран и пренебрегван, както се вижда от напрежението, съществуващо между редица страни-членки на организацията.

През следващите месеци новата регионална карта ще добие по-ясни очертания, след като станат ясни резултатите от изборите в Еквадор и Бразилия, но също и в Никарагуа и Мексико. Ограничаването на лансираната от САЩ инициатива за FTAA бе сериозна стъпка на местните правителства, подкрепена и от масовите социални движения. Но те все още не разполагат с истинска и действена алтернатива. Възможно е национализацията, извършена в Боливия, както и осъществяването на проекта за Южния газопровод да ускорят появата на такава алтернатива. Ако проектът действително се реализира, това ще се окаже успешен тест за мерките, които следва да се предприемат за налагането на качествено нов интеграционен и геополитически модел в Южна Америка.

Бележки:

1. Pagina 12, May 12, 2006.

2. Julio Godio, Las tensiones en el Mercosur y el rediseo del mapa sudamericano,■ May 20, 2006, at www.alainet.org.

3. Felix Herrero, ⌠Sed de petrfleo y gas en el futuro inmediato, Le Monde Diplomatique, Buenos Aires, April 2006.

4. По последни данни на бразилския O Globo, капиталът на Petrobras се разпределя така: общи акции (единствените, даващи право на глас): федерално правителства 55.7%, Национална икономическа и социална банка (BNDES) 1.9%, чужди собственици 30.3%, FGTS (работнически социален фонд) 4.6%, други 5.5%. Общият капитал (т.е. всички акции с и без право на глас): федерално правителство 32.2%, BNDES 7.6%, чужди собственици 39.8%, FGTS 2.7%, други 17.7%

5. Carlos Lessa, Petrobrds, soberana e geopolitica,Valor Economico, Rio de Janeiro, May 10, 2006.

6. O Estado de Sao Paulo, May 6, 2006.

7. La Jornada, May 10, 2006.

8. Julio Godio, ob. cit.

9. La Nacion, May 11, 2006.

10. Folha de Sao Paulo, May 12, 2006.

11. Huascar Rodriguez Garcia, Los primeros efectos, del TLC, May 11, 2006, at www.alainet.org.

12. Ibid.

13. Andres Soliz Rada, interview in Pagina 12, an addition of Cash, May 14, 2006.

14. Jean Pierre Leroy y Julianna Malerba (orgs.) Petrobras:

* Авторът е професор в Латиноамериканския университет на Монтевидео, Уругвай

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020