След информацията, че през ноември Косово най-вероятно ще получи пълна независимост с всички символи на суверенната държава и то след резолюция на Съвета за сигурност на ООН, въпросът за това как се формира националният суверенитет и кой може да се разпорежда с него придобива все по-остър характер. За разлика от други две събития, които се случиха през май и юни – отделянето на Черна гора от Сърбия и широката автономия, която получи испанската провинция Каталония в рамките на ЕС, станали възможни по „старомодния” начин, т.е. чрез референдум, „даването” на суверенитет, както и ограничаването му не са съвсем избистрени понятия. Проблемите ще стават все по-сложни и неясни за решаване с по-нататъшната интеграция на ЕС и членството на България в него. Тук се появява цял комплекс въпроси. Дали правомощията на държавата могат да се прехвърлят, без да се прехвърля суверенитет? Има ли граница, до която националните държави могат да отстъпват от своето право да вземат самостоятелни решения? Суверенитетът наистина ли е неотчуждаем и неделим? Тези въпроси пораждат не само теоретични разсъждения, но имат и практически смисъл за България – и преди 10 ноември 1989 и в изминалите 17 години след него.
Преди да се опитаме да отговорим на тях, обаче, все пак е добре да хвърлим бегъл поглед върху политическата и правната страна на суверенитета.
Как да разбираме суверенитета?
Понятие за суверенитет се свързва с името на Жан Боден и неговите „Шест книги за Републиката”, които той издава на 47 годишна възраст, през 1576. Самият автор на съчинението е със солидна историческа и юридически подготовка, със законодателен и административен опит като участник в Генералните щати на Блоа. Основният патос в съчинението му, макар и облечено в солидна теоретична форма, е насочен срещу Николо Макиавели, чиито идеи са му направили дълбоко впечатление, но и предизвикват сериозни опасения заради своята неморалност. Концепция на Боден за човешката природа и обществото обаче, макар и да са с фундаментално значение за въвеждането на понятие за суверенитет, съвсем не е оригинална. Идеята, че властта, независимо на кого принадлежи тя и как се упражнява, трябва да има по-дълбоки, философски по характера си основания, в една или друга форма може да се открие на много по-ранен етап – още в теоретичните обобщения и практиката на Древна Гърция, Рим и Средновековието. Ако за Аристотел това е автономността на полиса, предпоставяща автархията като самодостатъчност на властта, за римските оратори и философи това е божественият произход на императорите. Що се отнася до средновековната традиция – тук божественото начало на властта се форматира според християнската доктрина, а едни или други градивни елементи на суверенитета може да се открият в съчиненията на Тома Аквински, Данте Алигиери, Николо Макиавели и Марсилий от Падуа.
Новото при Жан Боден е, че той дава на политическата власт статута на необходима форма на обществения живот, без да затъва в излишни размишления за произхода на републиката или за това кои са белезите на доброто управление. Същественото, според него, е, че наличието на една обединяваща публична власт е факт, който не подлежи на съмнение, независимо на какъв исторически етап е обществото. Оттук се поражда фундаменталният въпрос – кой е основният белег на тази власт? Отговорът е: суверенната сила, която се реализира чрез „правилното управление на много домакинства и от това, което им е общо”(Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 53) Така се извежда и „призванието на републиката” или на държавата. Следователно, най-същественият белег на суверенитета е, че той е власт, разбирана като асиметрично отношение на доминиране на един субект (който в този случаи е публичен) върху друг(и) (Градинаров, 2005; 90) чрез т. нар. суверенна сила. Жан Боден, в съответствие с духа на своето време, дефинира суверенитета чрез три основни белега:
- Абсолютност. Суверенната мощ на държавата е абсолютна, тъй като тя е тази, която издава разпорежданията, а не се подчинява на такива, издавани от някой друг. Тя не зависи от нищо или от някого, извън нея, пък бил той Бог, природата или народа. В тези си измерения тя не се нуждае от никакво основание, защото е самодостатъчна.
- Неделимост. Суверенната власт е единна и неделима и ако се делегира, това може да стане само в нейния пълен обем, а не само в някои от нейните проявления.
- Постоянност. Суверенитетът не става нито повече, нито по-малко с течение на времето, той е константа и или съществува, или не.
Макар държавата да е обществената форма, в която съществува суверенитета, той не е нещо, което има пряко действие. Суверенитетът се манифестира чрез законите, които се издават по един или друг механизъм. Суверенът е, който може да вземе решение дали да издаде законите или не, дали да води война или да се стреми към мир, как да управлява чиновниците, да съди и отсъжда като последна инстанция, да помилва, да сече монети и да определя данъците. Имайки предвид, че Жан Боден различава суверенитета от властта, а държавата от управлението, не е чудно, че за него суверен може да е или народът като цяло, или някаква негова част, или пък конкретен индивид. Смесените форми тук са немислими. (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 54)
За своето време суверенитетът е идеен пробив и нов метод за легитимиране на държавната власт. Той замества божествения закон, законите на разума или други основания на държавата с правомерната власт, разбрана като сила, облечена в законите (Танчев, 2003; 9)
Заслужава да се отбележи приносът на Томас Хобс към понятието за суверенитет. Той свързва монархическия суверенитет с договорния характер на учредяването на държавата. При прехода от естественото към гражданското състояние на обществото, сключеният обществен договор има една, единствена цел – да осигури спокойствие и благоденствие на договарящите се. Той се сключва, обаче, между всички членове на обществото, а не между управниците и народа, и представлява основанието на суверенната власт на владетеля. След като са сключили договора и учредили върховната власт, поданиците не могат да отхвърлят без съгласието на монарха неговия суверенитет и да развалят договора. Любопитното в концепцията на Томас Хобс е, че суверенитетът на абсолютния монарх се изразява в монопола върху законите, които той твори. Те са задължителни за поданиците, но не и за самия него, защото това би подронило абсолютността на суверенитета. Невъзможно е също той да се раздели и между няколко носителя, защото това би противоречало на неговата неделимост.
Разбира се, когато се говори за народен суверенитет, няма как да се пропуснат идеите на Жан-Жак Русо, около които е изграден неговия „Обществен договор”. За разлика от разбирането на Хобс за „естественото състояние” на война на всеки с всеки, която води до нуждата от обществен договор и заедно с него поражда суверенитета, за Русо това е само теоретична хипотеза, постулат, идея. Тя е удобна за начало на анализа, но за него човешката природа, от която би трябвало да се тръгне, не е нито реално, нито предполагаемо дадена в естественото си състояние. Затова гражданското (или политическото) общество не възниква от необходимостта да се преодолее недостатъкът на враждата на всеки с всеки, а се ражда като поредица от случайности. Появата на частната собственост и основаното на нея социално неравенство, заедно с породените от тях войни, убийства, нещастия и ужаси показват, че т. нар. обществен договор, макар да изглежда мъдър и обмислен, е също така и несправедлив. Ето защо хората могат да се откажат от него, защото произходът на властта е човешки, договорен, изкуствен, следователно ако е човешко творение, той може да бъде и развален. Именно такова е предназначението на ключовото съчинение на женевския мислител „Общественият договор” - да покаже какъв трябва да е легитимния договор, който да върне на хората отнетата им свобода.
Макар да се запазва в основни линии идеята за социалния контракт, чрез който Томас Хобс обосновава абсолютния монархически суверенитет, Русо поставя на негово място неограничения суверенитет на народа. Но, за да е легитимен този суверенитет, той трябва да се основава не на неравенството, а на свободата. Всеки, обвързвайки се с всички, не се обвързва с никой. Според Русо, от този договор, тъй като придобиваме същото право над всички като това, което се дава на всеки над нас, печелим същото, което губим, и повече сила, за да запазим това което имаме . И тук следва нещо, което е много важно за анализирания в тази статия проблем – свободата е подчинение само защото подчинението е доброволно и равно, което прави свободата морална.
Народният суверенитет при Русо се извежда от всеобщата воля. Тя е интеграцията на частните воли, чийто малки разлики се анулират. Това означава, че всеобщата воля не допуска деление или раздробяване на общественото цяло. Тази всеобща воля е същността и живота на политическото тяло, суверенитетът е нейното упражняване, а законодателството – нейното приложение (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 85)
Подобно на Жан Боден, Русо също характеризира суверенитета с неотчуждаемост, неделимост, непогрешимост, неограниченост. Базова, разбира се, е първата характеристика. Неотчуждаемостта е абсолютно задължителна черта на суверенитета, защото той, както вече стана дума, е упражняване на всеобщата воля. Суверенът, който е само едно колективно тяло, може да бъде представян само от самия себе си. Властта може да се прехвърля, но всеобщата воля – не.
В тази си форма, представата за суверенитета трудно може да се съгласува с принципите за представителното управление и за разделението на властите. Ето защо идеите на Русо не бива да се възприемат като пряко приложим теоретичен модел за една жизнеспособна конституционна демокрация. В книгата си „Държавна власт и народен суверенитет” Даниел Вълчев подчертава, че не трябва да се прави грешката конституциите да се възприемат като обществен договор. Въпреки че носят силен политико-социален заряд и откровено или мълчаливо да поставят като свой крайьгълен камък народния суверенитет, те си остават позитивноправни нормативни актове. И макар една конституция да не е обществен договор в смисъла, който влага в него Русо, тя е толкова по-оправдана аксиологично, колкото по-плътно се доближава до идеята на женевския философ (Вълчев, 1996; 114).
В „Общественият договор” на Русо, обаче, се срещат елементи, които са от ключово значение при отговора на въпроса, който възниква едва през последните няколко десетилетия – за това могат ли да се очертаят ясно границите на суверенитета. Така, например, за Русо неограничеността на суверенитета всъщност има граници. Щом суверенната власт се опита да премахне равенството на индивидите, заложено в обществения договор, щом започне да обременява един гражданин повече от друг, тя става частна, вече не е упражняване на свободната воля, следователно вече не е нито суверенна, нито неограничена (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 57)
Националният суверенитет е нещо различно от народния суверенитет. Това разграничение се появява още по времето на Великата френска революция, макар че и досега в някои конституции двете понятие се използват като синоними. Но между тях съществуват важни разлики. От философско-политическа гледна точка, народът е по-широко понятие от нацията, защото в него се включват всички, които живеят върху дадена територия, т. е. и лицата без гражданство, а също и чужденците.
За националната държава гражданството е ключовото политико-правно отношение. Но не всички индивиди, включени в понятието „народ”, се включват в понятието „нация”. Националният суверенитет се проявява чрез неограничената отвън възможност на съответните граждани да определят устройството и управлението на държавата, обема на политическите свободи и индивидуалните права и задължения. Националният суверенитет, също така, е основанието държавите да бъдат субекти на международното право, а ако все още не са се самоопределили като държави, националният суверенитет е този, който легитимира това им право. Тук територията е много хлъзгава – особено когато става дума за нации, които се борят за своето самоопределение в отделна държава, както беше по време на войните в Югославия или пък при решаване на кюрдския проблем в Турция и Ирак. Последните събития в Близкия Изток показват и с какви трудности е съпътстван процеса на обособяването на палестинската нация в суверенна държава.
Съгласно чл. 2, т.1 от Устава на ООН, организацията е основана върху принципа на суверенното равенство на всички нейни членове, но на практика националният суверенитет в международните отношения няма достатъчно ясни граници и безспорни начини за опазването му. Макар държавният суверенитет най-често да се определя като възможност на националната държава да води самостоятелна и независима вътрешна и външна политика, често нещата не са толкова отчетливи. От една страна, защото съвременните реалности поставят способността за манифестиране на националния суверенитет в зависимост от политическата, икономическата и военната мощ на държавите. От друга страна, защото, макар да липсва пълно съвпадение, между народния, националния и държавния суверенитет, съществува връзка и взаимна изводимост между тях. Ето защо появата на проблеми при функционирането на народния суверенитет рано или късно се отразяват върху легитимността на националния суверенитет, а чрез него – върху държавния суверенитет. Затова се налага да отговорим на въпроса наистина ли е абсолютен и неделим суверенитета?
Делимост или неделимост на суверенитета?
Трудно може да се защити схващането, че тази проблематика може да се анализира и изясни само с правни аргументи. Без прилагането на политологически, социологически, исторически и дори на философски инструментариум, задоволително решение тук едва ли е възможно. Доказателство за това е, че в момента и практиката, и теорията са изправени пред един въпрос, който не може да се реши задоволително по някой от познатите отпреди начини. И той е: какво да се промени в схващанията за властта, държавата и суверенитета, за да отразяват те новите геополитически реалности?
Според професора в Парижкия университет Мишел Тропер (Тропер, 1998; 6) причината на тези въпроси да не може да се отговори със средствата на традиционната юридическа теория е, че под влияние на позитивизма се прави разлика между правото и науката за правото, от една страна, както и между правото и конкретните отношения, които то регулира, от друга. В този случай, излиза, че ако конституционното право е науката за държавата, то именно това право, а не държавата трябва да е предмет на науката за него. В същото време това наслагване на науки с все по-висока степен на общност в един момент неизбежно достига до политическите и социологическите науки, а също и до философията. Например, възникват въпросите, какво са държавата и властта и до какво ниво на общност трябва да се стигне? Като че ли, в опита да даде отговор, който не може да се постигне в рамките на позитивизма, науката за държавата е обречена да се върне към битието си на нормативна наука, рискувайки да се идентифицира с метафизична конструкция.
Но проблемите, произтичащи от въпросната особена ситуация, се налага да бъдат поставени в един по-широк теоретичен контекст. Така Франко Фардела на страниците на „Архиви на философията на правото” достига до твърдението, че няма как да се избегне двойнствеността на суверенитета – по отношение на правовия ред и по отношение на нормативистката теория. Оказва се, че за да притежава суверенитет, държавата трябва да е правен субект, но преди да стане правен субект, тя е реален субект, тъй като включва определено население на определена територия. Значи държавата не може да се мисли, без да се прибегне до социологическия или до един по-общ философски обяснителен принцип.
Освен това, в споменатите „Шест книги за републиката”, Жан Боден определя суверенната власт като отличителен белег на държавата. Суверенитетът по дефиниция е абсолютен, вечен, неделим, има оригинерен характер и се проявява чрез законодателната функция. Но в условията на изземване на част от тези функции от една наддържавна общност, която не може да се определи като супердържава (между другото тъкмо опасенията, че ЕС придобива такива черти на супердържава бяха някои от причините да се отхвърли Европейската конституция от Франция и Холандия през миналата година), какво става със суверенитета? Възможно ли е суверенитетът да не съвпада с империума на държавата, а да е само част от него? Ако това е така връзката между държавата и суверенитета може да се разкъса ( Fardella , 1996; 124 ) И в такъв случай няма пречка част от него да се отчужди, без това да заплаши същността на държавата.
Друг въпрос, който трудно може да се реши, без да се прибегне до метаюридически аргументи е, дали суверенитетът е неразривно свързан с упражняването на властта или не? Ако суверенитетът има характер на атрибутивна характеристика на държавата, докато властта – не, тогава социо-политическите образувания, които не са напълно независими, например „държавите”-членки в една федерация, могат логически да се обособят. Те могат да упражняват автономна власт в определени граници, без да са суверенни в пълния смисъл на думата и в такъв случай, тези държави-членки придобиват характеристиките на елементи, на органи на федералната държава. Както се вижда в този случай, за да се внесе определен ред в множеството аргументи, се налага да се използват не само правни категории.
Според изследването на Франко Фардела, държавата може да се опише като геополитическо образувание, чийто империум се схваща като суверенно качество. В този смисъл геополитическите образувания, които не са независими, не могат да бъдат характеризирани като суверенни. Според него „така връзката между независимостта и империума придобива логически и онтологически характер; независимостта и империумът са неразривно свързани със суверенитета и са конститутивни за него” ( Fardella , 1996; 12 5)
Това схващане, обаче, е противоположно на възгледа на Дж. Чиарели в статията му „Суверенитетът”( Chiarelli , 1970) Според него съвпадението между вътрешният суверенитет и независимостта във външнополитически план не е нито необходимо, нито явно. Суверенитетът във вътрешното право е нещо различно от суверенитета в международното право. Съществуват системи, в които суверенитетът може да се разпределя между различни центрове на власт (както например е във Великобритания), без това да прави държавата зависима. Излиза че съществуват различни понятия за суверенитет, които не съвпадат. Това разграничение вече има конкретен практически израз. Например при анализа на правната система на ЕС, Росен Ташев цитира решение 26/62 „ Van Gend en Loos v . Niderlanse Administratie der Belastingen ” на Европейския съд, в което съдът приема, че въпросната правна система представлява нов международен правов ред, със създаването на който държавите-членки са ограничили своите суверенни права и субекти на които са не само договарящите страни, но и техните граждани (Ташев, 2006; 167)
Получава се друга поредица от въпроси. Дали независимостта е крайният аспект на суверенитета и ако е така във вътрешен план, по какво той се различава от суверенитета в международното право? Ако например САЩ могат да решат и да нападнат Югославия или Ирак, без да се нуждаят от санкцията на международните организации, означава ли това, че САЩ са по-суверенни от Югославия и Ирак? Възможно ли е да се потърси синтез между тези доста различни понятия за суверенитета?
Във вече цитираната статия, Франко Фардела стига до извода, че за решаването на конкретен въпрос, като този за суверенитета, е нужно да се премине на едно по-общо теоретично ниво – например да се използва социологическото и геополитическото понятие за държавата, да се прибегне до изясняване на отношението между част и цяло, гносеологическо и отнологическо, формално и атрибутивно, система и елементи и т. н. Суверенитетът, също така, не може да се разбере без философско-историческата гледна точка – как възниква суверенната държава от кризата на средновековната християнска република, от нуждата да се сложи край на феодалната разпокъсаност и непрекъснатите междуособици и войни за надмощие.
На всички тези въпроси не е нито възможно, нито пък уместно да се дадат категорични отговори, още по-малко пък в една ограничено по обем статия. Очевидно е, че понятието суверенитет се развива едновременно с промените в исторически и международно-политически план. Но все пак се налага да запитаме, как можем да прокараме разлика между ограничения суверенитет, ако е възможно да се нарекат така някои факти от последните едно-две десетилетия, и липсата на суверенитет?
Един от процесите, които поставят голяма въпросителна върху разбирането на суверенитета е европейската интеграция. Еволюцията на ЕС от регионална международна организация до непозната досега форма на полуфедерален сьюз показва, че нещо съществено в представите ни за абсолютния и неделим суверенитет трябва да се промени. Според Е. Танчев, многостепенното управление на ЕС е триединство на общностен, междуправителствен и федерален метод на управление, при който държавният суверенитет на страните-членки съществува едновременно с т. нар. „открита държавност”, при която тези страни-членки делегират част от вътрешнополитическите си правомощия на Европейските институции. (Танчев, 2003; 19) Успехът на това политическо обединение, обаче, зависи най-вече от предварително постигнатите договорености между страните-членки за това, кои точно елементи от суверенните им правомощия ще бъдат поделени между сьюзните институции и органите на членуващите държави. Ключовата дума тук, според мен, е доброволната договореност, т.е. консенсуса.
И макар да могат да се правят много аналогии между ЕС и федералните държави, например за това, че при федералните държави има наслагване на два суверенитета – на държавите-членки и на федерацията, като първият е естествен и първичен, а вторият е производен и се образува чрез делегиране на правомощия от държавите-членки, учредяващи федерацията, това не решава проблема. Ако се допусне подобно съвпадение, тогава трябва да се ревизират много неща – например, че суверенитетът не е абсолютен, не е неделим, може да се дублира, ограничен е и т. н. Логично възниква и въпросът, докъде може да се отчуждават правомощия и въпреки това държавните образувания да се наричат все още суверенни?
Ако се върнем към разсъжденията на Жан-Жак Русо, възможно е да намерим отговор, имащ предимството, че не изисква сложни софистични упражнения върху разбирането за суверенитета. Работата е в това, че по аналогия с обществения договор свободата е подчинение само и единствено защото подчинението е доброволно и равно. Следователно, при общностния суверенитет, ако може да употребим това понятие, членуващите доброволно се лишават от определени проявления на своя национален суверенитет, придобивайки други предимства, които не са в състояние да си осигурят сами. Именно защото това съгласие е доброволно и следователно потенциално съдържа правото да се денонсира договора, суверенитетът не се губи, а се утвърждава чрез възможността за влияние върху цялостното решаване на въпросите в рамките на сьюза. Което на практика означава, че държавите-членки не делят своя суверенитет, а го засилват чрез възможността си да въздействат върху решаването на общите въпроси, които ги засягат.
По аргумент от обратното, може да се заключи, че насилственото отнемане дори на съвсем незначителна част от правото да се вземат самостоятелни решения в рамките на националната държава, води до потъпкване на държавния суверенитет като цяло. Така, налагането с военни средства на обособяването на Косово от Югославия, макар да не води до заличаване на държавата Югославия, на практика я лишава от суверенитет. Военната инвазия в Ирак, макар да се афишира с една ограничена цел - свалянето на диктатурата на Саддам Хюсеин, на практика лишава от суверенитет страната.
Съществува още един въпрос, чийто отговор трябва да се потърси. Възможно ли е действията и решенията на представителните органи на една държава (да речем правителството или парламента) да не съвпадат с изискванията за защитата и опазването на народния суверенитет? Колкото и неприятно да звучи, това е възможно. В този случай суверенитетът може да бъде накърнен, но за разлика от варианта, когато това става по насилствен начин, отвън, чрез инвазия или военна намеса, тук „крепостта” като че ли се предава отвътре. Причината за подобна възможност може отново да се потърси в идеята на Русо за това, че щом суверенната власт се опита да обременява един гражданин повече от друг и така да премахне равенството на индивидите, тя става частна, т.е. вече не е упражняване на свободната воля. Следователно тази власт вече не е нито суверенна, нито неограничена.
Съвсем пресни примери за подобни действия представляват редица некомпетентни или прибързани решения на българските управляващи пред последните години - от рестутицонните закони, през обещанието да се закрие АЕЦ „Козлодуй” и връщането на царските имоти до това, за съвместното използване на български военни обекти с американската армия. Почти силовата кампания от страна на политическата върхушка против евентуалния референдум по тези, а и по редица други въпроси, ни връща към току-що припомнения начин за нарушаване на суверенитета – чрез обременяването на едни граждани повече от други и премахване на равенството между индивидите.
Разбира се, могат да се потърсят и други отговори, например има ли право да съществува нещо като ограничен суверенитет или какъв е механизмът да се възстанови нарушения или отнетия суверенитет? Но това са проблеми, които евентуално биха могли да са предмет на бъдещ анализ. Към момента е нужно да се има предвид, че умението да се пази и отстоява националния суверенитет няма заместител сред политическите умения и действия. Незавсимито от това дали конкретната държава е потенциален или дори реален член на Европейския съюз.
Литература:
Б. Градинаров, „Индивидуалност, социална общност и социално-властови отношения”, сп. „Философски алтернативи”, бр.6, 2005.
Даниел Вълчев, „Държавна власт и народен суверенитет”, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, С., 1996.
Е. Танчев, „Конституционни измерения на суверенитета”, сп. „Съвременно право”, 2003, кн.1.
Мишел Тропер, „За една юридическа теория на държавата”, Изд. „Проф. Марин Дринов”, С., 1998.
Росен Ташев, „Теория за правната система”, Изд. Сиби, С., 2006.
Фр. Шатле, О. Дюамел, Е. Пизие, „История на политическите идеи”, изд. Лик, 1998.
Franco Fardella, “Le dogme de la souverainite”, dans Archives de pholosophie de droit, t.41, 1996.
G. Chiarelli, “Souverainete” dans Nss. D.I. ХVІІ, Turen, 1970, p.1044
* Институт за философски изследвания към БАН
* Доктор по философия, магистър по право, Старши научен сътрудник ІІ степен в Институт за философски изследвания - БАН
{rt}
След информацията, че през ноември Косово най-вероятно ще получи пълна независимост с всички символи на суверенната държава и то след резолюция на Съвета за сигурност на ООН, въпросът за това как се формира националният суверенитет и кой може да се разпорежда с него придобива все по-остър характер. За разлика от други две събития, които се случиха през май и юни – отделянето на Черна гора от Сърбия и широката автономия, която получи испанската провинция Каталония в рамките на ЕС, станали възможни по „старомодния” начин, т.е. чрез референдум, „даването” на суверенитет, както и ограничаването му не са съвсем избистрени понятия. Проблемите ще стават все по-сложни и неясни за решаване с по-нататъшната интеграция на ЕС и членството на България в него. Тук се появява цял комплекс въпроси. Дали правомощията на държавата могат да се прехвърлят, без да се прехвърля суверенитет? Има ли граница, до която националните държави могат да отстъпват от своето право да вземат самостоятелни решения? Суверенитетът наистина ли е неотчуждаем и неделим? Тези въпроси пораждат не само теоретични разсъждения, но имат и практически смисъл за България – и преди 10 ноември 1989 и в изминалите 17 години след него.
Преди да се опитаме да отговорим на тях, обаче, все пак е добре да хвърлим бегъл поглед върху политическата и правната страна на суверенитета.
Как да разбираме суверенитета?
Понятие за суверенитет се свързва с името на Жан Боден и неговите „Шест книги за Републиката”, които той издава на 47 годишна възраст, през 1576. Самият автор на съчинението е със солидна историческа и юридически подготовка, със законодателен и административен опит като участник в Генералните щати на Блоа. Основният патос в съчинението му, макар и облечено в солидна теоретична форма, е насочен срещу Николо Макиавели, чиито идеи са му направили дълбоко впечатление, но и предизвикват сериозни опасения заради своята неморалност. Концепция на Боден за човешката природа и обществото обаче, макар и да са с фундаментално значение за въвеждането на понятие за суверенитет, съвсем не е оригинална. Идеята, че властта, независимо на кого принадлежи тя и как се упражнява, трябва да има по-дълбоки, философски по характера си основания, в една или друга форма може да се открие на много по-ранен етап – още в теоретичните обобщения и практиката на Древна Гърция, Рим и Средновековието. Ако за Аристотел това е автономността на полиса, предпоставяща автархията като самодостатъчност на властта, за римските оратори и философи това е божественият произход на императорите. Що се отнася до средновековната традиция – тук божественото начало на властта се форматира според християнската доктрина, а едни или други градивни елементи на суверенитета може да се открият в съчиненията на Тома Аквински, Данте Алигиери, Николо Макиавели и Марсилий от Падуа.
Новото при Жан Боден е, че той дава на политическата власт статута на необходима форма на обществения живот, без да затъва в излишни размишления за произхода на републиката или за това кои са белезите на доброто управление. Същественото, според него, е, че наличието на една обединяваща публична власт е факт, който не подлежи на съмнение, независимо на какъв исторически етап е обществото. Оттук се поражда фундаменталният въпрос – кой е основният белег на тази власт? Отговорът е: суверенната сила, която се реализира чрез „правилното управление на много домакинства и от това, което им е общо”(Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 53) Така се извежда и „призванието на републиката” или на държавата. Следователно, най-същественият белег на суверенитета е, че той е власт, разбирана като асиметрично отношение на доминиране на един субект (който в този случаи е публичен) върху друг(и) (Градинаров, 2005; 90) чрез т. нар. суверенна сила. Жан Боден, в съответствие с духа на своето време, дефинира суверенитета чрез три основни белега:
- Абсолютност. Суверенната мощ на държавата е абсолютна, тъй като тя е тази, която издава разпорежданията, а не се подчинява на такива, издавани от някой друг. Тя не зависи от нищо или от някого, извън нея, пък бил той Бог, природата или народа. В тези си измерения тя не се нуждае от никакво основание, защото е самодостатъчна.
- Неделимост. Суверенната власт е единна и неделима и ако се делегира, това може да стане само в нейния пълен обем, а не само в някои от нейните проявления.
- Постоянност. Суверенитетът не става нито повече, нито по-малко с течение на времето, той е константа и или съществува, или не.
Макар държавата да е обществената форма, в която съществува суверенитета, той не е нещо, което има пряко действие. Суверенитетът се манифестира чрез законите, които се издават по един или друг механизъм. Суверенът е, който може да вземе решение дали да издаде законите или не, дали да води война или да се стреми към мир, как да управлява чиновниците, да съди и отсъжда като последна инстанция, да помилва, да сече монети и да определя данъците. Имайки предвид, че Жан Боден различава суверенитета от властта, а държавата от управлението, не е чудно, че за него суверен може да е или народът като цяло, или някаква негова част, или пък конкретен индивид. Смесените форми тук са немислими. (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 54)
За своето време суверенитетът е идеен пробив и нов метод за легитимиране на държавната власт. Той замества божествения закон, законите на разума или други основания на държавата с правомерната власт, разбрана като сила, облечена в законите (Танчев, 2003; 9)
Заслужава да се отбележи приносът на Томас Хобс към понятието за суверенитет. Той свързва монархическия суверенитет с договорния характер на учредяването на държавата. При прехода от естественото към гражданското състояние на обществото, сключеният обществен договор има една, единствена цел – да осигури спокойствие и благоденствие на договарящите се. Той се сключва, обаче, между всички членове на обществото, а не между управниците и народа, и представлява основанието на суверенната власт на владетеля. След като са сключили договора и учредили върховната власт, поданиците не могат да отхвърлят без съгласието на монарха неговия суверенитет и да развалят договора. Любопитното в концепцията на Томас Хобс е, че суверенитетът на абсолютния монарх се изразява в монопола върху законите, които той твори. Те са задължителни за поданиците, но не и за самия него, защото това би подронило абсолютността на суверенитета. Невъзможно е също той да се раздели и между няколко носителя, защото това би противоречало на неговата неделимост.
Разбира се, когато се говори за народен суверенитет, няма как да се пропуснат идеите на Жан-Жак Русо, около които е изграден неговия „Обществен договор”. За разлика от разбирането на Хобс за „естественото състояние” на война на всеки с всеки, която води до нуждата от обществен договор и заедно с него поражда суверенитета, за Русо това е само теоретична хипотеза, постулат, идея. Тя е удобна за начало на анализа, но за него човешката природа, от която би трябвало да се тръгне, не е нито реално, нито предполагаемо дадена в естественото си състояние. Затова гражданското (или политическото) общество не възниква от необходимостта да се преодолее недостатъкът на враждата на всеки с всеки, а се ражда като поредица от случайности. Появата на частната собственост и основаното на нея социално неравенство, заедно с породените от тях войни, убийства, нещастия и ужаси показват, че т. нар. обществен договор, макар да изглежда мъдър и обмислен, е също така и несправедлив. Ето защо хората могат да се откажат от него, защото произходът на властта е човешки, договорен, изкуствен, следователно ако е човешко творение, той може да бъде и развален. Именно такова е предназначението на ключовото съчинение на женевския мислител „Общественият договор” - да покаже какъв трябва да е легитимния договор, който да върне на хората отнетата им свобода.
