След гражданската война от 2001, над Македония тегне подозрението, че въпросът за управлението на страната не се решава пред изборните урни от регистрираните гласоподаватели, а на друго място и от други хора. Сраженията с албанците бяха прекратени с Охридския рамков договор (август 2001), който бе наложен от Европейския съюз и САЩ и влезе в сила без някой да е гласувал за него. Този документ даде рамката, извън която политиците в Скопие не могат да излизат. Така например, от 2001 насетне е ясно, че правителство без участие на албанците е невъзможно, защото веднага би попаднало в международна изолация. Но, ако междуетническите отношения вътре в страната и външнополитическата й ориентация са до голяма степен под контрола на т. нар. международна общност, в областта на икономиката македонските партии имат свободата да предлагат различни решения, опитвайки се да убедят избирателите в тяхната целесъобразност.
На фона на авторитарните режими в повечето от бившите съветски републики, Македония изглежда като образцова посткомунистическа демокрация. Докато в държави като Беларус, Казахстан или Азербайджан вотовете винаги завършват с победа за управляваща партия, край Вардар наблюдаваме точно обратното – и през 1998, и през 2002, и през тази година, парламентарните избори се печелят от опозицията. Предизборната кампания е относително свободна, властта не използва административен ресурс за да подтиска и репресира опонентите си и постоянното недоволство на македонците от незавидния им хал неизменно води до изборно поражение за съответната управляваща коалиция. През 1998 десницата, в лицето на ВМРО-ДПМНЕ, пое управлението за първи път за да го отстъпи четири години по-късно на социалдемократите (бившите комунисти). След вота от 5 юли т. г. левицата пак загуби властта и вероятно търпеливо ще чака 4 години в опозиция, за да й дойде отново реда.
Парламентарните избори доведоха да видима фрагментация на политическата сцена в Скопие. Тя засегна и левицата, и десницата. И от ВМРО-ДПМНЕ, и от Социалдемократическия съюз се отцепиха доста големи крила, които се обособиха като самостоятелни политически субекти и се явиха на вота като конкуренти на партиите, от които са произлезли. При левицата това е Новата социалдемократическа партия на амбициозния бивш шеф на парламента и бивш кандидат-президент Тито Петковски. Той създаде Нова социалдемократическа партия, която взе 6% от гласовете, носещи й 7 депутатски места в 120-членният парламент.
Във ВМРО-ДПМНЕ пък се разигра класически сценарий на разрив между стар и нов лидер, довел до раждането на нова партия. След изборното поражение от 2002 тогавашният премиер Любчо Георгиевски логично се оттегли от лидерския пост във ВМРО-ДПМНЕ и даде път на младия икономист Никола Груевски. Подобно на събитията, разиграли се в българската десница между Иван Костов и Надежда Михайлова, и Георгиевски си правеше сметка да остане неформалния лидер на партията и в подходящ момент да се завърне на председателския пост. Никола Груевски обаче нямаше желание да играе ролята на “сламен” лидер и бързо подмени цялото ръководство на ВМРО-ДПМНЕ със свои хора. Изгубил контрола над организацията, на Георгиевски не му оставаше друго освен да си създаде отделна партия и да се опита да докаже, че той е автентичният наследник на традиционната македонска десница. Това обаче не му се удаде. В новия парламент учредената от бившия премиер ВМРО-Народна партия ще има само 6 депутати срещу 44 за ВМРО-ДПМНЕ. При Никола Груевски останаха и повечето от интелектуалците и експертите на “войводите”, докато Георгиевски може да разчита само на част от бившите си министри и най-близки сътрудници, над голяма част от които тегнат подозрения в корупция.
Любопитно е, че ВМРО-ДПМНЕ проведе кампания, центрирана около оранжевата символика – явна алюзия за повторение на драматичните събития, разиграли се в Киев в края на 2004. “Войводите” събираха най-много хора на своите митинги, докато агитацията на левицата бе по-вяла и хората на премиера Бучковски сякаш предварително се бяха примирили с поражението. Най-острите престрелки се водеха вътре в левия и десния лагер – ВМРО-Народна срещу ВМРО-ДПМНЕ и Новата социалдемократическа партия срещу управляващите до сега социалдемократи.
Въпреки редуването във властта на различни партии, Македония все пак не е съвсем обичайна демокрация като тези в Западна Европа, например. Основна причина за това е, че политическият живот в страната е разделен на два етнически сектора, които са като вода и олио – въобще не се смесват. Затова на изборите винаги има двама победители – един сред македонския електорат, и един – сред албанския. Македонците гласуват само за македонски партии, а албанците – само за албански. В Македония циганите са сравнително малко, така че не оказват толкова сериозно влияние върху изхода от изборите, както в България. Албанците са една четвърт от населението на страната и ще имат почти толкова депутати в парламента – общо 29 срещу 26 на изборите през 2002. Преди четири години обаче в парламента влязоха самостоятелно цели четири албански партии, докато сега на практика са две – ДПА на Арбен Джафери и Мендух Тачи и ДСИ на бившия бунтовнически лидер Али Ахмети, който е включил в листите си и представители на Партията за демократичен просперитет (ПДП).
Въпреки все още живия страх от повторение на междуетническите сблъсъци от 2001, в хода на тази изборна кампания всички инциденти, свързани със сбивания, употреба на оръжие и ранени, бяха разчистване на сметки вътре в албанския лагер. Мит е твърдението, че за разлика от македонците, албанците са единни и целеустремени. Напротив – между отделните им кланове тлеят остри вражди на икономическа основа, приемащи формата на политическа конфронтация. За разлика от турците в България, албанците в Македония са твърде голям процент, за да сведат политическото си представителство в парламента до една единствена сила. През 2002 полевите командири от бившата Армия за национално освобождение се превърнаха в политици и тяхната формация ДСИ доминираше решително сред албанското малцинство в страната. През последните 4 години ДСИ бе основен коалиционен партньор на социалдемократите в правителството и във връзка с това натрупа доста негативи в очите на избирателите. Междувременно, ДПА стана по-радикалната сила в албанския политически блок и критикуваше остро бавното прилагане на Охридското споразумение. В крайна сметка нещата съвсем се объркаха и вече не е ясно коя е по-екстремистката формация на албанците. От една страна, ДСИ е наследник на бунтовническата армия, взривила мира през 2001, но от друга – в кандидат-депутатските листи на ДПА виждаме командира Даут Реджепи-Лека (той вече е депутат), който е обявен за национално издирване за отвличането на 12 македонци, и Агим Красничи от село Кондово, срещу когото се води разследване по обвинение в тероризъм.
В 6-ти избирателен район, който обхваща Тетово, Гостивар и Дебър, албанските партии печелят 17 от 20-те депутатски места. Всички наблюдатели обаче отбелязват значително по-слабото участие на албанците в тези избори в сравнение с 2002. Една от причините е, че този път контролът на международните наблюдатели е бил по-строг и не е било възможно в чисто албанските секции урните да се пълнят с бюлетини от името на хора, които въобще не са идвали да гласуват.
Новият премиер Никола Груевски е едва 35-годишен, но вече има управленски опит, защото в периода 1998-2002 бе последователно министър на икономиката и на финансите. За разлика от предишния премиер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски, който е поет, литератор и историк, Груевски е сдържан технократ и експерт в областта на икономиката. Той говори добър английски, работил е за Световната банка, бил е и съветник по въпросите на приватизацията на сръбското финансово министерство след падането на Милошевич.
За разлика от всички свои предшественици на премиерския пост, Никола Груевски е с либерални убеждения. Идването му на власт бе оценено положително от борсата в Скопие, особено след като във финансовите среди тръгна слуха за въвеждането на плосък данък. В този смисъл е истински загадка, как Груевски може да работи в едно правителство с Новата социалдемократическа партия, която е още по-лява от социалдемократите и по време на предизборната кампания откровено флиртуваше с избирателите от най-ниските стъпала на социалната стълбица. Но явно в Скопие е по-важно да си във властта, а не каква управленска програма ще реализираш.
Пробен камък за състоянието на междуетническите отношения в Македония бе изборът на албански партньор, който да участва в новото правителство. От една страна традиционният съюзник на ВМРО-ДПМНЕ е ДПА на Арбен Джафери. Но от друга – ДСИ на Али Ахмети е най-добре представилата се на изборите албанска партия. Ясно е, че предпочитанията на Груевски клонят към ДПА дори и заради това, че тя бе по-скромна в исканията си за министерски кресла. Западът обаче бе по-склонен да види в правителството ДСИ или дори и двете албански партии. Много важни са аргументите, с които досегашният вицепремиер от ДСИ Муса Джафера обясни защо неговата формация трябва да участва и в бъдещото управление. Те звучат така: ако Груевски предпочете ДПА вместо “коалицията-победител” (коалицията между ДСИ и ПДП – б.а.) , той ще наруши Охридския мирен договор, защото според този документ в страната има “две мнозинства – македонско и албанско”. В крайна сметка това води до разрушаване на “македонският модел на консенсуална демокрация”, твърди Джафери. Всъщност, ако бе избрал за съюзник ДСИ, Груевски фактически би признал, че Македония вече се е превърнала във федерация от нетериториален тип и македонците нямат думата при определянето на албанската партия, която ще участва във властта.
Ако разположим македонските политици върху историческата скала “София-Белград”, то Любчо Георгиевски е смятан за човек, много по-близък до българската версия за историята на Македония, отколкото до сръбската. За Груевски се твърди обратното – че в последните години той е отдалечил ВМРО-ДПМНЕ от историческите й корени и не се интересува особено от славното минало на организацията. Но истината е, че политиците в Скопие вече градят външната политика на страната върху друга координатна система, в която отправната точка е Брюксел, а не някой от балканските съседи. В тази предизборна кампания, може би за първи път, нямаше обвинения на висок глас, че ВМРО-ДМПНЕ са “бугараши”.
Факт е, че двете основни македонски партии вече не се легитимират чрез миналото. Социалдемократите не напомнят с носталгия за времето на бивша Югославия, а ВМРО-ДПМНЕ атакува избирателя не с разкази за чети и храбри войводи, а с икономически програми. В този смисъл може да се каже, че посткомунистическият период в историята на Република Македония е приключил. Може би формален знак за навлизането на страната в нов етап на развитие бе получаването на статута на кандидат за членство в ЕС през декември 2005. Въпреки надеждите на българските патриоти, хората в Македония вече не се вълнуват толкова много от въпроса “кои сме ние?”. Стресът от гражданската война през 2001 постави на преден план питането, “как ще съжителстваме с албанците?”. Стремежът за членство в Евросъюза подменя и геополитическите ориентири на младата република. София и Белград губят своята роля на отправни точки за Скопие. Питането “на кой съсед да се опрем?”, е заменено от далеч по-прагматичното “как да се приближим по-бързо до Европейския съюз?”.
Това, което вълнува нас, българите е, какво се случва с идентичността на хората в Република Македония и как тя се проектира върху политическите борби край Вардар. Нациите са въобразени общности (терминът е на Бенедикт Андерсън). Макар че е оспорвано от крайните националисти, това твърдение отдавна е станало азбучна истина в науката, защото е подкрепено със смазващо количество аргументи. Ядрото на националната идентичност е националната митология, а не историческата истина. Но когато разминаването между митология и историческа реалност е твърде голямо, това създава напрежение и известна неувереност, която се компенсира с крайности, издаващи комплекс за малоценност. Специално за Република Македония въпросът бе, може ли след разпадането на Югославия конструкцията на македонската национална митология да оцелее без защитната стена на изолацията от България. Отговорът засега е “да”. Явно, след постепенното политико-административно дистанциране от Белград, тази митология заживява свой собствен живот и е станала иманентна черта от идентичността на повечето жители на страната. Периодът от края на Първата световна война до 1991 (с кратко прекъсване през 1941-1944) е доста дълъг и като че ли има повече влияние върху самосъзнанието на днешните македонци, отколкото предходния един век. Да се връщаме още по-назад няма смисъл, защото нациите и националното самосъзнание не съществуват преди ехото на Великата френска революция да обиколи Европа.
Съобразявйки се с тези реалности, можем да се запитаме, какви цели трябва да си поставя България в политиката си спрямо Република Македония. Да има в лицето на младата република край Вардар надежден геополитически съюзник, или да се стреми към незабавно разрушаване на македонската национална митология? Първото предполага партньорство, а второто – конфронтация. Засега в Македония името България не се асоциира с някакво общо историческо минало, а по-скоро с възможността за получаване на български паспорти и с перспективата за македонските младежи да получат евтино образование в български университети. Колкото и да е обидно за интелектуалците в София, най-важният културен продукт, с който България е известна край Вардар, е чалга-телевизията “Планета”. Но много се лъжат тези, които си мислят че националната идентичност се формира само под влиянието на т. нар. “висока култура”.
В икономически план българското присъствие в Република Македония е почти незабележимо. То се свежда до една неголяма банка (Балканска банка). Малко преди да бъде убит през миналата година, настойчиви опити да придобие македонски финансови институции правеше банкерът Емил Кюлев. Истината е, че бизнес-средата край Вардар не е особено приветлива, а и мощта на българските капитали не може да се мери с тази на гръцките, например.
Засега една от най-големите пречки за сближаването между България и Македония е транспортният фактор. Митичният Коридор номер 8 все още го има само на картата, а между София и Скопие няма железопътна връзка, макар че плановете са нейното изграждане се обмислят вече над 100 години. Дългосрочни неблагоприятни последици ще има въвеждането от 2007 на визов режим между двете държави. Особено, ако българските чиновници не предложат вариант, при който визите за македонци да са евтини и да се издават по опростена процедура, най-добре на самата граница.
В крайна сметка, през следващите години връзките на България с Република Македония ще се опосредстват от фактора Европейски съюз. В качеството си на член на съюза София ще има думата за напредъка на Скопие по евроинтеграционната писта. Стремежът за свободно пътуване в Шенгенската зона ще тласка хиляди и дори десетки хиляди македонци да подават молби за българско гражданство. След като бившият премиер Любчо Георгиевски вече е български гражданин, все по-малко ще стават хората край Вардар, за които подобна стъпка изглежда като екзотика или направо като национално предателство. Прави впечатление, че наред с традиционните изхвърляния на бившите македонски комунисти, че хора с български паспорт нямат място в парламента в Скопие, се чу и много умерената позиция на ВМРО-ДПМНЕ, според която постъпката на Георгиевски е въпрос на личен избор. Новият исторически шанс на България е да бъде един от водачите на Република Македония по европейската пътека. А когато границите на Евросъюза опрат в бистрите води на Охридското езеро, то и бариерата между България и Македония ще паднe.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
След гражданската война от 2001, над Македония тегне подозрението, че въпросът за управлението на страната не се решава пред изборните урни от регистрираните гласоподаватели, а на друго място и от други хора. Сраженията с албанците бяха прекратени с Охридския рамков договор (август 2001), който бе наложен от Европейския съюз и САЩ и влезе в сила без някой да е гласувал за него. Този документ даде рамката, извън която политиците в Скопие не могат да излизат. Така например, от 2001 насетне е ясно, че правителство без участие на албанците е невъзможно, защото веднага би попаднало в международна изолация. Но, ако междуетническите отношения вътре в страната и външнополитическата й ориентация са до голяма степен под контрола на т. нар. международна общност, в областта на икономиката македонските партии имат свободата да предлагат различни решения, опитвайки се да убедят избирателите в тяхната целесъобразност.
На фона на авторитарните режими в повечето от бившите съветски републики, Македония изглежда като образцова посткомунистическа демокрация. Докато в държави като Беларус, Казахстан или Азербайджан вотовете винаги завършват с победа за управляваща партия, край Вардар наблюдаваме точно обратното – и през 1998, и през 2002, и през тази година, парламентарните избори се печелят от опозицията. Предизборната кампания е относително свободна, властта не използва административен ресурс за да подтиска и репресира опонентите си и постоянното недоволство на македонците от незавидния им хал неизменно води до изборно поражение за съответната управляваща коалиция. През 1998 десницата, в лицето на ВМРО-ДПМНЕ, пое управлението за първи път за да го отстъпи четири години по-късно на социалдемократите (бившите комунисти). След вота от 5 юли т. г. левицата пак загуби властта и вероятно търпеливо ще чака 4 години в опозиция, за да й дойде отново реда.
Парламентарните избори доведоха да видима фрагментация на политическата сцена в Скопие. Тя засегна и левицата, и десницата. И от ВМРО-ДПМНЕ, и от Социалдемократическия съюз се отцепиха доста големи крила, които се обособиха като самостоятелни политически субекти и се явиха на вота като конкуренти на партиите, от които са произлезли. При левицата това е Новата социалдемократическа партия на амбициозния бивш шеф на парламента и бивш кандидат-президент Тито Петковски. Той създаде Нова социалдемократическа партия, която взе 6% от гласовете, носещи й 7 депутатски места в 120-членният парламент.
Във ВМРО-ДПМНЕ пък се разигра класически сценарий на разрив между стар и нов лидер, довел до раждането на нова партия. След изборното поражение от 2002 тогавашният премиер Любчо Георгиевски логично се оттегли от лидерския пост във ВМРО-ДПМНЕ и даде път на младия икономист Никола Груевски. Подобно на събитията, разиграли се в българската десница между Иван Костов и Надежда Михайлова, и Георгиевски си правеше сметка да остане неформалния лидер на партията и в подходящ момент да се завърне на председателския пост. Никола Груевски обаче нямаше желание да играе ролята на “сламен” лидер и бързо подмени цялото ръководство на ВМРО-ДПМНЕ със свои хора. Изгубил контрола над организацията, на Георгиевски не му оставаше друго освен да си създаде отделна партия и да се опита да докаже, че той е автентичният наследник на традиционната македонска десница. Това обаче не му се удаде. В новия парламент учредената от бившия премиер ВМРО-Народна партия ще има само 6 депутати срещу 44 за ВМРО-ДПМНЕ. При Никола Груевски останаха и повечето от интелектуалците и експертите на “войводите”, докато Георгиевски може да разчита само на част от бившите си министри и най-близки сътрудници, над голяма част от които тегнат подозрения в корупция.
Любопитно е, че ВМРО-ДПМНЕ проведе кампания, центрирана около оранжевата символика – явна алюзия за повторение на драматичните събития, разиграли се в Киев в края на 2004. “Войводите” събираха най-много хора на своите митинги, докато агитацията на левицата бе по-вяла и хората на премиера Бучковски сякаш предварително се бяха примирили с поражението. Най-острите престрелки се водеха вътре в левия и десния лагер – ВМРО-Народна срещу ВМРО-ДПМНЕ и Новата социалдемократическа партия срещу управляващите до сега социалдемократи.
Въпреки редуването във властта на различни партии, Македония все пак не е съвсем обичайна демокрация като тези в Западна Европа, например. Основна причина за това е, че политическият живот в страната е разделен на два етнически сектора, които са като вода и олио – въобще не се смесват. Затова на изборите винаги има двама победители – един сред македонския електорат, и един – сред албанския. Македонците гласуват само за македонски партии, а албанците – само за албански. В Македония циганите са сравнително малко, така че не оказват толкова сериозно влияние върху изхода от изборите, както в България. Албанците са една четвърт от населението на страната и ще имат почти толкова депутати в парламента – общо 29 срещу 26 на изборите през 2002. Преди четири години обаче в парламента влязоха самостоятелно цели четири албански партии, докато сега на практика са две – ДПА на Арбен Джафери и Мендух Тачи и ДСИ на бившия бунтовнически лидер Али Ахмети, който е включил в листите си и представители на Партията за демократичен просперитет (ПДП).
Въпреки все още живия страх от повторение на междуетническите сблъсъци от 2001, в хода на тази изборна кампания всички инциденти, свързани със сбивания, употреба на оръжие и ранени, бяха разчистване на сметки вътре в албанския лагер. Мит е твърдението, че за разлика от македонците, албанците са единни и целеустремени. Напротив – между отделните им кланове тлеят остри вражди на икономическа основа, приемащи формата на политическа конфронтация. За разлика от турците в България, албанците в Македония са твърде голям процент, за да сведат политическото си представителство в парламента до една единствена сила. През 2002 полевите командири от бившата Армия за национално освобождение се превърнаха в политици и тяхната формация ДСИ доминираше решително сред албанското малцинство в страната. През последните 4 години ДСИ бе основен коалиционен партньор на социалдемократите в правителството и във връзка с това натрупа доста негативи в очите на избирателите. Междувременно, ДПА стана по-радикалната сила в албанския политически блок и критикуваше остро бавното прилагане на Охридското споразумение. В крайна сметка нещата съвсем се объркаха и вече не е ясно коя е по-екстремистката формация на албанците. От една страна, ДСИ е наследник на бунтовническата армия, взривила мира през 2001, но от друга – в кандидат-депутатските листи на ДПА виждаме командира Даут Реджепи-Лека (той вече е депутат), който е обявен за национално издирване за отвличането на 12 македонци, и Агим Красничи от село Кондово, срещу когото се води разследване по обвинение в тероризъм.
В 6-ти избирателен район, който обхваща Тетово, Гостивар и Дебър, албанските партии печелят 17 от 20-те депутатски места. Всички наблюдатели обаче отбелязват значително по-слабото участие на албанците в тези избори в сравнение с 2002. Една от причините е, че този път контролът на международните наблюдатели е бил по-строг и не е било възможно в чисто албанските секции урните да се пълнят с бюлетини от името на хора, които въобще не са идвали да гласуват.
Новият премиер Никола Груевски е едва 35-годишен, но вече има управленски опит, защото в периода 1998-2002 бе последователно министър на икономиката и на финансите. За разлика от предишния премиер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски, който е поет, литератор и историк, Груевски е сдържан технократ и експерт в областта на икономиката. Той говори добър английски, работил е за Световната банка, бил е и съветник по въпросите на приватизацията на сръбското финансово министерство след падането на Милошевич.
За разлика от всички свои предшественици на премиерския пост, Никола Груевски е с либерални убеждения. Идването му на власт бе оценено положително от борсата в Скопие, особено след като във финансовите среди тръгна слуха за въвеждането на плосък данък. В този смисъл е истински загадка, как Груевски може да работи в едно правителство с Новата социалдемократическа партия, която е още по-лява от социалдемократите и по време на предизборната кампания откровено флиртуваше с избирателите от най-ниските стъпала на социалната стълбица. Но явно в Скопие е по-важно да си във властта, а не каква управленска програма ще реализираш.
Пробен камък за състоянието на междуетническите отношения в Македония бе изборът на албански партньор, който да участва в новото правителство. От една страна традиционният съюзник на ВМРО-ДПМНЕ е ДПА на Арбен Джафери. Но от друга – ДСИ на Али Ахмети е най-добре представилата се на изборите албанска партия. Ясно е, че предпочитанията на Груевски клонят към ДПА дори и заради това, че тя бе по-скромна в исканията си за министерски кресла. Западът обаче бе по-склонен да види в правителството ДСИ или дори и двете албански партии. Много важни са аргументите, с които досегашният вицепремиер от ДСИ Муса Джафера обясни защо неговата формация трябва да участва и в бъдещото управление. Те звучат така: ако Груевски предпочете ДПА вместо “коалицията-победител” (коалицията между ДСИ и ПДП – б.а.) , той ще наруши Охридския мирен договор, защото според този документ в страната има “две мнозинства – македонско и албанско”. В крайна сметка това води до разрушаване на “македонският модел на консенсуална демокрация”, твърди Джафери. Всъщност, ако бе избрал за съюзник ДСИ, Груевски фактически би признал, че Македония вече се е превърнала във федерация от нетериториален тип и македонците нямат думата при определянето на албанската партия, която ще участва във властта.
Ако разположим македонските политици върху историческата скала “София-Белград”, то Любчо Георгиевски е смятан за човек, много по-близък до българската версия за историята на Македония, отколкото до сръбската. За Груевски се твърди обратното – че в последните години той е отдалечил ВМРО-ДПМНЕ от историческите й корени и не се интересува особено от славното минало на организацията. Но истината е, че политиците в Скопие вече градят външната политика на страната върху друга координатна система, в която отправната точка е Брюксел, а не някой от балканските съседи. В тази предизборна кампания, може би за първи път, нямаше обвинения на висок глас, че ВМРО-ДМПНЕ са “бугараши”.
