Ислямският фундаментализъм е идеология, която мобилизира милиони хора. Последователите и са разпръснати в най-различни краища на света в рамките на уммата или на многобройната ислямска диаспора в Европа, Америка, Азия, Африка и Австралия. Поставени в конкретни ситуации, тези хора, организирани в компактни групи или изразяващи външнополитическите интересите на отделни държавни ислямистки субекти, влизат в много сложна система на взаимозависимост със системата за сигурност на държавите, които не изнасят ислямски фундаментализъм. Ако трябва, в най-общи линии, да характеризираме тази комплексна релация, следва да отбележим, че става въпрос за степени на готовност за “атака” от страна на субекта, формиран на базата на ислямския радикализъм (независимо дали той е групово-партиен или държавен) и степени на готовност за противопоставяне на “рецепиращата” система за сигурност. До голяма степен, отделните състояния на тази готовност за “агресия” на ислямистките субекти зависят едновременно от вътрешно груповата (или държавната) характеристика и от държавата, чиято система за национална сигурност е обект на “агресия” от страна на радикалния ислям.
Най-грубо очертани, тези състояния могат да бъдат сведени до пет основни: уязвимост, предизвикателство, риск, заплаха и опасност. Всяко от тях носи собствени идентификационни параметри, играещи ролята на отделни, постоянни във времето, свойства. В същото време, към тях могат да се добавят допълнителни белези, които произтичат както от вътрешно груповото състояние, така и от динамиката на международните отношения (отново съпоставима по отношение на уммата и на целия останал свят).
1. Състоянието на уязвимост на даден теоретичен обект на “агресия” от страна на ислямския фундаментализъм е най-низшата степен, която може да съществува между войнстващата доктрина и системата на национална сигурност. По принцип, за да се направи оценка за съществуването на подобно състояние е необходимо наличието на определени обективни обстоятелства. Такива могат да бъдат многобройна мюсюлманска малцинствена група (по отношение на страна, чието мнозинство, изповядва друга религия), многобройна деноминационна малцинствена група (по отношение на страна с мнозинство, изповядващо друг вид ислям- като например шиитската група в Йемен, Саудитска Арабия и другаде, или сунитската група в Иран). До подобно състояние може да се достигне и когато в съседство или в относителна географска близост се намира държавен субект, чиято външна политика, почива върху принципите на ислямския радикализъм. Идеята е, че всяка държава съсредоточава много повече усилия за активизиране на политическите и икономическите си връзки с най-близките в географско отношение страни. Така например Иран принципно се интересува значително повече от Балканите, отколкото от Океания или от Латинска Америка. Логично е този потенциал да остане само на теоретично ниво, ако не съществуват фактори или стимули за неговото качествено трансформиране, придобиващи специфична характеристика от регионален или субективен характер. Така, на практика не съществуват държави и общества, които да не са уязвими по отношение на ислямския фундаментализъм. Демографските характеристики и големият емиграционен капацитет на уммата са основната предпоставка за бързото разрастване на ислямската диаспора в цял свят. В този смисъл радикалният ислямски фундаментализъм, който е една от доктрините, изповядвани от 1,3-милиардната ислямската общност и чиито представители на практика присъстват във всички страни по света, притежава потенциал да се превърне в опасност за международната сигурност. В същото време, само за някои страни войнстващата доктрина прераства в реална опасност, докато за други си остава само потенциална, превръщаща местното общество в уязвимо към агресивния религиозен фундаментализъм. Като именно изборът на модела на противодействие е този, който регулира състоянието на ислямския фундаментализъм спрямо конкретната система на национална сигурност.
Съдържанието на уязвимостта като термин, отразяващ релацията ислямски фундаментализъм - национална сигурност, се преплита много тясно с някои от другите посочени квалификационни състояния на тази релация. На практика, редица сходни състояния във вече очертаната класификационна схема преливат едни в други. Разграничителната линия между тях е толкова тънка, че точното определяне на профила и често остава в сферата на творческите предположенията и научната еклектика. Подобна, изключително трудно различима връзка, е и онази между понятията уязвимост и риск, въпреки, че тъкмо между тях е поставено и предизвикателството. Ако трябва да сме по-конкретни, рискът е състояние, при което уязвимостта просто се е “мултиплицирала”, вследствие преди всичко на активни вътрешни фактори. Тоест, състоянието на пасивност, което изразява уязвимостта се е развило в негативна за националната сигурност насока, превърщайки се в активното състояние на риск.
2. “Придвижването” или “ферментирането” на уязвимостта към риска се дължи единствено на ясно осветено предизвикателство, което е втората степен на релация ислямски фундаментализъм – национална сигурност. Предизвикателството все още е твърде отдалечено или неидентифицирано като състояние на ислямския фундаментализъм, което дава възможност за създаване на широка мрежа от тактически мерки за противопоставяне. В същото време, участниците в механизма, вземащ политическото решение (заедно със съответните институции от системата на националната сигурност), следва да очертаят профила на национално съобразения модел за борба срещу религиозния радикализъм. Това второ състояние е предпоставка за своевременна намеса на политическата класа, която единствена е в състояние да избере правилната стратегическа парадигма. Липсата на експертна оценка и добре формулирана стратегия означава бягство от отговорност на политическия елит в съответната държава. Сред множеството мерки от чисто тактическо естество следва да има и такива, подсказващи, че ислямският фундаментализъм е осъзнат като предизвикателство. В никакъв случай обаче, доктрината на ислямския религиозен фанатизъм не бива да се отъждествява с тероризма. Първото включва идейните мотиви и причини за раждането на второто, което вече е антихуманното последствие, съпътствано от множество човешки жертви и материални разрушения. В чисто теоретичен план, подобен подход би изключил мерките от социален, образователен и демографски характер и би поставила акцент само върху “силовите” инициативи, които са изключително от политико-административно естество. Този тип “късогледство” на конструкторите на политическите решения означава да се насочи погледа към преодоляване на последствията, а не към лекуването на причините за разпространението на радикалния ислям сред част от местното население. Оценката на предизвикателството на ислямския фундаментализъм за националната сигурност в най-голяма степен се интерпретира като крайна необходимост от предприемане на превантивни мерки. Казано другояче, предизвикателството в рамките на очертаната петстепенна класификационна скала изисква превенция, която се уповава повече на социалните мерки, а не толкова върху политически (и още по-малко върху силови) мероприятия за борба срещу доктрината на ислямския радикализъм.
Заедно с това, предизвикателството, като състояние, все още е на относително ниско равнище в рамките на изследваната релация. Това предполага възможност за лавиране или маневриране по отношение на оценката на войнстващата религиозна доктрина. По правило, грешките от вътрешен характер превръщат ислямския фундаментализъм от предизвикателство в риск за националната сигурност. Логично, в никакъв случай не може да се игнорира динамиката на вътрешното автономно развитие на самата доктрина, която след 1979 и 2001 регистрира забележителни темпове. Категорично трябва да се признае, че именно грешки от стратегически характер на водещите държави в света станаха причина за инфилтрирането на субекти, възприели радикалната ислямска доктрина в системата на международните отношения. Разчиташе се на взаимната вътрешна несъвместимост и историческата вражда между двете основни ислямски деноминации с цел понижаване статуса на войнстващия шиизъм до този на предизвикателство за на националната сигурност. Забележително е признанието на външния министър на Судитска Арабия Сауд ал Фейсал от март 2003: “Много от западните страни, най-вече САЩ, ни помолиха да създадем ислямски центрове, които заедно считахме за умерени, в противовес на иранските.”. Така, на практика, в периода между 1981 до 1991 ислямският фундаментализъм, вместо да бъде сведен отново само до идеен резервоар на потенциална омраза към демократичния свят, реално беше изтласкан до нивото на сериозен риск за националната сигурност на големите западни държави. Нещо повече, тъкмо това е периодът, през който ислямизмът придоби конкретни глобални очертания, превръщайки се във фактор на риск и заплаха за сигурността на целия свят. За малки европейски държави като България, абстрахирайки се напълно от националната специфика (вътрешната – т.е. състоянието на многобройната индогенна ислямска общност и външната – т.е. състоянието на държавните българо-ислямски отношения), тази идеология придобива потенциала на риск за националната сигурност. Което неслучайно съвпада с промяната на политическия режим в страните от Източна Европа и пренареждането на външнополитическите им приоритети.
3. Рискът е третото (и може би решаващо) състояние по отношение на посоката на бъдещото развитие на ислямския фундаментализъм. На практика, той представлява вододелът, спрямо който държавата и политическият и механизъм следва да предприемат всички необходими мерки, за да се противопоставят на евентуалното разпространение на войнствата идеология и наложат връщане към нейните предходни (и несъмнено по-безопасни за националната сигурност) състояния. Отговорността на политиците е в това да дадат еднозначен отговор, дали приложената стратегия за противодействие е сполучливо подбрана, или тенденцията на развитие е неудовлетворителна. Логично е обаче, в рамките на т.нар. „мениджмънт на риска”, да се отчетат и обстоятелствата, които не зависят (или слабо зависят) от вътрешнополитическото решение. В рамките на селекционирания модел за противодействие трябва да се отчетат следните параметри:
- ефективност на вътрешно предприетите тактически мерки, чиято обща насоченост определя общия характер на стратегията;
- наложилият се световен модел на противодействие и силата на влияние (натиск) върху конкретния държавен субект за неговото възприемане;
- способност за налагане на собствен модел на противодействие (евентуално с по-висок коефициент на противодействие в сравнение използвания от повечето водещи държави) в рамките на йерархията на външнополитическите приоритети.
- трезва преценка за състоянието на ислямския фундаментализъм с оглед избирането на модела на водещите държави като щит за националната сигурност, или пък следване на собствена “траектория” в стратегията за противодействие срещу войнстващия ислямизъм.
Точният анализ и оценката на риска, като състояние в сложната релация ислямски фундаментализъм – национална сигурност, е от изключително значение и отговорност. Това се дължи на факта, че ако тази радикална доктрина бъде възприета като такава, логично е да настъпят промени и в йерархията на външнополитическите приоритети на конкретния актьор (участник) в международните отношения. Последният влиза в конкретни партньорски, или по-категорични, съюзнически отношения с определена група от държави, чиято външна политика се основава върху същите принципи, вследствие на приемането на ислямистката доктрина като риск за националната им сигурност. Така, именно това състояние, превърнало се в ясно очертан външно политически приоритет, създава контурите на обособената група на „приятелските държави”. Диференциацията, като основно външнополитическо средство, прегрупира държавите в света в общности на “приятелите”, “неприятелите” или “безразличните”. Рискът от ислямския фундаментализъм динамизира международните отношения, поставяйки външната политика в качествено ново състояние в сравнение с предходните две състояния на доктрината на радикалния ислям – уязвимост и предизвикателство.
4. Четвъртото състояние в лансираната петстепенна схема, категорично изискващо ясен отговор от управляващите политически фактори, е заплахата. Тя е своеобразен предпоследен, “проверочен” стадий на вече възприетата стратегия за противодействие. Корекции могат да настъпят и в широката гама от тактически мерки, попълващи съдържанието на цялостния модел. Естествено е те дори експериментално да бъдат променени с цел откриване на по-ефективни инициативи. Трансформациите могат да се осъществят по посока разширяване или редуциране обхвата на мерките. Най-адекватно обаче би било, само вече набелязаните да бъдат обогатявани или просто прецизирани. Със сигурност, ако се наложи промяна на стратегическия модел, това ще означава провал на политиците и всички участници във вземането на съответното политическото решение. Последното пък би имало изключително неприятни последици за националната сигурност, тъй като се интерпретира като зле свършена работа от аналитичните и прогностични работни групи на по-ниските нива от политическия механизъм или като безотговорност при вземането на окончателното решение на най-висше политическо равнище. На практика, отговорността е поделена поравно, тъй като както решението на най-високо равнище следва да е адекватно, така и информацията, върху която то се базира, трябва да е точна. Двете са взаимно свързани и взаимно зависещи. Като всяко отклонение се плаща скъпо.
Пример за това е състоянието на ислямския фундаментализъм през втората половина на 90-те години спрямо американската система за национална сигурност. Въпреки че през 1996 талибаните създадоха своя сунитска фундаменталистка държава в Афганистан и напук на очевиднато и идеологическа връзка с Уахабитското кралство Саудитска Арабия, американските държавници не промениха стратегическото си отношение към уахабизма. Въпреки предупрежденията на ЦРУ през 1995 за съществуването на “нов тип терористи”, Белият дом разглежда тези ислямски фундаменталисти като “агенти на чужди държави” и “местни престъпници”. В този дух са декретите № 39 от 1995 и №62 от 1998 на президента Бил Клинтън, според които тероризмът е проблем, касаещ закона и националната сигурност едновременно”. През 1996 Осама бен Ладен е определен като “финансов спонсор на джихада срещу неислямските държави по цял свят”, но едва през 1999 той вече се смята за “финансист фанатик”. Пак оттогава Осама бива квалифициран като “извършител на терористични актове, тъй като Ал Кайда има военен отдел”. На практика, до този момент, залавянето на Бен Ладен и унищожаването на Ал Кайда не е част от стратегията на САЩ за противодействие срещу ислямския радикализъм.
Наред с тези тактически мерки, на територията на САЩ реално са продължили да действат множество уахабитски емисари, разпространяващи ислямския фундаментализъм. Според Дейвид Уфуст, бивш експерт във финансовото министерство на САЩ, Саудитска Арабия е изразходвала около 75 млрд. долара за налагането на уахабизма сред американските мюсюлмани. Така например, в Лос Анджелес е построена най-голямата джамия в Америка, на стойност над 8 млн. долара. Там са провеждани някои от тайните срещи на Науаф Хазими и Халил Махдар - двама от участниците в атентатите от 11 септември 2001. Тази сериозна грешка на американското правителство води до фаталните последици от атентатите от 11 септември 2001, принудили Вашингтон да преоцени ислямския фундаментализъм от заплаха в опасност за националната си сигурност.
Доказателство за стриктно националната интерпретация на разбирането за заплахата от ислямския фундаментализъм за националната сигурност е и тезата, лансирана от Камерън Браун, експерт от Интердисциплинарния център Херцелия в Израел. Логично е, на фона на продължаващата повече от половин век пряка конфронтация между Израел и арабските страни, акцентът да падне върху военните аспекти. Израелският опит е полезен, но имайки предвид надделяването на националните параметри той невинаги следва да се копира от европейците, каквито внушения прави този иначе талантлив анализатор. Браун е на мнение, че заплахата от ислямския фундаментализъм (най-общо заместен от тероризъм) за държавата му се свързва преди всичко с изясняването на слабите места на израелската система за сигурност. А такива са:
- малката територия на държавата и сравнително ограниченият брой стратегически цели за терористите;
- много силната зависимост на системата за национална сигурност от необходимостта от бързо свикване на военните части от резерва, поради сравнително малката численост на действащата армия и органи за сигурност;
- потенциалните агресори могат да използват при своите атаки неконвенционално оръжие (включително и ядрено).
5. Всъщност датата 11 септември 2001 се превърна в изходна точка за обявяването на войнстващата ислямистка идеология за опасност за националната сигурност не само на най-силната държава в света, но и на много други държави. След тази дата организациите, използващи ислямската религия за своята агресия, насочиха ударите си и срещу редица най-близки съюзници на САЩ. На практика, противодействието срещу ислямския фундаментализъм придоби размерите на тотална война, съответстваща на петото (екстремалното) състояние в сложната релация национална сигурност-войнстващ ислям. По случай третата годишнина от 11 септември 2001, Ватикана дори сравни битката срещу тероризма с Трета световна война. Събитията показаха, че възприемането на тази идеология като заплаха за националната сигурност е причина за реорганизация на цялата система към друг тип война. Тя има свои отличителни белези, коренно различни от тези на отминалата вече Студена война между капитализма и комунизма (т.е. между Запада и Изтока). Американската военна наука доста сполучливо я определи като асиметрична война, като в най-общи линии основният и белег е, че единият противник просто остава невидим. Всъщност, именно това всъщност е и най-голямата трудност пред службите за сигурност – първо, да открият противника, второ, да изработят печеливша стратегия в борбата срещу него и трето - тя да се окаже ефективна с оглед противопоставяне на противника, чиято идеология е радикалния ислям.
Няма стратегия, която да се определи като „идеална”, с оглед на непредвидимостта на противника . Все още, практиката в противопоставянето на ислямския радикализъм, като ясно осъзната опасност на международната и национална сигурност, е относително малка. Антитерористичната коалиция търси ефективни тактики, които очевидно не могат да се приемат като универсални формули за противодействие. Така както не съществува единен ислямски терористичен модел, така не съществува и универсална стратегия за противодействие. В националните анализи и оценки за квалификацията на ислямския радикализъм като заплаха, надделяват най-общотеоретичните постановки. А именно националните интереси са последната призма преди причисляването на разглежданата идеология в последното, екстремално състояние по отношение на националната сигурност. Отговорността на политическата класа е изключително голяма, тъй като именно тя трябва да избере ефективната стратегия. Пример в това отношение е реакцията на Москва след терористичния акт в северноосетинския град Беслан през септември 2004. Енергичните политически и институционални реорганизации, предприети от руснаците говорят за трансформирането на заплахата в опасност. Още по-нагледен пример е изявлението на Юри Балуевски, шеф на руския Генерален щаб, че страната му е готова да нанесе удар навсякъде по света където има бази на терористите. Приемането от руската Дума на нов антитерористичен закон говори за усърдното продължаване на работата в тази посока. Прави впечатление, че сред текстовете на закона има и такива, позволяващи свалянето на самолет, отвлечен от терористи. От друга страна, някои държави, дори измежду тези, прилагащи “твърдия”подход за противодействие срещу тероризма, критикуват подобна безкомпромисност.
Обявяването на доктрината на войнстващия ислям за опасност за националната сигурност не означава, че конкретната държава трябва да приеме твърдия подход за противодействие. Напротив, подобно престараване би коствало твърде много на държавата не само в материални щети, но и в човешки жертви. Това означава много повече внимание, грижи и старание от страна на държавата при селекционирането на най-ефективните подходи и мобилизация на максималния институционален, финансов и кадрови ресурс. Нашата страна и системата и за национална сигурност се намира именно на такъв етап в отношенията със подривните идеи на радикалния ислямски фундаментализъм. Българските държавни мъже, както и националните институции и експертната гилдия трябва да поемат своите задължения при изработването на най-ефективната стратегия и съответните тактически мерки срещу основния противник на цивилизования свят, част от който е и Република България.
Бележки:
1. За първите шест месеца на 2004 близкоизточният регион е единственият в света, който отбелязва последователна остра икономическа рецесия. Резултатите са песимистични и за следващата 2005. От 100 милиона безработни през 2005, около 20% се намират в Близкия Изток. Всяка година в регионът безработицата се увеличава с 3% като през 2010 г. безработните араби ще достигнат около 30 милиона. За повече информация вж: Такрир ал моназама ал амал ал дуали, Доклад на световната организация на труда, Ал Хая, 15.07.2004; Ахбар Либия, 30.01.2006, http://www.akhbar-libya.com
2. Радикалният ислям е само една от доктрините, изповядвани в многобройната умма. В никакъв случай той не трябва да се отъждествява с всички мюсюлмани, а още по-малко самият ислям – с насилие.
3. Годината, в която победи ислямската революция в Иран под ръководството на аятолах Хомейни. Тя се счита за шиитската ислямистка експлозия.
4. Годината, в която бяха осъществени атентатите срещу кулите близнаци и Пентагона във Ню Йорк и Вашингтон. Тя се счита за кулминация на разпространението на конкурентния сунитски, салафито-уахабитски вариант на исляма.
5. Атентатите през юли 2005 в Лондон доказаха, че възприемането от Великобритания на т.нар. “мек” вариант за противопоставяне на радикалния ислям е било грешка на британските политици. Избухването на кризата с карикатурите на пророка Мохамед във вестника “Йоланд постен” също стана причина за разсъждения дали скандинавския и в частност датския подход за борба срещу радикалните ислямисти е най-удачния в национални условия. Необходимо е да се отбележи, че в Дания има изключително активна клетка на Хизб ат Тахрир, една от ислямистките партии, които се борят за създаването на световен халифат. На 15 април 2005 лидерът на Хизб ат Тахрир в Дания 56-годишният палестинец Исам Амайра призовава местните мюсюлмани да се борят, за да превърнат страната в халифат. След като тя стане държава, в която се прилага шариата да изнесат борбата си в съседните скандинавски държави. Очевидно, че норвежката столица играе ключова роля в политическите възгледи на Хизб ат Тахрир, тъй като Амайра призовава веднага след победата да се смени името й на Медина. За повече информация виж Ehrenfeld, R., Lappen, A., Europe’s Last Chance, Frontpagemag.com, 16.02.2006.
6. Ал Мокхтасар, http://www.almokhtsar.com, 23.08.2004
7. Всички бивши комунистически страни, с изключение на Румъния, прекъснаха през 50-те години на ХХ век дипломатическите отношения с Израел и застанаха на страната на палестинците и арабите в половинвековния Арабо-израелски конфликт. От 1990 те ги възстановиха, с което улесниха разпространението на омразата към техните правителства на ислямистка основа.
8. Преценка дали се получава колизия между: а) националната сигурност и националните интереси; б)силата на собственото външнополитическо решение и силата на влиянието на външнополитическата конюнктура.
9. Бившият режим на талибаните в Афганистан беше признат от три страни: Пакистан, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. Ако първата държава поддържаше дипломатически отношения по чисто стратегически (съседски) причини, то двете арабски държави чувстваха идеологическа близост с религиозните фанатици.
10. Ал Уотан, Риад, 9.09.2004.
11. През 1996 г. се създава първата секция от 10 офицера в ЦРУ, които имат за задача да събират информация и да анализират дейността на Бен Ладен. Либия е първата държава, която осъжда и издава заповед за задържане му чрез Интерпол. Това става през 1998. когато Бен Ладен е осъден от либийски съд за подстрекателство за убийството на агент на германското разузнаване в Либия през 1996. За повече информация вж: Ал Уотан, Риад, 9.09.2004 и Ахбар Либия, 17.06.2005, http://www.akhbar-libya.com
12. пак там.
13. Ал Мокхтасар, http://www.almokhtsar.com, 23.08.2004.
14. Brown, C., Israel and the WMD Thread: Lessons for Europe, Meria, Vol. 8, №3, September 2004, http://meria.idc.ac.il
15. Муфакира ал ислам, http://islammemo.cc/
16. CNN, 9.09.2004.
17. Ислам он лайн, 27.02.2006. http://www.islamonline.org/arabic/index.shtml.
* Преподавател във Варненския свободен университет, член на Българското геополитическо дружество
{rt}
Ислямският фундаментализъм е идеология, която мобилизира милиони хора. Последователите и са разпръснати в най-различни краища на света в рамките на уммата или на многобройната ислямска диаспора в Европа, Америка, Азия, Африка и Австралия. Поставени в конкретни ситуации, тези хора, организирани в компактни групи или изразяващи външнополитическите интересите на отделни държавни ислямистки субекти, влизат в много сложна система на взаимозависимост със системата за сигурност на държавите, които не изнасят ислямски фундаментализъм. Ако трябва, в най-общи линии, да характеризираме тази комплексна релация, следва да отбележим, че става въпрос за степени на готовност за “атака” от страна на субекта, формиран на базата на ислямския радикализъм (независимо дали той е групово-партиен или държавен) и степени на готовност за противопоставяне на “рецепиращата” система за сигурност. До голяма степен, отделните състояния на тази готовност за “агресия” на ислямистките субекти зависят едновременно от вътрешно груповата (или държавната) характеристика и от държавата, чиято система за национална сигурност е обект на “агресия” от страна на радикалния ислям.
Най-грубо очертани, тези състояния могат да бъдат сведени до пет основни: уязвимост, предизвикателство, риск, заплаха и опасност. Всяко от тях носи собствени идентификационни параметри, играещи ролята на отделни, постоянни във времето, свойства. В същото време, към тях могат да се добавят допълнителни белези, които произтичат както от вътрешно груповото състояние, така и от динамиката на международните отношения (отново съпоставима по отношение на уммата и на целия останал свят).
1. Състоянието на уязвимост на даден теоретичен обект на “агресия” от страна на ислямския фундаментализъм е най-низшата степен, която може да съществува между войнстващата доктрина и системата на национална сигурност. По принцип, за да се направи оценка за съществуването на подобно състояние е необходимо наличието на определени обективни обстоятелства. Такива могат да бъдат многобройна мюсюлманска малцинствена група (по отношение на страна, чието мнозинство, изповядва друга религия), многобройна деноминационна малцинствена група (по отношение на страна с мнозинство, изповядващо друг вид ислям- като например шиитската група в Йемен, Саудитска Арабия и другаде, или сунитската група в Иран). До подобно състояние може да се достигне и когато в съседство или в относителна географска близост се намира държавен субект, чиято външна политика, почива върху принципите на ислямския радикализъм. Идеята е, че всяка държава съсредоточава много повече усилия за активизиране на политическите и икономическите си връзки с най-близките в географско отношение страни. Така например Иран принципно се интересува значително повече от Балканите, отколкото от Океания или от Латинска Америка. Логично е този потенциал да остане само на теоретично ниво, ако не съществуват фактори или стимули за неговото качествено трансформиране, придобиващи специфична характеристика от регионален или субективен характер. Така, на практика не съществуват държави и общества, които да не са уязвими по отношение на ислямския фундаментализъм. Демографските характеристики и големият емиграционен капацитет на уммата са основната предпоставка за бързото разрастване на ислямската диаспора в цял свят. В този смисъл радикалният ислямски фундаментализъм, който е една от доктрините, изповядвани от 1,3-милиардната ислямската общност и чиито представители на практика присъстват във всички страни по света, притежава потенциал да се превърне в опасност за международната сигурност. В същото време, само за някои страни войнстващата доктрина прераства в реална опасност, докато за други си остава само потенциална, превръщаща местното общество в уязвимо към агресивния религиозен фундаментализъм. Като именно изборът на модела на противодействие е този, който регулира състоянието на ислямския фундаментализъм спрямо конкретната система на национална сигурност.
Съдържанието на уязвимостта като термин, отразяващ релацията ислямски фундаментализъм - национална сигурност, се преплита много тясно с някои от другите посочени квалификационни състояния на тази релация. На практика, редица сходни състояния във вече очертаната класификационна схема преливат едни в други. Разграничителната линия между тях е толкова тънка, че точното определяне на профила и често остава в сферата на творческите предположенията и научната еклектика. Подобна, изключително трудно различима връзка, е и онази между понятията уязвимост и риск, въпреки, че тъкмо между тях е поставено и предизвикателството. Ако трябва да сме по-конкретни, рискът е състояние, при което уязвимостта просто се е “мултиплицирала”, вследствие преди всичко на активни вътрешни фактори. Тоест, състоянието на пасивност, което изразява уязвимостта се е развило в негативна за националната сигурност насока, превърщайки се в активното състояние на риск.
2. “Придвижването” или “ферментирането” на уязвимостта към риска се дължи единствено на ясно осветено предизвикателство, което е втората степен на релация ислямски фундаментализъм – национална сигурност. Предизвикателството все още е твърде отдалечено или неидентифицирано като състояние на ислямския фундаментализъм, което дава възможност за създаване на широка мрежа от тактически мерки за противопоставяне. В същото време, участниците в механизма, вземащ политическото решение (заедно със съответните институции от системата на националната сигурност), следва да очертаят профила на национално съобразения модел за борба срещу религиозния радикализъм. Това второ състояние е предпоставка за своевременна намеса на политическата класа, която единствена е в състояние да избере правилната стратегическа парадигма. Липсата на експертна оценка и добре формулирана стратегия означава бягство от отговорност на политическия елит в съответната държава. Сред множеството мерки от чисто тактическо естество следва да има и такива, подсказващи, че ислямският фундаментализъм е осъзнат като предизвикателство. В никакъв случай обаче, доктрината на ислямския религиозен фанатизъм не бива да се отъждествява с тероризма. Първото включва идейните мотиви и причини за раждането на второто, което вече е антихуманното последствие, съпътствано от множество човешки жертви и материални разрушения. В чисто теоретичен план, подобен подход би изключил мерките от социален, образователен и демографски характер и би поставила акцент само върху “силовите” инициативи, които са изключително от политико-административно естество. Този тип “късогледство” на конструкторите на политическите решения означава да се насочи погледа към преодоляване на последствията, а не към лекуването на причините за разпространението на радикалния ислям сред част от местното население. Оценката на предизвикателството на ислямския фундаментализъм за националната сигурност в най-голяма степен се интерпретира като крайна необходимост от предприемане на превантивни мерки. Казано другояче, предизвикателството в рамките на очертаната петстепенна класификационна скала изисква превенция, която се уповава повече на социалните мерки, а не толкова върху политически (и още по-малко върху силови) мероприятия за борба срещу доктрината на ислямския радикализъм.
