Става дума за номоса на Земята. Което означава, че разглеждам Земята – небесното тяло, което ние, хората обитаваме, като единно Цяло. Тоест, разглеждам го не просто като глобус, а опитвайки се да открия нейното глобално разпределение и присъщия и ред. Гръцката дума „номос”, която ще използвам за да обознача с него това разпределение и този ред, произлиза от гръцкия глагол nemein. Значението му е същото като на немската дума nehmen – т.е. „вземам”. И така, „номос” означава на първо място – вземане, или завоюване. На второ – разделяне и разпределяне на завоюваното и, на трето – използването, обработката и експлоатацията на полученото при това рапределяне. С други думи, производство и потребление. Завоюването, разпределянето и използването са своеобразни „пра-събития” на човешката история – трите основни акта на изначалната драма. Като всеки от тях притежава собствена структура и специфика. Например, рапределянето бива предшествано от измерване, изчисляване и претегляне на онова, което следва да се разпредели. Пророческите думи от Стария Завет: „мене, текел, упарсин” (изчислено, претеглено, разделено), съдържащи се в пета глава на книгата на пророк Данаил, се отнасят към втория акт на тази триактна изначална драма: номосът на Земята.
Такъв номос винаги е имало. Във всички времена хората за завоювали, разпределяли и обработвали Земята. Но чак до епохата на Великите географски открития, т.е. до ХVІ век, те притежават глобална представа за небесното тяло, което обитават. Наистина, имали са някакви митични образи на Небето и Земята, на сушата и морето, но Земята все още не е била измерена като глобус и хората не смеели да излизат в просторите на големите океани. Техният свят бил чисто земен. Всеки могъщ народ се е смятал за център на Земята и разглеждал региона, в който господствал, като обител на мира, извън която са земите на варварите, хаоса и безкрайните войни. На практика, това им давало възможност с чиста съвест да покоряват и завладяват земи и плячка, докато не се сблъсквали с някаква естествена преграда. Тогава изграждали там граничен вал, лимес или китайска стена. Или пък смятали Херкулесовите стълбове и океана за края на света. Приемали за обитаема земя (на гръцки Ойкумен) само собствената си империя. Това е бил номосът на Земята в епохата, когато световните океани оставали недостъпни за властта на човека.
Този първи номос на Земята бива разрушен преди приблизително 500 години, когато човечеството покорява големите световните океани. Платноходите обикалят земното кълбо, открита е Америка. Съвсем нов, напълно неизвестен до този момент континент, за чието съществували дори не са подозирали. От тези открития на сушата и в моретата възниква вторият номос на Земята.
При това никой не се интересувал от мнението на хората, обитаващи новооткритите земи. В края на краищата, откритията не се нуждаят от визата (т.е. от разрешението) на онези, които биват „открити”. А откриватели стават европейските народи, които постепенно завоюват планетата, разпределят я помежду си и започват да я експлоатират. Така, този втори номос става европоцентричен. Новооткритият континент Америка първоначално се експлоатира като колония. Огромната маса на азиатската суша обаче, не може да бъде завладяна по същия начин. Затова тук европоцентристката същност на номоса се проявява само частично като откровено завземане на територия, а в повечето случаи - под формата на протекторати. Например, договори за аренда на земя, търговски договори и споразумения, определящи различните сфери на интереси. С две думи, експлоатацията се осъществява в по-гъвкава форма. Що се отнася до Африка, европейските държави – завоевателки си разпределят окончателно територията и чак през ХІХ век.
Спецификата на този втори номос на Земята е, на първо място, в неговата европейска структура. А, на второ, в това, че той – за разлика от първата (все още митологизирана) картина на света – включва в себе си и океаните. И така, новият ред става вече глобален, но все още разграничава сушата и морето. Сушата е поделена на „метрополии” (т.е. държавни територии), колонии, протекторати и сфери на интереси. Морето, напротив, остава свободно. Трябвало е да бъде свободно (т.е. без разделящи граници за всички държави) за да позволи свободната експлоатация на ресурсите си (риболов, добив на сол, на бисери и т.н.) и свободния достъп (мирното корабоплаване и морските войни). Разбира се, решаващото в случая е, че и свободното водене на война е органична част от свободата на морските територии. Тъкмо поради това най-силната морска държава завладява световните океани. Така, към великите завоевания на сушата се добавя и великото овладяване на моретата. Като в тази битка Англия последователно побеждава всичките си европейски съперници за морска хегемония: Испания, Холандия, Франция и Германия.
Европоцентристкият номос на Земята съществуваше чак до Първата световна война (1914-1918), основавайки се на двойното равновесие. На първо място, на равновесието между Земята и Морето. Англия еднолично доминираше в морските простори и съзнателно не допускаше никакво равновесие между морските държави. На европейския континент, напротив, бе установено такова равновесие, недопускащо хегемонията на която и да било сухопътни държава. Но негов гарант е отново морската сила Англия. Тоест, равновесието между земята и морето образува основата, върху която земята (т.е. сушата) бива балансирана от следното специфично равновесие.
В рамките на това равновесие, Земята и Сушата са две съвършено различни понятия. Съществува международно право на сушата и различаващо се от него международно морско право. В международно-правно отношение, сухопътната война е нещо съвършено различно от морската война. Така, на сушата, като враг се определя само противниковата армия, но не и гражданското население. В международно-правен смисъл, частната собственост на последното не може да се смята за военен трофей. Морската война обаче, е преди всичко търговска. И в нея враг е всеки, който търгува с противника. Частната собственост на гражданите на воюващата държава и дори частната собственот на онези от неутралните държави, търгуващи с тях, се смята за законна плячка в съответствие с блокадното право. Тоест, тук Земята и Морето се противопоставят един на друг с изцяло различните си понятия за войната, врага и трофеите, сякаш става дума за два различни свята.
Този европоцентричен номос на Земята бе разрушен вследствие на Първата световна война 1914-1918. Днес, т.е. през 1954 (статията излиза през 1955 в Gemeinshaft und Politik, H., 1/1955, s. 7-10 – б.р. ), Земята – т.е. небесното тяло, което обитаваме, се разпада на две части - на източна и западна половина, които се противопоставят една на друга като врагове, в рамките на студената (прерастваща от време на време и в гореща) война. Това е днешното разделение на Земята. Както е известно, Изтокът и Запада първоначално са само географски понятия. Освен това, те са непостоянни и неопределени по отношение на нашето земно кълбо. То има два полюса – Северен и Южен. Няма обаче Източен и Западен полюс. Америка е Запад по отношение на Европа, но по отношение на самата Америка, Западът – това са Китай и Русия, а пък по отношение на последните Западът се идентифицира с Европа. И така, чисто географски тук не може да се очертае нито някаква надеждна граница, нито пък да се открие обяснение за това връждебно противопоставяне. Но, отвъд чисто географската противоположност се очертава далеч по-дълбока, фундаментална противоположност. Достатъчно е да погледнем глобуса за да видим истинската причина за конфликта. Това, което днес обознаваме като Изток, представлява огромна маса континентална суша. Напротив, гигантските повърхности на западната половина на Земята са покрити от големите световни океани – Атлантическият и Тихият. Затова зад противопоставянето между Изтока и Запада се крие далеч по-дълбоката противоположност между континенталния и морския светове. Противоположността между стихиите и елементите на Земята и Морето.
В миговете на най-голямо напрежение, човешката история нерядко опира до чистата противоположност на тези елементи. Именно за такъв световно-исторически момент един велик немски поет е съчинил поразителни стихове. Писал ги е през лятото на 1812, когато френският император Наполеон І е на върха на военното и политическото си могъщество. Армията му вече марширувала към Москва. Именно тогава Гьоте съчинява ода, в която казва следното за Наполеон:
„Там, където размишлява сумракът на столетията,
Той го разсейва със светлината на духа.
Изчезва всичко нищожно,
И само морето и земята имат значение тук.”
Гьоте подкрепял Бонапарт, надявайки се, че благодарение на него Англия ще бъде победена и сушата отново ще „възстанови всичките си права”. Както знаем обаче, императорът бива победен не от Англия, а от континенталните държави Русия, Прусия и Австрия. Което илюстрира факта, че по онова време номосът на Земята все още се е основавал на равновесието между сушата и морето.
Как обаче стоят нещата днес? Днес, предишното, основаващо са разделението между земята и морето равновесие, е унищожено. Развитието на съвременните технологии лиши морето от характера му на природна стихия. Добавено бе ново, трето измерение – въздушното пространство, като силово поле на човешката власт и дейност. Мнозина вече смятат, че Земята вече е просто летище и площадка за кацане: източник на суровини и самолетоносач са бъдещите космически полети. Наистина, подобно нещо все още звучи фантастично, но пък е показателно за това, с каква сила днес стои въпросът за новия номос на Земята.
Каква би могла да бъде формата на този нов номос? В това отношение се очертават три възможности. Първата, и очевидно най-простата, е един от партньорите в сегашното глобално противостоене да победи другия. В такъв случай, сегашният дуализъм на Изтока и Запада би се оказал просто последния стадий към окончателното, затворено единство на света. Нещо като „последен рунд” или „финален спринт” в страшната битка за новия номос на Земята. Чиито победител би станал единственият господар на света. Който ще може да завоюва, разпределя и експлоатира цялата територия на планетата – сушата, морето и въздуха, в съответствие със собствените си планове и идеи.
Широко разпространеният в съвременното общество чисто технократичен начин на мислене не би могъл да си представи никаква друга възможност. За него, Земята вече е станала толкова малка, че без усилия може да бъде обхваната и взета в ръце. Затвореното единство на света, очевидно, почти автоматично, или пък от само себе си, се обяснява с въздействието на съвременните модерни технологии.
Но колкото и чудовищно да е това въздйствие, те не могат да унищожат изцяло нито човешката природа, нито властта на земята и морето, без да унищожат в същото време и самите себе си. Наличието на съвременните технологии не би трябвало нито да ни замайва, нито пък да ни хвърля в отчаяние. Не бива да се отказваме от човешкия си разум. Но не бива и да спираме рационално да анализираме всички хипотези за новия номос на Земята.
Втората възможност е, да се предприеме опит да съхраняване на равновесната структура на предишния номос. Като за целта се използват съвременни средства, приспособени към днешните технологии и промени. Което означава, че познатото ни от историята морско господство на Англия би се усилило допълнително с обединяването на морската и въздушна доминация. Впрочем, вече не си струва да говорим за малката островна Англия, а единствено за Съединените щати. Защото именно те са онзи, така да се каже, най-голям на планетата остров, способен да наложи и гарантира равновесието на останалия свят.
Третата възможност също се основава на идеята за равновесието. Но не на онова равновесие, крепящо се върху комбинацията между глобалната морска и въздушна доминация, гарантираща световната хегемония. Защото може да стане така, че да се формират много самостоятелни големи пространства, или блокове, които да поддържат и гарантират равновесието на останалия свят.
Ако всички осъзнаят глобалната картита на тези три възможности, дори и само това вече би означавало много за правилното разбиране на бъдещето. Защото мнозинството анализатори на този страшен проблем сляпо призовават за появата на един, единствен господар на света. Наистина, подобен призив се дължи на примитивисткия стремеж към упростяване на нещата, но това не бива да ни пречи да осъзнаем наличието и на други възможности. Втората, измежду очертаните по-горе възможности, която е продължение на предишната структура на баланса, осъществяваща хегемонията – има значителен шанс в лицето на наследената традиции и утвърдените навици. Третата възможност – т.е. равновесието на многото самостоятелни големи пространства, определено е рационална, ако въпросните големи пространства са вътрешно хомогенн и разумно разграничени помежду си.
И така, свидетели сме на неудържимото формиране на новия номос на нашата планета. Мнозина виждат в този процес само смърт и разрушения. Други дори смятат, че идва краят на света. В действителност, наблюдаваме само края на предишното съотношението между Земята и Морето. Разбира се, старият номос си отива. И заедно с него си отива цялата система от традиционни мерки, понятия и навици. В същото време бъдещето не се изчерпва само с тяхната липса. Или пък с вреждебното на номоса Нищо. В ожесточените сблъсъци между старите и нови сили несъмнено ще възникнат и необходимите нови мерки, ще се оформят нови и разумни пропорции. Защото в този процес участват и доминират боговете. А тяхната мярка е от друг порядък.
* Авторът (1954-1985) е сред най-големите немски геополитици-континенталисти, юрист и теоретищ на т.нар. „консервативна революция”
{rt}
Става дума за номоса на Земята. Което означава, че разглеждам Земята – небесното тяло, което ние, хората обитаваме, като единно Цяло. Тоест, разглеждам го не просто като глобус, а опитвайки се да открия нейното глобално разпределение и присъщия и ред. Гръцката дума „номос”, която ще използвам за да обознача с него това разпределение и този ред, произлиза от гръцкия глагол nemein. Значението му е същото като на немската дума nehmen – т.е. „вземам”. И така, „номос” означава на първо място – вземане, или завоюване. На второ – разделяне и разпределяне на завоюваното и, на трето – използването, обработката и експлоатацията на полученото при това рапределяне. С други думи, производство и потребление. Завоюването, разпределянето и използването са своеобразни „пра-събития” на човешката история – трите основни акта на изначалната драма. Като всеки от тях притежава собствена структура и специфика. Например, рапределянето бива предшествано от измерване, изчисляване и претегляне на онова, което следва да се разпредели. Пророческите думи от Стария Завет: „мене, текел, упарсин” (изчислено, претеглено, разделено), съдържащи се в пета глава на книгата на пророк Данаил, се отнасят към втория акт на тази триактна изначална драма: номосът на Земята.
Такъв номос винаги е имало. Във всички времена хората за завоювали, разпределяли и обработвали Земята. Но чак до епохата на Великите географски открития, т.е. до ХVІ век, те притежават глобална представа за небесното тяло, което обитават. Наистина, имали са някакви митични образи на Небето и Земята, на сушата и морето, но Земята все още не е била измерена като глобус и хората не смеели да излизат в просторите на големите океани. Техният свят бил чисто земен. Всеки могъщ народ се е смятал за център на Земята и разглеждал региона, в който господствал, като обител на мира, извън която са земите на варварите, хаоса и безкрайните войни. На практика, това им давало възможност с чиста съвест да покоряват и завладяват земи и плячка, докато не се сблъсквали с някаква естествена преграда. Тогава изграждали там граничен вал, лимес или китайска стена. Или пък смятали Херкулесовите стълбове и океана за края на света. Приемали за обитаема земя (на гръцки Ойкумен) само собствената си империя. Това е бил номосът на Земята в епохата, когато световните океани оставали недостъпни за властта на човека.
Този първи номос на Земята бива разрушен преди приблизително 500 години, когато човечеството покорява големите световните океани. Платноходите обикалят земното кълбо, открита е Америка. Съвсем нов, напълно неизвестен до този момент континент, за чието съществували дори не са подозирали. От тези открития на сушата и в моретата възниква вторият номос на Земята.
При това никой не се интересувал от мнението на хората, обитаващи новооткритите земи. В края на краищата, откритията не се нуждаят от визата (т.е. от разрешението) на онези, които биват „открити”. А откриватели стават европейските народи, които постепенно завоюват планетата, разпределят я помежду си и започват да я експлоатират. Така, този втори номос става европоцентричен. Новооткритият континент Америка първоначално се експлоатира като колония. Огромната маса на азиатската суша обаче, не може да бъде завладяна по същия начин. Затова тук европоцентристката същност на номоса се проявява само частично като откровено завземане на територия, а в повечето случаи - под формата на протекторати. Например, договори за аренда на земя, търговски договори и споразумения, определящи различните сфери на интереси. С две думи, експлоатацията се осъществява в по-гъвкава форма. Що се отнася до Африка, европейските държави – завоевателки си разпределят окончателно територията и чак през ХІХ век.
Спецификата на този втори номос на Земята е, на първо място, в неговата европейска структура. А, на второ, в това, че той – за разлика от първата (все още митологизирана) картина на света – включва в себе си и океаните. И така, новият ред става вече глобален, но все още разграничава сушата и морето. Сушата е поделена на „метрополии” (т.е. държавни територии), колонии, протекторати и сфери на интереси. Морето, напротив, остава свободно. Трябвало е да бъде свободно (т.е. без разделящи граници за всички държави) за да позволи свободната експлоатация на ресурсите си (риболов, добив на сол, на бисери и т.н.) и свободния достъп (мирното корабоплаване и морските войни). Разбира се, решаващото в случая е, че и свободното водене на война е органична част от свободата на морските територии. Тъкмо поради това най-силната морска държава завладява световните океани. Така, към великите завоевания на сушата се добавя и великото овладяване на моретата. Като в тази битка Англия последователно побеждава всичките си европейски съперници за морска хегемония: Испания, Холандия, Франция и Германия.
Европоцентристкият номос на Земята съществуваше чак до Първата световна война (1914-1918), основавайки се на двойното равновесие. На първо място, на равновесието между Земята и Морето. Англия еднолично доминираше в морските простори и съзнателно не допускаше никакво равновесие между морските държави. На европейския континент, напротив, бе установено такова равновесие, недопускащо хегемонията на която и да било сухопътни държава. Но негов гарант е отново морската сила Англия. Тоест, равновесието между земята и морето образува основата, върху която земята (т.е. сушата) бива балансирана от следното специфично равновесие.
В рамките на това равновесие, Земята и Сушата са две съвършено различни понятия. Съществува международно право на сушата и различаващо се от него международно морско право. В международно-правно отношение, сухопътната война е нещо съвършено различно от морската война. Така, на сушата, като враг се определя само противниковата армия, но не и гражданското население. В международно-правен смисъл, частната собственост на последното не може да се смята за военен трофей. Морската война обаче, е преди всичко търговска. И в нея враг е всеки, който търгува с противника. Частната собственост на гражданите на воюващата държава и дори частната собственот на онези от неутралните държави, търгуващи с тях, се смята за законна плячка в съответствие с блокадното право. Тоест, тук Земята и Морето се противопоставят един на друг с изцяло различните си понятия за войната, врага и трофеите, сякаш става дума за два различни свята.
