Сегашното изключително положение на САЩ в света е постоянен повод за демонстрация на различни силни чувства (от възхищение до странна смес между завист и омраза), които обаче изглеждат не по-малко безсмислени, отколкото са например емоционалните оценки на синоптичните промени. Просто, световната политическа игра се развива по начин, при който един конкретен играч оказва (поне засега) огромно влияние върху по-нататъшния и ход. Като за целта разполага с наистина изключителна „национална мощ” - и като цяло, и по отношение на отделните и съставки (икономическа, културно-идеологическа и, разбира се, военна).
Обективният анализ на военния компонент на американската „национална мощ” със сигурност би ни помогнал да си отговорим и на ключовия въпрос за това, какво всъщност се случва днес в света. Защото всяка ситуация се изяснява, посредством анализа на съпътстващите я проблеми. А сред многобройните проблеми на САЩ в сферата на сигурността и отбраната изпъкват няколко, които бихме могли да подредим така: Китай, финансовият дефицит и Ирак.
Анализаторите, участващи в изготвянето на последния за миналата 2005 годишни обзори на китайската военна мощ (издавани от американското министерство на отбраната) обръщат внимание най-вече на все по-високо качество на бойната техника, с която разполага Китайската народно-освободителна армия. Като според официален представител на Пентагона, най-големи опасения предизвиква дори не самият факт, че китайската армия вече разполага с „хай-тек” въоръжение, а че Пекин концентрира усилията си върху рязкото повишаване нивото на подготовка (съвсем в „западен стил”) на нейния личен състав и подразделенията и. И макар че при окончателното редактиране на този документ от него са били махнати най-тревожните пасажи, появата му стана повод редица знакови фигури (като например шефа на Комитета на началник-щабовете генерал Майърс или бившия директор на ЦРУ Улси) да подчертаят, че Китай вече не може да се смята за „треторазрядна” във военно отношение държава и, че на хоризонта се очертава перспективата за нов глобален сблъсък от рода на студената война.
Ще напомня, че съвсем доскоро американските геополитици смятаха подобна перспектива за възможна чак след около 15-20 години и затова стратегията на САЩ за този период си поставяше като цел успешното водене на регионални войни против държави, нарушаващи договорите за нераспространение на оръжия за масово поразяване, или пък подкрепящи „международния тероризъм”. При това се смяташе, че „облекчените” (т.е. способни да бъдат бързо прехвърляни във всяка точка на света) американски експедиционни сили, разчитайки на огромното си превъзходство над всички евентуални противници, както в подготовката, така и във въоръжението си, ще могат да им нанесат решително поражение в рамките на краткосрочни и интензивни военни операции.
Но подобен тип въоръжени сили едва ли стават за воденето на изтощителна война с противник, разполагащ с почти същата мощ. Очевидно, именно осъзнаването на това, колко неадекватна на новите геополитически реалности е възприетата от САЩ стратегия на военно строителство, доведе до отлагане излизането на поредния обзор на проблемите на националната сигурност за периода 2005-2009, т.е. за следващите четири години (Quadrenial Defence Review - QDR), който трябваше да бъде връчен на президента Буш още през август.
Разбира се, макар и в неявна форма и използвайки за целта на определени евфемизми (от типа на „...възможността за поява в Азия на икономически и военно политически силов център”), Китай бе посочен като потенциален геополитически опонент на САЩ още в предишния обзор QDR-2001. Все пак, върху основните концептуални положения на последния силно се отразиха събитията от 11 септември 2001, случили се три седмици преди появата му. През 2005 обаче, САЩ очевидно са стигнали до извода, че двусмислиците и недомлъвките по отношение на Китай вече нямат никакъв смисъл, защото става дума за нещо много сериозно и потенциално опасно.
Днес върху запазващата се (напук на всичко) известна неопределеност във визията за бъдещите заплахи се наслагват и немислимите преди проблеми, касаещи финансирането на основните американски военно-промишлени програми, което, на свой ред, се обуславя от ръста през последните години на отрицателния баланс между приходите и разходите в държавния бюджет на САЩ. По време на втория си мандат, администрацията на Буш се ориентира към ограничаване (поне) на ръста на бъджетния дефицит чрез съкращаване на държавните разходи. Военното министерство, като основен потребител на държавни средства, естествено не можеше да не се съобрази с това. Затова още в края на 2004 военният министър Доналд Ръмсфелд лансира поредната си инициатива, предлагайки през следващите шест години финансирането на перо „Покупки на военна продукция” в бюджета на министерството да бъде съкратено с 30 млрд. долара.
Непосредствено след това официалните изказвания на босовете на американската военна промишленост придобиха съвсем минорен тон. Всъщност, истината е, че проблемите с финансирането на тази промишленост започнаха да се изострят още преди инициативата на Ръмсфелд. Като съвсем не последна роля в това изиграха както общото оскъпяване на процеса на смяната на поколенията военна техника (което, според един от най-авторитетните специалисти по проблемите на американската военна промишленст Нормън Огъстин – бивш вицепрезидент на Lockheed Martin, следва експоненциална крива на развитие), така и погрешната оценка от страна на клиентите (т.е. на Департамента по отбрената) на реалната стойност на поръчаната продукция (която по правило се занижава, при това в пъти).
Така, първият произведен есминец DD(X) по технологията „стелс”, според експертите от военното министерство би трябвало да струва 1,7 млрд. долара, докато по оценки на колегите им от Конгреса цената му ще бъде над 3 млрд. На свой ред, независими екперти смятат, че стойността на корабите от този клас не би трябвало да надвишава един милиард долара (приблизително толкова струват съвременните атомни самолетоносачи с водоизместимост 100 хил. т). Финансовите ресурси на американските военноморски сили ще им позволят да поръчват по не повече от един DD(X) годишно, което поставя под въпрос запълването на капацитета на основните производителни на военни кораби в САЩ Northrop Grumman и General Dynamics. Затова, както и по други конкретни поводи, все по-често се споменава възможността за спиране на производствени линии и дори на цели поделения на американските военно-промишлени гиганти, с всички произтичащи от това последици (включително и социални).
През мналата 2005 всичко това послужи като повод на редица конгресмети да използват доста твърда реторика по отношение на военното министерство, която в най-общи линии би могла да се сведе до това, че преди да се коментират «невероятните качества» на DD(X), или на изтребителите F-22, не би било зле да се отговори на въпроса какви първостепенни национални задачи ще бъдат решени с тяхна помощ. Защото едно е, ако става дума за «държавите-парии, подкрепящи тероризма» и съвсем друга – ако се отнася за очертаваща се китайска заплаха. Така, в крайна сметка, се оказва, че при наличието на подобен дефицит в държавния бюджет, няма никакъв смисъл в QDRда се фиксират конкретни военно-технически системи, след като Конгресът не е наясно, за какво точно те биха могли да се използват.
В концентриран вид, всички американски проблеми в сферата на националната сигурност и отбраната се проявиха в «иракския капан» (в който САЩ бяха вкарани не по-малко глупаво, отколкото навремето Съветският съюз – в афганистанския). На първо място, «неочаквано продължителният» конфликт в Ирак вече оформи огромна «дупка» в държавия бюджет, през която ежегодно изтичат по 100 млрд. долара. На второ място, стана ясно (за кой ли път в световната военна история), че основният товар в бойните действия се поема от армията (т.е. от сухопътнити сили), а победата (също както и по времето на Римската империя) не може да се гарантира само от въздуха, а единствено от решаващият успех, постигнат непосредствено на територията на противника (което самите американци обозначават с израза “boot on the ground”).
Междувременно, докато вървяха «революционните преобразувания във военната сфера» за пореден път стана ясно и, че числеността на американските сухопътни сили е просто недостатъчна, арсеналите от стандартно въоръжение и боеприпаси застрашително намаляват, а от Ирак към САЩ нараства потокът от ранени и убити, както и този на повредена (повече или по-малко) бойна техника. За интензивността на военните действия косвено свидетелстват данните на медицинското управление на американската армия, според които процентът на връщащите се в строя ранени е значително по-нисък, отколкото беше в Корея или Виетнам например.
За радикалната промяна на американската визия за текущите приоритети във военната сфера говори впрочем и един многозначителен епизод от конференцията на най-големите световни оръжейни компании, състояла се в Лондон през лятото на 2004. Тогава, един от официалните представители на Пентагона откровено призна, че ведомството му се нуждае не от «хай-тек» военна техника, а по-скоро от средства, гарантиращи защитата на камионите и бойците от обстрела на иракските «муджехидини», осъществяван със стандартно стрелково оръжие.
Тоест, експертите действително има за какво да се замислят, преди да представят на президента Буш поредния концептуален документ, касаещ военното строителство и гарантирането на американската сигурност. Впрочем, вече се чуват гласове, че занапред неговото изготвяне не трябва бъде монополен приоритет на военното министерство, а в него да се включат и други ведомства, като например Държавния департамент, ЦРУ, ФБР и новосформираното американско «вътрешно министерство».
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Сегашното изключително положение на САЩ в света е постоянен повод за демонстрация на различни силни чувства (от възхищение до странна смес между завист и омраза), които обаче изглеждат не по-малко безсмислени, отколкото са например емоционалните оценки на синоптичните промени. Просто, световната политическа игра се развива по начин, при който един конкретен играч оказва (поне засега) огромно влияние върху по-нататъшния и ход. Като за целта разполага с наистина изключителна „национална мощ” - и като цяло, и по отношение на отделните и съставки (икономическа, културно-идеологическа и, разбира се, военна).
Обективният анализ на военния компонент на американската „национална мощ” със сигурност би ни помогнал да си отговорим и на ключовия въпрос за това, какво всъщност се случва днес в света. Защото всяка ситуация се изяснява, посредством анализа на съпътстващите я проблеми. А сред многобройните проблеми на САЩ в сферата на сигурността и отбраната изпъкват няколко, които бихме могли да подредим така: Китай, финансовият дефицит и Ирак.
Анализаторите, участващи в изготвянето на последния за миналата 2005 годишни обзори на китайската военна мощ (издавани от американското министерство на отбраната) обръщат внимание най-вече на все по-високо качество на бойната техника, с която разполага Китайската народно-освободителна армия. Като според официален представител на Пентагона, най-големи опасения предизвиква дори не самият факт, че китайската армия вече разполага с „хай-тек” въоръжение, а че Пекин концентрира усилията си върху рязкото повишаване нивото на подготовка (съвсем в „западен стил”) на нейния личен състав и подразделенията и. И макар че при окончателното редактиране на този документ от него са били махнати най-тревожните пасажи, появата му стана повод редица знакови фигури (като например шефа на Комитета на началник-щабовете генерал Майърс или бившия директор на ЦРУ Улси) да подчертаят, че Китай вече не може да се смята за „треторазрядна” във военно отношение държава и, че на хоризонта се очертава перспективата за нов глобален сблъсък от рода на студената война.
Ще напомня, че съвсем доскоро американските геополитици смятаха подобна перспектива за възможна чак след около 15-20 години и затова стратегията на САЩ за този период си поставяше като цел успешното водене на регионални войни против държави, нарушаващи договорите за нераспространение на оръжия за масово поразяване, или пък подкрепящи „международния тероризъм”. При това се смяташе, че „облекчените” (т.е. способни да бъдат бързо прехвърляни във всяка точка на света) американски експедиционни сили, разчитайки на огромното си превъзходство над всички евентуални противници, както в подготовката, така и във въоръжението си, ще могат да им нанесат решително поражение в рамките на краткосрочни и интензивни военни операции.
Но подобен тип въоръжени сили едва ли стават за воденето на изтощителна война с противник, разполагащ с почти същата мощ. Очевидно, именно осъзнаването на това, колко неадекватна на новите геополитически реалности е възприетата от САЩ стратегия на военно строителство, доведе до отлагане излизането на поредния обзор на проблемите на националната сигурност за периода 2005-2009, т.е. за следващите четири години (Quadrenial Defence Review - QDR), който трябваше да бъде връчен на президента Буш още през август.
Разбира се, макар и в неявна форма и използвайки за целта на определени евфемизми (от типа на „...възможността за поява в Азия на икономически и военно политически силов център”), Китай бе посочен като потенциален геополитически опонент на САЩ още в предишния обзор QDR-2001. Все пак, върху основните концептуални положения на последния силно се отразиха събитията от 11 септември 2001, случили се три седмици преди появата му. През 2005 обаче, САЩ очевидно са стигнали до извода, че двусмислиците и недомлъвките по отношение на Китай вече нямат никакъв смисъл, защото става дума за нещо много сериозно и потенциално опасно.
Днес върху запазващата се (напук на всичко) известна неопределеност във визията за бъдещите заплахи се наслагват и немислимите преди проблеми, касаещи финансирането на основните американски военно-промишлени програми, което, на свой ред, се обуславя от ръста през последните години на отрицателния баланс между приходите и разходите в държавния бюджет на САЩ. По време на втория си мандат, администрацията на Буш се ориентира към ограничаване (поне) на ръста на бъджетния дефицит чрез съкращаване на държавните разходи. Военното министерство, като основен потребител на държавни средства, естествено не можеше да не се съобрази с това. Затова още в края на 2004 военният министър Доналд Ръмсфелд лансира поредната си инициатива, предлагайки през следващите шест години финансирането на перо „Покупки на военна продукция” в бюджета на министерството да бъде съкратено с 30 млрд. долара.
