24
Съб, Окт
5 New Articles

Филипините и „евразийската дъга на нестабилност”

брой6 2005
Typography

Както е известно, във Филипините започва прословутата „ислямска дъга на нестабилност”, която преминава през цяла Евразия и завършва в контролираните от международните мироопазващи сили Косово и Босна и Херцеговина.

В края на септември 2005 Националният център за противодействие на тероризма на САЩ включи Филипините в списъка на държавите с най-високо ниво на терористична активност в Азия. Днес на територията на Филипинския архипелаг действат поне десет терористични групировки. Най-активни са организациите „Абу Саяф”, „Джамаа Исламия” и Ислямският фронт за освобождение на моро (ИФОМ). Въоръжените сблъсъци между филипинското армия и местните бунтовници-ислямисти продължават вече няколко десетилетия, като в тях са загинали над 120 хиляди души. Показателно е, че загубите на другия вътрешен фронт – този срещу ляворадикалните бойци от маоистката Нова народна армия (ННА) са три пъти по-малко – около 40 хиляди.

Проблемът с филипинските мюсюлмани (т.нар. „моро”) има дълга история. На испански „моро” означава „маври” – така на Филипините (които почти четири века са испанска колония) наричат местните мюсюлмански народности, съставляващи 7% от 75-милионното население на страната и населяващи предимно южната част на архипелага. В миналото моро са били мнозинство в тази част на Филипините, но постепенно биват изтласкани от историческите си територии от преселниците-християни. Този процес се усилва особено след провъзгласяването през 1946 на независимостта на Филипините, когато мюсюлманските райони започват да се управляват пряко от новото национално правителство. Стремейки се да решат най-острите социално-икономически проблеми в гъсто населения с християни Север, властите поощряват масовата миграция на населението към южните острови на Филипинския архипелаг.

В същото време, разработването на природните ресурси в мюсюлманските райони води до обогатяване на местния елит, който постепенно се превръща в ключов политически съюзник на централното правителство. В продължение на доста години това ограничава масовата съпротива срещу преселническата политика на управляващите в столицата Манила. Преселниците-християни обаче, заемат все нови и нови райони, принуждавайки мюсюлманите да се изтеглят в незаселените планински части на островите. Стремейки се да смекчат задълбочаващите се религиозни и етнически противоречия, както и да укрепят позициите на ангажирания в модернизационните проекти на централното правителство мюсюлмански елит, властите отменят назначаването на местните администрации от центъра, като вместо това те започват да се избират от местното население. В резултат от това, традиционният племенен елит на моро, ползващ се с подкрепата на мюсюлманския електорат, получава депутатски места в двете камари на филипинския парламент, как и редица престижни длъжности в правителството. Много представители на този елит стават губернатори на провинции или кметове на големите градове в южната част на страната. Традиционно враждуващите помежду си мюсюлмански лидери влизат в различни политически партии, блокирайки се с отделни групи християнски политици – т.е. постепенно се интегрират в общодържавната политическа система. В нисшите слоеве на мюсюлманската общност обаче, се очертава противоположната тенденция. В резултат от първоначално просветната, а след това прогресивно политизираща се, дейност на различни мюсюлмански обществени организации, на границата на 60-те и 70-те години на миналия век се оформят и получават широка популярност идеите за наличието на отделна и единна „нация моро” (бангса моро). Която уж никога не е имала нещо общо с етнически родствените и народности от архипелага, приели католицизма, през столетията на испанско колониално управление. С налагането на единно конфесионално самосъзнание, моро започват да се определят като част от ислямския свят, противопоставяйки своята общност на християнското мнозинство и изцяло отъждествяваното с него филипинска държава.

Постоянната миграция на християни от Севера води до постепенно намаляване дела на мюсюлманския електорат. В резултат от това елитът на моро бива изместен от съперниците си християни и губи част от традиционно принадлежащите му постове в държавните институции. Тази крайно неблагоприятна за нея тенденция тласка върхушката на моро към възприемането на откровено сепаратистки лозунги, включително призива за джихад срещу „християнския натиск”. В южната част на Филипините се появяват многобройни мюсюлмански и християнски въоръжени организации, чиито терористични акции изключително изострят отношенията между двете религиозни общности. Наистина, в началото мюсюлманският елит се стреми да използва сепаратистката заплаха само за да гарантира неприкосновеността на позиците си в южната част на архипелага. Към подобни възгледи се придържа например бившият губернатор на провинция Катабато Удтог Маталам, който през 1968 излиза с „Декларация за независимостта на населените с мюсюлмани райони от Република Филипини”. Пак той оглавява и създаденото по същото време Движение за независимост на мюсюлманите (ДНМ), чиято цел е създаването на независима изслямска държава на територията на южната част на остров Минданао, архипелага Сулу, остров Палаван и съседните им по-малки острови.

Ядрото на ДНМ се състои от въоръжените отряди и личната охрана на местния мюсюлмански елит, които дотогава се използват предимно във вътрешните междуособици. От началото на 70-те години на ХХ век въоръжените сблъсъци между мюсюлманските и християнските отряди прерастват в мащабане конфликт между двете религиозни общности. Армията и местната полиция не са в състояние да възстановят реда и прекратят кръвопролитието. Нещо повече, в много случаи самите полицаи и военните, мнозинството от които са християни, участват в убийствата на мюсюлмани. Тези сблъсъци провокират масово бягство на християнското население на Севере, докато мюсюлманите предпочитат да търсят убежище при единоверците си в съседна Малайзия.

Опитвайки се да нормализира ситуацията, филипинското правителство се съгласява на редица отстъпки пред мюсюлманската върхушка, включвайки отново редица нейни представители в институциите на централната власт в Манила. Оказва се обаче, че дори и с помощта на традиционния племенен елит, редът не може да бъде възстановен, просто защото ситуацията вече е излязла изпод контрола както на центъра, така и на създателите на ДНМ. Последните не са в състояние да спрат насилието, тъй като отрядите на Движението отказват да им се подчиняват и продължават да действат като самостоятелна политическа сила. Освен това, значителна част от мюсюлманския елит смята отстъпките на правителството за недостатъчни и, също както ДНМ, преценява позициите на дотогавашните си лидери като „предателство към нацията на моро”.

Така, в началото на 70-те години, начело на сепаритистите, вместо традиционната племенна върхушка, застават модерно образовани млади хора. ДНМ бива трансформирано във Фронт за национално освобождение на моро (ФНОМ), чиято цел става въоръжената борба за създаването на независима „Република на бангса моро”. Председателят на Фронта Нур Мисуари произхожда от бедно семейство от остров Сулу. В идеологията на новото поколение сепаратисти причудливо се съчетават максистките и маоистки идеи с ценностите на традиционния ислям, което за дълги години определя теорията и практиката на ФНОМ.


 

През 1972 във Филипините е обявено извънредно положение и започва прехвърляне на военни части от Севера в населените с мюсюлмани райони. Правителството разчита да разоръжи многобройните „лични армии” (както мюсюлмански, така и християнски). Това обаче само усложнява ситуацията: моро оценяват действията на управляващите като враждебни към мюсюлманската общност, в резултат от което проблемът от регионален прераства в пряк конфликт между мюсюлманите и централната власт. Сепаратисткото движение окончателно придобива масов характер и обхваща обширни територии на Минданао и архипелага Сулу. Протестът против „дискриминацията” на мюсюлманската общност приема формата на масово сепаратистко движение, което всъщност е съвсем закономерно: мюсюлманите са тотално разочаровани от легалните средства за защита на собствените си права и не виждат друг начин за прекратяване на дискриминацията и колонизацията на техните земи, осъществявана от правителството. Мащабите на бойните действия, в които през 70-те години на ХХ век участва до 70% от целия личен състав на филипинската армия, както и крайната им ожесточеност, говорят за началото на истинска вътрешна война в южната част на архипелага.

Междувременно, много ислямски държави признават „справедливия характер” на борбата, водена от ФНОМ, а организацията започва да получава отвън значителни финансови средства и оръжие. В хода на военните действия, икономиката на южните филипински острови бързо се срива, а много контролирани от бунтовниците градове са сравнени със земята от бомбардировачите или артилерията на правителствения флот. Броят на „вътрешните бежанци” надминава един милион, а други 200 хиляди мюсюлмани намират убежище в малайзийския щат Сабах.

Армията обаче, така и не съумява да сломи напълно съпротивата на бунтовниците и войната придобива траен характер. В същото време и надеждите на мюсюлманите за бързо отделяне и създаване на собствена държава не се оправдават.

Значителна част от тях не се оказват психологически подготвени за продължителните военни действия, разорили както градовете, така и селските райони. В същото време, все повече мюсюлмани се разочароват от лидерите на ФНОМ, които не бързат да осъществят на практика лозунгите си за социална справедливост, съзнателно отлагайки прокламираните антифеодални реформи до извоюването на независимостта на „Републиката на бангса моро”.

Истината е, че сепаратисткото движение на моро никога не е било единно. То обединява много съперничещи си и дори враждебни групировки. Въпреки декларациите за съществуването на „единна нация на моро”, междуетническите противоречия вътре в сепаратисткото движение, борбата за лидерство между отделните етнически групи сред мюсюлманите, както и съперничеството между военните командири винаги са съществували и продължават да съществуват и днес. В резултат от многобройните разцепления се формират все нови и нови организации, в това число и най-боеспособният днес Ислямски фронт за освобождение на моро (ИФОМ), създаден сред поредния разкол в редиците на ФНОМ.

Водачите на сепаратистите неведнъж декларират готовност за постигане на компромис и решаване на проблемите по пътя на преговорите. На свой ред, филипинските власти, които са наясно, че нямат особени шансове да постигнат решаването им с военни средства, също са склонни към постигането на компромис. Първото мирно споразумение е постигнато през 1976 в либийската столица Триполи. Според него, ФНОМ се отказва от борбата си за отделяне, а правителството обещава да предостави автономия на 13-те южни провинции. На проведения през 1977 референдум обаче, християнското мнозинство на Юга се обявява против автономията. През 1989 то отново гласува против проектозакона за автономия на „мюсюлманските райони”, в резултат от което Филипините и днес остават унитарна държава.

През последните десетилетия нееднократно бяха сключвани споразумения за примирие между Манила и мюсюлманските бунтовници, но нито едно от тях не доведе до нормализацията на ситуацията. Като всеки път периодите на мир бяха използвани от мюсюлманските групировки най-вече за доставки на нови големи пратки оръжие, трансформиране и нарастване числеността на техните въоържени отряди. Обикновено, по време на преговорите, сепаратистите се стремят да действат от позиция на силата, заплашвайки правителството, че ако не изпълни исканията им, незабавно ще възобновят бойните действия. В отговор властите в Манила прогресивно увеличават броя на войските си в южните провинции и след пореднита провал в преговорите, сраженията се подновяват с нова сила.

Все пак, в резултат от дипломатическите маневри на Манила, част от подкрепящите сепаратистите мюсюлмански държави преразгледаха позициите си, обявявайки се за запазване териториалната цялост на Филипините и решаване на проблема с моро по конституционен път. През лятото на 2005 президентката на страната Глория Аройо обяви намерението си да разгледа възможността Филипините да се превърнат във федерация и да предостави автономия на южните провинции. Което означава, че официална Манила най-сетне е осъзнала, колко порочна е унитаристката политика и е готова да се върне към проекта за създаване на автономен субект за „бангс моро” в южните райони. Според властите и създаденото с тяхно подкрепа „Мюсюлманско движение за федеративни Филипини”, подобно решение би позволило постигането на мирно урегулиране, тъй като „ще направи ненужна борбата на сепаратистите и ислямистите сред моро”. Основателят на движението Фарук Сампао вече заяви, че възнамерява да събере милион подписа на местни мюсюлмани в подкрепа на превръщането на страната във федерация.

Едва ли обаче, демонстрираният от филипинските власти оптимизъм за бързото решаване на този стар проблем с помощта на федералисткия модел е особето оправдан. Най-вече защото той отдавна е престанал да бъде чисто вътрешнополитически. Подобно на всички останали организации, действащи по „ислямската дъга на нестабилност”, и филипинската групировка „Абу Саяф” е просто местния „филипински филиал” на международната терористична мрежа Ал Кайда. Така че перспективите за мирно урегулиране зависят вече не само от предлаганата федерализация на Филипините и решаването на основните социално-икономически проблеми на местната мюсюлманска общност, но и от успехите на международната коалиция в борбата срещу общия враг на всички цивилизовани държави – глобалния тероризъм. А за това, какво е значението на филипинския фронт в тази борба говори, както фактът, че Вашингтон изключително внимателно следи хода на събития там, така и проведеното през лятото на т.г. съвместно руско-индийско военноморско учение „Индра-2005” в Индийския океан и предшестващите го руско-китайски военни учения.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, във Филипините започва прословутата „ислямска дъга на нестабилност”, която преминава през цяла Евразия и завършва в контролираните от международните мироопазващи сили Косово и Босна и Херцеговина.

В края на септември 2005 Националният център за противодействие на тероризма на САЩ включи Филипините в списъка на държавите с най-високо ниво на терористична активност в Азия. Днес на територията на Филипинския архипелаг действат поне десет терористични групировки. Най-активни са организациите „Абу Саяф”, „Джамаа Исламия” и Ислямският фронт за освобождение на моро (ИФОМ). Въоръжените сблъсъци между филипинското армия и местните бунтовници-ислямисти продължават вече няколко десетилетия, като в тях са загинали над 120 хиляди души. Показателно е, че загубите на другия вътрешен фронт – този срещу ляворадикалните бойци от маоистката Нова народна армия (ННА) са три пъти по-малко – около 40 хиляди.

Проблемът с филипинските мюсюлмани (т.нар. „моро”) има дълга история. На испански „моро” означава „маври” – така на Филипините (които почти четири века са испанска колония) наричат местните мюсюлмански народности, съставляващи 7% от 75-милионното население на страната и населяващи предимно южната част на архипелага. В миналото моро са били мнозинство в тази част на Филипините, но постепенно биват изтласкани от историческите си територии от преселниците-християни. Този процес се усилва особено след провъзгласяването през 1946 на независимостта на Филипините, когато мюсюлманските райони започват да се управляват пряко от новото национално правителство. Стремейки се да решат най-острите социално-икономически проблеми в гъсто населения с християни Север, властите поощряват масовата миграция на населението към южните острови на Филипинския архипелаг.

В същото време, разработването на природните ресурси в мюсюлманските райони води до обогатяване на местния елит, който постепенно се превръща в ключов политически съюзник на централното правителство. В продължение на доста години това ограничава масовата съпротива срещу преселническата политика на управляващите в столицата Манила. Преселниците-християни обаче, заемат все нови и нови райони, принуждавайки мюсюлманите да се изтеглят в незаселените планински части на островите. Стремейки се да смекчат задълбочаващите се религиозни и етнически противоречия, както и да укрепят позициите на ангажирания в модернизационните проекти на централното правителство мюсюлмански елит, властите отменят назначаването на местните администрации от центъра, като вместо това те започват да се избират от местното население. В резултат от това, традиционният племенен елит на моро, ползващ се с подкрепата на мюсюлманския електорат, получава депутатски места в двете камари на филипинския парламент, как и редица престижни длъжности в правителството. Много представители на този елит стават губернатори на провинции или кметове на големите градове в южната част на страната. Традиционно враждуващите помежду си мюсюлмански лидери влизат в различни политически партии, блокирайки се с отделни групи християнски политици – т.е. постепенно се интегрират в общодържавната политическа система. В нисшите слоеве на мюсюлманската общност обаче, се очертава противоположната тенденция. В резултат от първоначално просветната, а след това прогресивно политизираща се, дейност на различни мюсюлмански обществени организации, на границата на 60-те и 70-те години на миналия век се оформят и получават широка популярност идеите за наличието на отделна и единна „нация моро” (бангса моро). Която уж никога не е имала нещо общо с етнически родствените и народности от архипелага, приели католицизма, през столетията на испанско колониално управление. С налагането на единно конфесионално самосъзнание, моро започват да се определят като част от ислямския свят, противопоставяйки своята общност на християнското мнозинство и изцяло отъждествяваното с него филипинска държава.

Постоянната миграция на християни от Севера води до постепенно намаляване дела на мюсюлманския електорат. В резултат от това елитът на моро бива изместен от съперниците си християни и губи част от традиционно принадлежащите му постове в държавните институции. Тази крайно неблагоприятна за нея тенденция тласка върхушката на моро към възприемането на откровено сепаратистки лозунги, включително призива за джихад срещу „християнския натиск”. В южната част на Филипините се появяват многобройни мюсюлмански и християнски въоръжени организации, чиито терористични акции изключително изострят отношенията между двете религиозни общности. Наистина, в началото мюсюлманският елит се стреми да използва сепаратистката заплаха само за да гарантира неприкосновеността на позиците си в южната част на архипелага. Към подобни възгледи се придържа например бившият губернатор на провинция Катабато Удтог Маталам, който през 1968 излиза с „Декларация за независимостта на населените с мюсюлмани райони от Република Филипини”. Пак той оглавява и създаденото по същото време Движение за независимост на мюсюлманите (ДНМ), чиято цел е създаването на независима изслямска държава на територията на южната част на остров Минданао, архипелага Сулу, остров Палаван и съседните им по-малки острови.

Ядрото на ДНМ се състои от въоръжените отряди и личната охрана на местния мюсюлмански елит, които дотогава се използват предимно във вътрешните междуособици. От началото на 70-те години на ХХ век въоръжените сблъсъци между мюсюлманските и християнските отряди прерастват в мащабане конфликт между двете религиозни общности. Армията и местната полиция не са в състояние да възстановят реда и прекратят кръвопролитието. Нещо повече, в много случаи самите полицаи и военните, мнозинството от които са християни, участват в убийствата на мюсюлмани. Тези сблъсъци провокират масово бягство на християнското население на Севере, докато мюсюлманите предпочитат да търсят убежище при единоверците си в съседна Малайзия.

Опитвайки се да нормализира ситуацията, филипинското правителство се съгласява на редица отстъпки пред мюсюлманската върхушка, включвайки отново редица нейни представители в институциите на централната власт в Манила. Оказва се обаче, че дори и с помощта на традиционния племенен елит, редът не може да бъде възстановен, просто защото ситуацията вече е излязла изпод контрола както на центъра, така и на създателите на ДНМ. Последните не са в състояние да спрат насилието, тъй като отрядите на Движението отказват да им се подчиняват и продължават да действат като самостоятелна политическа сила. Освен това, значителна част от мюсюлманския елит смята отстъпките на правителството за недостатъчни и, също както ДНМ, преценява позициите на дотогавашните си лидери като „предателство към нацията на моро”.

Така, в началото на 70-те години, начело на сепаритистите, вместо традиционната племенна върхушка, застават модерно образовани млади хора. ДНМ бива трансформирано във Фронт за национално освобождение на моро (ФНОМ), чиято цел става въоръжената борба за създаването на независима „Република на бангса моро”. Председателят на Фронта Нур Мисуари произхожда от бедно семейство от остров Сулу. В идеологията на новото поколение сепаратисти причудливо се съчетават максистките и маоистки идеи с ценностите на традиционния ислям, което за дълги години определя теорията и практиката на ФНОМ.

Както е известно, във Филипините започва прословутата „ислямска дъга на нестабилност”, която преминава през цяла Евразия и завършва в контролираните от международните мироопазващи сили Косово и Босна и Херцеговина.

В края на септември 2005 Националният център за противодействие на тероризма на САЩ включи Филипините в списъка на държавите с най-високо ниво на терористична активност в Азия. Днес на територията на Филипинския архипелаг действат поне десет терористични групировки. Най-активни са организациите „Абу Саяф”, „Джамаа Исламия” и Ислямският фронт за освобождение на моро (ИФОМ). Въоръжените сблъсъци между филипинското армия и местните бунтовници-ислямисти продължават вече няколко десетилетия, като в тях са загинали над 120 хиляди души. Показателно е, че загубите на другия вътрешен фронт – този срещу ляворадикалните бойци от маоистката Нова народна армия (ННА) са три пъти по-малко – около 40 хиляди.

Проблемът с филипинските мюсюлмани (т.нар. „моро”) има дълга история. На испански „моро” означава „маври” – така на Филипините (които почти четири века са испанска колония) наричат местните мюсюлмански народности, съставляващи 7% от 75-милионното население на страната и населяващи предимно южната част на архипелага. В миналото моро са били мнозинство в тази част на Филипините, но постепенно биват изтласкани от историческите си територии от преселниците-християни. Този процес се усилва особено след провъзгласяването през 1946 на независимостта на Филипините, когато мюсюлманските райони започват да се управляват пряко от новото национално правителство. Стремейки се да решат най-острите социално-икономически проблеми в гъсто населения с християни Север, властите поощряват масовата миграция на населението към южните острови на Филипинския архипелаг.

В същото време, разработването на природните ресурси в мюсюлманските райони води до обогатяване на местния елит, който постепенно се превръща в ключов политически съюзник на централното правителство. В продължение на доста години това ограничава масовата съпротива срещу преселническата политика на управляващите в столицата Манила. Преселниците-християни обаче, заемат все нови и нови райони, принуждавайки мюсюлманите да се изтеглят в незаселените планински части на островите. Стремейки се да смекчат задълбочаващите се религиозни и етнически противоречия, както и да укрепят позициите на ангажирания в модернизационните проекти на централното правителство мюсюлмански елит, властите отменят назначаването на местните администрации от центъра, като вместо това те започват да се избират от местното население. В резултат от това, традиционният племенен елит на моро, ползващ се с подкрепата на мюсюлманския електорат, получава депутатски места в двете камари на филипинския парламент, как и редица престижни длъжности в правителството. Много представители на този елит стават губернатори на провинции или кметове на големите градове в южната част на страната. Традиционно враждуващите помежду си мюсюлмански лидери влизат в различни политически партии, блокирайки се с отделни групи християнски политици – т.е. постепенно се интегрират в общодържавната политическа система. В нисшите слоеве на мюсюлманската общност обаче, се очертава противоположната тенденция. В резултат от първоначално просветната, а след това прогресивно политизираща се, дейност на различни мюсюлмански обществени организации, на границата на 60-те и 70-те години на миналия век се оформят и получават широка популярност идеите за наличието на отделна и единна „нация моро” (бангса моро). Която уж никога не е имала нещо общо с етнически родствените и народности от архипелага, приели католицизма, през столетията на испанско колониално управление. С налагането на единно конфесионално самосъзнание, моро започват да се определят като част от ислямския свят, противопоставяйки своята общност на християнското мнозинство и изцяло отъждествяваното с него филипинска държава.

Постоянната миграция на християни от Севера води до постепенно намаляване дела на мюсюлманския електорат. В резултат от това елитът на моро бива изместен от съперниците си християни и губи част от традиционно принадлежащите му постове в държавните институции. Тази крайно неблагоприятна за нея тенденция тласка върхушката на моро към възприемането на откровено сепаратистки лозунги, включително призива за джихад срещу „християнския натиск”. В южната част на Филипините се появяват многобройни мюсюлмански и християнски въоръжени организации, чиито терористични акции изключително изострят отношенията между двете религиозни общности. Наистина, в началото мюсюлманският елит се стреми да използва сепаратистката заплаха само за да гарантира неприкосновеността на позиците си в южната част на архипелага. Към подобни възгледи се придържа например бившият губернатор на провинция Катабато Удтог Маталам, който през 1968 излиза с „Декларация за независимостта на населените с мюсюлмани райони от Република Филипини”. Пак той оглавява и създаденото по същото време Движение за независимост на мюсюлманите (ДНМ), чиято цел е създаването на независима изслямска държава на територията на южната част на остров Минданао, архипелага Сулу, остров Палаван и съседните им по-малки острови.

Ядрото на ДНМ се състои от въоръжените отряди и личната охрана на местния мюсюлмански елит, които дотогава се използват предимно във вътрешните междуособици. От началото на 70-те години на ХХ век въоръжените сблъсъци между мюсюлманските и християнските отряди прерастват в мащабане конфликт между двете религиозни общности. Армията и местната полиция не са в състояние да възстановят реда и прекратят кръвопролитието. Нещо повече, в много случаи самите полицаи и военните, мнозинството от които са християни, участват в убийствата на мюсюлмани. Тези сблъсъци провокират масово бягство на християнското население на Севере, докато мюсюлманите предпочитат да търсят убежище при единоверците си в съседна Малайзия.

Опитвайки се да нормализира ситуацията, филипинското правителство се съгласява на редица отстъпки пред мюсюлманската върхушка, включвайки отново редица нейни представители в институциите на централната власт в Манила. Оказва се обаче, че дори и с помощта на традиционния племенен елит, редът не може да бъде възстановен, просто защото ситуацията вече е излязла изпод контрола както на центъра, така и на създателите на ДНМ. Последните не са в състояние да спрат насилието, тъй като отрядите на Движението отказват да им се подчиняват и продължават да действат като самостоятелна политическа сила. Освен това, значителна част от мюсюлманския елит смята отстъпките на правителството за недостатъчни и, също както ДНМ, преценява позициите на дотогавашните си лидери като „предателство към нацията на моро”.

Така, в началото на 70-те години, начело на сепаритистите, вместо традиционната племенна върхушка, застават модерно образовани млади хора. ДНМ бива трансформирано във Фронт за национално освобождение на моро (ФНОМ), чиято цел става въоръжената борба за създаването на независима „Република на бангса моро”. Председателят на Фронта Нур Мисуари произхожда от бедно семейство от остров Сулу. В идеологията на новото поколение сепаратисти причудливо се съчетават максистките и маоистки идеи с ценностите на традиционния ислям, което за дълги години определя теорията и практиката на ФНОМ.

Страница 2

 

През 1972 във Филипините е обявено извънредно положение и започва прехвърляне на военни части от Севера в населените с мюсюлмани райони. Правителството разчита да разоръжи многобройните „лични армии” (както мюсюлмански, така и християнски). Това обаче само усложнява ситуацията: моро оценяват действията на управляващите като враждебни към мюсюлманската общност, в резултат от което проблемът от регионален прераства в пряк конфликт между мюсюлманите и централната власт. Сепаратисткото движение окончателно придобива масов характер и обхваща обширни територии на Минданао и архипелага Сулу. Протестът против „дискриминацията” на мюсюлманската общност приема формата на масово сепаратистко движение, което всъщност е съвсем закономерно: мюсюлманите са тотално разочаровани от легалните средства за защита на собствените си права и не виждат друг начин за прекратяване на дискриминацията и колонизацията на техните земи, осъществявана от правителството. Мащабите на бойните действия, в които през 70-те години на ХХ век участва до 70% от целия личен състав на филипинската армия, както и крайната им ожесточеност, говорят за началото на истинска вътрешна война в южната част на архипелага.

Междувременно, много ислямски държави признават „справедливия характер” на борбата, водена от ФНОМ, а организацията започва да получава отвън значителни финансови средства и оръжие. В хода на военните действия, икономиката на южните филипински острови бързо се срива, а много контролирани от бунтовниците градове са сравнени със земята от бомбардировачите или артилерията на правителствения флот. Броят на „вътрешните бежанци” надминава един милион, а други 200 хиляди мюсюлмани намират убежище в малайзийския щат Сабах.

Армията обаче, така и не съумява да сломи напълно съпротивата на бунтовниците и войната придобива траен характер. В същото време и надеждите на мюсюлманите за бързо отделяне и създаване на собствена държава не се оправдават.

Значителна част от тях не се оказват психологически подготвени за продължителните военни действия, разорили както градовете, така и селските райони. В същото време, все повече мюсюлмани се разочароват от лидерите на ФНОМ, които не бързат да осъществят на практика лозунгите си за социална справедливост, съзнателно отлагайки прокламираните антифеодални реформи до извоюването на независимостта на „Републиката на бангса моро”.

Истината е, че сепаратисткото движение на моро никога не е било единно. То обединява много съперничещи си и дори враждебни групировки. Въпреки декларациите за съществуването на „единна нация на моро”, междуетническите противоречия вътре в сепаратисткото движение, борбата за лидерство между отделните етнически групи сред мюсюлманите, както и съперничеството между военните командири винаги са съществували и продължават да съществуват и днес. В резултат от многобройните разцепления се формират все нови и нови организации, в това число и най-боеспособният днес Ислямски фронт за освобождение на моро (ИФОМ), създаден сред поредния разкол в редиците на ФНОМ.

Водачите на сепаратистите неведнъж декларират готовност за постигане на компромис и решаване на проблемите по пътя на преговорите. На свой ред, филипинските власти, които са наясно, че нямат особени шансове да постигнат решаването им с военни средства, също са склонни към постигането на компромис. Първото мирно споразумение е постигнато през 1976 в либийската столица Триполи. Според него, ФНОМ се отказва от борбата си за отделяне, а правителството обещава да предостави автономия на 13-те южни провинции. На проведения през 1977 референдум обаче, християнското мнозинство на Юга се обявява против автономията. През 1989 то отново гласува против проектозакона за автономия на „мюсюлманските райони”, в резултат от което Филипините и днес остават унитарна държава.

През последните десетилетия нееднократно бяха сключвани споразумения за примирие между Манила и мюсюлманските бунтовници, но нито едно от тях не доведе до нормализацията на ситуацията. Като всеки път периодите на мир бяха използвани от мюсюлманските групировки най-вече за доставки на нови големи пратки оръжие, трансформиране и нарастване числеността на техните въоържени отряди. Обикновено, по време на преговорите, сепаратистите се стремят да действат от позиция на силата, заплашвайки правителството, че ако не изпълни исканията им, незабавно ще възобновят бойните действия. В отговор властите в Манила прогресивно увеличават броя на войските си в южните провинции и след пореднита провал в преговорите, сраженията се подновяват с нова сила.

Все пак, в резултат от дипломатическите маневри на Манила, част от подкрепящите сепаратистите мюсюлмански държави преразгледаха позициите си, обявявайки се за запазване териториалната цялост на Филипините и решаване на проблема с моро по конституционен път. През лятото на 2005 президентката на страната Глория Аройо обяви намерението си да разгледа възможността Филипините да се превърнат във федерация и да предостави автономия на южните провинции. Което означава, че официална Манила най-сетне е осъзнала, колко порочна е унитаристката политика и е готова да се върне към проекта за създаване на автономен субект за „бангс моро” в южните райони. Според властите и създаденото с тяхно подкрепа „Мюсюлманско движение за федеративни Филипини”, подобно решение би позволило постигането на мирно урегулиране, тъй като „ще направи ненужна борбата на сепаратистите и ислямистите сред моро”. Основателят на движението Фарук Сампао вече заяви, че възнамерява да събере милион подписа на местни мюсюлмани в подкрепа на превръщането на страната във федерация.

Едва ли обаче, демонстрираният от филипинските власти оптимизъм за бързото решаване на този стар проблем с помощта на федералисткия модел е особето оправдан. Най-вече защото той отдавна е престанал да бъде чисто вътрешнополитически. Подобно на всички останали организации, действащи по „ислямската дъга на нестабилност”, и филипинската групировка „Абу Саяф” е просто местния „филипински филиал” на международната терористична мрежа Ал Кайда. Така че перспективите за мирно урегулиране зависят вече не само от предлаганата федерализация на Филипините и решаването на основните социално-икономически проблеми на местната мюсюлманска общност, но и от успехите на международната коалиция в борбата срещу общия враг на всички цивилизовани държави – глобалния тероризъм. А за това, какво е значението на филипинския фронт в тази борба говори, както фактът, че Вашингтон изключително внимателно следи хода на събития там, така и проведеното през лятото на т.г. съвместно руско-индийско военноморско учение „Индра-2005” в Индийския океан и предшестващите го руско-китайски военни учения.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн