28
Чет, Май
25 New Articles

Етническите войни от „четвърто поколение”

брой6 2005
Typography

Днес в света има над 180 държави. Като само двайсетина измежду тях биха могли да се смятат за „етнически еднородни”: там националните малцинства съставляват под 5% от населението. За 40% от държавите на планетата се смята, че имат „пъстър етнически състав”, т.е. в тях живеят пет или повече национални малцинства. Като цяло, в света има около осем хиляди големи и малки народи, които теоретично биха могли да претендират за собствена независима държавност. Тоест, мнозинството съвременни държави са потенциална арена на междуетнически конфликти.

През втората половина на ХХ век в света са избухнали над триста такива конфликти. По официални данни на ООН, след Втората световна война, в т.нар. „вътрешни войни” (сред които доминират именно междуетническите сблъсъци) са загинали повече хора отколкото в „класическите” войни. С края на студената война и постепенното налагане на еднополюсния модел, междуетническото напрежение значително нарастна, като към старите конфликти се прибавиха и много нови. В тези условия, особено актуален изглежда опитът на държавите от Азия и Африка.

Вече няколко десетилетия повечето страни от тези два континента оформят своеобразна зона на хронична политическа нестабилност. Острите сблъсъци между нововъзникналите държави в постколониалния период често прерастваха в опустошителни войни. Паралелно с това, в повечето от тях се разгоряха и кръвопролитни вътрешни етнически или религиозни конфликти. В тази сложна ситуация, управляващите в страните от Изтока използваха широк набор от средства за укрепване на единството и териториалната им цялост и преодоляване на дезинтеграционните тенденции. Какви са основните черти и особености на националната политика на повечето държави от Азия и Африка и какви са поуките от техния, преобладаващо отрицателен, опит?

На първо място, следва подчертаем, че централните правителства на африканските и азиатски държави, твърдо защитавайки принципа за неприкосновеност на съществуващите национални граници, провеждаха през последните четири-пет десетилетия национална политика, която имаше (със съвсем редки изключения) ярко изразен репресивен характер. Предприеманите от тях мерки често бяха насочени не само против въоръжените бунтовнически групи, но и против „неблагонадеждните”, от гледна точка на централното правителство, етнически и конфесионални малцинства. Впрочем, в редица страни се отричаше самото съществуване на етнически малцинства, които бяха подложени на тотална дискриминация. Турският управляващ елит например, дълги години обявявше кюрдското малцинство за „планински турци”, съчетавайки мерките за максимално ускорената му насилствена асимилация, с репресии срещу марксисткото кюрдско движение в югоизточните райони на страната. Като при това ударението се поставяше върху взаимодействието между мобилните антипартизански отряди и многобройната армия от осведомители, както и изкуственото разпалване на противоречията и между местните турци и кюрдите.

В повечето случаи обаче, силовите методи и свързната с тях скъпоструваща модернизация на националните армии се оказваха недостатъчни за ограничаването и потискането на дезинтеграционните тенденции. Редица азиатски и африкански правителства не се спираха пред налагането на блокади на районите, населявани от различни малцинствени групи, целейки да провокират появата на допълнителни икономически трудности и дори на масов глад. Доста разпространени бяха и насилствените депортации и опитите за „разтваряне” на малцинствата в чужда среда (както сред доминиращия етнос, така и сред представители на други малцинствени групи), с цел сепаратистките движения да бъдат лишени от масова подкрепа.

Някои режими пък заложиха на разпалването на трайбализма и религиозната врежда в периферните райони. Така централните власти получаваха възможността да отхвърлят всички обвинения в извършването на геноцид, тъй като смазването на бунтуващите се малцинства и сепаратистките движения бе възложено не на националната армия, а на местни съюзници или наемници. Най-показателен в това отношение е примерът на Судан, където въоръжените и покровителтствани от местния ислямисткия режим племенни опълчения нееднократно извършваха масови кланета над изповядващите християнството жители от южните райони на страната.


 

Срещу сепаратистите и подкрепящото ги местно население бяха използвани и „приятелски настроени” бунтовнически движения от съседни държави, при това както на тяхна територия (например за унищожаването на разположените там бази на сепаратистите и бежански лагери), така и на собствена, във взаимодействие с правителствените части. Именно тази тактика следваше през 70-те и 80-те години на миналия век марксисткото правителство на Етиопия, използвайки въоръжените отряди на Народно-освободителната армия на Судан (т.е. християнските сепаратисти на полковник Джон Гаранг) за смазването на оромските сепаратисти (изповядващи исляма) в западната част на страната.

Чисто теоретично погледнато, военно-репресивните мерки действително биха могли да доведат до някакво решение на проблема със сепаратизма: например при пълното изчезване на конкретно малцинство по пътя на физическото му изтребване, или пък чрез тоталната му асимилация от доминиращото мнозинство. В днешния свят обаче, масовото изтребване на хора е практически невъзможно да се скрие. Затова и проявите на геноцид стават все по-редки (последният такъв пример беше Руанда през 90-те години на миналия век). Повечето народи съумяват да мобилизират целия потенциял на своята общност за да гарантират физическото оцеляване и съхраняването на културната си специфика. И оказват толкова мощен отпор на асимилационните процеси, че в крайна сметка подобно силово решаване на проблема става все по-малко възможно на практика.

Известни успехи би могла да донесе и стратегията за изтласкване и изолация на бунтуващите се малцинствени групи. Така, мароканското правителство изгради специална отбранителна стена за да изолира т.нар. Фронт ПОЛИСАРИО и подкрепящите го жители на бившата испанска колония Западна Сахара в пустинята и на територията на съседен Алжир. Едновременно с това стартира интензивната експлоатация на природните богатства на Западна Сахара в районите, надеждно защитени от нападенията на бунтовниците. Скоро обаче възникна въпросът, доколко целесъобразна, от икономическа гледна точка, е подобна тактика: в крайна сметка ресурсите на Западна Сахара не само не съдействаха за просперитета на Мароко, но и станаха косвена причина за натрупването на гигантския външен дълг от 18 млрд. долара, вложени предимно в изграждането на грандиозното отбранително съоръжение в пустинята.

Както показва опитът на африканските и азиатски държави, в повечето случаи огромните военни разходи, както и продължителните вътрешните войни, не доведоха до възстановяването и укрепването на тяхната териториална цялост и разгрома на сепаратистките движения. Напротив, практически навсякъде те се превърнаха в непреодолимо препятствие по пътя към социално-икономическия прогрес, провокирайки дълбока криза в обществото и държавните институции. Изминалите десетилетия на независимо развитие в Азия и Африка показват, че залагането на грубата сила и диктата по отношение на малцинствата, е порочно в самата си основа. Днес в много държави от Изтока с горчивина и разочарование осъзнават, че продължаването на подобна репресивна политика е вече невъзможно.

Условията за прерастването на един етнонационален конфликт във въоръжена борба могат да бъдат различни. Например, натрупването на оръжие у местното население и неконтролираното му разпространие в т.нар. „горещи точки”. Или пък създаването на неконституционни военни структури от съперничещи си сили или криминални групировки. Както и психологическата готовност на хората за възможни военни сблъсъци и обществените настроения, свързани с „очакването” за избухването на въоръжен вътрешен конфликт.

Етническите конфликти обаче, представляват опасност не само за участващите в тях страни, но (както сочи историята) и за целия свят. Да си припомним например, етническият конфликт в Австро-Унгария, след който започва Първата световна война. Съвременните етнически конфликти са опасни и поради небивалия ръст на бежанците от регионите, обхванати от тях. Така, ако през 1970, по данни на ООН, в света е имало 8 млн. бежанци, то след етническите конфликти, свързани с разпадането на СССР и Югославия, броят им достигна 27,4 млн.

Не по-малко тежки са конфликтите на религиозна основа – като например кашмирският между Индия и Пакистан, иракският – между местните шиити и сунитите, или пък тези в окупирания от Китай Тибет, Косово или Босна.

Всъщност, ХХ-ти век преживя три вълни на етнически конфликти, приключили със създаването на нови национални държави (след Първата и Втората световни войни и след разпадането на Съветската империя). Мнозина експерти смятат, че днес светът се намира в завършващия стадий на третия период. Отчитайки обаче, че на планетата (както отбелязах по-горе) има повече от достатъчно народи, не разполагащи със собствени държави, никой не може да предскаже, кога ще започне четвъртият период, или пък дали той вече не е започнал.

Конфликтите в Африка

На Африканския континент, където се намират 33 от 45-те най-бедни страни в света, живеят над половината от всички бежанци на планетата. Там има над 50 нации и повече от 3 хиляди племена, а през последните 40 години са извършени над сто военни преврата и са избухнали 18 пълномащабни граждански войни, в които са загинали над десет милиона души. Само в шест африкански държави (Судан, Етиопия, Мозамбик, Ангола, Уганда и Сомалия) са загинали над 4 млн. души. През последните години въоръжените етнически конфликти бяха особено интензивни в региона на африканските Големи езера и, особено, в Руанда, Бурунди и Заир.


 

В Руанда, в резултат от съзнателно провежданата от правителството политика на геноцид спрямо принадлежащите към местното племе тутси, бяха убити над един милион души, като истинската причина за избухването на конфликта бе контрола върху производството на наркотици.

В Бурунди, в резултат от етнически конфликт загинаха около 100 хиляди души, а около един милион други бяха принудени да напуснат родните си места.

В Заир, между 1967 и 1993 управляваше военен режим, начело с маршал Мобуту Сесе Секо. През 1990-1993 бе направен опит за експериментално въвеждане на многопартиен политически модел, който обаче се провали и през следващите пет години властта на практика отново бе поета от военните. През 1998 страната беше обхваната от гражданска война, приключила със създаването на т.нар. Демократична република Конго, президентският пост в която бе зает от бившия марксист и партизански командир Лоран-Дезире Кабила. По време на неговото управление (от края на 90-те до 2001, когато бе убит от свой телохранител) и това на сина му Жозеф (управлявал Конго през 2001- 2003) в страната се водеха едновременно няколко войни. Първата – между президента и конгоанските бунтовници, втората – в източните провинции срещу местните жители от племето тутси, а в третата активно се включиха и съседните държави. Така, в подкрепа на президента Кабила се обявиха Ангола, Намибия, Зимбабве и Чад. Бунтовниците пък бяха подкрепени от Руанда и Уганда. В основата на конфликта бяха етническите, расови, религиозни, социално-икономически и политически противоречия, както и стремежа за контрол върху добива на изключително ценния минерал колтан, използван в производството на мобилни телефони. В крайна сметка, дългогодишната гражданска война приключи с преговори и провеждане на избори през април 2003, като точният брой на загиналите в нея остава неизвестен – смята се, че те са между два и три милиона души.

Повече от четвърт век продължаваше гражданската война в Ангола (започнала непосредствено след обявяването на независимостта на страната през 1975), причина за която бе както етническото противопоставяне, така и стремежът за контрол върху добива на диаманти. В крайна сметка, борбата за власт между двете основни политически движения - МПЛА и УНИТА, приключи с победата на първото.

В Нигерия, която е най-голямата държава в Тропическа Африка, конфликтът има религиозен характер. Между 40 и 50% от населението на страната изповядва исляма, 25-30% са християни, а останалите се придържат към традиционните местни култове. Етнополитическите конфлиикти там доведоха до постоянно напрежение и спорадични кървави сблъсъци между мюсюлманското и християнско население, между северните и южните племена. Като в хода на гражданската война в Биафра (края на 60-те години на миналия век), етническият сепаратизъм едва не доведе до разпадането на федеративната държава на множество малки племенни княжества.

Конфликтът в Етиопия пък е пример за съвършено безсмислена война между две съседни африкански държави за контрола върху няколко голи и безплодни пясъчни вериги в пустинята. След две кървави войни, през 2000, Етиопия и Еритрея (бивша етиопска провинция, получила независимост през 1993) се съгласиха с изводите на комисията по демаркиране на границата между тях, включително за преминаването към Еритрея на граничния град Бадме. Въпреки това етиопците продължават да изграждат селища в оспорваната територия, без да се съобразяват с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. Което означава, че войната там може да бъде възобновена буквално всеки момент.

Продължава да е конфликтна и ситуацията по крайбрежието на Западна Африка. Така, Габон и Гвинея спорят за принадлежността на островчето Багне, чиято площ е само няколко стотин квадратни метра. Всъщност, истинската причина са откритите в района през 1990 петролни находища и породеният от това граничен спор, което пък прави урегулирането на конфликта в още по-сложен проблем.

Предотвратяването и локализацията на конфликтите

Днес в света има около 600 милиона единици леко стрелково оръжие, т.е. по едно на всеки десет жители на планетата. Като най-опасна е ситуацията с неговото неконтролирано разпространение в държавите от Северна Африка, Близкия изток, Азия и Кавказ. А през последните 25 години, в 46 от всичките 49 големи конфликти, именно този тип оръжие беше основното средство за водене на война. При това само 50% от него се разпространява по легални канали.

Опитът от последните десетина години сочи, че превантивните действия на международните институции за предотвратяване на конфликтите се оказват слабоефективни. От общо 57 конфликти, в които са се намесвали умиротворителни части на ООН, в повечето тази намеса почти не е оказала влияние за по-бързото им прекратяване. Причините за това са няколко. На първо място, защото (поради тромавия бюрократичен апарат на въпросните институции) умиротворителите се оказват зле информирани за реалната, бързо променяща се ситуация. На второ място, те обикновено са малочислени. На трето, най-често биват изтегляни от съответната страна преди там да се е формирало действено местно управление. И, което е най-важно, държавите-членки на международните институции нямат особено желание да финансират подобни операции, още по-малко пък са склонни да изпращат свои военни контингенти за осъществянето им.

А, докато това е така, навлизането на света в ерата на етнически войни от „четвърто поколение” изглежда само въпрос на време.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Днес в света има над 180 държави. Като само двайсетина измежду тях биха могли да се смятат за „етнически еднородни”: там националните малцинства съставляват под 5% от населението. За 40% от държавите на планетата се смята, че имат „пъстър етнически състав”, т.е. в тях живеят пет или повече национални малцинства. Като цяло, в света има около осем хиляди големи и малки народи, които теоретично биха могли да претендират за собствена независима държавност. Тоест, мнозинството съвременни държави са потенциална арена на междуетнически конфликти.

През втората половина на ХХ век в света са избухнали над триста такива конфликти. По официални данни на ООН, след Втората световна война, в т.нар. „вътрешни войни” (сред които доминират именно междуетническите сблъсъци) са загинали повече хора отколкото в „класическите” войни. С края на студената война и постепенното налагане на еднополюсния модел, междуетническото напрежение значително нарастна, като към старите конфликти се прибавиха и много нови. В тези условия, особено актуален изглежда опитът на държавите от Азия и Африка.

Вече няколко десетилетия повечето страни от тези два континента оформят своеобразна зона на хронична политическа нестабилност. Острите сблъсъци между нововъзникналите държави в постколониалния период често прерастваха в опустошителни войни. Паралелно с това, в повечето от тях се разгоряха и кръвопролитни вътрешни етнически или религиозни конфликти. В тази сложна ситуация, управляващите в страните от Изтока използваха широк набор от средства за укрепване на единството и териториалната им цялост и преодоляване на дезинтеграционните тенденции. Какви са основните черти и особености на националната политика на повечето държави от Азия и Африка и какви са поуките от техния, преобладаващо отрицателен, опит?

На първо място, следва подчертаем, че централните правителства на африканските и азиатски държави, твърдо защитавайки принципа за неприкосновеност на съществуващите национални граници, провеждаха през последните четири-пет десетилетия национална политика, която имаше (със съвсем редки изключения) ярко изразен репресивен характер. Предприеманите от тях мерки често бяха насочени не само против въоръжените бунтовнически групи, но и против „неблагонадеждните”, от гледна точка на централното правителство, етнически и конфесионални малцинства. Впрочем, в редица страни се отричаше самото съществуване на етнически малцинства, които бяха подложени на тотална дискриминация. Турският управляващ елит например, дълги години обявявше кюрдското малцинство за „планински турци”, съчетавайки мерките за максимално ускорената му насилствена асимилация, с репресии срещу марксисткото кюрдско движение в югоизточните райони на страната. Като при това ударението се поставяше върху взаимодействието между мобилните антипартизански отряди и многобройната армия от осведомители, както и изкуственото разпалване на противоречията и между местните турци и кюрдите.

В повечето случаи обаче, силовите методи и свързната с тях скъпоструваща модернизация на националните армии се оказваха недостатъчни за ограничаването и потискането на дезинтеграционните тенденции. Редица азиатски и африкански правителства не се спираха пред налагането на блокади на районите, населявани от различни малцинствени групи, целейки да провокират появата на допълнителни икономически трудности и дори на масов глад. Доста разпространени бяха и насилствените депортации и опитите за „разтваряне” на малцинствата в чужда среда (както сред доминиращия етнос, така и сред представители на други малцинствени групи), с цел сепаратистките движения да бъдат лишени от масова подкрепа.

Някои режими пък заложиха на разпалването на трайбализма и религиозната врежда в периферните райони. Така централните власти получаваха възможността да отхвърлят всички обвинения в извършването на геноцид, тъй като смазването на бунтуващите се малцинства и сепаратистките движения бе възложено не на националната армия, а на местни съюзници или наемници. Най-показателен в това отношение е примерът на Судан, където въоръжените и покровителтствани от местния ислямисткия режим племенни опълчения нееднократно извършваха масови кланета над изповядващите християнството жители от южните райони на страната.

Днес в света има над 180 държави. Като само двайсетина измежду тях биха могли да се смятат за „етнически еднородни”: там националните малцинства съставляват под 5% от населението. За 40% от държавите на планетата се смята, че имат „пъстър етнически състав”, т.е. в тях живеят пет или повече национални малцинства. Като цяло, в света има около осем хиляди големи и малки народи, които теоретично биха могли да претендират за собствена независима държавност. Тоест, мнозинството съвременни държави са потенциална арена на междуетнически конфликти.

През втората половина на ХХ век в света са избухнали над триста такива конфликти. По официални данни на ООН, след Втората световна война, в т.нар. „вътрешни войни” (сред които доминират именно междуетническите сблъсъци) са загинали повече хора отколкото в „класическите” войни. С края на студената война и постепенното налагане на еднополюсния модел, междуетническото напрежение значително нарастна, като към старите конфликти се прибавиха и много нови. В тези условия, особено актуален изглежда опитът на държавите от Азия и Африка.

Вече няколко десетилетия повечето страни от тези два континента оформят своеобразна зона на хронична политическа нестабилност. Острите сблъсъци между нововъзникналите държави в постколониалния период често прерастваха в опустошителни войни. Паралелно с това, в повечето от тях се разгоряха и кръвопролитни вътрешни етнически или религиозни конфликти. В тази сложна ситуация, управляващите в страните от Изтока използваха широк набор от средства за укрепване на единството и териториалната им цялост и преодоляване на дезинтеграционните тенденции. Какви са основните черти и особености на националната политика на повечето държави от Азия и Африка и какви са поуките от техния, преобладаващо отрицателен, опит?

На първо място, следва подчертаем, че централните правителства на африканските и азиатски държави, твърдо защитавайки принципа за неприкосновеност на съществуващите национални граници, провеждаха през последните четири-пет десетилетия национална политика, която имаше (със съвсем редки изключения) ярко изразен репресивен характер. Предприеманите от тях мерки често бяха насочени не само против въоръжените бунтовнически групи, но и против „неблагонадеждните”, от гледна точка на централното правителство, етнически и конфесионални малцинства. Впрочем, в редица страни се отричаше самото съществуване на етнически малцинства, които бяха подложени на тотална дискриминация. Турският управляващ елит например, дълги години обявявше кюрдското малцинство за „планински турци”, съчетавайки мерките за максимално ускорената му насилствена асимилация, с репресии срещу марксисткото кюрдско движение в югоизточните райони на страната. Като при това ударението се поставяше върху взаимодействието между мобилните антипартизански отряди и многобройната армия от осведомители, както и изкуственото разпалване на противоречията и между местните турци и кюрдите.

В повечето случаи обаче, силовите методи и свързната с тях скъпоструваща модернизация на националните армии се оказваха недостатъчни за ограничаването и потискането на дезинтеграционните тенденции. Редица азиатски и африкански правителства не се спираха пред налагането на блокади на районите, населявани от различни малцинствени групи, целейки да провокират появата на допълнителни икономически трудности и дори на масов глад. Доста разпространени бяха и насилствените депортации и опитите за „разтваряне” на малцинствата в чужда среда (както сред доминиращия етнос, така и сред представители на други малцинствени групи), с цел сепаратистките движения да бъдат лишени от масова подкрепа.

Някои режими пък заложиха на разпалването на трайбализма и религиозната врежда в периферните райони. Така централните власти получаваха възможността да отхвърлят всички обвинения в извършването на геноцид, тъй като смазването на бунтуващите се малцинства и сепаратистките движения бе възложено не на националната армия, а на местни съюзници или наемници. Най-показателен в това отношение е примерът на Судан, където въоръжените и покровителтствани от местния ислямисткия режим племенни опълчения нееднократно извършваха масови кланета над изповядващите християнството жители от южните райони на страната.

Страница 2

 

Срещу сепаратистите и подкрепящото ги местно население бяха използвани и „приятелски настроени” бунтовнически движения от съседни държави, при това както на тяхна територия (например за унищожаването на разположените там бази на сепаратистите и бежански лагери), така и на собствена, във взаимодействие с правителствените части. Именно тази тактика следваше през 70-те и 80-те години на миналия век марксисткото правителство на Етиопия, използвайки въоръжените отряди на Народно-освободителната армия на Судан (т.е. християнските сепаратисти на полковник Джон Гаранг) за смазването на оромските сепаратисти (изповядващи исляма) в западната част на страната.

Чисто теоретично погледнато, военно-репресивните мерки действително биха могли да доведат до някакво решение на проблема със сепаратизма: например при пълното изчезване на конкретно малцинство по пътя на физическото му изтребване, или пък чрез тоталната му асимилация от доминиращото мнозинство. В днешния свят обаче, масовото изтребване на хора е практически невъзможно да се скрие. Затова и проявите на геноцид стават все по-редки (последният такъв пример беше Руанда през 90-те години на миналия век). Повечето народи съумяват да мобилизират целия потенциял на своята общност за да гарантират физическото оцеляване и съхраняването на културната си специфика. И оказват толкова мощен отпор на асимилационните процеси, че в крайна сметка подобно силово решаване на проблема става все по-малко възможно на практика.

Известни успехи би могла да донесе и стратегията за изтласкване и изолация на бунтуващите се малцинствени групи. Така, мароканското правителство изгради специална отбранителна стена за да изолира т.нар. Фронт ПОЛИСАРИО и подкрепящите го жители на бившата испанска колония Западна Сахара в пустинята и на територията на съседен Алжир. Едновременно с това стартира интензивната експлоатация на природните богатства на Западна Сахара в районите, надеждно защитени от нападенията на бунтовниците. Скоро обаче възникна въпросът, доколко целесъобразна, от икономическа гледна точка, е подобна тактика: в крайна сметка ресурсите на Западна Сахара не само не съдействаха за просперитета на Мароко, но и станаха косвена причина за натрупването на гигантския външен дълг от 18 млрд. долара, вложени предимно в изграждането на грандиозното отбранително съоръжение в пустинята.

Както показва опитът на африканските и азиатски държави, в повечето случаи огромните военни разходи, както и продължителните вътрешните войни, не доведоха до възстановяването и укрепването на тяхната териториална цялост и разгрома на сепаратистките движения. Напротив, практически навсякъде те се превърнаха в непреодолимо препятствие по пътя към социално-икономическия прогрес, провокирайки дълбока криза в обществото и държавните институции. Изминалите десетилетия на независимо развитие в Азия и Африка показват, че залагането на грубата сила и диктата по отношение на малцинствата, е порочно в самата си основа. Днес в много държави от Изтока с горчивина и разочарование осъзнават, че продължаването на подобна репресивна политика е вече невъзможно.

Условията за прерастването на един етнонационален конфликт във въоръжена борба могат да бъдат различни. Например, натрупването на оръжие у местното население и неконтролираното му разпространие в т.нар. „горещи точки”. Или пък създаването на неконституционни военни структури от съперничещи си сили или криминални групировки. Както и психологическата готовност на хората за възможни военни сблъсъци и обществените настроения, свързани с „очакването” за избухването на въоръжен вътрешен конфликт.

Етническите конфликти обаче, представляват опасност не само за участващите в тях страни, но (както сочи историята) и за целия свят. Да си припомним например, етническият конфликт в Австро-Унгария, след който започва Първата световна война. Съвременните етнически конфликти са опасни и поради небивалия ръст на бежанците от регионите, обхванати от тях. Така, ако през 1970, по данни на ООН, в света е имало 8 млн. бежанци, то след етническите конфликти, свързани с разпадането на СССР и Югославия, броят им достигна 27,4 млн.

Не по-малко тежки са конфликтите на религиозна основа – като например кашмирският между Индия и Пакистан, иракският – между местните шиити и сунитите, или пък тези в окупирания от Китай Тибет, Косово или Босна.

Всъщност, ХХ-ти век преживя три вълни на етнически конфликти, приключили със създаването на нови национални държави (след Първата и Втората световни войни и след разпадането на Съветската империя). Мнозина експерти смятат, че днес светът се намира в завършващия стадий на третия период. Отчитайки обаче, че на планетата (както отбелязах по-горе) има повече от достатъчно народи, не разполагащи със собствени държави, никой не може да предскаже, кога ще започне четвъртият период, или пък дали той вече не е започнал.

Конфликтите в Африка

На Африканския континент, където се намират 33 от 45-те най-бедни страни в света, живеят над половината от всички бежанци на планетата. Там има над 50 нации и повече от 3 хиляди племена, а през последните 40 години са извършени над сто военни преврата и са избухнали 18 пълномащабни граждански войни, в които са загинали над десет милиона души. Само в шест африкански държави (Судан, Етиопия, Мозамбик, Ангола, Уганда и Сомалия) са загинали над 4 млн. души. През последните години въоръжените етнически конфликти бяха особено интензивни в региона на африканските Големи езера и, особено, в Руанда, Бурунди и Заир.

Страница 3

 

В Руанда, в резултат от съзнателно провежданата от правителството политика на геноцид спрямо принадлежащите към местното племе тутси, бяха убити над един милион души, като истинската причина за избухването на конфликта бе контрола върху производството на наркотици.

В Бурунди, в резултат от етнически конфликт загинаха около 100 хиляди души, а около един милион други бяха принудени да напуснат родните си места.

В Заир, между 1967 и 1993 управляваше военен режим, начело с маршал Мобуту Сесе Секо. През 1990-1993 бе направен опит за експериментално въвеждане на многопартиен политически модел, който обаче се провали и през следващите пет години властта на практика отново бе поета от военните. През 1998 страната беше обхваната от гражданска война, приключила със създаването на т.нар. Демократична република Конго, президентският пост в която бе зает от бившия марксист и партизански командир Лоран-Дезире Кабила. По време на неговото управление (от края на 90-те до 2001, когато бе убит от свой телохранител) и това на сина му Жозеф (управлявал Конго през 2001- 2003) в страната се водеха едновременно няколко войни. Първата – между президента и конгоанските бунтовници, втората – в източните провинции срещу местните жители от племето тутси, а в третата активно се включиха и съседните държави. Така, в подкрепа на президента Кабила се обявиха Ангола, Намибия, Зимбабве и Чад. Бунтовниците пък бяха подкрепени от Руанда и Уганда. В основата на конфликта бяха етническите, расови, религиозни, социално-икономически и политически противоречия, както и стремежа за контрол върху добива на изключително ценния минерал колтан, използван в производството на мобилни телефони. В крайна сметка, дългогодишната гражданска война приключи с преговори и провеждане на избори през април 2003, като точният брой на загиналите в нея остава неизвестен – смята се, че те са между два и три милиона души.

Повече от четвърт век продължаваше гражданската война в Ангола (започнала непосредствено след обявяването на независимостта на страната през 1975), причина за която бе както етническото противопоставяне, така и стремежът за контрол върху добива на диаманти. В крайна сметка, борбата за власт между двете основни политически движения - МПЛА и УНИТА, приключи с победата на първото.

В Нигерия, която е най-голямата държава в Тропическа Африка, конфликтът има религиозен характер. Между 40 и 50% от населението на страната изповядва исляма, 25-30% са християни, а останалите се придържат към традиционните местни култове. Етнополитическите конфлиикти там доведоха до постоянно напрежение и спорадични кървави сблъсъци между мюсюлманското и християнско население, между северните и южните племена. Като в хода на гражданската война в Биафра (края на 60-те години на миналия век), етническият сепаратизъм едва не доведе до разпадането на федеративната държава на множество малки племенни княжества.

Конфликтът в Етиопия пък е пример за съвършено безсмислена война между две съседни африкански държави за контрола върху няколко голи и безплодни пясъчни вериги в пустинята. След две кървави войни, през 2000, Етиопия и Еритрея (бивша етиопска провинция, получила независимост през 1993) се съгласиха с изводите на комисията по демаркиране на границата между тях, включително за преминаването към Еритрея на граничния град Бадме. Въпреки това етиопците продължават да изграждат селища в оспорваната територия, без да се съобразяват с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. Което означава, че войната там може да бъде възобновена буквално всеки момент.

Продължава да е конфликтна и ситуацията по крайбрежието на Западна Африка. Така, Габон и Гвинея спорят за принадлежността на островчето Багне, чиято площ е само няколко стотин квадратни метра. Всъщност, истинската причина са откритите в района през 1990 петролни находища и породеният от това граничен спор, което пък прави урегулирането на конфликта в още по-сложен проблем.

Предотвратяването и локализацията на конфликтите

Днес в света има около 600 милиона единици леко стрелково оръжие, т.е. по едно на всеки десет жители на планетата. Като най-опасна е ситуацията с неговото неконтролирано разпространение в държавите от Северна Африка, Близкия изток, Азия и Кавказ. А през последните 25 години, в 46 от всичките 49 големи конфликти, именно този тип оръжие беше основното средство за водене на война. При това само 50% от него се разпространява по легални канали.

Опитът от последните десетина години сочи, че превантивните действия на международните институции за предотвратяване на конфликтите се оказват слабоефективни. От общо 57 конфликти, в които са се намесвали умиротворителни части на ООН, в повечето тази намеса почти не е оказала влияние за по-бързото им прекратяване. Причините за това са няколко. На първо място, защото (поради тромавия бюрократичен апарат на въпросните институции) умиротворителите се оказват зле информирани за реалната, бързо променяща се ситуация. На второ място, те обикновено са малочислени. На трето, най-често биват изтегляни от съответната страна преди там да се е формирало действено местно управление. И, което е най-важно, държавите-членки на международните институции нямат особено желание да финансират подобни операции, още по-малко пък са склонни да изпращат свои военни контингенти за осъществянето им.

А, докато това е така, навлизането на света в ерата на етнически войни от „четвърто поколение” изглежда само въпрос на време.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020