Choice: Domination or Leadership by Zbigniew Brzezinski
Hardcover (256 pages) Perseus Books Group, March 2004.
Не се случва често един от най-известните политически експерти в света да преразгледа тотално собствената си доктрина, разработвана в продължение на десетилетия. Тъкмо това обаче се опитва да направи в последната си книга Збигнев Бжежински.
Книга на промените
Появата на “Изборът: глобална доминация или глобално лидерство” бе предшествана от голяма статия на автора в авторитетното американско списание National Interest, влизаща в очевидно противоречие с досегашните му възгледи. Както е известно, през 1997, в бестселъра си “Голямата шахматна дъска”, Бжежински заяви, че “Америка е прекалено далеч от Близкия изток, за да може да доминира в тази част на Евразия и затова в неин първостепенен интерес е да гарантира такава ситуация, при която нито една друга държава да не може да контролира въпросното геополитическо пространство”. След като в последните няколко години две държави от региона се превърнаха в американски протекторати, Бжежински с тревога отбелязва в статията си, че “тази част от Евразия ще бъде най-опасния и непредсказуем региона на света през следващите няколко десетилетия”.
През 2001, анализирайки ситуацията на Стария континент, Бжежински твърдеше, че “Западна Европа е неспособна да преодолее кризата на своята политическа легитимност и икономическа жизнеспособност, а бюрократичната и интеграция не е в състояние да формулира обща политическа воля, необходима за постигането на истинско единство”. Сега обаче(т.е. след като същата тази “политически нелигитимна” Европа провали в ООН американските планове за Ирак, а еврото вече оспорва ролята на долара като световна резервна валута), той заявява, че “само Европа, все по-успешно обединяваща се в рамките на ЕС, има необходимия политически, икономически и военен потенциал за да реши, съвместно с Америка, задачата за задълбочаване и разширяване на транс-евразийското сътрудничество”. Така, зоните на сътрудничество се превърнаха в огнища на напрежение, а уж слабите сателити – в стратегически съюзници. А пък основната цел на американската политика, която самият Бжежински някога формулираше като “необходимост от закрепване на собствената доминираща позиция в света”, днес се свежда до задачата да се удържи американската лидерство, чрез “постепенното и контролирано предаване на властта, което да доведе до появата на една постепенно формализираща се глобална общност, обединена от общите си интереси”.
И така, какво е повлияло за толкова радикалната промяна във възгледите на Бжежински? Отговорът е прост: събитията от 11 септември, операцията в Афганистан, нахлуването в Ирак и все по-очевидната изолация на САЩ в международен план. Като трябва да признаем, че авторът действително задълбочено е анализирал новите реалности.
Кои са основните идеи в новата книга на вече 76-годишният авторитетен политолог? Според мен, те се съдържат в пространството между въпроса, формулиран в заглавието, и основното предложение на Бжежински за решаването му. Въпросът е: какво ще стане, ако “сегашното глобално американско превъзходство… в определен момент, който може да настъпи много по-рано, отколкото си мислят болшинството американци, изчезне?”. А същността на предложението му е, че САЩ трябва да заменят “едностранното си доминиране”, с т.нар. “консенсусно лидерство” (consensual leadership).
Краят на “американската ера”
Кои, според Бжежински, са причините, каращи ни да мислим, че “ерата на Америка” вероятно скоро ще приключи? Основната е обективното намаляване управляемостта на съвременния свят, на фона на нарастващите потенциални заплахи и промените в техния характер.
Бжежински твърди, че традиционното схващане за войната все повече остава в миналото. Всички конфликти на планетата след Втората световна война бяха или вътрешни междуособици, или резултат от намесата на едни страни във вътрешните работи на други, или пък последица от усилията за “поддържане мира”, но нито един от тях не влизаше в рамките на традиционните представи за войната.
В тези условия, подчертава авторът, става очевидно, че средствата за причиняване мащабни вреди на противника вече не са монопол само на една или друга държава, а миграцията и революцията в комуникациите откриват пред потенциално деструктивните елементи небивали възможности. Да не говорим, че “демократичния характер на западните “отворени общества” улеснява проникването и “разтварянето” на външни елементи в тях, което силно затруднява своеовременното откриване на опасността”.
Западните демокрации са свикнали да се смятат за непобедими, но днес се оказва, че цялата им мощ е практически безполезна пред заплахата от нови и мащабни терористични нападения, както и, че именно благополучието на западния свят му пречи да реагира адекватно на новите опасности, защото “слабите” имат едно огромно психологическо предимство – те просто нямат какво да губят, докато силните, напротив, могат да загубят всичко и тъкмо това ерозира мощта им.
Тероризмът – силата на слабите
“Силата на слабите” се превръща в основна характерна черта на нашето време, тя уравновесява глобалното неравенство, съпътстващо глобализационния процес. Тероризмът се оказва основното оръжие на онези, които мнозина вече определят като “нисшата класа в системата на глобалния капитализъм”. “Тероризмът – подчертава Бжежински – е своеобразно, жестоко средство за сплашване на противника , използвано от отделни индививиди, групи или държави и войната с него е безсмислена, тъй като е безсмислено да воюваш с нещо, което е средство или тактика, а не противник в истинския смисъл на думата”. И да се говори за антитерористичните мерки, като за “война срещу тероризма” е също толкова глупаво както ако в началото на Втората световна война някой говореше за “война против блицкрига, например”, заключава авторът.
В тази връзка, засягайки проблемите на ислямската цивилизация, като цяло, и на арабския свят, в частност, Бжежински поставя ударението върху катастрофалната социално-икономическа ситуация в съответните страни. И макар че напоследък на тази тема пишат мнозина, цитираните от автора цифри са впечатляващи. Така, в някои арабски страни безработицата стига до 46%, динамиката на демографския ръст е най-високата в света, а темповете на икономическо развитие са близки до нулата. От 41 страни, където мюсюлманите са мнозинство, нито една не отговаря на международните стандарти за “свободна” държава, а за “частично свободни” се смятат само осем. За сметка на това, седем влизат в списъка на 11-те най-репресивни режими на планетата. И още нещо: в повечето ислямски страни има немюсюлмански малцинства, а самите мюсюлмани формират значителни малцинствени групи (над 16% от населението) в 19 държави, което прави етническите и религиозни сблъсъци практически неизбежни. В същото време обаче, и борбата с тероризма, и американската политика, като цяло, практически не отчитат тези фактори, което кара Бжежински да предсказва по-нататъшно изостряне на ситуацията.
В условия като днешните, когато характерът на заплашващите ни опасности не е съвсем ясен и липсват методи за противопоставяне, няма нищо по-важно от определяне правилата за поведение на международната сцена и стриктното им спазване. Но, отбелязва Бжежински, днес, “когато правилата се оказват икономически неизгодни или политически нецелесъобразни, Америка все по-често ги пренебрегва и тази непоследователностпоражда съмнения в мотивите, от които се ръководят САЩ, и прави доминацията им все по-неприемлива или пък подтиква останалите също да не се съобразяват с установените норми и правила”. Което, в крайна сметка, може да доведе до “война на всички против всички”. Изключително важно, според Бжежински, е да не се допусне разделителните линии в политическите конфликти да се слеят с линиите на етническо или религиозно разделение, тъй като в противен случай “тезата на Хънтингтън за “цивилизационния сблъсък” би се превърнала в ужасна реалност”.
Така Бжежински стига до въпроса за това, че мнозина в САЩ (и в американския елит) продължават да не осъзнават истинския мащаб на промените, което поставя под въпрос способността на американците на оценяват адекватно възникващите проблеми. Той отбелязва, че “за разлика от предишните държави-хегемони, Америка съществува в един стремително глобализиращ се свят, докато някогашните империи са доминирали в един фрагментиран и не чак в такава степен взаимозависим свят”.
Преходът към съвременния глобализиран и взаимозависим свят стана по естествен път, но въпреки това днес няма нито единно разбиране за глобализацията, нито пък тя се оценява по един и същи начин от всички. В същото време глобализацията, превърнала се в “естествена доктрина на глобалния хегемон”, несъмнено отразява и реализира принципите на породилата я нация”, което пък дава основание на останалите да обвиняват Америка дори за неща, които не са пряка последица от нейната политика.
Изпреварващи действия или предотвратяване на опасността
Америка, която се формира като относително изолирана от останалия свят страна, има история, от която самите американци могат да извлекат много по-малко полезни поуки, отколкото например европейците от своята. САЩ дълго време не се нуждаеха от съюзници на международната сцена и, “тъй като двата океана гарантираха сигурността им, а съседите от север и юг бяха много по-слаби от тях, американците смятаха, че националният суверенитет е тяхно естествено право и е естествена последица от безпрецедентно високата степен на национална сигурност”. Резултат от това пък е неспособността на американските политици да свържат идеята за националния суверенитет с необходимостта да съгласуват действията си с “формиращата се глобална общност”, т.е. да осъзнаят моногополюсния характер на света.
Нещо повече, според Бжежински, с нарастването на американската мощ се усилва и неспособността на политическия елит на САЩ да формулира ясно собствените си действия. Авторът илюстрира това с предшестващата нахлуването в Ирак фалшива реторика за необходимостта да бъде предотвратена войната. Което доказва както очевидната неспособност да се различат изпреварващите действия (preemption, т.е. едностранните действия, породени от наличието на непосредствена опасност) от мерките по предотвратяване (prevention – изискващи съгласувани и многостранни усилия за противодействие на все още потенциалната опасност), така и очевидното нежелание да се следват общоприетите международни норми по отношение на едното и на другото. “Неспособността да се различават тези неща, особено когато тя се демонстрира от една свръхдържава, притежаваща изключително мощен военен арсенал, може да доведе до поредица от едностранни “превантивни” войни, представяни ни като “изпреварващи” удари”.
И още една точна бележка на Бжежински: “слабите стават по-силни, опростявайки обекта на своята омраза, докато силните, напротив, стават по-слаби, ако си позволят същото”.
Етническа мозайка или “котел за претопяване на емигранти”?
Има и друга опасност. Глобализацията променя характеристиката на самото американско общество. Преди 200 години, 90% от населението на САЩ се състои от преселници от Европа, “затова тогава Америка е национална държава, обединена от исторически и езикови връзки, в допълнение към уникалното и самоотъждествяване с очертаващите се нови възможности, т.е. с американската мечта”. Днес обаче, “американците от европейски произход” са само две трети от населението на САЩ. И, ако много социолози си задават въпроса, доколко това води до промяна на американските ценности и идеали, Бжежински поставя пред читателите си още един въпрос: “Коя от етническите групи има правото днес да определя американската политика спрямо Израел и арабския свят? Или спрямо Китай и Тайван? Или пък, спрямо Индия и Пакистан?”.
Съвременна Америка, подчертава Бжежински, не трябва да вижда света само в черно и бяло, нито пък сляпо да следва кредото на Буш-младши: “Или сте с нас, или подкрепяте терористите”. Американците не бива да смятат, че едва ли не всички проблеми в Близкия изток са следствие на ислямския фундаментализъм. Всъщност, ако ислямистите трябва да благодарят на някого за възхода на своите идеи, то това са именно САЩ, “упорито нежелаещи да признаят историческата връзка между ръста на антиамериканския тероризъм и ангажираността на Америка в близкоизточния конфликт”.
Но и това не е най-важното. Американците въобще не са готови да осмислят “двата, може би най-сериозни, проблема, или по-скоро противоречия, съществуващи, от една страна, между динамиката на глобализацията и заинтересоваността на САЩ да съхранят собствения си политически суверенитет; и, от друга страна, между американския стремеж към демокрация и императивите на силовата политика”. Именно поради това, американците все по-често се оказват изолирани от останалия свят, дори когато действията им обективно отговарят на нуждите на международната общнст.
Какво да се прави?
Как да се промени американската външна политика? Бжежински не предлага отказ от всичко положително в нея. Той по-скоро смята за нужно връщането към някои очевидни императиви, припомняйки, че “господството не означава всемогъщество” и, в тази връзка, предлага по-ясно да се определят зоните на американските интереси. Бжежински призовава САЩ към съзнателно сдържаност на световната арена, а също “да бъдат по-внимателни към опасностите, свързани с отъждествяването на американските интереси с често несправедливия характер на глобализацията, което би могло да породи световна реакция под формата на един глобален антиамериканизъм”.
Разбира се, фундаментално значение, според него, има признаването (при това не само на думи) на ролята на съюзниците и съюзите в битката за повече сигурност и демократизация в света, която днес води Америка.
Повдигайки въпроса за отношенията на САЩ с останалите големи геополитически центрове на съвременния свят, Бжежински (за разлика от преди) поставя ударение вече не на това, кой от тези центрове би могъл да се превърне в потенциален съперник на САЩ, а на това, доколко вероятен е съюзът на Америка с една или друга група влиятелни световни сили. В тази връзка, той дори е склонен да промени донякъде и характерното си, силно отрицателно, отношение към Русия. Разбира се, Бжежински продължава да отрича възможността Москва да се превърне в стратегически партньор на Вашингтон. Той обаче посочва, че основната опасност за териториалната цялост на Русия вече идва от Изток, а Западът все повече се превръща в неин естествен съюзник.
Империи и лидери
И така, кои са основните изводи на Бжежински? Най-важният е, че Америка следва да ограничи имперските си амбиции, които и без това не може да реализира на практика и да стане не хегемон, а лидер, т.е. страна от която не се боят, но която уважават.
Но, колкото и да са убедителни основните твърдения в последната книга на класика на американската гео-политология, остава един много важен въпрос, който нито се повдига, нито пък се анализира в нея.
Поставяйки в заглавието въпроса “глобална доминация или глобално лидерство?”, Бжежински, от една страна, подчертава че хегемонията на САЩ има преходен характер. От друга страна обаче, той дори и хипотетично не допуска, че “изборът”, пред който стои страната му, всъщност е много по-широк и “глобалното лидерство” съвсем не е единствената алтернатива на “глобалната доминация”.
Историята не познава случай, когато една империя се е превърнала в “лидер”. И колкото и уникална да е в очите на американците собствената им страна, всичките и несъмнени достойнства едва ли могат да опровергаят историческите закономерности, според които държавите-хегемони никога се са успявали да запазят значима роля в света, формирал се след края на периода на тяхната доминация. И тъкмо поради това американските геополитици би следвало по-внимателно да изучават перспективите за възможно рязко отслабване мощта на САЩ, което може “да хвърли света в глобален хаос”, но което днес няма реална алтернатива.
Изглежда изпитанията, преживяни през последните години от Америка, още не са убедили политическия и елит в необходимостта да взема предвид и анализира дори онези варианти за развитие на събитията, в които по разбираеми причини, не му се иска да повярва. Но нали затова казват, че историята е най-добрия учител – тя винаги доказва, колко е необходимо подобно нещо...
{rt}
