Въоръженият конфликт на бреговете на Днестър, избухнал преди 12 години и довел до стотици жертви от двете страни (т.е. молдовците и руските сепаратисти от Приднестровието – б.р.) не е изчерпан напълно. Той продължава да тлее и заплашва да се разгори с нова сила в подходящ за това момент. Всички досегашни опити за “умиротворяване” на двата бряга на Днестър, чрез налагането на някакво “международно решение на проблема”, обикновено водеха само до ръст на напрежението между Кишинеу и Тираспол (административен център на руската пара-държава – б.р.). Впрочем, да не забравяме, че с подобен провал приключиха и немалко други опити за налагане отвън на “мирни проекти” в различни точни на света: от Осло до Хасавюрт.
Обяснението е просто. Нито едно от предлаганите досега решения на проблема с Приднестровието не отчиташе геополитическите реалности. Впрочем, в бившия СССР геополитиката ,като наука, просто не съществуваше. В Съветския енциклопедичен речник от 1988, тя се дефинира като “политическа концепция използваща географските дадености (територия, местоположение и т.н.) за обосноваване на империалистическата експанзия”. В същото време обаче, именно геополитическата наука, широко използвана от западните държави (и, особено от САЩ) изигра ключова роля за победата на атлантическия блок в студената война.
Един от водещите представители на съвременната геополитическа школа, руснакът Александър Дугин, подчертава, че съдбата на световните държави, често е свързана с влиянието на учените-геополитици във въпросните страни, както и с отношението на елита към геополитиката въобще. Така, най-известните англо-саксонски геополитици (Макиндър, Маън, Коломб, Спийкмън или Бжежински) заемат ключови постове в своите страни, политическата им активност дава съвсем реални и непосредствени резултати, а прякото им влияние върху “атлантическата” (и, преди всичко британската и американски) политика не подлежи на съмнение. Въпреки някои спорове с научната общественост в съответните страни и съзнателното “тактическо” премълчаване на значението на идеите им за цялата “морска цивилизация”, те, като цяло, винаги са се ползвали с подкрепата на елита, осигурил им успешна кариера и признание. Така че победата на атлантическия блок в студената война, в немалка степен, се дължи и на американските и британски геополитици.
По-различно е положението с геополитиците от континенталните държави. Така например, известният френски геополитик Видал дьо ла Блаш дълго време е смятан в родината си просто за географ, опитващ се да придаде политически измерения на изследванията си. Правителството в Париж се отнася към него с уважение, но, общо взето, е равнодушно към идеите му. Днес обаче Франция е на път окончателно изгуби значението си като самостоятелен геополитически играч, подчинявайки националните си интереси на политиката на Европейския съюз.
Що се отнася до класиците на немската геополитика Карл Хаусхофер и Карл Шмит, отношението към тях по време на Ваймарската република и нацисткия Трети Райх е крайно противоречиво – властите ту се опитват да използват идеите им във въшнополитическата си стратегия, ту ги подлагат на репресии. В сравнение с успешните кариери на техните англо-саксонски колеги, съдбата им е трагична, а животът - изпълнен с възходи и падения и те нерядко стават жертви на режими, твърдящи че уж споделят идеите им. Още по-трагична е съдбата на руските геополитици-евразийци, чиито идеи и трудове не само са тотално игнорирани от комунистическия режим, но и самите те непрекъснато са преследвани, арестувани и изпращани в лагери. Преломната 1989 безапелационно демонстрира, че никой в тогавашното съветско ръкводство не е наясно с логиката на традиционната външна политика. А резултатът е мълниеносното разрушаване на гигантския евразийски механизъм, изграждан с колосално напрежение в продължение на векове.
Тоест, излиза, че влиянието на големите геополитически школи и техните представители върху политиката на управляващите рязко намалява по оста Запад-Изток. Така, вниманието, оказвано на Маън, Спийкмън или Бжежински, контрастира с преследванията, на които са подложени от нацистите Шмит и Хаусхофер (чиито син е разстрелян заради участие в заговора срещу Хитлер), или със съдбата на руските геополитици Савицки и Карсавин, заточени в сталинските лагери.
Показателно е, че в крайна сметка, тъкмо онези страни, които в най-голяма степен се съобразяват и използват идеите на своите геополитици, постигат и най-впечатляващи резултати, плътно доближавайки се до мечтата си за световна хегемония. За разлика от тях Германия например, плаща за пренебрежителното отношение към тезата на Хаусхофер за “континенталния блок” (т.е. съюза между Германия, Русия и Япония – б.р.) с грандиозното си поражение във Втората световна война, изпадайки за половин век от историята. На свой ред, отхвърляйки идеите на собствените си геополитици Съветският съюз, без всякаква съпротива изпада в почти същата ситуация като следвоенна Германия: руската сфера на влияние драстично се съкращава, а икономиката и социалната сфера се оказват в руини.
Очевидно е, че избягването на нови кръвопролития императивно изисква усвояването на азбуката на геополитическата наука. Това се отнася и за конфликта в Приднестровието.
Известно е, че най-общата и споделяна от всички школи в геополитиката методологична формула е утвърждаването на фундаменталния исторически дуализъм между “Сушата” (телурокрацията, “номосът” на Земята, Евразия, “хартланд”-ът, “срединната земя”, според Ратцел, “идеократичната цивилизация”, според Хаусхофер и Шмит, или “географската ос на историята”, според Макиндър) и “Морето” (таласокрацията, “морската мощ”, според Маън, “външният или островен полумесец”, според Макиндър). Това е и основният закон на геополитиката. Извън постулирането на въпросния дуализъм, всички останали изводи губят смисъла си. Александър Дугин сравнява значението на този постулат за геополитиката със закона за земното притегляне за физиката. Между “земната сърцевина” (Heartland) и “световният остров” Хилфорд Макиндър поставя “вътрешния полумесец” или “бреговата зона” (Rimland). Държавите от тази “брегова зона”, в един или друг исторически период, могат да принадлежат ту към heartland-a, ту към “световния остров”. Като в ситуации, когато въпросните страни застрашават геополитическата стабилност на света, Евразия (т.е. heartland-a) може да се обедини със “световния остров” срещу тях. Именно това се случва в двете световни войни през ХХ-ти век – Русия (а след това и СССР) се обединява с “островния” англо-саксонски блок, противопоставяйки се на т.нар. Mittelleuropa (Средна Европа), асоциираща се в геополитически план с Германия и коалиционните и партньори.
Но да се върнем към Днестър. Тази река, разположена в Източна Европа, има важно геополитическо значение през цялата човешка история. Още в дълбока древност Днестър е граница между различни племенни общности – кимерийци и скити, от една страна, и тракийските племена – от друга, между остготите и вестготите, между славянските племена анти и славини, между славяни и печенези. Днестър е и естествената граница между двете етнокултурни зони на монголската Златна Орда. По тази река, в съответствие с договора от 1387 между Петър Мушат и Владислав Ягайло минава границата между Молдова и Великото Литовско княжество. От средата на ХVІ-ти и чак до края на ХVІІІ-ти век Днестър е граница между турската и полска сфери на влияние (с изключение на периода 1672-1686, когато и двата бряга на реката попадат под властта на Османската империя). Накрая, от втората половина на ХVІІІ век до 1812, Днестър става граница между Русия и Турция, а от 1918 до 1940 тази река разделя Съветска Русия от Румъния.
В същото време, следва да отбележим, че през различни периоди Днестър е бил и “вътрешна река”: в епохата на т.нар. Европейска Сарматия, при максималното разширение на Киевското и и Галичко княжества и, накрая, при Руската империя (1812-1918) и Съветския съюз (1940-1990). Налице е определена тенденция: Днестър става вътрешна река тогава, когато една или друга евразийска държава, достигайки върха на могъществото си, овладява земите по двата и бряга. В същото време, никога в историята земите на изток от Днестър не са влизали в сферата на влияние на “световния остров”, следователно в геополитически план те са част от онова, което Макиндер нарича Евразия, “геополитическа ос на историята”, или “земна сърцевина”. От геоетническа гледна точка, тази граница съвпада с границата на (източно)славянския ареал (както е известно, Хънтингтън го определя като “славяно-православна цивилизация”, което в общи линии съответства на действителността). На свой ред, земите между Днестър и Прут, или Бесарабия (която Хаусхофер нарича “европейската Месопотамия”) представляват ясно изразена “брегова зона” (rimland), която в различни епохи принадлежи ту на единия, ту на другия геополитически полюс.
Във фундаменталния си труд “Границите и тяхното геополитическо значение” Карл Хаусхофер отделя специално внимание на геополитическия проблем, свързан с Днестър. Между другото, книгата му е писана именно в онзи период, когато Съветският съюз открито изявява претенциите си за окупираната от Румъния Бесарабия. В раздела, посветен на речните граници, Хаусхофер посочва, че противоречието в очертаването на границите по водотока или по водораздела е в това, кое съответните народи и държави поставят на преден план: дали рязделящата или обединяващата функция на реките.
Въпросът е свързан и с националния мироглед, както и с въздейстието на жизненото пространство върху националната съдба. Там, където е налице определен етнически, цивилизационен или религиозен конфликт – реките обикновено играят ролята на естествена граница между противостоящите си страни. Макар че с развитието на човечеството, значението на реките също търпи определени промени. Така, ако в древността ловецът или пастирът възприемат реката като място за водопой, достъпът до което е свободен за всички, а земеделецът вижда в нея естествен резервоар за напояване на обработваемите площи, по-късно на преден план излиза значението на реките като комуникации и (вече в най-ново време) като енергиен източник.
Подкрепяйки претенциите на Москва към Бесарабия, Хаусхофер отбелязва, че: “В миналото Днестър улеснява комуникациите между жителите от региона, докато днес, когато се е превърнал в граница между две държави, е напълно парализиран от комуникационна и енергийна гледна точка. Сегашният статут на Днестър ползва само контрабандата между двете икономически различни държави – комунистическият Съветски съюз и капиталистическа Румъния. Реката и районът около нея са зона на политическа конфронтация и потенциално военнно огнище не само в Европа, но и в света. Още повече, че нито Япония, още по-малко пък Съветска Русия, са признали границата по Днестър и е твърде съмнително, че някой би се ангажирал сериозно със запазването на тази граница. Цялата история на Бесарабия е тясно свързана с геополитическите особености на това тясно парче земя и показва колко отрицателни последици може да има прокарването на границата по течението на някоя голяма река, разделяща единни в икономически план области и превръщащи самата река в зона на противопоставяне между чужди и връждебни сили”.
Така, едва след влизането на Бесарабия в състава на Руската империя, Днестър става пълноценна плавателна река, а по-късно (когато е част от Съветския съюз) максимално се използва и енергийният потенциал на реката (с построяването на т.нар. Дубосарска ВЕЦ).
След разпадането на съветската евроазиатска империя обаче, като типична “брегова зона”, Бесарабия за пореден път променя вектора на геополитическата си ориентация от “евразийски”, на “атлантически”. В резултат от това, Днестър отново се превръща в зона на геополитически (и военен) конфликт, а пълноценното използване икономическия потенциал на реката отново е силно затруднено. Една възможност за решаване на проблема бе предложеният от руския президент Владимир Путин меморандум, предвиждащ обединяването на двата бряга на реката (т.е. на Приднестровието с Молдова) при условия, че Република Молдова ще се придържа в бъдеще към “евроазиатска ориентация”. Въпреки нежеланието на руското население в Приднестровието да се върне в границите на Молдова, “президентът” на самообявилата се Приднестровска република Игор Смирнов бе готов да подкрепи създаването на единно (и геополитически обвързано с евразийското пространство) държавно образувание. Правителството в Кишинеу обаче, категорично отказа да промени атлантическата си геополитическа ориентация (независимо от това, че сегашните управляващи дойдоха на власт именно с такива обещания). В резултат от това, днес очевидно няма никакъв шанс за изграждането на единно екстериториално образувание по двата бряга на Днестър. За това просто липсва необходимата геополитическа основа. Възможно е, в по-далечно бъдеще, геополитическият...
{rt}
