Дебатът за неутралитета на България на границата между ХХ и ХХI век

брой 1 2017
Typography

Целта на настоящата статия е да се направи преглед и критичен анализ на дебата, свързан с неутралитета, в българската политика.

Разглежданият период започва с рухването на комунистическото управление в края на 1989 и завършва с приемането на страната за пълноправен член на НАТО през 2004. Статията има две основни задачи. На първо място да очертае участниците и основните им политики и аргументи в политическия дебат. На второ място да изясни, защо темата за неутралността не успява да се наложи като важна и сериозна в българската политика през разглеждания период. Дебатът за неутралитета се разглежда в рамките на по-широкия дебат за сигурността на България след разпускането на Варшавския договор - всичко това в политическия контекст на епохата.

Събитията от края на 80-те години на ХХ век в Източна Европа променят рязко ситуацията, реалностите и политиката в сферата на националната сигурност и отбраната за източноевропейските страни от съветската сфера на влияние. Това важи в най-голяма степен и за България. По това време българо-турските отношения са напрегнати, започва разпадът на съседна Югославия, а промените в Румъния са свързани със сблъсъци и насилие, включително екзекуцията на комунистическия диктатор Чаушеску. От гледната точка на София, регионалната обстановка се усложнява.

Разпускането на Варшавския договор

През 1990 за напускането на Варшавския договор се обявяват България, Унгария, Полша и Чехословакия. Германската демократична република отпада автоматично от групата след присъединяването и към Федералната република (3.10.1990). Румъния се колебае, но впоследствие също се включва в групата на четирите. Сред основните аргументи е, че този Варшавският пакт е насочен и е работил не толкова срещу външен враг и за защита от външна заплаха, а по-скоро е бил използван за контрол и потискане на страните членки. Двата примера, които постоянно се извеждат в публичното пространство, са събитията в Унгария (1956) и Пражката пролет (1968), когато войските на Варшавския пакт участват в потушаването на антикомунистическите бунтове. Проведени са няколко заседания на Политическия консултативен комитет на страните членки, които искат Съветския съюз да се съгласи да подпише Протокол за разпускане на Варшавския договор. Москва си дава сметка, че без мнозинството източноевропейските страни подобен съюз е безсмислен. В крайна сметка, на 1 юли 1991, на заседание в Прага, съюзът е разпуснат. На прощалната вечеря източноевропейските лидери нямат желание да говорят за миналото и вместо това започват да обсъждат ситуацията в Югославия. Предлагат се решения за декларации и съвместни изявления, въпреки че вече няма нито време, нито формат за подобно действие. Българския президент Желю Желев предлага ултиматум от едно изречение: „Ако в срок от 24 часа не прекратите военните действия, възстановяваме Варшавския договор и идваме да ви окажем братска помощ“. Всички се смеят. С тази шега приключва съществуването си един от най-мощните военни съюзи в историята.

Институциите по пътя към членство в НАТО

Паралелно с напускането на Варшавския договор в България започва процес на установяване на отношения с НАТО. След проведените първи демократични избори е конституирано VII Велико народно събрание (10 юли 1990). Новоизбраното социалистическо правителство начело с Андрей Луканов установява дипломатически отношения с НАТО. По-късно през същата година външният министър на страната Любен Гоцев посещава централата на Северноатлантическия алианс в Брюксел и се среща с генералния й секретар (15 юли 1990). Депутати от всички парламентарни групи се обявяват за присъединяване към Алианса. Публичен двигател на процеса от самото начало е тогавашният народен представител от Съюза на демократичните сили (най-голямата антикомунистическа формация) – Соломон Паси. Той прави изказване в парламента с искане за присъединяване към НАТО, на което в онзи момент почти никой не обръща сериозно внимание – сезонът е отпускарски, налице са политически хаос и икономически проблеми (12.08.1990). Няколко месеца по-късно петима български парламентаристи (първите от Източна Европа) посещават главната квартира на НАТО в Брюксел и се срещат с всички ръководни нива на организацията (декември 1990). Започва интензивна институционална активност между НАТО и България. Министър-председателят Димитър Попов (1990-1991), заедно с министъра на отбраната, посещават главната квартира на пакта (30.04.1991). Генералният секретар на Алианса Манфред Вьорнер е на официално посещение в София, където е приет от президента на републиката (юни 1991). Страната ни формално - изпращане на медицински и морски сапьорски контингент - вече се е присъединила към водената от Съединените щати коалиция в Първата война срещу Ирак, след нахлуването на Саддам Хюсеин в Кувейт. До изпращането им не се стига поради бързото приключване на военната операция, но така или иначе България участва в парада на победата в САЩ заедно с Унгария и Чехословакия. Правителството на Съюза на демократичните сили начело с Филип Димитров (1991-1992) стои на много ярко изразени проамерикански и евроатлантически позиции. България се присъединява към инициативата „Партньорство за мир“ (1994), която се разглежда като своеобразна „чакалня за членство“. Може да се направи изводът, че още преди да е проведен задълбочен или широк обществен и политически дебат, процесът на тясно сътрудничество с Алианса вече е започнал на институционално ниво. Това става с усилията основно на президентската институция, мнозинството от правителствата и по-голяма част от парламентарно представените политически партии.

В програмните декларации на българските правителства се вижда, че почти всички обвързват сигурността на страната с евроатлантическата й ориентация. Социалистическия кабинет на Жан Виденов (1995-1996) отказва да подаде молба за членство в НАТО, но не спира съвместните инициативи с пакта. Самият премиер е гост-лектор на Атлантическия клуб. Сред министрите в правителството и в управляващата Социалистическа партия има разделение по този въпрос. По това време отношенията на София с Москва и Вашингтон могат да се определят като хладни. Кабинетът подава документи за членство в Европейския съюз и се опитва да държи някаква неутралистка позиция в сферата на сигурността. Това води до изоставане от Вишеградската група, с която се очаква България да се присъедини при следващото разширение на Алианса. През зимата на 1997 в страната избухва криза (национални стачки, масови протести, обезценяване на лева, социално недоволство). Народното събрание е разпуснато до провеждането на нови избори през юни. Една от първите стъпки на назначеното от новия президент служебно преходно правителство е официално да подаде документи за членство в Северноатлантическия пакт (февруари 1997). Това става без каквото и да било обсъждане и при липса на парламент. Съюзът на демократичните сили, който убедително печели изборите, стъпва на напълно ясни и категорични евроатлантически позиции. Присъединяването към НАТО е дефинирано като „цивилизационен” и морален избор.

Косовската криза (1999) е моментът, в който командването на Алианса и Съединените щати „изпробват” лоялността на България и готовността й да участва във военни операции. До този момент София много последователно се е обявявала за мирно решаване на югославските конфликти и категорично се е противопоставяла на каквото и да било участие на страната в тях. Българското правителство, начело в Иван Костов (1997-2001), е поставено е много деликатна ситуация: страната е в процес на присъединяване към НАТО, съчетан с натиск за участие във военната операция срещу Белград. Българския премиер директно е заплашван от зам. държавния секретар на САЩ Строуб Талбот, но в крайна сметка България категорично отказва участие и предоставя само въздушно пространство за полети. Българската социалистическа партия не участва в гласуването в парламента. Отношенията на правителството с Вашингтон допълнително охладняват заради непреклонната позиция на София да се приемат косовски бежанци на българска територия.

Второто изпитание на лоялността е при правителството на Симеон Сакскобургготски (2001-2005). Настояванията тогава са за участие във военната интервенция в Ирак и за драстично намаляване числеността на българската армия. България изпълнява и двете. Демонтирани и върнати на Русия са и ракетите СС-23, въпреки настояванията на Пентагона да му бъдат предоставени за проучване и анализ. По думите на министър-председателя Сакскобургготски, на срещата на НАТО в Прага (ноември 2002), той е бил директно заплашван от държавния секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд заради продажба на стоки с двойна употреба (скоростни кутии за комбайни). На същия форум България получава покана да се присъедини към Алианса. Приемането става на официална церемония на 2 април 2004 в Брюксел.

Политическите сили

След рухването на Съветската система демократичната опозиция, основно в лицето на Съюза на демократичните сили, заема ясна и последователна позиция, която се опира на членството на страната в НАТО. Единствено в хаотичните месеци през пролетта на 1990 година, когато коалицията е неясен конгломерат от буквално всякакви организации, тя тръгва към първите демократични избори с програма, в която иска едновременното разпускане на двете конфронтиращи се групировки - Варшавския договор и НАТО. Много скоро тази постановка е ревизирана. В същото време, някои изтъкнати фигури на Съюза на демократичните сили, като Петър Берон (председател на НКС на СДС през 1990), проф. Николай Василев (вицепремиер и минитър на просветата в правителството на Филип Димитров 1991-1992) или о.р. полковник проф. Тихомир Станев (зам. министър на отбраната в същото правителство) подкрепят им деята за неутралитет на България, включително като членове или симпатизанти на неправителствената организация Български комитет за неутралитет, на чиято дейност ще се спра по-долу.

От другата страна, левият политически елит (около Българската социалистическа партия) в по-голямата си част е неутралистки настроен. Едновременно с това видни членове на партията заемат ярко изразени проатлантически позиции. В известен смисъл БСП води неясна, на моменти противоречаща си, политика по този въпрос. По времето на Виденов тя променя позицията си. Премиерът първоначално тръгва с идеята за ускорено интегриране в евроатлантическите структури, но впоследствие възприема аргументите на един от флагманите на неутралитета в собствената му партия - проф. Чавдар Кюранов, че НАТО е организация за колективна отбрана, а не за колектива сигурност. До края на 1999 ръководството на социалистите, включително в лицето на новия председател Георги Първанов, все още поддържа тезата за някаква неутралност, за регионални сътрудничества, за баланс във външната и отбранителната политика. То води протестите около Народното събрание срещу бомбардировките над Югославия. Желанието за излизане от международната изолация и особено сближаването с германския канцлер Герхард Шрьодер изиграват важна роля за промяна на позицията на социалистите. В рамките на няколко месеца Социалистическата партия рязко сменя курса, което е отразено и в програмните й документи (6-7 май 2000, 44-ти конгрес). От партия на неутралитета, тя се превръща в партия, подкрепяща членството на страната в НАТО. Основна фигура в този процес е лидерът на БСП (1996-2001) и президент на страната (2002-2012) – Георги Първанов. Новият курс на партията провокира известно недоволство сред партийните редици, но то е парирано от традицията и партийната дисциплина. Впрочем, подобна еволюция не изключение в евроатлантическите процеси. Пример е генералният секретар на НАТО Хавиер Солана и подписалият присъединяването на Испания премиер Фелипе Гонзалес, които навремето, като социалистическите политици, участват в улични демонстрации срещу присъединяването към пакта в Мадрид. Интересен момент е, че бившият български монарх Симеон Сакскобургготски също заявява своите предпочитания към военен неутралитет (включително в интервюто си за „Аксьон Франсез” от 1996) , но когато става премиер на страната през 2001 прави председателя на Атлантическия клуб Соломон Паси външен министър. Именно Симеон Сакскобургготски, в качеството му на министър-председател на България, подписва присъединяването към Алианса през 2004. Знакови имена от Движението за неутралитет сменят вектора си на движение. Сергей Станишев става лидер на БСП (2001), а генерал Ангел Марин вицепрезидент (2002-2012). През 2003 например, Атлантическият клуб дори домакинства традиционен годишен атлантически обяд под патронажа на вицепрезидента Марин. Неутралисткият политически блок се разпада в движение. От края на 90-те години той реално вече не разполага със сериозни публични лица, които да артикулират позициите му и да ги изведат в медийното пространство. През първите години на ХХI век политическите сили, които продължават да се борят за неутралитет могат да се определят като по-скоро маргинални, т.е. без сериозно присъствие в политическия и обществен живот на страната. Традиционно по-активни в тази сфера са неправителствените организации и, в частност, съществувалият през 1995-2004 Български комитет за неутралитет.

Неправителствените организации

Атлантическият клуб

През април 1991 група депутати учредяват в София неправителствена организация, наречена Атлантически клуб. Основна й цел е присъединяване на страната към Северноатлантическия пакт. Организацията съществува неформално, без съдебна регистрация, още от края на 1990. От самото си създаване тя разполага с две неща: много добро финансиране и изключително добър пиар. Начело застава депутатът Соломон Паси, а сред учредителите има имена от всички парламентарни групи. Първата им стъпка е да внесат законопроект за интегриране на България в структурите на НАТО. Лицата на клуба се отличават с модерност (разчупеност в поведението), млади са, прозападно настроени. Това е важно на фона на демонстрираната комунистическа скованост, която се излъчва от левицата. В месеца на учредяването си представители на клуба участват в Европейския регионален проект „Европейски и американски проблеми със сигурността”, спонсориран от Информационната агенция на САЩ (USIA). Реално клубът работи с държавните институции в България като предлага на политическия елит възможност за контакти на международно ниво, легитимация и попадане в медиите. По покана на организацията, в София всеки месец започват да пристигат делегации и високи гости – генералният секретар на НАТО – Манфред Вьорнер (1991), Далай Лама (1991), вселенския патриарх Вероломей I (1993), президенти, премиери, външни и на отбраната министри на световно ниво, висши военни, дипломати, анализатори. Гости са абсолютно всички генерални секретари на организацията. Лектори са директори на ЦРУ, духовни лица, спортисти. Сред участниците са бъдещият руски патриарх Кирил (1994), кметът на Санкт Петербург Анатолий Собчак (1994), последният командващ войските на Варшавския договор (1977-1990) маршал Виктор Куликов (1995) и Михаил Горбачов. Работи се в тясно сътрудничество с Корпорация RAND, Американския еврейски комитет, Католическата църква, Световната айкидо федерация и други. Почти всяка седмица организацията създава новина и попада в центъра на информационните потоци. Медийната и политиката е на високо ниво – целева, организирана, ресурсно обезпечена, последователна.

Клубът създава младежка организация, която работи с младежките структури на повечето политически партии в страната. От самото начало се изпращат стипендианти в централата на НАТО в Брюксел, в Съединените щати и различни западни институции и школи. Организират се посещения за журналисти зад граница. Атлантическият клуб има стажантска програма в офиса си, през която минават стотици млади хора. Организацията работи много тясно с повечето структури на Българската армия – организира срещи с офицери, кани лектори на световно ниво, прави обучителни модули, награждавания. Партньорски отношения се изграждат и с най-големите университети, където има хуманитарни специалности. Развива се издателската дейност. Клубът има дори собствен ресторант. Изградена е голяма мрежа от регионални организации, която покрива страната и прави местни събития. Работи се със сродни организации от бившия Източен блок, както и с тези в Молдова, Македония, Сърбия. Дават се големи и представителни коктейли, приеми, събития в най-лъскавите хотели и зали. Неговите политики се свързват от медиите с бъдещето и богатия Запад, докато тези на борещите се за неутралитет се представят като свързани с миналото и току що разпадналия се, компрометиран Изток, или пък с все още изглеждащите твърде екзотични за източноевропейците евроскептици и неутралисти от Западна Европа.

Български комитет за неутралитет

През пролетта на 1995 е официално регистриран Български комитет за неутралитет (БКН) с председател проф. Теодор Попов. Основната му цел е прокарване и защита на идеята за превръщането на България в неутрална и необвързана с никакви блокове държава. Самият акт на учредяването му обаче, е закъснял с няколко години. Атлантическият клуб, на който Комитетът се явява противотежест, вече е разгърнал широка и добре подплатена финансово дейност. Сред учредителите на БКН има известни писатели, православни духовници (включително Траянополският епископ Иларион), университетски преподаватели, хора на изкуството, монархисти, бивши военни, десни и леви политици. Това е най-активната българска организация, която не е обвързана политически и обединява привърженици както на левицата, така и на десницата, както и на патриотичните формации. Сред по-интересните имена на активистите и са тези на бъдещия лидер на Българската социалистическа партия – Сергей Станишев, премиер на страната (2005-2009) и настоящ лидер на Партията на европейските социалисти; о.р. генерал Ангел Марин, вицепрезидент на България през 2002-2012, писателят Николай Хайтов, професорите Николай Генчев и Николай Василев и др. (общият брой на членовете на комитета варира между три и четири хиляди души, като той разполага с регионални поделения във всички областни и в редица по-малки градове).

БКН организира няколко конференции годишно. Поддържа контакти с редица международни институции (ООН, НАТО), до които периодично изпраща меморандуми, в които обосновава предимствата на неутралитета. Започва да издава свое списание „Неутралитет и независима външна политика“, поддържа отношения със сродни организации от Австрия, Унгария, Словакия, Чехия, Финландия, Швеция, Ирландия, Германия и други, които разглеждат ЕС и НАТО като свързани проекти и се борят за създаването на безядрени и неутрални зони в Европа. Последните са предимно евроскептични и пацифистки формации, които по онова време все още нямат сериозна политическа тежест на Стария континент (макар че вече разполагат със свои депутати в Европейския парламент) и са приемани от естаблишмънта по-скоро за екзотични и маргинални. През 1997-2003 те организират ежегодни конгреси на европейските неправителствени организации „Бъдещето на Европа”, като през 2002 тя се провежда в София, а неин домакин е Българският комитет за неутралитет.

Активността на движението е обобщена в книгата „НАТО или неутралитет: българската дилема“, сборник от статии издаден през 2001. Организацията обаче няма достатъчно ресурси (особено на фона на мощно финансираният Атлантически клуб), достъпът и до медиите съзнателно се затруднява, а ръководствата на основните партии препятстват опитите и да изгради институционални връзки за прокарването на политиките си. Тя е официално закрита след встъпването на България в Алианса през 2004. Създадени са и още две по-малки организации „Клуб за неутралитет“ (1995) начело с левия интелектуалец проф. Чавдар Кюранов и „Свободна и независима България“ начело с о.з. контраадмирал Дичо Узунов. По инициатива на трите организации се формира „Национален съвет за неутралитет“ (1998), към който се присъединяват още дванадесет по-малки неправителствени организации.

Политическият дебат

За да се води един политически дебат трябва да има поне базова равнопоставеност или желание за диалог от двете страни. В България те отсъстват. Защитниците на приемането на страната в НАТО разполагат с подкрепата на държавните институции, огромното мнозинство политически сили, основните университети, широка мрежа от неправителствени организации, създадени в началото на 90-те години, опират се на младежта, разполагат с финансови средства и, не на последно място, със сериозна външна подкрепа. Защитниците на идеята за неутралитет не разполагат с такава подкрепа, разчитат на отделни личности, нямат финансови ресурси и не са сериозно представени политически, с изключение на крило в Българската социалистическа партия и някои националистически формации, които през разглеждания период нямат сериозно представителство. По-значимо и публично видимо дебатът се води в периода 1995-2001. От Атлантическия клуб упорито отказват да участват в съвместни мероприятия с БКН, да влизат в дебати, да го легитимират. За Соломон Паси: „някакъв тепърва изобретяван и въвеждан неутралитет е политика, която може да се разглежда само в рамките на академичните занимания“ (1996). Претенцията на атлантиците е, че те са част от реалната политика, докато неутралистите не са. Полемиката с тях се приема за безсмислена. Когато през зимата на 1997 година рухва управлението на Социалистическата партия курсът към ЕС и НАТО става първостепенна цел за държавата и обществото, а дебатът е неглижиран. Има ново раздвижване около Косовската криза и бомбардировките над Сърбия (включително масови протести около парламента), но и това отминава след края на конфликта. Защитниците на неутралитета са изтласкани в периферията на обществения дебат и докато отдясно ги обявяват за противници на Запада и носталгици, в средите на крайната левица ги атакуват заради тесните им контакти с неутралистките и евроскептични движения в Западна Европа. Макар отделни проучвания да сочат, че идеята за неутралитета би могла да разчита на сериозна обществена подкрепа, ако с нея се ангажират значими политически сили, на чисто политическо ниво е налице пълен институционален консенсус като няма нито една партия или парламентарна фракция, която официално да стои на неутралистки позиции. В периода 2001-2004 дебатът се свива в максимална степен и все по-слабо присъства в публичния живот на страната. Полемиката, която се води, е в най-голяма степен около НАТО.

Началото на демократичните промени

Първият въпрос, който си поставя българската държава и общество след рухването на комунистическия режим е: „къде ще търсим гаранции за нашата сигурност?“. Той присъства във всички по-значими речи, изказвания, обсъждания свързани с национална сигурност от началото на 90-те години. По това време България изпада в своеобразен „вакуум на сигурност”. Доминиращият отговор, който идва от политическия елит, основните институции и медиите, е Северноатлантическият алианс. Посланието е, че присъединяването към НАТО е присъединяване към Запада, ресурсите му и неговите гаранции за сигурност. Тезата е, че то е причастност към световния елит. Последователно се внушава, че членството в Алианса е без алтернатива. Още в този начален етап започва да се лансира и тезата, че влизането в Европейския съюз върви в пакет с членство в НАТО. От БКН и сродните формации контрират, че можем да станем член на ЕС без да сме член на НАТО. Постоянно се дават примери на успешни неутрални страни, които са и членове на ЕС - Австрия, Финландия, Швеция, Ирландия. Според теоретиците на неутралисткото движение, това са т.нар. „мостови държави“, които могат да работят и да имат отношения с всички, което е част от техния цялостен успех. Водещите политически лидери, формации и Атлантическият клуб обаче, упорито внушават, че за страните от Източна Европа „сделката“ е пакетна. Алгоритъмът е първо НАТО и после ЕС. От самото начало поддръжниците на присъединяването към Пакта поставят въпроса „За или против НАТО“, докато противниците се опитват да го сложат на плоскостта: „За членство в НАТО или за неутрална България“. Така или иначе, втората формулировка не успява да се наложи като дискусионна публична тема.

Геополитическите измерения

Политическият дебат „НАТО или неутралитет” е силно геополитически оцветен. Постоянно се намесват про- и антируски и проамерикански настроения, които повишават нивото на емоционалност. Изборът между неутралитет или НАТО е поставен в публичното пространство (основно от проатлантическата общност) като избор между една от двете сфери на влияние – западна или руска. Среден вариант (какъвто всъщност представлява неутралитетът) въобще не се обсъжда. Американската страна, която доминира в НАТО, подкрепя сериозно и работи за разширяването на Алианса и присъединяването на България към него. Руската Федерация е против подобно развитие, защото разглежда приближаването на Северноатлантическия пакт до границите си като заплаха за своята сигурност. Важно е да се подчертае, че Съединените щати излизат като победители от студената война. През 90-те години на ХХ век те са военна сила номер 1 в света. Неслучайно неутралистите говорят за тях като за „хегемон“. Русия пък трудно се възстановява от разпада на Съветския съюз, централната власт в Кремъл е слаба и оплетена в олигархични зависимости. В ерата на Елцин Москва не е център, излъчващ стабилност и даващ надеждни гаранции за сигурност.

България пък изправена пред предизвикателството на югославските кризи от 90-те години и възхода на Турция. Това е контекстът, който съпътства целия дебат и служи за извор на множество аргументи и от двете страни.

Аргумент, който много успешно работи в България и няма нужда от особена защита е, че страните от референтната група (Унгария, Румъния, Полша, Чехия, Словакия) вече са тръгнали по този път. Източна Германия, с която страната ни винаги е поддържала много тесни връзки в рамките на Източния Блок, автоматично се е вляла в НАТО след присъединяването си към Федералната република. Това оказва огромно влияние върху политическите решения и настроения в страната и може да се сумира като: „нашите хора вече са там“.

В обществения и политически дебат се среща и европеистка линия, която има присъствие основно в центристките и социалдемократически среди. Тя е за гарантиране на българската сигурност чрез паневропейски структури като Европейския съюз, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Западноевропейския съюз (сходни идеи прокарват и теоретиците на неутралисткото движение). Тук по-скоро се разчита на създаването на някакъв общоевропейския военен съюз или обща европейска армия, което така и не е стартирано като проект. В крайна сметка ЕС, който е политически проект, често се товари с очаквания за даване на военна сигурност, за което обаче няма нито ресурси, нито компетенции, но най-вече му липсва воля.

В търсенето на алтернативни решения от движението за неутралитет и сходните му организации в Европа предлагат създаване на буферна зона между НАТО и Русия, която да включва Австрия, Вишеградската група, Прибалтика, Румъния, България, остатъчна Югославия. Това трябва да е неутрална зона от Хелзинки до София, която да разделя двете все още противостоящи си сили – Запада и Русия. След присъединяването на Вишеградската група към Алианса през 1999, от БКН предлагат нова „стеснена” зона, включваща балканските и някои постсъветски държави (Молдова, Украйна и Беларус) между НАТО и Руската Федерация.

Междувременно, маргинални кръгове предимно от средите на крайната левица лансират идеи за сътрудничество с Русия, страните от бившия Съветски съюз, Китай и Индия в сферата на сигурността, но те не получават обществено разбиране. Срещат се и алтернативни проекти за православни, славянски или балкански военни съюзи. Регионализмът и ортодоксията не се приемат сериозно поради наслагвания от миналото в отношенията в региона. Неутралитетът пък често се етикетира от противниците му като изолационизъм, който е подходящ само за велики сили (като САЩ след Първата световна война например) или за затворени държави, като Албания по времето на Енвер Ходжа.

Някои от поддръжниците на неутралитета извеждат като аргумент, че и двата пъти, когато България е нарушавала своя неутралитет, за да се присъедини към съюз с Германия е губила. Според тях, следването не подобен модел на поведение може да бъде пагубно за страната. Подобни аргументи, базирани на антигерманска реторика, не работят добре в България. Като цяло историческите аналогии попадат в най-голяма степен в инструментариума на защитниците на неутралитета, докато атлантиците са ориентирани изключително към настоящето и ползите от бъдещето.

Реториката се изостря около Косовската криза през 1999. Неутралистите определят НАТО като агресивна организация. Според тях, тя системно нарушава международното право, доказателство за което е, че атакува Югославия без мандат на ООН. Те смятат, че пактът е създаден срещу Русия, която се разглежда като единствената заплаха в Европа. За неутралистите, Алиансът не е организация, която може да реагира на реални заплаха като тероризъм, етнически и религиозни конфликти, подема на ислямския фундаментализъм.

Сред аргументите на БКН е и, че в България има много силни проруски настроения и евентуалното членство в НАТО би разделило допълнително обществото и би позволило на Москва да ерозира Алианса отвътре. В страната има русофилски организации, клубове за приятелство, историческите връзки между двете страни са много дълбоки, мнозинството от средното и младо тогава поколение говори руски език, висшият офицерски състав е минал през обучения в Съветския съюз, няма значими антируски обществени нагласи.

По някакъв начин Швейцария е модел за много балкански страни в социален, икономически и военен план. Много често популистки движение от региона използват страната като пример. Широка популярност в много от страните в Югоизточна Европа по пътя им към пазарна икономика е придобил израза: „Швейцария на Балканите“. В полемиката за неутралитета, не е подминат и военният аспект на политиката на алпийската държава. През втората половина на 90-те години обаче, този аргумент и опити за сравнение и присаждане на чужди модели е изоставен. Той започва да се разглежда като безсмислен. България в средата на Балканите не е в същия геополитически контекст, какъвто има около Швейцария и Австрия в Централна Европа или изолираността на Ирландия и Финландия.

Мястото на Турция в дебата

Сред основните аргументи в полемиките около сигурността в България са заплахите идващи от Турция. Българските граждани с турско самосъзнание често се разглеждат като възможни проводници на турската политика или повод за намеса във вътрешните работи. Неутралитетът в случая е опасен заради големия съсед, който традиционно има интереси на Балканите и се опитва да използва за реализацията им различни етнически и религиозни общности. Ако трябва да обобщим: Турция е големият страх в българската политика. Тя е сред ключовите страни в НАТО. На територията й има разположено ядрено оръжие (базата „Инджирлик“), а турската армия е втората по численост в Алианса. Това предполага концепцията, че София не може да стои дълго време без голям политически съюзник и/или във враждебни отношения с Анкара.

На свой ред, защитниците на неутралитета критикуват тезата, че присъединяването към НАТО е „цивилизационен избор“ с аргумента, че България не принадлежи към една цивилизация с Турция, а е много по-близка ценностно и културно с неутрални страни като Австрия, Швеция, Швейцария.

Често привеждан пример от противниците на присъединяването е този за разделянето на Кипър през 1974, когато северната част на острова е окупирана от турските войски. В този момент и двете страни в конфликта (Турция и Гърция) са членове на НАТО. Тоест Алиансът не може да даде гаранции за териториалната цялост и отношенията между своите страни членки. Още повече, че през първата половина на 90-те години има ескалация на напрежението в гръцко-турските отношения, двете страни струпват войски и оръжия по сухопътната си граница, а това е зона, която на север изцяло граничи с България.

От Алианса са наясно с тези проблеми. При посещението си в София през 1991 генералният секретар на Пакта - Манфред Вьорнер, още в първото си изказване говори за успокояване на отношенията между България и Турция и за посредничеството, което НАТО ще играе в този процес: „България трябва да върви към прогрес в отношенията си с Турция. НАТО ще помогне за това. Турция вярва в промените в България, вярва и в президента Желев.“ Във връзка със струпването на турски войски в европейската част на страната Вьорнер отбелязва: „Относно съотношението на военните сили между България и Турция (1:10) ще докладвам в Брюксел“. В реториката на българския президент от този момент, но и преди това, единственият възможен гарант за България и за останалите страни от Източна Европа вече категорично е пълноправното членство в Северноатлантическия договор.

Икономическите аргументи

Още от средата на 80-те години на ХХ век българската държава започва да изпитва сериозни икономически проблеми. След рухването на комунистическата система страната има хроничен недостиг на средства за армията. Това поставя въпроса за поддръжката на старото и набавянето на ново въоръжение. Поддръжниците на присъединяването по това време разчитат, че НАТО ще компенсира този дефицит и ще осигури ново и модерно оборудване за армията. Противниците му пък смятат, че това ще отвори огромна дупка в бюджета на страната на стойност милиарди долара, защото Алиансът няма да даде никакви средства за това.

България има голям и добре развит военнопромишлен комплекс, който също попада в центъра на дебата. Атлантистите смятат, че присъединяването ще донесе нови пазари и икономически възможности, докато неутралистите настояват, че той ще е конкурентен на западните компании и те ще искат да го закрият. Традиционни пазари на българско оръжие са страни, които имат сложни отношения със Съединените щати и Алианса – Ирак, Сирия, Либия и други, които не са им съюзници: Индия, африкански страни. Неутралистите твърдят, че тези пазари ще бъдат загубени и страната ще търпи стотици милиони долари загуби годишно.

Сред аргументите на атлантиците в дебата за присъединяването към Алианса много силна роля изиграва този за инвестиционния климат. Тезата е кратка и ясна: без сигурност няма инвестиции. Страна, която е член на НАТО, вече дава гаранции за сериозните западни инвеститори да дойдат и да вложат парите си в предприятия, производства, търговия, туризъм. През онзи исторически период алтернативното предложение за руски или китайски инвестиции въобще не може да се сравнява със западните възможности.

Поддръжниците на приемането в НАТО изтъкват, че неутралитетът е само за богати държави. Тези, които им опонират пък извеждат примери с икономическото положение на Швейцария, Швеция и Финландия през 30-те години на ХХ век. А в ново време се посочва Молдова, която въобще не спада към групата на богатите.

Неутралистите акцентират върху това, че, присъединявайки се към НАТО, България трябва да плаща членски внос, издръжка на задгранични военни мисии и, не на последно място, огромни средства за превъоръжаване. Цялото съветско военно оборудване трябва да се подмени с такова, което да е съвместимо и да отговаря на стандартите на НАТО. Борещите се за неутралитет наблягат много на факта, че присъединяването ще е прекалено скъпо и няма да е по силите на българската държава. Цената по присъединяването ще е по-висока от разходите и реалните гаранции за сигурността на страната.

Заключение

Сред слабостите на движението за неутралитет може да се изтъкне липсата на една централна опорна точка в полемиката с атлантистите. Хвърлянето на множество алтернативни предложения обърква и затруднява общественото съзнание. Прекаленият избор понякога води да блокиране при вземане на решения. Не се продава добре. Маркетингът на неутралистите отстъпва пред този на поддръжниците на атлантизма, които използват маркетингови техники от последно поколение, тъй като разполагат с достатъчно ресурси за да си го позволят. Друга слабост на неутралистите е прекаленото теоретизиране. Академичният подход, научните аргументи по правило не достигат до цялото общество и трудно срещат разбиране без необходимата трансмисия. Те остават в сферата на елитарната циркулация. Атлантиците работят с прости и кратки формулировки, ясни примери, пиар-стратегии. В съвремието хората не гласуват толкова за програми, колкото за продукти. И не на последно място, за разлика от атлантистите, неутралистите не разполагат със силен геополитически център зад гърба си.

Дебатът за приемането на България в НАТО или за неутралитет от 90-те години на ХХ век и началото на ХХI може да се определи като неравнопоставен. Усилията на радетелите на неутрална политика са до голяма степен донкихотовски на фона на политическите и обществени реалности в страната и света. Защитниците на неутралитата буквално не са допуснати до публичното пространство. Поддръжниците на идеята за присъединяване към Алианса постигат последователно целта си. Уникалното е, че дебатът за неутралитет е едновременно несъстоял се (реално не е проведен) и състоял се (има две противостоящи си гледни точки). Едната страна обаче остава нечута и неразбрана. В чисто социален и политически план защитниците на неутралитета по парадоксален начин едновременно закъсняват и изпреварват своето историческо време. Доказват го днешните европейски реалности, когато много от идеите им отново се оказват актуални.

 

Източници:

  1. Ангел Марин, „България и нова Европа“, u: НАТО или неутралитет. Българската дилема, изд. Български комитет за неутралитет, София, 2001, с.197-201.
  2. Аспарух Панов, „Възможен ли е "завой на изток" във външната политика“, в. Капитал, онлайн издание, 13/03/1995 http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/1995/03/13/1163686_vuzmojen_li_e_zavoi_na_iztok_vuv_vunshnata_politika/, 10/08/2016
  3. Борислав Ангелов, „Геополитически акценти в програмните декларации на коалиционните правителства в България след 1991 година и тяхната реализация“, Геополитика, брой 6, 2014, изд. Българско геополитическо дружество, София, с. 154-169
  4. Васил Проданов, Антоний Тодоров, Йосиф Аврамов, Ваня Иванов, Българският парламент и преходът, изд. Ciela, София, 2009
  5. Желю Желев, В голямата политика, изд. Труд, София, 1998
  6. Информация. Относно: посещение на български парламентаристи в НАТО, София, 22 ноември 1990, http://www.solomonpassy.com/uploads/articles/bg/filepath_6.pdf , 8/08/2016
  7. НАТО или неутралитет. Българската дилема, изд. Български комитет за неутралитет, София, 2001
  8. Национална стратегия за развитие. Работа, растеж, развитие (приета на 44-ия конгрес на БСП – 6-7 май 2000 г.), u: Програмно развитие на БСП. Сборник документи (1990 − 2005 г.), изд. Център за исторически и политологически изследвания. София, 2008
  9. Николай Слатински, „Ролята и мястото на България в НАТО в условията на променящия се свят“, u: Ново време, брой 10, 2012, София, с. 21-100
  10. Пламен Пантев, „Новите условия на международната сигурност“, u: Николай Генов (ред.), България днес и утре, фондация „Фридрих Еберт“, София, 1997, с. 61-70
  11. Предизборна платформа на СДС. 45 години стигат. Времето е наше., Петко Симеонов, Голямата промяна (1989-1990). Опит за документ. Приложение 23, изд. Български писател, София, 2005, с. 804-850
  12. Симеон II, Една необикновена съдба, изд. Ciela, София, 2014
  13. Соломон Паси прави запитване за присъединяване на България към НАТО. Велико народно събрание. Шестнадесето заседание. София, 8 август 1990. с. 81 http://www.solomonpassy.com/uploads/articles/bg/filepath_7.pdf , 7/08/2016
  14. Соломон Паси прави предложение България да се присъедини към НАТО. Велико народно събрание. Двадесет и пето заседание. София, 23 август 1990. с . 185 http://www.solomonpassy.com/uploads/articles/bg/filepath_8.pdf , 3/08/2016
  15. Соломон Паси. Членството в НАТО е причастност към световния елит, в. Авио Форум, 1996, с.7, http://www.solomonpassy.com/uploads/articles/bg/filepath_5.pdf , 12/08/2016
  16. Срећко Ђукић, Балканизација Балкана. Бугарски кадрил. Извиђања српског дипломате из Софије, Службени гласник, Београд, 2013.
  17. Тодор Кобуров, Ситуационен външнополитически анализ в областта на сигурността, изд. Кинг, 2009
  18. Тодор Кондаков, “Разширяването на НАТО – митове и реалност”, в: НАТО или неутралитет. Българската дилема, изд. Български комитет за неутралитет, София, 2001, с.142-144.
  19. Чавдар Кюранов, „Неутралитетът – днес повече от всякога“, u: НАТО или неутралитет. Българската дилема, изд. Български комитет за неутралитет, София, 2001, с.139-141.
  20. The Atlantic Club of Bulgaria. History. Activity Report. http://www.atlantic-club.org/index.php?bg_history , 5/08/2016

 

*Авторът е преподавател в Югозападния университет „Неофит Рилски”, член на редакционния екип на „Геополитика”. Статията се базира на доклада му, изнесен на провелата се в Белград конференция „Влиянието на военния неутралитет на Сърбия върху сигурността и стабилността в Европа“, организирана от Института за стратегически изследвания на Министерство на отбраната, Института за международна политика и икономика и Фондация „Ханс Зайдел“.

BLOG COMMENTS POWERED BY DISQUS