25
Нед, Авг
4 New Articles

Краят на световния икономически растеж и процесът на деглобализация

брой 1 2017
Typography

Наскоро известният канадски икономически анализатор Раул Иларджи Майер драматично обяви: "Всичко е свършено! Целият модел на който се основаваше нашето общество, откакто се помним, вече е мъртъв. И тъкмо това е истинската причина за появата и победата на Тръмп".

Майер акцентира върху факта, че вече няколко години в САЩ няма реален икономически растеж: "Всичко, което ни остава, са кухите светещи цифри на показателите на фондовия пазар на S&P, "подпирани" от свръхевтините кредити и обратните изкупувания на акции, както и от показателите за безработицата, прикриващи наличието на милиони хора, които не се включени в общия брой на работната сила. Но най-важното са дълговете - както държавните, така и частните, които известно време поддържаха илюзията за растеж, но вече не са в състояние да го правят".

Според него, фалшивите показатели на растежа целят единствено да заблудят обществото и да помогнат на елита да съхрани позициите си. Сега обаче завесата на заблудата се вдига и нещата стават кристално ясни. В момента сме свидетели на най-важния глобален обрат през последните десетилетия, а в редица отношения и през последните столетия, т.е. намираме се в началото на истинска революция, която ще бъде най-важният фактор, определящ световния ред през идващите години, макар че кой знае защо почти никой не говори за това.

Глобалният обрат, за който говори Майер, е свързан с края на световния икономически растеж, който на свой ред, неумолимо води до края на „централизацията на света” (т.е. на глобализацията). Освен това, той означава и края на съществуването на повечето международни институции и особено на най-влиятелните измежду тях. По същия начин, това ще бъде и краят на почти всички традиционни политически партии, управлявали своите страни в течение на десетилетия, които днес се ползват с рекордно ниска подкрепа (достатъчно е да погледнем какво се случва в Европа).

При това нещата въобще не опират до желанието на отделни индивиди или групи от хора, а става дума за "сили", които са извън нашата власт, които са изключително могъщи и чието действие упражнява все по-голямо влияние върху случващото се в света, без оглед на това, че някои от въпросните "сили" са дело на човешки ръце.

Множество мастити и недотам мастити аналазатори се опитват да обяснят, откъде се появиха Тръмп и Льо Пен или защо се случи т.нар. Brexit, както и всички тези "нови" и "ужасни" феномени, личности и партии, но не могат да измислят нищо по-умно от неубедителните теории за това, че зад тях стоят възрастните, бедните, расистки настроените фанатици, заблудените избиратели или онези, които никога досега не са гласували и т.н. Както изглежда никой не е наясно относно истинските причини за случващото се. Което е странно, защото - както посочва и Майер - те лесно могат да бъдат разбрани. Според него, в основата на всичко е именно прекратяването на растежа и свързаните с този феномен последици за експанзията и централизацията във всичките им безбройни видове и форми, в които те се проявяват.

В тази връзка, Майер стига да извода, че: "Глобализацията, като основна движеща сила в съвременния свят, вече е в миналото, като същото се отнася и за паневропейската идея, да не говорим, че и въпросът, дали Съединените щати ще си останат "съединени" въобще не е решен окончателно. Истината е, че вървим към нова епоха на масовите движения на десетки отделни държави, щати и общества, чиито поглед е насочен не навън, а навътре, т.е. към себе си. А това, което прави сегашната ситуация толкова трудна и непредсказуема е, че никой в средите на сегашния елит не иска да признае нищо от споменатото по-горе. И то въпреки, че задълбочаващите се икономически неблагополучия се дължат на същите причини, които породиха и Тръмп, и Brexit, и Льо Пен. Факт е, че политико-икономическата и медийна машини целодневно и непрекъснато бълват фалшиви данни за наличието на положителен растеж, но това само отчасти обяснява нежеланието да се признае реалното положение и трезво да се погледне на случващото се. Другото обяснение е, че ние самите сме си внушили, че може да съществува "вечен икономически растеж".

Краят на "растежа"

И така, действително ли "растежът е спрял"? Разбира се, Раул Иларджи Майер разглежда този феномен, като цяло, т.е. възможно е тук или там да има реален икономически растеж, но става дума просто за отделни флуктуации. Ясно е обаче, че политиката на инвестиране на основата на кредитирането и ниските лихвени проценти оказва все по-малко влияние върху нарастването на производството, или пък въобще не оказва такова влияние, дори ако става дума за ръст на БВП и на търговията, както посочват и анализаторите от ZeroHedge: "След почти двугодишното прилагане на програмата за количествени облекчения в еврозоната, икономическите и показатели си остават твърде слаби. Така, според GEFIRA (Global Analysis from the European Perspective), инфлацията продължава да се колебае около нулата, докато ръстът на БВП в региона, вместо да се ускори, започва да се забавя. По данни на Европейската централна банка, за да се генерира ръст на БВП от едно евро, се налага да се напечатат цели 18,5 евро, под формата на количествени облекчения (QE). През 2016 банката е отпечатала почти 600 млрд. евро в рамките на програмата за покупка на активи (QE)".

Централните банки могат да създават и действително създават пари, но това не означава, че създават богатство или покупателна способност. Предоставяйки така създадения кредит с посредничеството на "обикновените" банки, отпускащи заеми на определени привилегировани клиенти, централните банки предоставят покупателна способност на конкретна група икономически субекти, но проблемът е, че тази покупателна способност се отнема от друга група икономически субекти (т.е., в случая с Европейската централна банка, се отнема от обикновените европейци), които - естествено - ще имат по-малка покупателна способност и ще разполагат с по-малко свободни доходи.

Спадът на покупателната способност не е толкова очевиден (т.е. не сме свидетели на неудържима инфлация), защото всички основни валути биват девалвирани в еднаква степен, както и, защото властите периодично понижават изкуствено цената на златото, т.е. липсва очевидният стандарт, позволяващ на обикновените хора сами да "видят" степента на съвместно понижаване на курса на техните валути.

Впрочем, световната търговия също намалява, както посочва Ламбърт Стрезър от Corrente: "Анализирайки, превозите на товари в глобален мащаб, установих че в тази сфера е налице спад, при това не става дума за временно явление, след което ще последва нов скок, а за спад, продължаващ в течение на месеци и дори на цяла година. Подобен спад се забелязва в железопътните превози, дори ако не броим въглищата и пшеницата, налице е и намаляване на търсенето на товарни вагони. Спад има и при автомобилните превози, както и в търсенето на товарни автомобили. Що се отнася до товарните превози с въздушен транспорт, те едва дишат".

В навечерието на Коледните празници през 2016 не бе фиксиран никакъв ръст на товаропотока в тихоокеанските пристанища. Освен това станахме свидители на фалита южнокорейския гигант при контейнеровозите Hanjin Shipping в резултат от спада на превозите на товари по море. Поне на пръв поглед, в контраст с очертаващия се постепенен колапс на глобалната търговия и съпротивата срещу глобалните "търговски споразумения", изглежда състоянието на пазара на складови и логистични площи - едно от малките "светли петна" на пазара на недвижими имоти, като цяло.

Въпреки очертаните по-горе неблагоприятни тенденции обаче, ставаме свидетели на парадоксално противоречие: превозват се все по-малко товари, но официалната статистика упорито ни внушава, че "всичко е наред".

Фалшивата панацея

В един скорошен анализ на Bloomberg, озаглавен "Девалвацията на валутите вече не е някогашната панацея", се посочва, че: "По данни на Bank of America, от 2008 насам, централните банки по света са понижавали лихвените проценти цели 667 пъти. През този период десетте валути - основни конкуренти на долара, са се обезценили с 14%, но въпреки това икономиките на "групата на осемте" (Г-8) са нараснали средно с едва 1%. По данни на Goldman Sachs от края на 90-те години на миналия век, обезценяването на валутите на 23-те най-развити икономики (отчитайки и инфлацията) с 10% е било съпроводено с нарастване на обема на чистия износ само с 0,6% от БВП. И то при положение, че през предходните двайсет години е бил налице ръст на БВП с 1,3%. Търговския оборот на САЩ с всички останали държави пък е паднал от 3,9 трлн. долара, през 2014, до 3,7 трлн., през 2015.

С настъпването на "края на глобалния растеж" ставаме свидетели и на край на глобализацията или както посочва анализаторът на Financial Times Мартин Улф: "приливът на глобализацията се заменя от нейния отлив". Според него: "В най-добрия случай сме свидетели на "буксуване" на глобализацията. Възможно ли е глобализационният процес да тръгне в обратната посока? Да. Защото, за да не се случи това е необходим мир, а не конфронтация между великите държави... От значение ли е фактът, че глобализацията губи скорост? Разбира се!".

Глобализацията действително "буксува", само че причината не е политичекото напрежение (което в случая се явява "удобния виновник"), а защото глобалният икономически растеж почти е спрял в резултат от наслагването на множество забавящи го фактори, както и защото навлизаме в период на дългова дефлация, която унищожава доходите на потребителите. И все пак, Мартин Улф е прав. Задълбочаването на напрежението в отношенията с Русия и Китай по никакъв начин не може да спре отслабването на американското господство над глобалната финансова система, дори ако изкуствено стимулираното връщане на интереса към долара осигури краткосрочна стабилизация на финансовата система на САЩ.

И така, какво означава на практика деглобализацията, т.е. "обръщането назад" на глобализационния процес? Дали това е краят на неолибералния, финансиализиран свят? Трудно е да се каже. В същото време, не бива да очакваме "бърз обрат на 180 градуса". Мнозина например смятаха, че голямата финансова криза от 2008 бележи края на неолиберализма. Този край обаче, така и не настъпи - напротив, навлязохме в период на съкращаване на бюджетните разходи и режим на сурови икономии, който способства за задълбочаване на недоверието към съществуващия ред, а кризата окончателно затвърди и без това широко разпространеното сред широките маси мнение, че техните елити ги водят в грешна посока.

Истината е, че неолиберализмът си е изградил дълбоко ешалонирана отбрана - включително в т.нар. европейска "Тройка" (включваща Европейската комисия, Международния валутен фонд и Европейската централна банка) и в Еврогрупата (групата на министрите на финансите на страните от еврозоната), която следи да бъдат защитени интересите на кредиторите и на която законите на Европейския съюз осигуряват доминиращи позиции във финансовата и данъчна политика на ЕС.

Все още е рано да се каже, откъде точно ще бъде отправено предизвикателството срещу доминиращата ортодоксална позиция, но в Русия например има една група от известни икономисти, обединени в т.нар. "Столипински клуб" и демонстриращи повишен интерес към идеите на историческия противник на "бащата на либералната пазарна икономика" Адам Смит - Фридрих Лист (1789-1846), разработил т.нар. "национална система на политическата икономия". Както е известно, Лист дава приоритет на интересите на нацията пред интересите на отделната личност. Той критикува класическата школа, посочвайки като неин основен недостатък игнорирането на националните особености на стопанското развитие. Централно място в икономическите възгледи на Лист се отделя на обосноваването на понятието национално стопанство. Затова той предпочита да говори не за политическа икономия, а за национална икономия, като според него задачата на последната е да определи условията за стопанско възпитание на нацията и нейното промишлено развитие. В тази връзка, Лист по наистина блестящ начин оспорва искреността на призивите на развитите нации (и, в частност, на Великобритания) за неограничена от нищо свободна търговия. Тоест, той е своеобразен предтеча на съвременните антиглобалисти.

Постглобализмът

Всичко това е в пълно съответствие с днешните постглобалистки настроения в обществото. Тезата на Фридрих Лист относно необходимостта от национална индустриална стратегия и затвърждаване ролята на държавата като краен гарант на социалната сплотеност се споделя днес не само от споменатата по-горе малка група руски икономисти, а е на път да се наложи като доминираща в целия свят. Във Великобритания например, новото правителство на Тереза Мей в момента се опитва да скъса с неолибералния модел, който британските политици стриктно следваха от 80-те години на миналия век насам, като вместо това се ориентира именно към подхода, лансиран от Лист.

Независимо от това, дали този подход действително ще се наложи, според световно известния съвременен британски философ Джон Грей, характерно за днешния момент е "възстановяването на ролята на държавата, което е сред аспектите, отличаваши съвременната епоха от "новите времена", дефинирани от Мартин Жак и други анализатори през 80-те години на миналия век. Тогава изглеждаше, че националните граници изчезват и настъпва царството на глобалния пазар. Самият аз обаче, никога не съм вярвал в тази перспектива. Всъщност глобализираната икономика, съществува още преди 1914, но тогава се основава на отсъствието на демокрация. От една страна, неконтролируемата мобилност на капитала и работната сила повишаваха производителността и генерираха богатство с невиждани размери, но от друга - оказваха твърде разрушително въздействие върху живота на обикновените хора – особено когато либералният капитализъм навлизаше в някоя от периодичните си кризи. Когато обаче, глобалният пазар се сблъсква със сериозни трудности, неолиберализмът бива жертван за да се отговори на крайно изострената обществената потребност от сигурност. И тъкмо на това сме свидетели днес.

Ако навремето конфликтът между глобалния капитализъм и националната държава беше едно от противоречията на „тачъризма” (т.е. на икономическия модел, свързван с името на британския премиер Маргарет Тачър, управлявала през 1979-1990), то конфликтът межу глобализацията и демокрацията „погреба” левицата. От Бил Клинтън до Тони Блеър, лявоцентристките политици приветстваха проекта за глобалния свободен пазар със същия ентусиазъм, както и колегите им от либералната десница. И ако глобализацията се оказваше в разрез със сплотеността на обществото, последното трябваше да бъде трансформирано (т.е. пожертвано), превръщайки се в прост придатък на пазара. В резултат от това обаче, широки слоеве от населението бяха пратени да гният в стагнация или бедност, част от тях – без каквато и да било надежда да си намерят работа, т.е. достойно място в обществото”.

Ако Грей е прав, че в резултат от сблъсъка на глобализираните икономики със задълбочаващите се проблеми, хората започват да искат от държавата да отделя по-голямо внимание на икономическата ситуация в конкретната страна (а не на утопичните проблеми на централизирания „глобален” елит), това означава, че с края на глобализацията, автоматично идва и краят на централизацията във всичките и многобройни проявления.

На този фон изглежда наложително лидерите на Европейския съюз, превърнал се в една от емблемите на централизацията, да се замислят много сериозно върху случващото се. Както посочва в тази връзка издателят на New Statesman Джейсън Коули: „При всички случаи, настъпването на „новите времена” няма да доведе до възраждане на социалдемокрацията, по-скоро западните държави навлизат в епоха, в която лявоцентристките партии вече няма да са в състояние да формират управляващо мнозинство, тъй като симпатиите на привържениците им са се прехвърлили към националистите, популистите и представителите на по-радикални алтернативи”.

Време е да спрем да се самозалъгваме

И така, връщайки се към тезата на Раул Иларджи Майер, че „в момента сме по средата на най-важния глобален поврат през последните десетилетия, но, кой знае защо, никой не говори за това, което е съвършено непонятно за мен”, ще припомня, че според Майер отговорът на поставения от него въпрос е, че: „причината за това мълчание се крие в нас, самите и по-точно в наивната ни вяра във „вечния растеж”.

Майер несъмнено е прав, че тази визия до голяма степен се вписва в християнската идея за линейния прогрес (в нейния чисто материален, а не духовен аспект), но ако погледнем по-прагматично на нещата, ще видим, че истинската цел на идеята за „вечния растеж” не е да се помогне на развиващите се държави да се освободят от бедността, а по-скоро да се укрепят позициите на финансиализираната, глобална система на Запада, като цяло.

В тази връзка ще напомня, че бившият съветник по националната сигурност на президента Джордж Буш-младши Стивън Хадли директно предупреждава експертите, че следва да обърнат по-голямо внимание на непрекъснато нарастващото обществено недоволство, посочвайки, че „глобализацията беше грешка” и , че „елитите постепенно доведоха САЩ до ръба на пропастта”.

„Резултатът от последните президентски избори не се изчерпва само с успеха на феномена Тръмп – подчертава Хадли – нещата опират до нарастващото недоволство от американската демокрация и необходимостта да се разреши този проблем. В този смисъл, който и да беше спечели изборите, щеше да му се наложи да се заеме с него”.

С други думи, ако приемем, че възторгът от глобализацията отстъпва място на нарастващо недоволство, липсата на растеж може да ерозира целия финансиализиран глобален проект. Впрочем, според Джоузеф Стиглиц, това е било очевидно поне през последните петнайсет години, като в тази връзка той акцентира върху факта, че „в развиващия се свят нараства съпротивата срещу глобалните реформи”: „Изглежда парадоксално, че, от една страна, на жителите на развиващите се държави упорито се внушава, че глобализацията ще повиши общото благосъстояние, от друга обаче – отношението към нея става все по-враждебно. Възможно ли е нещо, за което нашите политически лидери – както и мнозина икономисти – твърдят, че ще подобри живота на всички хора на планетата, да поражда такава повсеместна омраза? Отговорът на либералните икономисти, защитаващи тази политика, е, че „хората всъщност вече живеят по-добре, но не са го осъзнали, т.е. причината за тяхното недоволство е свързана по-скоро с психиката им, а не с икономиката”.

В същото време обаче, посочва Стиглиц, това „ново” недоволство вече започва да се прехвърля от развиващите се към развитите държави. Вероятно Хедли е имал предвид точно това, твърдейки, че „глобализацията се оказа грешка”. В момента тя застрашава американската финансовата хегемония, а това означава – и политическата хегемония на САЩ.

 

* Бивш високопоставен британски дипломат и съветник на върховния представител за общата външна политика и политика за сигурност на ЕС Хавиер Солана, директор на Conflicts Forum

BLOG COMMENTS POWERED BY DISQUS

Поръчай онлайн бр.4/2017