България: геополитическа и геоикономическа прогноза в началото на ХХI век

брой 4 2017
Typography

Политическите, икономически, технологични, социални, демографски и т.н. оценки (както в количествен, така и в качествен аспект) за състоянието българската държава в началото на ХХI век и след 27 години демократични промени и вече над десетгодишно членство в евроатлантическите структури (ЕС и НАТО) са единодушни и безапелационни.

Не е коректно да се твърди, че страната ни следва някакъв разумен икономически и социален модел, осигуряващ поне минимално постъпателно и проспериращо развитие на българската държава и нация. В същото време, не можем да обвиняваме единствено външния фактор за почти катастрофалното положение на българската държава, след като тя е поставена в същите или сходни условия, в които се развиват и по-голямата част от страните-членки на ЕС с параметри подобни на българските, както и Съюзът като цяло. Това е неприятен, но труден за опровергаване извод, особено ако се направят аналогии с други преходни исторически периоди (например първият капиталистически период след Освобождението, както и т.нар. „социалистически период”), когато по своите икономически и социални показатели България заема престижни места в световните класации.

Геополитическото и геоикономическо статукво

Как би могла да се характеризира настоящата геополитическа ситуация, в която се намира България? Може да прозвучи крайно, но истината е, че страната ни е в тотална геополитическа и геоикономическа самоизолация. И то въпреки, че след поредното геополитическо преструктуриране в света (и по-специално, в Европа) тя провежда „твърдо и неотклонно” външна политика на стратегическо сътрудничество и интеграция с ЕС, НАТО и „самотната суперсила” САЩ. Доказателство за изолацията са резултатите от тази политика, които са меко казано негативни. След 26 години на „активно интегриране” в евроатлантическите структури, България не може да се похвали с каквито и да било значими положителни резултати. Разбира се, в голословните заявления на повечето български политици, както и на редица техни колеги от ЕС и НАТО, забулени в „демократично-словесна мъгла”, се твърди точно обратното. Интегрирането на България обаче е само геополитическо и това е вече неоспорим исторически факт. Доказателствата се съдържат във всички статистически извори на международните организации и ЕС, както и в собствената ни национална статистика. Страната твърдо заема последното място в Европейския съюз по всички възможни икономически, технологически, социални, демографски и други показатели. С други думи, субектът България няма никакви реални геополитически и геоикономически позиции нито на Балканите, нито в Европа, да не говорим за света. Просто, защото е превърнат от субект в обект.

Ако „разшифроваме” основанията за тази теза, те могат да се сведат до следното:

На първо място, тотална загуба на всички стопански предимства, наследени от минали периоди на икономическо развитие. Поради тази причина България има почти нулево икономическо присъствие на регионалните и международни пазари.

На второ място, почти 100%-на зависимост от чуждестранния капитал и финансовите ресурси на ЕС, които се планират за усвояване в рамките на индикативните периоди. В т.нар. национална икономика, този капитал, при това без сериозни преки чуждестранни инвестиции (които вече са по-малки от преводите на българските емигранти) в реалния сектор (производство на стоки), доминира в банково-финансовата, търговската и туристическа сфери. Българският капитал е почти символично представен, главно в сектора на семейните, микро, малки и отчасти средни фирми, опериращи предимно в търговската сфера. Едър национален производителен капитал изобщо не бе създаден, въпреки милиардите, присвоени като лична частна собственост в хода на приватизационните кампании.

На трето място, материалната база на българската част на националната икономика е отчайващо технически и морално остаряла - състояние нетипично дори за ранната научно-техническа епоха. Иновативната и високотехнологична компонента в него варира малко над нулата. Затова пък не са малко изнесените у нас производства на водещи световни високотехнологични фирма (главно на софтуер), които реализират на базата на евтиния местен труд супермонополни печалби. И това някои държавници наричат „аутсорсинг индустрия”? Показателен е фактът, че в рамките на Програма „Хоризонт 2020” и нейния Механизъм за подкрепа в областта на изследванията и иновациите (Policy Support Facility), т.нар. Международен панел за оценка на научно-иновационната система на България (по проект, спечелен от българското правителство) излезе с препоръка, че „България има историческата възможност да засили икономическия си потенциал като увеличи финансирането за наука и иновации поне до 1% от БВП до 2020”. Трябва да отбележим, че този процент, клонящ към нулата, понастоящем трудно се улавя от родната статистика дори с най-съвременни „сензорни статистически инструменти”. Освен това се дават още десетина „ценни" препоръки, които са известни и на учениците от гимназиалните класове. Очевидно експертите от Международния панел трябваше да „усвоят милиони евро” по въпросния проект, само за да кажат на българското правителство това, което българските учени се опитва да му докажат вече 27 години.

На четвърто място, изключително висока степен на корпоративен монополизъм на чуждестранния капитал във всички сфери на обхвата на неговото действие без възможности за защита на националните икономически интереси и интересите на българските потребители. Монополизмът се налага най-вече от силни корпорации от страни-членки на ЕС и САЩ, ползващи се със закрилата на международно-частната правна юрисдикция, включително правото на Съюза.

На пето място, тотално и необратима деиндустриализация на страната, което е следствие от всичко, споменато по-горе. По производителност на труда България се нарежда сред последните в света. Защо? Защото липсва обектът на всяка една икономика – реалният сектор и особено високотехнологичният.

На шесто място е налице очевидна деаграризация. Селското стопанство, другата традиционно силна страна на българската икономика, днес трудно може, дори и теоретично, да бъде квалифицирано като проспериращ отрасъл с неговата изкуствена комасация и силно латифундистка характеристика. Междуотрасловият и секторен дисбаланс и деформациите в него са породени най-вече от системата на финансиране на аграрния сектор в ЕС, която със своя „социалистически” начин на дотиране и субсидиране допринася за доходоностността на селскостопански дейности, сведени до развитието на само няколко зърнени и технически култури у нас. Не е така обаче с аграрната политика на водещите в ЕС по отношение на селското стопанство държави като Франция, Италия, Германия, Испания, Гърция. Не е трудно да прогнозираме, какво очаква българското земеделие след очакваното намаляване и премахване на субсидиите. Аграрната сигурност на страната следва логиката на негативните тенденции при останалите видове сигурност: териториална, военна, икономическа, социална.

На седмо място, следва да посочим постоянно отрицателния ни външнотърговски баланс. Излишно е да коментираме структурата на износа и вноса. От водещи експортни позиции в европейски и дори световен мащаб (кари, телфери, стругове, селскостопанска продукция), от доста време насам България неизменно е нетен вносител на всичко, което се дефинира като техника, иновационни изделия, промишлени суровини и хранителни продукти. Включително на пресни зеленчуци и плодове – една забравена минала слава на българското селско стопанство.

На осмо място, деинтелектуализацията на България, включително в резултат от емиграцията на най-добрите професионални кадри не само в икономиката, но и в медицината, образованието и други обществено значими сектори. Дефицитът на работна сила в целия диапазон на квалификация вече е достигнал критичната си точка. За това допринася и изкуствено създадената криза в образователната система и робуването на недоказаните и недобре обмислени принципи на Болонската стратегия за европейско образование.

На девето място, демографско-етническият колапс на българската нация. Последните прогнози са отчайващи и говорят за опасни и трудно обратими тенденции във възпроизводството на човешките ресурси на българите.

На десето място, за целия т.нар. преходен период България няма нито едно геоикономическо постижение. Всички геоикономически проекти в българското икономическо пространство бяха провалени от управляващите, сервилно обслужващи чужди геополитически интереси. Лансират се своеобразни second hand енергийни проекти (колекторни връзки, хъбове), които поставят страната в допълнителна зависимост от конкуриращи я субекти: Турция, Гърция, Румъния, Сърбия. Парадоксалното е, че в резултат от реализацията на повечето такива проекти, отново ще получаваме руски природен газ, но на по-високи цени. А именно България е тази, която изнасяше (и все още го прави) за въпросните страни електрически ток и транзитен природен газ. Не можем да се похвалим с нито един защитен национален проект с геоикономическа характеристика и стойност, в качеството си на страна-членка на ЕС. По-скоро обратното, блокират се всички проектни геоикономически инициативи в региона на Балканите и Черно море, в които страната ни би могла да бъде водеща. Окончателно са погребани перспективите България да стане енергиен център на Балканите.

На единайсто място, за изключително кратък период страната ни навлезе в дългова спирала, в резултат от недостатъчно обмислена финансова политика, макар че допреди няколко години, онези, които я провеждат, проповядваха обратната философия. Само за първите четири месеца на 2016 правителството изтегли външни заеми от над 6 млрд. лв. По-интересното в случая е, кои субекти ги предоставиха, както и механизмът за бъдещите им погасявания. И в двата случая социално-икономическият колапс е очевиден, но се залага дългосрочна и трайна дългова зависимост на България от външни донори, която ще се усилва заради мизерните темпове на нарастване на БВП. Банково-финансовата система на страната е „спокойна и стабилна”, точно като пред „финансова буря”. А такава предстои. В последния доклад на ЕК, в рамките на т.нар. Европейски семестър (цикъл на координиране на икономическите и фискалните политики в ЕС, който е част от рамката на ЕС за икономическото управление - „План Европа 2020”.), България води групата на страните-членки с прекомерен макроикономически и финансов дисбаланс. За специалистите това означава само едно: стагнираща, дебалансирана макроикономически и изчерпваща своите ресурси (финансови, защото други няма) национална икономика. Икономика, в която удобно са се наместили стотици банкови клонове на водещи европейски големи и по-малки банки, МОЛ-ве, комуникационни оператори, туристически „спални” и бивши държавни стратегически индустриални и енергийни обекти, с нулева полза за държавния бюджет (т.е. с почти винаги нулеви дивиденти).

В рамките на тази тема могат да бъдат коментирани и анализирани десетки други резултати: присвояването на финансови ресурси от еврофондовете или тяхното неефективно и некачествено използване, което се превърна в узаконен манталитет на държавно управление; корупцията и бюрокрацията като елемент на механизма за присвояване на държавни средства и пари от еврофондовете (1); неефективното функциониране на туризма, обявен за „стратегически отрасъл”; нито едно стратегическо енергийно или друго инфраструктурно модално или интермодално трасе, минаващо през територията страната и т.н.

В основа на всичко казано по-горе, може да се направи един съществен извод по отношение на българската икономика: тя не е в състояние да генерира устойчиво нарастване на БВП. Подчертавам, че става въпрос за българската икономика, а не за националната. Разлика има и то много съществена! Българското стопанство представлява странна форма на деформирани пазарни отношения, в която, в повечето случаи, доминира трудно легитимираният законово личен капитал. Държавната икономика е сведена главно до фискални функции за нуждите на администрацията и мизерно поддържане на значимите държавни сфери: отбрана, образование, здравеопазване и социалната област. Политиката на българската държава по времето на „прехода” ерозира максимално тези области и социалната сфера с безконечни деструктивни реформи. Всичко това допълва нелицеприятната картина на позорното геополитическо и геоикономическо статукво на България в началото на ХХI век.

Рисковете и геополитическото бъдеще на България

Анализът на геополитическия и геоикономически вакум, в който се намира страната, би бил непълен, ако не се отчетат реалните вътрешни и външни рискове, които днес, но особено в бъдеще, ще тласкат страната ни в една или друга неблагоприятна посока. България е подложена на няколко вида геополитически натиск (рискове).

На първо място са глобалните рискове, срещу които страната ни почти не разполага с реална защита и затова следва сляпо реакциите на субекти от „по-висш” тип: държави, ТНК, наднационални мрежи и пр. Ето защо, по отношение на такива фундаментални предизвикателства като глобалната геополитика и геоикономика, проблемите с климата, тероризма, бежанската вълна, водните ресурси, ГМО, екология и т.н., България не разполага със собствена визия за реакция, възможности за интерактивни отговори и ефективна защита.

На второ място, следва да признаем, че позициите ни по отношения на регионалната сигурност (ЕС и НАТО), с всичките и компоненти: икономика, социална област, технологии, демография, бежанци, отбрана, езикова и културна идентичност, културно многообразие, изглеждат още по-неясни. Доминира измамно спокойствие, свързано с наличието на икономическа, военна и социална защита на странатата ни, което обаче не отговаря на реалните намерения, политики и възможности на ЕС и НАТО.

На трето място, регионалната сигурност (Балканите и Черноморския регион) се очертава като особено уязвима, поради нарастващите геополитически, имперски и военностратегически амбиции и интереси на различни глобални или регионални субекти.

На четвърто място са аспектите на собствената ни национална сигурност. Нейната интегрирана и сложна същност излиза на преден/приоритетен план с множество неизвестни и нерешени аспекти (икономическа и социална сигурност, демографска сигурност, продоволствена сигурност, енергийна сигурност, териториална сигурност, военна сигурност, екологична сигурност, терористична сигурност, мигрантска сигурност, регионална сигурност, технологична сигурност и т.н.)

Тоест, налице са два вида рискове: външни (първите три посочени по-горе) и вътрешни. Водещи, според мен, са именно последните. От вътрешните рискове могат да се маркират няколко, които определено представляват трайна заплаха за устоите на българската държава и нация, т.е. на интегрираната същност на националната сигурност. Нерешаваните въпроси на интегрираната национална сигурност ерозират директно геокода на българскаата нация и държавност.

Първият вътрешен риск е свързан с демографския проблем на България. Макар че тук вече става въпрос за етнодемографска катастрофа. Защо? Ниската раждаемост, високата смъртност, застаряването на населението, регионалното запустяване и вътрешна миграция към няколкото големи градове, както и изключително високата емиграция, се допълват от фатални промени в структурата на етническия състав. Основният етнос – българският, е с тенденция към ускорено съкращаване и дори изчезване. Според някои прогнози, през 2050 ромите ще бъдат около 2,8 млн. души, мюсюлманите с турско самосъзнание – 0,8 млн. души, а българите – 1,7 млн. души (2). Това означава необратим демографски колапс на българската нация.

Вторият вътрешен риск произтича от високата корупция по всички етажи на централната и местна власт, превърнала се в норма и стил на управление и държавническо поведение. В допълнение, бюрокрацията и криминализацията на всички жизненоважни области ерозират още повече обществено-икономическите, социални и политически системи на страната. Парламентарната демокрация в България е изкривена до степен да придобие почти абсурдни измерения.

Третият вътрешен риск е свързан с икономическата ситуация, която накратко се свежда до невъзможността да се осигурят условия и предпоставки за постъпателен и гарантиращ просперитета на държавата и нацията икономически растеж. Разчита се почти единствено на финансовия ресурс от еврофондовете, както и на външни кредити и заеми. Изброените по-горе факти сочат, че става въпрос за стопанска разруха и импровизирани управленски решения в икономическата област и банково-финансовата сфера. При това този трети риск систематично се „подхранва” от наличието на втория. Като цяло, България се развива по един христоматиен „имитационен модел”, представляващ симбиоза от политически технологии на външни и вътрешни сили.

На-сериозният измежду външните рискове за България е свързан с въвличането и в глобалния геополитически пъзел, което обаче е подчинено на регионалните и локални измерения на чужди стратегически интереси. Имам предвид най-вече следното:

- Активният натиск върху нашата страна да се противопоставя на естествената си околна геополитическа, геоикономическа, конфесионална и социокултурна среда с помощта на сложен арсенал от геополитически технологии. Опасността е повече от очевидна: ерозиране на българския геокод и отдалечаване на България от историческите и корени. Така, от суверенен субект в международните отношения, тя постепенно се превърна в обект на тези отношения и в активиран обект на хибридна война, при това не в резултат от някакви подривни действия от Изток, а на съвсем целенасочен натиск от Запад. От друга страна, България бива въвличана в различни „хибридни конфликти” зад които стоят чужди национални интереси.

- Заплахите от прокарваната в региона имперска политика, която се опитва да наложи т.нар. неосманизъм като нова регионална (с претенции за глобална) геостратегия и парадигма на развитие. Тази политика генерира съврем реални и конкретни негативни последици за националната ни сигурност.

- В контекста на катастрофалната демографската картина в България, съвсем други измерения за страната придобива и т.нар. „миграционен проблем” на Европа (ЕС). Очевидно, „опразващото се икономическо и демографско пространство” на България се оказва подходяща територия за заселване на имигранти, независимо от причините, които пораждат миграцията. Истината е, че трафикът на хора по „Балканския миграционен коридор” е намалял само временно. Предстоят нови миграционни вълни и вероятно тепърва ще се предявяват претенции по този проблем към България като страна-членка на ЕС. Немалко европейски политици търсят политически решения за пренасочване на мигрантската маса към югоизточното пространство на Европа. И, ако на Турция се плащат милиарди евро за да не пропуска бежанци към западния ареал на ЕС (макар че споразумението между Съюза и Турция е почти провалено), това едва ли ще се случи на България. Нужни ли са обаче тези хора на страната ни? Аргументите за компенсиране на намаляващата работна сила у нас заради продължаващата масирана емиграция на български граждани (пряко следствие от икономическата и социална разруха и тоталното обедняване на населението) с неграмотни, агресивни (и дори обучени за терористични действия) лица звучат несериозно, но последиците от реализацията на подобна политика наистина ще бъдат много сериозни и дори трагични. Въпреки това, именно такива идеи продължават сервилно се „пробутват” на обществото от високопоставени български (бивши и настоящи) чиновници в ЕС.

Въпросът за рисковете пред страната ни е многоаспектен, но едва ли може да се намери поне един риск - вътрешен или външен - който да е добре управляван до степен на елиминиране. Въпреки все по-големия брой на провеждащите се у нас конференции и форуми по проблемите на националната сигурност, с участието на най-високопоставени държавни „мъже”. В същото време страната ни и досега не разполага със смислена доктрина по сложните аспекти на националната сигурност. При това положение, как ще се управляват рисковете, пред които сме изправени? В този смисъл реторичният въпрос на професора от Софийския университет Нако Стефанов: „Не е ли неадекватността на българския политически и прочие елит ключова заплаха за националната сигурност за нашата Родина?” (2) изглежда съвсем актуален и основателен.

Какво следва „след утрешния ден”?

С други думи, имаме ли бъдеще и какво да се прави (3)? Въпросът вече е излязъл извън реторичните си измерения, той е реален и дори страшен. В търсене на неговия отговор, по-долу ще се опитам да маркирам някои насоки, без да определям тяхната приоритетност, защото на този етап на съждения, не се очертава приоритет, способен да се превърне в основа за спасително надграждане.

Много е вероятно (или поне това е надеждата) у българския етнос да се събуди неговият закодиран от древни времена „биологичен и исторически рефлекс” за самосъхранение. Този дълбоко закодиран в древността код ни е спасявал няколко пъти и пронизва интегрираната същност на българския геокод. Въпросът е кога може да се случи това? Отговорът вече не подлежи на съмнение: при разпадането на сегашната конструкция и модел на политическо управление на страната и посредством мощната консолидация и активиране на гражданското общество – организирано и неорганизирано, избягвайки политическите манипулации. В такава ситуация, олигархично-политическите субекти ще се принудят да последват своите съхранявани в чужбина (в т.нар. данъчни и финансови убежища) парични авоари. Кой обаче би могъл да поеме управлението? Добрите управленци не се създават за един ден, макар че това е досегашната практика у нас. Очевидно гражданското общество ще трябва да се нагърби със сложната задача да излъчи нов или да „превъзпита” остатъците от предишния елит. Разбира се, при споменатото по-горе условие, да се събуди кодираният етнорефлекс за съмосъхранение на българина. Тук също има едно голямо, как? По важното обаче е, че това е възможно. По същия начин, както не само се пробуди, но и скоростно се премоделира етнорефлексът на стотици милиони мюсюлмани по света, вклюително и в България. Следователно, ако използваме традиционната българска терминология, страната ни се нуждае от Ново Възраждане.

Има и друга опция, по която трябва да се работи активно, а именно създаването на „държава на духа”. Това означава консолидиране на духовната енергия на всички българи по света и концентрирането й в градивна мощ към запазване на „ядрото” – т.е. териториалното, физическото и духовно пространство, „маркирано” като българско още от древни времена. В това отношение сме една крачка пред историческия опит на евреите, които създадоха наново своето „ядро” – държавата Израел, и оцеляват успешно сред враждебна околна геополитическа и геоикономическа среда. По някои оценки, българската диаспора по света възлиза на 14 млн. души, от които 2 млн. са емигранти от периода на прехода. България трябва да излъчи своите будители, а не само да се прекланяме на една дата пред тези, които през вековете на съществуване на българската държава са изпълнили своя свещен дълг.

Третата възможност е свързана с отказа от сегашната ни позиция, която би могла да се характеризира образно, като „мълчанието на агнетата” и да осъзнаем наново историческата си мисия. Защото определено става въпрос за историческа отговорност, която субектът-държава България, под силния външен натиск, е изоставила буквално на произвола на съдбата. Давайки кирилицата – т.е. езика, България исторически формира траен код на цяло едно цивилизовано пространство: православието и славянството. Кириловият код – кирилицата, е нещо като сакралния символ (код на християнството) свещеният Граал. Затова не са случайни осъществяваните напоследък опити да се осъществят „пробиви” именно в Кириловия код: например да се изписва българският език с латински (английски) букви, които се правят не само в България (в момента такъв опасен процес тече и в Украйна), да се изтриват сакрални дати и събития от паметта на българите (Батак, османското иго), да се „пренаписва” българската история в съвременните учебници и т.н. Списъкът на тези опити е дълъг, а жалкото е, че те се толерират именно от държавните институции и родните политици. А би трябвало да се гордеем, че различни народности и общности, най-вече в Русия и постсъветското пространство използват кирилицата за формиране на своя самобитна писменост и книжовност. За да се реализира тази трета възможност е потребно едно: обединителни усилия на държава и народ, т.е. Ново Духовно Възраждане.

Възможна ли е промяна на геополитическото и геоикономическо статукво на България?

Възможна ли е промяна на геополитическото и геоикономическо статукво на България, при положение, че страната ни е член на ЕС и НАТО? Необходима ни е конструктивна яснота по този въпрос. Не става дума за радикално стратегическо пренареждане на геополитически приоритети в сегашните сложни условия, а за влизане в час с настъпващите промени в глобален, регионален и субрегионален (локален) план. След световната финансово-икономическа криза, която продължава и днес, като се модифицира и - може би – се трансформира в перманентен процес, се наблюдава известно геополитическо и геоикономическо отрезвяване и консолидиране (колкото и да е трудно това) на водещите субекти в света. Определено, целта на тези процеси е преформулирането на принципите и премоделирането на конструкцията на глобалния геополитически и геоикономически ред. И те отдавна текат, дори нещо повече, вървят към финалната си права (4) За съжаление, българският управленски елит продължава да разчита някой „Голям Брат” да го вземе отново под крилото си и да му осигури поредното „канче” с финансови и материални благини.

Трябва да се мисли геополитически смело: от отказ на територията ни да бъдат разполагани военни бази под каквато и да било форма, до вземане на геополитически и геоикономически решения единствено в интерес на националната сигурност и защита на българското. Това може да се случи и в рамките на сегашното геополитическо статукво на България, но с нови възможности за диверсификация на приоритетите и то като се използват предимствата на естествената геосреда, в която страната ни е възникнала и се е развивала в течение на векове. Нека го кажем директно: тази среда е православието, славянството, Балканите и пространството на Евро-Азия. Последното представлява пространството между двата Велики Океана. Тоест, ЕС остава приоритет, но България трябва да даде своя принос за неговото радикално модернизиране. Ако определени сили желаят и работят за да ни откъснат от тези фундаменти, докато в същото време се опитват лицемерно и задкулисно да ги използват в свой интерес, неминуемо ще се стигне до рискова ситуация от национален мащаб, обслужваща геоинтереси, както на западни, така и на източни геополитически субекти, т.е.. до необратима национална катастрофа. Големите, водещи геополитически субекти, рано или късно, по мирен начин или чрез различни форми на конфронтиране, ще стигнат до консенсусни решения. Затова е изключително важно страната ни да разполага с прогнозна геополитическа позиция за действия в по-близката или по-далечна геосреда. Не става въпрос да се защитават сервилно чужди позиции, а да се „вместваме” в консенсусните решения и позиции на големите играчи, извличайки максимална полза за националните си интереси. И тъй като става дума за висш геополитически пилотаж, той изисква специални геополитически и геоикономически познания и опит. Разработването на национални доктрини, приближаващи се до ефектите на тактиката на неутралитета, няма как да се реализира от управляващ елит, който е потънал в своята дребнавост, еснафщина и стремеж за обогатяване на себе си и своите наследници за поколения напред. Глобалното и регионално управление е задкулисно, затова вкарването на такива елементи и в българската геополитика е неизбежно, ако действително се стремим към обрат. Преходните ни управленци обаче, едва ли си дават сметка, че „режат клона” на собствените си бъдещи поколения.

Сред ключовите обекти на новата българска геополитика е регионът на Балканите и Черноморския басейн. Ясно е, че днес почти всички регионални балкански инициативи се блокират умишлено заради извънбалкански геополитически интереси. Заинтересованите субекти се боят дори от понятие като „балканско сътрудничество и интеграция”. Сред примерите за това е Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), която има близка до ЕС управленска структура и потенциал да реализира сериозни икономически проекти в региона, но е оставена да вететира със затихващи функции. Принципът на „открит регионализъм”, който се прилага широко в Азиатско-Тихоокеанския регион например, е неприемлив за политическите визии на ЕС. Преди присъединяването си към НАТО и ЕС, нашата страна бе сред най-активните членки на ОЧИС, излизаше със смислени предложения за стратегически регионални проекти. С помощта на балканското сътрудничество и интеграция България би могла да компенсира немалко финансовите (ембаргото срещу бивша Югославия) и геоикономически загуби, които инкасира през периода на „прехода”.

Евразийският вектор е табу за българската външна политика, макар че е изведен като хипотетичен приоритет именно от тези субекти, които налагат това табу на България. Защо? Вече отбелязах, че евроазиатското пространство е естествената геополитическа и геоикономическа среда, в която субектът България задължително трябва да намери свои вектори на развитие. Евразийското пространство обаче е стратегически вектор и за Европейския съюз. Геостратегическият избор на ЕС тепърва предстои и бъдещето на Съюза в немалка степен ще зависи именно от този избор – към Евразия или към Северна Америка. Стратегическото търговско споразумение на ЕС с Канада (СЕТА) и замразените засега преговори за постигане на подобно споразумение със САЩ (ТПТИ) могат да се разглеждат единствено като друга възможна гледна точка за бъдещето на Съюза. При всички случаи обаче, с това бъдеще ще бъде обвързана и България. Ето защо, като страна-членка на ЕС, тя трябва да намери сили да потърси не толкова „балансирани” (и досега само губещи), а по-скоро националноотговорни решения на тези стратегически въпроси.

В този смисъл, би било разумно да застанем зад евентуално решение на ЕС за подписване на ново стратегическо споразумение за изграждане на общи икономически пространства за сътрудничество между Съюза и Русия. Както е известно, старото споразумение не беше продължено заради позициите (не толкова геостратегически, а по-скоро себични, егоистични и исторически обременени) на държави като Полша и балтийските постсъветски страни-членки на ЕС, както и поради позицията на САЩ. Колкото по-рано България избистри позицията си относно релацията Европейски съюз – Русия – Китай - Евразийски икономически съюз (ЕИС), толкова по-добре за българските икономически интереси. Впрочем, не само икономически, а и геополитически и геоикономически. Струва ли си да припомням, че България е страната, загубила относително най-големи търговски позиции на руския пазар? Да не говорим за геоикономическите ни провали. Достатъчно е само да погледнем, от кои страни-членки на ЕС България бе изместена и продължава да бъде измествана на руския пазар: Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Гърция, Турция, Сърбия. Освен това, трябва да сме наясно, че рано или късно стратегически договор между ЕС и Русия (ЕС-ЕИС) наистина ще бъде подписан.

Заключение

От всичко казано дотук се налага очевидният извод, че българската геополитика (ако ще има такава) трябва да работи за развитието и задълбочаването на обединителните процеси в рамките на цялото Евроазиатско пространство, а не просто сляпо да следва селективната геополитика на Брюксел, която, поне до този момент, е производна на геополитиката на САЩ.

В икономическата област е необходимо да се отърсим внушенията на брюкселските "еврократи" относно „приоритетите” на българската икономика, като туризма например, и да се пристъпи към разработване на дългосрочна (поне двайсетгодишна) стратегия за неоиндустриализация на България (5). Туризмът, също както и селското стопанство и „магистралната" икономика, особено в българските им варианти, могат да имат по-скоро поддържащи функции спрямо развитието на стабилни и основни индустриални секторни икономики. Това е стопански управленски принцип във всяка модерна технологична държава. Фактът, че страната ни е тотално деиндустриализирана, се дължи не само на външни фактори, но най-вече на липсата на дългосрочна национална стратегия за развитие в рамките на ЕС. Би следвало използваме текущите политически турболенции в ЕС и формирането на новата визия на Съюза, за да работим по формулирането на политики за „реиндустриализация” на европейската икономика. Този процес се налага не от безотговорната политика за унищожаване на индустриални сектори (както е в България), а по-скоро от безотговорната досегашна стратегия на ЕС за изнасяне (при това с пари от еврофондовете) на стратегически европейски производства в други икономически пространства в търсене на високи печалби. За съжаление, в България управляващият политически елит на прехода отдавна се е превърнал в „елементарна геополитическа агентура”, обслужваща, освен своите собствени, и всевъзможни чужди интереси – геополитически или геоикономически.

Ядрото на българската неоиндустриализация трябва да се формира от иновативните и високи технологии, които да генерират макар и неособено голям, но достатъчно широк експортен потенциал към всички възможни пазари, а не само към този на ЕС. Пазарната диверсификация би смекчила почти неотразимия досега пазарен натиск от страна на ЕС. Разбира се, ще е необходим много по-сериозен индустриален капитал за да се реанимират индустриалните производства, доминиращи в българската икономика преди началото на прехода, на ново технологично равнище. Затова, вместо да се харчат пари за излишни анализи и доказателства, че България е технологично изостанала страна-членка на ЕС, трябва спешно да се разработят секторни политики за разкриване и развитие на иновативни производства, които да формират гръбнака на една нова българска икономика с експортноориентиран профил. При такъв подход и при отказ от досегашното съглашателско поведение на българската страна, ще станат ясни и истинските намерения на стратезите от Брюксел (а и на други сегашни наши стратегически партньори) относно икономическото бъдеще на България. Фразата „така казват в Брюксел и Вашингтон” следва окончателно да бъде забравена и да остане само в историята, като илюстрация за недостойното поведението на българските политици от периода на "прехода"

Провалът на неолибералния модел на пазарна икономика в България е очевиден. Затова трябва да се търсят други варианти, отчитащи новите реалности в страната, резултат от досегашния криминален преход. България все още има интелектуалния потенциал за разработване на нови национални политики и геостратегии. Освен това, можем да ползваме опита на десетки проспериращи държави на Запад и Изток, в рамките на ЕС или извън него. Само след няколко години окончателно ще стане ясно, че започва нова ера в глобалната геополитика и геоикономика. Иновативният и високотехнологичен стратегически подход за икономическо развитие се превръща в единствения фактор, който може да направи една национална икономика конкурентоспособна на международните пазари. На този фон, да разчитаме, че други субекти ще се погрижат за това България да има икономически и социален комфорт в новата глобална икономическа и финансова матрица за развитие на света, е изключително опасна илюзия.

Бележки:

1. По данни на Икономическия институт на БАН, реалният принос на европейските средства за нарастване на българския БВП е повече от скромен: за 2014 например, той е между 0,1 и 0,6%. 3700 фирми и физически лица, обединени в 100 юридически лица са присвоили през периода 2017-2013 75% от директните плащания (над 1 млрд. лв.) и 76% от всички програми в земеделието (над 6 млрд. лв.), виж Търговски вестник, 13.06.2016.

2. Експерт: След 30 години българите ще са по-малко от ромите, https://vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/ekspert-sled-30-g.-bylgarite-shte-sa-po-malko-ot-romite-6041669

3. Термин, използван от психолога Георги Христов в негова публикация, Търговски вестник, 25.04.2016.

4. През 2018 ще бъдат приети новите „световни” правила , т.нар. BASEL III, които ще са в основата на матрицата за функционирането на глобална финансова и банкова система през следващите 20 години. Този път обаче, освен глобалният играч САЩ + сателитните му партньори (ЕС и Япония), в конструирането на новия модел, който на практика ще стане основа за нов геополитически ред, ще участват активно и субекти като Китай, Русия и други страни от БРИКС и от групата на бързо развиващите се икономики. Предполага се, че субект като Великобритания ще претендира за по-престижно място в новата матрица, което обяснява и политическата истерия на Острова във връзка с т.нар. Brexit и несъгласувания със САЩ „завой” към Китай.

5. В лексикона на ЕС, както и у нас, се използва класическият термин „реиндустрализация”. Смятам, че той е подходящ за държави, където е съхранена в някаква степен наследената индустриална база, професионалната и инженерна работна сила, както и известен качествен иновативен потенциал. В страни като България обаче, където се налага да се започне от „кота нула”, той е неуместен.

 

*Академик от БАНИ, зам. председател на „Стратегически център Евразия”, преподавател в Бургаския свободен университет. Статията, публикуваме като дискусионна.