20
Нед, Окт
4 New Articles

Мъчителният залез на еднополюсния свят

брой 2 2016
Typography

След краха на Съветския съюз и на двуполюсния свят, чиито основни контури бяха очертани по време на Ялтенската конференция през 1945, навлязохме в еднополюсна епоха ("еднополюсен момент", според Чарлз Краутхамър). Това оформи и стратегическата парадигма на света, в който живеем днес.

Залезът на еднополюсния свят

Напоследък обаче, мнозинството експерти смятат, че еднополюсният модел е само епизод от геополитическата история, който така и не се превърна в нещо достатъчно надеждно и устойчиво, т.е. в истински "край на историята". Въпреки това, все още живеем в условията на този еднополюсен свят. Епохата му обаче вече приключва. Вместо еднополюсния свят се очертават различни алтернативни версии за организиране на стратегическото пространство на планетата, но нито една от тях все още не се е наложила като очевидна и доминираща. Тоест, ние все още сме в рамките на еднополюсния момент, макар и вероятно във финалната му фаза. И все пак...

Историята има отворен характер и в нея нищо не е строго предопределено. Което означава, че процесът на края на еднополюсната епоха може и да се проточи. Освен това, очертаващата се тенденция, може в крайна сметка да не получи развитие. Затова онези, които правят прибързани изводи, твърдейки, че еднополюсният свят и, съответно, северноамериканската хегемония са останали в миналото и ние вече живеем в условията на постеднополюсен период, не са съвсем наясно с реалността. Всъщност, това просто не е вярно. Истината е, че все още живеем в условията на еднополюсния свят, който представлява геополитическо и стратегическо статукво. Американската доминация във военно-техническата сфера си остава неоспорим факт. В планетарен мащаб либерализмът и либералната демокрация продължават да са доминираща и дори "задължителна" идеология. Западът продължава да определя нормативните кодове, т.е. правилата в икономиката, политиката, културата, технологиите и информационната сфера, а конкурентите му (и, в частност, Китай и Русия) са принудени да играят в рамките на тези правила.

В същото време обемната синтетична монополярност е подложена на активна ерозия, формираща условия, които бихме могли да дефинираме като залез на еднополюсния свят или "квантова" монополярност.

По принцип, монополярността следва да се възприема обемно: тя включва и военно-стратегическия баланс, и геополитиката, и икономиката (либералния капитализъм), и ценностите (либерализма), и технологиите, и образователните и научни парадигми (еписистеми), и политическия стандарт (либералната демокрация), и всичко останало. Демокрацията и (либералният) капитализъм са също толкова специфично западни феномени, както и блокът НАТО например, но днес цялото човечество ги възприема като нещо "подразбиращо се от само себе си", което пък означава и, че еднополюсният момент, допускащ наличието на само един доминантен полюс в планетарен мащаб, запазва влиянието си. Тоест, днешният свят е еднополюсен, но тази монополярност следва да се разглежда в по-широк план, отколкото е прието. И все пак, именно тази обемна, синтетична монополярност е подложена на активна ерозия, което създава условията, позволяващи ни да говорим за залеза на еднополюсния свят или за "квантова" монополярност.

Монополярността си отива, но вместо нея идва нещо, чиито очертания все още изглеждат неясни, а истинското бъдеще все още ни очаква "от другата страна на полунощ". Което поражда философския въпрос за същността на този залез: дали това все още са само вечерни сенки, или можем да говорим за първите лъчи на утрото? Струва ми се, че първото е по-вярно. Това, което ни очаква, е нощта на цивилизацията и онези, които не усещат наближаването и, очевидно са в плен на догматичния сън на либерализма и все още са във властта на неговите призраци. При всички случаи, светът върви към края на еднополюсния момент, но тепърва му предстои да премине през неговата "полунощ", т.е. през най-тъмния период на този преход.

Структурата на еднополюсния момент, в неговото обемно възприемане, се формира в резултат от победата на либерално-капиталистическия Запад в "студената война" срещу т.нар. "социалистически лагер". Изтокът капитулира и едната половина на двуполюсно районираният свят се превърна в единствен полюс. Това означаваше преход от баланса между двата полюса (разглеждащи се един друг като "плюс" и "минус") към един нов модел. В теорията на международните отношения биполярността беше канонизирана от неореалиста Кенет Уолц, а монополярността - от друг представител на неореалистичната школа - Робърт Гилпин. Така преминахме от геополитиката на двете пространства (плюс-минус) към геополитиката на едно, единствено пространство с модулации на принципа "по-близо/по-далеч от ядрото" (център-периферия). В теорията на международните отношение това означаваше преход от Уолц към Гилпин.

В център се превърна доминираното от САЩ атлантическо пространство. Останалите зони пък се конституират според отдалечеността им от ядрото в посока към периферията. В рамките на тази стратегическа монополярност САЩ притежават най-важното - полюсът, т.е. командния център, а всички останали зони са длъжни да се инкорпорират в тази единна "униформена" система. Това е т.нар. Pax Americana, в която двуполюсната стабилност на Уолц бива заменена от еднополюсната хегемонистка стабилност на Гилпин.

Либералните теоретици на международните отношения обикновено анализират ситуацията, използвайки "идеалистични" термини и предпочитайки да говорят за "глобализация", вместо за монополярност. Неореалистите пък акцентират върху военно-политическата и стратегическа хегемония на САЩ и техните съюзници (младши партньори) от НАТО. Либералите описват същия процес като разпространяване на либералната демокрация, пазара, идеологията на индивидуализма и човешките права. Тоест, те предпочитат да разглеждат ситуацията като "безполюсна" (Ричард Хаас), подчертавайки, че Западът вече не е застрашен от симетрични и формални идеологически противници, затова смятат, че целият свят вече се е превърнал в "глобален Запад". Тази "безполюсност" обаче, само прикрива западната хегемония, която е толкова мащабна и всеобхватна, че нито една нейна алтернатива няма шансове да придобие пространствено въплъщение, достатъчно за да претендира за статут на нов "полюс".

На свой ред, неомарксисткият анализ, присъстващ например в теорията за "световната система" (или "света-система") на Иманюел Уолърстийн, описва същия този еднополюсен модел, използвайки терминологията на политическата икономия. Според него, Богатият Север (т.е. САЩ и държавите от Западна Европа, плюс Япония) концентрират на своя територия основните богатства, високите технологии и финансовите инструменти, извличайки печалба от икономическата активност на цялото човечество. Тоест, Богатият Север консумира това, което произвежда Бедният Юг. Това също е монополярност, но разглеждана като географска (пространствена) структура на съвременния финансов капитализъм.

Технологичната монополярност пък се базира на това, че Западът (контролиращ и управляващ процеса на иновациите и тяхното внедряване) си остава основния източник на високи технологии. Останалото човечество е принудено да се включи в този технологичен процес (разпространението на кюмпютърните технологии и мрежи, банковите карти, мобилните телефони, смартфоните и т.н.), в резултат от което зависимостта му от Запада още повече нараства.

Социална програма на монополярността е агресивният индивидуализъм. Този феномен най-ярко присъства в политиката на т.нар. „джендър мейнстрийминг” (интегриран подход за равно третиране на двата пола), където либералната битка срещу всички форми на колективна идентичност логически води до опционалното разбиране за "джендъра" (т.е. пола на човека) като предпоследна форма на колективна идентичност, която трябва да бъде ликвидирана в хода на прогресиращия либерализъм (последната такава форма е принадлежността към човешката общност, откъдето следва и либералният императив за "преодоляването на човека" и прехода към „постхуманизма” и „трансхуманизма”). Тоест, това е своеобразна "джендърна" монополярност, в чиито рамки принадлежността към "прогресивният лагер" се определя от степента на толерантност към сексуалните малцинства и законодателната легализация на еднополовите бракове, срещу което "по инерция" се съпротивляват консервативните (и, съответно, обявени за "изостанали") общества. Така, единствен полюс (център) на този модел са обществата с висока "джендърна толерантност" и съответното законодателство, докато всички останали автоматично се причисляват към "периферията".

Именно това е структурата на сегашния "еднополюсен момент", като тя има няколко основни измерения:

- геополитическо (военната доминация на САЩ и НАТО);

- идеологическо (нормативното разпространение/налагане на либерализма и либералната демокрация);

- икономическо (окончателната интернационализация на световната либерално-капиталистическа система, т.е. глобализацията);

- технологично (неизбежността на адаптирането на високите западни технологии);

- ценностно (джендърната политика).

Ако анализираме тази структура в нейната цялост, от една страна лесно можем да видим признаците за нейния край, но от друга е очевидно, че в много отношения тази система демонстрира доста активен прогрес като интензивно атакува "периферията" и продължава да брани доминацията си.

Геополитическата доминация и икономическото превъзходство на Запада обаче, стават все по-относителни в резултат от активния възход на държавите от Втория свят (като тези от БРИКС например). Освен това либерализмът все повече се отхвърля от традиционните общества. Така, в хода на "демократичните революции" в мюсюлманските държави (т.нар. "арабска пролет") на власт в тях все по-често се оказват откровено фундаменталистки и екстремистки сили. От друга страна, налице е сериозно технологично развитие и извън рамките на "глобалното ядро". Накрая, "джендърната политика" провокира нарастваща съпротива не само извън пределите на Европа, но и в самата нея. Всичко това са все признаци за наближаващия край.

В същото време обаче, САЩ все още са хипердържава. Либералната демокрация се приема от почти всички страни в света, където пазарната икономика и демократичните институции (парламент, избори и т.н.) не се поставят под съмнение. Либералният капитализъм се е наложил в глобален мащаб. Без западните технологии не изглежда възможно съществуването на нито едно съвременно общество. "Джендърните революции" се разпространяват все по-далеч от границите на Европа и САЩ. Именно затова и краят на еднополюсния модел съвсем не е толкова очевиден и изисква по-щателен анализ.

Субективността на края на "еднополюсния момент"

Това, което изглежда безусловно в анализа на състоянието на сегашната монополярност, е нейната субективна оценка. Тя е еднозначно песимистична. Дори ако все още продължава да преобладава тезата, че либералната демокрация е "по-малкото зло", днес - при липсата на формална опозиция - акцентът все повече се измества от думата "по-малкото" към  думата "зло". Еднополюсното статукво се признава от по-голямата част от човечеството, но това мнозинство е наясно, че ситуацията става все по-тревожна. Важното в случая е, че тази ситуация вече не поражда ентусиазъм, а - напротив - пробужда все повече страхове, опасения и неприятни изненади. Да, светът е такъв, какъвто е, но става все по-ясно, че това е някакъв сбъркан свят, стоящ на ръба на нещо страшно. Субективният фактор е от огромно (ако не и решаващо) значение за обществото и цивилизацията. Ако разглеждаме едно събитие като успех, то наистина ще бъде успех, ако пък го смятаме за провал, то става провал. А днес "еднополюсният момент" почти единодушно се определя като провал, като край или като предверие към катастрофа, макар че - ако се дистанцираме от субективната оценка - всичко в света е изградено така (или почти така), както са го планирали либералите и апологетите на глобалната победа на Запада. Тоест, тази победа е факт, но тя се оказва много по-различна от очакваната. И това е крайно интересен момент. Обективно, еднополюсният свят, като цяло, е стабилен и от формална гледна точка тази комплексно разбирана монополярност не е застрашена от нищо, но в същото време оценките за нея стават все по-мрачни, а тезата за "края на еднополюсния момент" се споделя дори от най-последователните и убедени апологети на монополярността (като споменатия по-горе Чарлз Краутхамър например). Дори Френсис Фукуяма очевидно е изпаднал в ужас от собствената си прогноза за "край на историята" и побърза да я преразгледа, осъзнавайки обратната страна на толкова подробно описаните от самия него явления и тенденции.

Според мен, става дума за следното. Анализаторите и експертите са притеснени не от състоянието на еднополюсния модел, което е достатъчно стабилно, а от очертаващите се хоризонти в случай, че сегашните тенденции се запазят. Тоест, ако не днешният, то утрешният ден ни дава основание да говорим за края на еднополюсния момент. Вчера глобалистите искаха днес (т.е. тогавашното им утре) да изглежда точно както в момента. Но когато това се случи, станахме свидетели на криза на футурологията, която вече не може да гледа на бъдещето със същия оптимизъм, както през предишния етап. Изглеждаше, че краят на двуполюсният свят и изчезването на Съветския съюз ще дадат отговор на всички въпроси. И ето че това се случи и отговорите на практически всички въпроси (в духа на либералната универсалистка догматика) действително бяха получени. В субективен план обаче, това породи само объркване и тревога, вместо очакваната радост и чувство на удовлетворение. Разтревожени и възмутени от днешното статукво са дори онези, които навремето най-много съдействаха за появата на "еднополюсния момент" - Бжежински, Кисинджър, Сорос и т.н. Техните прогнози за бъдещето стават все по-алармистки и катастрофални. Така, монополярността - в нейния широк смисъл - приключва не защото вече е изчерпала възможностите си, а защото разкри такъв слой от реалността, който субективно ужаси самите и създатели. При това субективността на подобна оценка не бива да ни смущава: тази реалност следва внимателно да бъде анализирана и да се опитаме да си изясним нейната структура.

Точката на бифуркация: мултиполярността

Въз основа на субективния (!) край на "еднополюсния момент" можем да дефинираме сегашното положение, в което се намира глобалната система, като точка на бифуркация. Оттук нататък или съществуващите тенденции ще продължат да се развиват в досегашното русло, т.е. еднополюсният момент ще продължи (или по-скоро ще продължи да "приключва"), реализирайки всички, съдържащи се в него възможности, или пък историята ще направи рязък завой и монополярността внезапно ще приключи, отстъпвайки мястото си на алтернативна - и вече не еднополюсна - система на устройство на света.

И двете възможности лесно могат да се прогнозират, ако внимателно анализираме същността на еднополюсния момент.

Какво означава изборът на алтернатива? Ако предположим, че монополярният период приключи, какво ще го замести? В сегашните условия това може да бъде само многополюсен модел. Той няма да е двуполюсен (както по времето на СССР), нито пък връщане към Ветстфалската система, в чиито рамки всички национални държави разполагат с реален суверенитет. Мултиполярността ще означава принципно нов тип райониране на планетата и фиксиране на силовите центрове. Новият момент в този модел е свързан с утвърждаването на цивилизационния плурализъм, напук на подразбиращата се универсалност, на която се основава еднополюсният модел. Тоест, става дума за замяната на универсума с плуриверсум (цитирайки Карл Шмит). Като тази трансформация засяга всичко: геополитиката, ценностите, икономиката, технологиите, идеологията, политиката, джендърните стратегии, социалността и т.н.

"Еднополюсният момент" се гради върху глобализацията на Запада. Западната цивилизация, в сегашния и вид, се признава за универсална и нормативна, а самият процес на глобализация е нагледно потвърждение за това: успешната колонизация и стабилната хегемония се използват като историческа обосновка на претенциите на Запада за универсалността на неговия исторически, културен, политически и икономически опит.

На свой ред, мултиполярната алтернатива - опираща се както на традиционализма (Рене Женон, "консервативната революция" или "евразийството"), така и на антропологията (Франц Боас или Клод Леви-Строс) и постмодернизма (Мишел Фуко или "неограмшизмът") - тотално ерозира тази процедура на "самосбъдващо се пророчество" на Запада, конституирайки самия Запад просто като е една от многото локалности на планетата. Следва нормативното утвърждаване на алтернативните локалности и правото им да бъдат различни. Своеобразен връх на този процес е утвърждаването на множество съвместно съществуващи цивилизации, които са напълно самостоятелни, но осъществяват помежду си активен диалог и формират своеобразен плуриверсум.

На практика, това намира израз в симетричните отрицания на цялата структура на "еднополюсния момент":

- вместо геополитическата доминация на САЩ и НАТО - наличието на няколко военни блока: северноамерикански и отделно от него (!) - европейски, а също руско-евразийски, китайски, индийски, латиноамерикански, ислямски, африкански и т.н.;

- вместо задължителния либерализъм и либерална демокрация - гарантиране на свобода на съществуване на всички идеологии, включително националната, монархическата, теократичната, социалистическата и, разбира се, либералната - но само като локални, а не универсални феномени;

- вместо хомогенния либерален капитализъм - организиране на автархични "големи пространства" (в духа на Фридрих Лист) с най-различни типове икономика: от феодална до социалистическа, ислямска, аграрна и т.н. (и тук либералният капитализъм присъства, но само като регионален феномен, а не като задължителна съдба на цялото човечество);

-  вместо технологичния прогрес - плурализъм на избора на цивилизационна ориентация, както в посока към развитието на технологиите и материализма, така и ориентирани повече към идеализма и съзерцанието;

- джендърната политика и социалният морал се градят въз основа на принципите на всяка конкретна цивилизация: от архаичните племена с техните джендърни практики до световните религии или светските общества, като във всеки случай съдържанието на джендъра се определа исторически, т.е. без налагането на някакъв задължителен за всички модел.

Лесно можем да си представим един свят, в който традицията се обединява с постмодернизма, радикално противопоставяйки се на западноевропейския и северноамерикански модерн с целия му набор от универсалистки догми и хегемонистични практики. Ерозирайки монопола на сегашния център/полюс на еднополюсния свят, човечеството ще си отвори пътя към наистина свободно развитие, опиращо се на позитивно осмисленото минало, идентичността и свободно избраната посока. В хода на тази фундаментална деколонизация и деуестърнизация, всяка цивилизация ще може да определи и "реставрира" собствените си структури - на времето, пространството, индивида, обществото, държавата, религията, философията, както и своите цели, норми и т.н. След което (и вследствие на което) ще се формира необходимото поле за плуриверсален диалог на различни нива - геополитическо, междуконфесионално, социално, икономическо, културно, технологично и т.н.

При подобно развитие контурната карта на бъдещето ще бъде максимално диференцирана. На нея ще присъстват няколко "големи пространства" (Grossraum на Карл Шмит) - Северна Америка, Южна Америка, Евразия, Европа, Голям Китай, Голяма Индия, Ислямският свят, Пан-Африка и т.н., като всяко ще представлява своеобразна "империя". Без да уточняваме конкретния политико-правен статут на тези качествено разнородни образувания, можем да ги наречем обобщено "политии". Отказът от универсализма дава възможност на тези политии, които геополитически съвпадат с "големите пространства", да организират и оформят своите властово-административни структури въз основа на историческата идентичност и свободния си избор. Едва след това политията придобива по-определен статут - на държава, империя, теокрация, република и т.н. При това, в носител на суверенитета (във всичките му смисли, включително суверенната система от ценности) се превръща именно цивилизацията, представена от конкретната полития. Плуриверсализмът, в качеството си на всеобщ принцип на постеднополюсния, многополюсен свят, гарантира плурализма и вътре в самите политии, доколкото всяка цивилизация се състои от множество различни автономни подсистеми.

Преходът от глобализма и сегашния универсализъм, характеризиращи еднополюсния момент, към тази многополюсна алтернатива съвпада с края на Запада дотолкова, доколкото последният е обвързал историческата си съдба с епохата на модерна. Тоест, подобен обрат би означавал "края на съвременния свят", т.е. края на модерна. Като локален феномен, Западът ще се съхрани, но ще бъде пренуден да промени своята идентичност, отказвайки се от универсалистките и колониално инклузивните си претенции и връщайки се към своите корени и специфика (което, между другото, би могло да го спаси като цивилизация и култура).

Но, за може краят на еднополюсния момент наистина да бъде такъв, т.е. многополюсен, е необходимо - ни повече, ни по-малко - тоталното премахване на сегашната стратегически доминация на САЩ в глобален мащаб, както и "разчленяването" на евроатлантическата общност на Северна Америка и континентална Европа, а също детронирането на либералния капитализъм и глобалната финансова олигархия, отказа от уестърнизираните елементи на незападните общества, отхвърлянето и деконструирането на научния мироглед, реабилитирането на религията и сакралността, разобличаването на либерализма като тоталитарна идеология и тоталното отхвърляне на джендърната политика, връщайки се към традиционните практики на семейството, т.е. необходимо е светът да навлезе в една съвършено нова "постзападна" епоха.

Съществуват ли реални предпоставки за това? Да. Близо ли сме до реализацията на този сценарий? Не, всъщност сме безкрайно далеч от него, защото мащабите на тази програма не се осъзнават напълно не само от обществата, но и от най-авангардните елити, при това дори в онези държави, където противопоставянето на "еднополюсния момент" и американската хегемония е най-силно. Реализацията на този проект изисква глобална революция и, съответно, наличието на своеобразен глобален революционен алианс, в качеството му на нейно интелектуално координационно ядро. Това е възможно и дори необходимо, но на практика не се очертава дори в най-отдалечена перспектива, даже под формата на проект или намерение. Многополюсната алтернатива е кохерентна и логична. Само че засега тя съществува само на теория - в рамките на теорията на многополюсния свят. Това не е малко, но очевидно е недостатъчно за да се изяви като действен фактор за скорошния и дефинитивен край на "еднополюсния момент".

Следователно, ако еднополюсният момент приключи преди предпоставките на плуриверсалния модел напълно да са съзрели, а междувременно подготвителните структури на глобалната многополюсна революция вече са се формирали, неговият край може да се окаже доста по-различен. Какъв по-точно?

Геополитиката на мрака: новите създания и легендата за антихриста

От какво се опасяват либералните анализатори и футуролози, оценявайки еднополюсното статукво? Дали изпитват страх от възможния многополюсен свят? Формално да, затова се стремят активно да противодействат на появата му, потискайки в зародиш и най-малките тенденции в тази посока. Според геополитическата логика, като най-вероятна платформа на тази мултиполярност се очертава континентална Русия - Евразия, която в различни етапи от историята си традиционно играе ролята на основен опонент на Запада. Философията на руските евразийци през 20-те и 30-те години на ХХ век и възраждането на това течение с появата на неоевразийството през 90-те подготвиха идейната почва и очертаха основните тенденции на глобалната антизападна стратегия. Но, и субективно, и обективно съвременна Русия все още е твърде далеч от това да действа пълноценно в посоченото направление, да превърне плуриверсума в свой основен лозунг и да привлече към глобалната антизападна революция и другите общества. Това по принцип е възможно, но е малко вероятно да се случи в близко бъдеще. Тоест, едва ли тъкмо то хвърля в ужас теоретиците на успешно наложения "нов световен ред", карайки ги да говорят за "края на еднополюсния свят", т.е. и за края на същия този "ред". Очевидно те се опасяват от нещо друго.

Независимо че е реалистичен, проектът за плуриверсума, който в общи линии вече е намерил теоретичното си оформление в теорията за многополюсния свят, представлява само рационалната версия на един много по-дълбок и екзистенциален импулс.

Това второ предизвикателство в бифуркационната точка на настоящия момент произтича не от мултиполярността и плуриверсума, а от логическия завършек на онези тенденции, които определят същността на сегашния исторически момент. С други думи, това е иманентния риск от успеха (а не от провала) на глобализацията. Той не произтича от опасението, че еднополюсната глобализация може да бъде прекратена или изместена от някаква алтернатива (т.е. от мултиполярността), а от това, че тя може да достигне до своя логически предел, т.е. да постигне целта си.

Фукуяма например, преразглежда тезата си за "края на историята" не защото смята, че тя е преждевременна или непостижима, а защото осъзнава заложената в нея огромна опасност. За да разберем, какво всъщност би трябвало да ни плаши при успеха (а не провала) на глобализацията, ще постъпим по точно противоположния на горния начин (когато, изграждайки структурата на мултиполярния модел, последователно опровергахме всички основни тези на "еднополюсния модел", очертавайки контурната карта на плуриверсалната алтернатива). Вместо това, нека допуснем, че точката на бифуркация вече е премината в посока към запазването на еднополюсния момент, т.е. че той е съумял да избегне заплахата от глобална многополюсна революция, успял е да укроти Русия, да изиграе Китай, да скара и ерозира БРИКС, т.е. брутално да унищожи в зародиш очертаващия се глобален революционен алианс. При подобно развитие, всички очертани по-горе тенденции, характеризиращи еднополюсния момент, ще достигнат своята кулминация. Какво ще означава това?

Геополитическата доминация на САЩ ще се трансформира в глобална диктатура. Вашингтон ще се превърне в световна метрополия, еднолично управляваща всички процеси на планетата, опирайки се на своите безволеви и зависими васали (проектът за "Лигата на демокрациите" на Джон Маккейн и стратегията на "цветните революции" са ярки примери за какво точно става дума). Върху тази основа, открито ще бъде наложена властта на едно глобално правителство. Либерализмът окончателно ще се утвърди под формата на откровено тоталитарна идеология (третият тоталитаризъм, след комунистическия и фашисткия), която не допуска дори възможността да не бъдеш либерал (т.е. можеш да бъдеш десен, ляв, крайно ляв или крайно десен, но задължително либерал), а онези, които не се съобразяват с това, са застрашени от репресии (вариращи от социален остракизъм до наказателно преследване).

Цялата икономическа власт ще се концентирира в ръцете на глобалната финансова олигархия, която тотално ще "нулира" значението на труда и реалния сектор за сметка на виртуалните финансови манипулации.

Зависимостта на обществото и индивида от технологиите ще достигне такова равнище, че ще възникне истинска симбиоза между човека и машината (т.нар. трансхуманизъм).

Финализирането на джендърната политика с триумфа на субективния избор на пола, който вече ще може лесно и многократно да се променя според собствените предпочитания, ще ерозира тотално ейдетическата (образната) концепция за човека в полза на "чистия индивид", способен да приема най-различни форми (включително машинни, виртуални и т.н.). Всички социални връзки окончателно ще бъдат прекъснати. Нормативността на индивида постепенно ще "еволюира" в нормативност на дивидуума, произволно формираща се от фрагментите на "отворената същност" (ще се върви от "отворено общество" към "отворен индивид", т.е. дивидуум).

Всички граници, предполагащи наличието, в една или друга степен, на някаква плуриверсалност, ще бъдат ликвидирани, а всички различия - премахнати. В рамките на тоталната прозрачност ще изчезнат градациите на светлината и тъмнината, предмета и сенките. Денят на глобалният свят ще стане неотделим от неговата нощ. Центърът ще погълне периферията и ще престане да бъде център, сам по себе си. Еднополярността ще се превърне в безполярност, в която вездесъщата диктатура на тоталитарно-либералното световно правителство ще бъде в състояние да достигне и накаже всеки, който не спазва правилата му, във всяка точка на пространството, включително във виртуалното пространство. При това премахването на границите ще преконфигурира не само сферата на международната политика, но и различията между живота и смъртта, измислицата и действителността, виртуалността и реалността, миналото и бъдещето. Така, абсолютният ред ще се припокрива с абсолютния хаос.

Елементите на този утрешен ден вече са налице и онези, които активно способстваха за това днешният ни ден да е именно такъв, какъвто е, няма как да не се досещат, какво ще се случи утре, ако всичко продължи да "върви по план". Истината е, че анализаторите се опасяват от това бъдеще дори повече, отколкото от възможността либералният проект да бъде провален от революционно настроените привърженици на плуриверсума. Разбира сс, този страх не е достатъчен да накара и най-радикалните либерали да прегърнат идеята на мултиполярността, но е напълно достатъчен да ги кара да гледат с песимизъм на "еднополюсния момент", съзнавайки, че в съвсем обозримо бъдеще той ще донесе на света не "нов световен ред", а световен хаос и "геополитика на мрака".

За да преминем от сегашното състояние на "еднополюсен момент" към утрешното (на безполюсност, а не на мултиполярност), очевидно са необходими нови анализатори, "нови хора", способни да служат безпрекословно и убедено на "геополитиката на мрака", без да се колебаят и изпадат в песимизъм. Възможно е, това да се окаже непосилно за нормалния човек и страхът му да се окаже спирачка пред движението на света към хаоса. Затова ще са необходими нови "постчовешки" същества, пионери на глобалисткото бъдеще, притежаващи съвършено нов набор от качества и компетенции, възпитани във виртуална среда (за предпочитане в рамките на еднополови семейства), усъвършенствани с помощта на свръхмодерните технологии, позволяващи им да виждат по-далеч, да чуват по-добре, да бягат по-бързо и да удрят по-силно.... Тоест, на глобалисткото бъдеще са необходими "позитивни мутанти", способни да излязат извън естествените рамки на развитие на човечеството и да тръгнат по мрачния път на либерализма. Близостта на появата им вече се усеща, във въздуха виси тревожното предчувствие за възникването на "нови същества". Приказката на глобализацията и модернизацията вече почти се е превърнала в легенда, но се оказва, че това е една много страшна легенда - легендата за антихриста.

Когато всичко бъде загубено

И така, намираме се в точката на бифуркация. Говорим за възможна алтернатива и за плуриверсум. При цялата си реалистичност обаче, проектът за плуриверсума, който в общи линии вече е оформен в рамките на теорията на многополюсния свят, представлява само рационализацията на един много по-дълбок и екзистенциален импулс. Макар и да е възможен, многополюсният свят се оказва "прекалено добър" за съвременното човечество, което, както изглежда, просто не го заслужава. И тъкмо поради това, то протака и не бърза да се устреми в спасителната за него посока, докато все още има време и сили да го направи. Плуриверсумът очертава само хоризонта на човешката свобода, но едва ли ще може да се превърне в пътеводна звезда. Човечеството прекалено дълбоко е затънало в съвременността, в Запада, в модерна, за да направи толкова рязък завой и да се върне към сакралните си основи, т.е. към традицията, или пък да подкрепи авангардната (макар и често амбивалентна) критика на онези, които призовават за деконструкцията на съвременното либерално западно общество. Както изглежда, човешкия род е склонен да премине през самия център на мрака в усилията си да стигне дотам, където той свършва.

Така мултиполярността и плуриверсумът, както и глобалният революционен алианс, се превръщат не в инженерен проект за това, как човечеството би могло да се организира за преодоляване на дълбоката криза на еднополюсния свят, а по-скоро в етичен дълг, в есхатологично учение и своеобразен религиозен порив. Трудно може да се каже, как най-ефективно могат да бъдат събудени спящите: дали описвайки им цялата прелест на пробуждането, или предсказвайки ужаса на очакващия ги кошмар. Полумитичният персийски религиозен реформатор Заратустра (VІІ-VІ в.пр.н.е.) се опитва да реши този проблем в началото на прословутата си проповед. В нея той разказва на хората за свръхчовека, опитвайки се да ги впечатли, но се оказва, че никой не го слуша. Тогава, решава да ги уплаши, разказвайки им за "последните хора". Ефектът от това обаче е неочакван - историята толкова се харесва на слушателите му, че те поискали от него: "дай ни тези последни хора". В крайна сметка, това обезкуражило пророка и той се оттеглил в планините.

Както изглежда, във всичко трябва да се стигне до края. И ако в своето отношение към историята хората искат да стигнат до империята на антихриста, няма как да им се попречи. Струва си обаче, дори е задължително, да се опитаме да го направим. Затова следва да работим за утвърждаването на многополюсен световен ред и плуриверсум дори, ако това въобще не е възможно. Още повече пък, когато то все още е възможно.

Както казва италианският писател Курцио Малапарте: "нищо не е загубено, докато всичко не бъде загубено". Със сигурност, все още не всичко е загубено, затова бъдещето оставо отворено и може да се окаже различно от "края на историята" в нейната либерална, еднополюсна интерпретация. Но, ако не се борим с всички сили, след известно време вече наистина ще бъде изгубено всичко. И вместо фините и дълбоко човешки хоризонти на многополюсния свят ще ни остане само безалтернативната "геополитика на мрака" и политологията на империята на антихриста.

 

* Авторът е един от водещите представители на неоевразийското течение в съвременната руска геополитика

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.5/2019