Raimbaud Michel. Tempête sur le Grand Moyen-Orient. 576 p. Paris: Ellipses Edition Marketing S.A., 2015.
Появилият се през миналата година обемист труд на известният френски дипломат и политолог Мишел Рембо (повече за него, виж сп. "Геополитика", бр.5/2015 - б.р.) е опит за анализ на събитията, свързани с т.нар. "арабска пролет" (2011-2015) и последиците от нея през призмата на най-важните аспекти на съвременната близкоизточна и глобална политика. Сред тях, в частност, са палестинско-израелският проблем и интересите на Израел; различните елементи на шиитско-сунитското противопоставяне между Иран и монархиите от Персийския залив, начело със Саудитска Арабия; неоосманистката политика на сегашното турско ръководство, начело с Реджеп Ердоган; съвременната френска близкоизточна политика; залезът на епохата на еднополюсния свят, доминиран от САЩ, и появата на нов глобален играч в лицето на блоковете БРИКС и ШОС и, накрая, елементите на новата студена война, възникнали във връзка с украинската криза.
Авторът е професионален дипломат представлявал интересите на Франция в редица арабски и африкански държави. Приключва кариваерата си в тази сфера като посланик в Зимбабве (2004-2006). Тя му дава възможност да установи тесни контакти с редица държавни и обществено-политически структури в арабския свят. Отличен познавач на спецификата на източната политика, в книгата си той детайлно и дълбоко анализира събитията, случващи се в Близкия Изток, и представя обективна картина на променящият се глобален силов баланс. Както посочва в предисловието към нея известният френски арабист Ришар Лабевиер, тя е сред най-значимите трудове, посветени на региона, появили се през последните години.
В книгата хронологично много ясно са обозначени ключовите събития на локално, регионално и международно равнище. Обект на анализ е и ситуацията в държави като Бахрейн, Йемен, Судан и Мавритания, които не попадат често във фокуса на вниманието на политолозите-арабисти. Като централна ос на развитие на близкоизточните кризи се разглежда палестинско-израелският конфликт – подход, който обикновено се игнорира от представителите на неоконсервативните френска и американска школи в изтокознанието.
Сред вътрешните и външни фактори за „арабската пролет”, донесла „бурята” в Големия Близък Изток, авторът изтъква социалните протестни движения от първата вълна в Тунис и Египет. Тяхна мишена са управляващите режими, зад чиято прозападно-либерална фасада (доколкото те лоялно изпълняват инструкциите на международните финансови институции), процъфтяват корупцията и клиентелизма. След краха на тези режими и продължилият само няколко седмици „триумф на демокрацията”, революционното пространство започва бързо да се ислямизира от движенията на „Мюсюлманските братя” и другите салафитски групировки. Въпреки това, обществено-политическите сили в Тунис и Египет, противопоставящи се на мракобесието и свличането на страните си към икономическия колапс, съумяват да отстранят ислямистите от политическата сцена. Терористичните действия на радикалните ислямисти обаче продължават и днес. Мишел Рембо оценява позитивно избирането за президент на Египет (през май 2014) на маршал Абдел Фатах ас-Сиси, подкрепен от 96,9% от избирателите, но в същото време квалифицира като „фараонски” инициирания от него грандиозен проект за изграждането на „втори Суецки канал”.
Втората вълна на «арабската пролет»
Рембо констатира, че втората вълна на «арабската пролет» променя първоначалния и сценарий. В либийския град Бенгази, както и в сирийските градове Дараа и Хомс, демонстрациите на борците "за демокрация и против тиранията" бързо отстъпват мястото си на въоръжената ислямистка опозиция, а нашествието на джихадистите и наемниците превръща гражданската война в Сирия в кошмар от филм на ужасите. Външните сили, които се намесват активно във втората вълна на "арабската пролет" и особено в сирийския конфликт, съчетават - по определението на автора - "ислямисткия фанатизъм, неизтощимите уахабитски финансови ресурси, неоосманистките амбиции и, не на последно място, постколониалната носталгия на Атлантическата империя".
Интересен е съдържащият се в книгата историко-политически анализ на политиката и амбициозните цели на турското ръководство начело с Ердоган - водачът на управляващата в страната умерено-ислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Както е известно, ПСР е наследник на ислямистката партия "Рефах" (Партия на благоденствието), подложена на преследвания при управлението на турските военни - привърженици на светската доктрина на основателя на съвременната Турска република Ататюрк. Според Мишел Рембо, стратегическата цел на неоосманистката доктрина на Ердоган и най-близките му съратници Гюл и Давутоглу е възраждането на "славата и мощта" на Османската империя чрез формирането в региона на васални държави създадени (в резултат от "арабската пролет) от подкрепяните от Турция сунитски движения, включително радикалните. За целта Ердоган формира стратегически алианс със Саудитска Арабия и Катар, които също подкрепят сунитските сили в региона и най-вече въоръжените групировки, сражаващи се в Сирия против режима на Башар Асад. Наред с това, Турция, която според автора на книгата "си остава верен войник на НАТО", е принудена да следва руслото на политиката на САЩ и, съответно, на техния стратегически съюзник Израел. Мишел Рембо остава открит въпроса, дали турското ръководство е в състояние да реализира стратегическият си замисъл, тъй като за целта ще трябва да се справи с шиитския блок Иран-Хизбула-Сирия и, паралелно с това, да потисне опасенията на арабските държави, които имат твърде нееднозначни исторически спомени за четиривековното си пребиваване в състава на Османската имерия. В същото време, както посочва Рембо, постоянната подкрепа за доста непредсказуемите радикални сунитски групировки, воюващи в Сирия, във все по-голяма степен води до вътрешната дестабилизация на самата Турция.
Авторът отделя значително внимание на държавите от Арабския полуостров и най-вече на Саудитското кралство и специфичната му роля в развитието на "арабската пролет" и регионалните конфликти. Подкрепяйки сунитските движения в рамките на "арабската пролет", Рияд се опитва, от една страна, да защити както себе си, така и държавите от доминирания от Саудитите Съвет за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) от евентуални нови "революции", които могат да бъдат провокирани от местните шиитски малцинства, потиснати от управляващите сунитски династии. Това се отнася на първо място за Саудитска Арабия и Бахрейн (при това шиитската общност в Кралството е концентрирана предимно в източната част на страната, където се намират и основните петролни находища). От друга страна, подкрепяйки сунитската въоръжена опозиция в Сирия, стремяща се да свали режима на Башар Асад, който е съюзник на шиитски Иран, Саудитска Арабия решава собствените си стратегически задачи. Сред тях, на първо място, е отслабването на Иран, когото Рияд обвинява, че осъществява шиитска експанзия в региона. На второ място е формирането, в съюз с Турция, на "сунитска дъга" от държавни образувания, където да доминират победилите в хода на "арабската пролет" сунитски сили. При това Рияд и Анкара, които си съперничат за лидерството в сунитския свят, не изпитват особено доверие един към друг. За Саудитска Арабия, враг номер едно са Ислямска държава (ИД) и Ал Кайда, макар че - както посочва авторът - Рияд пряко или косвено участва в създаването им. Наред с това, сериозни предизвикателства за Саудитите представляват конфликтът в Йемен и местното движение на „хусите”, подкрепяно от Иран, както и продължаващите протести на шиитската общност в Бахрейн, които бяха потушени, отчасти с помощта на саудитската армия. В същото време Рияд се ползва с постоянната военно-политическа подкрепа на САЩ, които смятат саудитската династия за свой стратегически съюзник. Това за пореден път беше потвърдено от високопоставени американски представители по време на посещението им в региона през лятото на 2015, непосредствено след подписването на споразумението с Иран за отмяна на наложените му санкции срещу прекратяването на неговата ядрена програма (което доста разтревожи арабските монархии).
Залезът на Америка
В книгата се отделя значително място на социално-икономическата ситуация в западните държави и особено в САЩ, както и на тяхната външна политика, особено по отношение на „арабската пролет”. В главата „Залезът на Америка”, авторът посочва, че икономическите предимства се оказват най-големия коз за победата на САЩ в студената война със Съветския съюз. Използвайки тази победа, Съединените щати опитват да се превърнат в единствената свръхдържава, реализирайки на практика – по израза на Рембо – лозунга „което е добро за Америка е добро и за останалия свят”. Така Вашингтон започва да налага на останалите собствения си начин на живот и своята субкултура, издигайки лозунги за демокрация и човешки права, но използвайки „хуманитарните военни интервенции” в политическата си практика и прикривайки своите тоталитарни амбиции и великодържавния си егоизъм зад фасадата на алтруизма и великодушието. Според Рембо обаче, САЩ така и не са съумели да утвърдят статута си на единствената глобална сила на планетата и от началото на второто десетилетие на ХХI век насам започва „залезът на Америка”. Авторът го свързва най-вече с финансово-икономическия фактор. Той посочва, че в резултат от прехвърлянето на редица индустриални производства от територията на САЩ към държави с по-евтина работна ръка и неудържимия растеж в сектора на финансовите услуги, борсовите и банковите операции, се осъществява "деиндустриализацията" на Америка (както посочва Рембо, американските стратези разчитат, че икономиката може да продължи да се развива и "без наличието на фабрики и работници"). Ярка илюстрация за резултатите от тази политикя е фалитът на столицата на американската автомобилна промишленост Детройт, който дълги години е сред символите на индустриалната мощ на САЩ. Драстично намалява американският износ на готова продукция, докато вносът и нараства, като в момента той двукратно надвишава износа. На второ място, съмнителните борсови и банкови операции, свързани със спекулативното увеличаване на стойността чрез пускането на пазара на необезпечени ценни книжа (деривати), наред с колапса на реално нефинансираната ипотечна система, са в основата на финансово-икономическата криза, засегнала най-вече САЩ и ЕС. Започналата през 2008 криза на практика се превръща в перманентна, като рецидивите и следват един след друг. Паралелно с това катастрофално нараства държавният дълг на САЩ, като президентът Обама предложи на Конгреса таванът му да бъде вдигнат до гигантската цифра 17 трлн. долара. Само за една година (2010-2011) бюджетният дефицит на страната нараства от 1294 на 1480 млрд. долара. Това означава, че САЩ всеки ден заемат от останалия свят около 4 млрд. долара. В същото време, както посочва Рембо, работещите на пълни обороти американски печатници бълват огромни количества необезпечени реално долари, което може да доведе до пълния крах на САЩ и на долара като световна резервна валута. Тоест, според автора, епохата на доларовия монопол върви към края си.
Сходни проблеми, свързани с финансово-икономическата криза, деиндустриализацията и, като следствие, с ръста на безработицата и социалното напрежение, изпитва и ЕС. Според автора, докато лидерите на Съюза и високопоставените чиновници от неговите политико-икономически структури, които организират безброй срещи и форуми, се оказват неспособни да решат тези проблеми, икономиката на ЕС продължава да е в плен на рецесията. Такива членове на Съюза като Гърция, а след нея Португалия, Испания, Италия и дори Франция, една след друга се свличат в бездната на социално-икономическата криза.
Новите структури
Отделна глава в книгата е посветена на възникването и активността на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка). Според Мишел Рембо, формирането на ШОС, от една страна, представлява реакция на хегемонистичната политика на САЩ, а от друга - отговор на регионалните предизвикателства, свързани с усилващата се опасност от радикалния ислямизъм. В основата на организацията ШОС е сътрудничеството между Русия и Китай. Както посочва авторът, сближаването им се е активизирало в резултат от възраждането на Русия през второто десетилетие на ХХІ век, сред чиито ярки прояви е и нейното завръщане в Близкия Изток, както и твърдата и позиция по отношение на сирийската криза. Рембо акцентира върху факта, че в хода на сирийската криза президентът на Русия - съвсем в духа на руските царе - поема функциите на защитник на християните в Близкия Изток. В същото време, Рембо критикува бившия френски държавен глава Никола Саркози, който, за разлика от Путин, си е "измил ръцете" и е обявил, че "за християните няма място в региона", макар че в исторически план Франция винаги е била защитник на християните и особено на католиците в него.
Мишел Рембо отбелязва също, че ШОС се превръща в значим икономически и военнополитически играч както в региона, така и в света. Наред с Русия и Китай, в организацията влизат Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и присъединилият се по-късно Узбекистан. Със статут на наблюдатели в ШОС са Монголия, Иран, Индия, Пакистан, Афганистан и Беларус, а на партньори в диалога - Турция, Армения, Азербайджан, Шри Ланка, Камбоджа и Непал. Членовете на ШОС притежават 20% от глобалните петролни запаси, 40% от тези на природен газ и 50% - на уран. Освен това ШОС разполага със сериозен военен потенциал, включващ 10 хиляди ядрени бойни глави и 70 ядрени подводници на Русия и над 400 ядрени бойни глави и 90 атомни подводници на Китай, без да броим другите видове въоръжение.
Що се отнася да държавите от БРИКС, които започват да създават собствени финансово-икономически институции и се превръщат в значима глобална сила, в основата на тяхното обединение също е стремежът да се противопоставят на политико-икономическия натиск на САЩ. И тук, както и в ШОС се проявява намерението на Русия и Китай да развиват стратегическото и военното си сътрудничество. Тази тенденция започва сериозно да тревожи водещата "тройка" в НАТО (САШ, Великобритания, Франция), още повече, че Русия и Китай са най-големите държави в света - едната по територия, а другата - по население. Наистина, както напомня авторът, военните бюджети на Русия (125 млрд. долара през 2011) и Китай (180 млрд. долара през 2012), взети заедно, значително отстъпват на военните разходи на САЩ (700 млрд. долара през 2010-2011). В същото време Рембо посочва, че въпреки очертаващия се алианс, между Москва и Пекин съществува и редица противоречия - така Китай не желае прекаленото усилване на руската роля в БРИКС, а руснаците не са склонни изцяло да преориентират интересите си от Запада към Изтока, т.е. към съюз с Китай. Както е известно, Русия се отказа от комунизма и се ориентира към "пазарна демокрация", докато Китай официално си остава комунистическа държава, макар че в икономиката му доминира държавния капитализъм. Според Рембо обаче, идеологическия комунизъм в тази страна отдавна е мъртъв. Въпреки това, в света, и в частност, в Русия съществува известна носталгия по комунистическата идея, отразяваща стремежа към социална справедливост и свързана с периода на национално-държавното величие на Русия - СССР.
Украинската криза и сблъсъкът между Запада и Русия
Авторът посвещава отделна глава в книгата си на детайлния и силно критичен по отношение на Запада анализ на кризата в Украйна. Според него, протестните демонстрации в страната под лозунгите за осъществяване на "европейската мечта", подкрепени от Запада в духа на най-добрите традиции на "цветните революции" и "арабската пролет", са довели до споразумение между протестиращите и "проруското" правителство на Янукович. Само няколко часа след постигането му обаче, е бил извършен държавен преврат, осъществен от сили, изповядващи неонацистки идеи, но действащи под традиционните лозунги за "свобода, демокрация и присъединяване към Европа". Рембо подчертава, че Западът е подкрепил преврата, поставяйки си за цел откъсването на Украйна (която авторът нарича "руската историческа люлка") от сферата на влияние на Москва, постигайки своеобразен реванш за провала на политиката си в Близкия Изток и отслабвайки позициите на Путин. Последвалото по-късно присъединяване на Крим към Русия и нежеланието на югоизточните украински региони Донецк и Луганск, покрепяни от Кремъл, да се подчинят на новата откровено русофобска власт в Киев, поражда нова ескалация на антируските действия на Запада с цел "изолацията" и "наказването" на Русия. Наложени са икономически санкции, които, по замисъла на Запада и най-вече на САЩ, трябва да отслабят руската икономика. Русия е изключена от Г-8, което също цели ерозирането на икономическите връзки между нея и Европа и изолирането на Москва. На практика обаче, както посочва Рембо, тази политика на Запада само е стимулирала икономическото и военно-политическото сближаване между Русия и Китай, а руските контрасанкции са довели до значителни финансови загуби на европейските компании, работещи на руския пазар. В резултат, по думите на автора, европейците са се оказали в ролята на "глупави мюрета в мошеническата атлантическа игра".
Анализирайки стартиралата в резултат от последните кризи "вяло развиваща се студена война", авторът смята, че тя радикално се различава от предишната студена война между Запада и съветския блок. Според него, характерен за онзи период е бил военно-политическият силов баланс на двата противопоставящи се "лагера", основаващ се на взаимното разбиране за недопустимостта на глобален военен конфликт. В момента светът вече не се съобразява със следвоенните правила, формулирани от ялтенските споразумения от 1945. Сегашното противопоставяне между Русия и нейните съюзници, от една страна, и САЩ и водещите западни държави - от друга, се развива в новите, променящи се условия, които "Атлантическата империя" (Рембо я квалифицира като "болна") би искала да увековечи като "американския момент". Както посочва авторът, в резултат от тези действия се формира нестабилна и опасна международна ситуация, в която "вече не действат никакви правила и закони".
Заключение
В заключение, следва да отбележим извършения от автора на книгата дълбок анализ на процесите, осъществяващи се в Големия Близък Изток и света, като цяло, който се основава на отличното му познаване на конкретния фактически материал, както и на неговия независим подход към оценката на целите на Запада по отношение на арабско-мюсюлманския свят и Русия. Бихме могли да приемем по-голямата част от изводите, които прави Рембо, може би с изключение на прекалено идеализираното му възприемане на вътрешнополитическата ситуация и международното положение на Русия. Така, в книгата му не се разглеждат проблемите, свързани с еднастранчивата експортно-суровинна ориентацията на руската икиномика, прекалено големият разрив в доходите между свръхбогатото абсолютно малцинство и останалата част от руското общество, нарастването на негативното влияние на ислямския фактор, зависимостта на външната политика от интересите на едрия експортно-суровинен бизнес и, като резултат от това, липсата на ясно формулирана насоченост на тази политика, което се отразява негативно и върху формирането на блока на съюзниците на Москва. Впрочем, авторът вероятно въобще не си е поставял за задача да анализира всички тези въпроси. Независимо от това, книгата на Мишел Рембо несъмнено ще бъде изключително полезна и интересна както за специалистите по Изтока, политолозите, дипломатите и специализираните журналисти, така и на всички, които искат да разберат какво всъщност се случва в Големия Близък Изток и да стигнат до фундаменталните причини и механизми на съвременната глобална политика.
* Старши научен сътрудник в Института по изтокознание на Руската академия на науките
{backbutton}
Разпадащият се Близък Изток и европейската криза
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode