Украинската криза и дестабилизацията на ситуацията по западните граници на Русия обяснимо засенчва очертаващата се от юг стратегическа заплаха. Планираното изтегляне на силите на НАТО и армията на САЩ от Афганистан до края на 2014 окончателно ще премахне американския натиск върху местните екстремисти, които ще се окажат с развързани ръце. Сред възможните последици от това е дестабилизацията на постсъветския Юг и провокирането на вривоопасен ръст на потока от имигранти към Русия, каквито де факто са пристигащите и днес в тази страната гастарбайтери от Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан.
В това отношение много неща ще зависят от Пакистан, който представлява ключова държава от азиатското крайбрежие на Индийския океан. САЩ очевидно се стремят към "управляваната хаотизация" на този нов съюзник на Пекин, тъй като това може да отслаби стратегическите позиции на Китай и, косвено, на Русия. Целта е да бъде установен контрол върху територията на т.нар. "наркоталибани", където се произвежда около половината от всички "тежки наркотици" в света, както и да бъде неутрализирана пакистанската ядрена програма, реализираща се с подкрепата на китайски специалисти (или пък, ако последното не бъде постигнато, да бъде премахната психологическата бариера пред използването на ядреното оръжие). Както е известно, след септември 2001, Исламабад започна да губи статута си на привилегирован съюзник на Вашингтон в региона и отношенията между двете страни тръгнаха надолу.
От една страна, за това говорят: затварянето от пакистанска страна на "военния коридор" за окупационните сили на САЩ в Афганистан, отказът на нееднократните предложения американски специални части да навлязат в т.нар. "племенна зона", полученото от пакистанската армия официално разрешение при нужда да открива огън по частите на НАТО, обстрелът на американски хеликоптери от пакистанската противовъздушна отбрана, участието на Граничния корпус на Пакистан, съвместно с талибаните, в атаки против афганистанската армия и западната коалиция и предоставянето, от пакистанските специални служби, на разузнавателни данни за антитерористичните планове на НАТО и афганистанската армия на талибаните.
От друга страна, следва да напомним за американските въздушни удари по пакистански гранични постове, довели до десетки убити войници и офицери; публикуваните още през 2006 карти на разчленения Пакистан, според които в тази най-голяма ислямска държава ще останат само провинциите Пенджаб и Синд, а останалите територии или ще станат независими (Белуджистан), или ще бъдат присъединени към Афганистан; подробният план за проникване на американски специални части в Пакистан и овладяване на ядрения му арсенал, под предлог, че властта в страната може да попадне в ръцете на талибаните и Ал Кайда (разработен от началник щаба за специални операции на армията на САЩ генерал Стенли Маккристъл и станал известен още през 2009); сътрудничеството в ядрената сфера между САЩ и основния пакистански противник Индия.
Бъдещето разчленяване на Пакистан според Ралф Питърс (2006)
Иранското направление
САЩ са заинтересовани от раздробяването на Пакистан, като потенциален "енергиен коридор" между Иран и Китай и от използването на местните екстремисти срещу иранците с цел налагането на "управляван хаос" в региона. Вашингтон се отнася крайно негативно към инициараното от Пакистан споразумение с Иран за изграждането на газопровода "Южен Парс - Мултан". Проектът, на стойност 7,5 млрд. долара, не е само инфраструктурен, но и геополитически, като за сериозността му свидетелства например готовността на Индия да се включи в него, за което официално обяви секретарят на Министерството на петрола в Делхи. Интересът на Пекин, на когото Исламабад официално предложи да участва в проекта, ако Делхи в крайна сметка се откаже от него, накара САЩ да ускорят реализацията на тръбопровода Туркменистан - Афганистан - Пакистан - Индия, в противовес на проекта Иран - Пакистан - Индия, интерес към който проявява и Русия.
И двата тръбопровода трябва да минат през пакистанското пристанище Гуадар, разположено в провинция Белуджистан. САЩ с всички сили се опитват да откъснат и поставят под свъй контрол този стратегически регион. Както е известно, той заема около 40% от територията на Пакистан и контролира морските и сухопътни маршрути от Персийския залив и Иран към Индия, а неговото "проирански настроено" население се конфронтира с Исламабад и поддържа контакти с кюрдите в Ирак, Сирия, Ливан и Турция. Освен Гуадар и споменатите тръбопроводи, там е разположен и ядреният полигон в Чагай, както и редица находища на злато и природен газ. Появата в района на марионетна и подчинена на САЩ квазидържава би създала проблеми на Иран, още повече, че към нея може да бъде присъединена и собствената му провинция Белуджистан.
Северното направление
Възможното връщане на талибаните на власт в Афганистан след изтеглянето на американците и поглъщането от тях на "отрязаните" от Пакистан пущунски територии може още през 2014 да се превърне в заплаха за Централна Азия и интересите на Русия и Китай. Укрепвайки позициите си в региона, ислямистите могат да се заемат не само с раздробяването на Пакистан и с експанзията си в китайски Синцзян, но и да тръгнат на север. Първоначално - в поразените от корупция и бедност и страдащи от недостиг на питейна вода и плодородни земи Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан и Киргизстан, а след това - към водните и земеделски ресурси на Казахстан и Южен Сибир и петролно-газовите находища в Поволжието и Северен Кавказ. При това с външната подкрепа на Исламабад, заинтересован да поощрява претенциите на талибаните за да предотврати раздробяването на собствените си територии. А също с вътрешната подкрепа на афганистанско-пакистанската наркомафия и структурите на "Ислямското движение на Туркестан".
През май 2014 ръководителят на руската Федерална служба за контрол на наркотрафика Виктор Иванов заяви, че западното военно присъствие в Афганистан е довело до катастрофално нарастване на производството на хероин в тази страна: "При управлението на талибаните посевите с опиумен мак намаляха 8 пъти, докато по време на реализацията на операция "Несъкрушима свобода" те нараснаха 30 пъти, достигайки историческия максимум от 250 хиляди хектара". Съществен момент тук е, че практически всички, вече унищожени от правоохранителните органи лаборатории захранваха с наркотици трафикантите, действащи предимно по т.нар. "Северен маршрут", т.е. към Централна Азия и Русия. Паралелно тече процес на бърза милитаризация на концентрираните в този регион международни наркогрупировки. Според Иванов: "Виждаме, че днес въоръжените групировки представляват сегмент от наркокартелите в Северен Афганистан. Последните разполагат със собствени въоръжени отряди. В Афганистан се осъществява стремителна милитаризация на наркогрупировките, които вече са отлично въоръжени, разполагайки със стрелково оръжие, гранатомети и дори ракети. Бюджетът на въпросните наркогрупировки е около 18 млрд. долара (именно толкова им осигурява производството на наркотици). Затова те се превърнаха в сериозен фактор при формирането на политическата, икономическа и криминална ситуация на територията на централноазиатските държави".
Изводът е прост: използвайки наркотиците като инструмент, американците вече дълги години водят своеобразна "студена война" на изтребление срещу постсъветските републики от региона. В навечерието на изтеглянето на окупационните части на НАТО от Афганистан те с всички средства поощряват наркопроизводството и съдействат за преминаването на тази война в "гореща" фаза с помощта на въоръжаваните от тях и концентрирани в "южните слабини" на бившия Съветски съюз структури на наркомафията, прикриващи се зад ислямистки лозунги.
Китайското направление
Вашингтон е заинтересован от появата на "дъга на нестабилност" около Китай, в която на Пакистан се отрежда ролята на своеобразен "фитил". Целта е гарантиране на американския контрол върху транзита на енергоносители от Персийския залив към Япония и ликвидирането на китайската военна база в пристанище Гуадар. Вътрешнокитайският аспект на тази стратегия пък е свързан с "хаотизацията" и откъсването на Синцзян и Тибет по "белуджистанския сценарий" с помощта на джихадистите от мюсюлманските общности в западните държави, Близкоизточния регион и Северна Африка. Външният аспект е свързан с ерозирането на ролята на Пекин, който, съвместно с пакистанската армия, напълно е в състояние да гарантира реда в региона.
Китай, който укрепва връзките си със съседите по линия на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), е първата страна в света, чиито ключов геополитически залог в азиатския регион става Пакистан. През 2013 китайците поставиха под контрол дълбоководното морско пристанище Гуадар, разположено недалеч от Ормузкия пролив и позволяващо "да бъдат хванати за гърлото" петролните монархии от Залива и ЕС при евентуална военна акция срещу Иран.
Благодарение на това Пекин си осигури: свързващо звено с Техеран, тъй като именно в това пристанище трябва да бъде доставян иранският петрол, след което да продължи по суша към китайски Синцзян; разширяване на собствената си сфера на влияние в региона и формирането на ос Пекин - Техеран - Исламабад; потенциална база за китайския флот в Арабско море; усилване на контрола над енергоносителите и морските маршрути; икономическа "врата" към Южна Азия и Близкия Изток; достъп до морските маршрути към Персийския залив; по-кратки връзки между близкоизточния регион и Западен Китай (преди това се налагаше да се използват пристанищата в Югоизточен Китай); проваляне на дългогодишните опити на Вашингтон и Лондон да ограничат достъпа на Пекин до енергоносителите в Близкия Изток и Централна Азия и до Индийския океан.
Специално следва да отбележим възможността Китай да използва ядрения потенциал и армията на Пакистан (въоръжена от китайците) за защитата на общите им интереси в региона. Още преди три години Пекин официално заяви, че "всяко нападение срещу Пакистан ще се смята за нападение срещу Китай". Този демарш беше първият стратегически ултиматум към Вашингтон от половин век насам, т.е. от времето на Берлинската и Карибската кризи.
Легенда:
Елементи на балистичната ракетна отбранителна система на САЩ/НАТО (включително антиобалистичните ракети в Полша)
Военновъздушни и военноморски сили на САЩ/НАТО в Югоизточна Азия
Модернизиране на базите на САЩ в Азия и Тихия океан
Оперативни зони на американските подводници с балистични ракети клас Трайдънт
Всичко това очертава един от най-големите геополитически провали на англосаксонската политика през последните десетилетия. Сега геополитическите позиции на Китай могат да бъдат отслабени само от евентуална индийско-пакистанска война, която би могла да се трансформира в индийско-китайски конфликт, както и от възможна гражданска война и разчленяването на Пакистан на Белуджистан, Пенджаб, Пущунистан и Синд.
Вашингтон не изключва нито един от двата сценария. Както заяви в тази връзка бившият шеф на пакистанското Междуведомствено разузнаване (ISI) в Пенджаб бригаден генерал Аслам Гуман: "по време на едно от посещенията си в САЩ разбрах, че ЦРУ, със съдействието на Мосад и в тандем с индийската Агенция за външно разузнаване, планира да дестабилизира Пакистан на всяка цена".
В рамките на реализацията на първия сценарий, който между другото пряко засяга икономиката на един от членовете на BRICS – Индия, и завинаги би я обвързал със САЩ и Запада, бе рязко изострен кашмирският проблем, а над морските маршрути на петролния транзит от Иран и Близкия Изток за Китай надвисна заплахата да бъдат прекъснати от военноморските сили на Индия и САЩ. Проблемът с Кашмир се задълбочи дотолкова, че Исламабад вече заплашва Делхи, че може да използва ядрено оръжие. В отговор провителството и полицията в Индия препоръчаха на гражданите на страната да се готвят за атомна война: да се запасяват с храна и лекарства и да превърнат мазетата си в убежища, "в които семейството им да може да живее в течение на две седмици". Това е цитат от специалната инструкция за поведение при ядрено нападение, която се разпространява сред индийското население.
Разчитайки на ядреното си оръжие, Пакистан, макар и да разполага с огромна (спрямо територията на страната) брегова линия, въобще не развиваше военния си флот, за разлика от съседна Индия: всъщност, пакистанците запазваха акваторията си само, защото там доминираше флота на САЩ, които по онова време все още бяха техен съюзник. За разлика от тях, индийците, с посредничеството на Вашингтон, активно укрепваха позициите си по море и суша - и най-вече в Афганистан, чието ръководство се стреми да се опре на Делхи за да балансира пакистанското влияние. Нещо подобно могат да направят и талибаните, които на практика вече са откъснали от Пакистан населените с пущуни северозападни райони, превърнали се в база на Ал Кайда, където през февруари 2006 обявиха създаването на "Ислямска държава Вазиристан".
В рамките на реализацията на втория сценарий, ЦРУ вече няколко години организира нападения с безпилотни летателни апарати (БЛА), при които загиват множество мирни граждани, като по този начин стимулира разпалването на гражданска война и разпадането на Пакистан. Директорът на Азиатските програми в Центъра за международна политика Селиг Харисън вече постави в САЩ въпроса за "правните основания" на евентуален независим Белуджистан, контролиран от американците, който, наред с присъединяването към Афганистан на Племенната зона може да сложи кръст както на съществуването на Пакистан, така и на "проекта Гуадар". Показателно в това отношение е, че в навечерието на откриването на китайската база в Гуадар беше убит твърдият противник на талибаните и на идеята за ориентиран към САЩ "свободен Белуджистан" главен министър на провинция Хайбер-Пахтунхва Башир Ахмад Билур. Буквално ден след смъртта му от Северна Америка в Исламабад триумфално се завърна (оглавявайки т.нар. "марш на милионите) радикално настроеният теолог-ислямист Тахир ул-Кадри. Демонстрираната от него още през първите седмици след появата му в страната хиперактивност накара някои експерти преждевременно да обявят началото на "пакистанска пролет". Зад движението на Кадри стоят интересите на редица високопоставени фигури от пакистанските специални служби и армията (за които Вашингтон вече призна, че са получили "целеви субсидии" от 230 млн. долара), финансирани от Лондон, където живеят редица бивши, а вероятно и бъдещи лидери на Пакистан, включително бившият шеф на военната хунта генерал Первез Мушараф, който даде висока оценка на действията на въпросния "революционер".
Всички тези, предимно външни фактори, би трябвало, по замисъла на американските стратези, да доведат до възникването на перманентен "управляван хаос" в непосредствена близост до Китай и Русия още преди края на 2014.
* Авторът е преподавател в Института за парламентаризъм и предприемачество в Минск, Беларус
{backbutton}
