Шестте войни, които Китай трябва да спечели до 2060

брой 1 2014
Typography

Наскоро хонконгското издание Wenweipo публикува интересен анализ (появил се първоначално на сайта ChinaNews.com) (1), в който се разглеждат възможностите Китай да „усвои” отново териториите, които навремето Поднебесната империя губи в резултат от т.нар.„опиумни войни” с Великобритания през ХІХ век и които, според крайно националистически настроените среди в страната, са довели до „стогодишното унижаване” на Китай.

Авторите на статията със съжаление отбелязват, че днешен Китай все още не представлява единна велика държава и лансират идеята, че за да постигне своето национално обединение и възстанови напълно достойнството си, през следващите петдесет години ще му се наложи да води поне шест важни войни, някои от които ще бъдат регионални, а други – далеч по-мащабни.

Първата война и обединяването с Тайван (2020-2025)

Макар че в момента от двете страни на Тайванския пролив цари мир, според авторите на въпросния анализ, мирното обединяване на „двата Китая” едва ли е възможно, без значение, дали в Тайпе управлява Китайската националистическа партия (Гоминдан) или Демократичната прогресивна партия, тъй като то не съответства на политическите им интереси. И двете основни местни политически сили предпочитат запазването на статуквото. В същото време „независимостта” на Тайван по-скоро съществува само на думи, а темата за „обединението” се използва за непрекъснати пазарлъци с Пекин, които обаче не са съпроводени с реални действия. Тази ситуация притеснява Китай, тъй като вдъхновява и други сили да се опитват да се пазарят с него или да му оказват натиск. Ето защо, заключават авторите на анализа, Китай следва да формулира ясна стратегия за обединяването си с Тайван в рамките на следващите няколко години (до 2020).

След това, някъде около 2025, Пекин трябва да отправи ултиматум на Тайпе, като поиска от управляващите да изберат между мирното обединяване (което е предпочитаното за Китай решение) или войната (разглеждана като принудителна мярка). Планирайки да осъществи обединяването на всяка цена, Китай следва да подготви всичко необходимо за това поне три години предварително. Така, когато настъпи решителният момент, правителството в Пекин ще може просто да избере едната или другата възможност за да успее най-сетне да реши проблема.

Анализирайки текущата ситуация обаче, може да се очаква, че Тайван едва ли ще се подчини на китайския ултиматум, което ще превърне военния вариант в единственото решение. Тази обединителна война ще се окаже първата съвременна война за „Нов Китай”, а бойните действия ще се превърнат в тест за възможностите на китайската армия да води модерни военни действия. Възможно е Китай да спечели лесно тази война, но нещата могат и да се усложнят. Всичко ще зависи от степента на намеса на САЩ и Япония. Тези две страни могат да окажат военна помощ на Тайван или дори да предприемат настъпление на територията на континентален Китай, което автоматично би превърнало войната от регионална в тотална. От друга страна, ако САЩ и Япония откажат да се ангажират сериозно със случващото се, Китай лесно ще победи. При подобно развитие, Пекин ще установи контрол над Тайван в рамките на три месеца. Впрочем, дори ако Япония и САЩ решат да се намесят във войната, но го сторят на по-късен етап, тя вероятно ще приключи в рамките на шест месеца.

Втората война и връщането на островите Спратли (2025-2030)

След обединяването с Тайван, Китай ще направи двегодишна пауза, през която вероятно ще изпрати ултиматум на държавите, разположени в района около островите Стратли, чиито срок ще изтече през 2028. През този период страните, оспорващи китайския суверенитет над островите, ще могат да обсъдят с Пекин гарантирането на направените от тях инвестиции в района на архипелага, но трябва да се откажат от териториалните си претенции към него. Ако това не се случи, Китай ще им обяви война, а всички техни инвестиции и икономически проекти ще станат негова собственост.

Според авторите на анализа, още днес държавите от Югоизточна Азия са силно обезпокоени от перспективите за обединяването с Тайван. От една страна, те са готови да седнат на масата за преговори с Китай, но от друга – едва ли ще са склонни да се откажат от интересите си на островите. В резултат от това въпросните държави най-вероятно ще предпочетат да заемат изчаквателна позиция, постоянно отлагайки окончателното решаване на проблема, докато Китай не прибегне към решителни действия.

В същото време, САЩ очевидно няма просто да стоят и да гледат как Китай „възстановява контрола си” над островите. Според авторите на анализа обаче, подобно на случая с Тайван, американците могат да се намесят прекалено късно в конфликта или просто да се окажат неспособни да спрат китайското настъпление. Освен това те смятат, че успешното „интегриране” на Тайван вероятно ще стане урок за САЩ да не влизат в открит конфликт с Китай.

Така или иначе, Вашингтон ще продължи да подкрепя държавите от Югоизточна Азия, като Виетнам и Филипините например, макар и по-прикрито. Това са именно онези две държави от зоната на Южнокитайско море, които се осмеляват да отправят предизвикателство към доминацията на Китай в региона. Въпреки това, те много сериозно биха се замислили преди да влязат във война с него, освен ако не са напълно уверени в масираната военна подкрепа на САЩ.

При подобно развитие, авторите на анализа смятат, че най-изгодно за Китай би било да атакува Виетнам, тъй като това е най-силната държава в региона. Победата над нея би стреснала останалите. Твърди се, че в хода на евентуалната китайско-виетнамска война другите държави едва ли ще предприемат нещо сериозно и, ако Виетнам загуби, ще върнат островите на Китай. Но, ако виетнамците удържат на китайския военен натиск, тези страни вероятно ще обявят война на Пекин.

Авторите обаче, очевидно са убедени, че в крайна сметка Китай ще се справи с Виетнам и ще си върне всички острови. Според тях, когато това се случи, другите държави, макар и силно притеснени от китайската мощ, но стремящи се да гарантират интересите си в района на островите, ще започнат преговори с Пекин и ще декларират добрите си чувства към него. Така, Китай ще може да изгради пристанища и да разположи свои войски на островите, разширявайки влиянието си в Тихия океан. Страната ще постигне „пълен пробив” в зоната на т.нар. „първа островна верига” и ще проникне във „втората”, а китайските самолетоносачи ще получат свободен достъп до тихоокеанските простори, защитавайки интересите на страната.

Третата война и връщането на Южен Тибет (2035-2040)

Както е известно, Китай и Индия имат изключително дълга обща граница, но единствената конфликтна точка между тях, поне според авторите на анализа, е част от територията на Южен Тибет. В тази връзка те посочват, че Китай отдавна се разглежда от Индия като потенциален противник. Военната цел на тази страна е да надмине Китай и тя се стреми да я постигне, разчитайки на впечатляващите темпове на икономическото си развитие и купувайки най-модерна военна техника от САЩ, Русия и Европа, така че да догони китайците в икономически и военен план.

Авторите на анализа твърдят, че официалната индийска позиция (както и тази на медиите) към Русия, САЩ и Европа е подчертано приятелска, което не може да се каже за отношението към Китай. Според тях, това е сред причините за неразрешените спорове между двете държави.

От друга страна, Индия много държи на помощта на САЩ, Русия и Европа, разчитайки, че при евентуален военен сблъсък би могла да победи Китай, което също е сред причините за продължителните териториални спорове между тях.

След двайсет години Индия ще продължи да изостава от Китай по отношение на военната си мощ, но ще бъде една от няколкото велики сили в света. Затова, ако Китай се опита да завоюва Южен Тибет това ще му струва скъпо. В тази връзка, авторите на анализа смятат, че най-добрата стратегия за него е да стимулира разпадането на Индия. Ако това се случи, индийците няма да имат никаква възможност да се справят с Китай.

Разбира се, посочват авторите, този план може да се провали. Китай обаче следва да направи възможното за да тласне провинциите Ассам и Сиким да опитат да станат независими, за да отслаби Индия. Това е най-добрата стратегия срещу тази ядрена сила.

Втората част на стратегията включва износа на най-модерни въоръжения за Пакистан така, че той да може да завоюва Южен Кашмир до 2035. Докато Индия и Пакистан бъдат ангажирани с конфликта помежду си, Китай би могъл да осъществи мълниеносна атака в Южен Тибет, който се контролира от индийците. Индия няма да е в състояние да воюва на два фронта и, според авторите на анализа, ще претърпи поражение и на двата. Ако този план не бъде приет, остава по-лошият вариант, а именно преки военни действия за „връщането на Южен Тибет”.

След края на първите две войни, Китай в продължение на десет години ще набира сили, превръщайки се в световна суперсила (не само икономическа, но и военна). Само САЩ и Европа (ако тя се превърне в единна държава, ако пък не, според авторите, мястото и ще бъде заето от Русия) ще могат да се противопоставят на китайската мощ.

След връщането на Тайван и островите Спратли, Китай ще направи голяма крачка напред в развитието на своята армия, военноморските, военновъздушните и космическите си сили. Той ще стане най-силната във военно отношение държава в света, отстъпвайки може би само на САЩ.

Четвъртата война и връщането на островите Даюйдао (Сенкаку) и Рюкю (2040-2045)

В средата на ХХІ век Китай окончателно ще се утвърди като световна супердържава, на фона на упадъка на Япония и Русия, стагнацията на САЩ и Индия и възхода на Централна Европа (Германия). Това, според авторите на анализа, ще бъде най-доброто време той да си върне островите Даюйдао и Рюкю. Те твърдят, че докато на мнозина е известно, че архипелагът Даюйдао (Сенкаку) е китайски още от древността, малцина знаят, че японците всъщност са анексирали архипелага Рюкю (включващ и остров Окинава, където днес има голяма американска военна база). В анализа се твъърди, че японците „заблуждават китайското общество и правителството, поставяйки въпроси, касаещи проблематиката на Източнокитайско море и особено т.нар. „средна линия”, установена от Япония в Източнокитайско море, или „въпроса за Окинава”, като твърдят, че островите Рюкю са "изконни японски територии”.

Според китайските исторически източници обаче, островите Рюкю още от древни времена са били подчинени на Китай, което означава, че те са част от неговата сфера на влияние. Това, според авторите на анализа, обезмисля наложената от Япония „средна линия”, като те твърдят, че Япония въобще не би трябвало да имат каквито и да било претенции към Източнокитайско море. Прогнозата им е, че в периода 2040-2045 това ще се промени. Би могло да се очаква, че САЩ ще искат да се намесят в очаквания тогава китайско-японски сблъсък, но според тях американската мощ ще бъде вече твърде отслабена, Европа ще си мълчи, а руснаците също няма да се месят. Така Япония няма да има друг избор, освен да върне архипелазите Даюйдао и Рюкю на Китай, в резултат от което Източнокитайско море ще се превърне в негово „вътрешно езеро”.

Петата война и „интеграцията” на Външна Монголия (2045-2050)

Макар и днес в Китай да има привърженици на обединяването на двете Монголии, т.е. на монголската държава (Външна Монголия) и китайската провинция Вътрешна Монголия под китайска егида, доколко реалистична е подобна идея? Според авторите на анализа, в момента не може да се говори за обединение, но то може да стане възможно в бъдеще.

Междувременно, те препоръчват Китай да идентифицира групите, които биха подкрепили подобно обединение в самата монголска държава, да им помогне да заемат важни позиции в управлението и официално да обяви „интеграцията” на Външна Монголия за свой жизненоважен приоритет веднага след като реши въпроса с Южен Тибет, т.е. към 2040.

Най-добре за Китай би било, ако това може да стане по мирен начин. Ако обаче китайските аспирации се сблъскат със сериозна външна съпротива, Пекин следва да е готов и за военно решение. В този случай може да се използва очертаният по-горе модел за разрешаване на тайванския проблем, т.е. представяне на ултиматум на Монголия, към 2045. Според авторите на анализа, на монголците следва да се дадат няколко години да го обмислят и, ако откажат да го приемат, да се използват военни средства.

По това време, четирите предишни войни вече ще са приключили успешно и Китай ще разполага с достатъчна военна, политическа и военна мощ за да реализира безпроблемно „обединяването” на двете Монголии. Отслабените САЩ и Русия едва ли биха отишли по-далеч от дипломатическите протести, позицията на Европа ще бъде неясна, а Индия и централноазиатските държави няма да реагират. След „обединението”, Китай ще доминира във Външна Монголия и ще може да разположи там сериозни военни сили по границата с Русия за да контролира действията на последната. През следващите десет години китайците ще изградят необходимата им обикновена и военна инфраструктура за да оспорят териториалните загуби, които, според авторите на анализа, са понесли в миналото от Русия.

Шестата война и връщането на „отнетите” от Русия територии (2055-2060)

Според авторите на анализа, в момента отношенията между Китай и Русия изглеждат добри, но причината за това е, че САЩ не им оставят друг избор. Всяка от двете страни много внимателно следи какво прави другата. Русия се опасява, че възходът на Китай застрашава нейната мощ. На свой ред, Китай никога не забравя за отнетите му от Русия територии и очаква подходящ случай за да си ги върне.

След победите си в петте предишни войни, през 2050 Китай ще предяви териториалните си претенции на основата на сферата на влияние (домена) на династията Цин и ще осъществи мощна пропагандна кампания в подкрепа на тези претенции. При това китайските усилия ще бъдат насочени към разпадането на Русия.

Според авторите на анализа, във времената на т.нар. „Стар Китай”, Русия е завладяла 1,6 млн. кв. км от тогавашната китайска зона на влияние и въз основа на това я определят като негов ключов противник. Те смятат, че след победите в петте предишни войни, Китай неизбежно ще трябва да се изправи и срещу Русия. Този път обаче това ще бъде сблъсък с ядрена супердържава, което ще изисква друг тип действия. В крайна сметка обаче, авторите смятат, че Китай ще успее да надделее и в този конфликт.

Някои изводи

За повечето читатели, очертаният по-горе сценарий изглежда не просто нереалистичен, а направо налудничав. Мнозина с основание биха посочили, че ако тръгне по този път Китай вероятно би претърпял поражение още в първата от изброените по-горе шест войни, да не говорим, че изборът на подобна стратегия заплашва да ликвидира всичко, постигнато от страната през последните трийсетина години на непрекъснат икономически възход.

В същото време в Китай може би има определени крайно националистически настроени среди, за които подобна стратегия изглежда реалистична и съответства на мощта, с която вече разполага страната им. За това говори, в частност, и публикуването и в издание, смятано за близко до някои кръгове в Китайската народноосвободителна армия. Не бива да забравяме също, че именно национализмът постепенно измества комунистическите идеи, превръщайки се в новата държавна идеология на Китай.

От друга страна обаче, в Пекин вероятно са наясно, че възприемането на подобна безумна стратегия моментално би превърнало всички китайски съседи в негови смъртни врагове (което, между другото, би било от полза единствено за САЩ). Там знаят също, че Китай разполага с достатъчно богат инструментариум за да осъществява експанзията си с други (предимно икономически) средства, т.е. по един съвсем мирен начин.

Бележки:

1. http://bbs.chinanews.com/web/mil/65/2013/0705/68242.shtml

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}