17
Пон, Фев
8 Нови статии

Мултиполярните реалности: Близкият Изток и геноцидът в "дисплеен режим"

брой 1 2014
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Днес трудно може да се оспорва фактът, че овладяването на сфери на влияние в световен мащаб, започнало с установяването, в края на миналия век, на монополярна доминация, постепенно се трансформира в ожесточено мултивекторно противопоставяне, осъщестяващо се по новите все още неутвърдили се и поради това доста неясни правила (а понякога и без всякакви правила) на многополюсния световен ред (1). Този нов ред е обусловен на първо място от това, че САЩ, макар и да си остават световен лидер, престанаха да бъдат хегемон. В тази връзка е любопитно, че някои анализатори прогнозират дори разпадането на единствената супердържава, като сред тях са не само спорни фигури, като някогашния зам. държавен секретар по финансите от времето на Рейгън Пол Робъртс (един от бащите на "рейгъномиката") или директорът на Института за анализ на глобалните тенденции Джералд Селенте, но и уважавани университетски професори (2). Друг тревожен знак е преследването на дисиденти, като Джулиан Асанж или Едуард Сноудън, обявяващи се против тоталния информационен контрол. Не е чудно, че предприетите срещу тях действия (в резултат от които се появи първият американски "затворник на съвестта", в лицето на редника от армията на САЩ Брадли Манинг) за пореден път актуализираха по целия свят гениалните произведения на Джордж Оруел.

Но, ако оставим настрана прогнозите и използваме по-реалистичната терминоогия на Фарид Закария, въвел понятието "постамерикански свят", следва да признаем, че усилването на другите геополитически играчи съществено промени и продължава да променя разположението на силите на световната сцена (3). Развиващите се в този контекст процеси значително понижиха общото ниво на глобална сигурност като това се отнася на първо място за ядрената сфера. Тази тенденция се разминава с предишните прогнози на редица експерти, че многополюсният модел ще доведе до относителна стабилизация на глобално ранище, както беше например по време на биполярната студена война. Все пак, не бива да се изключва, че след "преходния период" на формиране на мултицентричния свят ще бъде постигнато нещо подобно на Вестфалския мир и ще настъпи относителна стабилизация.

Най-нагледно отражение на логиката на "новите времена" са промените в т.нар. Голям Близък Изток, т.е. в обширния сегмент на Евразия, от Мароко до Пакистан. Както е известно, американците съкращават военното си присъствие в този регион: изтеглиха войските си от Ирак, а през 2014 и от Афганистан, което е свързано, не на последно място, с недостига на икономически ресурси. В същото време, военното отстъпление се съпровожда с активизиране на европейските и регионални партньори и усилване на традиционните, а често и нетрадиционните методи за водене на политика. Така или иначе, налага се да констатираме, че в резултат от военно-политическите перипетии през последните години Големия Близък Изток пребивава в дестабилизирано състояние. Нещо повече, тези процеси доведоха до мащабна хуманитарна катастрофа, която спокойно би могла да се определи като геноцид.

Днес можем да срещнем изключително широк спектър от интерпретации на политическите процеси в условията на "новите времена". Според мен, това разнообразие само съдейства за по-адекватното възприемане на реалностите, ето защо по-долу ще изложа собствената си визия за тези проблеми. Преди това обаче, с цел повече или по-малко коректното обсъждане на тези сложни въпроси, ще се опитам накратко да представя някои характерни черти на многополюсния свят.

Новият многополюсен свят

С течение на времето, смисълът на политическите понятия се променя, което в пълна степен се отнася и за "мултиполярността". Днес съдържанието на това понятие значително се разшири, на първо място, защото в думата "мулти" влизат, условно казано, не само националните държави, но и недържавните структури (едно от най-точните описания на този нов свят е това на Параг Хана (4)). Последните можем условно да разделим на следните категории.

В глобалната икономика нарасна ролята на транснационалните корпорации (ТНК), чиито финансови и организационни възможности са съпоставими с тези на развитите държави, а нерядко ги превъзхождат. Преди ТНК, пряко или косвено, се асоциираха с едни или други страни, но днес част от тях действат достатъчно независимо, следвайки изключително собствените си интереси.

Според швейцарски експерти (5), ядрото на ТНК се формира от 147 корпорации, които (включително техните партньори и филиали) контролират 60% от световния БВП. Характерно е, че в това ядро доминират не производствените, а финансовите корпорации: Barclays, JP Morgan Chase, Merrill Lynch & Co Inc. и т.н. На този фон не е чудно, че т.нар.  "супер ТНК" са в състояние да диктуват своите условия на правителствата на националните държави. Осъществяващите се трансформации в системата на отношенията "правителство - финансова сфера" напълно се вписват в концепцията за "постдемократичното" общество на британския социолог Колин Крауч, акцентиращ върху доминацията на олигархията на държавната система и ерозията на демократичните норми в западните общества (6).

Втората категория се формира от международните неправителствени организации (НПО), чиито брой през последните десетилетия съществено нарасна, предимно чрез създаването на многобройни местни филиали. Съответно, нарасна и влиянието на тези, функциониращи в мрежови режим, структури: така с пряката подкрепа на някои НПО бяха осъществени т.нар. "цветни революции" в постсъветското пространство и Близкия Изток например.

В миналото НПО, както и ТНК, се възприемаха изключително като инструменти от политическия арсенал на големите държави. Това накара някои страни (например Русия) да се опитат законодателно да ограничат влиянието на подобни НПО във вътрешнополитическия си живот. Следва да се отбележи, че този тип действия станаха възможни едва с установяването на многополюсния модел, тъй като преди това НПО се ползваха със статута на "свещени крави" и дори критиката срещу тях се смяташе да посегателство срещу основите на демокрацията.

С течение на времето обаче, НПО започнаха да се трансформират. От мозайката на информационните потоци се налага впечатлението, че някои особено мощни НПО (не на последно място тези с подчертано идеологическа насоченост) започнаха да действат по-самостоятелно. Днес те изпълнявят не само поръчките на определени държавни структури, а обслужват и различни политически и финансови групировки (и най-вече ТНК) както във, така и извън собствените си държави или пък действат автономно, т.е. по собствено усмотрение. За това в немалка степен помага идеологизацията на НПО, част от които споделят известната концепция на Марио Бетати и Бернар Кушнер за необходимостта "човешките права да бъдат защитавани без оглед на националния суверенитет", която през 2005 се превърна и в международна правна норма под формата на резолюцията на ООН относно "задължението за защита" (7). Както е известно, абсолютизацията на всяка идея може да има непредсказуеми последици, а резултатите от активността в този дух на НПО в Близкия Изток са нагледна илюстрация за това.

В категорията на влиятелните неправителствени структури следва да включим традиционните, както и сравнително неотдавна създадените (често под формата на различни секти) религиозно-конфесионални организации. Ролята на подобни структури, които отдавна използват (условно казано) методите на мрежовото управление, непрекъснато нараства не само в обществения живот, но и в международната политика. В Близкия Изток, в частност, политическото противопоставяне се развива под формата на ожесточена конфронтация между представители на различни клонове на сунизма и шиизма, ислямисти и антиислямисти, като на този фон на нарастваща религиозна нетърпимост християнските общности в региона се оказаха на ръба на изчезването.

В епохата на многоетапната информационна революция, към групата на влиятелните надържавни играчи следва да добавим и големите медии, интернет-корпорациите и т.н. Ключово значение придобиха виртуалните социални мрежи, които, в частност, изиграха важна роля в близкоизточните революции. Всеобщата "фейсбукизация" оказва сериозно влияние върху обществата във всички държави на планетата (8). Следва да отбележим, че и в информационната сфера се извършва монополизация на ресурсите като контролът над печатните медии например е концентриран предимно в ръцете на пет медийни гиганти (9). Тези структури провеждат глобална информационна политика, която експертите от RAND определят дори не като процес, съпровождащ и подкрепящ политиката, а като самостоятелен жанр - т.нар. "ноополитика" (10), в пълно съответствие с концепцията за информационните войни от второ поколение (11).

Днес информационните потоци повече, откогато и да било преди, формират ценностната система и манталитета на цялата световна общност. Не е чудно, че големите играчи в тази сфера също преследват собствени интереси, игнорирайки донякъде държавните, да не говорим за обществените. Характерно е, че доскоро в информационното пространство тотално доминираха западните медии. Благодарение на "многополюсните тенденции" обаче, днес с тях опитват да се конкурират и медии от други държави, най-вече от Китай и Русия. В резултат от това се промени дори глобалният "медиен език": така например, в коментарите за случващото се в Сирия наред с клишетата "опозиционери" или в краен случай - "бунтовници", започнаха да се срещат и по-адекватни определения като "наемници" или "терористи".

Накрая, в международните процеси съществено нарасна ролята на терористичните и другите видове престъпни групировки. Тези структури традиционно поддържат нееднозначни и объркани отношения със специалните служби на различните държави и понякога се смятат за техни инструменти при реализацията на т.нар. "сенчеста политика". С промяната на ситуацията обаче, някои от тях (както показаха събитията в Сирия например) излязоха от контрол и вече водят собствена игра, което впрочем се е случвало и преди.

Поради големия брой "променливи" и сложните преплитания на развиващите се паралелно конфликти и сътрудничество, формиращият се нов световен ред представлява много по-сложна система, отколкото в ерата на двуполюсния или еднополюсния модел. Както посочват някои анализатори, светът, в известен смисъл, се върна назад, към предвестфалската епоха, с тази разлика, че днес съществуват Интернет и оръжията за масово унищожаване. Тази ситуация обективно затруднява възприемането и осмислянето на бързо променящите се характеристики на заобикалящия ни свят. Естествено, усложняват се и начините, по които се реагира на тези промени. В сегашните условия нараства вероятността от допускане на сериозни грешки дори от страна на САЩ, които са "най-интелектуализираната" държава, чиято политика, в известна степен, се формира в субстратата на множеството висококачествени "think-tank"-ове, университети и научни центрове. В този контекст не е чудно, че в изследванията си американските военни експерти подчертават значението на укрепването на държавните институции (12). В конкретния случай обаче възникват друг тип колизии - така усилването на националния военно-индустриален комплекс например, може да доведе до появата на т.нар. "вътрешни държави" в рамките на самата държава (13, с.196).

Взети заедно, всички тези фактори водят до това, че кризисните явления започнаха да се усещат не само в глобалната икономика, но и във всички сфери на обществения и международен живот. Неслучайно днес сме свидетели на толкова много, понякога есхатологични, интерпретации на развиващите се в света процеси. Всичко това, като цяло, се проявява най-нагледно и, в същото време, най-драматично в събитията в Близкия Изток.

"Чисто небе над целия Близък Изток"

Характерна черта на близкоизкоизточните процеси, поне според мен, са множеството мотиви и крайни цели на случващото се в региона. Ако се опитаме да обобщим по техните основни признаци по-известните публикации по този въпрос, ще стигнем до извода за наличието на две основни версии, които при това не си противоречат взаимно, а по-скоро се допълват.

Версията за "арабската пролет"

Основната теза на въпросната версия е, че в държавите от региона се е натрупала критична маса от социално-икономически, демографски, етнически и религиозно-конфесионални проблеми и тъкмо това е довело до масовите протести с искане за реформи, модернизация и демократизация (съобразно съвременните представи за нея).

Това че в Близкия Изток се бяха натрупли огромен брой проблеми не поражда никакви съмнения. Този въпрос се анализира в много фундаментални изследвания (14), за това говорят и индексите на "революционния потенциал" (revolting-index) (15), където от 16-те държави в горната част на таблицата, пет са арабски. От същата класация обаче следва, че в другите държави, където уж съществува много по-революционна ситуация, досега не се е случило нищо особено. Тоест, можем да предположим, че арабските общества вероятно биха избрали пътя на еволюционното си развитие, ако върху съществуващите обективни вътрешни обстоятелства не бяха се наложили определени външни фактори, включително стартирането на споменатите по-горе технологии за осъществяване на т.нар. "цветни революции", този път обаче с акцент върху "петъчните молитви". Важна роля в този процес изиграха организации от типа на египетското "Движение 6 април". Наред с това, в протестното движение бе използван и такъв ефективен иструмент на информационните операции като социалните мрежи и блогосферата (16). Така например, още през юни 2010 мениджърът на близкоизточния филиал на Google Ваел Гоним създаде страница, критикуваща египетския президент Мубарак във Фейсбук, посещавана от почти половин милион души дневно. Не може напълно да се изключва възможността зад този конкретен случай да не стоят толкова САЩ или съюзниците им, колкото функциониращите самостоятелно НПО, съвместно с големите медии, които с огромен ентусиазъм коментираха развоя на събитията, всячески поощрявайки демонстрантите на площад Тахрир в Кайро.

От всичко това може да заключим, че макар в основата на революционните процеси несъмнено присъстват и обективни предпоставки, в съвременния свят много трудно можем да си представим възникването на мащабни обществени движения без ресурсното им подсигуряване отвън - независимо дали от чужди държави или от новите недържавни субекти на многополюсния световен ред. Ако това се окаже недостатъчно, се прибягва до пряка военна намеса, както стана в Либия. Последното обаче ни доближава до другата основна версия - за геополитическите мотиви на случилото се.

Геополитическата версия

Според тази версия, революционните движения са били иницирани не с цел модернизацията на арабските държави и тяхната интеграция в глобалната общност (още повече, че нещата се развиха по точно обратния начин), а за постигането на определени геополитически цели. Подобна постановка на въпроса е закономерна и не е особено оригинална, тъй като инспирираните отвън революции, поне през последните десетилетия (а, според някои, и през цялото последно столетие) преследваха именно такива цели. Преди обаче, тези крайни цели бяха донякъде еднозначни, затова не се нуждаеха от кой знае какво дешифриране. По отношение на процесите в арабския свят интригата е много по-сложна, особено имайки предвид предисторията на въпроса, а именно американската интервенция в Ирак през 2003.

За да изясним всичко това, ще се опитаме да оценим някои междинни резултати от т.нар. близкоизточна "турбулизация".

Пейзажът след "арабската пролет"

Днес можем да констатираме, че процесите в арабския свят съвсем не са приключили: в Египет например, революцията придобива (точно както са мечтали болшевишките идеолози от началото на ХХ век) перманентен характер, а конфронтацията между ислямистите и техните противници се прехвърли дори в смятаната са стабилна Турция. Отделно си струва да разглеждаме Сирия, където войната продължава вече трета година, затова по-нататък отново ще се върна на този въпрос. Още днес обаче, можем да направим някои предварителни изводи. Ако оставим настрана смятания от мнозина за "особен случай" Тунис, където процесите се развиват в сравнително "мек" режим, най-общият извод за страните от региона е, че всички те са подложени на своеобразен "демонтаж на държавата" (17). Така например, разполагащата преди с известно политическо влияние и определена степен на икономическо развитие Либия, на практика, се превърна от държава в "територия", в която има големи запаси от енергоносители и противопоставящи се една на друга групи от населението. Показателно е, че веднага след финалния акт на войната в тази страна - убийството на Кадафи - Либия (или, както я наричат някои анализатори, "бившата Либия"), се премести в "сивата зона" на световните медии и дори терористичните нападения срещу чужди дипломати само за кратко връщат вниманието към нея в информационното пространство.

В традиционно смятащият се за лидер на арабския свят Египет днес управлява принципно нелигитимна военна "хунта", а победилите на последните законни избори "Мюсюлмански братя" и присъединилите се към тях салафити безуспешно се опитват да възстановят сваления президент Морси. Без значение как точно ще приключи това противопоставяне, египетското общество се оказа (вероятно необратимо) разделено и лумпенизирано: стремително нарасна престъпността (през последната година само броят на грабежите е нараснал с 350% ). Естествено е, че икономиката също преживява упадък: ако оставим настрана сухите данни на МВФ и другите международни организации, най-красноречиво доказателство за това е затварянето от 2011 насам на 4500 фабрики в страната, както и, че под линията на бедността (и то по египетските стандарти) се оказа 25% от населението (18). Целият този комплекс от проблеми, на практика, лишава Египет от всякакви перспективи за развитие, поне в обозримо бъдеще.

Независимо от механизмите на формирането му, със статут на "територия" още преди това се сдоби и Ирак. След американската интервенция тази страна се разпадна по етнически и конфесионален признак, държавната система на практика не функционира, а конфесионалните сблъсъци и терористичните нападения се превърнаха в ежедневие. Тоест, перспективите за развитието на Ирак са също толкова неясни, колкото и тези пред Либия и Египет.

В региона се наблюдава и друг общ феномен. В Ирак например, в резултат от реформата на държавната система за управление, правителството бе оглавено от представители на шиитското мнозинство, които въобще не споделят американската политика към Сирия и заемат по-скоро проирански позиции. Горе долу същата ситуация се очертава в Египет, където САЩ не успяха да установят пълноценно сътрудничество както с дошлите на власт чрез избори "Мюсюлмански братя" (въпреки че експрезидентът Морси дълго време е работил в Америка), така и със сегашните военни управници (ако се съди по спрените доставки за египетските ВВС). Всъщност, ако искаме да очертаем някаква закономерност в контекста на "новите управляващи", можем да констатираме единствено "реислямизацията" на региона, която може би е била стимулирана и от леко остарелите идеи на RAND Corporation за т.нар. "умерен ислямизъм", съдържащи се в проекта "Building Moderate Muslim Network " (19).

Тоест, става ясно, че не беше реализирана традиционната основна задача на инспирираните отвън революции или преки военни намеси - формирането на лоялни власти (както стана например в Афганистан, през 2001, в Грузия, през 2003 и в Украйна, през 2004). От това следва също, че замяната на управляващите в Близкия Изток режими със "свои кадри" едва ли е основния мотив за случилото се. Не бива напълно да изключваме, че е била реализирана спомената по-горе хипотеза за автономните действия на НПО, медиите или на т.нар. "вътрешни държави", а администрацията на САЩ просто е била поставена пред свършен факт. По-вероятно е обаче, че действията на тези неправителствени организации и/или "вътрешни дуржави" само подчертават сложната структура на понятието "национален интерес" в съвременния свят и особено в Америка.

В този контекст, особено имайки предвид събитията около Сирия и Иран, сред основните мотиви за трансформацията на държавите от региона може да се окаже гарантирането сигурността на американския стратегически съюзник №1 - Израел. Очевидно е, че колкото и войнствена да е реториката на управляващите в засегнатите от "арабската пролет" страни, техният държавен апарат е в състояние на разпад, т.е. те не могат да представляват сериозна опасност за еврейската държава, която има богат успешен опит в борбата с терористичните групировки. Наистина, това твърдение е вярно само за сравнително кратък отрязък от време, тъй като по-нататъшната еволюция на ситуацията не е еднозначна, затова по-късно отново ще се върна на този въпрос.

В същото време, поне в момента, пълната реализация на подобен "регионален сценарий" е под много сериозен въпрос. Механизмът за иницииране на вътрешни безредици, а ако те се окажат недостатъчни - организирането на малка военна кампания с цел "да бъде спасена демократичната опозиция от физическо ликвидиране", който в крайна сметка води до пълната деградация на въпросната държава, не успя да сработи по отношение на Сирия. В тази страна вече три години се води кървава война (20).

Първата "многополюсна война"

В началния си етап, процесите в Близкия Изток сякаш се развиваха по правилата на еднополюсния свят: дори окупацията на Ирак или военната намеса в Либия не срещнаха сериозна съпротива, а обществеността постепенно привикна към критичните изказвания на лидерите на отделни държави (включително членки на НАТО) или към силно девалвиралите с течение на времето резолюции на ООН.

Тази ситуация обаче се промени с развитието на събитията в Сирия, където:

- Правителството на Башар Асад, опирайки се на лоялното (в своето мнозинство) към властите многонационално население (тук е мястото да напомня, че Сирия въобще не фигурираше в споменатия по-горе revolting-index), прояви политическа воля и се ориентира към твърди репресивни мерки срещу въоръжените наемници, чиито действия бяха насочени не само против режима, но и срещу мирното население и религиозно-конфесионалните малцинства.

- Наемниците в Сирия (по различни оценки, сирийските граждани са не повече от 20% от общата численост на въоръжената опозиция) идват от различни държави от региона и дори от ОНД (в частност, от Азербайджан, Северен Кавказ и централноазиатските републики). Сред тях има представители на различни ислямистки терористични групировки (сред които си струва да спомена Ал Кайда и Джебхад ан-Нусра). Воръжената опозиция получава оръжие и материална подкрепа от САЩ, Франция и Великобритания, но особено значима е помощта за нея от съседните държави и най-вече от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Събитията в Сирия, която е ключов съюзник на Иран, още в началото имаха ясна антииранска насоченост и бяха възприети от мнозина като "силова добавка" към икономическите санкции, наложени на тази страна. Естествено е, че управляващите в Техеран започнаха да оказват военна помощ на Сирия (както под формата на въоръжения, така и на доброволци от иранските елитни части). Показателно е също, че Сирия получава помощ и от непосредствените си съседи - Ирак (военизираните групировки на лидера на иракските шиити Моктада ас-Садр) и ливанската Хизбула (от контролираните от нея райони).

Жизнеспособността на сирийско-иранския тандем позволи на Русия и Китай да остояват своите национални, а това означава просирийски позиции на международната сцена. При това нещата не опират само до дипломацията - Москва и Пекин помагат на Сирия както доставяйки и военна техника (предимно руска, достатъчно е да си припомним споразумението за доставка на авиационна и ракетна техника за 4-5 млрд. долара), така и в чисто икономически план.

Тоест, в развиващите се около Сирия процеси са пряко въвлечени достатъчно много държави, както и свързаните (а понякога и несвързани) с тях религиозни, военни и терористични структури. За сегашния конфликт са присъщи всички елементи на характерните за периода на студената война локални конфликти: участниците в него широко използват всевъзможни средства за дипломатическо, военно, информационно-психологическо (21), икономическо и терористично въздействие. Особено активни в Сирия са специалните служби, изпълняващи специфичните си функции в информационно-диверсионната сфера: в медиите непрекъснато се появава информация за участие в бойните действия на турски, френски, и британски командоси, както и на иранските "стражи на ислямската революция".

Всичко това дава основание да се твърди, че сирийската криза е придобила "глобален" статус. Важен елемент на конфликта в Сирия е, че за първо път след края на студената война, извън пределите на ОНД, в пълномощабен въоръжен конфликт се сблъскват интересите на Русия и на някои държави от НАТО. Този "локален нискоинтензивен конфликт" (ако използваме съвременната терминология), който по някои свои елементи напомня Виетнамската война, може смело да бъде определен като "първата многополюсна война". В тази връзка следва да обърнем внимание на следното обстоятелство.

Въпреки че днес САЩ значително превъзхождат по военната си мощ всички останали, политическите и икономически възможности на единствената свръхдържава значително са намалели. Този факт се осъзнава от Вашингтон, затова структурите, формулиращи американската политика, се стремят да използват своето (вече "временно") превъзходство за да укрепят максимално позициите си. Това обстоятелство обаче, се отчита и от опонентите на САЩ - сегашната им "непокорност" е обусловена на само от философията на глобалния многополюсен световен ред, но и от съвсем конкретните сметки, които те си правят. Американският проект за превръщането на Големия Близък Изток в "турбулизирана територия" предполага не само лишаването на Русия и Китай от военно-политическите и икономическите им лостова в един от най-важните региони на света, но и заплашва да "зарази" с вируса на държавната разруха и самите тях. Затова противодействието на Москва и Пекин на тези планове се обуславя най-вече от стремежа им да не допуснат подобно развитие. В същото време, отношенията по оста Русия - Китай - Иран все още не са прераснали в мащабно военно-политическо сътрудничество. В този аспект позициите на САЩ, Израел и техните европейски и регионални партньори изглеждат доста по-изгодни, тъй като те вече са натрупали богат опит в стратегическото си партньорство и са формирали обща политическа култура.

Списъкът на изброените по-горе фактори, играещи важна роля в сирийския конфликт, може да бъде разширен. Несъмнено, при наличието на толкова много променливи, еднозначното прогнозиране на перспективите на войната в Сирия е изключително трудно, ако въобще е възможно. Очевидно е, че очакваната от държавите от антисирийския блок бърза победа срещу режима в Дамаск се оказаха илюзорни. Във военно отношение, фактите сочат, че правителствените войски и съюзните им регионални сили държат инициативата, а наемниците търпят сериозни загуби. След разпространяването на информацията за чудовишните насилия срещу пленените сирийски военни, вършени от радикалната ислямистка опозиция, се промени и общата информационна обстановка около Сирия.

Без съмнение, евентуално военно поражение на опозицията в Сирия ще удари най-вече по авторитета на САЩ. Съзнавайки това и опитвайки се повтори провокационния сценарий в Ирак, през лятото на 2013 президентът Обама обвини режима в Дамаск, че е използвал химическо оръжие и взе решение за нанасяне, като минимум, на "ограничени удари" срещу Сирия. Този път обаче, благодарение на мощната съпротива на американското и европейското обществено мнение и твърдата позиция на Русия, Вашингтон беше принуден да се откаже (може би временно) от тези си планове, които, имайки предвид вероятната намеса на Иран във военните действия, щяха да имат изключително опасни последици, променяйки не само регионалната, но и глобалната ситуация.

Основният резултат от сирийската война е, че този конфликт послужи като катализатор на процеса на формиране на многополюсен свят. Сирия се превърна в своеобразно предупреждение не само за Иран, Русия и Китай, но вероятно и за други държави. И, ако това предупреждение послужи като сигнал за по-нататъшното сближаване между Москва и Пекин например (чиито контури вече се очертават), това би поставило под въпрос коректността на голямата стратегия на САЩ и съюзниците им. Проблемът обаче не се изчерпва само с това.

Според някои сценарно-прогностични разработки (22), кризисните явления в съвременната система за глобално управление могат да доведат до фрагментацията на световното пространство по цивилизационни или други признаци. Образуващите се при това фрагменти - асоциации от държави и народи - се стремят да се изолират от глобализиращия се свят и неговите канони. Въз основа на съвременните реалности и отчитайки устойчивата регионална тенденция към реислямизация, не бива да се изключва, че развитието на страните от Големия Близък Изток може да тръгне именно в тази посока. На свой ред, формирането на подобен радикално идеологизиран Ислямски свят, може да доведе до появата на "геополитически разломи" и, по този начин, до увеличаване на вероятността от различни по вид конфликти в духа на теорията за "сблъсъка на цивилизациите". Разбира се, не бива да се изключва, че крайната цел на съвременните глобални "политически технолози" е именно формирането на такъв фрагмент в непосредствено съседство с Русия и Китай. Имайки предвид обаче доминиращите в обществата на въпросния фрагмент антизападни настроения, както и сравнителната достъпност на ядрените технологии, появата на подобна конструкция може да се окаже изключително взривоопасна и да доведе до тежки последици за самите САЩ, да не говорим за регионалните им съюзници.

Впрочем, апокалиптичните сценарии не са характерни само за очакванията ни за бъдещето, защото и днес в Близкия Изток ставаме свидетели на мащабна хуманитарна катастрофа.

Геноцидът в "дисплеен режим"

Опитите да добием точна представа за броя на жертвите и бежанците сред мирното население в Близкия Изток са обречени на неуспех: цитираните от различни източници (ООН, ЮНИСЕФ, статистическите служби на държавите от региона, големите медии, авторитетни организации, като The Lancet, Costs of War Project, Business Survey, Associated Press и др.) данни често съществено се разминават. Това не бива да ни учудва: предвид царящия в региона хаос, човешкият живот не струва кой знае колко и едва ли има много желаещи да броят непрекъснато нарастващите жертви. Все пак ще се опитам, отхвърляйки завишените, според мен, цифри, и вземайки за основа близки до минималните данни за жертвите, да дам макар и приблизителна представа за човешкото измерение на близкоизточните процеси в държавите, станали обект на военни действия (виж таблицата).

 

Страна

Бежанци

Загуби

Ирак (от 2003)

2 400 000

1 000 000

Либия (от 2011)

600 000

20 000

Сирия (от 2011)

2 000 000

100 000

Общо

5 000 000

1 120 000

 

Тези впечатляващи цифри са съпоставими с броя на загиналите мирни жители във Виетнам през 1954-1975 (около 2 млн. души), с тази разлика, че в Индокитай се води една, в известен смисъл, класическа война с участието (включително) на редовни армии, при това американците използват химическо оръжие, бомбардират населени пунктове и т.н. В Близкия Изток изтребването на хора става най-вече в резултат от действията на местното арабско население. В същото време, не е съвсем коректно да характеризираме случващото се като гражданска война, тъй като е налице доста съществена чуждестранна намеса. Всъщност, имаме основание да смятаме, че в този случай се сблъскваме с нова форма на геноцид (23).

Както е извество, според конвенцията на ООН, като геноцид се определят действията, "извършвани с намерение да бъде унищожена, напълно или частично, определена национална, етническа, расова или религиозна група" (24). Тази дефиниция ми се струва подходяща и за случващото се в Близкия Изток.

Но, за разлика от други известни случаи в историята - например Геноцида на арменците в Османската империя и Холокоста на евреите в нацистка Германия - в този случай възникват проблеми с идентификацията на виновниците за извършеното престъпление. Затова най-вероятно ще се наложи да използваме за основа следващия член на Конвенцията, според който за геноцид се смята и "умишленото създававане за определена група от хора на такива условия за живот, които водят до нейното пълно или частично физическо унищожаване".

Възможно е (ако вземем за основа версията за външната намеса) стратезите на политическия формат на сегашния Голям Близък Изток първоначално да не са имали предвид масовото унищожаване на хора и да не са го планирали. Понякога обаче, се налага да съдим по резултатите, а не по намеренията. Характерно е също, че този нов геноцид придоби много любопитен информационен облик. Когато жертви на терористично нападение станат няколко невинни участници и зрители в някой маратон (като този в Бостън например), това се превръща в тема за дълги глобални дискусии. В същото време ежедневните терористични действия в Ирак или Сирия, в резултат от които всеки ден загиват стотици хора, в чисто информационен план се подават на обществото в своеобразен "дисплеен режим".

 

Бележки:

 1. Тер-Арутюнянц Г., Многополярная и асимметричная Холодная война. Вестник Академии Военных наук, #4(21), с. 23, 2007.

2. Дерлугьян Г., Внезапны, но иногда предсказуемы. Эксперт, #29(859), с. 60, 2013.

3. Zakaria F. The post-American World. – N.Y.-L. : W.W.Norton, 2008.

4. Параг Ханна, Второй мир. – М.: Изд-во «Европа», 2010.

5. http://www.newscientist.com/article/mg21228354.500-revealed--the-capitalist-network-that-runs-the-world.html#.UfALvsCGiJd. http://www.un.org/en/preventgenocide/adviser/responsibility.shtml.

6. Крауч К., «Пост – демократия». – М.: Издательский дом Государственного университета – Высшей школы экономики, 2010. Крауч К., Странная не-смерть неолиберализма. – М.: Издательский дом «Дело», 2012.

7. http://www.un.org/en/preventgenocide/adviser/responsibility.shtml.

8. Арутюнян Г., Интернет структуры в контексте «постдемократии» и информационной безопасности. 21-й Век, #4(16), с. 3, 2010.

9. http://analitika-forex.ru/forum/5-1200.

10. Arquilla J., Rontfeldt D., The Emergence of Noopolitic: Toward an American Information Strategy, RAND Corporation, 1999. http://www.washprofile.org/en/node/943.

11. Гриняев С., Поле битвы – киберпространство. Минск: Харвест, 2004.

12. http://www.globalsecurity.org/military/library/report/2008/joe2008_jfcom.htm.

13. Арутюнян Г., Распад «системы» и формирование будущего. – Ереван: НОФ «Нораванк», 2011.

14. Виж например, появилият се наскоро сборник «Ближний Восток, Арабское пробуждение и Россия: что дальше?» – Сборник статей /Отв. редакторы: В.В. Наумкин, В.В. Попов, В.А. Кузнецов/ ИВ РАН; Факультет мировой политики и ИСАА МГУ им. М.В. Ломоносова. – М.: ИВ РАН, 2012.

15. http://blogs.wsj.com/source/2011/02/25/introducing-the-revolting-index/?KEYWORDS=azerbaijan.

16. Арутюнян Г., Гриняев С., Революции оптом: достраивание нового миропорядка и сценарии глобального управления. http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=5617.

17. Арутюнян Г., Новый Ближный Восток: реалии и перспективы. http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=6352.

18. Мирзаян Г., Революция пошла вразнос. Эксперт, #27(858) с. 54, 2013.

19. http://www.rand.org/pubs/monographs/2007/RAND_MG%&$.pdf.

20. Арутюнян Г., Сирийская война: возможные сценарии. http://www.noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=6768.

21. Виж например, Акопян А., Приемы и способы информационно-психологического воздействия в информационном противоборстве воюющих сторон в Сирии. Центр стратегических оценок и прогнозов. – М.: 2013. http://www.csef.ru/files/csef/articles/4445/4445.pdf.

22. Global Governance 2025: At a Critical Juncture. National Intelligence Council, European Union Institute for Security Studies, September 2010. http://www.iss.europa.eu/uploads/media/Global_Governance_2025.pdf .

23. Арутюнян Г., На Ближнем Востоке реализуется новая форма геноцида.

http://www.noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=7121

24. http://www.un.org/russian/document/convents/genocide.htm.

* Авторът е изпълнителен директор на Научно-образователната фондация "Нораванк" в Ереван, Армения

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.1 2025