04
Пет, Дек
10 New Articles

Близкоизточната политика на Турция в контекста на «арабската пролет»

брой1 2013
Typography

Една от отличителните черти на турската външна политика през 2000-те години е повишената и активност в Близкия и Средния Изток (1). Именно този регион се превърна в основния «опитен полигон» за реализация на концепциите и идеите на «близкоизточния Макиавели» - професор Ахмет Давутоглу, който първоначално беше главен съветник на премиера Реджеп Ердоган, а след това бе назначен от него за министър на външните работи. Провъзгласеният от Давутоглу курс към «нулеви проблеми със съседите», подкрепен от развитието на търговско-икономическото сътрудничество с ключовите държави от региона, на пръв поглед, би трябвало сериозно да повиши влиянието на Турция сред нейното арабско-мюсюлманско обкръжение. Само че драматичните събития, започнали през декември 2010 с масовите протести в Тунис и впоследствие станали известни като «арабската пролет», объркаха картите на турските дипломати и политици, поставяйки под въпрос ефективността и правилността на следвания от тях външнополитически курс.

Поне на пръв поглед изглеждаше, че «арабската пролет» би следвало да се възприеме позитивно от Турция. Най-малкото, защото стремежът към демократизация и политическа либерализация би трябвало да заздравят икономическите и дипломатически връзки на Анкара с близкоизточните държави, да повишат привлекателността на «турския модел» на политическо и икономическо развитие и, в определен смисъл, да превърнат Турция в «референтна» държава за целия регион. Действително, от гледна точка на отворения характер на политическия режим и нивото на развитие на демокрацията, «турският модел» изглежда по-привлекателен в сравнение с политическите системи на Иран или Саудитска Арабия например, претендиращи, наред с Турция, за лидерство в региона. Само че непредсказуемата траектория на развитието на събитията изисква от Анкара постоянни корекции на външната и политика, чиято ефективност се оказа твърде ниска, и поставя пред турските дипломати и политици множество трудноразрешими проблеми.

През 2000-те години външнополитическата стратегия на Анкара в Близкия Изток се базираше на цивилизационно-културната близост с държавите от региона и общия им мюсюлмански произход (т.нар. «цивилизационна геополитика») (2). Управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) не си поставяше за цел прокарването на демократичните ценности (и неизбежно свързаното с това ограничаване на националния суверенитет). Точно обратното, ПСР постоянно се позоваваше на принципите за ненамеса във вътрешната политика на другите държави. По принцип, в отсъствието на значими политически катаклизми, подобен подход би изглеждал оправдан: нарастването на икономическата взаимозависимост, прозрачността на държавните граници на фона на облекчаването на визовия режим и, съответно, на увеличаване потоците на трудовата миграция между страните от региона – всичко това неизбежно би трябвало да доведе до ерозия на авторитарната политическа система и нейната либерализация.

В условията на «арабската пролет» обаче, тази стратегия на «меката сила» (3) се сблъска с традиционната дилема между ценностно-ориентирания и прагматичния подходи във външната политика.

Курсът на ПСР за установяване на конструктивни отношения с Иран, връзките с който Анкара развиваше доста активно през 2009-2011 на базата на общите им търговско икономически интереси, неочаквано се превърна в обект на резки критики и продължаването му се оказа свързано със сериозни политически и имиджови рискове. Друг пример са отношенията със Судан неговия президент Омар ал-Башир (смятан от САЩ и ЕС за «парий», против когото през 2008 Международният наказателен съд отправи обвинения в геноцид, във връзка с конфликта в Дарфур). В този случай, балансът между ценностния и прагматичния подход очевидно беше изместен в посока към реализация на конюнктурните турски интереси, а реториката за защита и прокарване на демокрацията беше изместена на заден план (4).

«Арабската пролет» разшири контекста на този тип проблеми. Това особено болезнено се отрази на отношенията на Турция с Либия и Сирия. Пред Анкара възникна въпросът, какво поведение да възприеме към толкова поляризирани вътрешно държави, за да минимизира вредата за собствените си икономически интереси. Както е известно, само с Либия Турция беше сключила договори за 25 млрд. долара, а в страната работеха огромен брой турски строители. Тоест в по отношение на Либия и, особено, на Сирия Турция трябваше да избира между оказването на умерен натиск върху съществуващия авторитарен режим и подкрепата за опозицията, превръщаща се във все по-сериозна заплаха за управляващите (5).

В търсене на нова външнополитическа стратегия

Вълната от социални протести, заляла държавите от Близкия Изток и Северна Африка (6), изненада Турция. Анкара смяташе, че съществуващите в региона политически режими са достатъчно устойчиви и нищо не ги заплашва, поне в обозримо бъдеще. Впрочем, подобно късогледство беше характерно не само за Турция – до 2011 едва ли някой би могъл да предвиди, че трупащото се дълги години недоволство ще се трансформира в толкова мащабен и радикален по характера си социален протест. Променяйки геополитическата конфигурация на региона, революционните събития в Близкия и Средниа Изток го издигнаха в йерархията на външнополитическите приоритети на регионалните и глобални играчи. За Турция, както и за много други държави, «арабската пролет» стана сериозно изпитание. Доктрината за «стратегическата дълбочина» и тезата за «нулеви проблеми със съседите» се оказаха неособено адекватни на стремително променящата се конюнктура.

По принцип, турският управляващ елит подкрепяше социалните протести и гледаше със симпатия на стремежите на гражданското общество в арабските държави да отстоява политическите си права. Демократичната реторика отдавна се е превърнала в характерна черта на ПСР, т.е. нямаше нищо странно и в подкрепата за протестните движения, борещи се за налагане на либерално-демократичните ценности. Близкоизточната политика на Турция обаче имаше и друго измерение, свързано с очевидните и икономически интереси в региона, с държавите в който Анкара толкова упорито градеше взаимноизгодни и добросъседски отношения през цялото последно десетилетие. Именно наличието на тези интереси принуждаваше Анкара да търси компромис между подкрепата за стабилността, гарантираща, в краткосрочна перспектива, спазването на постигнатите финансово-икономически споразумения, и стремежа да се изяви като «основен защитник» на демократичната вълна, заливаща авторитарните режини, което обаче можеше да доведе до анулиране на договорите и загуба на инвестициите. Така пред Турция, както впрочем и пред САЩ и държавите от ЕС, възникна проблемът за избора между ценностния и прагматичния подход към «арабската пролет».

През цялата 2011 и отчасти през 2012 станахме свидетели как външнополитическият курс на Анкара се колебае между двата взаимноизключващи се императива – прокарването на демократичните ценности и защитата на собствените и интереси. С тези идеологически колебания се обясняват донякъде и доста резките на моменти промени в официалната турска позиция, както и набиващите се на очи различия в подходите на правителството на ПСР към събитията в ключовите държави от региона – Египет, Либия и Сирия.

Динамиката на турската политика в Близкия и Средния Изток, в контекста на "арабската пролет", може да се представи като синусоида с четири ясно различими фази. В първата фаза (съвпадаща приблизително с първата половина на 2011) Турция се придържаше към предпазлив неутралитет като на думи подкрепяше "арабското пробуждане" и откриващите се нови възможности за либерализация и демократични реформи. През този етап Анкара не подкрепяше международния натиск срещу режимите на Хосни Мубарак и Муамар Кадафи и оценяваше доста критично активността на НАТО в тази посока.

Началото на втория етап беше поставено от съгласието на Турция да се включи в намесата на пакта в Либия. Този етап би могъл да се характеризира като "принудителен". Действително, макар че Анкара се присъедини към международната операция срещу Кадафи, прякото и участие беше минимално и бе оценено от партньорите и като "пасивно". Далеч по-смели и енергични се оказаха турските действия по сирийското направление, но и те се свеждаха до оказването на натиск върху режима на Башар Асад с цел да бъде принуден да осъществи демократични реформи и да направи отстъпки пред опозицията. И тъй като във времеви план този втори етап покриваше периода на пролетта и лятото на 2011, т.е. последната фаза на парламентарната предизборна кампания, турският политически елит беше ангажиран предимно с вътрешните си проблеми. Имайки предвид традиционната тясна обвързаност на външната политика с вътрешната борба за власт (която в Турция е още по-остра, отколкото в другите държави от региона), и управляващата партия, и опозицията не бяха склонни да лансират някакви радикални външнополитически инициативи.

Както е известно, парламентарните избори през юни 2011 приключиха с убедителнапобеда на партията на Ердоган, която получи почти 50% от всички гласове. Това даде на управляващите сили да предприемат по-активни външнополитически стъпки (7). Така започна третият етап от ангажирането на Турция със събитията от "арабската пролет", характерно за който бе лансирането, от страна на Анкара, на редица едностранни инициативи и стремежа и да бъде в авангарда на политическите процеси в Близкия Изток. Така, Турция започна активно да критикува Израел, особено след публикуването на доклада на ООН за резултатите от разследването на събитията от лятото на 2010 и инцидентът с т.нар. "Флотилия на мира" (Анкара обяви доклада за "предубеден"). Пак към този етап следва да причислим посещението на Ердоган в Египет (септември 2011), усилването на турския натиск върху Башар Асад и все по-острата критика срещу сирийския режим. В края на 2011 обаче, Анкара намали нивото на външнополитическата сих активност, заради острите критики от страна на опозицията. В същото време, "ответната реакция" на Дамаск доведе не само до прекратяване на икономическото сътрудничество, но и до възобновяване на сирийската подкрепа за бойците от Кюрдската работническа партия (РКК) чиято конфронтация с турската армия отново навлезе в "гореща фаза".

За четвъртия етап, който на практика, покрива цялата минала 2012, е характерен отказът на Турция от едностранна активност и стремежът и да действа в рамките на коалиции (т.е. в сътрудничество с НАТО, ЕС и Лигата на арабските държави). Така, Анкара се солидаризира с ЕС за налагането на санкции срещу Сирия и подкрепи позицията на НАТО за втвърдяване на политиката спрямо Иран (8). Причината, поради която през цялата минала година Турция постоянно "натискаше спирачката" (по израза на известният турски анализатор Мехмед Али Биранд) (9) е, че правителството на ПСР осъзна пребързаността на мащабното си ангажиране с непредсказуемите процеси в региона, убеждавайки се, че е надценило възможностите на турското влияние върху ситуацията (включително подценявайки устойчивостта на сирийския режим).

Асинхронното развитие на събитията в Египет, Либия и Сирия дава възможност достатъчно ясно да се проследят колебанията в турската политика.

В случая с Египет, позицията на правителството на ПСР изглеждаше най-силна - включително еднозначната и подкрепа за "демократичните сили" (особено след като президентът Хосни Мубарак очевидно започна да губи контрол над ситуацията) и призивът към одиозните египетски политици "да се оттеглят доброволно" (10). Половин година по-късно, в рамките на посещението си в Кайро през есента на 2011, турският премиер даде ясно да се разбере, че Анкара вижда бъдещето на Египет в изграждането на открита и конкурентна политическа среда и на демократична политическа система, чиито архитекти следва да отчитат турския опит в конструирането на светски административно-политически модел.

Когато вълната на арабските революции се стовари върху Либия и Сирия, външнополитическата реторика на Анкара претърпя сериозна промяна. В тези случаи Турция не можеше да си позволи толкова еднозначна позиция. Така, подкрепата за опозиционните сили, обявяващи се против авторитарните режими на Кадафи и Асад, съдържаща се в официалните декларации на турското Външна министерство и на премиера Ердоган, беше доста по-неопределена и мека (особено в началния етап).

В Либия например, Анкара в никакъв случая не искаше да поема ролята на "локомотив" в смяната на управляващия режим. Сериозните търговско-икономически интереси, внушителните инвестиции, както и големият брой работещи в страната турски граждани (по тези показатели, значението на Либия за Турция беше с цял порядък по-голямо, отколкото това на Египет) (11) - всичко това изискваше от правителството на ПСР далеч по-предпазлив и балансиран подход. Първоначално, Анкара дори отказваше да одобри операцията на НАТО в Либия, заради което турските управляващи бяха силно критикувани както от либийската опозиция, така и от западните политици. Всъщност, правомерността на операцията на алианса в Либия още от самото начало започна да поражда въпроси. Макар че стартира като изключително хуманитарна (с цел да бъде защитено мирното население), мисията на НАТО много бързо се превърна в инструмент за смяната на режима, излизайки извън рамките на мандата си, което активно се дискутираше и в турските медии. Когато стана очевидно, че запазването на условен неутралитет и неприсъединяването към антилибийската западна коалация може да струва скъпо на страната, правителството на Ердоган коригира официалната си позиция. Въпреки това обаче, поведението на Турция в либийските операции си остана по-скоро пасивно.

По отношение на Сирия, нещата се оказаха още по-сложни. Както е известно, тази страна заемаше специално място в сферата на външнополитическите интереси на правителството на ПСР. Развитието на отношенията с Дамаск през първото десетилетие на ХХІ век традиционно се изтъкваше като доказателство за успеха на стратегията за «нулеви проблеми със съседите» (12): внушителните показатели на ръста на търговията, културното сътрудничество, редовните контакти на най-високо ниво, личното приятелство между Ердоган и Асад, гъвкавият визов режим, позволяващ свободното движение на гражданите на двете държави – всичко това очертаваше много привлекателна картина и обещаваше безоблачна перспектива. Турция се позиционира като равноправен партньор, заинтересован от по-бързата интеграция на Сирия в глобалното политическо и икономическо пространства, което, освен всичко друго, предполагаше и сериозната трансформация на режима в Дамаск. Като цяло, би могло да се каже, че отношенията със Сирия представляваха своеобразна квинтесенция на принципите на новата турска външна политика, основаваща се на съчетаването на взаимното икономическо проникване и цивилизационно-културната близост, при отсъствието на «програма за износ на демокрация».

След началото на вътрешните сблъсъци в Сирия и непрекъснато нарастващите случаи на насилие от страна на силите на режима Анкара се постара да заеме максимално предпазлива позиция, без да декларира подкрепа за Асад, но и без открито да лансира инициативи за отстраняването му. Това изчакване беше в синхрон с поведението на западните държави, които не бяха склонни да подкрепят сирийската опозиция толкова бързо и еднозначно, както беше в либийския случай. Наистина, ЕС наложи санкции срещу Дамаск, но целта им беше склоняването на Асад да ускори провеждането на реформи. Само че ефектът от санкциите се оказа незначителен, а и те едва ли можеха да окажат влияние върху разположението на силите в страната.

Значението на сирийския вектор за външната политика на Турция ограничаваше свободата на действие и правителството на ПСР се стремеше максимално да съобразява стъпките си с текущото развитие на събитията, постоянно коригирайки курса си, променяйки го понякога на 180 градуса. Първоначално, Анкара настояваше за реформирането на съществуващия режим на основата на политическото наследства на Асад. Тя разчиташе, че при подобно развитие ще съумее да поеме ролята на медиатор на политическия процес в Сирия и, използвайки технологиите на «меката сила», да го насочи към постепенна политическа либерализация. На свой ред, САЩ и ЕС съзнателно тласкаха Турция да се нагърби с максимално активна роля в разрешаването на сирийския проблем и остро я критикуваха заради нежеланието и да се включи в икономическите санкции. Само че възможностите на Анкара да окаже някакво влияние върху Асад се оказаха по-ограничени, отколкото смятаха мнозина. Сирийският лидер демонстрира тотална невъзприемчивост към външния натиск и до средата на 2012 продължи да се придържа към твърдата линия по отношение на опозицията, чиито загуби (по данни на ООН) през юни достигнаха 15 000 души (13).

Когато на Дамаск стана ясно, че Анкара, на практика, води двойна игра, подкрепяйки официално политическите реформи при запазването на режима на Асад, докато в същото време тайно оказва помощ на въоръжената опозиция, сирийско-турските отношения започнаха да придобиват конфронтационни черти (14). В крайна сметка, правителството на ПСР призна, че разрешаването на сирийския конфликт не може да стане при запазването на съществуващия режим и стигна до извода, че по-нататъшната подкрепа за Асад би се отразила изключително негативно на международния имидж на Турция. Затова Анкара направи поредния рязък завой, обявявайки се открито против Асад, подкрепяйки инициативите на Арабската лига и на специалния представител на ООН за Сирия Кофи Анан. В резултат от това настъпи катастрофално влошаване на отношенията със Сирия на фона на доста неясните перспективи за бъдещото им развитие заради упоритостта и устойчивостта, демонстрирани от режима в Дамаск, напук на очакванията на Запада и Анкара. На практика, всичко постигнато през последните 10-12 години в сферата на дипломатическото сътрудничество, икономическото взаимодействие и културните връзки беше пропиляно само за няколко месеца.

Тоест, само в случая с Египет би могло да се говори за относително последователна и логично обоснована външна политика на Анкара. Тук Турция още от самото начало недвусмислено застана на страната на анправителствените сили, борещи се за коренни преобразувания в политическата и социално-икономическата система. В Либия и Сирия правителството на ПСР се стараеше да действа максимално предпазливо. В първия случай това се обясняваше с нежеланието на Анкара да се дискредитира с участие в насилственото сваляне на Кадафи, а в Сирия – със стремежа и да запази политическите и икономически позиции, завоювани през десетилетието на турско-сирийското «затопляне». Ето защо Турция подкрепи без всякакъв ентусиазъм операцията на НАТО в Либия, при това дистанцирайки се от британския и френския контингенти, нагърбили се с основната работа по свалянето на Кадафи. По сирийското направление колебанията на правителството на ПСР си проличаха съвсем ясно: от идеята за осъществяването на реформи при запазване властта на Асад, до откритата конфронтация с него и позиционирането на Турция в авангарда на коалицията срещу режима в Дамаск (15).

Границите на регионалното лидерство

Въпреки нееднозначния характер на турската близкоизточна политика, налице е очевиден ръст на популярността на Турция в арабските държави и осъзнаване на важността и за региона. Многобройните социологически проучвания и анкети показват достатъчно ясна тенденция за укрепване на нейния положителен имидж (16).

Показателите на икономическия растеж, демонстриран от страната през 2000-те години, очевидните успехи в социално-икономическата модернизация, както и постиженията в развитието на гражданското общество – всичко това породи сериозен интерес у управляващите в арабския свят елити, превръщайки Турция в привлекателен партньор, а отчасти – и в пример за подражание.

Паралелно с това, че по ниво на развитие на социалните и политическите си институции, Турция все повече се доближаваше до Европа (особено в хода на процеса на подготовката и за присъединяване към ЕС), привлекателността на страната в Близкия Изток осезаемо нарастваше. За това съдейства и политическият курс на ПСР: съчетаването на привързаността към консервативните ценности със стремежа за превръщането на Турция в регионален лидер и влиятелен субект на глобалната политика (17), както и умерената интерпретация на секуларизма, предоставяща на религията много по-голямо място в публичната сфера, в сравнение с кемалисткия проект за модернизация (18). Не остана незабелязана и външнополитическата реторика на правителството, подчертаващо, от една страна, привързаността си към прозападния курс, а от друга – готовността му да се обявява против Запада и САЩ, ако това се изисква от националните интереси. Най-яркият пример за това са събитията от пролетта на 2003, когато Анкара се въздържа да изпрати свои войници в състава на международните сили на НАТО в Северен Ирак. Това беше оценено като скъсване на Турция с негативните страни на османското минало и началото на нов етап във взаимоотношенията и с държавите от региона. По същия начин се тълкуваше и конфронтацията с Израел, започнала с демарша, предприет от Реджеп Ердоган на Форума в Давос през 2009 и достигнала кулминацията си през лятото на 2010 по време на инцидента с «Флотилията на мира» (19).

Така турските успехи придобиха регионално измерение, а турският опит представляваше допълнителен импулс за осъществяване на реформи в държавите от Близкия и Средния Изток (20). Икономическата и културна експанзия на Анкара донесе в региона специфичната атмосфера на очакване на промени и осъзнаването на факта, че предишните авторитарни режими губят способността си да удовлетворяват социално-икономическите потребности на своите граждани.

През последните десет години обемът на търговията на Турция с държавите от Близкия Изток нарасна почти 6 пъти: от 4,4 млрд. долара, през 2002, до 26 млрд., през 2011. Инвестиционният портфейл на турските компании също нарастна значително през този период, достигайки в началото на «арабската пролет» 11,2 млрд. долара (без да броим инвестициите в строителните проекти) (21).

Според мнозина, популярността на страната, нарастващото и присъствие в региона и нейните икономически успехи биха могли да се приемат за катализатор на арабските революции, а самата Турция да се превърне в пример за постреволюционните държави. Истината обаче е, че «турският модел» е резултат от съчетаването на специфични вътрешни и външни фактори и прякото му възпроизвеждане е много трудно осъществимо (22).

В същото време възниква въпросът, доколко самата Турция е в състояние да води собствена игра в стремително променящите се и нестабилни условия на «арабската пролет», която рискува да се превърне в «арабска зима» (23).

Прекалената активност на Анкара води до обвинения в «неоосманизъм» и поражда основателни опасения както у регионалните играчи, така и у Запада, което, в крайна сметка, се обръща срещу Турция. В региона на Близкия и Средния Изток се води изключително остра борба за лидерство, като амбициите на Турция директно се сблъскват с интересите на Иран и Саудитска Арабия, разполащи със сериозен потенциал и собствена визия за регионалните проблеми (24). Опасността, която дебне Турция (както впрочем и останалите държави, опитваши се да овладеят вълната на революционните промени), е да затъне в блатото на етнорелигиозното противопоставяне, характерно на практика за всички страни от региона (25).

Очевиден парадокс е, че колкото по-активно Анкара се ангажира в разрешавенето на конфликтите, толкова по-малки са шансовете и да се превърне във фактор за стабилизация и реформи. И, както изглежда, правителството на ПСР е наясно с това. Затова напоследък Турция се стреми към сътрудничество и съгласувани действия, кактонапример действаше в рамките на Арабската лига (така, в Ирак Анкара не зае конфронтационна позиция, подкрепяйки единствено местните сунити в конфликта им с шиитите, а се обяви за консолидация на обществото, активно сътрудничейки с иракските кюрди и опитвайки се да убеди Техеран да се откаже от пряката подкрепа за иракските шиити в конфликта) (26).

Перспективите на Турция в глобалната политика

Близкоизточната политика на Турция може да се разглежда в две измерения: като част от стратегията за диверсификация на политико-дипломатическите, културните и икономическите връзки и като отдръпване от утвърдилия се през десетилетията след кемалистката революция прозападен курс, включително от плановете за интеграция в ЕС.

Тук е мястото да посочим, че Турция спокойно би могла да реализира плановете си за завръщане в Близкия и Средния Изток, запазвайки при това привързаността си към прозападната ориентация и ценностите на ЕС (27). Тези две линии се съчетават и допълват взаимно. Още повече, че привлекателността на Турция за арабския свят се дължи, освен на всичко друго, и на успехите и във взаимодействието с ЕС. Впрочем, турският културен и икономически потенциал в региона поражда сериозен интерес у Брюксел. Но, макар че на официално ниво турските дипломати отхвърлят обвиненията, че страната е загубила интереса си към присъединяването към ЕС, истината е, че просто няма начин този процес да бъде задвижен отвъд мъртвата точка, в която се намира от средата на 2000-те насам. Очевидно е също, че управляващите в Анкара са напълно наясно с това (28).

От гледната точка на САЩ и държавите от ЕС, Турция се превръща във все по-самостоятелен играч и влиятелна регионална държава. През последното десетилетие диапазонът на възможностите и границите на свободата в действията на Анкара несъмнено се разшириха (29). При това въпросът, доколко страната остава в руслото на прозападната ориентация става все по-остър.

Показателното изостряне на отношенията с Израел (което, впрочем, може да се разглежда и като опит за изместването на Тел Авив от позицията на основен проводник на американските интереси в региона) помогна на ПСР да укрепи позитивния имидж на Турция в арабския свят. Освен това то трябваше да внуши, че Турция сериозно коригира външнополитическата си ориентация, без обаче да скъсва окончателно със Запада и основните му международни институции – ЕС и НАТО. Подобни цели обслужваше впрочем и «затоплянето» в иранско-турските отношения през 2009-2011 (30).

В представите на повечето европейски и американски политици, ПСР се е отказала от първоначалната си платформа, за чиито основни елементи се смятаха политико-идеологическото сближаване със Запада и либерално-демократичните реформи. И реториката, и програмните постановки на ПСР придобиват все по-консервативен отенък (укрепването на позициите на консерватизма в турското общество отчетливо се проявява през втората половина на 2000-те години) (31), в същата посока се изместват и акцентите във външната политика на Турция. Победата на ПСР на парламентарните избори през 2011, която затвърди електоралната хегемония на партията на Ердоган и нарастващата и популярност, вдъхна на нейните лидери увереност в собствените им сили и наличието на особена мисия. Закономерно е, че след изборите външнополитическата активност на Анкара, особено по близкоизточното направление, нарасна.

Началният период на «арабската пролет» показа докъде може да си позволи да стигне Анкара в своите самостоятелни действия. Така, събитията в Либия демонстрираха, че повишаването на ефективността на турската външна политика изисква от страната да си сътрудничи със Запада. Сирийската криза пък разкри пределите на турската стратегия на «меката сила (както в икономическата, така и в дипломатическата сфери) – когато Ердоган, който през първото десетилетие на ХХІ век се смяташе за голям приятел на Башар Асад, не можа да го убеди в необходимостта от реформи. В този смисъл, въпреки преживяваната от него криза, Европейският съюз продължава да разполага с много по-голям от турския потенциал за разрешаване на близкоизточните проблеми (32). Очевидно е, че в този случай интересите на Брюксел и Анкара са много близки и ги тласкат към взаимно сътрудничество. Що се отнася до САШ, през 2000-те отношенията на Турция с тях се развиваха по низходяща крива, на фона на ръста на антиамериканските настроения в турското общество. Наистина, по време на първия си мандат, администрацията на Барак Обама се постара да промени това и постигна известни успехи. Въпреки това, триъгълникът Анкара – Вашингтон – Брюксел не изглежда стабилен.

Определено негативна роля в отношенията между Анкара и ЕС изигра бившият френски президент Никола Саркози, чиято политика, на фона на парламентарните дискусии за арменския геноцид, съдейства за сериозно нарастване на напрежението между двете държави (33). Мнозина смятат, че при сегашния президент Франсоа Оланд Париж и Анкара ще намерят нови възможности за взаимноизгодно сътрудничество и взаимодействие в региона на Източната Средиземноморие. В дългосрочна перспектива, това би могло да активизира европейския вектор на турската външна политика, а по-тясното сътрудничество с ЕС на институционално равнище несъмнено ще способства за по-нататъшната либерализация на политическата система в страната.

От характера и насочеността на вътрешнополитическите процеси в Турция до голяма степен зависи и потенциалът на влиянието и върху събитията в региона. Защото приложимостта на «турския модел» за близкоизточните режими се обуславя не само от успехите в икономическото развитие на страната, но и от качествто на нейната демокрация и ефективността на институциите и. И, ако по такива показатели като икономическия растеж и географията на експанзията постиженията на турската икономика не пораждат съмнения, ситуацията с функционирането на демократичните институции съвсем не е толкова еднозначна: изострят се съществуващите социални разделения, възпроизвежда се т.нар. «мажоритарна демокрация», в чиито рамки управляващата партия монополизира политическата сфера, буксува «демократичното» и консенсусно решение на кюрдския въпрос. Анкара активно критикува Израел заради силовите му подходи при решаването на палестинския проблем и печели с това външнополитически точки (34), но самата тя продължава да използва армията си за разрешаването на собствения си проблем с кюрдите. В дългосрочна перспектива, всичко това девалвира ценността на «турския модел» за Близкия Изток (35).

Заключение

«Арабското пробуждане» от 2011-2012 се осъществи след фактическата преориентация на турския външнополитически курс към региона на Близкия и Средния Изток, осъществена в рамките на концепцията на Ахмет Давутоглу. Процесът на трансформация в редица арабски държави беше възприет от Анкара като разкриване на широки възможности за увеличаване на собственото и влияние. Турция се опита да стане или поне да изглежда като доминираща регионална държава, лидер на ислямския свят, изразител и защитник на интересите на мюсюлманите (36), а също образец за новите постреволюционни режими.

Съвкупността от външнополитическите стъпки, предприети от Анкара през миналата 2012, показва, че Турция, както изглежда, се е простила с илюзиите на декларирания преди това курс към «нулеви проблеми със съседите». Макар че Давутоглу продължава да настоява, че той е бил сравнително успешен, фактите говорят за обратното: въпреки отделните постижения (установяването на партньорски отношения с Масуд Барзани и извоюването на силни икономически позиции в Иракски Кюрдистан), отношенията със Сирия, Кипър, Гърция, Израел, Иран, Армения и дори донякъде с Азербайджан (да не говорим за по-далечни страни като Франция и Германия) си останаха недобри или даже се влошиха. Изключение са преживелите безпрецедентен подем отношения с Русия. През последните две години, в хода на задълбочаващото се сътрудничество, Москва и Анкара съумяха да деполитизират много остри проблеми, фокусирайки се върху икономиката. Въпреки това обаче конкуренцията и съперничеството между тях си остават. Доказателство за това е и сирийската криза, по която Русия и Турция заемат противоположни позиции (37). Въпреки това, оценявайки потенциалните рискове от намесата си в Близкия Изток, Анкара не е склонна да игнорира руската позиция и демонстрира заинтересованост от развитие на двустранните контакти с Москва.

Вероятността от развитието на негативен за Турция сценарий по сирийското направление нараства заради хуманитарната катастрофа, породена от бежанския поток, недоволството на алауитското малцинство, все по-ожесточените въоръжени сблъсъци, притока на радикални елементи от целия мюсюлмански свят, но най-вече заради изключителното изостряне на кюрдския проблем. При неблагоприятно развитие на събитията популярността на управляващия режим може сериозно да падне. Близостта на изборите (президентските през 2014 и парламентарните през 2015) ще изисква от ПСР по-голяма предпазливост и внимателно обмисляне на всичките и стъпки, а вероятно и корекция на досегашния политически курс. Турция очевидно надцени потенциала си и, подобно на западните държави, подцени сложността и многобройните измерения на «арабската пролет». Плановете и да стане «флагман» на Близкия Изток (38), демонстрирайки пример за успешно съчетаване на демокрацията, умерения ислям и икономическото развитие, на практика, се провалиха. Арабският свят не бърза да попадне под опеката на Анкара или да заимства «турския модел». На свой ред, Анкара, макар да се опитва да играе самостоятелна роля и да се дистанцира от САЩ, не демонстрира готовност към решителен обрат във външнополитическия си курс и отказ от подкрепата за Запада и НАТО. Доказателство за това е и турският интерес към системата за ПРО, както и към много други проекти на алианса.

Като цяло, миналата 2012 разкри редица институционални и структурни проблеми на турската външна политика: дисбаланс между ценностно-идеологическите и прагматичните подходи; липса на точна преценка за наличния потенциал и националните интереси; прекалено широкият диапазон на колебанията във външнополитическия курс и турската реторика (т.е. «измяната» на прокламираните принципи и ценности), които имаха място по време на кризите в Либия и Сирия, както и закономерно спадащото доверие към Турция в региона.

Бележки:

1. Keyman, Fuat. Globalization, Modernity and Democracy: Turkish Foreign Policy 2009 and Beyond. // Perceptions: Journal of International Affairs, Vol. XV, No. 3-4, (2010), pp. 1-20; Onis, Ziya. Multiple Faces of the “New” Turkish Foreign Policy: Underlying Dynamics and a Critique. // Insight Turkey, Vol. 13, No. 1, (2011), pp. 47–65.
2. Bilgin, Pinar. A return to “Civilizational Geopolitics” in the Mediterranean? Changing Geopolitical Images of the European Union and Turkey in the post-Cold War Era. // Geopolitics, Vol. 9, No. 2, (2004),pp. 269–291.
3. В основата на съвременната външна политика на Турция са заложени шестте принципа, формулирани в програмния труд на сегашния турски външен министър Ахмед Давутоглу „Стратегическа дълбочина” [Davutoglu, Ahmet. Stratejik Derinlik: Turkiye’nin Uluslararasi Konumu. Istanbul: Kure Yayinlari, 2001]. Първият принцип е определяне на баланса между свободата и сигурността. Вторият – нулеви проблеми със съседите, т.е. масирано ангажиране на всички регионални сили в конструктивно взаимодействие помежду им. Третият принцип е ефективна дипломация по отношение на съседните региони (интензификация на взаимноизгодното сътрудничество в сферата на сигурността, политиката, икономиката и културата). Петият е ефективно използване на международните форуми и новите инициативи (ООН, НАТО, ОИК и т.н.) ,а шестият – изграждането на „нов имидж на Турция” с помощта на т.нар. обществена дипломация.
4. Това отчасти се вписва в контекста на отказа на ПСР от предишния модел на „прозападна ориентация” – т.е. на консенсусна солидарност с държавите от Западна Европа и САЩ по въпросите на световната политика и международната сигурност. Вместо това, ПСР се стреми да гради външната политика изключително въз основа на собственото си разбиране за текущите интереси на Турция и амбициите и като регионален лидер.
5. Дилемата между ценностния и прагматичния подходи съвсем не е уникален турски проблем, подобни трудности изпитват и някои държави от ЕС, когато става дума за страни и региони, в които Съюзът има дългосрочни и сериозни икономически интереси.
6. В дискусиите за природата на социално-политическите катаклизми в арабския свят през 2010-2012, обхванали почти двайсет държави от региона (активни протести, довели до смяна на режима или кадрови чистки в управляващия елит – в Тунис, Египет, Либия, Бахрейн, Сирия, Йемен, Алжир, Ирак, Йордания, Мароко, Оман; по-малко ожесточени масови протести в Кувейт, Ливан, Мавритания, Саудитска Арабия, Судан и Западна Сахара)се очертават два основни подхода. Единият акцентира върху влиянието на външния фактор и инспирирането на социалните протести отвън, а другият върху вътрешните причини и движещи сили на «арабската пролет». Без да отричаме, ролята на външните сили и действията на западните неправителствени организации, следва да признаем доминиращото значение на вътрешните структурно-демографски фактори (по-подробно, виж Коротаев А.В., Зинькина Ю.В. Структурно-демографические факторы «арабской весны»., Протестные движения в арабских странах: предпосылки, особенности, перспективы. Материалы конференции «круглого стола». М.,«Либроком», 2012, с. 28-39; Системный мониторинг глобальных рисков: Арабская весна 2011 года. М., ЛКИ, 2012).
7. За изборите през 2011 и вътрешнополитическата борба в Турция, виж Шлыков П.В. Турция после выборов 2011: парадоксы политического развития под властью Партии справедливости и развития. // Перспективы. Фонд исторической перспективы).
8. Тук си струва да отбележим, че на фона на очевидното затопляне на отношенията между Анкара и Вашингтон през 2011-2012, отношения на Турции с ЕС, като цяло, и с Франция, в частност, се развиват в негативен план.
9. Birand, Mehmet Ali. Turkiye, Suriye’de frene basiyor, Milliyet, 27.09.2012
10. В края на януари 2011 Ердоган призова Мубарак да подаде оставка: «Трябва да се вслушате в гласа на народа и да осъзнаете справедливите му искания. Необходимо е, на първо място, да се предприемат стъпки в съответствие с исканията на египетските граждани за промени и повече свобода, които не бива да се отлагат или отхвърлят», виж Zaman, 02.02.2011; Zaman, 14.02.2011.
11. Турският бизнес активно инвестира в икономиката на Либия. Общата стойност на сключените договори, най-вече в строителната сфера, в навечерието на «арабската пролет» надхвърли 20,5 млрд. долара. През 2009 в Либия официално работеха 115 турски компании, а през 2010 обемът на стокооборота между двете страни надхвърли 2,36 млрд. долара (Turkiye Cumhuriyeti Disisleri Bakanligi, http://www.mfa.gov.tr/aciklamalar-genel.tr.mfa].
12. Виж, Altunsik, Meliha Benli; Tur, Ozlem. From Distant Neighbors to Partners? Changing Syrian-Turkish Rela-tions. // Security Dialogue, Vol. 37, No. 2, (2006), pp. 229-248.
13. UN News Centre (http://www.un.org/apps/news/story.asp?NewsID)
14. Stack, Liam. In Slap at Syria, Turkey Shelters Anti-Assad Fighters. // The New York Times, 27/10/2011.
15. В Египет след Мубарак Анкара действаше от позиция на защита на светските ценности, акцентираше върху необходимостта от демократични избори и уважение към резултатите от тях, разширяване на политическото участие и понижаване на конфронтацията между различните сили. В Либия след Кадафи Турция също се обявява за осъществяването на мащабни реформи, но не проявява желание да участва в изграждането на «нова Либия».
16. По данни от социологическите анкети през 2011-2012, 66%-71% от анкетираните, живеещи в държавите от Близкия и Средния Изток (Египет, Йордания, Ливан, Палестина, Саудитска Арабия, Сирия, Ирак, Иран, Тунис, Оман, Бахрейн, Катар, Кувейт, ОАЕ, Йемен и Либия), смятат, че Турция сериозно е укрепила позициите си в региона, а 53%-61% виждат в нейно лице възможен модел за социално-политическото развитие на държавите от региона (Ortadogu’da Turkiye Algisi 2012. Istanbul: TESEV Yayinlari, 2012, s. 20). При това турският премиер Реджеп Ердоган се възприема като най-положителния политик в арабския свят (The 2011 Annual Arab Public Opinion Survey. http://www.brookings.edu/~/media/research/files/reports/...).
 17.Onis, Ziya. Conservative Globalists versus Defensive Nationalists: Political Parties and Paradoxes of Europeanization in Turkey. // Journal of Southern Europe and the Balkans, Vol. 9, No. 3, (2007), pp. 247-261.
 18. Kuru, Ahmet. Secularism and State Policies toward Religion: The United States, France, and Turkey. Cambridge University Press, 2009.
 19. Koc, Malike Bileydi. Reflections on the Davos Crisis in the Turkish Press and the Views of Opinion Leaders of the Turkish Jews on the Crisis. // Turkish Studies, Vol. 12, No. 3, pp. 383-398.
 20. Kirici, Kemal. Turkey’s “Demonstrative Effect” and the Transformation of the Middle East. // Insight Turkey, Vol. 13, No. 2, 2011, pp. 35-55.
 21. Turkiye Cumhuriyet Merkez Bankas?. Temel Ekonomik Gelismeler. 2012, http://www.tcmb.gov.tr/
 22. За приложимостта на „турския модел” и другите алтернативи, виж: Atasoy, Seymen. The Turkish Example: A Model for Change in the Middle East? // Middle East Policy, Vol. 18, No. 3, (2011), pp. 86-100.
 23. По-подробно, виж: Dincer, Bahadir; Kutlay, Mustafa. Turkiye’nin Ortadogu’daki Bulgesel Gul Kapasitesi. Uluslararasi Stratejik Arastirmalar Kurumu (USAK) Raporu. Rapor No: 2012-03.
 24. Kane, Sean. The Coming Turkish Iranian Competition in Iraq. // United State Institute of Peace (USIP) Special Report, 276, June 2011, http://www.usip.org/.
 25. Например, действията в подкрепа на сунитите в Ирак с цел да се балансира нарастващото влияние на шиитите, подкрепяни от Иран, е най-прекия път към задълбочаването на «войната на всеки против всички».
 26. Ayoob, Mohammad. Beyond the Democratic Wave in the Arab World: The Middle East’s Turko-Persian Future. // Insight Turkey, Vol. 13, No.2, 2011, pp. 57-70.
 27.Onis, Ziya. Multiple Faces of the ‘New’ Turkish Foreign Policy: Underlying Dynamics and a Critique. // Insight Turkey, Vol. 13, No. 1, 2011, pp. 47-65.
 28. Michaels, Adrian. Turkey Says Joining EU is Still Top Priority. // The Telegraph, 8/07/2010.
 29. Виж: Стародубцев И.И. Трансформирующаяся Турция. М.: Институ Ближнего Востока, МГИМО, 2011; Larrabee, Stephen. Turkey’s New Geopolitics. // Survival, Vol. 52, No. 2, (2010), p. 159.
 30. Тогава Анкара демонстрира максимална лоялност по време на преговорите за иранската ядрена програма, въздържайки се от рязка критика към политическата система в Иран.
 31. Виж: Шлыков, Павел. «Антикемалистская» революция: куда идет Турция? // Семинар в московския център Карнеги, http://www.carnegie.ru/events/?fa=3422.
 32. Възможното сътрудничество между Турция и ЕС за утвърждаването на демокрацията в Близкия Изток, в контекста на «арабската пролет» достатъчно подробно беше дискутирано в западните медии и анализите на експертите, Виж например: Soler i Lecha, Eduard. The EU, Turkey, and the Arab Spring: From Parallel Approaches to a Joint Strategy? // Turkey and the Arab Spring: Implications for Turkish Foreign Policy From a Transatlantic Perspective. The German Marshall Fund of the United States (GMF) Mediterranean Paper Series, 2011.
 33. Разбира се, в средносрочна перспектива, не бива да се изключва възможността за подобряване на отношенията между Турция и Франция след като президент на страната стана Франсоа Оланд, както и между Турция и ЕС, като цяло.
 34. Виж: Иванова И.И. Турецко-израильские отношения: новые тенденции развития. // Турция в период правления Партии справедливости и развития. М., 2012, с. 105-126.
 35. Виж: Updegraff, Ragan. The Kurdish Question. // Journal of Democracy, Vol. 23, No. 1, (2012), pp. 119-128; Oktem, Kerem. Angry Nation: Turkey Since 1989. L.: Zed Books, 2011.
36. Тази тенденция се очерта през последните няколко години. Достатъчно е да си припомним епопеята с «Флотилията на мира» (през лятото на 2010) и условията, които Анкара постави пред Израел – не само да се извини и да плати компенсация, но и да прекрати блокадата на Газа.
37. Да си припомним принудителното кацане на сирийския самолет, осъществяващ полет от Москва за Дамаск през октомври 2012 или нападките на Реджеп Ердоган към руското Външно министерство, подложило на критика плановете за разполагане на ракети Patriot на сирийско-турската граница, обявени в края на ноември 2012.
38. Освен имиджовата и практическата печалба от новите отношения с «арабската улица» и потенциалните победители в «арабските революции» - ислямистите, както и със Запада, това се обяснява с ясното осъзнаване на промените в стратегическия силов баланс в Близкия Изток. На първо място, на власт в държавите, залети от революционната вълна, дойдоха ислямистите, а на второ – отношенията между САЩ и политическия ислям еволюираха от конфронтация към тясно сътрудничество. Анкара оцени и промените в стратегията на Вашингтон, който реши да замени «шиитския проект» със «сунитски».

* Старши преподавател в Московския държавен университет „Ломоносов”

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн