Научното познание започва с първите опити светът и съставните му елементи да бъдат представени като разбираеми, обясними и прогнозируеми. За тази цел през хилядолетното цивилизационно развитие е използван разнообразен набор от подходи, което води до различни по своя изследователски предмет, но тясно взаимнообвързани, научни клонове и направления.
Целенасоченият интерес към пространствените фактори на развитието и, по специално, към културно-политическите му аспекти, датира от дълбока древност. Първоначална основа на изследователския интерес са природните дадености, структуриращи обитаемия свят и необходимостта от опознаване и описание на пространствените политически образувания с предимно военна и търговска цел.
Зараждането на теоретико-методологичните основи на геополитиката и неформално обвързаната с нея геостратегия протича в условната междинна зона между природни и обществени науки. Същевременно, тяхната резултативна приложна същност ги ориентира по-скоро към обществените клонове на научното познание. Важна особеност в това отношение е относително късното им формално научно признание като следствие от постепенно дефинитивно утвърждаване на политическата география в трудовете на изследователи като Винцхайм (1694-1751), Крафт (1701-1754), Бюшинг (1724-1793), Кант (1724-1804), Хердер (1744-1803), Ритер (1779–1859), Реклю (1830-1905), Ратцел (1844-1904), Ла Блаш (1845-1918), Парч (1851-1925), Хетнер (1859-1941), Макиндер (1861-1947), Киелен (1864-1922), Хаусхофер (1869-1946), Хасингер (1877-1952), Ансел (1882-1943) и други. Активни участници в изучаването на социално-политическите пространствени фактори на цивилизационния процес са и представители на много научни клонове и направления, с които географията взаимодейства активно.
В началото на Втората световна война, обобщавайки близо половинвековния опит на изследователи от Германия, Франция, Англия и Италия, Батаклиев (1940/1941) определя политическата география и геополитиката като аналитични и динамични учения. Всъщност, условия за формиране на теоретичните им постановки се създават още в универсалните антични трудове на Херодот, Хипократ, Тукидит, Платон, Аристотел и Страбон, а по късно – Макиавели (1469-1527), Бейкън (1561-1626), Пети (1623-1687) и Хюйгенс (1629-1695).
Независимо от относително по-късното създаване на условия за научно-изледователска дейност у нас, с приноси в областта на културната, политическата география и геополитиката са редица български автори: Иширков (1898, 1929), Радев (1919), Яранов (1937), Батаклиев (1939, 1940/1941), Бешков (1943), Пенков (1943), Даков (1971), Христов (1972, 1987, 1992, 1994, 1998), Христов, Бъчваров (1977), Димов (1994, 1999, 2005), Колев (1986, 2007, 2008), Бояджиев (1995), Недин (1996), Бъчваров (1998, 1999, 2004), Йорданова, Терзийска (1998), Бацаров (1999), Слатински (2000), Стоянов (2001, 2004, 2009), Дерменджиев (2004), Михова (2004), Кръстев (2008), които засягат социалната (социално-икономическа, хуманитарна, антропогеографска) и системната същност на пространствената тематика в глобален и регионален мащаб.
Политическата география не е само елементарен резултат от методологичното обвързване между география и политология, също както и геополитиката не е следствие само от налагането на политически императиви в пространствения анализ. Реципрочните взаимни връзки между съставляващите компоненти на двете научни направления са сложни и многопластови до такава степен, че значителният им междудисциплинарен обхват дори дава основание на редица изследователи да ги представят в синонимен смисъл. Освен политологията и географията, съществена и многообразна роля играят редица други обществени, природни или универсални науки. Равнопоставеното признаване на интеграционния им потенциал създава възможности с висока практическа стойност. Това провокира възникването на важни междупредметни пространствено детерминирани изследователски области: геоистория, културна география, иконография, социална география, геософия, антропогеография, геодемография, етногеография, лингвогеография, политическа география, геополитика, геостратегия, международни отношения, военна география, геоикономика, икономическа география, поведенческа география, етология, електорална география, псефология, геоекология, регионална политика. Независимо от разнородния им интердисциплинарен характер, географската наука играе ролята на значим пространствен интегратор между тях (вж. Русев, 2011).
Околната (природна, антропогенна, екологична, географска) среда служи като априорна основа, върху която протича посоченото интердисциплинарно взаимодействие. Природните науки, включително природногеографските, са от значение предимно за геополитическите аспекти в политическата география, като понякога им се придава крайно метафизично значение, свързано с географския детерминизъм.
Основните клонове на обществената география изучават пространствените измерения на цивилизационното развитие в глобален, регионален и локален мащаб. Многопластовата им хорологична същност се мултиплицира допълнително от равностойната значимост на хронологичния исторически и системно-структурния философски методологичен подходи. Сред феномените на сложното им взаимодействие е невъзможността за еднозначно и безспорно обозначаване на „неприродната“ част от структурата на географската наука. Ролята на „претенденти“ в това отношение играят широко използвани термини като обществена, културна, социална, хуманитарна (хуманистична) география, антропогеография, социално-икономическа, икономическа география. Многовариантното им тълкуване е резултат от ясно забележими хоризонтални връзки и от възможността да се разглеждат в структурно-йерархичен вертикален порядък. Допълнителни неудобства създават многовариантните възможности за дефинирането на природния, обществения или универсалния статут на научни направления като исторична или медицинска география, управление на природния риск, геоекология, картография, географски информационни системи и други.
Един от компромисните варианти (при игнориране значимостта на интердисциплинарния подход) за дефиниране структурата и съподчинеността на обществените географски науки е йерархичното им подреждане в низходяща градация от типа: културна география – политическа география – геополитика – геостратегия – регионална политика. Принципно, тази градация може да се разглежда и като отворена система, която да се разширява или стеснява в зависимост от поставените научни цели. В настоящото изследване тя е провокирана от възможността да се разграничат глобални обективни закономерности, пространствени интереси и форми на управление, субективни регионални критерии и механизми за налагане на политика, от гледна точка на географската ефективност и справедливост и многоаспектните представи за сигурност (вж. Русев, 2012).
Геополитика и геостратегия – основни методологични аспекти
Главна особеност на геополитическата тематика е преимущественото изследване на специфични геопространствени силови полета, формирани под комплексното въздействие на природни и културни фактори. Всъщност, именно географската детерминираност на политическите процеси в най-голяма степен индикира принадлежността на класическата геополитика към политическата география. Това, което ги разграничава най-много днес, е все по-силното налагане на силови императиви в пространството, от гледна точка на държавния или междудържавния интерес, като най-висша форма на политически дефиниран обществен интерес.
Класическите и съвременни определения за геополитиката варират в твърде широк диапазон – от наука/учение и идеология, до метод/подход и практическа дейност/доктрина. Някои изследователи дори я определят като негеографска и предимно политологична дисциплина, независимо от очевидното използване в нея на пространствени подходи. Други, като Kristof (1960), Gaddis (1982), Дугин (1997, 2011) и Parker (1998), признават пространствените характеристики като геополитически фактор само дотолкова, доколкото те са носители на ценности, одухотворени от населяващите ги народи и култури. В тази връзка, Дугин (2011) обозначава геополитиката като „социология на пространството“. От своя страна, Lacoste (1986, 1993, 2006) смята, че като равнопоставени на междудържавните (международни) отношения трябва да се разглеждат и вътрешните държавни обществени отношения, с което доближава методологията на геополитическия анализ до изследователските подходи в поведенческата и електоралната география, регионалното развитие и политика, до проблемите на т. нар. Четвърти свят (1).
Класическите основи на геополитическия анализ, поставени от Челен, Хаусхофер, Ансел, Шмит и Спайкман, извеждат като първостепенни географските фактори при формулирането на силовите съотношения между т. нар. Големи пространства или държави, санитарни кордони, геополитически възли. През втората половина на ХХ век статичният географски детерминизъм постепенно се измества от динамизма на интегративните блокови формирования. Глобализиращият ефект на новите предизвикателства видоизменя поведенческите императиви. Пространствените съотношения се усложняват от нови идеологически, икономически, консумативни и екологични фактори. Класическите постановки за военно-политическия и търговско-икономически контрол над обитаемото географско пространство придобиват нови информационно-технологични, културни и екологични измерения. Традиционният конфронтационен баланс на силите все по-често зависи от превантивни интеграционни стратегии, разчитащи на непознати по-рано форми на солидарност за гарантиране на глобална и регионална сигурност. В отделни части от света се забелязва нарастване значимостта на общия цивилизационен интерес за сметка на регионалния и националния егоизъм. Геополитическите кодекси избледняват пред разтварящите се национални граници. Задълбочава се космополитизмът на глобалната цивилизационна менталност по отношение на непознати в сегашния им вид проблеми – социално-демографски, суровинно-енергийни, екологични, овладяване на Световния океан и космическото пространство, свръхмилитаризация, трансгранична престъпност, международен тероризъм или други асиметрични заплахи (2). Колосов и Мироненко (2001) обозначават тази нова тенденция като „геополитика на взаимодействието“. Същевременно, в много изоставащи страни и региони на планетата е налице задълбочаваща се несигурност, свързана с безвластие и неефективен, от социално-икономическа гледна точка, политически сепаратизъм.
Сорокин (1996) определя три етапа в развитието на геополитиката – до Втората световна война, по време на “студената война” и след нея, като първите два, спред него, са вече безвъзвратно oстарели в методологичен план. На Запад, за “възкръсване” на геополитиката и за социокултурна преоценка на нейната методология се изказват автори като Meining (1956), Cohen (1994) и Parker (1994). Още през 1952, Gottmann лансира крайната теза, че геополитиката е наука за войната. Всъщност, именно в следвоенна Франция е осъществена една от най-радикалните ревизии на класическата геополитика. Особено характерен в това отношение е периодът след „студената война“, а за основна методологична база се използват индетерминизмът и традиционният за страната „посибилизъм”. Изследователските акценти на френската следвоенна геополитическа школа са свързани главно с взаимодействието между пространство, образи (възприятия) и граници. Така, Foucher (1991) игнорира първостепенната роля на държавните граници и придава особена значимост на вътрешните граници между социални и културни общности и техните геопространства. Лакост (2005) пък смята, че пространствата и границите са по-скоро пасивни елементи, а политиката има силата да ги преобразува.
Модерният геополитически анализ от края на ХХ и началото на XXI век се основава на многоаспектни влияния, водещи до обогатяване на предмета и функциите на геополитиката и усложняване на цялата й методологична основа. Този процес е, до голяма степен, свързан с утвърждаване на интердисциплинарния й научен статут. Сред основните задачи на съвременната геополитика са: определяне ролята на държавните образования в цивилизационния синтез, параметрите и проблемите на сигурността, стимулиращи/противодействащи политики на интеграционни/дезинтеграционни процеси.
Всяка национална/държавна политика може да бъде разглеждана през призмата на оценъчното й геополитическо положение, на механизмите и ефективността на нейната геостратегия. В качеството на основен критерий, традиционно се използва националният/държавният интерес. Задълбочаващите се през последните десетилетия интеграционни аспекти на регионалната тематика във вътрешнодържавен и междудържавен план налагат нови концептуални критерии, свързани с въпросите на териториалния егоизъм и сравнителната териториална (не)справедливост (Davies, 1968; Kirby, Pinch, 1983; Smith, 1994; Harvey, 1996; Low, Gleeson, 1998; Bullard, Johnson, 2000; Milkova, 2005; Михайлов, 2006; Русев, 2012). Посочените проблемни тематични области имат пряко отношение към глобалните и регионалните аспекти на сигурността, респективно към геополитиката и геостратегията.
В зависимост от спецификата на конкретните изследвания, в геополитиката се използва разнообразен набор от методологични подходи. Те могат да бъдат разглеждани като естествен резултат от времето и мястото на изследване, поставените цели и господстващите научни парадигми (3). Голяма част от използваните геополитически методи на изследване имат общонаучен характер: системен (системно-структурен), сравнителен, функционален, прогностичен (моделиране), или са по-тясно обвързани с конкретен клон на научното познание: хронологичен (исторически), пространствен (географски), социално-психологически, културно-цивилизационен, поведенчески, антропологичен, институционален, емпиричен. Важна роля играят някои ключови за геополитиката методологични подходи като центро-периферни отношения, силови полета и баланси, форми на геополитическо съзнание, геополитически кодекси. Други са свързани с извеждането на специфични закономерности – например дуализъм на географските посоки или метафизични свойства на географската среда (океан, континент, брегова зона, речна долина, горско пространство, степ, пустиня и др.). Отличителна черта на класическия геополитически анализ е използването на спорни, от гледна точка на обективността им, методи на изследване, свързани с религиозно-мистични категории. Като пример в това отношение може да се посочи т. нар. „сакрална география” (вж. Русев, 2005).
Геостратегията като приложна геополитика
Функционалните аспекти на съвременната геополитика дават възможност в нея да се разграничат две основни направления:
Фундаментална (познавателна) геополитика. Чрез нея се поддържа висока степен на приемственост с традиционната геополитика. Тя изучава предимно глобални закономерности с обективен (неизменен) характер: геополитическа структура на света, статут и форми на геополитическо съзнание на съставните й елементи, основни вектори, динамика и движещи сили на глобално противостоене. Предполага анализ, освободен от субективни (идеологически, национални, емоционални) предубеждения;
Приложна геополитика (геостратегия). Въпреки методологичната и взаимна зависимост с фундаменталната геополитика, тя се отъждествява предимно като реална или декларативна практическа дейност. Отличава се с висока степен на институционална обвързаност и субективизъм, представен под формата на политическа целесъобразност. В нея геопространството има по-ясно изразени регионални измерения и се разглежда като среда за целенасочено преобразуване на отношенията между културно-цивилизационни региони, държави, автономни административно-териториални единици и зависими територии. В по-широк методологичен план, към субектите на геостратегията могат условно да бъдат включени междудържавни обединения, неправителствени организации, политически партии, етнически групи, социални движения и др.
Освен на фона на горепосочените вътрешни общественогеографски структурни критерии, статутът на геостратегията може да се дефинира и в по-широк научнометодологичен план – чрез отчитане не толкова на нейната пространствена същност, колкото на предметното оперативно взаимодействие с други приложни научни направления. Независимо от това, широко разпространено остава схващането, че геостратегията е по-скоро конкретна трансформирана област на геополитиката, нейно своеобразно продължение (Бъчваров, 1999) или стратегическо управление на геополитическите интереси (Бжежински, 1997). Посочените автори обаче влагат в геостратегията смисъл, свързан предимно с баланса на военните сили.
Геостратегията е интердисциплинарна област, изследваща механизмите за постигане на пространствени цели. Тя може условно да се представи в контактната зона между география, история, социология, право, политология, икономика, културология, екология, мениджмънт, военно дело и много други науки. Неотменни нейни структурни части са: глобална и национална стратегия; културна, социална, политическа, икономическа, продоволствена, технологична, информационна и военна стратегия, стратегически мениджмънт. Сред типичните примери за общонаучен методологичен и структурен плурализъм в това отношение е формирането на изследователско направление, наречено стратегическа география (4).
Приложният потенциал на геостратегията засяга два основни пространствени аспекта:
- Външен, акцентиращ върху отношенията между отделни държави, междудържавни интеграционни съюзи, континентални или културно-цивилизационни общности;
- Вътрешен, третиращ културно-политически отношения, териториално устройство, особености на регионалното развитие и механизми на регионалната политика в определена страна (държава, зависима територия, автономна област, административна единица).
Настоящото изследване дефинира предимно външнополитическите аспекти на геостратегията, без обаче да игнорира значимостта на някои, тясно обвързани с тях, вътрешнополитически дадености. От държавно-институционална гледна точка, геостратегията е инструмент на властта, представен от субективни предположения, предписания и инициативи на управляващия елит във външната политика на една спрямо други държави или културно-политически образувания (Gaddis, 1982). Така, като първостепенни изпъкват геостратегическите механизми за защита на суверенитета, за контрол или налагане (господство) на държавния/националния интерес в околното географско пространство, пречупени през призмата на сигурността. Традиционно най-старите форми на държавна геостратегия са свързани с развитието на военната география и статистика, на военната стратегия и сигурност. Днес те са обогатени от влиянието на десетки нови природни и обществени фактори.
Пасивна и активна външна геостратегия
Външните геостратегически механизми могат да се разглеждат като пасивни или активни. Пасивните са аксиоматичен резултат от натрупания многовековен интуитивен опит на държавните институции при провеждане на превантивни дейности за защита на националния интерес в околното пространство. По-голямата част от тях са съгласувани с утвърдена глобална или регионална обществено-историческа традиция. Активните външни геостратегически механизми се отличават с уникален за всяка държава характер. Те са съобразени с конкретни пространствени или конюнктурни времеви фактори, поради което са носители на значителен рефлексен субективизъм и метаморфозна динамика. Между пасивните и активните геостратегически механизми има силни взаимни причинно-следствени връзки, поради което разграничаването им трябва да се приема, до голяма степен, условно.
Пасивните външни геостратегически механизми имат инстинктивен характер и са тясно обвързани с цялостното еволюционно обществено-историческо развитие на държавата, с основните й форми на геополитическо съзнание, с нейния традиционен геополитически код/кодекс. Могат да бъдат представени в няколко основни аспекта:
- Правно-политически и институционално-идеологически/иконографски механизми за дефиниране на устойчиви символи, критерии, аргументи и параметри на държавния интерес, държавната (националната) доктрина, суверенитета и сигурността: държавна територия, държавни граници, основен закон (конституция), официален език (или официални езици), хералдика и емблематика (герб, химн, флаг). До голяма степен, те са свързани със специфичните форми на вътрешна политическа организация в държавата (форми на управление, държавен строй, политически отношения, структура и разделение на властите, човешки права и други);
- Планово-логистични механизми за противодействие на военна агресия или поддържане на готовност за военни операции в други страни: създаване и поддържане на армия, военна инфраструктура (вкл. военни бази с особен политически статут), стратегически военновременни запаси и други;
- Механизми за поддържане и гарантиране на външни културно-политически и социално-икономически отношения – участие в двустранни дипломатически договори, регионални и глобални междудържавни организации, институционално политическо съдействие на националния капитал в международното разделение на труда (икономически протекционизъм), изграждане на система от задгранични културно-информационни, политически и търговско-икономически представителства;
- Законодателни механизми за противодействие на неблагоприятни външни влияния, свързани с миграционната, митническата, културно-идеологическата, информационната и прочие политики;
- Информационно-логистични механизми за обективен анализ и ефективно въздействие върху външното за държавата географско пространство. Включва изграждането на аналитична система за събиране и обработка на стратегически важна за сигурността на държавата политическа, икономическа, технологична и прочие разузнавателна информация. Функционират чрез използването на общи легални или специализирани нелегални средства (вкл. задгранични представителства). Активните външни геостратегически механизми имат предимно рефлективен характер, провокирани са от динамично изменящи се фактори и се отличават със средно- и краткосрочен времеви потенциал за въздействие на държавата и нейните институции:
- Механизми, свързани със защита или налагане на държавния интерес при регионални или глобални кризисни процеси: военни конфликти, природни катаклизми, техногенни аварии, екологични катастрофи, хуманитарни кризи (епидемии, продоволствен дефицит, военен геноцид), терористична подготовка и други външни опасности за държавата, нейната природа, население и стопанство. Водят до повишена активност по отношение на държави, които са непосредствени съседи (от първи политикогеографски ранг) или по-отдалечени съседи (от втори, трети ранг). Като типични ответни мерки могат да се посочат: въоръжени действия за превантивна защита (вкл. установяването на временен или частичен военно-политически контрол над съседна територия/акватория/аеротория (вж. Алаев, 1983), участие в международни мироопазващи или посреднически мисии, съюзническа логистика, усилване на трансграничния контрол, формиране на крайгранични буферни зони за сигурност и мониторинг, строителство на бежански лагери и други;
- Механизми за масово пропагандно разпространение на културно-идеологическа и образователно-възпитателна информация сред съседни държави и народи по възникнали спорни въпроси от етно-конфесионален, историко-географски и социално-икономически характер. Обикновено са насочени към основната етническа диаспора (5), свързана с националното самоопределение или близки в културно отношение етнически или религиозни общности. Основни способи за въздействие са: издаване и задгранично разпространение на специализирани печатни издания; радио-телевизионни предавания, използващи мощни наземни станции и космически спътници; интернет. Специфични форми за активно прокламиране постиженията на националния/държавния модел на развитие са домакинството или представителното участие в световни/регионални форуми: политически, икономически и екологични конференции; културни и научни симпозиуми; юбилейни чествания; търговски и технологични изложения; спортни първенства/олимпиади;
- Финансово-икономически механизми за регионално и глобално въздействие – кредитиране или подпомагане на комплиментарни (6) държави, териториални общности или отделни чужди граждани. За целта се използват държавни и подпомагани от (или подпомагащи) държавата институции: министерства, водещи корпорации, целеви фондове, комитети, неправителствени организации;
- Инвестиционни механизми за изграждане на значими за външните отношения на държавата инфраструктурни съоръжения, включително участие, препятстване, блокиране или конкурентно алтернативно пространствено дублиране на инфраструктурни проекти с регионално или глобално значение. Като примери могат да се посочат автомагистрални и железопътни коридори, нефто- и газопроводи, пристанищни, летищни и ракетни съоръжения.
Интеграционната геостратегия като хипотеза на модерното развитие
Глобализацията и регионализацията са в основата на съвременния, пространствено дефиниран, цивилизационен процес, поради което могат да се разглеждат като неотменна част от широката научна интерпретация на географския анализ. Съпътстващите ги интеграционни и дезинтеграционни тенденции са предмет на анализ в много от обществените науки, тъй като пораждат сложни социални, политически, икономически и екологични последици. Политикогеографската им интерпретация е пряко свързана с геополитиката и геостратегията, както и със свойствените им изследователски методологични подходи: културно-цивилизационен, системно-структурен, пространствен, сравнителен, функционален, прогностичен.
Глобализацията е феномен, обхващащ сложна система от елементи. Може да се разглежда като многопластов процес, стимулиран от всестранното развитие на човешката цивилизация. Водещи подходи при анализирането й са цивилизационният, историческият, икономическият, екологичният, а като първостепенен акцент се извежда пространственото дифузионно срастване на идеологии, технологии и проблеми между главните региони на планетата. На тази база възникват интегрални научни направления – например глобалистиката, както и някои конкретни, от обектна и предметна гледна точка, нейни аналози: глобална география, геоглобалистика, геополитика и други.
Регионализацията на съвременното световно развитие протича в неразривна връзка с глобализацията и се изразява в контрастно междурегионално задълбочаване на ключови културно-икономически, военно-политически и природно-екологични характеристики. Глобализацията и регионализацията потвърждават диалектическото противоречие между единството и многообразието на цивилизационното развитие. Феномените, свързани с природно и културно дефининираните пространствени географски различия, провокират формирането на своеобразно, антонимно на глобалистиката, интердисциплинарно научно направление – регионалистиката, както и на методологично тясно обвързаните с нея регионална география (вкл. странознание), геостратегия, местно самоуправление, устройство на територията, регионална сигурност, регионална политика и други. Всяка от тях се опира на многообразието от форми на взаимодействие между природа и общество.
Ключови обекти на изследване в регионалната география на света са държави, природно или културно обособени техни пространствени елементи, както и междудържавни политико-икономически обединения. Понятието „страна” е най-масово използвания техен общ обектен еквивалент. Странознанието е едно от водещите макропространствени направления на регионалистиката и се отличава с голямо разнообразие от предметни изследователски тематични области: историческо развитие, природни ресурси и природоползване, демографски процеси, културни особености, стопанска структура, правно-политически и социално-икономически отношения.
Понятията държава и междудържавно обединение имат по-тесен политически смисъл, тъй като се характеризират със строго определен пространствен обхват и граници. За разлика от страните, държавите и междудържавните обединения могат да се разглеждат и като обект, и като субект на социално-икономическите и културно-политическите процеси. Тяхното глобално и регионално взаимодействие субективизира същността на геополитическото пространство, особено ако се характеризира от гледна точка на геостратегията.
Един от характерните индикатори на взаимно обвързаните съвременни процеси на глобализация и регионализация е появата, през последните десетилетия, на редица интеграционни междудържавни глобални и регионални организации. В институционално отношение те декларират стремеж за постигане на относително диференциращи се интеграционни цели (културни, политически, военни, социални, икономически), които, през втората половина на ХХ век, успяват да се наложат като първостепенни фактори на модерното цивилизационно развитие. Като основен светогледен критерий на интеграционната ефективност изпъква либералният обществен модел на междудържавните/международните общности. Тяхното бъдеще вече надхвърля традиционната достатъчност на триадата САЩ-ЕС-Япония или на отношенията Север-Юг. Според Димова (2006), същността на динамичната и всеобхватна интеграция днес вече се определя от политики и стратегии за свободен обмен и общуване на всички пространствени нива, чрез демократична и полицентрично балансирана световна система.
Съвременните интеграционни системи обвързват в едно цяло социално-икономическите и правно-политическите структури на различни държави чрез изграждане на плуралистични международни общности. Deutsch (1978, 1989) изказва спорното, от гледна точка на съвременните реалности, твърдение, че икономическите отношения между тях са в основата на интеграцията, а политическите трябва да се разбират по-скоро като съюзяване. Според него, най-малката възможна ефективност на плуралистичните международни общности се изразява в предотвратяването на конфликти, което на практика доближава интеграционната тематика до проблемите на регионалната и глобалната сигурност. Така, акцентирането върху функционалните аспекти на интеграционния процес извежда международната политика като първостепенен фактор, а международната икономика – като най-съществения й резултат (Гилпин, 2003; Доуърти, Пфалцграф, 2004). В тази светлина обикновено се анализират и ефектите от интеграционното свръхразширяване, водещи до повече институционализъм, който, от своя страна, се изразява в създаването на общи наднационални управленски органи, призвани да гарантират по-висока ефективност на политическите решения (Димова, 2006).
Идейният създател на геоикономическата наука – Luttwak (1990), я представя като своеобразна икономическа геополитика, като смята, че съвременният геоикономическият конфликт ще замени същността на класическия геополитически конфликт. Според него, геоикономиката анализира стратегията и инструментите за развитие на националната/държавната конкурентоспособност, игнориращи класическата геополитическа идея за контрол над физическото пространство на регионите и лансиращи флуидното движение на финансови потоци във виртуалното пространство на т. нар. турбокапитализъм (Luttwak, 1999).
Същевременно, реципрочният на възходящия вертикален анализ дава възможност да се дефинират като интеграционни и всички вътрешни низходящи държавни отношения. Това е още един повод да се стигне до заключението, че както геополитическият/геостратегическият, така и интеграционният анализ е пълен и ефективен само, когато се провежда на всички възможни пространствени географски нива.
Ключов подход в глобалните интеграционни процеси е имитационния стремеж към унификация, стандартизация и сближаване на обществени ценности и механизми. В резултат светът става по-силно обвързан и зависим от основните цивилизационни региони и съответните им култури, народи и държави. На тази основа възниква концепцията за глобалното общество, където всички хора са граждани на света (космополити). В същото време, един от откритите критици на глобализацията и основните и организационни форми – Stiglitz (2002, 2006), извежда редица явни негативни ефекти, които стоят в основата на т. нар. антиглобализъм.
Основен индикатор на институционализирането на световните обществени процеси е формирането на правно-политически механизми за техния мониторинг и управление. Висша институционална форма на глобалната интеграция е ООН, чиято сложна структура е представена от десетки спомагателни органи и поделения. Значима роля играят също и глобални организации, като Г-8, Г-24, Г-77, Движение на необвързаните, Организация Ислямска конференция, ОПЕК, БРИК както и редица регионални по своята същност организации с голяма роля за световното развитие: НАТО, ЕС, НАФТА, АСЕАН, АПЕК, ШОС, Арабска лига и други. Специфична форма за глобално институционално интегриране са транснационалните (международни) корпорации.
Все по-активни актьори на глобалната политическа сцена са някои, придобили трансконтинентално значение, неправителствени обществени организации или институции, станали изразители на специфично планетарно мислене. Типични примери са Римският клуб, Грийнпийс, Отворено общество, Лекари без граници, Амнести Интернешънъл и други. Целите им са свързани със стимулиране на общи международни правила, взаимен контрол и международно сътрудничество във военно-политическата, социално-икономическата и научно-техническата област, екологията, правото, междуетническото сътрудничество, световното наследство и други.
В контекста на икономически и политически интерпретираните теории, регионалната интеграция може да се дефинира като процес, насочен към оптимизиране на комплексната стопанска ефективност (вж. Русев, 2012). В по-конкретен пространствен аспект общите интеграционни усилия на съседни държави и народи са насочени към оптимизиране на географската и геоекологичната ефективност и свързаните с тях геостратегически аспекти на вече посочените териториална справедливост и сигурност. В резултат се формират политическо пространство и политически системи от съвършенно нов тип. Същевременно, теорията и практиката на международните отношения разглеждат тези проблеми през призмата на: класическите и съвременни либерални идеи; структурализма, институционализма и функционализма; неомарксизма и отворената социална пазарна икономика; плурализма, федерализма и субсидиарността; континюитета между икономика и политика. Обща концептуална основа е системната идея за глобално-регионалната интеграция (Димова, 2006).
* * *
В настоящото изследване се прави опит да се използва методологичният потенциал на сложно съчетание от значими обществени научни направления. В ролята на общ знаменател се използва хорологичната същност на природно и социално детерминираното географско пространство, пречупено през призмата на широкоспектърния геополитически/геостратегически анализ/синтез.
Бележки:
- 1. Терминът Fourth World се появява през 70-те години на ХХ век за обозначаване статута на национални малцинства (т. нар. малки народи), които не живеят в собствени държави (най-често са в състава на многонационални държави). В по-широк смисъл, Четвърти свят са т. нар. най-слабо развити страни, които се водят на специален отчет в ООН.
- 2. Asymmetric Threats e термин, въведен в англоезичната литература за обозначаване на противоборството между несъпоставими по мощ и статут противници и на типични примери от международната военно-политическа практика, при които по-слабият противник е в състояние да нанесе сериозни щети, а в определени случаи – дори да наложи волята си над по-силния (вж. Arreguin-Toft, 2001; Дериглазова, Зиновьев, Тимошенко, 2009).
- 3. От παράδειγμα (paradeigma) – буквално модел, пример. В научната теория се използва за обозначаване на мисловния модел; на конюнктурно наложилия се през определена епоха набор от практики в изследванията на дадена наука.
- 4. От англ. Strategic Geography – комплексна наука, изследваща стратегическите аспекти на природната и обществената география. Създава информационна основа за стратегическите свойства на географската среда и влиянието й върху други компоненти на геостратегията. От своя страна, стратегическата география може реципрочно да се раздели на основни изследователски направления като обща, управленска, национална, регионална (стратегическо странознание), военна, глобална, морска, планинска, продоволствена, културна, енергийна и много други.
- 5. От гр. διασπορά (разселване) – термин, с който е прието общо да се обозначават географските ареали на разселване на определен етнос, народ или нация, включващи както територията на определена държава, така и територии извън нея.
- 6. От лат. complёmentum (взаимно допълване, съответствие) – терминът намира приложение във философията, физиката, химията, биологията. В етнологията се използва за обозначаване на взаимна симпатия или антипатия (чувство за разбиране/неразбиране) между отделни общества (вж. Гумилев, 1990, 1993). В културологията, социологията, политологията, политическата география, геополитиката и геостратегията комплиментарността често се използва за обозначаване на солидарност между политически обекти и субекти на базата на изградени сходни културно-исторически, расово-етнически, социално-икономически или идеологически ценностни системи.
Литература:
Алаев, Э., Социально-экономическая география. Понятийно-терминологический словарь. Москва, 1983.
Батаклиев, И., Развитие и днешно състояние на българската географска наука. – Изв. на БГД, VI, 1939.
Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – Год. на Държавното висше училище за финансови и административни науки, т. І, 1940/1941.
Бацаров, З., Геополитически системи. София, 1999.
Бешков, А., За абсолютния хорологизъм в антропогеографията. – Изв. на БГД, Х, 1943.
Бжежински, Зб., Голямата шахматна дъска. София, 1997.
Бояджиев, В., За значението и съдържанието на някои основни категории на теоретичното географско познание. – Год. на СУ „Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 87, 1995.
Бъчваров, М., Сблъсък на цивилизациите или културна иконография на глобализиращия се свят. – В: Общности и идентичности. София, 1998.
Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. София, 1999.
Бъчваров, М., География на културата или културна интерпретация на географията. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.
Гилпин, Р., Глобална политикономия. София, 2003.
Гумилев, Л., География этноса в исторический период. Ленинград, 1990.
Гумилев, Л., Ритмы Евразии. Москва, 1993.
Даков, В. Прогноза за развитието на икономогеографското знание у нас в светлината на системния подход. – Год. на СУ „Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 63, 1971.
Дериглазова, Л., В. Зиновьев, А. Тимошенко, Асимметричные конфликты. Томск, 2009.
Дерменджиев, А., За необходимостта от социални, културни и геополитически знания. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.
Димов, Н., Географските системи: еволюция, самоорганизация и управление. – В: Теоретични проблеми на географското познание. В. Търново, 1994.
Димов, Н., Теоретични перспективи на географската наука. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 89, 1999.
Димов, Н., Векторите в теоретичния анализ на географската наука. – В: Трети международен географски конгрес. София, Скопие, 2005.
Димова, Р., Теоретични основи на международната икономическа интеграция. – Научни трудове на УНСС, XLVI, 2, 2006.
Доуърти, Д., Р. Пфалцграф, Теории за международните отношения. София, 2004.
Дугин, А., Основы геополитики. Москва, 1997.
Дугин, А., Геополитика. Москва, 2011.
Йорданова, М., Е. Терзийска, Теоретико-методологични основи на географските изследвания. – Проблеми на географията, 3–4, 1998.
Иширков, А., Задача и съдържание на днешната географска наука. – Български преглед, IV, 12, 1898.
Иширков, А., Политическогеографско схващане на държавата. – Научен преглед, 1, 1929.
Колев, Б., Системноструктурният анализ – предпоставка за постигане на относително единство на географските науки. – Изв. на БГД, ХХХІV, 1986.
Колев, Б., Географското пространство. – Проблеми на географията, 2007.
Колев, Б., Националното географско пространство на Република България, Херон Прес, София, 2008.
Колосов, В., Н. Мироненко, Геополитика и политическая география. Москва, 2001.
Кръстев, В., Политическа география и геополитика. – Геополитика, 6, 2008.
Лакост, Ив, Геополитика и геостратегия. – Военен журнал, 1, 1993.
Лакост, Ив, Място и роля на геополитиката в модерния свят. – Геополитика, 2, 2005.
Михайлов, В., Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. – Понеделник, бр. 7/8, 2006.
Михова, Д., Културна география или географията през прочита на културата. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.
Недин, Ст., Етносът, територията и държавата като основни понятия в политическата география. – Военен журнал, 6, 1996.
Пенков, И., Културен ландшафт. Понятие, характеристика и анализ с поглед към българските земи. – Изв. на БГД, Х, 1943.
Радев, Ж., Предмет и методи на географията. – Естествознание и география, 1, 1919.
Русев, М., Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. - Геополитика, 4, 2005.
Русев, М., Измерения на сигурността, методологични особености и структура на географската наука. – Геополитика, 4, 2011.
Русев, М., Географска ефективност, справедливост и стратегия – основни взаимни зависимости. – Геополитика, 1, 2012.
Слатински, Н., Измерения на сигурността. София, 2000.
Сорокин, К., Геополитика современности и геостратегия России. Москва, 1996.
Стоянов, П., Глобализация и регионализация. – В: Основни проблеми на географското образование във ВУЗ. Свищов, 2001.
Стоянов, П., Социалната география вчера и днес. – В: Социална и културна география. София, В. Търново, 2004.
Стоянов, П., Немската организация на пространството. София, 2009.
Христов, Т., Френската географска школа „География на човека” (Geographie humaine). – Изв. БГД, ХХІ, 1972.
Христов, Т., М., Бъчваров, За социално-икономическата география. – Проблеми на географията, 2, 1977.
Христов, Т., География и хорология. – Проблеми на географията, 3, 1987.
Христов, Т., Н. Димов, География: политическа география и геополитика. – Проблеми на географията, 4, 1992.
Христов, Т., Периодизация на познанието за географското пространство. – В: Теоретични проблеми на географското познание. В. Търново, 1994.
Христов, Т., Развитие на политическата география в България. – В: Доклади “100 години география в Софийския университет”. София, 1998.
Яранов, Д., Днешното състояние на географията в балканските страни. Училищен преглед, 1, 1937.
Arreguin-Toft, I., How the Weak Win Wars: A Theory of Asymmetric Conflict. - International Security, vol. 26, 1, 2001.
Bullard, R., G. Johnson, Environmental Justice: Grassroots Activism and its Impact on Public Policy Decision Making. – In: The Journal of Social Issues, 56 (3), 2000.
Cohen, S., Geopolitics in the New World Era: A New Perspective on an Old Discipline. – In: Reordering the World. Geopolitical Perspectives on the Twenty-first Century. Oxford, 1994.
Davies, Bl., Social Needs and Resources in Local Services. London, 1968.
Deutsch, K., Transnational communications and the international system, Berlin, 1978.
Deutsch, K., Nationalstaat und globale Herausforderung. Stuttgart, 1989.
Foucher, М., Fronts et frontères, un tours du monde géopolitique. Paris, 1991.
Gaddis, J., Strategies of Containment: a Critical Appraisal of Postwar American National Security. New York, 1982.
Gottmann, J., La Politique des États et leur Geographie. Paris, 1952.
Harvey, D., Social Justice and the City. London, 1973.
Harvey, D., Justice, Nature and the Geography of Difference. Oxford, 1996.
Kirby, A., S. Pinch, Territorial Justice and Service Allocation. – In: Progress in Urban Geography. New Jersey, 1983.
Kristof, L., The Origins and Evolution of Geopolitics. – The Journal of Conflict Resolution, 1, 1960.
Lacoste, Y., Géopolitiques des régions françaises, Paris, 1986.
Lacoste, Y., Geopolitique. La longue histoire d`aujourd`hui. Paris, 2006.
Low, N., B. Gleeson, Justice, Society and Nature. An Exploration of Political Ecology. London, 1998.
Luttwak, E., From Geopolitics to Geo_Economics: Logic of Conflict: Grammar of Commerce. – The National Interest, 20, 1990.
Luttwak, E., Turbo-Capitalism: Winners and Losers in the Global Economy. London, 1999.
Meining, D., Heartland and Rimland in Eurasien History. – Western Humanities, 9, 1956.
Merritt, R., B. Russett, From National Development to Global Community: Essays in Honour of Karl W. Deutsch, London, 1981.
Milkova, K., Territorial Justice and Regional Policy. – In: Human Dimensions of Global Change in Bulgaria. First International Conference. Sofia, 2005.
Parker G., Political Geography and Geopolitics. London, 1994
Parker, G., The Geopolitics: Past, Present and Future. London, 1998.
Smith, D., Geography and Social Justice. Oxford, 1994.
Spykman, N., The Geography of Peace. New York, 1944.
Stiglitz, J., Globalization and its Discontents. London, 2002.
Stiglitz, J., Making Globalization Work. London, 2006.
* Ръководител Катедра „Регионална и политическа география” в СУ „Св. Климент Охридски”
** Докторант в СУ „Св. Климент Охридски”
