24
Съб, Авг
4 New Articles

Китай срещу САЩ: двата подхода в битката за ресурси

брой2 2012
Typography

Днес в света съществуват два основни геополитически полюса. Единият е очевиден. Той не крие мощта си, макар че, както подобава на една от многото империи, изминали пълния цикъл от бурно развитие и експанзия към залез и упадък, осъзнава неизбежността на собствения си крах и отчаяно се опитва да го отложи. Това са Съединените американски щати.

Вторият полюс представлява вече израснал великан, който обаче предпочита да носи детски дрехи. Той все още гледа да се придържа към скромно поведение и да не демонстрира огромния си потенциал. Вече никой не може да му налага своята воля, но за да отстоява интересите си, той все още не разполага с необходимата мощ. На всичкото отгоре, въпреки хилядолетната история и имперските си традиции, този полюс никак не е склонен да се обяви открито за супердържава. Това, разбира се, е Китай. Специфичната китайска геополитика изцяло съответства на „заветите” на покойния комунистически лидер Дън Сяопин, формулирани още през 1978. Става дума за прословутите осем тези на китайската стратегия:

-          да наблюдаваш хладнокръвно;

-          да укрепваш позициите си;

-          уверено да реагираш на промените;

-          да прикриваш истинските си възможности;

-          да не привличаш вниманието на другите;

-          да печелиш време;

-          никога да не се превръщаш в лидер;

-          да се ангажираш само с конкретни проблеми.

В момента тези две сили са в състояние на цайтнот. Първата, т.е. САЩ, трябва да успее да наложи нова форма на глобален контрол върху природните ресурси, сред които традиционните енергоносители са най-важни, но не и единствени. Това следва да стане в най-кратки срокове, т.е. преди Китай да формира съпоставими по мощта си въоръжени сили и да декларира открито геополитическите си претенции и амбиции. А също преди доларът да престане да изпълнява основните си функции.

Втората, т.е. Китай, пък трябва да съумее да използва натрупаните доларови резерви (докато доларът все още се котира) за да се сдобие с необходимите технологии и производствени мощности. Както е известно, китайските валутни резерви се равняват на около 3,2 трилиона долара, като 70% от тях са номинирани именно в долари. Пекин трябва да успее да ги инвестира в източници на ресурси и в нови технологии, както и за изграждането на модерни въоръжени сили, способни да защитят интересите на Китай във всяка точка на света.

Основните заплахи за САЩ

На този фон, оосновните заплахи, пред които са изправени днес САЩ, са следните.

- Постепенното осъзнаване на задушаваща роля, която играе доларът за всички държави на планетата, с изключение на САЩ и Великобритания. Този процес върви практически навсякъде по света. Като нараства не само желанието за промяна на създалата се ситуация, но и възможностите тя да стане факт. Следствие от това е създаването на регионални валути, или използването на националните валути в междударжавните разчети, както и намаляване дела на долара във валутните резерви на държавите по света.

- Темповете на икономически растеж на Китай и усилването на военната му мощ. През 2011, китайския БВП достигна 7 трлн. долара, по официалния курс (11,3 трлн., по паритет на покупателната способност), като ръстът на БВП през 2010 беше 10,3%, а през 2011 – 9,5%. За последните петнайсет години, доходите на глава от населението са нараснали от 750 до 4100 долара. През 2011, китайският военен бюджет е нараснал със 17,7%, в сравнение с 2010, достигайки 91 млрд. долара, 2/3 от които са изразходвани за развитие на военноморските сили. И това са само официалните данни, според неофициалните тези разходи са между 1,5 и 3 пъти по-големи. През август 2011, Китай осъществи пробно плаване на първия си самолетоносач, като в обозримо бъдеще може да се сдобие с още четири.

Каква е причината за мащабната милитаризация на Китай? За да гарантира икономическия си растеж и повишаване жизненото равнище на населението, страната се нуждае от ресурси и най-вече от петрол. И тъкмо тук се очертава интересна закономерност, която ще се опитам да анализирам по-долу.

До 1965 Китай изпитва недостиг на петрол. Тогава проблемът е решен, благодарение откриването на големите петролни находища около Дацин и на други места, в източната част на страната. За известен период от време, петролът дори се превръща в източник на валутни постъпления за Китай. След 1993 обаче, петролният добив от китайските находища престана да покрива потребностите на националната икономика и Китай беше принуден да внася петрол. Твърдата, но умна политика на Пекин цели гарантиране на енергийната сигурност като в тази връзка постепенна нараства броят на държавите, доставящи петрол на Китай – от 5, в началото на 90-те, до 35, през 1997. Паралелно нарастват китайските инвестиции в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия. През 2000, традиционните близкоизточни доставчици осигуряваха 47% от петролния внос, Азиатско-Тихоокеанският регион – 18%, а Африка (Нигерия, Либия, Судан, Ангола и др.) – 20%. Непосредствено преди гражданската война в Либия, Китай вече получаваше от Африка до 30% от целия си внос на суров петрол. В същото време, стойността на безвъзмездната помощ, предоставяна от китайците само на четири африкански държави (Ангола, ЮАР, Нигерия и Мозамбик), четирикратно надхвърля заемите, предоставяни от МВФ за цяла Африка, южно от Магреб. Между другото, въпросните четири държави притежават над 90% от доказаните запаси африкански петрол. Търговията на Китай с държавите от Черния континент непрекъснато нараства: през 1995, обемът и беше 6 млрд. долара, а през 2010 надхвърли 130 млрд.

Днес Китай е вторият потребител на петрол в света след САЩ (китайското потребление е 9,057 млн. барела дневно, а американското 19,15 млн.).

Размахът на китайската външноикономическа активност е впечатляващ. Както посочи отговорният секретар на Държавния съвет на Китай Ма Кай в речта си на ХV Китайски международен инвестиционно-търговски панаир в Сяомън от 11 септември 2011: „За 30 години в Китай са регистрирани общо 660 хил. предприятия с участието на чуждестранни инвестиции, а обемът на реално използваните чужди инвестиции достигна 899 млрд. долара. На свой ред, Китай е инвестирал свои капитали в икономиката на над 170 държави и региони по света, като общият обем на преките му инвестиции вече надхвърли 180 млрд. долара”.

На свой ред, в презентацията си на Конференцията на ООН за търговия и развитие (провела се през август 2011) директорът на отдела за инвестиции и предприемачество Чжан Сяонин отбелязва, че: „В момента китайските инвестиции в чужбина вече покриват всички сфери и региони на света. Съотношението между привлечените от Китай чужди инвестиции и китайските инвестиции в чужбина се промени от 18:1, през 90-те години, до само 2:1, през 2010. Възможно е, през следващите десет години, Китай да осъществи рязък скок в сферата на инвестициите си в други държави. Прогнозите сочат, че в края на този период съотношението между китайските инвестиции в чужбина и чуждите инвестиции в Китай ще стане 1:1, което означава, че страната ще се превърне в нетен износител на капитал”.

Между другото, през последните 30 години, Китай на два пъти удвояваше своя БВП.

Всичко това не може да не тревожи САЩ. В тази връзка ще припомня думите на президента Барак Обама при презентацията на новата американска военна стратегия в Пентагона: „Светът следва да е наясно, че САЩ не възнамеряват да губят превъзходството си”. Икономическите успехи на Китай принуждават Америка да изполва всичките си налични възможности за да забави темповете на растеж на новата азиатска супердържава. Несъмнено, във Вашингтон са отлично информирани за открито декларираните планове на Китай. Още през 2002, на ХVІ конгрес на Китайската компартия, пред страната бе поставена задачата „да стартира нов етап на икономически растеж”, „да преодолее нарастващите диспропорции в развитието на отделните територии, както и между града и селото, и да преведе обществото от пасивна към активна фаза на политико-икономически скок, който да позволи глобалния триумф на Китай”, което следва да стане факт до 2019.

Как САЩ могат да спрат възхода на китайския си конкурент

За целта САЩ разполагат с достатъчно средства, които се използват системно и комбинирано. И макар че военните интервенции срещу Китай отдавна останаха в миналото, това не пречи на Вашингтон да финансира формирането на вътрешна опозиция в страната, като средство за натиск, както и да използва обвиненията на „международната общност” срещу Китай, че не е достатъчно демократичен, практикува „непазарна конкуренция” и т.н. Едно от най-важните средства за борба с конкурента обаче е лишаването му от достъп до ресурси, без които е невъзможен икономическият растеж на страната. По-долу ще изброя няколко примера.

Войната в Ирак

Това беше може би първата въоръжена интервенция на САЩ против друга суверенна държава, насочена не само и дори не толкова против нея, колкото против Китай. Въпреки ограничителното икономическо и търговско ембарго, наложено на Ирак в периода 1996-2003, китайците подписаха, през 1997, договор за разработка на петролното находище Ал-Ахдаб, разчитайки на отмяната на санкциите в бъдеще. Но, в резултат на американската интервенция през май 2003, договорът беше прекратен от новата администрация в Багдад, в лицето на временния министър на петролната индустрия на Ирак Тамир Гадбан, който заяви, че „Ирак не признава условията на петролните и газови споразумения, подписани по времето на баасисткия режим”. Същото се случи и с много други, подписани от правителството на Саддам Хюсеин, договори за доставка на петрол и разработка на находища с Русия, Франция и други държави.

Между другото, първият договор за възстановяване и разработка на петролните находища в окупирания Ирак подписа американската компания „Халибъртън”, чиито изпълнителен директор през 1995-2000 беше Дик Чейни (вицепрезидент на САЩ през 2001-2009).

Всъщност, истината е, че войната, водена от САЩ в Ирак в името на демокрацията, позволи на Вашингтон да се превърне в решаващия фактор при разпределянето на договорите за иракския петрол.

Едва през август 2008, китайската компания CNCP най-сетне успя да подпише договор с Министерството на петролната индустрия в Багдад за разработка на находището Ал-Ахдаб. Което означаваше, че Китай ще може да възобнови работата си в иракската петролна сфера и да реши част от задачите за диверсификация на източниците за доставка на енергоносители. Само че, за да се върнат в Ирак, на китайците се наложи да „опростят” 8 млрд. долара от външния дълг на тази държава. Да не говорим за съществуващите сериозни рискове, свързани с административната и нормативна нестабилност, заплахата от терористични действия и ръста на насилието в Ирак – все фактори, които до голяма степен се „управляват” от САЩ (поне до изтеглянето на частите им през миналата 2011). Това може във всеки момент да създаде сериозни трудности за активността на китайските компании в страната или дори да я направи невъзможна.

Суданският плацдарм

Между 1999 и 2009, Китай инвестира в тази доскоро единна държава над 15 млрд. долара не само в добива на петрол, но и в строежа на пътища, училища и болници за местното население. Судан осигуряваше 7% от китайския петролен внос, което се равнява на 60% от петролния износ на африканската държава. Тежките условия за работа в Судан даваха съществено предимство на непретенциозните китайски работници и специалисти, пред колегите им от САЩ, Франция и Великобритания. На този фон, най-ефективната стратегия за създаване проблеми на китайците и максимално затрудняване на активността им в страната се оказа тази на „управлявания хаос”. Между другото, предпоставките за сегашните етнически и религиозни противоречия в Судан бяха заложени още по време на британското колониално господство. До 1955 британците управляваха поотделно Севера и Юга на страната, съдействаха за християнизацията на Юга и дори отвреме навреме (през 1922) въвеждаха визи за суданците пресичащи границата между двете територии. През 1956 обаче, беше обявено създаването на единна суданска държава със столица Хартум, доминирана от мюсюлманския Север.

Вече в наши дни, по добре отработената схема беше стимулирано разделянето на Судан на две държави: Южен Судан (населен предимно с християни), обявил независимост в резултат от референдума през януари 2011, и Судан (предимно мюсюлмански), лишен от южните си провинции. Освен религиозните различия, които винаги могат ефективно да се използват за генерирането на напрежение, включително и на кървави въоръжени сблъсъци, сред причините за разделянето на страната е и фактът, че 75% от някога общите петролни запаси останаха в Южен Судан, докато Судан контролира петролопроводите към Червено море.

Декларациите на лидерите както на Северен, така и на Южен Судан, че нямат желание да воюват помежду си са толкова чести и „убедителни”, че неволно пораждат предчувствие за поредна гражданска война. Като и в този случай препъникамъкът е разпределението на приходите от петролния износ. През януари 2012 Южен Судан спря работата на петролопровода, по който петролът се пренася за Судан, в отговор на което суданските власти забраниха на два танкера с южносудански петрол да напуснат Порт Судан (заради отказа им да платят установените от Севера мита от 22 долара за барел, които Югът смята за „грабителски”). В началото на февруари 2012 пък, суданския президент Омар Хасан ал-Башир заяви, че отношенията с Южен Судан са твърде напрегнати и са по-близо до гражданската война, отколкото до мирното съвместно съществуване.

Естествено, в подобни условия много трудно може да се говори за чуждестранни инвестиции и нормална работа на чуждите компании, дори и за китайските. А за да бъде по-управляван и „стабилен” локалният хаос, в Судан е заложена още една „мина” – спорната територия между Севера и Юга – щат Южен Кордофан. Именно там, през януари 2011, местни бунтовници плениха 28 китайски работници.

На този фон, бъдещето на китайските инвестиции в Судан изглежда все по-неясно.

Либия след Кадафи

Втората пряка въоръжена намеса на САЩ против суверенна държава, насочена освен срещу нея и против Китай, беше тази в Либия, през миналата 2011. Трудно е да се даде по-изчерпателен и убедителен коментар за случилото в тази страна, от този на известния американски икономист и анализатор на Института Хувър (а по времето на Рейгън заместник държавен секретар по финансите и смятан за „баща на рейгъномиката”) Пол Крейг Робъртс: „САЩ нямат никакво намерение да свалят правилството на Бахрейн или Саудитска Арабия, въпреки че и двете използват насилие срещу опозицията, защото те са наши марионетки, а в Бахрейн се намира и голяма американска военноморска база.  В същото време искаме да свалим Кадафи в Либия и Асад в Сирия, защото искаме да изтласкаме Китай и Русия от Средиземноморието. Китайците осъществиха мащабни енергийни инвестиции в Либия и разчитаха на нея, както и на Ангола и Нигерия, за покриване на енергийните си потребности. Тоест, става дума за опит на САЩ да лишат Китай от жизнено необходими ресурси, по същия начин, по който Вашингтон и Лондон лишаваха китайците от ресурси през 30-те години на миналия век”.

Какво още да добавим? До гражданската война през 2011, Китай поемаше 11% от петролния износ на Либия. Загубите, които китайците понесоха от действията на САЩ и другите ликвидатори на Либийската Джамахирия, са огромни. В тази страна Китай работеше по 50 проекта на обща стойност 18,8 млрд. долара. В Либия действаха 75 големи китайски компании и до 30 хиляди китайски работници, принудени да се върнат в родината си след началото на войната. Няма еднозначен отговор на въпроса, какво ще стане с тези инвестиции? Най-вероятно те могат да бъдат записани в графата на поредните загуби на Китай, вследствие на организирана от САЩ война.

Битката за Нигерия

През последните 14 години, т.е. след 1998, товарооборотът между Китай и Нигерия е нараснал почти осем пъти – от 384 млн. до 3 млрд. долара. В началото на 2011 китайците завършиха строителството на 117 обекти в тази страна на обща стойност 2,18 млрд. долара, което е с 53,9% повече, отколкото през същия период на предишната година. През 2011 се изграждаха и други 242 обекта, чиято обща стойност е 12,55 млрд. долара. Около милиард долара бяха инвестирани в железопътната мрежа на Нигерия, а 267 млн. – за създаването на зоната за свободна търговия Леки, край Лагос. Размерите на китайските инвестиции в нигерийския петролен добив достигнаха, в края на 2011, 4 млрд. долара. В съответствие с постигнатите през 2010 споразумения за сътрудничество в петролния отрасъл, Китай планира да помогне на Нигерия за изграждането на три нефтопреработвателни комбината, с общ капацитет 885 хил. барела дневно. Смята се, че в тях ще бъдат вложени общо 25 млрд. долара. Както е известно, петролният сектор е най-важния в нигерийската икономика (Нигерия е на 7-мо място в света по добив на петрол), той осигурява до 95% от валутните постъпления и по традиция се контролира и управлява лично от президента на страната.

Също както и в Судан и редица други държави, Китай не се ограничава само с индустриалните и чисто деловите интереси. Китайците са възприели много перспективна стратегия, целяща стимулиране лоялността на местните партньори и спечелване симпатиите на населението в държавите, където Китай е икономически активен. Така, няколкостотин нигерийски студенти вече се обучават в Китай.

По данни от 2010, Нигерия е втория по значение пазар за износ на китайска продукция и на четвърто място сред търговските партньори на Пекин на Черния континент.

Разбира се, САЩ не са във възторг от тази китайска активност. Споменатата по-горе компания „Халибъртън” беше сред първите, започнали да работят активно на нигерийския енергиен пазар – между 1994 и 2004 тя изразходва за подкупи на висши държавни чиновници 180 млн. долара за да си осигури договор на стойност 6 млрд. долара за изграждането на завод за втечнен газ (Нигерия притежава 50% от газовите запаси в Африка). Този факт беше признат от ръководството на компанията пред американския съд. Както вече споменах, през онзи период тя се ръководи от Дик Чейни. Между другото, през декември 2010 нигерийските власти обявиха, че се отказват от иска си срещу Чейни и „Халибъртън”, след като корпорацията обеща да плати наложената и глоба от 250 млн. долара.

Вероятно тъкмо поради това САЩ толкова активно атакуват напоследък Нигерия с обвинения за „невиждана корупция”. В края на краищата, именно американските компании имат най-голямата заслуга за корумпирането на местните чиновници. Впрочем, тук е мястото да напомня, че подобни обвинения в корупция предшестваха и „революционните” промени в Тунис, Египет и други африкански страни. Тоест, можем да смятаме, че и в Нигерия има формален повод за подобни промени. Можем да очакваме също, че китайското присъствие в тази страна ще бъде ограничавано всячески и с помощта на други традиционни механизми, като конфесионалните сблъсъци или финансовата подкрепа от МВФ.

Както е известно, напрежението между християнската общност, която е съсредоточена предимно в южните райони на Нигерия, и мюсюлманската, доминираща в северната и част, непрекъснато нараства. С „помощта” на такива екстремистки ислямистки организации, като „Бока Харам” например, християните от Севера биват подложени на силен терористичен натиск, което ги принуждават за бягат на юг. В същото време, мюсюлманските бежански потоци се отправят на север. Не са нужни кой знае какви усилия, тези терористични сблъсъци да прераснат в мащабна гражданска война. Впрочем, според мнозина анализатори, точно в тази посока работят и част от съветниците от МВФ в Нигерия. Използвайки „опита” от Руанда за създаване на условия за кървав сблъсък между отделните общности, международните финансови консултанти внушиха на нигерийския президнт Гудлък Джонатан да отмени субсидиите за внос на петролни продукти, за които отиваха до 25% от бюджета на страната. Докато Китай не завърши проектите за изграждането на местни нефтопреработвателни комбинати, Нигерия е принудена да внася готови петролни продукти и да изнася само суров петрол. Впрочем, част от местните банди се опитват да преработват петрола, който крадат от съществуващите тръбопроводи. Заради тези кражби се губи между 10% и 20% от целия петролен добив. В резултат от мерките, въведени по препоръка на съветниците от МВФ от 1 януари 2012, цените на бензина в страната скочиха 2,5 пъти, което моментално се отрази и върху цените на всички останали стоки. Социалното напрежение в Нигерия нарасна неимоверно и доведе до национална стачка. Много е вероятно президентът Джонатан да се откаже от желанието си да икономиса 8-те млрд. долара, които разчиташе да получи в резултат от отмяната на субсидиите, но хората вече са на улиците и нищо чудно да станем свидетели на поредната „африканска революция”. Тоест, можем да очакваме управляемо развитие на събитията и трансформирането им в „народна революция”, съпроводена от стихиен бандитизъм. При това положение, съдбата на китайските инвестиции вероятно ще бъде сходна с тази в Ирак и Либия.

Иран и Ангола, но първо Иран

В списъка на основните доставчици на петрол в Китай, държавите от „челната тройка” непрекъснато се променят. През 1998 например, в нея влизаха Иран, Йемен и Индонезия. През 2001 – Иран, Саудитска Арабия и Оман. През 2004, към тази група държави се присъединиха Ангола, Русия и Судан. През същата година, най-много петрол за Китай доставяше Саудитска Арабия – 17,24 млн. т, следвана от Оман – 16,34 млн. т, Ангола – 16,2 млн. т, Иран – 13,2 млн. т и Русия – 10,77 млн. т. Между 2005 и 2010 първото място се заемаше от Ангола, която покриваше 14% от целия китайски петролен внос. Фактът, че през 2011 на първо място отново излезе Саудитска Арабия не означава, че ролята на Ангола и Иран в доставките на енергоносители за Китай е намаляла.

Общият ообем на американските инвестици в добива на енергоносители в Ангола надхвърли 4 млрд. долара, а делът на САЩ в анголския износ достигна 37%. В това отношение, Пекин изпреварва Вашингтон - след 2010 40% от анголския петролен износ отива в Китай.

Налице са всички „първични признаци”, че Ангола е изправена пред сериозни социални сътресения. Не е толкова важно кое точно ще ги провокира, възможно е да станем свидетели на някакъв качествено нов сценарий, по-вероятно е обаче да видим повторение на случилото се в Либия или Руанда. В крайна сметка, в ерата на информационните технологии всичко е възможно, включително и превръщането на Ангола в следващия обект на „демократизацията по американски модел”, след Иран, разбира се.

Що се отнася до Иран, поне според мен, обратното броене на времето, оставащо до началото на войната срещу него, вече е започнало. Междувременно, през първата половина на 2011 иранските петролни доставки за Китай са нараснали с 1/3. В момента иранският петрол покрива 20% от целия китайски петролен внос (делът на останалите държави от Персийския залив е 13%). Както е известно, Китай не подкрепя санкциите срещу Техеран и, съвместно с Русия, блокира опитите на „световната общност” да реализира либийския сценарий и срещу режима на аятоласите.

Сегашната подготовка за война с Иран е обусловена не само от задачата за установяване на контрол върху петролно-газовите запаси на тази държава. Тук се преплитат много сюжетни линии и се сблъскват по-глобални интереси. И, ако някои руски анализатори определят евентуална война срещу Сирия като „Брестка крепост за Русия”, тук е мястото да отбележа, че тази аналогия може да звучи красиво но е неточна. Още повече, че през последните години руснаците имаха достатъчно „Брестки крепости” – остатъчна Югославия, Чечения, Либия и т.н. и загубиха повечето от тях. По-точно е очертаващата се война с Иран (а не със Сирия) да се сравни с битката при Сталинград. По онова време целият свят очаква резултата от битката на Волга – при положение, че градът падне, Турция и Япония са били готови да влязат във войната срещу Съветския съюз и много трудно може да се предположи, как точно биха се развили събитията тогава.

Войната с Иран би довела да своеобразен „ефект на доминото”. Падането на режима в Техеран ще провокира верижна реакция на неконтролируем разпад на държавите в Централна Азия и Близкия Изток. Впрочем, в САЩ неслучайно отдавна обозначават тези територии  като „Големия Близък Изток”. Кюрдистан и Белуджистан ще са само някои от новите квазидържави от косовски тип, които ще се появят там. Русия пък може окончателно за загуби авторитета си, който бе започнала да възстановява при управлението на Путин.

Само чудо би могло да промени съдбата на Иран, например внезапно и успешно провеждане на изпитание на ядрено оръжие от режима на аятоласите и декларация, че той вече разполага с такова оръжие, или пък координирани действия за защитата на Иран от външна агресия от страна на Китай и Русия (включително оказване военна помощ на Техеран).

В тази връзка, ще цитирам някои откровения на Хенри Кисинджър в интервюто му от 27 ноември 2011: „САЩ системно отслабват Китай и Русия, а последният пирон в ковчега ще стане Иран… Контролирайте петрола и ще контролирате държавите, контролирайте продоволствието и ще контролирате хората… Навремето казахме на нашите военни, че трябва да поставим под контрол седем държави от Близкия Изток за да си гарантираме ресурсите им. Тази задача е почти изпълнена… Остана последната стъпка, а именно Иран, което тотално ще промени баланса… От пепелищата ще създадем ново общество, в което ще има само една свръхдържава и едно световно правителство. Не забравяйте, че САЩ разполагат с най-доброто оръжие, ние имаме неща, за каквито другите не могат и да си помислят. И ние ще демонстрираме всичко това, когато му дойде времето”. Както се казва, коментарите са излишни. Можем само да добавим, че наскоро САЩ приеха закон, според който всички договори, подписани с иранската Централна банка, се смятат за нелегитимни. Тоест, излиза, че американското законодателство се е превърнало в основа на международното право.

Заключение

Днешните реалности са следните: битката за ресурси се ожесточава. Като в тази битка се очертават два основни подхода.

Първият е „китайския”. В основата му е стратегията на икономическа и културна експанзия, в рамките на която достъпът до ресурси се гарантира с инвестиции, сътрудничество и осигуряване лоялността на местното население към чуждестранните инвеститори чрез създаването на работни места, повишаване на жизненото равнище, изграждане на училища, пътища и болници за държавите-партньори.

Вторият е „американския”. В основата му е военната мощ и създаването на територии на „управлявания хаос”, съпътстван от рязко понижаване жизненото равнище на местното население. А също организацията на „демократични” преврати и революции, след които предишните инвеститори биват прогонени от страната, а новият проамерикански режим преразглежда сключените от предшествениците му договори в полза на САЩ и най-близките им съюзници.

Списъкът на държавите, от които САЩ се опитват да прогонят (или вече са го направили) Китай, може да бъде продължен. При всички случаи тенденцията е очевидна. Което пък поражда въпроса, колко дълго китайците ще са склонни да търпят подобни унижения? И какъв път ще избере Пекин – дали ще се опита да защити предишните си инвестиции, или ще потърси други направления на икономическата си експанзия. Всъщност, струва ли си да дразниш дракона, ако той не е затворен в клетка? Само че една толкова голяма клетка вече не е по силите на никой от днешните архитекти на т.нар. „нов световен ред”.

 

* Авторът е преподавател в Киевския национален търговско-икономически университет, Украйна

 

Поръчай онлайн бр.4/2017