24
Съб, Авг
4 New Articles

Доктрината Медведев и еволюцията на геополитическите парадигми в руската Стратeгия за национална сигурност 2020

брой2 2012
Typography

„Исторически Русия не е Азия, но географски не е и Европа. Тя е преходна страна, посредник между два свята”.[1]

Василий. КЛЮЧЕВСКИЙ (1841-1911)


Изследването на концептуалните основи във формирането на стратегията за сигурност в политическия мениджмънт на държавата е необходимо условие за провеждането и последователното реализиране на ефективна външна политика чрез експертна оценка на специфичните условия и динамиката на рисковете и заплахите в международните отношения[2].

 

С успешната си външнополитическа доктрина (стратегия), държавата осигурява устойчивото си присъствие като геополитически фактор на национално, регионално и международно ниво. Като използва исторически изградените, традиционно установени, етнокултурно, социално и обществено съществуващи геополитически парадигми, тя доминира, въздейства, приспособява се или оцелява на фона на предизвикателствата от външната среда за сигурност.

По думите на Николай Бердяев (1874-1948)[3], „остротата на познанието се ражда, когато от двете противоположности преминем в нещо трето”. Според него, „Русия е несполучлив и объркан Изток-Запад по фактическото, по емпиричното си състояние”[4].

Доктрината Медведев


„Доктрината Медведев” и геополитическите парадигми в Стратегията за национална сигурност на Русия 2020 (СНС), са структуроопределящи компоненти в съществуващия държавно-йерархичен модел на управление в Руската Федерация. Те са функционално обусловени от същностната конвергенция между конкретното разбиране на руската държавност за сигурността и независимото съществуване[5]. Съдържанието им се определя от историческата предпоставеност и единството между ценностна обективност, геополитика, национална сигурност и военна мощ, с „конвертируем” природно-ресурсен потенциал, който импулсира определено външнополитическо поведение и обвързване.

В теорията на международните отношения, доктрината е система от възгледи за целите и задачите на външнополитическата дейност на дадена държава, както и за методите и пътищата, по които тя се осъществява. Най-често доктрината отразява актуални акценти в международната дейност на дадено държавно ръководство[6]. С термина „доктрина” понякога се означава правна или политическа идея на учен, дипломат или държавник, която се използва в международната практика[7]. В този смисъл, огласените, на 31 август 2008, и популяризирани от президента Дмитрий Медведев „пет принципа” („пет позиции”) във външната политика на Русия са събирателно отражение на Концепцията за външната политика на Руската Федерация от 10 януари 2000[8] (приета с указ на Владимир Путин, тогава и.д. президент на Русия), при това реализирана на практика след руско-грузинския военен конфликт и признаването на независимостта на Абхазия и Южна Осетия. Те включват:

- върховенството на основните принципи на международното право;

- отхвърляне на еднополюсния свят и изграждането на един многополюсен свят;

- избягване на изолацията и конфронтацията с други нации.

- защита на живота и достойнството на руските граждани, "без значение къде са те";

- защита на интересите на Русия "в приятелски региони"[9].

Тези „пет принципа” могат спокойно да бъдат определени като изходна „доктрина” за перспективни външнополитически намерения и действия. Като сходен пример може да се посочи американската Доктрина Монро[10], която включва два принципа, обединени във фразата „Америка за американците”.

При това, последователността на президентската администрация в Кремъл и руското Външно министерство е продължена с поредица от събития, трасиращи възприемането на геополитически парадигми, превърнали се в основа за изработването и приемането на Стратегия за национална сигурност на Руската Федерация 2020 от 12 май 2009[11]. Съвсем наскоро, Владимир Путин внесе чисто вътрешнополитически консолидационен момент със статията си „Русия: националният въпрос” в „Независимая газета” от 23 януари 2012: „Руският опит за държавно развитие е уникален. Ние сме многонационално общество, но сме един народ. Това прави страната ни сложна и многоизмерна. Дава колосални възможности за развитие в много области. Въпреки това, ако многонационалното общество бъде поразено от бацилите на национализма, то губи своята сила и здравина”[12].

Връзката между Доктрината Медведев и еволюцията на геополитическите парадигми в Стратегията за национална сигурност на Русия 2020 се установява от разбирането, че самата стратегия, като фундаментален документ за държавно развитие, осмисля и се опитва да определи условията, факторите и закономерностите, генериращи несигурност и конфликти от различен характер, като социални явления, и формулира степента на предсказуемост във вътрешната и външната среда за сигурност: „Стратегията за национална сигурност на Руската Федерация до 2020 е официално възприета система от стратегически приоритети, цели и мерки в областите на външната и вътрешната политика, определящи състоянието на националната сигурност и нивото на устойчиво развитие на държавата в дългосрочна перспектива. Концептуалните положения в областта на гарантирането на националната сигурност се базират на фундаменталната връзка и взаимозависимост между Стратегията за национална сигурност на Руската Федерация до 2020 и Концепцията за дългосрочно социално-икономическо развитие на Руската Федерация за периода до 2020”[13].

Анализът на еволюцията на геополитическите парадигми в СНС и дефиниционната обусловеност между Доктрината Медведев и реалната външна политика на Русия днес, налага да уточним, че в руския контекст „геополитиката е система от научни знания, разглеждаща характера и, по-конкретно, историческите форми на въздействие върху териториално–пространствените особености в положението на държавите в локалните, регионалните и глобалните международни процеси”[14]. От тази дефиниция следва, че Руската Федерация, освен държавно организирана и обособена общност, е и социална структура, с цялото разнообразие на политико-обществената и спектралност.

Фактори за еволюцията на геополитическата парадигма

Геополитическата симетрия на Русия в международните отношения, зависи от съотношението между редица обективни и субективни фактори[15], определящи еволюцията в геополитическите парадигми. Сред първите, специално място заемат геополитическите условия за развитие (географски, икономически, етнокултурни, религиозни, демографски и други), които са определящи при формирането на външнополитическия курс на страната и се реализират чрез традицията на геополитическите парадигми. Те реагират с определена геостратегия за даден „приятелски регион”, формулирана по принцип в Доктрината Медведев. Освен това, именно тези фактори се въплъщават в националните интереси и намират отражение в политическата част на новата Руска военна доктрина от 2010[16].

Субективните фактори, като втора съставляваща, оказват съществено влияние върху геополитическите парадигми в Стратегията за национална сигурност на Русия и са резултативна константност от избрания регулативен конституционно-правен модел на устройство на вътрешната сигурност и ефективността на вътрешната политика[17].

При оценката на съвременния геополитически потенциал на Русия и влиянието му върху приложимостта на Стратегията за национална сигурност, от голямо значение е характеристиката на геополитическите интереси. СНС посочва, че Русия вече е възстановила международните си позиции и следва националните си интереси, вместо пасивно да се влияе от интересите на западните “геополитически играчи”. С други думи, Русия се отказва от досегашната си политика в сферата на сигурността, основана единствено на реакцията на външни инициативи, ориентирайки се към една проактивна и конструктивна политика[18].

Освен това се конкретизират и определени постановки, касаещи значението на системата от международни отношения „заедно” с Русия и извън обсега на еднополюсния модел в тълкуването на „силовия баланс”:

- систематизиране както на националните, така и на международните регулативни институции;

- желанието на Русия да трансформира отношенията си с евроатлантическите структури за сигурност, в случай, че са налице подходящите условия, като замени сегашната схема на съвместно съществуване или дори антагонизъм с интеграция между равнопоставени партньори;

- възстановяването статута на Русия като велика сила, способна да влияе върху развитието на международните отношения;

- акцентът върху сътрудничеството с партньорите на Изток, като възможност да се диверсифицират външнополитическите перспективи на Русия;

- използването на енергийните ресурси, като инструмент за осигуряване стратегическо предимство на Русия.

- Русия ще съдейства активно за оздравяване на международната финансов система, при това не само в Г-8. Привличане към този процес и на други възходящи икономики: Китай, Индия, Бразилия, ЮАР (т.е. страните от БРИКС).

- лансиране на възможността за нов Договор за европейска сигурност[19].

Основните геополитически вектори

Според т. 9 от глава II на СНС, „Преходът от блоково противопоставяне към принципите на многовекторната дипломация, както и ресурсният потенциал на Русия и прагматичната позиция за използването му разшириха възможностите на Руската Федерация за укрепване на влиянието и на световната сцена”[20]. Въз основа на тези принципно установени и ясно категоризирани послания, можем да групираме приложимостта на геополитическите парадигми, чрез реализирането на стратегическите интереси в четири основни геополитически вектора (западен, източен, южен и северен), а по обхват - в глобален и регионален мащаб, както и в т. нар. постсъветско пространство.[21]

По западния вектор:

- участие на Русия в създаването на устойчива общоевропейска система за сигурност и сътрудничество;

- активно участие в общоевропейските политически, икономически и други регионални структури, с перспектива за сключване на договор за европейска сигурност;

- развитие на взаимодействието с НАТО чрез съвместния Постоянен съвет Русия – НАТО за осигуряване на предсказуемост и стабилност в Евроатлантическия регион, политически диалог и практическо сътрудничество в областта на общите заплахи от тероризъм, разпространение на оръжия за масово поражение, регионални кризи, наркотрафик, природни и техногенни катастрофи.

По източния вектор:

- укрепване на военнополитическото и икономическото сътрудничество с централноазиатските страни от ШОС, ОНД и БРИКС;

- укрепване на военнотехническото сътрудничество със страните от региона и реализиране на продукцията на военнопромишления комплекс на пазара в Азиатско-Тихоокеанския регион;

- взаимодействие с водещите страни от региона в борбата с тероризма, сепаратизма, разпространението и търговията на ядрено оръжие;

- поддържане бойната готовност на руските въоръжени сили, с цел осигуряване на националната сигурност на Русия в региона;

- организация и продължаване на действието на Договора за колективна сигурност с участието на Русия, Армения, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Узбекистан.[22]

По южния вектор:

- съхранение на мира, стабилността и целостта в Кавказкия регион;

- укрепване на политическите, икономическите и военните отношения с Армения, която е стратегически партньор на Русия в Кавказкия регион;

- разрешаване на конфликтните ситуации с Грузия (след събитията от август 2008) на договорно-правна основа с поддръжката на международните организации (и преди всичко, на ООН);

- подкрепа на проруски настроените сили в Южна Осетия и Абхазия;

- възпрепятстване на политическото, икономическото и военното проникване, влияние и присъствие на т. нар. „трети” страни в региона, нормализация на двустранните отношения и утвърждаване позициите на Русия;

- експертни решения относно обстановката в Западните Балкани, Черноморско-Каспийския регион, проблемите в Големия Близък изток и глобалната война против тероризма.

По северния вектор:

- поддържане на необходимия военен потенциал, вкрючително ракетно-ядрен комплекс с морско базиране;

- ясно определяне на руските северни граници и неутрализация на проблемите с териториалните претенции на съседните държави - Норвегия и Финландия.[23]

Руските експерти и анализатори уточняват[24], че успешното реализиране на геостратегията чрез СНС, трябва да е обвързано с адекватни геополитическите интереси, реално и последователно провеждана външна политика, успешна енергийна стратегия (Европа получава от Русия 44% от природния газ, а руският износ за ЕС е 67% от целия обем на изнасяните енергоносители), модернизация на въоръжените сили и осъществяване на „националните проекти”, посредством т. нар. „100 стъпки”[25]. Според тях, трябва да се вземе предвид разширяването зоната на отговорност на НАТО, интеграционните процеси в Алианса и провеждането на бъдещи военни и антитерористични операции съвместно с Русия, както и да се прогнозира политиката на САЩ и ЕС в т. нар. постсъветско пространство (особено в Черноморски регион, Кавказ и Централна Азия). Това ясно личи от коментарите във връзка с 48-та среща по сигурността в Мюнхен (5-7 февруари 2012) и руското предложение за Договор за европейска сигурност[26].

Новите елементи в архитектурата на политиката за сигурност

При съпоставката на Доктрината Медведев със Стратегията за национална сигурност на Русия 2020, се откроява развитието на новите елементите в архитектурата на политиката за сигурност на Руската Федерация, които могат да се анализират чрез съществуващите геополитически парадигми[27]. Акцент в СНС е приемането на по-широка дефиниция по отношение на системата за националната сигурност, включваща както външната, така и вътрешната среда за сигурност. Американската стратегия за национална сигурност например, третира основно проблемите на външната политика и отбраната[28]. Сред приоритетите на руската политика за сигурност в бъдеще фигурират също:

- развитието на демокрацията и гражданското общество (в руското тълкуване на тези понятия от политологична, правна и обществено конструирана гледна точка);

- повишаване на жизнения стандарт, преодоляване на демографската криза, подкрепа за средната класа, намаляване на пропастта между бедни и богати;

- усъвършенстване на здравната система, икономически ръст и конкурентоспособност (които биха могли да се постигнат чрез трансформирането на сегашната руска икономика, базирана на износа на суровини, в иновационна икономика);

- ограничаване на широко разпространената корупция, осигуряване на научния и технологичен напредък, защита на околната среда и съхраняване на наличните природни ресурси.

Подобен подход в приоритетите на руската политика за сигурност е базисен в оценката на новите предизвикателства и кризисни фактори пред руската система сигурност, отнасящи се до вътрешнополитическата сфера. Така, националната сигурност се обвързва не само с военния потенциал на страната, но и с нейната социална и икономическа стабилност.[29]

От геополитическа гледна точка, в текстовете на СНС е видно резервираното отношение на Русия към разширяването на НАТО на Изток и към едностранните отбранителни инициативи на САЩ (като плановете за разполагане на елементи от системата за ПРО в Европа). Москва продължава да се противопоставя на опитите на НАТО да “оправдае” съществуването си и да добави към своите компетенции и цели ново измерение - това на енергийната сигурност, търсейки възможности да се използват военнополитическите средства на Алианса за осигуряване на достъп до енергийни ресурси, намиращи се на териториите на други държави, включително в Арктика. Освен това, Русия възприема „експанзията” на НАТО в страни, чиито политически елит изживява исторически комплиекс по отношение на Москва, като начин за задълбочаване на различията със Запада и засилване на антируските настроения в Алианса[30]. Става дума за руските интереси в “близката чужбина”, където са налице два конкуриращи се противоположни подхода. От една страна, Русия, която прокарва политика на съхраняване на статуквото, и от друга - ЕС и НАТО, следващи политика на разширяване. Съобразяването с позицията на Москва изисква зачитане на руските интереси, което предполага “условно партньорство” в отношенията Русия - ЕС[31] и Русия - НАТО. Следва да се отбележи, че, за разлика от предишната Концепция за национална сигурност, в която НАТО еднозначно се приемаше като заплаха и Русия не допускаше, че може да разчита на каквато и да било подкрепа от средите на Алианса, по време на двата президентски мандата на Владимир Путин и мандата на Дмитрий Медведев, някои членки на НАТО открито демонстрираха разбиране на руските опасения (особено на срещите на върха на пакта, през 2008 и 2009). Именно на тези страни-членки Москва може да разчита и днес, лансирайки политиката си на “условно партньорство” с НАТО. Това не изключва и изказвания, „предупреждаващи” с почти ултимативен тон за необходимостта от внимание към позицията на Русия като геополитически играч. „САЩ и съюзниците им от НАТО вече разполагат с хиляда ракети за прихващане на руските междуконтинентални балистични ракети, а това е близо до пределния праг, договорен в споразумението СНВ-3” - отбеляза на 19 януари.2012 руският вицепремиер и специален представител на президента за сътрудничеството с НАТО в областта на ПРО Дмитрий Рогозин [32].

В СНС, Русия възприема мултилатерализма в международните отношения и нейната „философия” може да се тълкува по-скоро като стремеж към стабилно управление, което да не се основава на някакъв универсален модел[33]. Външнополитическата линия на Кремъл е в защита на възможността за паралелно съществуване на различни модели в глобалната политика, които да се балансират взаимно, но и да позволяват на Русия да набере нужната сила и влияние.

Изграждането на по-високо ниво на доверие между президентите Медведев и Обама, наред с американския подход на “презареждане” в отношенията с Русия, са внимателно използвани от страна на Москва. Факт е, че тонът в СНС е доста по-умерен, като се подчертава руското желание за установяване на “равноправно и пълноценно стратегическо партньорство със САЩ, базиращо се на съвпадащите интереси на двете държави”[34]. Сред тези общи интереси са:

- по-нататъшно ограничаване броя на ядрените оръжия, чрез подписания на 8 април 2010 в Прага договор между Обама и Медведев, с валидност до 2020[35];

- задълбочаване на мерките за укрепване на взаимното доверие;

- разширяване на сътрудничеството в борбата с тероризма;

- урегулиране на регионалните конфликти, в чието решаване Русия би искала да е равнопоставена на САЩ.

Според първия руски дипломат и политическите анализатори[36], разногласията в руско-американските отношения не бива да пречат на общото желание за сътрудничество в сферите от взаимна изгода и на формирането на сътрудничество, основано по-скоро на общи интереси, отколкото на общи визии или ценности. Призивът за укрепване на партньорството със САЩ показват, че Москва вижда в сегашното развитие на двустранните връзки възможност да разчупи логиката “на играта с нулева сума”*, заменяйки я с такава, при която и двете страни печелят. Според експертите[37], политиците във Вашингтон „улавят” в това претенция, че една държава-хегемон не може да съществува, ако от нея се “изисква” да признае равнопоставен статут на друга държава. Тоест, от res communis към res nullius на хегемонизацията в международните отношения.

Заключение

Можем да обобщим, че Стратегията за национална сигурност на Русия 2020 демонстрира нов подход към сигурността на страната, промяна към проактивна и кохерентна политика, вместо досегашната “пасивна” политика. И макар Москва да разглежда отношенията със САЩ и НАТО като „условно партньорство” със “стари” противници (все още представляващи заплаха за сигурността и), тя вярва, че създаването на подобна военнополитическа рамка на сътрудничество би му позволила да прерасне в по-мащабно икономическо взаимодействие[38]. Ако руско-американските отношения се ориентират към нов вариант на студената война, губят всички.[39]

За руските мащаби и възможности, геополитическите пардигми, като теория и практика, имат обективно съдържание и прагматичен смисъл. Игнорирането им в международните отношения, е най-малкото недалновидно, но е опасно и те да бъдат абсолютизирани.

Русия запазва добрите си шансове в началото на ХХІ век. Позициите й следва да се основават не само на военно-силовите и природно-ресурсните, а и на икономическите и научнотехническите възможности в съчетание с политическата стабилност, социалния баланс в обществото и укрепване вътрешното единство на държавата.

 


* „Игра с нулева сума”-използва се в теорията и историята на международните отношения. Теорията на игрите е клон от приложната математика или по-точно дял на изследване на операциите, който изучава стратегическите математически модели и вземането на решения в конфликтни ситуации. Конфликтни са ситуации, при които има две враждуващи страни с противоположни цели. При това резултатът от всяко действие на едната страна зависи от начина на действие на противоположната страна. Примерите за конфликтни ситуации са многобройни. Класически пример в това отношение са военните действия. Редица ситуации в областта на икономиката (особено при наличие на свободна конкуренция) са конфликтни ситуации, в които играчите избират различни ходове, опитвайки се да максимизират възнаграждението си. Участващите в конфликта страни се наричат играчи. Ефективността на решенията на всеки играч зависи от неизвестните решения на останалите играчи и от други обстоятелства. Основно понятие в теорията на игрите е печалбата на всеки играч. Загубата се приема за отрицателна печалба. Ако сумата от печалбите на всички играчи в една игра е постоянна (нула), говорим за игра с постоянна (нулева) сума.Целта на играча и по-специално неговият начин на действие за постигането й е стратегията на играча. Теорията на игрите доказва съществуването на оптимални стратегии и създава методи за намирането им.

 


Бележки:

[1]. Кръстев, В., В. Михайлов. Регионални геополитически изследвания. С., изд. Стено, 2009. с. 78. Ключевский, Василий Осипович /1841-1911/, руски историк и изследовател на руската история, професор в Московския университет.

[2]. Стефанов, Г. Теория на международната сигурност. С., Сиела, 2005, с. 274-276.

[3]. Николай Александрович Бердяев е руски философ и публицист. Заедно с Владимир Соловьов, Сергей Булгаков, Пьотр Струве, Семьон Франк, Павел Флоренски и др., Бердяев е една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско-религиозен ренесанс”.

[4]. Бердяев, Н. Новото средновековие. том 2, С., Изд. „Захарии Стоянов”, 2003, с. 20.

[5]. За стратегическите документи, формулиращи държавнотворческата идея и националната сигурност на Руската Федерация- http://www.scrf.gov.ru/ - Сайт Совета национальной безопасности РФ, 26.01.2012.

[6]. Александров, Е. Речник по международни отношения. С., изд. Тракия-М, 2001, с. 148. За развитието на руската геополитическа традиция след края на Студената война: Тренин, Дмитрий. Новата руска геополитика и Западът. В сп. Геополитика, 2007, №2, Лавров, С. Россия: геополитические реалии и ориетниры – В:Теориетические проблемы региональной политики и региональное реформирование. Кн. ІІ, Санкт-Петербург, 1993.

[7]. Пак там.

[8]. http://kremlin.ru/acts/785 - Сайт Президент России-01.02.2012.

[9]. http://konservatizm.org/speech/dugin/011009193240.xhtml - Центр консервативных исследований -02.02.2-12.

[10]. Александров, Е. Речник по международни отношения. С., изд. Тракия-М, 2001, с. 151. Доктрината „Монро“ е геополитическа концепция, направлявала външната политика на САЩ и определяла обсега на интересите им в Западното полукълбо през по-голямата част на ХІХ и началото на ХХ век. Принципите на доктрината са изработени от държавния секретар Джон Куинси Адамс и провъзгласени от президента Джеймс Монро в годишното му обръщение към Конгреса на 2 декември 1823: недопускане на европейска колонизация в Северна и Южна Америка („американският континент не трябва да се разглежда в бъдеще като обект на колонизация“, всеки опит от европейска страна за налагане на нейната политическа система в западното полукълбо ще се смята за заплаха за „мира и безопасността“ на Съединените щати); ненамеса в делата на съществуващите европейски колонии и територии, зависими от Европа. Доктрината „Монро“ затвърждава изолационизма (избягване на политически съюзи и обвързване с други държави), който Съединените щати спазват спрямо Европа от възникването си като държава, но наред с това заявява намеренията им за търговска експанзия в Латинска Америка и надмощие на американския континент, на първо време с териториални претенции за Куба и Тексас.

[11]. Исаков, Юрий, За основните приоритети на съвременната външна политика на Русия. В: Международни отношения, 2009, 2, с. 6-12. За еволюцията в отношенията Русия – ЕС: Попчев, Петър. Европейски съюз: принос към глобалната сигурност и стабилност. С., 2006

[12]. Вж по-подробно: http://www.ng.ru/politics/2012-01-23/1_national.html -02.02.2012.

[13]. Вж по-подробно: http://www.scrf.gov.ru/documents/99.html - 02.02.2012.

[14]. Военный энциклопедический словарь М. 2002, стр. 410.

[15]. Вж по-подробно: Карастоянов, С. Политическа география, геополитика, геостратегия. С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2008, с. 154-157.

[16]. Вж по-подробно: http://news.kremlin.ru/ref_notes/461 -02.02.2012.

[17]. Вж по-подробно: Танчев, Е., М. Белов Сравнително конституционно право. С., изд. Сиби, с. 366, Хабриева, Т. Националнокултурната автономия в Руската федерация. С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2007, Гайков, В., В. Ржевский. Основь государства и права. Ростов на Дону, 2003, с. 264.

[18]. Вж по-подробно: http://geopolitica.eu/2009/broi62009/114-cigurnost-i-stabilno-razvitie-rusiya-preosmislya-prioritetite-na-natsionalnata-si-bezopasnost -03.02.2012.

[19]. Медведев, Д. Светът е в преходен период н своето развитие. В: Международни отношения, 2009, № 4, с.8-11.

[20]. http://www.scrf.gov.ru/documents/99.html -04.02.2012.

[21]. Вж по-подробно: Маруев, Ю. А. Военные аспекты формирования геополитических интересов и геостратегии России. В: сп. Военная мысль, 2009, № 1, с. 2-8, Гареев, М. А. Проблемы стратегического сдерживания в современных условия- В: Военная мысль, 2009, № 4, с.2-3.

[22]. Кантарджиев, В. Външната политика на Европейския съюз, Военно издателство, С., 2012, с. 166-167.

[23]. Маруев, Ю. А. Военные аспекты формирования геополитических интересов и геостратегии России. В: сп. Военная мысль, 2009, № 1, с. 7-8.

[24]. Вж по-подробно: http://www.riss.ru/upload/tfi/120/soder%20PNS_1_2011.pdf -06.02.2012., http://www.riss.ru/oboronnaja_politika/ - 06.02.2012.

[25]. Изявление на В. Путин по ОРТ „Седмични новини”-05.02.2012.

[26]. Вж по-подробно: http://www.riss.ru/?commentsId=67 – 06.02.2012.

[27]. http://www.ng.ru/politics/2012-01-23/1_national.html -06.02.2012.

[28]. Виж по-подробно: Храмчихин, A. Совбез озаботился национальной безопасностью, 16 януари, 2009, http://nvo.ng.ru/forces/2009-01-16/1_sovbez.html.

[29].Вж по–подробно:http://geopolitica.eu/2009/broi62009/114-cigurnost-i-stabilno-razvitie-rusiya-preosmislya-prioritetite-na-natsionalnata-si-bezopasnost - 06.02.2012.

[30]. Пак там.

[31]. Вж по-подробно: Шишелина, Л. Расширение Европейского союза на Восток и интересы России. М., Наука, 2006, с. 241-249.

[32]. http://www.focus-news.net/?id=n1611844 -06.02.2012.

[33]. T. Bordachev, Multipolarity, Anarchy and Security, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, pp. 61-66.

[34]. Вж по–подробно: http://geopolitica.eu/2009/broi62009/114-cigurnost-i-stabilno-razvitie-rusiya-preosmislya-prioritetite-na-natsionalnata-si-bezopasnost - 06.02.2012.

[35]. На 26 Март 2010 президентите на Русия и САЩ Дмитрий Медведев и Барак Обама се обявиха за по-нататъшно оганичение на броя на ядрените оръжия. На 8 април 2010, двамата президенти подписаха в Прага валидния до 2020 нов договор СТАРТ (START), относно мерките за по-нататъшно съкращаване и ограничаване на стратегическите нападателни оръжия. След ратифицирането на договора се предвижда през следващите 7 години съкращаване броя на бойните глави, от 2200 на 1550, и броя на носителите, от 1600 на 800. Стационирането на 14 наземни защитни системи срещу балистични ракети при Fort Greely в Аляска и други 4 във военно въздушната база Ванденберг (Vandenberg Air Force Base) в Калифорния, не попадат в ограничението на договора. На 22 декември 2010, Сенатът на САЩ прие СТАРТ (START) споразумението. Американският президент Обама зависеше от подкрепата на Републиканската партия, защотото за ратифицирането на това споразумение е необходимо мнозинство от 2/3. Руската Дума, която беше обявила съгласието си още преди решението на Американският сенат, прие (ратифицира) споразумението на 25 януари 2011. Със съгласието на руския Федерален съвет процесът по ратифициране приключи на 26 Януари 2011. Договорът влезе в сила на 5 февруари 2011, на срещатата за сигурност в Мюнхен, с размяната на актовете за ратификация от държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън и руския и колега Сергей Лавров.

[36]. Вж по-подробно http://interaffairs.ru/rubric.php?n=43 – 06.02.2012.

[37].http://interaffairs.ru/read.php?item=8228 Что происходит? Международное право и международные конфликты – 06.02.2012.

[38].http://geopolitica.eu/2009/broi62009/114-cigurnost-i-stabilno-razvitie-rusiya-preosmislya-prioritetite-na-natsionalnata-si-bezopasnost - 06.02.2012. Вж по-подробно: F. Lukyanov, Rethinking Security in “Greater Europe”, p. 55-56, cit.

[39].Примаков Е. Мир без России?. М., Российская газта, с. 98

 

* Докторант във Военна академия „Георги Раковски”

 

Поръчай онлайн бр.4/2017