04
Пет, Дек
10 New Articles

Геополитическите напрежения в многополюсния свят: САЩ срещу Евразия

брой5 2011
Typography

Осъществяващият се през последните години процес на обединяване на няколко регионални центрове в момента преживява сериозно изпитаниe, попадайки в задънена улица, докъдето го докараха идеите на „регионализма”, натрапвани на европейските държави. В същото време, създаването на общо средиземноморско-централноазиатско пространство, което да свързва Европа, Азия и Африка, може да осигури необходимите елементи за евразийската интеграция.

Лесно можем да забележим, че в процеса на прехода от еднополюсен свят към нова полицентрична система геополитическото напрежение се разрежда предимно в регионите, притежаващи важна стратегическа ценност. Сред тях са Средиземноморският регион и Централна Азия, които бихме могли да наречем „възлови пунктове”, свързващи Европа, Азия и Африка. След 1 март 2003 тези два региона започнаха да представляват специален интерес в процеса на геополитическия анализ на взаимоотношенията между САЩ, водещите евразийски държави и страните от Северна Африка. Както е известно, на тази дата, парламентът на Турция – „страната-мост” между постсъветските републики от Централна Азия и Средиземноморския регион, взе решение да не окаже исканото от САЩ съдействиe за военната им кампания в Ирак (1).

Това решение излизаше далеч извън рамките на водещите се по онова време преговори между Вашингтон и Анкара и постави началото на промяна в провеждания в продължение на петдесет години външнополитически курс на Турция (2). Този факт, съвсем не беше просто етап от процеса на американско-турските преговори, както би могло да ни се стори на пръв поглед (в случая Анкара беше изправена пред дилемата да запази верността си към своя северноамерикански съюзник и опасенията и, че намесата на САЩ в Ирак би могла да доведе до създаване на независим Иракски Кюрдистан, което предвид лансираните тогава планове за разделяне на Ирак на три държави, изключително би изострило нерешения кюрдски въпрос). Оттогава насам,  Турция, благодарение най-вече на сближаването си с Русия (за което спомогна и слабият интерес, демонстриран от ЕС към турската интеграция в Съюза) и новата си политика на добросъседство, непрекъснато опитва да се освободи от опеката на САЩ, което я превръща в доста несигурна база за американското проникване в Евразия. Така, освен пречките от страна на Иран и Сирия, стратезите във Вашингтон и Пентагона следва да отчитат и появата на една нова и все по-малко склонна на отстъпки Турция.

Промяната на турското поведение следва да се разглежда в контекста на по-общата и комплексна еволюция на политическата ситуация в Евразия. В тази връзка, си струва да споменем следните знакови промени: новото укрепване на руските позиции на регионално и глобално равнище, впечатляващият възход на Китай и Индия в геоикономическата и финансова сфера и изтощаването на американската военна мощ в Афганистан и Ирак.

От момента на падането на Берлинската стена и разпадането на Съветската империя, започна да изглежда неудържимо и последвалото придвижване на САЩ към центъра на Евразийския суперконтинент, развиващо се по няколко предварително установени направления. Първото е от континентална Европа към бившата „близка чужбина” на СССР, чиято стратегическа цел беше оказването на дългосрочен „натиск” върху силно изтощената и отслабена Русия. Второто – от Средиземно море към новите централноазиатски държави трябваше да раздели на две евро-афро-азиатския регион, нанасяйки болезнен удар в самото сърце на Евразия. Само след няколко години обаче, американското настъпление по това направление „затъна” в блатото на афганистанската кампания.

След провала на последните опити за осъществяване на т.нар. „цветни революции” (причина за което стана твърдостта на Москва и координираните политически действия на Китай и Русия в Евразийския регион, чрез създаването на Шанхайската организация за сътрудничество – ШОС, и Евроазиатската икономическа общност - ЕврАзИО, както и укрепването на връзките във военната и икономическата сфера между двете велики държави), в края на първото десетилетие на новия век САЩ бяха принудени да преразгледат евразийската си стратегия.

Технологията на атлантическата доминация

Приемането за основа на геополитическия модел, присъщ на западната система, начело със САЩ, и основаващ се на антагонизма между САЩ и Евразия и идеята за „стратегическата опасност” (3), води до това, че анализаторите, които се придържат към този модел, дават предпочитание на критичните фактори в различните региони, влизащи в американската сфера на интереси. Тези фактори обикновено включват вътрешните проблеми, причина за които са, в частност, междуетническите противоречия, социалното неравенство, религиозното и културно разнообразие (4).

Технологиите за решаване на подобни задачи могат да бъдат най-разнообразни – от методите на т.нар. „меко въздействие” (които, при всички случаи, целят разпространението на „западните ценности”, демокрацията и либерализма, без оглед на местните културни традиции и особености) до пряката военна намеса. Оправданията за последната също могат да бъдат различни. Така, като предлог за интервенция могат да бъдат избрани „защитата на интересите на САЩ”, „защитата на международния ред” или – по отношение на държавите или правителствата, които Западът предварително и многозначително е оценил като „пропаднали” или като „парии” - използвайки метода на „мекото управление” (soft power), като „крайна мярка за защита на населението и човешките права” (5).

Геополитическата визия на САЩ е типичната визия на една океанска държава, градяща отношенията си с другите нации или с другите геополитически субекти на базата на това, че самата тя представлява „остров” (6).

Тъкмо поради това, Вашингтон разглежда Средиземноморския басейн и Централна Азия като два региона, най-характерна за които е нестабилността. И двата са част от очертаната от Збигнев Бжежински „глобална дъга на нестабилност”. Както е известно, теорията за съществуването на подобна дъга на нестабилност, или „кризисна дъга”, е своеобразно развитие на геостратегическата концепция за „римленда” (т.е. граничните територии между Морето и Сушата), лансирана от Никълъс Спикмън (7). В контекста на биполярния свят, контролът над римленда означаваше контрол над цялото евразийско пространство с цел сдържането на основният противник на САЩ – Съветския съюз и беше изключително в интерес на „Северноамериканския остров”.

В контекста на новия еднополюсен свят, смятаната за зона на американските геополитически интереси територия на т.нар. „Голям Близък Изток” представлява широк пояс от Мароко, през цяла Централна Азия. Според Вашингтон, този пояс следва да бъде „умиротворен”, защото представлява дъга на нестабилност.

Тези възгледи, популяризирани от знаковото изследване на Самюел Хънтингтън и не по-малко знаковия анализ на Збигнев Бжежински, напълно обясняват методите, използвани от САЩ за проникването им в центъра на Евразийския континент и, като следствие, натискът върху територията на Русия, с цел гарантиране на глобално господство.

Междувременно обаче, по пътя към реализацията на американските планове възникнаха неочаквани препятствия, като например „възраждането” на Русия, евразийската политика на Путин в Централна Азия, новите договори между Москва и Пекин, както и появата на една „нова” Турция. Тези фактори оказаха влияние и върху определянето на новата зона на интереси на САЩ – т.нар. „Голям Близък Изток”. Символично е, че тази еволюция във визиите беше озвучена официално по време на ливанско-израелската война през 2006. Тогавашният държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс заяви, че „няма смисъл да продължаваме преговорите, ако целта им е връщането на Ливан и Израел към техния предишен статут. Мисля, че това би било грешка. Онова, на което сме свидетели, в известен смисъл, е само началото, усилващи се родилни болки в процеса на раждането на новия Близък Изток и, независимо от това какво правим, следва да сме убедени, че вървим напред към новия Близък Изток, а не се връщаме към стария” (8).

Без съмнение, тази нова дефиниция беше прагматична. По същество, тя беше направена, за да се потвърди, за пореден път, стратегическото сътрудничество на Вашингтон с Тел Авив и да бъде отслабен близкоизточният и съседните му региони. Само няколко дни след въпросното изявление на Кондолиза Райс, тази идея беше интерпретирана от израелския премиер Ехуд Олмерт като „налагане на нов ред в Близкия Изток”. Между другото, подобна програма, наречена „Евразийски Балкани”, беше формулирана от Збигнев Бжежински по отношение ролята на централноазиатския регион, чието овладяване и използване от САЩ трябваше да се осъществят с помощта на дестабилизацията му, използвайки съществуващите ендогенни проблеми и търкания. Целта на въпросната програма беше (и продължава да е) усложняването на потенциалното укрепване на геополитическия съюз между Русия и Китай.

В периода между 2006 и началото на операцията срещу Либия, през 2011, САЩ, на практика, продължиха да реализират стратегията си за милитаризиране на пространството между Средиземно море и Централна Азия. В частност, през 2008, те започнаха да използват военната си машина в Африка – т.нар. Африканско командване (AFRICOM). Това командване, което доскоро беше ангажирано в либийската „криза”, цели да укрепи американското военно присъствие в Африка, давайки възможност за контрол и бързо осъществяване на военни интервенции на Черния континент, както и да улесни контрола на САЩ над „новия” Близък Изток и Централна Азия. Накратко казано, стратегията на САЩ се състои в милитаризацията на дъгата Средиземно море – Централна Азия, като основните и задачи са:

- да се вбие клин между Южна Европа и Северна Африка;

- да се засили контролът на Вашингтон над Северна Африка и Близкия Изток (включително като се използва за целта американската военна база Кемп Бондстийл в Косово), като специално се акцентира върху териториите на Турция, Сирия и Иран;

- да се „разцепи” на две евразийското пространство;

- да се разшири т.нар. „кризисна дъга” за сметка на Централна Азия.

В контекста на решаването на първата и втората от тези задачи, Вашингтон концентрира вниманието си най-вече върху Италия и Турция. Тези две средиземноморски държави, по различни причини (за Италия, до голяма степен, заради нейната енергийна и индустриална политика докато за Турция причината е по-скоро геополитическа, доколкото Анкара се стреми да стане регионален лидер, съперничейки си с Израел), през последните години преформулираха външната си политика така, че в бъдеще, благодарение на укрепналите си отношения с Русия, да се сдобият с необходимите лостове за да се освободят от американската опека. Очевидните опити на Рим и Анкара да увеличат степента на собствената си независимост на международната сцена се сблъскаха не само с фундаменталните геополитически интереси на Вашингтон, но и с плановете на френския президент Саркози за създаване на Средиземноморски съюз.

Многополюсният модел и неговите регионални и евразийски перспективи

Както вече посочих, действията на САЩ и съюзниците им са насочени към увеличаване и задълбочаване на кризите в Евразия и Средиземноморския регион, а не към тяхното преодоляване. Нещо повече, тези действия целят запазването на американската хегемония чрез милитаризацията на международните отношения и въвличането на локалните играчи, както и идентифицирането на други евентуални бъдещи мишени (Иран, Сирия, Турция), необходими на САЩ за проникването им в Евразия. Всичко това дава повод за размисъл, относно „здравословното състояние” на САЩ и структурирането на многополюсната система.

При един по-детайлен анализ става ясно, че военната интервенция срещу Либия от страна на САЩ, Великобритания и Франция не е частен случай, а симптом за трудностите, с които се сблъсква Вашингтон, опитвайки се да използва дипломатически средства, и липсата на чувство за отговорност, каквото би следвало да притежават глобалните играчи. За това свидетелства и нарастващата алчност, която се проявява в политиката на САЩ и която е типична за отслабващите империи. Известният учен и икономист Дейвид Колео (професор в Университета Джон Хопкинс), анализиращ ерозията на американската мощ, отбелязва още през 1987, че „отслабващите държави, вместо да се променят и адаптират към новите реалности, се стремят на всяка цена да укрепят своето колебаещо се господство, като това често прераства в агресивна експанзия” (10). На свой ред, в книгата си „Краят на последната империя” (11), Лука Лауриола с основание предполага, че евразийските държави – Русия, Китай и Индия съзнателно се придържат към такова поведение спрямо „изгубената и обезумяла” свръхдържава, което да не провокира у нея реакции, способни да доведат до планетарна катастрофа.

В същото време, структурирането на многополюсна система засега върви бавно. При това не толкова заради скорошните американски действия в Северна Африка, а по-скоро поради прекалено „регионалистичния” подход, възприет от евразийските играчи (Турция, Русия и Китай), оценяващи Средиземноморието и Централна Азия изключително като функция на собствените си национални интереси. Днес те все още не са в състояние да осъзнаят геостратегическото значение, което тези зони имат в далеч по-мащабния сценарий на конфликта между трансконтиненталните (американските) и евразийските геополитически интереси. Възраждането на единното голямо Средиземноморско-Централноазиатско пространство може да гарантира необходимите възможности за преодоляване задънената улица на „регионализма”, причина за която е преходът от моно към мултиполярност, и по този начин да подчертае ролята му на фундаментален „възлов пункт” в евро-афро-азиатския суперрегион.

 

Бележки:

1. Elena Mazzeo, La Turchia tra Europa e Asia,Eurazia, 2011. а. VIII, № 1.

2. Турция е член на НАТО от 18 февруари 1952.

3. «От геополитическа гледна точка, САЩ представляват остров, разположен срещу Евразийския континент. За тях установяването на доминиращи позиции на една единствена държава в Европа или Азия представлява стратегическа опасност, без значение дали се води студена война или не. И тази опасност следва да бъде отстранена, дори ако въпросната държава няма враждебни намерения, тъй като самото и съществуване ограничава възможностите на САЩ да влияят върху хода на събитията”, Хенри Кисинджър, „Дипломацията”, Труд, 1997, с.634-635.

„Евразия е осовият суперконтинент на планетата. Онази държава, която доминира в него, ще оказва решаващо влияние в два от трите най-развити икономически региона на света – Западна Европа и Източна Азия. Дори бегъл поглед върху географската карта показва, че държавата, доминираща в Евразия, почти автоматично ще си осигури и контрол над Близкия Изток и Азия. Начинът, по който се разпределя властта в Евразия е от ключово значение за американската глобална доминация”, Збигнев Бжежински „”Геостратегия за Евразия”, сп. „Форийн Афеърс”, 76:5, септември/октомври 1997.

4. Enrico Galoppini, Islamofobia, Edizioni all’insegna del Veltro, Parma 2008.

5. Jean Bricmont, Impérialisme humanitaire. Droits de l’homme, droit  d’ingérence, droit du plus fort?, Éditions Aden, Bruxelles 2005; Danilo  Zolo, Chi dice umanità. Guerra, diritto e ordine globale, Einaudi, Torino  2000; Danilo Zolo, Terrorismo umanitario. Dalla guerra del Golfo alla strage di Gaza, Diabasis, Reggio Emilia 2009.

6. «В геополитиката, САЩ обикновено биват определяни като „остров”, подобно на Великобритания и Япония. Така се подчертава фактът, че САЩ са морска търговска държава, за която са присъщи морските кампании и концепцията за гарантиране на националната сигурност, базираща се на „запазване на дистанция” и изолация.”, Phil Kelly, „Geopolitica degli Stati Uniti d’America”, Eurazia, 2010. a. VII, № 3.

7. Nicholas Spykman, America’s Strategy in World Politics: The United States and the Balance of Power, Harcourt Brace, New York 1942.

8. «But I have no interest in diplomacy for the sake of returning Lebanon and Israel to the status quo ante. I think it would be a mistake. What we’re seeing here, in a sense, is the growing — the birth pangs of a new Middle East and whatever we do we have to be certain that we’re pushing

forward to the new Middle East not going back to the old one», Special Briefing on Travel to the Middle East and Europe, US, Department of State, 21.07.2006

9. Tiberio Graziani, «U.S. strategy in Eurasia and drug production in Afghanistan», Mosca , 9-10 giugno 2010 (http://www.eurasia-rivista.org/4670/u-s-strategy-in-eurasia-and-drug-production-in-afghanistan)

10. David P. Calleo, Beyond American Hegemony: The future of the Western Alliance, New York 1987, p. 142.

11. Luca Lauriola. Fino dell’ ultimo Impero, Palomar, Bari, 2007.

 

* Авторът е главен редактор на италианското списание „Еуразия” и директор на Института за геополитика в Рим

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн