В света непрекъснато продължават да се появяват нови държави. Така, след самообявилите се за независими Косово, Абхазия и Южна Осетия, на 9 юли 2011 предстои официалното прокламиране независимостта на Южен Судан (с площ 619 745 км², население 8 261 000 души и столица Румбик – б.р.). На фона на революционните събития, разтърсващи арабския свят, можем да очакваме и скорошно прекрояване картата на този регион.
Суданският референдум
Колкото и странно да изглежда, малцина обърнаха внимание на факта, че в своеобразен пусков механизъм на т.нар. „арабска революция” се превърна провелият се през януари 2011 референдум за разделянето на Судан, в резултат от който, през юли, в Африка ще се появи нова държава – Република Южен Судан (името разбира се може и да се промени). Именно този референдум в полуарабската-полуафриканска държава даде тласък на вълненията в целия арабски свят, демонстрирайки силата на натиска „отдолу” и осъществимостта дори на най-смелите мечти. Както е известно, след провеждането на референдума, южносуданските власти обявиха, че столица на новата държава няма да стане досегашният административен център на автономната област – Джуба, а град, разположен в географския център на Южен Судан, т.е. там, където се събират границите на четирите щата, в югоизточната част на страната. Впрочем, подобна прогноза за избора на бъдещата столица беше направен още преди няколко години, като се посочваше, че най-вероятни столици на Южен Судан са административните центрове на щатите, намиращи се на около 1000 км (т.нар. „стъпка на столиците”) от Хартум, т.е. градовете Вау или Румбек. Съществува дори специална формула за изчисляване на въпросната „стъпка”, според която тя се равнява на 0,5n1000 км, където n-може да бъде което и да било цяло число. Статистиката сочи, че именно в рамките на тази „стъпка” се оказват най-често столиците на нововъзникналите държави. В такива нови столици могат да се превърнат не само административните центрове на щатите, областите, териториите, районите и т.н., а и всякакви други градове, разположени в границите на „стъпката на столиците” (т.е. на 500, 1000, 1500, 2000, 2500 и т.н. км, с известни вариации, в рамките на допустимата статистическа грешка) от столицата на конкретната „държава-майка”. Все пак, по-често в нови столици се превръщат градове, разполагащи с определени административни структури.
Разбира се, спазването на „стъпката на столиците” между „столицата-майка” и потенциалната „дъщерна столица” въобще не е гаранция срещу разпадането на държавата. Тя просто показва формалната възможност за появата на нова държава и нова столица. Но, за да се превърне тази възможност в реалност, е необходимо наличието на допълнителни фактори за разпадането на държавата. Обикновено, всички тези фактори формират общ комплекс, което усилва синергичния им ефект. На първо място, най-често се разпадат държавите, които са национално нееднородни. На второ място пък са религиозно (цивилизационно) нееднородните държави, т.е. тези с „раздвоена цивилизационна принадлежност”, ако използваме терминологията на Хънтингтън. На трето място, това са имперските мултинационални държави, а на четвърто, т.нар. „съставни държави”, образувани изкуствено от самостоятелни в миналото части (колонии, протекторати или независими държави). Историята показва, че веднъж прокарана и наложена, политическата граница има свойството да се възражда отново и отново. По същия начин, градът, който в миналото е бил столица, много често отново се превръща в такава, щом възникнат подходящите за това обстоятелства.
Ако в подобни държави управляват авторитарни режими, революционният взрив се оказва неизбежен и разделянето на изкуствено обединените народности и племена обикновено се осъществява с много кръв и страдания. В демократичните държави, това става по безкръвен път (както беше в Чехословакия, през 1992).
Кои са обречените на разпадане арабски държави
В описаните по-горе условия за разпадането на държавите, се вписват следните страни от арабския свят:
- Мароко, която през 70-те години на миналия век, завладя бившата испанска колония Западна Сахара. Макар че на повечето световни карти Западна Сахара е обозначена като самостоятелна държава, на практика тя се контролира от Мароко и на мароканските карти не фигурира никаква Западна Сахара.
- Алжир е постколониална държава с изкуствени граници, включваща големи маси неарабско население – туарегите.
- Либия, създадена по време на италианското колониално присъствие от три силно различаващи се части – Фезан, Триполитания и Киренайка.
- Саудитска Арабия, която, на практика, е държава от имперски тип. В началото на ХХ век, султаните на Неджд завладяват няколкото независими арабски държавици, образували се след разпадането на Османската империя: Хиджаз (Мека) и султанството Асир (Абха), и дават на новото държавно образувание името Саудитска Арабия.
- Йемен, който включва доста различаващите се Северен Йемен (където е столицата Сана) и Южен Йемен (Аден).
- Оман, формиран в границите на някогашната Британска империя от няколко самостоятелни султанства.
- Ирак, друго изкуствено образувание на британския колониализъм, арена на постоянен конфликт между сунити и шиити и араби и кюрди, както и на съперничество между Багдад и Басра.
И така, на новата карта на арабския свят, виждаме, че столица на независимата Западна Сахара няма да бъде сегашният административен център Ел Аюн, намиращ се на 976 км от мароканската столица Рабат (всички разстояния са дадени съобразно програмата World Distance Calculator – виж. www.globefeed.com). Столица на новата държава на туарегите най-вероятно ще стане град Таманрасет, център на едноименния вилает, който включва основната зона, обитавана от туарегите. Разстоянието между Таманрасет и Алжир е 1572 км.
Либия, най-вероятно, ще бъде разделена не на три, а на две части – западна и източна, тъй като Фезан представлява пустинна и слабонаселена територия. Столица на източната част – Триполитания, ще си остане Триполи, а столица на западната – Киренайка ще стане Бенгази, който по време на монархията (1951-1969), наред с Триполи, беше столица на Либийското кралство, а през 1946-1951 – на емирството Киренайка. Следва да отбележим, че, през 1951-1963 Либия беше федеративна държава с две столици. Но, дори ако Либия не се разпадне на части, тя при всички случаи отново ще стане федерация.
Столица на Южен Судан ще стане Румбек (на 1025 км от Хартум), или някой друг град, намиращ се на разстояние „стъпка на столиците” от суданската столица.
Столица на Южен Йемен пък отново ще стане Аден (бившата столица на т.нар. Йеменска народно-демократична република). Впрочем, след отделянето на Южен Йемен, е възможно и неговото разделяне, тъй като и той (по време на съществуването си, през 1967-1990) беше „съставна държава”.
Много е възможно независимост да обяви и султанството Махра и Сокотра, което през 1886 става британски протекторат, а след това е обединен от британците с Аденския им протекторат (Южен Йемен). Столица на новата държава Махра и Сокотра, най-вероятно, ще стане някогашният административен център на султанството Хадибу, разположен на 975 км от Аден. Тук е мястото да отбележа, че когато става дума за съставни държави, „стъпката на столиците” не е задължителна при определяне на новите столици, тъй като, в повечето случаи, новата столица и в миналото е била такава. На, ако все пак „стъпката на столиците” е налице, това се оказва допълнителен фактор за отделянето.
Голяма е и вероятността за разделянето на Оман – от него може да се отдели някогашното султанство Дофар, което е независима държава през 1539-1829 и, където и днес са силни сепаратистките настроения. Негова столица, най-вероятно, ще бъде град Салала.
Въпреки че на пръв поглед Саудитска Арабия изглежда достатъчно стабилна и дори мнозина анализатори я определят като „остров на стабилността” сред обхванатите от революционни сътресение нейни съседи, съдбата и, като унитарна държава, е предрешена. Тя, най-вероятно, отново ще се разпадне на Неджд (със столица Ер Риад), Хиджаз (Мека) и Асир (Абха).
Това, което се случва през последните години в Ирак не може да се определи по друг начин, освен като „кошмар”. Влизайки в Ирак, американците не се осмелиха да вземат единствено правилното решение – да разделят Северен и Южен Ирак, отделяйки сунитите от шиитите. А след това, с подкрепата на ООН, да започнат постепенно да решават и „кюрдския въпрос”, привличайки към този процес Турция, Иран и Сирия, т.е. страните, където живеят основната маса кюрди. Впрочем, разделянето на Ирак, най- вероятно, ще се реализира и без американците. При това, Багдад ще си остане столица на сунитски Ирак, а столица на шиитската част на страната ще стане пристанището Басра, разположено на 452 км от Багдад.
Заключение
В заключение, бих искал да подчертая цялата условност на очертаните по-горе граници. Днес никой не може да каже, каква ще бъде новата карта на Арабския свят след 5-10 години.
Възможно е, след създаването на шиитска държава в Южен Ирак, шиитите от Неджд да поискат да се присъединят към нея. Или пък туарегите от Мали или Нигер да поискат да станат част от туарегската държава в Западна Сахара и Таманрасет. В същото време, ако изброените по-горе възможни нови държави наистина възникнат, техните столици, най-вероятно, ще бъдат именно в посочените в настоящата статия градове. И така, всичко казано дотук е доста условно. Безусловен е само нарастващият стремеж на народностите и племената за свобода и самоопределение и, появата, в резултат от това, на все нови държави (и нови столици) на световната карта.
