09
Нед, Авг
5 New Articles

Светът се умори да финансира войните на Америка

брой2 2011
Typography

Известният американски икономист Майкъл Хъдсън е президент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET).

Роден е през 1939 в Чикаго. През 1968 завършва икономика в Университета на Ню Йорк. Работил е в Чейз Манхатън Банк и  Института Хъдсън, а в момента е професор в Университета на Мисури, в Канзас Сити, и Висшето училище за икономика, в Берлин. През различни периоди е съветвал правителствата на САЩ, Канада, Мексико и Латвия. Консултант е на Института за обучение и изследвания на ООН (UNITAR). Негови анализи се публикуват на страниците на най-големите американски медии, включително „Ню Йорк Таймс” и „Уолстрийт Джърнъл”.

Професор Хъдсън е автор на много книги, някои от които се превърнаха в бестселъри. Сред тях са „Суперимпериализмът: икономическата стратегия на Американската империя” и „Новият международен икономически ред”.

 

-          В началото, разкажете ни малко за себе си.

-          През 60-те години на миналия век бях икономист по въпросите на платежния баланс в Чейз Манхатън Банк, като тъкмо тогава съотношението между плащанията на страната в чужбина и постъпленията на средства отвън придоби изключително значение, тъй като през 60-те и 70-те години дефицитът в платежния баланс на САЩ беше породен от военните им разходи. Частният сектор беше в рамките на баланса, а международната правителствена помощ, на практика, генерираше излишък, защото всичко, което давахме, беше обусловено от характера на въпросната помощ (най-вече под формата на заеми) и другите страни трябваше да ни плащат лихва. Но, като цяло, дефицитът имаше военен характер.

-          Имате предвид цената на войната във Виетнам?

-          Да, Виетнамската война, както и другите ни военни разходи в Азия и Европа. Днес Америка разполага с над 850 бази в чужбина, като за издръжката им отиват огромни средства. Само сметките за издръжката на тези бази и войските ни в Ирак и Афганистан са толкова много, че буквално ги пращат с чували. Тоест, налице е гигантски дефицит, породен именно от военните разходи.

-          Да се спрем малко по-подробно на този въпрос. Както е известно, тези разходи се оправдават с необходимостта да се гарантира американската сигурност, или с борбата с външните заплахи – тероризма и т.н., и ако това действително е така големите военни разходи би трябвало да спомагат за защитата и утвърждаването на американските икономически интереси.

-          Както вероятно знаете, през 1971 президентът на САЩ Ричард Никсън отмени конвертируемостта на долара в злато по официално приет курс в централните банки. Заради Виетнамската война, доларът беше лишен от златното си покритие и престана да изпълнява ролята на паричен стандарт, също толкова надежден, като златото. Наскоро се върнах от дълго пътуване в няколко азиатски държави и в Бразилия и навсякъде чувах от домакините си едно и също: тъй като доларът се използва толкова активно за финансирането на американския военен дефицит, когато имаме активно салдо в платежния баланс на търговията си със САЩ, ние получаваме долари. Осъществяваме износ и доларите се връщат в Централната ни банка. А тя няма какво друго да прави с тях, освен да купува десетгодишни американски държавни облигации. Ето как се оказва, че финансираме военните разходи, които са основната причина за дефицита на федералния бюджет на САЩ, и в резултат се оказваме в американско военно обкръжение. Тоест, подкрепяйки долара, ние подкрепяме това военно обкръжение. Затова доларите вече не ни трябват. Ето това ми казаха в Бразилия, Китай и дори в Австралия.

-          Въпреки това обаче, те не спират да купуват американски ценни книжа.

-          Правят го, защото продължават да изнасят много за САЩ. През миналата година, такива държави като Бразилия, Русия, Индия и Китай (т.нар. БРИК) открито заявиха, че се стремят вече да не използват долари, т.е. те могат скоро да престанат да купуват държавни облигации от Федералния резерв. Но, когато казват, че не искат да трупат долари, това означава, че не искат да финансират мрежата от американски бази по света, т.е. глобалното военно присъствие на САЩ. Така, през 2010, Китай и Русия се споразумяха цялата двустранна търговия и инвестиране да се осъществяват само в националните им валути, т.е. в рубли и юани, а не в долари. Наскоро китайският президент Ху Цзинтао посети Турция, където е водил аналогични преговори. Тоест, ясно е, че Китай и редица други държави – например Бразилия и Венецуела, както и някои петролни производители, гледат да избягват американските долари. Което пък означава, че световната икономика се трансформира, поставяйки все по-големи препятствия пред долара.

-          Дали наистина може да се твърди, че всички те избягват долара? Може би просто искат да ограничат зависимостта си от него, но той си остава доминиращата световна резервна валута.

-          Истината е, че на политическо ниво те вече са взели решение не само да престанат да трупат долари, но и да отделят икономиките си от зоната, доминирана от долара. Което вече нанася пряка вреда на американската икономика.

-          Колко би могъл да се проточи този процес? Защото за Китай например, това е доста сериозен проблем, имайки предвид, че валутният резерв на тази страна се равнява на четири трилиона долара.

-          Обикновено този тип процеси се развиват достатъчно бързо, по-бързо, отколкото можем да си представим. Но вие сте прав, Китай действително разполага с валутен резерв, чиито обем се равнява на четири трилиона долара.

-          По-голямата част от които са американски долари.

-          Около половината от този резерв са американски долари. Китай обаче заяви, че вече не иска чуждестранният му валутен резерв да се формира от хартиени пари, защото хартиената валута е валута на държавния дълг. При това положение, какво могат да направят китайците? Ако извадят от обръщение чуждестранната валута, означава да намалят износа. Затова в Китай взеха политическото решение да прехвърлят акцента върху вътрешния пазар, т.е. да използват собствените си фабрики и производство за повишаване на жизнения стандарт и ръст на заплатите, както и да пласират повече китайски стоки на вътрешния пазар вместо изцяло да ги изнасят и да получават срещу това хартиени или електронни долари.

-          Само че това е проект, който ще трябва да се реализира през следващите 15-20 години, а може би и по-дълго, отделен въпрос е, дали китайците въобще са в състояние да го реализират на практика, защото това би засегнало интересите на мнозина крупни местни капиталисти.

-          Китайските капиталисти са наясно, че вече могат да направят повече пари в Китай, отколкото в Америка, впрочем това се отнася и за американските капиталисти. Американските, европейските и латиноамериканските капиталисти влагат парите си в Азия, защото там се наблюдава реален икономически ръст, като причината е, че Азия е онази уникална част на света, където се запазва смесеният тип икономика – държавна и частна, обществена и частна. Истината е, че забогатяването на Америка е резултат от участието на правителството във финансирането, вътрешното развитие, осигуряването на необходимата инфраструктура и субсидирането на американската индустрия. Именно това гарантира просперитета и през ХІХ и ХХ век. По същия начин, впрочем, забогатява и Англия, през ХVІІІ и ХІХ век. Тоест, за да се гарантират печалби е необходима смесена икономика. Но, ако в процеса на борбата за работническата класа, изпитваме съмнения относно необходимостта правителството да участва във вътрешните процеси, няма как да се появи и държавно ръководство, готово да помогне и на индустрията, и на трудещите се, и в резултат националната икономика ще отслабва. Така се формира онзи тип зле функционираща икономика, чиито модел се е наложил в главите на много съвременни политици, смятащи, че ако правителството ограничи до минимум намесата си във вътрешните процеси, икономиката ще може да се саморегулира.

-          Сега, нека се върнем на въпроса за американския военен бюджет, достигащ един трилион долара и необходимостта да се поддържат над 800 военни бази в чужбина. Подобен стремеж изглежда разбираем за определени периоди от историята на САЩ, например за 30-те години на миналия век, когато Вашингтон решаваше, че конкретна латиноамериканска държава трябва да съсредоточи усилията си върху производството на банани например, и правеше така, че там да управлява правителство, което да гарантира това. Дали оттогава насам нещата действително са се променили? Нима американският елит не вижда, че именно военните разходи са основната причина за гигантския държавен дълг на САЩ или смята, че доминиращата роля на Америка обслужва собствените и търговски и икономически интереси?

-          Ако нещо се е променило, това по-скоро е технологията на военната ни стратегия. През 30-те години на ХХ век, когато САЩ вече разполагаха с достатъчна военна мощ, се обсъждат възможности за изпращане на морска пехота в една или друга латиноамериканска държава и т.н. Всъщност, Америка е планина от мускули, неслучайно навремето Мао Цзедун я нарече „хартиен тигър”. За нея е възможен само един тип война, който може да си позволи демокрацията – атомната война. Или пък водородните бомби. Тя не може да си позволи реална война, където се стреля с куршуми. Ще припомня, че във Виетнам, всеки американски войник е изразходвал по един тон мед годишно, сякаш са се замервали с медни слитъци. Само че,  в крайна сметка, може да се окаже, че медта вече не достига. Днес САЩ вече не планират нищо. Днес сме много далеч от 30-те години. В Америка няма хора, които да напират да се сражават. Затова и военните действия, които водихме и водим в Близкия изток (Ирак) или Централна Азия (Афганистан) се осъществяват предимно от въздуха. Но да бомбардираш някого не означава, че можеш да го завоюваш, вече не можем да влезем в открита борба с противниците си, както беше през ХІХ и ХХ век, да не говорим, че нямаме армия, способна да води успешни войни. Имаме наемна армия, която, както и целият американски военно-индустриален комплекс, не може да води истинска война.

-          Тогава, какъв е смисълът от тези над 800 военни бази? В тази връзка ми идва на ум примерът на Великобритания, оказала се навремето в подобна ситуация със своите многобройни колонии и, в крайна сметка, принудила се да ги изостави, тъй като са се превърнали в непоносимо тежко бреме за нея.

-          Аналогията е подходяща.

-          Тогава защо не се чуват достатъчно призиви да бъдат разформировани тези 800 военни бази, т.е. САЩ да се избавят от тях, като от ненужно бреме?

-          Причината е, че всички пари, изхарчени от американските военни в чужбина, ще бъдат усвоени от съответните икономики, за да стигнат в крайна сметка до техните централни банки. А както вече споменах преди малко, тези банки не могат да направят нищо друго с въпросните долари, освен да ги трансформират в държавни облигации на САЩ, опитвайки се да съхранят стабилността на собствената си валута. Тоест, ако не беше военният дефицит, на Америка щеше да се наложи сама да финансира вътрешния си бюджетен дефицит. А сега този дефицит се финансира от чужденците. Само че напоследък тези чужденци, на практика, ни заявяват, че повече не искат американските долари и не желаят да финансират нашия дефицит. Затова въпросът е, кой ще финансира този дефицит, ако чуждестранните банки действително откажат да продължат да го правят? А най-вероятният отговор е, американската средна класа, средният  и малкият бизнес, т.е. всички други но не и военните.

Поръчай онлайн бр.3 2020