19
Нед, Ян
22 New Articles

Космическото бойно поле на САЩ

брой2 2011
Typography

Появилите се напоследък в американските медии съобщения за авиационно-космическите разработки, осъществявани в САЩ, се оценяват от мнозина експерти, включително и у нас, като доказателство за създаването там на нова комплексна система, представляваща свръхточно оръжие с космическо базиране. В тази концепция органично се вписва и осъщественото в края на миналата 2010 изпитание не безпилотен орбитален апарат (космическа совалка) Х-37В.

Всъщност, успешно приключилият полет на безпилотната совалка Х-37В поставя повече въпроси, отколкото отговори. Какво правеше този апарат в продължение на 244-дневния си престой в околоземна орбита, какво е предназначението му и, какви възможности би могъл да осигури на американските военни? С какво е свързано възраждането на концепцията за военната „космическа” совалка и, как тя се вписва в стратегическите планове на Пентагона?

Атмосферата на секретност, в която се осъществяват нейните изпитания, наред с вече известната информация за американските разработки на неядрени схвръхточни военни системи и свръхзвукови стратегически крилати ракети, карат все повече експерти да смятат, че Вашингтон действително подготвя разгръщането на нов комплекс от ударни сили и средства с въздушно-космическо базиране.

Безпилотната совалка с неясно предназначение

През април 2010, ракета-носител Atlas V, изстреляна от Кейп Канаверал, изведе в космоса изследователския орбитален безпилотен апарат Х-37В. Така стартира експерименталният му полет, обозначен като USA-212. След като демонстрира доста специфична еволюция на орбитата си, както и способност да осъществява активни маневри, апаратът успешно се приземи, на 3 декември, като леко повреди една от шините на шасито си, при кацането на пистата на военновъздушната база „Ванденберг” в Калифорния. Непосредствено след това последва съобщение, че съвсем скоро в орбита ще бъде изстрелян и втори подобен апарат.

В същото време, Пентагонът категорично (да не кажа демонстративно) отказва да предоставя каквато и да било конкретна информация за предназначението на Х-37В. На свой ред, пълната липса на достоверни данни, породи множество предположения, включително и доста екстравагантни. Въпреки това, всички те се въртят около едно и също: свидетели сме на изпитанията на качествено нов апарат с военно предназначение, а необичайната им засекретеност е свързана с нежеланието преждевременно да бъдат разкрити едни или други тактико-технически особености на безпилотната совалка или на бордовото и оборудване (а, може би и въоръжение). Освен това, Х-37В вече бе кръстен от медиите „убиец на спътници”, което автоматично ни връща към старите проекти (още от 70-те години на миналия век) за „военни орбитални станции”, способни да унищожават противниковите космически апарати.

Реакцията на пресцентъра на Държавния департамент по отбраната на тези твърдения бе достатъчно остра: „Не фантазирайки, а вярвайте само на официалните съобщения”. Подобен бюрократичен подход обаче, само допълнително подхранва конспиративните теории, дискутирани в медиите и Интернет. Впрочем, редица опасения на специалистите, участващи в тях, действително могат да се окажат обосновани, особено ако анализираме полета на Х-37В във връзка с някои други решения на американското ръководство, взети напоследък.

Оръжието на Близкия космос

Както е известно, още през 1957 в САЩ стартират разработки, целящи създаване на орбитален боен „самолет” Х-20 Dyna Soar, който да се изстрелва в космоса с помощта на ракета Titan. Предназначението на този апарат е максимално широко: за разузнаване, за нанасяне на удари по различни обектни на земната повърхност, или пък за борба с противникови космически апарати. В края на 50-те, идеята за създаването на пилотирани орбитални бомбардировачи все още изглежда достатъчно перспективна, като сред групата на летците-изпитатели на Х-20 Dyna Soar е и бъдещият покорител на Луната Нийл Армстронг.

Първият полет на апарата е планиран за 1966, но проблемите с ускорителния блок и стремителното развитие на междуконтиненталните балистични ракети, осигуряващи по-оперативно решаване на проблема за „глобалния удар”, значително забавят работите по разработката му, чиито цели стават все по-неясни. През 1963 тогавашният държавен секретар по отбраната Робърт Макнамара нарежда прекратяване на работите по проекта, за който вече за изразходвани 410 млн. долара (за сравнение, по оценка на НАСА, гигантската космическа програма за полет до Луната „Аполо”, включително всички предварителни научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, създаването на ракета-носител, целият изпитателен цикъл и единайсетте полети на космически кораби, е струвала 23 млрд. долара).

Разбира се, в Съветския съюз се опитват да не изостават от американците. Там се реализира проектът за въздушно-космическа система „Спирала”, чиято разработка се ръководи от Глеб Лозински - бъдещият създател на прословутата руска космическа совалка „Буран”. Руските конструктори предлагат редица оригинални, но прекалено сложни за практическо изпълнение, решения.

Отказът на американците от проекта за създаване на орбитална военна платформа кара тогавашното съветско ръководство да престане да разглежда проекта „Спирала” като приоритет, концентрирайки усилията си в други направления на ракетно-космическата надпревара. Така, в средата на 70-те години, групата на Лозински създава прототип на пилотиран „космически самолет”, но след 1976 получава нареждане от Кремъл да съсредоточи всичките си усилия за разработката на смятаната за по-перспективна система „Енергия-Буран”.

В тази връзка си струва да напомня, че всички тези научно-изследователски и опитно-конструкторски работи се осъществяват на фона на поетите от Вашингтон и Москва задължения за ограничаване милитаризацията на космическото пространство, в съответствие най-вече с Договора за космоса от 1967, забраняващ разполагането на ядрено оръжие на околоземна орбита. В съответствие с този договор, редица вече съществуващи ракетни системи биват лишени от орбиталните си бойни блокове, макар че, както твърдят мнозина експерти, се запазва възможността за извеждането им в орбита, ако за това бъде взето съответното политическо решение.

Нова спирала във военната надпревара в космоса?

Всъщност, защо американските конкуренти изглеждат чак толкова притеснени от изпитанията на безпилотния космически апарат Х-37В? На първо място, защото развитието на подобни орбитални системи органично се вписва в приетата наскоро концепция за развитието на американското Стратегическо командване Prompt Global Strike („Мигновен глобален удар” - PGS).

Основната идея на PGS е формулирана кратко и впечатляващо – тя трябва да „даде възможност за нанасяне на удар по всяка точка на планетата в рамките на 60 минути от момента на вземане на съответното решение”. Развитието на съвременните средства за разузнаване и навигация, както и на свръхточните оръжия, вече позволяват използването, в рамките на тази доктрина, на конвенционални средства за поразяване, за сметка на ядрените бойни блокове, които остават на по-заден план. За това още през 2007 докладва пред американския Сенат генерал Джеймс Картрайт, зам. председател на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ.

В рамките на концепцията PGS се разработват редица военни системи, включително свръхточни неядрени бойни елементи за балистичните ракети Trident II и Minuteman III. Най-голямо внимание сред специалистите обаче предизвикват съобщенията за разработката на свръхзвуковата стратегическа крилата ракета Х-51А Waverider, чиито първи изпитания (от борда на бомбардировач В-52) бяха осъществени през май 2010.

В хода им, ракетата постигна скорост 4,8 М (т.е. 4,8 пъти повече от скоростта на звука). Според някои източници, тя може да достигне скорост от 6-7 М. Отчитайки кинетичната енергия на хиперзвуковия боен блок, движещ се с подобна скорост, може да се прогнозира, че при гарантирано точно определяне на целта (например, някой боен кораб) и насочване на удара към нея (на което американските конструктори традиционно отделят специално внимание), резултатът ще бъде впечатляващ.

Впрочем, наред с проектирането в интерес на Пентагона, на безпилотен апарат, способен да престоява в орбита, най-малкото, половин година и при това да носи „полезен товар с неизвестно предназначение”, подобни разработки могат да се сметнат и за доказателство, че САЩ действително работят много усилено  за създаването на ударни космически системи от ново поколение. Разбира се, малко е преждевременно да определяме Х-37 В като „бойна космическа совалка”, но е твърде възможно след нея да последва и разработването на по-големи въздушно-космически системи, способни да носят и далеч по-мащабни средства за поразяване.

Отказът от доминиращия доскоро акцент върху ядрените елементи на стратегическите ракети (балистични или крилати), породен от бурния прогрес в системите за набелязване на целта, свръхточните средства за насочване и системите за глобална навигация, дават възможност за отварянето на достатъчно широка „врата” в Договора за космоса от 1967, който, както вече споменах, изключва разполагането на ядрено оръжие на космическа орбита, но не казва нищо за конвенционалните оръжия. В този смисъл, неколкократно лансираните предложения на руското Външно министерство за ново международно споразумение за демилитаризация на космическото пространство, показва че в Москва (която продължава да е основния конкурент на Вашингтон в Космоса, независимо от китайския напредък в тази сфера) изпитват нарастваща тревога, наблюдавайки бързия прогрес на американските ракетно-космически системи, способни да се превърнат в носители на свръхточни неядрени средства за поразяване, базирани в космоса.

В тази връзка става все по-очевидно, че ако държави, като Русия или Китай, искат да се защитят, поне донякъде, от заплахата да станат жертви на евентуални „орбитални атаки”, те би следвало много бързо да се ориентират към създаването на интегрирана система за въздушно-космическа отбрана, способна да прехваща противникови обекти, движещи се със скорост 5-6 пъти по-голяма от тази на звука. Което пък ще означава нов качествен скок в оръжейната надпревара на планетата.