19
Сря, Фев
8 Нови статии

Краят на мултикултурната идилия

брой1 2011
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

„Опитите да бъде изградено мултикултурно общество в Германия, в което представителите на различните култури да живеят в съгласие помежду си, напълно и окончателно се провалиха” – това заяви германският канцлер Ангела Меркел, на провелата се през октомври 2010 среща с младежката организация на управляващата Християндемократическа партия, в Потсдам. В словото си, тя подчерта, че: „През 60-те години, западногерманските власти призоваваха чуждестранните работници да идват в страната и, ето че днес милиони от тях вече живеят тук. Тогава се самозалъгвахме, разчитайки, че те няма да останат в Германия, а ще се върнат в родината си. Това обаче се оказа безкрайно далеч от реалността”. По-нататък, канцлерът отбеляза, че днес имигрантите, живещи в Германия, следва да положат повече усилия за да се интегрират в германското общество и, в частност, да се постараят поне да научат добре немски език. „Не можем да гледаме с добро око на онези, които не говорят немски” – специално подчерта Меркел.

Тук е мястото да напомня, че само месец и половина преди това, когато в Германия избухна скандалът с книгата на члена на борда на Бундесбанк и на ръководството на Германската социалдемократическата партия Тило Сарацин (виж. статията на Николай Ахтарски, на стр.... – б.р. ) „Германия се самоликвидира”, Ангела Меркел не само остро разкритикува самата книга, но и отправи нападки срещу автора и, посочвайки, че „в едно демократично общество няма място за подобни хора”. Затова беше повече от странно, че на 17 октомври, тя, на практика, реабилитира Тило Сарацин, като буквално повтори в Потсдам песимистичните му прогнози. Речта на Меркел никак не се връзва и с призива и от 19 септември към германците да свикнат с това, че немските градове ще продължат да променят облика си, заради живеещите в страната многобройни имигранти. „Джамиите все повече ще се превръщат в част от нашите градски пейзажи” – посочи тогава тя в интервюто си за Frankfurter Allgemeine Zeitung. Затова и промяната в позицията и изглежда толкова драматична, като не става дума само за опасността от нелегалната имиграция и заплахата от ислямизация на Германия, а и за директната атака срещу съкровената за европейските (и не само) либерали концепция за мултикултурализма и тясно свързаната с нея прословута „политическа коректност”. Какво всъщност се случва?

Корените на имиграционния проблем в Германия

За начало, нека се опитаме да потърсим корените на проблема. Както е известно, следвоенна (Западна)Германия се сблъсква с остър недостиг на работна ръка по две причини: от една страна, част от работните ресурси са унищожени от разрушителната война, разпалена от нацистите, а друга част се оказва в съветските военнопленнически лагери. В същото време, непосредствено след индустриалното оживление в страната, през 50-те години на ХХ век там стартира прословутото германско икономическо чудо. Първоначално Федералната република се опитва да балансира този процес с притока на етнически германци, принудени да напуснат редица централноевропейски държави, или пък бягащи от комунистическата Източна Германия. Този приток обаче само компенсира човешките загуби след Втората световна война, докато Западна Германия се нуждае от квалифицирани кадри за поддържане и разширяване на експортно-ориентираната си индустрия, както и от голям брой неквалифицирани работници в сферата на производството, строителството и други отрасли.

За да реши проблема с нарастващия недостиг на работна ръка, Германия реализира няколко успешни проекта за привличане на работници от чужбина. Първо от Италия (със споразумението от 1955), а после – т.е. когато, заради икономическия бум в самата Италия, потокът от италиански работници секва, Бон се обръща към Испания (1960), Турция (1961) и Югославия (1968). Това води до огромен приток на „гастарбайтери”. По онова време обаче, самите германци не обръщат особено внимание на този процес, тъй като не вярват, че той може да промени драматично немското общество: те разглеждат мигрантите само като временни работници, а не като имигранти, в пълния смисъл на думата. Тоест, както става ясно и от самото понятие „гастарбайтери”, тези работници се смятат просто за „гости”, които трябва да се върнат в родината си, когато нуждата от тях изчезне (между другото, много испанци, португалци и италианци постъпват точно така).

Германците очевидно не очакват, че присъствието на „гастарбайтерите” може да се превърне в проблем на следващите поколения. Първоначално, те дори не се интересуват от въпроса за асимилацията на мигрантите, който много рядко се повдига в политическите дискусии. Междувременно, именно наличието на въпросните мигранти позволяна на милиони германци, още през 60-те години на миналия век, да се прехвърлят от неквалифицирана работа към такава в офисите.

Икономическият спад през 1966 и рецесията, породена от петролната криза през 1973, промененят драматично трудовия пазар в Германия. Страната вече не се нуждае от постоянен приток на неквалифицирана работна ръка и дори се сблъсква с проблема за нарастващата безработица сред мигрантите вътре в страната, което води до решението да бъде спряно действието на договорите за привличане на работна ръка от чужбина, през 1973.

Това обаче не решава проблема с огромното количество „гастарбайтери”, вече настанили се в Германия и полагащи неистови усилия да прехвърлят там и семействата си. През 70-те години, когато западногерманското правителство решава да спусне бариерата, повечето мигранти вече са го направили. И, след като италианците, португалците и испанците се връщат в родината си, за да помогнат на икономическото чудо там, турците-мюсюлмани се превръщат в доминиращото мнозинство в германската мигрантска общност. В голямата си част те се обявяват за бежанци, макар че в родината им никой не ги е преследвал. Очевидно обаче, се разчита на крайно либералното спрямо бежанците германско законодателство, до голяма степен дължащо се на чувството за вина сред самите германци за нацистките престъпления по време на последната световна война. Турските мигранти се възползват от тази пролука, като мнозина от тях използваха като претекст за оставането си в Германия военните преврати в Турция през 1970 и 1980.

Но след като мигрантите се превърнаха от временна необходимост в общност от няколко поколения, твърдо решени да продължат да живеят в страната, германците трябваше по някакъв начин да решат този проблем. Първоначално, те се стремяха да не допуснат мигрантите да станат част от Германия. Но, след като те все пак трябваше да останат в страната, германските власти искаха поне да бъдат сигурни, че ще бъдат лоялни към нея. Ангажиментите им по интеграцията на мигрантите в обществото значително нараснаха след като, през 80-те години, първите прояви на недоволството на мюсюлманската общност разтърсиха Европа. В края на десетилетието, управляващите решиха (или, по-скоро, си въобразиха), че най-сетне са намерили решение на проблема. Това решение се оказа мултикултурализмът – т.е. една по същество либерална и хуманна идея, предлагаща на мигрантите следната сделка – да съхранят собствената си култура, но да бъдат лоялни към приютилата ги държава.

Според тази идея, от турските имигранти например, не се изисква пълната им интеграция в немската култура. Точно обратното, те трябва да запазят собствената си култура, включително езика и религията, а тази култура да същестува паралелно с немската. Така, в Германия се появяват огромен брой чужденци, много от които не могат да говорят немски и категорично не споделят германските и европейските ценности.

Погледната отстрани, тази политика (както посочва и известният американски геополитик Джордж Фридмън, в анализа си за Агенция Стратфор) изглежда като опит да се купи лоялността на мигрантите. На практика обаче, самите германци не са наясно, как могат да бъдат интегрирани толкова различаващи се от тях в културно, лингвистично, религиозно и морално отношение маси от хора. Тоест, мултикултурализмът, възприет като основа на политиката спрямо имигрантите, изглежда не толкова като уважение към многообразието, колкото като начин да се избегне поставянето, в цялата му острота, на въпроса, какво означава да си германец и как следва да постъпват чужденците за да станат германци.

Антиимигрантските настроения

В началото на октомври 2010, в Германия беше проведена социологическа анкета за отношението на германците към проблемите, касаещи имиграцията и ислямизацията на страната. Според цитираните в медиите данни от нея, над 60% от жителите на страната смятат, че в нея има „прекалено много имигранти”. Освен това, редица влиятелни политици, които в никакъв случай не могат да се нарекат „радикални”, заявиха, че в германското общество има прекалено много проблеми, породени от големия брой мигранти от арабските държави и Турция, които се оказват въвлечени в различни видове престъпна дейност. На 15 октомври, за провала на мултикултурния модел обяви лидерът на Християнсоциалния съюз и премиер на Бавария Хорст Зеехофер, който декларира, че „мултикултурализмът е мъртъв” и поиска да бъде ограничена имиграцията в Германия на преселници от Турция и Близкия изток.

Два дни преди това пък бяха публикувани скандалните данни от едно социологическо изследване на Фондация „Фридрих Еберт”, според което всеки втори германец би искал Германия да се управлява от нов „фюрер”. Всъщност, целта на изследването беше да се установи влиянието на крайнодесните и националистически идеи в германското общество. 10% от анкетираните в него заявяват, че за благото на страната на власт трябва да дойде нов „фюрер”, способен да я управлява „с твърда ръка”. Според тях, диктатурата е най-добрия вариант за държавно устройство на Германия. 26% пък смятат, че страната се нуждае от „силна партия”, която да отстоява интересите на германското общество. Още по-голям е броят на онези, които демонстрират критично отношение към трудовите мигранти, пристигащи в Германия в търсене на по-добър живот. Така, 31,7% от анкетираните подчертават, че в условията на стесняващ се трудов пазар „чужденците трябва да бъдат връщани в родината им”. 35,6% пък се опасяват, че, в перспектива, Германия може да се окаже „залята от имигрантите”. Особено критично е отношението към германската мюсюлманска общност. Според мнозинството анкетирани (58%), следва да бъде ограничена религиозната свобода на изповядващите исляма в Германия. При това, в бившата Източна Германия, делът на онези, които мислят така, се оказва още по-голям – 75,7%. Според авторите на изследването – Оливер Декер и Елмар Брелер, тези резултати би трябвало да станат тревожен сигнал за германските власти. Те смятат, че страната, на практика, се е върнала в епохата на Ваймарската република, когато провалът на либералната политика отваря пътя към властта на нацистите, чиито лозунг „Германия за германците” се оказва опасно актуален в условията на сегашния упадък на немското общество.

Масло в огъня наля твърдението на германските власти, от 11 октомври 2010, че всеки десети имигрант в страната отказва да се интегрира. Тогава вътрешният министър Томас де Мезиер представи резултатите от държавната политика за интеграция на имигрантите, като по негови данни, между 10% и 15% от мигрантите не искат да се интегрират – не посещават курсовете за интеграция, разграничават се от немското общество и не признават германската държава. При това, само три дни по-рано, на 7 октомври, опозиционните леви партии (социалдемократите и „зелените”) в Бундестага поискаха мюсюлманската общност в Германия да получи официален статут. Така, секретарят на ГСДП по вътрешната политика Дитер Вифелпютц заяви, че „Германия трябва да даде шанс на исляма”. Според него, официалното признаване на мюсюлманската общност ще бъде „важен сигнал за милионите мюсюлмани, живеещи в Германия”. Подобно изказване направи и представителят на „зелените” Мемет Килич, който заяви, че признаването на последователите на исляма за пълноправни членове на немското общество ще покаже на мюсюлманите, че „в Германия се гледа с добро око на тях”.

Тоест, декларацията на Ангела Меркел за краха на мултикултурализма в Германия не бива да се смята за конюнктурна политическа маневра. Като достатъчно опитен политик, тя очевидно е наясно, че има остра нужда от промяна на политическия курс и, най-вече, за незабавно освобождаване на правителствената стратегия от либералните илюзии, от типа на мултикултурализма, политическата коректност и наивната вяра в глобализацията. В противен случай, постоянно укрепващите позициите си германски националисти и крайната десница могат да отнемат от управляващите консерватори тезите и лозунгите за необходимостта от борба против крайния либерализъм, „самоликвидацията” и ислямизацията на Германия. В Берлин очевидно са наясно, че продължаването на политиката, подчинена на либералните канони, не само може да ги лиши от властта в държавата, но и да доведе до деградацията на самата държава.

Двете идеи за нацията

Както посочва в един от последните си анализи Джордж Фридмън, случващото се напоследък в Германия, „ни връща към европейската идея за нацията, която съществено се различава от американската”. През цялата си история, Съединените щати се смятат за нация от имигранти, в която обаче съществува определено културно ядро, към което имигрантите следва да се отнасят с уважение, в рамките на процеса на „претопяване на отделните култури”. Тоест, всеки може да стане американец, ако приема езика и господстващата култура на тази нация. Подобна позиция оставя широки възможност за запазване на собствената специфика, но задължава всички да се придържат към определени общи ценности. Така, гражданството се превръща в правна концепция, като за получаването му е необходимо да се закълнеш във вярност към държавата и да споделяш определени ценности, т.е. американската националност може да бъде получена на определена цена.

Да бъдеш французин, поляк или грък обаче, означава не само да знаеш съответния език и да споделяш съответните ценности, но и, че ти си такъв, защото французи, поляци, или гърци са били и твоите родители, както и техните родители. Тоест, че споделяте една и съща история, изпълнена със страдания и триумфи. В Европа не е толкова просто да се сдобиеш с националност, както в Америка например.

Според Джордж Фридмън, за европейците, мултикултурализмът не се изчерпва с либералното и хуманистично уважение към другите култури, както нерядко се декларира официално. Той е и възможност да се съобразиш с факта, че огромен брой мигранти са поканени в страната ти, като работна ръка. Лансирането на мултикултурализма означава своеобразна сделка, която трябва да гарантира лоялността на мигрантите срещу възможността им да съхранят културата си от чуждите влияния, чрез изолацията на мигрантите. В Германия обаче, както впрочем и в цяла Европа, това не се получи.

На практика, мултикултурализмът доведе до перманентно отчуждаване на имигрантите от обществото на приелата ги държава. Получавайки възможност да съхранят собствената си културна идентичност, имигрантите загубиха всякакъв интерес към германската култура и продължиха да се отъждествяват със страната, от която са дошли, в много по-голяма степен, отколкото с Германия. Турция си остана техния истински „дом”, докато Германия само им гарантираше битови удобства. При това положение беше съвсем нормално те да бъдат предани най-вече на турския си „дом”, но не и на Германия. Всъщност, идеята, че привързаността към родната култура е съвместима с политическата лоялност към приютилата те нация е силно опростена. На практика, нещата съвсем не стоят така, и никак не е случайно, че някои мюсюлмански имигранти в Германия бяха въвлечени в потенциално терористични мрежи (да не забравяме, че в края на ноември 2010 в страната бе обявена най-висока степен на готовност за осъществяване на мащабно терористично нападение, каквото за щастие не се случи).

Истината е, че мултикултурализмът води до появата на дълбоки разногласия, особено в държавите, споделящи европейското разбиране за нацията. Интересното в случая е, че тъкмо германският канцлер се оказа европейският политически лидер, който най-твърдо се обяви против мултикултурализма. Да не забравяме, че става въпрос за една страна, в която доскоро почти всички проблеми на германската нация се обясняваха през призмата на холокоста. В продължение на 65 години след края на Втората световна война, германците щателно избягваха дискусиите по темата, а политиците също не горяха от желание да дебатират необходимостта от приобщаването на имигрантите към господстващата немска култура. Затова, може би следва да анализираме провала на мултикултурализма под друг ъгъл, а именно, като обърнем повече внимание на следвоенната германска история.

Според Джордж Фридман, Германия просто се е „върнала към собствената си история”. През последните 65 години тя отчаяно се опитваше да не изостря въпроса за националната идентичност, правата на малцинствата и прокарването на специфичногерманските интереси. Германците влязоха в такива многонационални организации като ЕС и НАТО за да се опитат да избегнат дискусията за една проста и дълбоко вкоренена идея – германският национализъм. Съдейки по всичко обаче, стартът на тази дискусия вече е даден, макар че германците могат само да бъдат поздравени, че толкова дълго си мълчаха по въпроса. Сега обаче, с това мълчание е приключено.

Възраждането на германското национална съзнание

Възраждането на германското национално съзнание, на което ставаме свидетели, бе ускорено от два фактора. Първият, разбира се, е актуалният проблем, свързан с присъствието в страната на огромна маса имигранти от Турция и други мюсюлмански държави. Вторият пък е свързан с членството на Германия в редица многонационални организации, което ограничава донякъде свободата и на действие. Що се отнася до НАТО, като военна организация, „включваща все повече безпомощни във военно отношение държави, пактът постепенно губи значението си и отмира” (констатацията е на Джордж Фридман). Що се отнася до ЕС, след гръцката, ирландската и свързаната с тях икономическа криза, вярата във възможностите на обединена Европа се оказа силно ерозирана. В момента, Германия има всички основания да се смята за страната, формираща институциите на ЕС, тъй като е най-големия и последователен финансов спонсор на Съюза. Това кара немците да разглеждат страната си именно през призмата на отношенията и с останалата Европа.

Истината е, че Германия няма как да преразгледа позицията си спрямо мултикултурализма, без паралелно да обоснове принципа за германската нация. Но, ако съществува принцип за нацията, значи следва да съществува и идея за националните интереси. Ако пък са налице определени национални интереси, значи и Германия съществува в контекста на ЕС в условията на едно „избирателно родство” (ако използваме израза на Гьоте). Тоест, онова, което изглеждаше несъмнено по време на студената война, сега се превръща просто в един от възможните варианти за поведение. При това положение, ако Европа е предмет на германския избор, тогава не само Германия се връща към миналото си, а и цялата водена напред от Германия Европейска квазидържава, в лицето на ЕС, отваря нова страница в историята си.

Това, разбира се, не означава, че Германия е длъжна да следва някаква специфична външна политика, включваща и базираща се на новата официална визия за мултикултурализма, всъщност тя може да избере множество различни пътища. Но истината е, че атаката срещу мултикултурализма, предприета от сегашния управляващ елит, е ,едновременно с това, и утвърждаване на германската национална идентичност. Защото първото автоматично води до второто. И след като вече е факт, се появяват принципно нови възможности за по-нататъшно развитие на събитията.

Новите перспективи пред Германия

В тази връзка, нека обърнем повече внимание на твърдението на Меркел, че Германия се нуждае от поне 400 хиляди добре подготвени специалисти. Както и на това, че става дума за висококвалифицирани кадри, които не са живеещи в Германия мюсюлмани, което придобива особено значение, предвид демографските проблеми на страната. В крайна сметка, ако Германия вече не може да внася работници (по социални причини), тя може да изнася заводи, технологични центрове, медицинско производство, предприятия за IT-поддръжка и т.н. На изток, не много далеч от нея, се намира Русия, която също е засегната от демографска криза, но въпреки това разполага с известен резерв от работна ръка, заради голямата зависимост на икономиката и от изкопаемите ресурси (и, най-вече, от енергоносителите).

Както посочва в тази връзка и Джордж Фридман, Германия вече зависи от руските енергоносители. И, ако и се наложи да разчита на руската работна сила, а на Русия – на германските технологии, тогава съдбата на Европа може за пореден път да се промени радикално и в историята на континента да настъпи поредния голям поврат.

В този смисъл, декларацията на Меркел за „провала на мултикултурализма” има огромно (включително и геополитическо) значение по още две причини. На първо място, тя за първи път даде гласност на нещо, което бе станало ясно и на мнозина други европейски лидери, а именно че политиката на мултикултурализъм може да провокира национална катастрофа. На второ място, заявявайки ясно това, тя дава старт на процеси, които могат да имат голямо значение не само за Германия и Европа, но и за глобалния силов баланс. Все още не е ясно, какви точно са намеренията и, както и дали, те се изчерпват с подкрепата за управляващата дясноцентристка коалиция. Процесът, който вече стартира обаче, не може да бъде нито лесно сдържан, нито плавно управляван. Истината е, че всички държави в Европа и в целия свят опитват да се борят със сблъсъка между различните култури вътре в своите граници. Германците обаче се различават от всички тях и в исторически, и в географски план. И, когато именно те започват да разсъждават по този начин, залогът става изключително висок.

Европейските измерения на проблема

Впрочем, Германия съвсем не е някакво изключение, защото същите процеси се развиват в цяла Европа.

Така, през септември 2010, високопоставеният представител на Ватикана и основател на католическата мисионерската новинарска мрежа AsiaNews Пиеро Гедо призова европейските християни да раждат повече деца, за да не допуснат „ислямизацията” на Европа. Според него, ниското ниво на раждаемост сред коренното европейско население, наред с безпрецедентния приток на имигранти мюсюлмани и техните големи семейства, в съвсем близко бъдеще ще доведе до това, че ислямът ще започне да доминира на Стария континент „и към този проблем следва да се отнасяме сериозно”. „От демографска гледна точка, на всички е ясно, че броят на коренните италианци намалява със 120-130 хиляди души годишно, заради абортите и разпадането на семействата, докато от 200-те хиляди легални имигранти, които се заселвят всяка година в Италия, над половината са мюсюлмани и мюсюлмански семейства, демонстриращи много по-висок естествен прираст – посочва Гедо, добавяйки, че – за съжаление, медиите предпочитат да мълчат за това”. Според него, християните, сред които се наблюдава небивал морален упадък, са все по-склонни да се поддадат на светската пропаганда, затова и броят на онези, които стриктно съблюдават християнските ритуали, непрекъснато спада, докато равнодушното отношение към вярата нараства”. “Ако наистина се смятаме за християнска страна, трябва поне да следваме християнския начин на живот, което би решило и проблема с празните бебешки люлки” –призовава отец Гедо.

На този фон, няма как да не си припомним агресивната либерална пропаганда в големите западноевропейски медии че „жената трябва да бъде напълно независима”, че „семейството е потискаща жените институция” или, че „е нормално съвременната жена да предпочете кариерата и повечето пари, пред брака и раждането на деца”. Както се казва, резултатът от нея вече е налице.

Между другото, в същия ден, когато Пиеро Гедо отправи своето предупреждение (което, на практика, почти буквално съвпада с тезите, съдържащи се в скандалната книга на германския банкер Тил Сарацин) за очертаващата се ислямизация на Европа, говорителят на Федерацията на мюсюлманските общности в Италия Хамза Рикардо обяви, че съвсем скоро в Рим ще започне да действа ислямски телевизионен канал. Според него, това се налага защото в момента т.нар. „ислямска преса” се оказва неефективна, тъй като повечето мюсюлмански имигранти не знаят италиански. Впрочем, ислямската телевизионна мрежа в Европа е само върха на айсберга. В края на септември 2010, британският Daily Telegraph съобщи, че католическото начално училище “Holy Heart” в Блекбърн може да се окаже първото училище, превърнало се от християнско в мюсюлманско, заради нарастващият брой ученици-мюсюлмани в него. Само допреди десетина години 90% от учениците му са били християни, през 2010 обаче броят им е паднал до само 3%. Настоятелството на джамията „Таухид ул-Ислам” в Блекбърн, към която има средно училище за млади мюсюлманки, вече изрази интереса си към случващото се. Така, в интервю за Times Educational Supplement, директорът на училището Хамид Пател подчертава, че „след като повечето ученици в „Holy Heart” са мюсюлмани си струва да започнем да работим в това училище”.

Тук е мястото да напомня, че само за периода 2004-2008 броят на мюсюлманите във Великобритания е нараснал с 2,5 млн. души. Според някои прогнози пък, само след 15 години Брюксел ще се превърне в предимно мюсюлмански град, а училищата в града вече се съобразяват с мюсюлманските изисквания към предлаганата на учениците храна (12% от училищата строго следят доставяното месо да отговаря на изискванията на шариата). Това се прави с единственото желание да не бъдат наранени чувствата на мюсюлманското население. Според социолога от Католическия университет в Лувен Оливие Шерво, в момента в Брюксел живеят над милион мюсюлмани, което е 20% от цялото население на града. Според него, само след 15-20 години мнозинството жители на белгийската столица ще изповядват исляма.

На 19 септември 2010, директорът на Ислямският център във Вашингтон Мохамед ал-Насър с гордост обяви, че броят на хората, изповядващи и интересуващи се от ислямската религия в Америка, нараства непрекъснато. Според него, от 2001 насам, в САЩ ежегодно се изграждат над 100 джамии, като „събитията от 11 септември само повишиха интереса към исляма”. Рязко е нараснал броят на посетителите на множеството ислямистки сайтове. По официални данни, това се отнася и за броя на американците приели исляма. Според директора на Центъра за изучаване на исляма „Джазур”, всяка година над 80 000 граждани на САЩ приемат тази религия. Не е чудно, че на фона на подобни темпове на ислямизация на Запада, редица европейски държави са принудени да предприемат различни мерки за съхраняване на собствената идентичност.

Противоречивата европейска реакция

Така, на 14 септември 2010, френският Сенат одобри законопроекта, забраняващ на жените-мюсюлманки да носят т.нар. „никаб” на публични места. За това гласуваха 246 сенатори, срещу само един против. Преди това, документът беше одобрен от Националната асамблея. Естествено, той провокира бурни протести ни само сред мюсюлманите във Франция, а и в други страни по света. В момента, във Франция живеят над пет милиона мюсюлмани, като броят им стремително нараства.

На 30 септември, френският пример беше последван и от холандското правителство. „В страната ще бъде въведена забрана за носенето на никаб на публични места” – обеща депутатът Герт Вилдерс, водач на Партията на свободата. Както е известно, Вилдерс стана скандално известен с документалния си филм „Fitna”, остро критикуващ

радикалния ислям.

Тук е мястото да напомня, че след продължили цели три месеца преговори, в Холандия беше съставено коалиционно правителство с участието на десни и откровено националистически партии, ползващо се с подкрепата на Партията на свободата на Вилдерс, който определи постигнатото споразумение като „историческо” и не пропусна да се похвали, че партията му „вече се ползва с огромно влияние”. В тази връзка, той специално подчерта, че „левицата загуби контрола си над Холандия”. На свой ред, редица лидери на леви и либерални партии, както разбира се и на местната мюсюлманска общност, заклеймиха Вилдерс като „неонацист”.

Така, известният холандски либерален автор Ги Марк заяви: „Смятам предложението си за ужасна и унизителна деградация, но съм принуден да призова за установяване на външен контрол и оказване на международен натиск върху правителството”. Интересно е обаче, че Мак не определя като „деградация” легализацията на наркотиците и на евтаназията, нито т.нар. „социална проституция” или пък неконтролираните потоци от нелегални имигранти, залели страната. Идеята му обаче се подкрепя от водача на Алианса на мароканците в Холандия (SMN) Фарид Азаркан, който прогнозира, че „пропастта между мюсюлманското и немюсюлманско население на Холандия ще се задълбочава”. На свой ред, холандската Лява работническа партия публикува официална декларация, призоваваща „да бъдат защитавани религиозните свободи на всички фронтове”.

Не по-малко остра борба се разгръща и в Италия. На 26 септември 2010, Съюзът на мюсюлманските общности в страната се обърна към президента Джорджо Наполитано с молба да бъдат ограничени „расистките прояви” в северните провинции, където крайнодясната партия „Северна лига” има доминиращи позиции. В писмото, изпратено от водача на съюза Езеддин Елзир, се твърди, че „усилията на мюсюлманите, които са италиански граждани или пък имигранти, в подкрепа на републиканските принципи, в много случаи се игнорират”, а като пример за това се дава отказът на властите да санкционират по-нататъшното изграждане на джамии в Северна Италия.

Швеция, за която доскоро се смяташе, че остава встрани от проблема, бързо се превръща в поредното „бойно поле на цивилизационния сблъсък”. Подобно на редица други европейски страни, и тук, след изборите от 19 септември 2010, в парламента влязоха радикалните националисти от партията „Шведски демократи”, за които гласуваха 5,7% от избирателите. Основен лозунг в кампанията им беше предложението да бъде ограничена с 90% имиграцията от ислямския свят. Веднага след изборите, в страната се проведоха демонстрации срещу присъствието им в парламента, като в Гьотеборг протестираха над пет хиляди души. В деня след изборите пък, официалният сайт на „Шведски демократи” стана жертва на хакерска атака. Междувременно, политическата борба между десницата и подкрепящите мюсюлманската общност леви и либерални партии се прехвърли от големите градове в провинцията. Така, на 16 септември 2010, на предизборен митинг на „Шведски демократи” в градчето Стрьомсунд, един от техните лидери Микаел Сьобом обяви, че „в този град на никой не бива да се разрешава да изповядва исляма”. Интересно, че населението на градчето, което през 2006 беше около 4 хиляди души, напоследък значително е нараснало, благодарение притока на имигранти от Узбекистан.

И така, ясно е, че през второто десетилетие на ХХІ век Европа е обречена да се превърне в арена на все по-ожесточена борба за съхраняване на собствената национална, държавна и културно-религиозна идентичност.

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.1 2025