От началото на минала 2010 до края на септември същата година, цената на златото нарасна с 20%, достигайки абсолютния максимум от 1311 долара за тройунция. Номинално, тази цена е 1,5 пъти по-висока от върха, постигнат през вече далечната 1980 (виж. фиг.1), макар че, ако вземем предвид инфлацията, този връх си остава ненадминат – съобразно сегашната реална стойност на долара днес той би се равнявал на 2300 долара за тройунция, т.е. златото продължава да е силно недооценено, в сравнение с 1980. Тенденцията обаче е, това да се промени. Колкото и да натискат надолу цената на златото централните банки на водещите световни държави, начело с Федералния резерв на САЩ, действащи в тясна връзка с пула на привилегированите инвестиционни банки, Банката за международни разплащания в Базел, първичните дилъри на златния пазар, членуващи в London Bullion Market Association, и някои златодобивни компании, и напук на опитите този благороден метал да бъде квалифициран като „остатък от варварското минало”, човечеството, което в продължение на няколко хилядолетие използва именно златото като основна мярка за стойност и богатство и едва от четири десетилетия живее в условията на вакханалия на необезпечените от нищо хартиени и виртуални пари, очевидно не бърза да се раздели с него.
Както е известно, в периода на съществуване на златния стандарт, цените на златото са изключително стабилни (виж. фиг.2). Приетото през август 1971 решение на тогавашния американски президент Ричард Никсън за отказ от фиксираната обвързаност между долара и златото, което на практика означаваше отказ от следвоенната Бретънуудска международна валутна система, постави началото на първия в човешката история стремителен бум в цените на жълтия метал. През следващите осем и половина години те нараснаха двайсет пъти. И тъй като в съзнанието на инвеститорите се запазваше представата за монетарната функция, която златото изпълняваше в течение на няколко хилядолетия, този бум би могъл да се тълкува и като двайсеткратно обезценяване на долара, а заедно с него и на всички хартиени валути.След това, с течение на времето, на пазара започна да се налага представата за златото като метал, използван предимно в бижутерийната индустрия или за чисто технически нужди. Паралелно със загубата на монетарната си функция, златото започна да губи и инвестиционната си привлекателност. В началото на 80-те години, по времето на президента Роналд Рейгън, САЩ реализираха мащабна операция за укрепване на долара и ориентиране на международните инвестиции към Америка. Автори на тази „специална операция” бяха тогавашният държавен секретар по финансите Майкъл Блументал и шефът на Федералния резерв Пол Уолкър (който днес е сред водещите икономически съветници на президента Обама). Същността и беше рязкото увеличаване на лихвените проценти (до 18%-20% годишно) и повишаване доходността на американските държавни облигации.
Именно тогава американските държавни облигации се превърнаха в основен глобален инвестиционен актив. В тази връзка, през 90-те години, известният американски икономист Алекс Байър полу на шега, полусериозно обяви, че „Държавните облигации на САЩ са по-добри от златото. Те са сигурни, високоликвидни, а на всичкото отгоре носят и лихвени проценти. В същото време цената на златото е нестабилна, като от дълго време насам следва низходяща тенденция и не носи никакви лихви. Затова не бива да се учудваме, че всички големи консервативни инвеститори предпочитат държавните облигации”.
Оттогава насам обаче, тази ситуация се промени.
Ръстът в цените на златото
Златото изцяло възстанови инвестиционните си функции. По данни на Световния съвет по златото (World Gold Council), през второто тримесечие на миналата 2020, общото търсене на злато е нараснало с 36%, в сравнение със същия период на 2009 (достигайки 1500 тона), като през същия период инвестиционното търсене на злато е нараснало със 118%, достигайки 534,4 тона, т.е. над половината от общото търсене на жълтия метал. Монетните дворове в целия свят вече трета поредна година се оплакват, че не могат да се справят с валящите поръчки за златни монети и кюлчета, превърнали се в свръхпопулярен инвестиционен инструмент. Както изглежда, предстои да станем свидетели и на подобен ръст в търсенето на сребро, което, въпреки бурния ръст на цената му, увеличила се четири пъти от 2003 насам (виж фиг.3) запазва потенциала си за още по-голям ръст. Впрочем, според повечето анализатори и инвеститори, нарастването на цената на златото също запазва потенциала си. Мнозина известни експерти от най-големите глобални банки предполагат, че бариерата от 1500 долара за унция може да бъде преодоляна буквално във всеки момент.
На свой ред, известният борсов спекулант и шеф на хеджовия фонд Paulson & Co Джон Поулсън смята, че през 2012 цената на златото може да достигне 4000 долара за унция. На мнозина подобна прогноза би се сторила нереалистична, затова ще напомня, че навремето Поулсън предсказа съвсем точно краха на ипотечния пазар, поставил началото на сегашната глобална криза и спечели немалко пари от това. В момента, активите на неговия фонд са най-големите измежду всички глобални хеджови фондове и са 1,5 пъти по-големи от тези на фонда на Джордж Сорос Quantum, при това, по официални данни, 80% от тях са инвестирани в инструменти, свързани със златото. Между другото, от края на 2009, и самият Сорос постоянно укрепва позициите си в инвестиционните фондове, обвързани към златото.
Косвено потвърждение за това, че златото все още не се оценява както трябва, е сравнението между динамиката на цените на този метал и на петролните цени, през последните десетина години (фиг.4). От локалните си дългогодишни минимуми (от началото на 1999) до днес, цената на петрола нарасна 6 пъти, докато тази на златото - 4,5 пъти. Ако пък вземем нивото на цените, достигнато непосредствено преди сегашната криза, тогава поскъпването на петрола беше 12-кратно, докато нарастването на цената на златото беше под 3,5 пъти. Представете си, какво можем да очакваме ако златото възстанови не само инвестиционната си привлекателност, но и (поне частично) своите монетни функции?! По този въпрос вече има немалко прогнози, но на тях ще се спра по-нататък.
Обречената борба на банките със златото
През последните двайсетина години водещите централни банки правеха всичко, зависещо от тях, за да попречат на златото да си върне тези функции. Те положиха грандиозни усилия за да „натиснат” надолу цената на златото и не и позволят да нарасне, като осъществяваха масирани продажби на злато от резервите си, предоставяха го на лизинг на инвестиционните банки, в неконтролирани от никого количества, за да го продават на пазара и така преодоляваха очерталия се разрив между търсенето и предлагането (през последните години, търсенето на злато надхвърляше годишния му добив с почти 1000 тона годишно), с единствената цел да запазят монопола си върху печатането на пари, за да прикрият реалната инфлация, да удържат господството си над световната финансово-икономическа система и да съхранят неравноправните икономически отношения между т.нар. „златен милиард” и останалото човечество.
Междувременно обаче, дисбалансите и ексцесите в съвременните финанси достигнаха такива мащаби, при които стана невъзможно цените на златото да продължат да бъдат удържани изкуствено. Впрочем, възможно е и, че средствата за натиск върху цената на златото просто са се изчерпали, достигайки опасна черта. Никой не знае точно колко злато се съхранява в държавните резерви на САЩ и някои други държави, както и в тези на МВФ. Последният одит на американските златни запаси е правен преди няколко десетилетия. Тоест, отдавна е време той да бъде ревизиран, но заради безпрецедентния лобистки натиск, от крайния вариант на дискутирания цяла година закон за реформиране на финансовото регулиране на САЩ отпадна изискването за провеждането на одит на Федералния резерв от страна на Конгреса (за което, в частност, настояваха Рон Пол и редица други видни американски конгресмени). Което кара мнозина да смятат, че Федералният резерв вероятно има какво да крие.
Валутните войни и хиперинфлацията
Има обаче и друга причина, поради която за централните банки стана по-трудно да сдържат цените на златото. В условията на продължаващата глобална криза се очертаха ясни признаци за началото на своеобразна „война на девалвациите”, в която много държави се хвърлиха да намаляват курса на собствените си валути, за да гарантират поне някакви конкурентни предимства на своите производители, страдащи от слабото, а нерядко и продължаващо да спада, потребителско търсене.
В края на септември 2010 бразилският финансови министър Гуидо Мантега обяви, че светът се намира в състояние на валутна война и всеобща девалвация на националните валути. На свой ред, президентът на компанията Hinde Capital Бен Дейвис изнесе данни, че само в рамките на една седмица, 25 държави са предприели конкретни действия за понижаване курса на своите валути (включително чрез открити валутни интервенции). Според него, досега в световната история не се е случвало нищо подобно, определяйки го като „глобално валутно земетресение”. Истината обаче е, че подобен феномен (макар и с по-различни мащаби и развиващ се с по-малка скорост) вече е имал място по времето на Голямата криза от 1929-1933. И е съвсем очевидно, че това не е случайно съвпадение, а съвсем закономерно развитие на събитията, защото депресивните тенденции в световната икономика са налице и днес. В крайна сметка обаче, сегашното глобално съревнование по девалвация на собствените валути, ще означава само поредната фаза от поевтиняването на хартиените валути по отношение на златото. Защото именно златото е последното убежище от глобалната валутна девалвация. А също от очертаващата се хиперинфлация. Анализаторите прогнозират, че съвсем скоро може да стартира нов етап от количественото отслабване на парично-кредитната политика на САЩ, изразяващ се в допълнителното емитиране на парични средства, чрез покупката на държавни облигации от американския Федерален резерв. Както е известно, на първия етап на количественото отслабване, обемът на тези покупки достигна 1,7 трилиона долара. Можем да очакваме, че на втория етап Федералният резерв ще налее в икономиката още не по-малко от 1-1,5 трлн. долара. Така, скоростта на вливане в икономиката на необезпечени от нищо парични средства ще достигне 3 трилиона долара за малко повече от година. И то без да броим безумните бюджетни дефицити, които с все по-опасна скорост увеличават и без това колосалните дългове. Освен това, следва да се вземе предвид и банковата мултипликация, с чиято помощ емисията на безналични пари ще нарасне още няколко пъти, в сравнение с първичното вливане. А към това трябва да добавим и бюджетните и парични ексцеси на другите държави.
Така, нарастването на паричната маса, лишена от каквото и да било твърдо обезпечаване, в световната икономика ще придобие наистина лавинообразен характер. Тоест, хиперинфлацията е неизбежна. Повсеместният спад на покупателната способност на парите пък ще породи необходимост да се потърсят някакви реални активи, с чиято помощ собствените средства да бъдат спасени от обезценяване. И в тази връзка, перспективите за триумфално завръщане на златото изглеждат изключително добри.
Кога ще рухне дълговата пирамида?
Впрочем, не всички смятат хиперинфлация за опасна, за някои тя не просто е желателна, но дори и необходима, „като слънцето и въздуха за всяко живо същество”. Защото, както изглежда, само с нейна помощ ще могат да бъдат изплатени всички натрупали се дългове. През 2010, бюджетният дефицит на САЩ придоби съвършено невъобразими размери, надхвърляйки 1,5 трилиона долара (виж фиг.5) и достигайки безпрецедентната за мирно време черта 11% от БВП (фиг.6) – по-висок бюджетен дефицит се наблюдава само в периода 1942-1945, т.е. по време на Втората световна война. Хроничните и експоненциално нарастващи бюджетни дефицити водят до това, че и държавният дълг нараства ускорено. Американският държавен дълг поразява както с абсолютните си размери - всеки момент той ще достигне 14 трлн. долара (фиг.7), така и с това, че през 2011 той, на практика, ще се изравни с националния БВП (фиг.8). На фиг.9 се вижда, че по съотношение между държавния дълг и БВП, САЩ се намират между такива държави, като Португалия и Гърция, но имайки предвид темповете с които нараства американският държавен дълг те всъщност са много по-близо до Гърция.
Подобни мащаби на държавния дълг, особено предвид обстоятелството, че значителна част от него се държи от други държави и чуждестранни инвеститори и без постоянния приток на техни средства в непрекъснато разрастващите се обеми на рефинансиране на дълга, става невъзможно самото му обслужване, са съвършено несъвместими със статута на държава, емитираща световната резервна валута, която пък формира основата на съвременната глобална финансова система. Твърденията, че Япония например, се намира в още по-тежка ситуация и оглавява въпросния списък, не са съвсем коректни, защото тази страна има много малък външен дълг, т.е. основната част от огромния японски държавен дълг се финансираше и продължава да се финансира от собствени източници (ключова роля сред които играят японските банки). При това, проблемът не опира само да ужасното състояние на американските държавни финанси: самият американски икономически модел от последните 30-40 години се основава на нарастването, в геометрична прогресия, на дълговете в абсолютно всички сектори на икономиката (фиг. 10). Както изглежда, преломната точка, откъдето връщане назад няма, отдавна е премината и разплащанията вече са възможни само, ако парите се печатат с по-голяма скорост от онази, с която нарастват дълговете.
План Б: назад към бъдещето?
Хиперинфлацията неминуемо ще усилва недоверието към придобиващите все по-илюзорна стойност книжни пари, лишени от каквото и да било твърдо обезпечаване. Което пък поставя на дневен ред въпроса за ремонетизацията на златото, т.е. възстановяване паричната функция на жълтия метал. В тази връзка, бих искал да обърна внимание на едно изказване на известния американски икономист Джеймс Рикардс пред телевизионната компания CNBC от края на септември 2010. Както е известно, в миналото Рикардс заемаше ключови постове в Citibank, RBSG Greenwich Capital Markets и скандално известния хеджов фонд Long-Term Capital Management (през 1998 именно той преговаряше с Федералния резерв за спасяването на фонда от фалит), а днес е директор на аналитичната компания Omnis Inc. (тясно свързана с военните и американските специални служби), където оглавява отдела за разузнавателни изследвания на стратегическите и тактически заплахи, свързани с финансите и световните пазари. Нормално е, че по време на кризи този тип специалисти са особено търсени. Когато, водещите на предаването Squawk Box на въпросната телевизия помолиха Рикардс да обясни прогнозата си, че цената на златото може да достигне 5000 долара за унция, той отговори следното: „Това дори не е прогноза, а проста аритметика. Вземете паричната база М1 (т.е. наличните пари), която се равнява на около 1,5 трлн. долара, вземете и златния запас на САЩ, който се равнява на 8100 тона, разделете първото на второто и ще получите около 5000 долара за унция (всъщност, дори 5700 долара – б.а.). С други думи, когато стартира колапсът на хартиените валути, САЩ трябва да са готови със своя „план Б”, който включва връщане към златния стандарт. Само че ще трябва да обвържем долара към златото по един недефлационен курс. През 20-те години на ХХ век, проблемът със златния стандарт беше свързан не със самия стандарт, като такъв, а с курса от 20,67 долара за унция, който очевидно има дефлационен характер. Ако през 1925 този курс беше променен примерно до 50 долара за унция, това би могло да предотврати Голямата криза от 1929”.
Впрочем, точно това прави Рузвелт (макар и в най-тежката фаза на кризата), който, осъществявайки конфискация на част от златото на американските граждани, установява курс от 35 долара за унция. В тази връзка, Джеймс Рикардс посочва, че „е много важно да обвържем долара към златото на правилното равнище, което да гарантира динамиката на американската икономика. Според мен, този приемлив курс варира между 5000 и 11000 долара за унция. Тоест, действително не става дума за прогноза, а за елементарна аритметика, която ни дава представа и, какво ще се случи, когато доларът рухне”. Твърденията му породиха смайване сред водещите от CNBC, които, след като се посъвзеха, го помолиха да поясни, доколко вероятен е подобен сценарий и дали този ръст на цената на златото ще доведе до ръст на цените и на другите пазари, например на петролния. Според Рикардс обаче, „това няма отношение към пазарите и пазарните сили и не мисля, че в случая става дума за ръст на пазарната цена. Проблемът не е, че нараства цената на златото в долари, всъщност стойността на златото си остава същата, а това, на което ставаме свидетели, е колапсът на долара, т.е. пада стойността на долара, изразена в унции злато. Не златото струва около 1300 долара за унция, а доларът струва 0,00077 унции злато. И ще е добре отсега да свикваме да приемаме промените в цените на златото, като илюстрация за колапса на долара”. И така, на практика, Рикардс предлага обвързването на долара към златото по такъв курс, който да гарантира определени конкурентни предимства на САЩ. Тоест, предлага едновременно да се върне златното покритие на долара и да се осъществи девалвацията му. Едва ли можем да смятаме, че озвучаването на подобна, довчера звучаща скандално идея в една от водещите американски телевизионни компании е случайно или пък е плод на недоглеждане.
Още преди години, някои експерти лансираха подобен сценарий, посочвайки, че САЩ имат вариант да осъществят мигновена девалвация на долара с 40-50%, решавайки по този начин проблемите си с дълга и съживявайки националната икономика, а след това да осъществят преход към частично златно покритие на долара, запазвайки статута му на световна резервна валута и укрепвайки, паралелно с това, доминиращите си позиции в глобалната система, още повече че САЩ далеч превъзхождат останалите държави по размерите на златните си запаси. Що се отнася да загубите, които неминуемо ще понесат играчите на пазара в резултат от подобна девалвация, авторитетът и мощта на единствената в света свръхдържава все още изглеждат достатъчни за да ги „успокоят”, по един или друг начин.
„Финансовото ядрено оръжие”
Мнозина не крият безпокойството си от този сценарий. А, може би, декларирайки тревогата си от него, вече се опитват да прокарват собствената си линия? Дали е случайно например, че за колапса на долара напоследък все по-често говорят китайците? През миналата 2010 на първата страница на правителствения вестник „Жънминжибао”, както и в други китайски медии, редовно се публикуваха статии на различни високопоставени местни икономисти, предупреждаващи за краха на долара. Подобни твърдения можеха да се чуят и от китайските участници на различни конференции, научни и финансови форуми. Ето само няколко примера. На 3 септември 2010, зам. управителят на Китайската народна банка Ху Сяолян публикува обширна статия в специализираното издание China Finance, в която акцентира върху дискомфорта, който страната и отдавна изпитва в сегашната глобална финансова система, доминирана от една, единствена валута – долара, и се обяви за създаването на диверсифицирана поливалутна система, която, според нея, би гарантира по-голяма финансова стабилност. На свой ред, доскорошният съветник в Китайската централна банка Ю Ендън обяви, в края на септември, на една международна конференция в Сингапур, че девалвацията на американската валута е неизбежна и, че „се намираме само на една крачка от пълномощабна криза на долара.
Макар че официалните лица, на най-високо ниво, засега се въздържат да правят чак толкова резки изявления, те все по-често „демонстрират тревога” за нестабилността на долара и на американските финанси, като цяло. Всичко това, очевидно, сочи за наличието на планиран и добре координират психологически натиск и подготовка на общественото съзнание за замяната на долара от юана, като световна резервна валута. Като това се прави пресметливо, без да се бърза, малко по-малко, но натискът в тази посока непрекъснато нараства.
Между другото, Китай демонстрира специален интерес към златото. В страната дори бяха създадени специални военни части, занимаващи се с добив на злато, благодарение на което, през 2007, Китай излезе на първо място в света по добива на този скъпоценен метал. Подобна мярка говори за това, че в Пекин придават стратегическо значение на добива на злато. В изказването си на симпозиума, посветен на нестандартните стратегически заплахи, който се проведе през 2009 в Университета Джон Хопкинс, споменатият по-горе Джеймс Рикардс представи доклад, озаглавен „Икономическата наука и финансовите атаки”, в който, в частност, моделира хипотетични координирани действия на Китай и Москва, в рамките на финансовата война срещу САЩ (като специално акцентира на възможността за рухване на долара). В този доклад и някои други изказвания, той лансира тезата, че онази държава, която преди останалите реши да наложи златния стандарт, ще се сдобие с огромно предимство в бъдещия глобален силов баланс, имайки предвид сегашното състояние на световните финанси, при това самото и решение да го направи ще породи верижна реакция и ще възстанови световния златен стандарт, в пълния му обем.
В контекста на всичко, казано дотук, не бива да ни учудва, че при последното си участие в програмата на CNBC Рикардс директно препоръча на финансовите власти в САЩ да побързат с тази стъпка, т.е. първи да приемат златния стандарт, тъй като иначе това могат да сторят геополитическите им конкуренти. Ако пък си припомним, че не толкова отдавна Рикардс направи закрита презентация в Департамента по финансите и лично консултира държавния секретар по финансите Тимъти Гейтнър по въпросите, касаещи арсенала и средствата за водене на „финансови войни”, не можем да не си зададем въпроса, дали собствените ни финансови власти се консултират с някого по тези въпроси? Защото, при евентуално мащабно използване на „финансовото ядрено оръжие” ще пострадат всички, тъй като защита от него просто още не е измислена.
* Зам. главен редактор на списание „Однако”
