07
Съб, Дек
5 New Articles

„Флотилията на свободата” и глобалните измерения на турската геополитика

брой4 2010
Typography

Операцията на израелските специални части по задържането на т.нар. „хуманитарен конвой” (в който влизаха и турски кораби), опитал се да пробие морската блокада на сектора Газа, даде мощен импулс на пропагандната война в рамките на арабско-израелското противопоставяне, в която, на страната на арабите, все по-активно се включва доскорошният стратегически съюзник на Израел в региона – Турция. Какво всъщност цели Анкара, дърпайки за опашката „израелския тигър”?

Амбициозните цели на Анкара

На първо място, Турция се позиционира като основен „изразител на интересите на палестинския народ”, изземайки инициативата в това отношение от ръцете на Саудитска Арабия и Иран, да не говорим за Египет. Анкара се превръща в основния „генератор” на антиизраелската активност с помощта на инциденти, като този край бреговете на Газа, благодарение на което рязко повишава престижа и авторитета си в ислямския свят. Резкият завой от почти съюзническите отношения с Израел (тайният пакт за стратегическо военно сътрудничество, който вече е анулиран) до открита конфронтация (засега само информационно-пропагандна) е плод на съзнателния избор на Анкара по пътя към постигането на основната и стратегическа цел: превръщането на Турция в изразител на интересите на целия мюсюлмански свят и универсален посредник между Изтока и Запада. Между другото, присъствието на корабите от „Флотилията на свободата” на депутати от Европейския парламент и представители на правозащитни организации (като за по-голям пропаганден ефект сред тях имаше дори и една носителка на Нобелова награда) беше поредното доказателство за това.

Разсъждавайки за „геополитическите амбиции” на Турция, следва да отбележим, че в Анкара са съвсем наясно, че основният „циментиращ” принцип, който би могъл да им осигури водещата роля в мюсюлманския свят е именно антиизраелската политика. Имайки предвид етническите различия и дълбокия разлом между сунити и шиити, тъкмо този принцип се оказва универсален за повечето мюсюлмани. В случая, Хамас е просто средство за постигането на турските цели. Макар че е възможно симпатията на Анкара към тази организация, която Държавният департамент на САЩ определя като „терористична”, да се разглежда и в друг контекст. Може да става дума например, за интуитивна солидарност между два нови и все още формиращи се политически елити, които са на път окончателно да заменят досегашните светско-военни елити на Турция и Палестина, представлявани от последователите на Ататюрк и на Фатах.

На второ място, Турция, вероятно в рамките на някаква предварителна договорка с Иран и Сирия, съзнателно предприе „изпреварващи действия” спрямо Израел. Става дума за толкова коментираната в навечерието на инцидента с „Флотилията на свободата” идея за скорошна настъпателна операция на израелската армия срещу Хамас и „Хизбула”. Предвид невероятния пропаганден шум, последвал зле планираната и още по-зле осъществена операция на израелските командоси, е съвсем ясно, че вече не може да се говори за подобна мащабна военна акция, защото днес най-важното за Израел е да ограничи вълната от протести и да успокои съюзниците си, а не да стартира военни действия с предсказуемо негативни последици.

На трето място, американският президент Обама беше изправен пред труден избор. След всичките му декларации в защита на човешките права, той бе принуден да реагира еднозначно негативно на инцидента край бреговете на Газа, макар че се постара това да стане в максимално мека форма. И тъкмо тук можем да открием още една от целите на Анкара – да продължи да ерозира американско-израелския съюз, който и без това не преживява най-добрите си времена.

Но, ако това са целите, които си поставя Турция, активизирайки действията си в Близкия изток, нека сега видим възможните последици от тази активизация на фона на днешната ситуация.

На първо място, не бива да се хранят илюзии, че във връзка с инцидента с „Флотилията на свободата” ще се разгърне някаква „глобална кампания”, за каквато пишат турските медии. Сътрудничеството по този въпрос, също ще се окаже доста ограничено. Както е известно, в тази сфера ЕС далеч не е най-влиятелния играч. Русия няма да рискува, а пък Китай въобще не вижда необходимост да се намесва в ситуацията.

На второ място, добре известно е, че администрацията на Барак Обама не изпитва особени симпатии към сегашната управляваща коалиция в Израел. В същото време обаче, САЩ не са заинтересовани от отслабването на еврейската държава и няма да допуснат тя да пострада сериозно. Възможно е Белият дом да се изкуши да използва някои инструменти за натиск и дори да се опита да смени властта в Израел. Защото е ясно, че със сегашното израелско правителство ще е много трудно да бъде продължен близкоизточният мирен процес (в интерпретацията на Вашингтон).

На трето място, последните събития не само, до голяма степен, намалиха вероятността от израелско нападение срещу Иран, а и го направиха практически невъзможно, в краткосрочна перспектива. Което още повече усложнява процеса на налагане на новите санкции срещу Иран, към което толкова настойчиво се стремят САЩ. Тоест, въпросните събития, стовариха върху Турция допълнително бреме и бяха от полза най-вече за Иран. Между другото, някои смятат, че сред условията за подписването на техеранското споразумение за обогатяването на иранския уран, между Иран, Бразилия и Турция, има и негласна договорка за оказване на хуманитарна помощ за палестинците в Газа.

На четвърто място, ислямският свят, както можеше да се очаква, не демонстрира някаква сериозна реакция. При атаката на израелските военни, Турция на практика действаше сама. Истината е, че самата тя не пожела да сподели отговорността за случващото се в региона с мюсюлманския свят, което не и бе от полза. Това едва ли ще спомогне за нарастването на турския международен престиж. Не бива да забравяме и, че преди това Египет подкрепи Израел и също наложи блокада на сектора Газа (която временно бе отменена след инцидента с „Флотилията на свободата”). Турските експерти смятат, че Анкара има важни интереси в региона, но това не означава, че трябва да поеме цялата отговорност за случващото се в него и сама да търси решенията. Сдържаната позиция на редица арабски държави се обяснява и с факта, че в момента секторът Газа се управлява от групировката Хамас, чиито отношения с Египет, Саудитска Арабия и Йордания са меко казано сложни. В този контекст е показателна реакцията на държавите-членки на Съвета за сигурност на ООН, осъдили израелските действия. Тоест, от една страна световната общност осъди Израел, но от друга – не оказа никаква сериозна подкрепа на Турция.

На пето място, турското Външно министерство взе решение да отзове посланика си в Израел. Там смятат, че инцидентът край бреговете на Газа ще има „непоправими последици” за двустранните отношения. Турция обаче очевидно няма да обявява война на Израел, тъй като, както заяви помощникът на турския премиер Бюлент Аринч „това е невъзможно и би било неправилно”. Същото твърди и външният министър Ахмет Давутоглу, според който „проблемът не засяга само двустранните турско-израелски отношения, а и отношенията между Израел и световната общност”. Което означава, че Турция разглежда този въпрос не в рамките на двустранните отношения, а на международно равнище, опитвайки се да активизира механизмите на ООН, НАТО, Организацията Ислямска конференция и други влиятелни международни организации.

На шесто място, и занапред можем да очакваме повишена активност от страна на турското политическо ръководство. Както е известно, турският премиер Ердоган прекрати посещението си в Латинска Америка, квалифицира израелските действия като „държавен тероризъм” и декларира намерение „да потърси отговорност на виновните за убийството на турски граждани”. Впрочем, в речите се напоследък Ердоган редовно нарича палестинците „братя”, с което подчертава мюсюлманската си солидарност. Естествено е, след подобни действия и декларации, рейтингът му в самата Турция и извън нея да се повиши. На фона на появилата се наскоро нова вълна в основната опозиционна Народно-републиканска партия, инцидентът край бреговете на Газа ще позволи на управляващата Партия на справедливостта и развитието да си върне част от загубените позиции.

Предвид, всичко казано дотук, следва да очакваме, че Турция и занапред ще продължи настойчиво да провежда политика, насочена към изолацията на Израел, като е доста вероятно да постигне известни успехи в тази посока. Проблемът обаче е, че обикновено тъкмо когато е в поставен в изолация, Израел може да стане наистина агресивен.

Промяната на турските външнополитически приоритети

На фона на случилото се през последните седмици, мнозина си задават въпроса, накъде ще се насочи основният геополитически вектор на Анкара? Дали Турция ще продължи да чука на плътно затворената врата на ЕС, ще опита да активизира политиката си в Близкия изток, ще се върне към позабравената идея от 90-те за формирането на „тюркска общност” , или пък ще реши да приеме протегнатата към нея „ръка на Москва”?

Що се отнася до европейския вектор, анализаторите са единодушни, че Анкара има всички основания да се чувства обидена на ЕС. През последните години Турция направи много за да покрие копенхагенските критерии за членство в Съюза (друг въпрос е, доколко това въобще е възможно, макар че след като в ЕС могат да влязат държави като Босна, Албания, Македония или дори Косово едва ли следва да се говори за други критерии, освен чисто геополитическите), получавайки в отговор само празните обещания на Брюксел. В многобройните доклади на Европейската комисия постоянно се подчертава, че Турция е отбелязала сериозен напредък по пътя към демократизацията и изпълнява поетите задължения, във връзка с присъединяването към ЕС, но при това се посочва, че това присъединяване няма как да стане преди 2018.

Нещо повече, европейците постоянно акцентират върху това, че ако Анкара не признае официално геноцида срещу арменците от 1915 или не бъде постигнат значим прогрес по кипърския въпрос, преговорите за турското членство в ЕС могат и да бъдат прекратени. За най-голям противник на това членство се смята френският президент Никола Саркози (който между другото планира посещение в Турция, в края на 2010 или през 2011). Впрочем, германският канцлер Меркел също неведнъж е изразявала съмненията си относно пълноправното турско членство в ЕС. В отговор, официална Анкара не крие раздразнението си и макар министърът по европейските въпроси Егемен Багъш да твърди, че Турция не възнамерява да променя „основния” си външнополитически вектор, налице са всички основания да очакваме обратното.

Освен политическата, тук е налице и чисто икономическа мотивация. Както е известно, глобалната финансово-икономическа криза се отрази доста негативно върху европейската икономика, принуждавайки Турция, която е голям износител, да си потърси нови пазари. За първи път от дълги години насам, водещите представители на турския бизнес, които винаги са били в първите редици на лобистите за европейската интеграция на страната, сега поставят под съмнение целесъобразността от продължаването на „безкрайния” процес на преговори с ЕС.

Отношенията с евроатлантическите партньори се развиват по подобен сценарий. Както е известно, вече почти 60 години (т.е. от присъединяването си към НАТО, през 1952) Анкара е дисциплиниран участник в Северноатлантическия пакт. Нещо повече, ако по време на американско-съветското противопоставяне, Турция беше просто елемент (макар и ключов) от политиката на сдържане, формулирана навремето от Джордж Кенън, след победата на Запада в студената война, турците се превърнаха във „флагман” (ако използване формулировката от доклада на Държавния департамент от 1993) в прокарването на американските интереси в Близкия изток. Както отбеляза тогавашният държавен секретар по отбраната Александър Хейг, при посещението си в Анкара през 1994: „Турция вече не е просто един от фланговете на НАТО, тъй като се намира в самия център на един много динамичен регион, в който развитието на събитията е непредсказуемо и чиято сигурност е застрашена”.

Впрочем, през 90-те години, освен американските, турците успешно решаваха и собствените си геополитически задачи, съдействайки за активното привличане на нововъзникналите държави от постсъветското пространство и постсоциалистическите държави от региона на Балканите в сферата на интересите на Запада (пречка за което бяха опитите за реинтеграция на постсъветското пространство или запълването на възникналия там идеологически вакуум от ислямския фундаментализъм) и, до голяма степен, осигуриха достъпа на западните държави до алтернативните източници на енергоносители в Централна Азия и Южен Кавказ.

В същото време, още при първия опит на Турция да „се освободи от западния контрол”, отказвайки да пропусне през своята територия американските войски, подготвящи се за интервенцията срещу Ирак, върху Анкара се стовари целия набор от стандартни обвинения на Вашингтон. И макар че при посещението си в Турция, през април 2009, президентът Барак Обама направи всичко възможно за да поправи нещата, турците продължават да се чувстват засегнати.

Въпреки че турското военно ръководство, като цяло, продължава да се обявява в подкрепа на светската и прозападна ориентация на страната и декларира предаността си към фундаменталните принципи на НАТО, ръководството на управляващата Партия на справедливостта и развитието, както изглежда, се придържа към по-различни идеи. В резултат от всичко това, напоследък Анкара с невиждана досега енергия започна да разширява контактите си с Изтока, включително и за сметка на тези със Запада. В тази връзка, специално внимание заслужава близкоизточният вектор на новата турска геополитика.

Новата роля на Турция в Близкия изток

Мнозина експерти смятат, че основната причина за сегашната турска активност в Близкия изток е, на първо място, стремежът на Анкара да укрепи позициите си в региона за да влезе в „клуба” на регионалните миротворци (включващ т.нар. „квартет” – САЩ, ЕС, Русия и ООН, плюс Египет и Саудитска Арабия). Според тях, тъкмо това обяснява и рязката критика срещу израелския президент Шимон Перес заради жертвите в Газа, отправена му от турския премиер Реджеп Ердоган на международния форум в Давос, решението на Анкара да отмени международната фаза на военните учения „Анадолски орел” (които, на практика, се провеждат под егидата на САЩ и НАТО) заради участието на Израел в тях, отмяната, през септември 2009, на посещението в Тел Авив на турския външен министър и дори телевизионния сериал „Ayrilik” („Раздяла”), в който израелските войници бяха показани като безмилостни убийци, разстрелващи невъоръжени мирни граждани, включително и деца.

В тази връзка, привържениците на конспиративните теории лансираха хипотезата, че дразнейки Израел, Анкара всъщност води сложна игра, чиято цел е да привлече вниманието на споменатия по-горе „клуб” на близкоизточните умиротворители и така по-лесно да спазари пълноправното си членство в него.

Вероятно, подобни теории много се харесват на сега управляващите в Турция, но не бива да изключваме и възможността в основата на последното изостряне на турско-израелските отношения да има повече емоции, отколкото трезви сметки и ясна стратегия. Мнозина високопоставени турски чиновници твърдят, че Ердоган, който дълго време се изявяваше като посредник между Сирия и Израел и съумя да постигне реален напредък в тази сфера, се е почувствал предаден след несъгласуваната с Турция израелска военна операция „Лято олово”, осъществена в сектора Газа в края на 2008 и началото на 2009. А когато Дамаск реагира с рязка критика срещу Израел, отхвърляйки възможността за каквито и да било контакти с еврейската държава, Анкара бе принудена „да действа в унисон със сирийците”, още повече, че през последните десетина години положи много сериозни усилия за възстановяването на отношенията си с тях.

Днес за Турция, подкрепата на Дамаск и Техеран е ключов елемент както на националната и сигурност, така и на сигурността на управляващия в страната елит. Затова и сметките на последния са, общо взето, ясни – „изгаряйки мостовете” с традиционния си регионален съюзник Израел и охлаждайки отношенията с „неблагодарните” ЕС и САЩ, Турция се сближава с основните си съюзници в борбата с кюрдите – Сирия и Иран.

Между другото, това до голяма степен обяснява, защо Турция се оказа сред първите държави, поздравили президента на Иран Махмуд Ахмадинеджад с преизбирането му на поста (въпреки многобройните изборни нарушения), а по време на миналогодишното си посещение в Техеран турският премиер Ердоган нарече иранския лидер „пацифист”, обвини Запада че се отнася „неправилно и несправедливо” към страната му и обяви петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН за „лицемери”.

Тази близкоизточна тактика на Анкара обаче, е доста рискована. Защото Иран и Сирия са по-скоро ситуативни съюзници, още повече, че арабите и персите никога не са приемали османците за равни. Впрочем, истината е, че в повечето държави от региона, продължават негласно да смятат турците за „варвари, паразитираща върху исляма”. Тоест, очевидно е, че в опитите за укрепване на регионалните си позиции Турция няма как да мине без подкрепата на „кръвните си братя” – т.е. на тюркските народи от Централна Азия и Южен Кавказ и техните държави. Още повече, че навремето Анкара получи отличен „идеологически инструмент” от страна на Вашингтон, улесняващ действията и в тази посока.

Както е известно, в бестселъра си „Сблъсъкът на цивилизациите”, покойният професор от Харвард Самюъл Хънтингтън, съвсем неслучайно, поставя между православната, мюсюлманската и конфуцианската т.нар. „тюркска цивилизация”. Макар това да влиза в известно противоречие със собствената му теза, че основен критерий за една цивилизация е религията, а „тюркска религия” не съществува. Очевидно, според американските геополитици-реалисти (един от които бе и Хънтингтън) формирането на подобна „цивилизация-дразнител” за основните потенциални противници на САЩ, може да се окаже далеч по-ефективно от прокарването на политиката на „глобалната демократична революция” (която следваха т.нар. „неоконсерватори”). В качеството си на основен (тогава) проводник на американските интереси и възползвайки се от слабостта на Русия, през 90-те години на миналия век, Анкара ентусиазирано се зае да „преформатира” постсъветското тюркско пространство. След като се самообяви за „по-голям брат” (agabeylik) на тюркските държави, през 1992 Турция декларира, чрез тогавашния си президент Тургут Йозал, че тюркският свят ще заеме доминиращи позиции в евроазиатското пространство „от Балканите до Китайската стена”. През същата година, към турското Външно министерство беше създадена „Агенция за тюркско сътрудничество и развитие”, отговаряща за всички сфери на отношенията на Турция, както с тюркските държави, така и с тюркските етноси, живеещи на територията на постсъветските републики.

Но, ако последното десетилетие на миналия век и особено средата на 90-те (когато президент бе Сюлейман Демирел) наистина би могло да се смята за „златния период” на турската външна политика (имайки предвид все още „розовите” перспективи пред евроинтеграцията на страната, благосклонността на Вашингтон и турския „патронаж” в Близкия изток), от началото на новото хилядолетие ситуацията започна драматично да се променя. Като на първо място, това засегна плановете на Анкара за доминираща роля в „тюркското пространство”.

Повишаването на световните цени на енергоносителите помогна за укрепването на централноазиатските държави. В резултат от което днес вече не само Турция, а и Казахстан, Узбекистан и Туркменистан опитват да си „присвоят” идеята за Великия Туран, а „придворните” им историци привеждат многобройни аргументи за да докажат, че центърът на тюркския свят е тъкмо на територията на техните държави, а не на „турската периферия”. Естествено е, че подобен Туран, в който Турция няма да играе първостепенна роля, въобще не е необходим на Анкара. Да не забравяме, че и Фондацията за дружба, братство и сътрудничество на тюркоезичните държави и общности (която функционира още от 1993), и другите „протюркски” структури бяха създадени най-вече с цел да бъде легитимирана турската позиция по кюрдския и кипърския въпроси.

Турско-руският алианс

В тази връзка, за Турция стават възможни дори и изглеждащите доскоро невероятни стратегически алианси. Така, през август 2009 премиерите на Русия и Турция Путин и Ердоган подписаха протокол за сътрудничество в сферата на добива и транзита на природен газ, в резултат от което Анкара даде съгласието си за изграждането на газопровода „Южен поток”. Подобно развитие изправи мнозина в Европа (и особено в САЩ) на нокти, защото само месец преди това в Анкара бе подписан документът за изграждането на друг не по-малко важен газопровод – „Набуко”, който трябваше да сложи край на руския монопол в газовите доставки за Стария континент. Подписаното с руснаците споразумение, обаче, на практика сложи кръст на европейско-американските планове. В тази връзка, известният турски анализатор Чингиз Актар посочва, че „вместо да се тревожи толкова, че Анкара гледа на Изток, Западът би трябвало да се опасява да не би обидената Турция да се обърне на Север – т.е. към Русия. Москва отдавна демонстрира специално отношение към тази страна, в качеството и на разпределителен възел за руските енергийни доставки, а турските инвестиции в Русия продължават да нарастват”.

Между другото, още по време на руско-грузинската криза от август 2008, Реджеп Ердоган внесе яснота по турските външнополитически приоритети, подчертавайки, в частност, че макар САЩ да са съюзници, Русия е важен съсед и търговски партньор №1 на Турция: „ние получаваме оттам 2/3 от необходимите ни енергоносители и не можем да я игнорираме”.

Всичко това показва, че Турция изглежда, е решила да разиграе своеобразен външнополитически гамбит. Както е известно, в шаха това означава да жертваш фигура за да постигнеш по-бързо развитие на играта, нейното изостряне или пък за да овладееш центъра. Очевидно е, че жертвайки (или както напоследък е прието да се казва „презареждайки”) доскорошните си откровено прозападни външнополитически приоритети, Анкара съвсем не се опитва да ги замени със също толкова откровено проруски, а по-скоро се стреми да бъде на гребена на вълната на променящата се геополитическо конюнктура. Въпреки това, темата за формиращият се турско-руски алианс е твърде важна (особено за нас, българите) и заслужава по-подробен анализ.

След последното посещение на руския президент Медведев в Близкия изток, мнозина специалисти посочиха, че Москва възстановява позициите си в региона. Първата поява на руския държавен глава в Сирия, която навремето беше ключов съюзник на Съветския съюз, както и преговорите с Турция, завършили с подписването на цял пакет двустранни споразумения, бяха определени от някои като „феноменален успех на руската дипломация”.

Всъщност, новият курс на турския външен министър Ахмет Давутоглу към Русия стартира непосредствено след войната между Русия и Грузия, през август 2008. Тогава Турция лансира идеята за създаването на т.нар. Платформа за стабилност и сътрудничество, чиито смисъл беше, че проблемите на Южен Кавказ следва да се решават от регионалните държави, без участието на САЩ. Тогава между двете страни беше постигнато негласно споразумение, че Москва ще използва влиянието си в Ереван за разрешаването на арменско-турските противоречия, а в отговор Анкара ще се ангажира с прокарването на руските интереси в Азербайджан. Освен това, Турция предостави въздушното си пространство за военно-транспортните самолети, снабдяващи руските бази на арменска територия. Пореден реверанс към Кремъл беше миналогодишното посещение на Давутоглу в столицата на самообявилата се държава Абхазия - Сухуми.

Тук е мястото да подчертая, че с идването на Давутоглу, когото местните политолози величаят като „турския Кисинджър”, външната политика на Турция радикално се промени. Според професора от Лондонското училище по икономика Джеймс Кър-Линдзи, „министърът се опитва да наложи на международната сцена образа на нова Турция, като самостоятелен играч, гарантиращ стабилността в региона. Прокарвайки своята т.нар. „неокемалистка доктрина”, Давутоглу се стреми да изглади историческите противоречия със съседите в Близкия изток, Средиземноморието и Кавказ, отказвайки се от характерния за предшественика му догматичен подход, за да утвърди регионалното лидерство на Турция”.

Мнозина експерти заговориха дори, че Анкара „започва да обръща гръб на Запада”. „Когато Русия е най-големия търговски партньор на Турция – посочва американското списание Foreign Policy – и, заедно с Иран, осигурява необходимите и енергоносители, за Анкара става все по-сложно да играе ролята на верен американски съюзник”. Освен това, не можем да отричаме, че по много външнополитически въпроси позициите на Турция и Русия съвпадат. И двете страни се отнасят скептично към американската стратегия в Ирак и Афганистан и се обявяват против демонизацията на Техеран, опитвайки се да предложат рационално решение на иранския ядрен проблем. Всичко това обаче, все още не дава основание да говорим за вече формирал се турско-руски политически съюз. „Русия и Турция са обречени на съперничество в Централна Азия и Кавказ – се твърди в един доклад на американската агенция Stratfor, според който – Русия се стреми да реинтегрира съветската империя, а Турция е подвластна на неоосманските концепции за ключовото значение на Кавказкия регион и не е в състояние да се противопостави на пантюркистките настроения, разпространени сред нейния елит”.

Въпреки това, мнозина на Запад приемат руско-турските игри съвсем сериозно. Така, според професора по политология от Кентския университет Ейдриън Пабст „Анкара и Москва формират своеобразна „ос на аутсайдърите, готова да отправи предизвикателство към американската хегемония и да промени геополитическия баланс на силите в Евразия”. Към същото мнение, впрочем, се придържа и известният американски анализатор Фредерик Уйлям Енгдал, който твърди, че „буквално пред очите ни се реализира сценарият, който навремето е бил най-страшния кошмар на „бащата на геополитиката” сър Хилфорд Макиндер – т.е. формира се съюз на големите евразийски държави”.

Може ли Турция да провежда глобална геополитика?

Напоследък в местните медии усилено се дискутира темата за мястото на Турция не само в регионалните, но и в глобалните процеси. По правило, подобна тенденция възниква в резултат от намеренията на дадена държава да преразгледа интересите си в региона, да обозначи ясно зоната си на влияние и да определи собственото си място в световния ред. От друга страна, както показва историята, държавата невинаги съумява да формулира адекватна външнополитическа стратегия, особено ако осъзнаването на отговорностите и не е подкрепено от наличието на съответния материален и духовен потенциал. От голямо значение за формирането на съответната международна програма са реалистичните оценки на външнополитическите ресурси на съответната страна. Самата Турция вече е натрупала достатъчно негативен опит от провеждания, през 90-те, погрешен курс по отношение на централноазиатските държави. Днес обаче, тя рискува да повтори грешката си и в Близкия изток.

„Необходимо е да се формира нов световен ред. За съжаление, всички съществуващи глобални институции, като ООН, Световната банка и т.н., създадени в резултат на Втората световна война, не отговарят на днешните реалности” – това заяви турският външен министър Ахмет Давутоглу в края на май, на заседанието на третата международна среща на Алианса на цивилизациите, провела се в Рио де Жанейро. По този начин, турският дипломат № 1 изрази недоволството си от сегашното място на страната му на международната сцена. Според него, днес турската държава представлява „регионална суперсила”, претендираща за пълноправно участие в решаването на глобалните проблеми. Очевидно е, че членството в Г-20 вече не устройва Анкара и тя се стреми към участие в по-влиятелни глобални структури. Най-вероятно, турското ръководство си е поставило за цел постоянното членство в Съвета за сигурност на ООН. Дали обаче Турция разполага с необходимите за това ресурси и, как възнамерява да постигне целта си?

Отговорът на този въпрос можем да открием в речта на Давутоглу на форума в Рио де Жанейро и в предишни изказвания на различни турски лидери. „Както показва историята, цивилизациите винаги са имали позитивен структурен принос за развитието на световния ред... историята не познава конфликти между цивилизациите и този ред, но теорията за сблъсъка на цивилизациите разглежда цивилизационното многообразие като фактор, генериращ проблеми... тази теория се базира на принципа на хаотичното безредие”. Според турския министър, подобна представа за света е погрешна, както от теоретична, така и от историческа гледна точка. В тази връзка, той посочва, че и регионалните и глобалните цивилизации винаги са играли изключително съзидателна роля в развитието на световния ред.

„Днес не живеем в условията на ХІХ век, когато Европа се смяташе за центъра на света, нито в периода на конфронтация между два глобални блока, както беше през ХХ век... днес се формира нов свят и той се нуждае от адекватно възприемане на действителността” – смята Ахмед Давутоглу, който сподели пред слушателите си на форума в Рио, как навремето е чел лекции в Университета на Малайзия: „в аудиторията присъстваха китайци, малайзийци, индийци, мюсюлмани и други представители на различни култури. В същото време, домакините ми предложиха да чета лекции, съобразени с една книга, започваща с древногръцкия свят и завършваща с най-новата история на Запада. В нея нямаше нито дума за Китай, нито за Индия, или пък за мюсюлманската цивилизация. Така повече не може да продължава... Необходим ни е нов подход. Всички световни култури са традиция и наследство на човечеството и принадлежат на всички ни... всички те (т.е. цивилизациите) са част от наследството на човечеството”.

Тези думи са в пълен синхрон с основните „стълбове” на турската външна политика – „нулеви проблеми със съседите” и „мултивекторноа ориентация”. Следва да обърнем внимание, че става дума за държави, представляващи отделни цивилизации. Което показва, че обявявайки се в подкрепа на „многополюсния свят”, Давутоглу в същото време очертава като „полюси” не отделни държави, както изглежда на пръв поглед, а цели групи от държави, обединени около конкретен влиятелен център – един от „полюсите”. Очевидно е, че по тази логика, ислямският свят следва да се представлява именно от Турция. По-нататък, той само потвърждава тезата си: „Необходимо е да изградим нова ценностна система и нов механизъм... Алиансът на цивилизациите, който е втория по мащабите си международен форум, след ООН, предлага именно такъв механизъм. Благодарение на новата стратегия, всички държави на планетата ще станат по-отворени и толерантни към различните култури и цивилизации... Такива региони като Балканите, Южна и Югоизточна Азия си оказват взаимно влияние. И за да не допуснем възникването на онзи тип сблъсъци, на които станахме свидетели през 90-те години на Балканите, се налага да формулираме нов подход. Децата на Африка, Китай, Азия и Латинска Америка, следва да се чувстват интегрална част от историята. В противен случай, те няма да имат бъдеще. Цялото човечество е част от тази история. Именно този подход трябва да бъде възприет от всички страни по света”.

Очевидно е, че във външнополитическата си програма, целяща постигането на регионално лидерство, Турция се придържа към една, по-скоро либерална концепция. Както е известно, за този тип концепции е характерно, че лидерската функция се заключава в способността да се поеме отговорност за установяването на ред в региона, като по този начин се съдейства и за хармонията в международните отношения, като цяло. Декларирайки, че иска да поеме отговорност за разрешаването на палестинско-израелския конфликт, нагорно-карабахския проблем, кипърския въпрос, а също на Балканите, в Средиземноморието, Ирак, Афганистан и Централна Азия, Анкара демонстрира на света, че претендира за ролята на регионален лидер и иска към нея да се отнасят подобавщо. Само че тя съвсем не е единствената с подобни амбиции. Те са характерни и за други страни от региона, а както е известно ревността към чуждото лидерство съдържа мощен конфликтогенен потенциал. Като особено ясно това си пролича напоследък в отношенията между Турция и Израел.

Класическите правила на борбата за лидерство включват конкуренцията за притежаване на по-добри комплексни показатели от съперника, по колкото се може повече вектори на международно влияние. Днес обаче, много държави, включително и Турция, предпочитат да залагат на неокласическите методи за налагане на регионално лидерство. Тоест, Анкара се стреми да реализира нарастващите си международни амбиции, придобивайки повече „компенсиращи” възможности. В тази връзка си струва да си припомним изявлението на турския президент Абдулах Гюл, в което той посочи, че увеличавайки икономическата си мощ, Турция, на практика, укрепва и въоръжените си сили. Тоест, не става дума за противопоставянето на икономическата на военната мощ на страната. За осъществяване на външнополитическата си стратегия, Турция използва всички налични ресурси, които се допълват взаимно, а не се изключват. „Меката сила” на Турция укрепва, но това става с помощта (и при всички случаи без да се ерозира) военно-политическия и стратегическия потенциал на страната.

В тази връзка, отново ще цитирам президента Гюл. В разговор с журналисти, непосредствено преди посещението си в Словакия, той, в частност, отбеляза: „Мнозина виждат в Турция възходяща звезда. Сферите на влияние се изместват в наша полза. Откровено казано, някои ни завиждат за това. За нас наистина е важно да покрием стандартите на ЕС. И, когато ги постигнем, можем да станем като Норвегия”. Още по-откровено на тази тема се изказа Ахмет Давутоглу: „Ние сме нео-османци. Принудени сме да се занимаваме със съседните страни. И даже с тези в Африка. Имаме наследство, оставено ни от Османската империя. Наричат ни „неоосманци”. Да, ние сме „новите османци””. Пак той посочва, че „Великите държави са объркани от това, което се случва. Франция, най-много се стреми да разбере, защо влизаме в Африка. В тази връзка, вече наредих на своите служители: в която и африканска държава да се появи Саркози, той трябва да види там турско посолства и турското знаме. При това им поръчах да наемат посолства в най-добрите столични райони”.

Някои изводи

На фона на всичко, казано дотук, следва да посочим, че сегашното турско ръководство предлага проблемите, в чиято основа са междуцивилизационните различия, да се решават в рамките на механизмите на нови глобални организации, от типа на Алианса на цивилизациите. В качеството и на съпредседател на Алианса, ролята на Турция в него е очевидна. Дали обаче турската държава, която не притежава сериозни традиции в сферата на глобалното стратегическо мислене, както и лидерски опит (каквото и да се говори за наследството на Османската империя), ще може да съхрани ресурсния си баланс, ако наистина се превърне в глобален играч? Защото именно недостигът на ресурси е причината за това амбициозните цели на Анкара да не съответстват на интересите и, или по-скоро на интересите на турската нация. Добре известно е, че интересът се трансформира в цел, само ако е обезпечен със съответните ресурси. В същото време, това ресурсно обезпечаване, до голяма степен, зависи от природата на самия интерес. Ако той се определя от някаква утопична идеология, от типа на „неоосманизма”, няма смисъл да разсъждаваме, дали Турция разполага с необходимите ресурси за да я реализира. Защото е очевидно, че няма такива. Затова в подобни случаи, ролята на основен ресурс се поема от религията, идеологията или историята. От друга страна, тъкмо религиозната принадлежност позволява на Турция да претендира за ролята на регионален лидер. Идеологията, чието отражение са усилията за разширяване възможностите на организациите от типа на Алианса на цивилизациите пък, формират около нея атмосфера на доверие. А историята помага за това динамичната природа на световните процеси да се тълкува като воля на неизбежната съдба, която (както изглежда вярва сегашното турско ръководство) рано или късно ще формира условия за утвърждаване на мира, стабилността и просперитета в рамките на междуцивилизационното взаимодействие. Много е вероятно, тъкмо в това да се заключават и външнополитическите надежди на Турция, независимо от цялата им утопичност.

 

* Българско геополитическо дружество