04
Вт, Авг
4 New Articles

Краят на Кимерика: китайско-американският геополитически сблъсък

брой3 2010
Typography

През последните месеци се очерта значително охлаждане в отношенията между САЩ и Китай. Подобно нещо не се бе случвало от поне няколко десетилетия насам – внезапно и почти едновременно на повърхността да излязат толкова много противоречия: американският натиск върху юана, „кибервойната” между Google и китайските власти, намерението на Вашинггон да продаде на Тайван оръжия за 6,4 млрд. долара, опитът на Китай да пласира на борсата американски държавни облигации на стойност 34,2 млрд. долара, взаимните заплахи за въвеждане на „наказателни” митнически тарифи и антидъмпингови мита и, накрая, срещата на президента Обама с четиринайстия Далай Лама Тензин Гятсо в Белия дом. Досега двете страни не си позволяваха едновременно да предприемат толкова много твърди мерки една срещу друга, но за последните няколко месеца външната политика на Пекин и Вашингтон претърпя съществени промени.

Това напрежение между двете страни е нещо неочаквано, което никой не би могъл да прогнозира. Доскоро американските експерти очертаваха съвсем различен сценарий, основан на задълбочаването на сътрудничеството с Китай. През 2005, в книгата си „САЩ и световната икономика”, директорът на Института за международна икономика „Питърсън” Фред Бъргстийн лансира тезата за т.нар. Г-2, т.е. „голямата двойка”, обединяваща САЩ и Китай. В началото на миналата 2009 тя бе подета от бившия държавен секретар Хенри Кисинджър и някогашния съветник по националната сигурност на президента Картър Збигнев Бжежински. И двамата бяха на мнение, че САЩ и Китай следва да си поделят бремето на глобалната хегемония, т.е. предложиха администрацията на Обама да се ориентира към определено прокитайски курс.

Невъзможната „Кимерика”

Както е известно, през ноември 2009, по време на посещението си в Пекин, Барак Обама направи завоалирано предложение за формирането на Г-2 (или „Кимерика”, както предпочитат да наричат хипотетичната американско-китайска ос, някои анализатори), като паралелно с това настойчиво лансира редица препоръки, свързани с ревалвацията на юана и китайската подкрепа за въвеждането на по-сурови санкции срещу Иран. Китайската страна обаче не го прие, мотивирайки се с недостатъчното развитие и необходимостта от модернизация на държавата, както и със стремежа си да провежда независима външна политика и да не създава алианси с която и да било друга страна. Всъщност, Пекин имаше достатъчно време да анализира спецификата на Г-2, затова и отказът му да се превърне в „младши партньор” на САЩ можеше да се очаква – самата идея за „Кимерика” беше отхвърлена от китайците на всички възможни нива.

Затова, тъкмо миналогодишното посещение на Обама в Китай следва да се смята за началото на охлаждането в двустранните отношения. Като в тази връзка особено важен е иранският въпрос. Китай е последната преграда пред „кръстоносния поход” против иранските аятоласи и именно от позицията на Пекин зависи, дали иранският проблем ще се реши по американския сценарий. Впрочем, трудно можем да се представим, какво би могло да накара китайците да не наложат вето на предложението на САЩ за нови санкции срещу Иран, в Съвета за сигурност на ООН.

Нещата опират до това, че Техеран е сред основните стратегически и търговски партньори на Китай. Иран осигурява 15% (т.е. около 450 хил. барела дневно) от целия китайски петролен внос, което го поставя на трето място, след Ангола и Саудитска Арабия. В края на 2009, Пекин направи поредните важни стъпки към активизиране на енергийното си взаимодействие с Техеран. Китайската държавна компания Sinopec подписа споразумение за разработката на първата фаза на гигантското иранско петролно-газово находище Ядаваран, както и за инвестиции, в размер на 6,5 млрд. долара, в модернизацията на нефтопреработвателните заводи на Иран. В тази връзка, не е чудно, че китайците нямаха никакво желание да прекратят едно толкова изгодно за тях сътрудничество, срещу ролята на „младши партньор” на Америка.

Що се отнася до темата за изкуствено поддържания нисък курс на юана, тя се дискутира отдавна. От 2000 насам, повечето западни държави настояват за ревалвация на китайската национална валута. През юли 2005, китайските власти се решиха на компромис по този въпрос, въвеждайки „плаващ” курс на юана и обвързвайки го с т.нар. „валутна кошница”. В резултат от това, през 2008 курсът на китайската валута нарасна с 21%. В навечерието на глобалната финансова криза обаче, този процес замря и днес курсът е 6,82 юана за долар (в началото на 2005, той бе 8,2 юана за долар), което никак не устройва водещите западни индустриални държави, които са основните потребители на китайските стоки. Американският президент Обама, както и повечето държавни глави от ЕС са убедени, че изкуствено пониженият курс на юана създава прегради пред чуждестранния внос в Китай и, в същото време, стимулира китайските износители.

Повечето западни експерти смятат, че Китай следва да осъществи ревалвация на юана за да забави прекалено бурния си икономически ръст. Според тях, макар че укрепването на китайската валута ще доведе до намаляване на приходите от износа, в същото време ще ограничи и притока на спекулативен капитал, ускоряващ инфлацията. В средата на февруари 2010, анализаторите от Goldman Sachs прогнозираха ревалвация на юана с 5%, в най-близко време, досега обаче от Пекин не се чува нищо по този въпрос.

Китайските власти очевидно разчитат на други механизми за намаляване на финансовите рискове. По данни на Департамента по финансите на САЩ, през декември 2009 Китай е продал пакет американски държавни облигации на стойност 34,2 млрд. долара. Така, общият обем на притежаваните от китайците американски облигации спадна до 755 млрд. долара, в резултат от което на челното място в списъка на собствениците на такива облигации се оказа Япония (769 млрд. долара), изпреварила Китай, за първи път от август 2008 насам.

Според официалната версия на Пекин, продажбата на американските ценни книжа е свързана с намерението на Китай да диверсифицира валутните си вложения. Китайците едва ли ще намалят рязко вложенията си в американски облигации, за да не увеличат прекалено обема на свободната ликвидност. Американските ценни книжа си остават ключов елемент в структурата на китайските валутни резерви: те са 70% от тези резерви, чиито обем надхвърли 2,3 трилиона долара. В същото време фактът, че Пекин вече е започнал да се освобождава от доларовите си активи е налице и е напълно вероятно това да се окаже негова дългосрочна стратегия.

Шпионските скандали и битката в Мрежата

В началото на 2010, към всички останали проблеми на китайско-американските отношения се прибави и още една – шпионските компютърни програми, с които китайците заливат света. Подобно обвинение срещу правителството на Китай отправи компанията Google, в средата на януари. Според нея, от китайска територия са били осъществени кибер-атаките срещу корпоративната инфраструктура на компанията, по-точно имало е опит за проникване в пощенските кутии Gmail, регистрирани от известни китайски дисиденти. В отговор, Google отмени наложената по искане на Пекин цензура върху ползването на търсачката на компанията. Което моментално увеличи броя за китайските и клиенти, получили достъп до алтернативна на официалната информация за трагичните събития на пекинския площад Тянанмън, през 1989, както и за ситуацията в Тибет, Синзцян, Тайван и т.н.

Разбира се, китайските власти, военните и научната общност, категорично отричат да имат нещо общо с кибер-атаките, което пък насочва подозренията към основния конкурент на Google в Китай – местната компания Baidu. По данни на Analysis International, през втората половина на 2009, делът на Baidu почти двукратно е надхвърлял този на Google, но въпреки това, с всяка изминала година разликата между тях неумолимо се топи. Скандалната ситуация все още не е окончателно разрешена, като и сценарият с изтеглянето на Google от китайския пазар (който частично вече се реализира), и постигането на компромис между компанията и китайските власти са еднакво вероятни. В края на краищата, в Китай живеят 20% от всички ползватели на глобалната Мрежа (Интернет) и за САЩ би било крайно неизгодно да изгубят подобен пазар.

Другият сериозен конфликт пък беше провокиран от самите американци. В края на януари 2010, САЩ обявиха, че подготвят осъществяването на оръжейна сделка с Тайван, на обща стойност 6,4 млрд. долара. Вашингтон иска да продаде на острова, който Китай смята за своя провинция, 60 бойни хеликоптери Black Hawk UH-60M, 114 зенитно-ракетни комплекси Patriot PAC-3, 12 противолодъчни ракети Harpoon Block II, два минотърсача клас Osprey и усъвършенствана командна система Po Sheng, разработена специално за нуждите на тайванската армия.

Реакцията на Пекин бе мълниеносна и твърда. На американския посланик беше връчена протестна нота, в която китайската страна заяви, че разглежда действията на САЩ като намеса във вътрешните си работи и създаващи заплаха за националната сигурност. Дипломатическият протест беше подсилен от поредица, болезнени за Вашингтон мерки. Така, Китай преустанови програмата за военно сътрудничество със САЩ и наложи санкции на американските компании, участващи в сделката с Тайван. Сред засегнатите бяха гиганти като Boeing, United Technologies, Raytheon и Lockheed Martin, като първите две много активно се изявяват и на вътрешния китайски пазар.

Впрочем, освен американския бизнес, в крайно неприятна ситуация се оказа и администрацията на тайванския президент Ма Инцзоу. Както е известно, от края на януари между Пекин и Тайпе вървят доста тежки преговори за подписването на Рамково споразумение за икономическо сътрудничество (ЕCFA). Тайванският президент (и председател на управляващата партия „Гуоминдан”) Ма, който е известен като прокитайски ориентиран политик, заложи целия си авторитет, подкрепяйки това споразумение. Подписването му е от огромно значение за икономическото развитие на Тайван. От 1 януари 2010 влезе в сила споразумението за свободна търговия между Китай и АСЕАН. И, ако рамковото споразумение с Китай не бъде подписано,  Тайван рискува да се окаже големия губещ в регионалната конкуренция, тъй като стоките му не могат да се конкурират с тези на държавите от АСЕАН. Фактът, че Индонезия, Виетнам и другите страни от Югоизточна Азия бяха включени в режима на свободна търговия с Китай, бе изключително тежък удар по тайванската икономика. Защото, ако за Тайпе Пекин е основния търговски партньор, то за Пекин Тайпе е в дъното на втората десятка на водещите му търговски партньори.

Тибетският въпрос и големите енергийни проекти

На пръв поглед изглеждаше, че на фона на другите изострили се напоследък противоречия, срещата на Барак Обама с живеещият в изгнание тибетски Далай лама ХІV, можеше да си остане периферно събитие. Още повече, че посещението на Тензин Гятсо в САЩ съвпадна с разгара на празниците по случай китайската Нова година (14 февруари 2010). Негативната реакция на Пекин, който много внимателно следи движението на тибетския духовен водач обаче, не закъсня. Оправданията на Обама, че смята госта си за религиозен, а не за политически водач на тибетците, не бяха приети от китайското ръководство. Още повече че срещата между двамата носители на Нобеловата награда за мир се състоя в Белия дом, което бе ясен знак за китайската страна, че става дума за политически жест. Впрочем, за разлика от предшественика си Буш-младши, Обама не прие Далай лама в Овалния кабинет, а в Стаята с картите, нито пък му връчи златния медал на Конгреса. Въпреки това, повечето експерти смятат, че посещението на Тензин Гятсо в САЩ е поредния опит на Вашингтон да разпали геополитическите противоречия в Южна Азия, сблъсквайки двамата основни играчи в региона – Индия и Китай. Нещата опират до това, че Китай планира да диверсифицира маршрутите, по които получава петрол и природен газ от Персийския залив и Африка. За целта, през септември 2009, стартира изграждането на 1100-километровия тръбопровод, който трябва да свърже западното крайбрежие на Мянма и китайския град Жуйли, в провинция Юнан. С въвеждането му в експлоатация, което трябва да стане през 2012, Китай ще намали транспортните рискове, свързани с преминаването през гъмжащия от пирати Малакски пролив.

В транзитна територия по пътя на новата енергийна артерия ще се превърне Шри Ланка, която поддържа тесни приятелски връзки с Пекин, подкрепени от значителни китайски инвестиции в икономиката на острова. Но, за разлика от Мянма и Шри Ланка, отношенията на Китай с Индия продължават да са напрегнати заради граничните спорове и действията на Далай лама, чиято резиденция е в Северна Индия. На свой ред, Делхи не крие недоволството си от активността на китайските компании на територията на индийските съседи. Още повече, че отношенията на Индия с Шри Ланка и Мянма далеч не са идеални.

Но, нека да се върнем на темата за Китай и САЩ и се опитаме да осъзнаем причините за толкова рязкото изостряне на двустранните им отношения, както и за втвърдяването на външнополитическия курс на Пекин и Вашингтон. Впрочем, що се отнася до САЩ, следва да направим едно важно уточнение. Сегашната твърдост на американците изглежда учудваща само заради предизборните изявления на Обама за провеждане на „по-мека” външна политика. Наистина, през първата година от управлението си, той се опитваше да действа по нов начин, като дълго време не даваше ход на военната сделка с Тайван и избягваше срещата с Далай лама (макар че той посети САЩ и през миналата година), а пък държавният секретар Хилари Клинтън дори обеща с половин уста да смекчи критиките към Пекин, относно погазването на човешките права.

Връщането към обичайната (в стила на предишната администрация) външнополитическа стратегия е свързана с натиска, на който Барак Обама бе подложен по цял ред вътрешнополитически въпроси и най-вече по този за здравната реформа, който е от принципно значение за политическата му кариера. Освен това, американският елит очевидно не е готов да отстъпи нищо, което е свързано със статута на САЩ като единствена свръхдържава. Затова президентът е принуден да демонстрира решимостта си да съхрани американското глобално лидерство, а външната политика на Вашингтон напоследък става все по-твърда.

По-сложно е да анализираме промените, настъпили в поведението на Пекин. Има няколко версии, защо през последните месеци сме свидетели на преход от концепцията за „мекия възход” към забравената стратегема от времето на Мао Цзедун за  използването на „острие срещу острието”. Вероятно във всяка от въпросните версии се съдържа и частица истина. Така, повечето консервативно настроени американски експерти смятат, че в момента Китай демонстрира на всички своето истинско лице на смятаща се за уязвена по отношение на правата си държава, стремяща се към реванш и промяна на формиралия се глобален силов баланс. На свой ред, китайските анализатори посочват разразилата се по вина на Запада световна финансова криза, която, според тях, за пореден път е потвърдила правилността на избрания от Пекин модел на икономическо развитие и е вдъхнала на ръководството на страната още по-голяма увереност в собствените сили.

Друго обяснение залага на това, че днес, в навечерието на насрочения за 2012 ХVІІІ-ти конгрес на Китайската компартия, на който ще бъде обявено името на нейния нов генерален секретар и президент на страната, в Китай вече е стартирал процесът на постепенна смяна на властта, съпроводен от втвърдяване на вътрешнополитическия и външнополитическия курс. И кандидатите за висшите партийни и държавни постове се опитват да укрепят имиджа си на национални лидери, провеждайки национално-ориентирана политика. Според една по-различна версия пък, силовите институции и консервативно настроените политически кръгове в Китай са надделели над „реформаторите” и сега се опитват да наложат откровено авторитарни методи на ръководство в различните сфери на политическия живот.

Заключение

Очевидно е, че конфликтът между двете водещи държави в съвременния свят далеч не е приключил, но все пак можем да очертаем междинните резултати от него. Днешната свръхдържава САЩ залага повече на силовата стратегия, докато смятаният за бъдещ хегемон Китай използва най-вече търговско-икономическия натиск. В тази сложна игра, засега САЩ губят повече: Boeing, United Technologies и, най-вероятно, Google рискуват да загубят огромния китайски пазар. Освен това, опитите на Китай да се избави от американските държавни облигации ерозира доверието на другите държави към американските дългови  книжа. Що се отнася до Китай, засега загубите му са чисто имиджови. Историята с кибер-атаките, твърдите мерки срещу американския бизнес и подкрепата за Техеран дадоха повод на западните анализатори и медиите да възродят теориите за реваншистките настроения на „обидения източен гигант”. Напълно е възможно, в съвсем близко време, това да повлияе негативно върху привлекателността на Китай и като инвеститор, и като обект на инвестиции.

В същото време обаче, следва да сме наясно, че САЩ и Китай нямат никакво намерение да влизат в истински конфликт помежду си – това е крайно неизгодно и за двете държави, особено от икономическа гледна точка. Американската и китайската икономика са толкова взаимносвързани и взаимнозависими, че никак няма да е лесно да се разруши формиралата се през последните десетилетия симбиозна система, още повече, че не се очертава и никаква сериозна алтернатива. Косвено доказателство за това е взетото след дълго протакане решение на китайския лидер Ху Цзинтао да се включи с доклад на международната конференция за ядрената сигурност, която се проведе на 12 и 13 април във Вашингтон. Което, безспорно, беше жест към нейния домакин – президентът Обама. Така че, трудно е да се прогнозира, колко дълго ще продължи настоящата криза между двете държави. Сегашното състояние на китайско-американските отношения обаче означава, че през следващите години (ако не и завинаги) следва да забравим идеята за Кимерика или Г-2.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.3 2020