03
Сря, Юни
24 New Articles

Моралното лидерство като инструмент за възстановяване политическата хегемония на Америка

брой3 2010
Typography

Подписването в Прага на договора за стратегическите настъпателни въоръжения (СНВ-3) и приемането от американския Конгрес на епохалния закон за реформата в системата на здравеопазването, са двата най-големи политически „пробива” на Барак Обама на фона на множеството нерешени проблеми: Афганистан, Иран, Ирак, израелско-палестинския конфликт, продължаващата финансова криза и рекордната безработица в САЩ. И макар списъкът с неуспехите да е далеч по-дълъг от този на постиженията, „пробивите” на Обама могат да се окажат нещо повече от негов личен политически успех или изпълнение на предизборните му обещания.

По същество, всяко от тези събития представлява своеобразна преломна точка в американската политика, тъй като дава начало на цял политически процес и се основава на една идеалистическа, или по-точно утопична концепция. В случая със СНВ-3, това е преходът от режима на неразпространение към процеса на многостранно ядрено разоръжаване, в който Обама се надява да въвлече колкото се може повече държави, разбира се под общото политическо ръководство на Америка. Затова можем да очакваме, че Вашингтон тепърва ще разгърне мощна глобална кампания, под откровено универсалистки лозунги, апелираща към либералната и лява аудитория. Тоест, нещо от сорта на някогашната „борба за мир в света”, прокламирана от Съветите. За крайна цел на този процес се обявява напълно фантастичната идея за „безядрения свят”, по повод на която самият Обама заяви, при подписването на договора в Прага, че едва ли ще доживее до реализацията и.

Подчертаният външнополитически идеализъм на Обама намери своето отражение и във вътрешнополитическата сфера, където американският президент, с цената на колосални усилия, съумя да прокара закона за здравната реформа. Той се основава на противоестествената за духа на американския капитализъм идея за социалната справедливост. Както е известно, законът предполага през следващите десет години системата на задължително здравно осигуряване да обхване десетки милиони най-бедни американци. При това финансирането на тази програма ще се осъществи за сметка на увеличаване данъка върху няколкото процента най-богати граждани на САЩ. Не е чудно, че подобна идея беше нарочена за „кощунствена” от републиканците и масовите медии, финансирани от транснационалната олигархия.

Реформаторският плам на Обама неволно поражда скептицизъм и съмнения, че президентът играе двойна игра, или просто работи за втория си мандат. Като подозренията за мотивите му се определят от мащабите на мисленето на неговите критици. Най-много са скептиците в самите Съединени щати, макар че ги има достатъчно и в Европа, при това както в ляво-либералния, така и в дясно-консервативния лагер. Налице е очевидно разминаване между, на пръв поглед, неизпълнимите проекти на Обама и запазването на традиционния курс на САЩ, по всички основни направления. И така, какво означават реформите на Обама и към какво точно се стреми американският президент? Дали наистина е „наивен идеалист”, или пък прикрива с действията си истинските цели на американската политика?

Какво всъщност цели Обама?

Отговорите на тези въпроси са доста прости. Разбира се, Обама не е Червената шапчица. И, без съмнение, иска да запази глобалното лидерство, което САЩ си извоюваха през ХХ век. Само че постигането на тази цел се оказва невероятно сложно, тъй като целият процес на глобализация и формираната от него международна финансова система бяха поставени под въпрос. По същество, САЩ попаднаха в историческа задънена улица, като бяха вкарани в нея от алчността на финансовата си олигархия и необяснимия инат на политиците-неоконсерватори. А тъй като Съединените щати бяха и си остават лидер на глобализационния процес, след тях в задънената улица се оказаха и всички останали „камили” от американския керван. Както е известно, в подобна ситуация няма път напред, а само назад. Но необходимостта да се даде „заден ход” не е най-голямата беда на Обама. По-неприятното е, че му се налага да накара целия „керван” да продължи да се движи след САЩ, въпреки, че както се оказва, те не са го завели където трябва. Разбираемо е, че в ситуация, когато икономическата и политическа мощ на Америка се топи, а военната не може да се използва пълноценно, Обама и САЩ се нуждаят от нов вид лидерство.

Оглавявайки тази, на пръв поглед, утопична борба за пълна забрана на ядреното оръжие, Обама се опитва да овладее моралното глобално лидерство и, чрез него, да върне на Америка и политическото. Казано по-простичко, президентът иска да възроди привлекателния имидж на САЩ, при положение, че средствата и свободата му на действие в тази посока са ограничени. При това, Обама се опитва да заобикаля препятствията отляво, а не отдясно, както е прието в американската политика. Именно в този дух е издържан и законът му за медицинското осигуряване. Липсата на подобен закон се възприемаше в държавите от ЕС и Япония, където отдавна е въведено поголовно медицинско осигуряване, като „национален позор за Америка”. В самата Америка пък, спадът на жизненото равнище и ръстът на безработицата превърнаха проблема за лишените от медицинско обслужване в източник на опасно социално напрежение. Приемането на закона отстрани тази заплаха и, в същото време, върна на САЩ правото да бъдат морален лидер в очите на (западно)европейците.

Такава, според мен, е идеологическата мотивация на Обама. Трябва да се отбележи също, че „левият уклон” на президента въобще не противоречи на основните стратегеми на Пентагона. В частност, известната концепция за „абсолютното военно превъзходство над всички останали армии в света” напълно си пасва с идеята на Обама за „пълно ядрено разоръжаване”. Да си припомним, че навремето тя бе лансирана и от такъв известен „миротворец” като Роналд Рейгън. Между другото, неговият блъф от 1983 с т.нар. „инициатива за стратегическа отбрана” се основаваше именно на желанието му напълно да „ликвидира” ядреното оръжие. Далеч по-конкретна в това отношение обаче, бе инициативата на такива авторитети на американската геополитика, като бившите държавни секретари Хенри Кисинджър и Джордж Шулц, екс-държавният секретар по отбраната Уйлям Пери и сенаторът Сам Нън, които публикуваха, през януари 2007, в „Уолстрийт Джърнъл”, прословутото си писмо, призоваващо концепцията за безядрения свят да се превърне в стратегическа цел на външната политика на САЩ. Оттогава насам, тази инициатива на „бандата на четиримата”, както ги кръстиха медиите, печели все нови привърженици във всички части на американския политически спектър. В резултат от това, сред мнозинството на принадлежащите към американските политически елит, както изглежда, надделя мнението, че в условията на грамадното военно превъзходство на САЩ над останалия свят, ядреното оръжие, особено когато е в чужди ръце, вече не е защита, а заплаха за американската национална сигурност (или по-скоро за политическата хегемония на Америка). А Обама стана първия американски президент, опитващ се да трансформира тази разпространена в САЩ идея, в държавна политика.

Сред практическите стъпки в тази посока, следва да отбележим приемането на новата ядрена доктрина на САЩ (вж. статията на Фред Каплан, на стр. – б.р.), в която като основна заплаха за Америка се определя не противопоставянето между ядрените държави, а опасността ядреното оръжие да попадне у терористите, както и разпространението на оръжията за масово унищожение.

Друга подобна мярка стана инициираната от Обама среща на върха по проблемите на ядрената сигурност, провела се във Вашингтон, на 12-13 април, на която държавните глави на 47 страни, включително Русия и Китай, дискутираха възможността да се приеме някакъв глобален договор за контрол на сигурността и съхранението на ядрените материали. Аналогична представителна среща за изпълнението на Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) ще се проведе през май в Ню Йорк, като освен всичко друго на нея ще се дискутират и възможностите за съкращаване на ядрените арсенали на всички членове на „ядрения клуб”, в рамките на националните им стратегии.

Пак в тази посока е и предложението на германския канцлер Ангела Меркел и лидерите на другите европейски държави, в които е разположено американско ядрено оръжие (Белгия, Люксембург, Норвегия и Холандия), то да бъде изтеглено от територията им (1). Подобно предложение би изглеждало революционно, ако задължението да не се разполага ядрено оръжие извън националните граници на съответната държава не се съдържаше в подписания на 8 април договор СНВ-3.

Накрая, самият договор СНВ-3 също е средство за постигането на амбициозната глобална цел на САЩ. Освен това, той дава на Америка сериозни дипломатически и юридически козове за решаването на въпроса, превърнал се в един от векторите на американската геополитика – иранската ядрена програма (2).

Настойчивият стремеж на администрацията на Обама да подпише с Москва договора СНВ-3 се диктуваше не толкова от последователността в прокарването на определена линия спрямо Русия, колкото от възможността този договор да се използва за постигането на определени глобални и дългосрочни цели.

Стратегическото значение на договора СНВ-3

В същото време, СНВ-3 има и самостоятелно стратегическо значение за руско-американските отношения. Различните аспекти на това споразумение вече бяха многократно дискутирани и подложени на анализ. Като цяло, доминира схващането, че този договор не вреди на отбранителните способности на Русия, както и, че той е по-изгоден за САЩ в политическо отношение, а пък за Русия – във военно. Според мен обаче, в новия договор се съдържат определени политически плюсове и за Русия. Така, СНВ-3 връща договорния механизъм в руско-американските отношения, имайки предвид, че предишната администрация на Джордж Буш въобще не бе склонна да подписва каквито и да било споразумения с Москва, т.е. отказваше да признае Русия за равноправен партньор. Връщането на този статут не е само чисто имиджова печалба, а и реална възможност за Русия, като ядрена свръхдържава, да се превърне (заедно със САЩ) в координатор на глобалния процес на неразпространение на ядреното оръжие. Още повече, че има надежда в бъдеще към договора да се присъединят Великобритания и Франция, а може би и Китай. Ако това стане, членовете на „ядрения клуб” ще получат възможност да оказват натиск върху страните, които не са подписали ДНЯО – Индия и Пакистан.

Теоретично, можем дори да си представим, че в перспектива САЩ ще съумеят да поставят въпроса за договорен контрол върху ядрения арсенал на Израел, във всеки случай това би направило Израел по-малко непокорен и по-зависим от Вашингтон. Днес обаче, имайки предвид възможностите на израелското лоби в САЩ, това е нереално.

Освен това, според замисъла на американските стратези, СНВ-3 и политическата динамика, създадена от него, следва да послужат като инструмент за натиск върху Иран и Северна Корея. Тоест, в крайна сметка излиза, че Русия, от една страна, сякаш подпомага САЩ, от друга пък – тази игра очевидно не противоречи на текущите и интереси. Нещо повече, на практика СНВ-3 затвърждава многополюсната конфигурация на съвременния свят и позволява на Русия да излезе от договора, ако САЩ, въпреки всичко, продължат да развиват системата си за ПРО.

Разбира се, перспективата Иран и Северна Корея да се сдобият с ядрено оръжие не представлява жизненоважен проблем за Русия и, като изключим усложняването на отношенията и със Запада, няма да навреди кой знае колко на руските интереси (освен, ако не приемем, че един ядрен Иран по-малко ще се съобразява с Москва). Затова пък, за Вашингтон отношението на Техеран и Пхенян към „антиядрения” подход на Обама ще се окаже едва ли не решаващо, защото „антиядрената” реторика, както изглежда, ще замени в американската външна политика такива ключови теми (по времето на администрацията на Буш), като „борбата с международния тероризъм” и „налагането на демокрацията”.

По-нататъшното прокарване на „глобалните ядрени инициативи” на Обама ще зависи от две неща: доколко президентът ще съумее да преодолее съпротивата срещу политиката си в самата Америка и, доколко новите му постановки ще влязат в противоречие с реалностите на съвременния свят и стремежа на регионалните и транснационалните играчи да продължат да следват собствената си игра. По първия въпрос се е наложило мнението, че Обама е заложник на своята администрация и интересите, представлявани от членовете и. Последните, на практика, водят двойна игра, като действията им често влизат в противоречие с декларациите на президента.

Подобно впечатление действително възниква и то най-вече, защото кабинетът на Обама беше създаден като „коалиционен” и продължава да е такъв, макар че подобен термин рядко се употребява по отношение на САЩ. На практика, лично преданите на Обама членове на правителството не са чак толкова много, докато икономическият блок се контролира от хора, дошли от Уолстрийт и други представители на финансовата олигархия.

В същото време, гигантската военна машина на Пентагона вече петнайсетина години се контролира от републиканците. Още през 1997, президентът-демократ Бил Клинтън назначи републиканеца Уйлям Коен за държавен секретар по отбраната. Оттогава насам всички американски военни министри са републиканци, включително и сегашният Робърт Гейтс. Всички те провеждат политика, формулирана от републиканците и представляваните от тях властови елити.

В резултат от това, по въпросите, касаещи войните в Ирак и Афганистан, Обама възприе политиката на републиканците, отказвайки се от предизборните си обещания. Което не бива да ни учудва. Пентагонът отдавна се е превърнал в своеобразна „държава в държавата”. Достатъчно е да си припомним, че дневните му разходи са над 1,5 млрд. долара, което означава над един милион долара на минута. Затова мнозина смятат, че най-проруски настроеният политик в администрацията на Обама е самият президент.

Що се отнася до втория въпрос, на международната сцена, освен САЩ, активно се изявяват и редица явни или тайни силови центрове, чиито действия невинаги се вземат предвид, а заплахите, свързани с тях, трудно могат да бъдат парирани. В този смисъл, продължава да бъде аксиома твърдението, че руският ядрен щит няма алтернатива, особено предвид грамадния ресурсен потенциал, пръснат на гигантската територия на Русия и невъзможността той да бъде защитен с други средства. В тази връзка е разбираема позицията на онези руски експерти, които се съмняват в необходимостта да продължи радикалното съкращаване на единственото реално средство за сдържане в намаляващия военен потенциал на страната. В тази връзка обаче трябва да напомним, че сама по себе си ядрената мощ, без наличието на политическа воля и достатъчно здраво национална единство, е недостатъчна. Навремето, Съветският съюз притежаваше колосален ядрен арсенал, но това не предотврати разпадането му и изтласкването на Русия в неблагоприятна за нея геополитическа и икономическа „ниша”.

Обективно погледнато, през ХХІ век, ролята на ядреното оръжие ще намалява, докато ролята на другите елементи на международното противопоставяне (и особено на информационния) ще нараства. И тъкмо върху това следва да концентрираме вниманието си.

 

Бележки:

1. http://www.vz.ru/politics/2010/2/19/377559.html, http://www.ng.ru/world/2010-04-12/6_germany.html

2. http://www.fondsk.ru/articlelist.php?author_id=313

* Авторът е чешки геополитик, анализатор на Радио „Свобода” и бивш сътрудник на американския Съвет за външна политика (CFR)

Поръчай онлайн бр.3 2020