03
Сря, Юни
24 New Articles

Монголия между Русия, Китай и... САЩ?

брой3 2010
Typography

Както е добре известно, през по-голямата част от последните няколко века Монголия се контролира от една от двете съседни на нея велики държави – Русия и Китай. Китайците управляват страната повече от двеста години, като край на властта им слага революцията в Китай от 1911, довела до обявяването му за република и последвана от няколко десетилетия на хаос и войни. Само десет години по-късно, властта в Монголия е поета от комунистическо правителство, напълно зависимо от Съветския съюз.

Битката за монголските ресурси

Ето защо, когато след разпадането на Съветската империя, през 1991, Монголия най-сетне повярва, че е наистина независима, ръководството и се сблъска с проблем, който до днес си остава нерешен: как тази независимост може да бъде съхранена, след като страната продължава да е притисната като в менгеме между двамата си съседи-гиганти. Този въпрос придоби нови измерения в последно време, когато стана ясно, че Монголия разполага с изключително богати залежи на природни изкопаеми. През октомври 2009, правителството в Улан Батор (Улаанбаатар, на монголски) подписа споразумение, на стойност 5 млрд. долара (което почти се равнява на годишния БВП на страната) с консорциума, обединяващ канадската компания Ivanhoe Mines Ltd и британско-австралийската Rio Tinto, за разработката на гигантското находище на мед и злато Ою-Толгой, в южната част на пустинята Гоби и в близост до китайската граница. Според експертите, находището, чиято експлоатация ще стартира през 2013,  може да осигури годишен добив от 450 хиляди тона мед и 330 хиляди унции злато в продължение на следващите поне 35 години. Освен това, Монголия притежава значителни запаси от въглища (само тези на южномонголското находище Таван-Толгой се оценяват на 6,5 млрд. тона) и уран.

Всичко това силно повиши значението на тази страна, особено за Китай, който отчаяно се нуждае от суровини за да гарантира постъпателния ръст на своята изключително динамична икономика. В същото време обаче, то усилва опасенията сред монголците, че Пекин може отново да превърне страната им в свой протекторат. Затова монголското ръководство се опитва да съхрани крехкия баланс, запазвайки китайските инвестиции, от които страната силно се нуждае, като в същото време ограничи, доколкото е възможно, китайското политическо влияние, привличайки за целта други стратегически международни партньори. Това най-много си личи в една сфера, която е ключов елемент на всяко геополитическо съперничество от ХІХ век насам – железопътното строителство.

Разработката на двете гигантски находища в Южна Монголия – въглищното Таван-Толгой и медно-златното Ою-Толгой, които са сред най-големите неразработени находища в света, налага изграждането на нова жп линия, която да ги свърже със съществуващата железопътна мрежа на страната, така че да осигури износа на рудата за Китай, който, както се очаква, ще купува почти целия добив от Таван-Толгой. В същото време, най-близко разположената съществуваща монголска жп линия е на цели 400 км от находището.

На теория, най-краткият и евтин вариант би било изграждането на жп връзка директно на юг – към Китай, с обща дължина около 290 км, от които на монголска територия са само 80. Компанията SouthGobi Energy Resources LLC, която държи контролния пакет от акциите на Таван-Толгой, планира да изгради частна жп линия по този маршрут и дори вече подписа договор с германските железници (DB AG) за технико-икономическата обосновка на проекта. На свой ред, DB AG обеща да пусне влакове по линията още през 2011.

Монголското правителство обаче, предпочете да се откаже от този проект. Причината са страховете му, че свързването на находището с китайската жп мрежа, и то без да има връзка с монголската, ще позволи на Китай да контролира прекалено ефективно както това, така и останалите находища в тази част на страната – включително и Ою-Толгой.

Според Машбат Отгонбаяр, който е анализатор в Института за стратегически изследвания в Улан Батор: „ако погледнем на картата проекта за новата жп линия към Китай, нещата изглеждат така, сякаш Китай е откъснал част от Монголия”.

Находищата в Южна Монголия и спорните железопътни проекти (mongol)

Разбира се, монголското правителство признава, че този директен маршрут към Китай е по-евтин, отколкото изграждането на 400-километрова линия в източна посока, до съществуващата национална жп мрежа. То обаче е наясно и, че в случая стратегическите съображения са по-важни от цената. „Железопътната мрежа е изключителна важна за нас. Не можем да разрешим строежа на частни жп линии, ако те не се вписват в стратегията на правителството – отбелязва Дашбалжир Немехбаяр, който ръководи Дирекцията за финанси и инвестиции на монголското Министерство на транспорта и строителството – Инвеститорите търсят максималната печалба, докато ние преследваме други цели. А щом те са дошли в страната ни, са длъжни да работят и да се съобразяват с нас”. Според него, „правителството, най-вероятно, ще блокира изграждането на жп линията, предложена от SouthGobi Energy Resources LLC и DB AG”.

Тази позиция на монголските власти породи объркване сред международните инвеститори – Световната банка и Азиатската банка за развитие, които възнамеряваха да финансират изграждането на въпросната линия. Те изтъкват, че изборът на източния маршрут (осъществяващ връзка с монголската жп мрежа) ще утрои транспортните разходи, да не говорим, че монголската мрежа е с широко междурелсие (1520 мм, каквито са и линиите в цялото постсъветско пространство) докато Китай използва стандартно междурелсие (1435 мм). „Единственото логично решение е изграждането на нормална жп линия направо на юг, към Китай – посочва в тази връзка Ейдриън Рутънбърг, който отговаря за Монголия в Азиатската банка за развитие – това ще ви каже и всеки специалист”.

Монголците обаче не са единствените, които не искат пряка жп връзка между най-големите си находища и Китай. Както е известно, Русия, още от съветско време, контролира 50% от държавната компания „Уланбаторски железници”. И руските железници (ОАО РЖД) много биха искали да изградят 400-километровия участък до жп мрежата, защото това ще позволи, ако възникне подобна необходимост, добитите суровини (особено въглищата) да бъдат транспортирани към Русия. Затова мнозина в Улан Батор смятат, че ако Монголия все пак склони южната жп връзка към Китай да бъде изградена първа, Москва може да блокира строежа на източната линия.

На свой ред, макар че Китай с всички сили подкрепя южния маршрут, той не е в състояние да попречи на руския проект за източната жп линия. Защото, както подчертава Дашбалжир Немехбаяр: „руснаците отдавна присъстват в Монголия, а китайците едва напоследък се опитват отново до проникнат в страната”.

Монголия – троянският кон на Пентагона в Азия?

В тази ситуация, Монголия опитва да се измъкне от опеката на двамата си могъщи съседи, рискувайки обаче да попадне в зависимост от друга велика сила, в чиято геополитика Евразия играе ключова роля (поне ако съдим от книгите на хора като Збигнев Бжежински например). Става дума разбира се за единствената световна свръхдържава – САЩ, чиито връзки с Монголия, особено във военната сфера, напоследък прогресивно се задълбочават. До степен, че в една публикувана напоследък своя статия, чикагският геополитически анализатор Рик Розоф нарече последната „троянския кон на Пентагона в Азия”. Какви са основанията му да мисли така?

Още през 90-те години на миналия век, Монголия опита да се включи в различни миротворчески мисии на ООН, но Световната организация сметна, че състоянието и подготовката на въоръжените и сили ги прави неподходящи за участие в подобни операции. САЩ обаче очевидно не мислеха така и още през 1996 подписаха споразумение за сътрудничество в сферата на отбраната с Монголия. Стремейки се да разширят максимално броя на страните, участващи в операцията срещу Ирак, те включиха в „коалицията на желаещите” и монголски военни части, независимо от тяхната неподготвеност. Така, между 2003 и 2008, 150 монголски военнослужещи охраняваха лагера Еко в южноиракския град Дивания – първата военна мисия на страната от края на Втората световна война насам. Това осигури на Монголия известни финансови дивиденти, включително пакет от помощи на стойност 285 млн. долара (чрез корпорацията „Millennium Challenge”), както и организирането на ежегодни американско-монголски военни учения, под надслов „Khan Quest” (наречено така в чест на Чингис хан). Освен това, с помощта на САЩ, Монголия най-сетне бе допусната до участие в миротворческите мисии на ООН, като през 2006 260 монголски войници бяха изпратени в Сиера Леоне.

На 29 март 2010, НАТО официално обяви Монголия за 45-та държава, предоставила свой контингент на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан –ISAF (всъщност първите 130 монголски военни се появиха в тази страна още през септември 2009). Същият ден, монголският военен министър Лувсанвандан Болд се появи в щаб-квартирата на пакта в Брюксел за да потвърди официално участието на 250 монголски военнослужещи в Афганистан. По този повод, зам. генералният секретар на НАТО Клаудио Бизониеро заяви, че: „срещата ни ознаменува официалното признаване на монголския принос в ISAF”. Нещо повече, ръководството на пакта обяви, че след като Монголия вече официално е „държава, предоставяща войски”, тя ще участва и в срещата на външните министри на Северноатлантическия алианс, провела се на 23 април в Естония. Ето как НАТО се сдоби с военен партньор, разположен между Русия и Китай.

Както вече споменах, от 2003 насам, американско-монголските военни учения „Khan Quest” се провеждат всяка година, под ръководството на Тихоокеанското командване на Пентагона, като официално обявената им цел е „подготовка на монголската армия за участие в миротворчески мисии в различни точки на света”. През 2004, по американска препоръка, Монголия за първи път бе поканена да участва във военните учения „Cobra Gold” в Тайланд, които са най-големите в Азия. Малко по-късно, монголският президент Намбарин Енхбаяр се срещна в щата Хавай с командващия на американския Тихоокеански флот адмирал Уйлям Фалън и обсъди с него „разширяването на потенциала на монголската армия”. През октомври 2005, Доналд Ръмсфелд стана първия американски държавен секретар по отбраната, посетил Монголия, а само месец по-късно там се появи и американският президент Джордж Буш, заедно с държавния секретар Кондолиза Райс. Между другото, в коментара на „Асошиейтед Прес” за визитата на Ръмсфелд в Монголия се посочваше, че там „той се опита да задълбочи връзките между двете държави, като своеобразна застраховка от възможни промени в текущата политика на Китай”. Стана ясно също, че Ръмсфелд е обещал на монголците САЩ да им предоставят безвъзмездно военна техника за 11 млн. долара.

За да демонстрира признателността си за ролята, която Монголия играе в реализацията на стратегическите планове на САЩ в Евразия, през 2006, американският Конгрес прие специална резолюция, с която поздрави Монголия с 800-годишнината от обединяването на монголските племена в единна нация, осъществено от Чингис хан, както и с „привързаността и към демокрацията, свободата и икономическите реформи”. През същата година, представители на монголските ВВС бяха поканени на „най-голямото многостранно военновъздушно учение в северната част на Тихия океан – „Cope Thunder”, провело се в Аляска, с участието на 1300 военни от САЩ, Австралия, Канада, Германия, Япония, Южна Корея и Швеция. През следващата 2007, военната интеграция на Монголия за първи път излезе извън рамките на простото присъствие на нейни наблюдатели при провеждането на различни американски военни учения. Монголски летци се включиха в ученията „Red Flag - Alaska”, наред с колегите си от САЩ, Испания, Тайланд и Турция.

Тази военна активност на Монголия и осигури челното място в класацията на държавите, получаващи помощи от вашингтонския Millennium Challenge Account (американски правителствен фонд за развитие на двустранните отношения с капитал 5 млрд. долара).

През юли 2008, страната беше поканена да участва в Тихоокеанския симпозиум на военноморските сили, провел се в столицата на Малайзия Куала Лумпур с участието на 20 държави, и то при положение, че Монголия няма нито излаз на Тихия океан (от който е отделена с хиляди километри руска и китайска територия), нито пък флот.

Между другото, точно по същото време, в Улан Батор бе осъществен неуспешен опит за поредна „цветна революция” в посткомунистическото пространство, като в резултат на бунта, организиран от привърженици на опозиционната Демократическа партия на Цахиагийн Елбегдорж, загинаха пет души, а 300 бяха ранени.

Закъснялата руска реакция

Всичко това най-сетне накара съседна Русия да обърне повече внимание на случващото се в Монголия и да се опита да пресече тенденцията за превръщането на страната в ключов военен съюзник на САЩ в Евразия. През ноември 2008, Монголия и Русия проведоха съвместно военно учения на монголска територия („Дархан”), което между другото беше първото след разпадането на Съветския съюз, седемнайсет години преди това. В същото време, само през периода 2003-2008, Пентагонът проведе в Монголия цели седем подобни учения. Освен това, руснаците обещаха да отпуснат на Улан Батор военна помощ, в размер на 7 млн. долара

Междувременно, през 2004, Монголия получи статут на наблюдател в доминираната от Китай и Русия Шанхайска организация за сътрудничество (в която, освен тях, участват Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан). Показателно е обаче, че през следващите шест години тя не положи някакви по-сериозни усилия за получаването на пълноправно членство в ШОС.

През март 2009, по време на срещата си с монголския премиер Санжаа Баяр, руският му колега Владимир Путин напомни, че през 2008 обемът на търговията между двете страни е достигнал 1,3 млрд. долара. Той обеща, че Русия ще предостави на Монголия заем от 300 млн. долара за подпомагане на селското и стопанство. На свой ред, Баяр заяви че страната му ще използва част от средствата за закупуване на руска селскостопанска техника. Освен това, той подписа в Москва споразумение за сътрудничество в сферата на атомната енергетика с шефа на „Росатом” Сергей Кириенко. Тук е мястото да напомним, че в началото на 2009 двете страни обсъждаха на среща в Иркутск възможностите за изграждането в Монголия на малки ядрени електроцентрали и разработката на монголските уранови находища. Тогава премиерът Баяр обяви, че страната му е заинтересована от създаването на съвместен център за обогатяване на уран, използвайки за целта мощностите на Ангарския химически комбинат.

Освен това, Москва директно се конфронтира с Вашингтон в железопътния сектор на Монголия. Съединените щати обявиха, че ще отпуснат 285 млн. долара за реконструкция и модернизация на съществуващата монголска жп мрежа, но поставиха като предварително условие извършването на финансов одит на Уланбаторската железница (в която руснаците разполагат с 50%-ов дял). Русия обаче, категорично отхвърли това искане.

Заключение

На 24 май 2009, кандидатът на опозиционната (и смятана за прозападно и проамерикански ностроена) Демократическа партия Цахиагийн Елбегдорж спечели президентските избори в Монголия, което даде нов тласък на опитите страната да балансира руското и китайско присъствие, укрепвайки стратегическите си отношения със САЩ. Да не забравяме, че това е първият монголски президент, който никога не е бил член на Монголската народно-революционна партия, както и първият, получил образованието си на запад – в Икономическия институт, към Университета на Колорадо (през 2001), а след това и в Училището за управление „Джон Кенеди” към Харвардския университет. Тоест, налице са всички основания да смятаме, че по време на мандата му военните връзки между Монголия и Съединените щати (и НАТО) ще продължат да се разширяват и задълбочават. Неслучайно, в ежегодната класация на „Freedom House” страната беше оценена като „свободна и демократична” (макар че редица други държави, които са доста по-напред от нея в това отношение, все още не могат да се похвалят с подобна оценка). Разбира се, Русия се опитва да не допусне подобно развитие. Така, през август 2009, в Улан Батор се появи руският президент Дмитрий Медведев, който подписа с новия си монголски колега спогодба за съвместен добив на уран.

Благодарение на обширната си територия (над 1,565 млн. кв. км) и рядката населеност (в страната живеят по-малко от три милиона души, 40% от които са концентрирани в столицата), Монголия е оптималната територия, даваща възможност на американското военно разузнаване (сухопътно, въздушно и спътниково) да осъществява едновременно наблюдение на Китай и Русия. А сегашният държавен глава, получил образованието си в САЩ, едва ли би се противопоставил на евентуално молба от Вашингтон в тази посока.

* Българско геополитическо дружествo

Поръчай онлайн бр.3 2020