03
Сря, Юни
24 New Articles

Пространствената философия на Мишел Фуко

брой3 2010
Typography

„Западът е съвсем малка част от планетата, чиято странна и бурна съдба, в крайна сметка,

налага западния начин на мислене, говорене и действие на целия останал свят”

Мишел Фуко

 

Промените в икономиката, международната политика, военната стратегия, научната и технологичната сфери, осъществяващи се с главозамайваща бързина, не могат да не повлияят и на геополитическите тенденции, особено по отношение на практическата и структурната геополитика, или по-точно на съвкупността от тези разклонения на геополитическата наука. Макар че фундаменталните постановки на „бащите-основатели”, като Кьелен, Макиндер, Маън и други, не се поставят под съмнение, някои техни тези се нуждаят от известни корекции и уточнения, съобразени с духа на времето, в което живеем. От друга страна, насочването на вниманието към трудовете на някои автори, които доскоро не се смятаха за геополитически, изисква преразглеждането им, тъкмо от тази гледна точка. Към последните можем да причислим и забележителния френски философ-постмодернист Мишел Фуко (1926-1984). Освен с изследванията си на различни обществени и политически процеси, свързани с насилието, властта и сексуалността, превърнали се в негова „визитна картичка”, Фуко се интересува и от въпросите на стратегията, разглеждайки я като проява на властта по отношение на пространството (1).

Мишел Фуко изразява публично отношението си към географията, в нейния политически контекст, след като, през 1976, към това го приканва Ив Лакост - главният редактор на фундаменталното френско списание „Херодот”, оказало сериозно влияние върху развитието на цялата следвоенна европейска геополитика. Стигайки до извода, че произходът на отделните форми на знанието следва да се анализира не с термините на съзнанието, възприятието и идеологията, а с тези на тактиката и стратегията на властта, Фуко плътно се доближава до политическата география, поставяйки я в центъра на научните си интереси. „Тактиките и стратегиите, разгръщащи се посредством използването, разпределението, разграничаването и контрола на териториите и тяхната организация... спокойно биха могли да станат обект на специфичен раздел на геополитиката, в който сферата на моите собствени изследвания да се слее с вашата научна дисциплина” – посочва той в дискусията си с Лакост, на страниците на списанието (2).

По-късно, в книгата си „Пространството, знанието и властта” (1982), Фуко повдига въпроса за „пространствения характер на знанието” и връзката между този негов аспект и новата форма на отношенията между пространството и властта, станала възможна благодарение появата на модерните видове комуникации, като железниците например, което води до възникването на разнообразни социални феномени (3). В това интервю той подчертава и промяната на ролята на града и урбанистичния ландшафт, стигайки до извода, че „моделът на града се превръща в матрица, на чиято основа се осъществява регламентацията на цялата държава (4). Столицата задава ритъма на цялата страна, предопределяйки нейната структура, заедно с институциите, възлите в които се концентрира властта, ресурсните центрове, социалните гета и анклавите на маргиналите”.

Освен това, самият тандем „знание-власт”, който привлича вниманието на Фуко през целия му живот, разгледан през призмата на трудовете на класиците на геополитиката, води до концепцията за формирането на характера на нацията в зависимост от географските условия, за влиянието на етоса (т.е. синтеза на идеите и нравствените комплекси) върху международната политика и възприемането, в тази връзка, на един или друг модел на стратегия за държавно развитие.

Новото поколение млади геополитици – от радикално настроените до привържениците на школата на „критичната геополитика”, като Джерард O’Тоъл, Джон Егню или Саймън Далби, с възторг възприемат критичния подход на Мишел Фуко, анализирайки различните форми на проява на властта, включително и на осъществявания от нея завоалиран контрол и потисничество. Както е известно, тази школа разглежда географията не като описание на физическия ландшафт, а като специфична форма на знание, в чиято основа е „четенето на книги”. Тази много вярна забележка, някак си убягва от вниманието на класическите геополитически автори, предпочитащи да акцентират върху значението на етнографските различия,  връзката между „почвата и народа” и различни други фактори, предопределящи и влияещи върху държавната мощ. Наистина, в тази наука ключово пособие са картите, позволяващи ни нагледно да се убедим в благоприятното или пък неблагоприятно разположение на конкретната територия, за което пишат Достоевски, Парч, Хаусхофер и други, макар че още големият руски писател Николай Гогол, който, въпреки несъмнената му гениалност, не можем да причислим нито към географите, нито към политиците, подчертава колко е по-необходимо да изучаваме картите (в сравнение с книгите), особено за образователни цели (5).

В тази връзка, според мен, особено важен е докладът на Мишел Фуко, озаглавен „Другите пространства”, който той изнася на една архитектурна конференция, през 1967 и който е публикуван почти двайсет години по-късно (6). Между другото, предшествениците му от т.нар. Ситуационистки интернационал (основан през 1957 в Италия от група радикални художници неосюрреалисти – б.р.) също се интересуват от пространството и различните му форми, особено урбанистичните, твърдейки, че е необходимо да се преразгледа отношението към него и новите методи на взаимодействие между пространствените форми (7). Фуко обаче качествено се отличава от тях с глобалния си подход към проблема, съчетан с щателното фиксиране на отделните му детайли – исторически, научни, културни и т.н. В неговия доклад „Другите пространства” се съдържат няколко ключови момента. На първо място, това е полемиката между представителите на „културата на времето” и „културата на пространството”, на чиято основа се развиват и повечето идеологически конфликти. Струва ми се, че подобна постановка на въпроса е много важна, тъй като дотогава геополитическото противопоставяне се извежда от вечния дуализъм на сушата и морето, без въобще да се повдига въпросът за темпоралния му характер. Фуко предлага да анализираме „благочестивите потомци на времето” и „гневните обитатели на пространството” (8) през призмата на структурализма, позволяваща ни да определим кой и как точно се отнася към времето и историята. Имайки предвид постмодернистките императиви (създаването на алтернативна история и възможността да съществуват „няколко времена”, с които произволно може да се оперира в рамките на няколко пространства) и несекващите опити за преразглеждане и фалшифициране на историята, подобен подход изглежда актуален и перспективен.

На второ място, Фуко анализира въпросите на топологията през призмата на историческата перспектива, проследявайки как се променя отношението към пространството. Йерархията на местата, съществувала през Средните векове – т.е. тяхната локализация, след скандалните открития на Галилей бива заменена от триизмерността , заменена, на свой ред, през ХХ век, от местоположението, което Фуко определя посредством „съседството” между отделните точки и елементи. Подчертавайки значението на техническия аспект на проблема – мястото на натрупване на информацията, нейните потоци (например под формата на звуците, предавани по телефонната линия) и специфичната маркировка на елементите в рамките на случайно преразпределеното множество, Фуко стига до извода, че въпросът за идентифицирането на отделните типове натрупвания, локации, циркулации и класификации е от първостепенно значение, тъй като от познаването им зависи и възможността да бъде постигната една или друга предварително поставена цел.

По-нататък, анализирайки различните видове отношение към пространството (включително и вътрешното) и основите на неговата десакрализация, Фуко насочва вниманието към препокриването и пресичането на обективно съществуващите и създаваните от самите нас места. За целта той въвежда термина „хетеротопия”, т.е. фактически локализирано място, оспорващо реалното местоположение на друго, в рамките на конкретната култура, явявайки се своеобразно негово „контра-местоположение”. Което, по същество, представлява реализирана утопия. За систематичното изследване на подобни места пък се предлага т.нар. „хетеротопология”. Разбира се, Фуко концентрира вниманието си предимно върху културните прояви на хетеротопията – специфичните места, където в древните общества се осъществявали обредите на пречистване или инициация, гробищата, корабите и влаковете, музеите и библиотеките, театралната сцена или пък пътуващите панаири. Но, ако разширим хоризонта на този обзор до чисто политическите перспективи, нима при това положение хетеротопията не се превръща в синоним на геополитиката, акцентираща върху значението на културните, религиозните и традиционните фактори? Не са ли хетеротипни, такива държави с проблемен суверенитет, като Косово, Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, Северен Кипър и т.н.? Несъмнено е така. Освен това обаче, съществуват редица други политически хетеротопии – свободните икономически зони; градските площади, които са традиционна сцена на демонстрации, бунтове или безкръвни революции; щателно охраняваните срещи на върха на големите световни сили (впрочем, последните са по-скоро антихетеротопии, каквито вероятно са и бойните полета!) и паралелно провеждащите се в съседство с тях контра-срещи на антиглобалистите; зоните, овладени от бунтовници, както и обширните територии, контролирани от престъпните групировки; „скуотите” на анархистите или пък т.нар. екологични селища. А пък когато се задейства принципът на хетерохронията, в такива хетеротопии могат да се превърнат цели градове и държави – националните и регионални празници, презентациите на големи обекти и различните мероприятия, свързани с някакво голямо събитие (като например, присъединяването към ЕС на поредната държава), които, подобно на средновековните карнавали, трансформират унилия пейзаж и сивите човешки маси в екстатична симбиоза, пулсираща с различни енергийни снопове.

Този списък може значително да бъде разширен. Съвременните тенденции в международните отношения императивно ни налагат да използваме максимално широкообхватен инструментариум за анализ, контрол, въздействие и взаимодействие, включително този, който ни предлага Фуко, като така обогатяваме геополитическата наука с редица нови направления.

 

Бележки:

1. Така например, в  труда си “Субектът и властта” Фуко посочва, че държавата, благодарение на това, че притежава определена индивидуална матрица, в известен смисъл, представлява нова форма на патриархална (пастирска) власт, за разлика от суверенната власт, изискваща от поданиците на държавата определена саможертва. Макар че, без да преуваличаваме особено, бихме могли да кажем, че съвременната държава, за разлика от “народния пастир”, едва ли е готова да се жертва в името на живота и спасението на собственото си “паство”, а и самите цели на патриархалния тип власт (като проява на конкретна форма), свързана с държавата, са се променили, хипотетичният сценарий за развитието на подобна ситуация може да представлява интерес за изследователя. Защото, ако това се случи, гражданите просто престават да бъдат граждани именно на онази, държава, която се е принесла в жертва за тях. Което пък поражда редица въпроси: какъв е техният статут, ще се сдобият ли с нов “пастир”, т.е. водач; дали той ще произлиза от същата среда, или в действие ще влезе екзогенният механизъм и, накрая, дали въпросното паство няма да бъде присъединено към друго, водено от свой собствен “пастир”? Последният вариант, безусловно, е свързан с териториалния въпрос – дали новата общност ще се приюти на териториите, контролирани от новия “пастир”, или пък териториите на двете паства ще бъдат обединени. Освен това, самото патриархално начало символизира наличието на някакви неутрални, или пък неочертани с гранични линии територии-пасища, което пък ни кара да се замислим за самата структура на “държавата от пастирски тип”.

2. Foucalt M. Power/Knowledge: Selected Interviews and Other Writings, 1972-77. – Brighton: Harvester Press, 1980. p. 77

3. Мишел Фуко, не без ирония, отбелязва, че след появата на железопътния транспорт, във Фланция възниква теорията, че железниците ще улеснят общуването между народите, съдействайки за универсализацията на света, в резултат от което войните постепенно ще станат невъзможни. В същото време, германското военно командване се оказва по-хитро и далновидно, справедливо предполагайки, че железниците по-скоро ще улеснят воденето на войните.

4. Фуко Мишель. Интеллектуалы и власть, часть 3. Статьи и интервью 1970-1984.– М.: Праксис, 2006. с. 217.

5. Виж например статията му “Мисли за географията”, влязла в сборника “Арабески”, 1835.

6. Foucalt M. “Des espaces autres” (conference au Cercle d’etudes architecturales, 14 mars 1967), Architecture, Mouvement, Continuite, № 5, octobre 1984, pp. 46-49.

7. Характерни трудове на Ги Дебор & Co в тази посока, са статиите “Теория на дрейфа”, “Увод към критиката на градската география”, “Конструиране на ситуации”, “За новия урбанизъм” и други.

8. Фуко Мишель. Интеллектуалы и власть, часть 3. Статьи и интервью 1970-1984., М.: Праксис, 2006. с. 191.

* Авторът е украински геополитик-неоевразиец

Поръчай онлайн бр.3 2020