13
Пон, Юли
30 New Articles

Второто десетилетие: светът през 2020

брой3 2010
Typography

В началото на второто десетилетие на ХХІ век се оказваме в един от сравнително редките исторически моменти, когато основните тенденции на бъдещото развитие започват да стават очевидни. Макар че първото десетилетие на настоящия век беше свидетел на дълбоки промени, светът през 2009 все пак доста приличаше на този през 1999, поне що се отнася да основните вектори на развитие: Съединените щати си останаха доминиращата военна сила в света, доларът – основна световна валута, а НАТО – най-могъщия военен съюз (ако се ограничим само до тези три от въпросните вектори).

Към края на вторите десет години от настоящото столетие, нашият свят, вероятно, ще може да се анализира от различни гледни точки. Важните промени в глобалните производствени отношения, които стават очевидни още днес, през 2020 ще бъдат много по-ясно изразени, под формата на новите лица, новите тенденции, новите проблеми и новите институции, доминиращи в глобалното пространство. Впрочем, това е историческо правило, без значение, колко драматично може да ни изглежда.

Това, което е не чак толкова нормално, ще е поведението на природата през второто десетилетие (и след това), т.е. непосредствената намеса на планетата. Какви ще бъат доминиращите особености на втората декада на ХХІ век? Подобни прогнози не могат да претендират за кой знае каква точност, но, основавайки се на текущите тенденции, можем да очертаем четири ключови аспекта: възходът на Китай, (относителният) упадък на Съединените щати, разширяващата се роля на глобалния Юг и, накрая, мощният ръст на въздействието от замърсяването на околната среда и увеличаващият се ресурсен дефицит.

Но, преди да поемем по пътя на все още неизвестното бъдеще на планетата, нека се върнем за малко назад в историята на човечеството.

Излитащият дракон

Това, че Китай се е превърнал във водеща световна държава вече дори не поражда спорове. Мощта на тази държава беше достатъчно добре демонстрирана през декември 2009, по време на срещата на върза за климата в Копенхаген, където окончателно стана ясно, че без съгласието на Пекин не може да бъде постигнат никакъв значим прогрес по въпроса за глобалното затопляне. Китайските възможности бяха илюстрирани достатъчно категорично и от начина, по който страната отговори на глобалната рецесия, инвестирайки милиарди долари в инфраструктурни и други проекти и предотвратявайки по тази начин същественото забавяне на икономическия си ръст. Освен това, Пекин изразходва много десетки милиарди за доставката на суровини и нови инвестиции в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия, съдействайки за преодоляването на кризата и икономическото оживление в тези региони.

Китай, който и днес е икономически гигант, през 2020 ще се превърне в своеобразен „локомотив” на глобалната икономика. Според Департамента по енергетиката на САЩ, неговият БВП ще нарасне от 3,3 трилиона долара, през 2010, до 7,1 трилиона, през 2020 (по курса от 2005), като за известно време китайската икономика ще изпревари всички останали, което ще спаси (наред с другите) и самите Съединени щати. На практика, китайският БВП ще надхвърли този на всички държави от Африка, Латинска Америка и Близкия изток, взети заедно. В течение на следващите десет години Китай, както очакват, уверено ще се изкачи по стълбата на високите технологии и ще започне да произвежда далеч по-сложни елементи, включително биогорива и средства за транспортирането им, които ще се окажат изключително необходими за бъдещите „пост-въглеводородни” икономически системи. Тези постижения, на свой ред, ще увеличат тежестта на Китай в международните отношения.

Несъмнено, Китай ще използва богатството, икономическия си ръст и технологичните си умения за да увеличи своята военна мощ. По данни на Стокхолмския институт за изследване проблемите на мира (SIPRI), Китай вече е втората по военни разходи държава в света, макар че 85-те милиарда долара, които китайците са инвестирали в сферата на отбраната през 2008, бледнеят пред 607-те милиарда, изразходвани от САЩ през същата година. Освен това, китайската армия изглежда примитивна в технологично отношение, а въоръжението и не може да се сравнява със свръхмодерното въоръжение на американците, японците или (западно)европейците. През второто десетилетие на века обаче, този разрив значително ще се съкрати, тъй като Китай влага във военната си модернизация все повече ресурси.

Критичният въпрос е, как Китай ще използва нарастващата си мощ за постигането на своите цели? Досега китайските лидери доста внимателно боравеха с нея, избягвайки да демонстрират поведение, което да провокира опасения или подозрения сред съседите или икономическите им партньори. Вместо това, те разчитаха на активната инвестиционна политика и т.нар. „мека сила” – т.е. енергичната дипломация, оказването на помощ за развитието на различни държави по света и укрепване на културните връзки, за да си осигурят повече приятели и съюзници. Китай и днес продължава да следва този „хармоничен” курс, без да си позволява да отправя заплахи към никого. Дали обаче това намалява реалните рискове за националните му интереси? Едва ли.

Китай демонстрира далеч по-голяма самоувереност („Вашингтон Поуст” дори я определи като „надменност”) в последните месеци на 2009, по време на срещите между президентите Барак Обама и Ху Цзинтао в Пекин и Копенхаген. При нито една от двете, китайската страна не демонстрира познатия стремеж да търси „хармоничен” резултат. В Пекин например, тя безцеремонно ограничи достъпа на Обама до медиите, отказа да дава каквито и да било обяснения за случващото се в Тибет и не пожела да подкрепи налагането на по-сурови санкции срещу ключовия си търговско-икономически партньор Иран. В Копенхаген пък, Китай, на практика, изпрати за преговорите с Обама второстепенни чиновници (което си беше демонстрация на открито пренебрежение) и, на всичкото отгоре, го принуди да се съгласи на компромис, освобождаващ китайците от задължителните ограничения за вредните въглеводородни емисии.

Ако срещите на най-високо равнище действително са индикатор, китайските лидери очевидно са готови да играят все по-твърдо, настоявайки да бъдат приети основните им искания и склонявайки да правят само незначителни отстъпки, дори и по второстепенните въпроси. Китай съвсем скоро ще промени досегашното си поведение, защото икономиките на твърде много държави вече са обвързани с неговото потребление и инвестиционни шаблони (т.е. той все повече започва да играе глобалната роля, която някога играеха САЩ), както и защото размерите и местоположението му гарантират доминиращи позиции в най-бързо развиващата се част от планетата. Ще добавя, че през първото десетилетие на ХХІ век китайските лидери демонстрираха отлични умения в установяването на тесни връзки с правителствата на множество големи и малки държави в Африка, Азия и Латинска Америка, които някой ден ще играят далеч по-значима роля в сферата на енергетиката и външната политика.

С какви лостове ще разполага Китай, укрепвайки своята доминация? За висшето ръководство в Пекин, най-важни несъмнено ще бъдат следните три цели: да се гарантира продължителния политически монопол на Китайската компартия (ККП), да се поддържа високият икономически ръст (който е в основата на китайската мощ) и да се възроди историческото величие на страната. На практика, тези три цели са взаимносвързани: ККП трябва да остане на власт, тъй като китайското ръководство е убедено, че засега само това дава възможност организирано да се реализира продължаващата икономическа експанзия и да бъдат удовлетворени националистическите стремежи на обществото и върховното командване на Китайската народно-освободителна армия.

Всички действия на Пекин вътре в страната и на международната сцена са съобразено с тези задачи. Тъй като страната става все по-силна, тя ще използва своите разширяващи се възможности за да „приспособи” околния свят към собственото си битие, по същия начин, по който дълги години го правеха Съединените щати. В китайския случай, това ще означава един свят, широко отворен за вноса на китайски стоки и инвестиции и позволяващ на китайските фирми да „поглъщат” глобалните ресурси, залагайки своеобразна бомба с часовников механизъм под американския долар, като основно средство на международния обмен.

Въпросът, на който още не сме отговорили е, дали Китай ще започне да демонстрира нарастващите си военни мускули? Разбира се, Пекин ще го направи, най-малкото косвено. Доставяйки оръжие и военни съветници на разширяващата се мрежа от свои съюзници, той ще установи военно присъствие в повече региони, отколкото когато и да било досега. Подозирам, че Китай ще продължи да избягва употребата на сила в ситуация, която би могла да го доведе до пряка конфронтация с най-големите западни държави, но китайците едва ли ще се поколебаят да използват въоръжените си сили във всеки сблъсък, в който са ангажирани съседните им държави. Подобна ситуация би могла да възникне например, в морския спор за контрола над богатите ресурси на Южнокитайско море или пък в Централна Азия, ако някоя от постсъветските републики се превърне в база за сепаратистите-уйгури, опитващи се да ерозират китайския контрол върху провинция Синцзян.

Орелът се подготвя за кацане

Също както възходът на Китай вече се приема като нещо естествено, отслабването на американските позиции изглежда като подразбиращо се от само себе си. Много неща се изписаха за неизбежната загуба на лидерските позиции на САЩ, тъй като страната е подложена на последиците от лошото икономическо управление и имперското свръхнапрежение. Тази перспектива присъстваше и в т.нар. „Глобални тенденции 2025” – стратегическата оценка на близките десетилетия, подготвена за поемащото властта правителство на Обама от Националния съвет по разузнаване (НСР), който е филиал на ЦРУ. Според НСР: „Макар че САЩ вероятно ще си останат единствения най-силен играч (през 2025), относителната им сила, включително и във военната сфера, ще намалее, а лостовете, използвани от американците, ще функционират все по-зле”.

Действително, каквото и да се случи в света, САЩ едва ли ще обеднеят през 2020 или пък ще отстъпят назад в технологичен план. Според новите прогнози на Департамента по енергетика, през 2020, БВП на САЩ ще достигне около 17,5 трилиона долара (по курса от 2005), което е с почти 1/3 повече, отколкото днес. Освен това, много е вероятно, че някои от инициативите, лансирани от президента Обама за стимулиране развитието на модерните енергийни системи, ще започнат да дават резултати, гарантирайки на САЩ водещите позиции в сферата на определени биоенергийни технологии. А да не забравяме и, че САЩ ще си останат водещата военна сила на планетата, докато Китай ще продължи да изостава далеч зад тях, при липсата на друг потенциален конкурент, способен да отправи предизвикателство към американските военни технологии.

Това, което ще се промени, е позицията на Америка спрямо Китай и другите държави и, разбира се, способността и да доминира в световната икономика и глобалния дневен ред. През 2005, БВП на САЩ (12,4 трлн. долара) надминаваше този на всички държави в Азия и Южна Америка, включително Бразилия, Китай, Индия и Япония. През 2020, съвкупният БВП на Азия и Южна Америка ще бъде с 40% по-голям, отколкото този на САЩ и ще продължи да нараства много по-бързо от него. По това време САЩ силно ще задлъжнеят към голям брой платежоспособни държави и особено към Китай, тъй като фондовете им ще трябва да покриват продължаващия бюджетен дефицит заради войните в Ирак и Афганистан, огромния бюджет на Пентагона, федералния стимулиращ пакет, както и заради поглъщането на „токсичните активи” на много банки и корпорации.

Въпреки всичко това обаче, във все по-конкурентоспособната глобална икономика, в която навремето американските компании съзнателно не извеждаха на преден план очевидните си предимства, перспективите за обикновените американци изглеждат най-мрачни. Разбира се, някои икономически сектори и определени райони на САЩ ще продължат да просперират, но други ще трябва да преживеят съдбата на Детройт, т.е. да подчинят всичко на необходимостта от икономии и да страдат от всеобщ дефицит. За мнозина американци, светът през 2020 вероятно все още ще гарантира значително по-високо жизнено равнище, отколкото това на повечето жители на планетата, но предимствата и привилегиите, които повечето представители на средната класа доскоро смятаха за подразбиращи се от само себе си (образованието в колежите, сравнително достъпното и възможно медицинско обслужване, високите заплати и пътуванията в чужбина), ще се окажат недостъпни.

Дори военното превъзходство на Америка ще бъде силно ерозирано. Колосалните разходи за пагубните войни в Ирак и Афганистан ще наложат определени ограничения върху националната способност да се осъществяват по-мащабни военни мисии в чужбина. Тук следва да имаме предвид, че през първото десетилетие на ХХІ век, съществен дял от основната военна техника на армейския и морския корпус беше повредена или разрушена, а боеспособността на отделните подразделения бе силно ерозирана от участието им в многобройни военни експедиции. Възстановяването на целия този ущърб ще изисква поне едно десетилетие на относително спокойствие, каквото обаче не се очертава на хоризонта.

Нарастващите ограничения на американската хегемония бяха признати преди време и от президента Обама, макар и в една малко необичайна ситуация – в обръщението му към Запада, в което бе обявено увеличаването на военния контингент в Афганистан. Безкрайно различна от някогашните декларации за американската мощ и превъзходство (като например прословутата реч на президента Буш за началото на войната в Ирак), речта на Обама беше завоалирано признание за слабостта на Америка. Отбелязвайки високомерието на предшественика си, сегашният президент посочи: „Не бяхме в състояние да оценим връзката между националната сигурност и икономиката. Прекалено много от съседите и приятелите ни бездействат и, заради икономическа криза, все по-открито демонстрират претенциите си към нас. Междувременно, конкуренцията в световната икономика стана още по-сурова. Тоест, ние просто не можем да си позволим да игнорираме цената на тези войни”.

Мнозина се опитаха да интерпретират решението на Обама за Афганистан като типична демонстрация на политическия стил на ХХ век – т.е. като готовност на Америка, в удобен момент, да се намесва във всяка точка на планетата. Лично аз го смятам за временен ход с цел да се предотврати пълния провал на необмислената военна експедиция във време, когато САЩ все повече биват принудени да залагат на невоенни средства за убеждаване и сътрудничество (макар и умерено), както и на съюзниците си. Както посочи Обама: „Трябва да бъдем гъвкави и премерени в използването на военна сила... Освен това не можем да разчитаме само на армията”. С течение на времето, последното все повече ще се превръща в рефрен на стратегическото планиране на американския „орел”.

Надигащият се Юг

Второто десетилетие на века ще ни демонстрира и нарастващото значение на глобалния Юг, т.е. на колонизираните в миналото и все още развиващи се региони на Африка, Азия и Латинска Америка. Някога, когато играеха сравнително несъществена роля в международните отношения, те се смятаха за „открита територия”, което позволяваше превръщането им в обект на интервенции и откровен грабеж, и бяха подчинени изцяло на ключовите интереси на Европа, Северна Америка и (за известно време) Япония. До известна степен, глобалният Юг, т.е. „Третият свят”, все още играе маргинална роля, но това все повече се променя.

Някога намиращият се в по-благоприятно положение (отколкото другите представители на глобалния Юг) Китай, днес се е превърнал в свръхдържава. Индия пък успешно си движи към придобиването на подобен статут. Държавите от „второто ниво” на Юга, сред които са Бразилия, Индонезия, Южна Африка и Турция, демонстрират впечатляващ икономически ръст, а дори и по-малките и най-бедни страни от Юга започват да привличат вниманието на световната общност, като доставчици на ключови суровини, или пък като жертва на изключително тежки проблеми или на местните терористични и престъпни синдикати.

Донякъде, тази ситуация е резултат от промяната на редица основни показатели, като нарастващото население и растящото богатство. През 2000, населението на глобалния Юг беше около 4,9 млрд. души, но се очаква, че през 2020 то ще достигне 6,4 млрд. Много от тези нови жители на планетата ще бъдат бедни и лишени от граждански права, но повечето ще се трудят (в официалната, или в сенчестата икономика), мнозина ще участват (в различна степен) в политическите процеси, а някои ще станат бизнесмени, учители, престъпници или терористи. Тоест, при всички случаи ще накарат останалите да усетят присъствието им.

Освен това държавите от Юга ще играят все по-значима икономическа роля, като източници на суровини и ресурси в епохата на нарастващ дефицит, както и като генератор на предприемаческа активност. Според някои прогнози, съвкупният БВП на глобалния Юг (без Китай) ще скочи от 7,8 трлн. долара, през 2005, до 15,8 трлн. долара, през 2020, нараствайки над два пъти. В частност, много от основните находища на петрол, природен газ и други природни изкопаеми, жизнено необходими за съществуването и развитието на индустриалната система на глобалния Север, вече са изтощени в резултат от свръхинтензивния добив, а повечето от все още неизчерпаните залежи са на територията на Юга.

Да вземем например петрола: през 1990, 43% от дневния добив на петрол в света се осъществяваше от членовете на ОПЕК (основните производители от Персийския залив, плюс Алжир, Ангола, Еквадор, Либия, Нигерия и Венецуела). Останалите се добиваха от африканските и латиноамериканските производители и държавите от Каспийския регион. През 2020, делът на втората група ще нарасне до 58%. Подобна промяна в географията на добива на различни суровини рязко ще повиши значението на такива, иначе много различни държави, като Афганистан, Казахстан, Монголия, Нигер (основния доставчик на уран) и Демократична република Конго.

Неизбежно е и, че глобалният Юг ще започне да играе значима роля в редица потенциално бедствени събития. Ако обединим в едно перманентната ужасяваща бедност, икономическото безразсъдство, нарастването на населението и задълбочаващата се деградация на климата, няма как да не получим, като резултат от подобна взривоопасна комбинация, политически вълнения, бунтове, религиозен екстремизъм, ръст на престъпността, масова миграция и ширещи се епидемии. Глобалният Север ще се опитва да се защити от тези негативни процеси, изграждайки най-различни прегради, но заради очевидното си числено надмощие жителите на Юга, по един или друг начин, ще го накарат да почувства присъствието им.

Планетата отвръща на удара

Всичко това би си останало в рамките на съвсем нормалната промяна в установения на планетата ред, ако самата планета не беше подложена на много по-дълбоки трансформации, отколкото която и да било отделна държава или съюзи от държави, без значение с какви възможности разполагат. Суровите реалности на глобалното затопляне, изчерпването на ресурсите и недостигът на продоволствие, към края на второто десетилетие на ХХІ век ще се изострят и, ако не през 2020, то през следващите десетилетия, ще засенчат традиционната военна сила и икономическата мощ, без оглед на това, колко значителни са те.

„Няма кой знае какви съмнения относно водещите тенденции в света – отбеляза през декември 2007 председателят на норвежкия Нобелов комитет професор Оле Данболт Мьос, при връчването на наградата за мир на Ал Гор и Междуправителствената комисия на ООН по климатичните промени – Повечето учени постигнаха консенсус относно все по-драматичните последици от глобалното затопляне”.

По аналогичен начин, все повече енергийни експерти стигат до извода, че глобалният добив на петрол скоро ще достигне върха си (ако това вече не е станало), а неминуемият последващ спад на производството му ще провокира глобален недостиг на енергия. Междувременно, прогресивно нарастват страховете от бъдещ остър продоволствен дефицит, породен отчасти от глобалното затопляне и високите цени на енергоносителите. Всичко това беше очевидно, когато световните лидери се срещнаха в Копенхаген, в края на миналата 2009, но там те отново не съумяха да наложат ефективен международен режим, ограничаващ емисиите на променящите климата парникови газове (GHGs). Въпреки че участниците във форума се съгласиха да продължат преговорите и да изпълняват плана за намаляване на GHGs (макар той да не ги задължава с нищо), повечето анализатори предполагат, че подобни усилия едва ли ще доведат до значителен напредък в управлението на глобалното затопляне в близко бъдеще. В същото време, вече малцина се съмняват, че през второто десетилетие на ХХІ век скоростта на промените в климата опасно ще нарасне, както и че запасите от петрол и други ключови ресурси ще станат по-оскъдни, а добивът им по-труден и, като следствие от това, в много бедни и екологично уязвими региони ще намалеят продоволствените запаси.

Учените се разминават в оценките си за характера, темповете и географското въздействие на феномена на климатичните промени, но всички са съгласни, че с течение на годините ще се сблъскваме с осезаемо нарастване плътността на пораждащия затоплянето слой от парникови газове в атмосферата, тъй като потреблението на изкопаеми горива нараства, а предишните емисии от вредни газове продължават миграцията си в атмосферата. По данни на Департамента по енергетиката например, между 1990 и 2005 глобалните емисии на въглероден двуокис са нараснали с 32%, от 21,5 до 31 млрд. метрични тона. За GHGs могат да се окажат необходими само 50 години за да създадат достатъчно плътен парников слой, което означава, че ефектът от газовите емисии ще нарасне драстично, дори ако (което не изглежда особено вероятно) държавите по света предприемат по-сериозни мерки за да намалят въпросните емисии.

С други думи, ранните прояви на глобалното затопляне през първото десетилетие на ХХІ век – усилващите се урагани и тайфуни, проливните дъждове, съпроводени от сериозни и продължителни наводнения в някои региони, рекордната по продължителността си суша в други, топенето на ледниците и повишаване нивото на моретата и океаните – всичко това ще стане съвсем очевидно през второто десетилетие на века. Както прогнозира Междуправителствената комисия на ООН по климатичните промени в обръщението си от 2007, в обширни региони на Централна и Североизточна Азия, Мексико, американския Югозапад и Средиземноморския басейн ще зачестят прашните бури. Значителни части от Африка пък ще бъдат опустошени от увеличаващите се средни температури и все по-редките валежи. Вероятно ще нарасне броят на градовете, жертва на същия тип наводнения и разрушения, от които пострада Ню Орлеан, след преминаването на урагана „Катрина”, през 2005. Летните горещини, съчетаните с редките и слаби валежи, ще причинят сериозен спад на добивите в редица ключови за производството на хранителни продукти райони.

В същото време, през второто десетилетие на века, ще бъде отбелязан определен напредък в развитието на системите от възобновяеми енергийни източници – вятърни, слънчеви или използващи биогорива. Но, въпреки значителните средства, които се отделят днес за развитието им, до 2020 те все още ще представляват сравнително малък дял от глобалната енергетика. Според прогнозите на Департамента по енергетика, през 2020, възобновяемите енергийни източници ще покриват само 10,5% от световните потребности от енергия, докато делът на петрола и производните му ще бъде 32,6%, на въглищата – 27,1%, а на природния газ – 23,8%. С други думи, възпроизводството на парникови газове ще продължи с пълна сила и (което е най-парадоксално) дори ако намалее, поради очакваните проблеми с изчерпването на наличните запаси от енергоносители, това ще генерира друг вид проблеми – нарастване на цените на всички енергийни източници и ерозия на икономическата стабилност. Повечето експерти, включително тези от Международната енергийна агенция в Париж, предполагат, че  разширяването на производството на обикновения и нетрадиционния петрол (включително твърдият арктически петрол, петролът от канадските битумни пясъци и битумният петрол) ще се окаже практически невъзможно без все нови и нови огромни инвестиции, от порядъка на трилиони долари, по-голямата част от които би трябвало да отидат в разорените от войните нестабилни региони (като Ирак) или в държави като Русия.

В един от последните филмови хитове „Аватар” екзотичната и богата на изкопаеми планета Пандора е атакувана от земна компания, която иска да добива там изключително ценния минерал unobtainium. Срещу нея се изправя не само местната хуманоидна раса „На’ви” (чиито прообраз очевидно са коренните американци и обитателите на амазонските джунгли), но и свръхчувствителната флора и фауна на самата Пандора. Макар че нашата собствена планета едва ли притежава такива свръхспособности, като измислената Пандора, вече се забелязва, че ерозията на околната среда, която човешката дейност причинява, поне от ерата на Индустриалната революция насам, провокира физическото противодействие на природата, като резултатът от това ще стане съвсем очевиден тъкмо през следващото десетилетие.

Най-вероятно, именно тези четири тенденции ще доминират в света през вторите десет години на ХХІ век. Възможно е, разбира се, да се появят и други, които да се окажат по-съществени, или пък случайната комбинация от необратими събития да промени до неузнаваемост глобалната картина. И все пак, това което изглежда най-вероятно да се случи до 2020 е нарастващото влияние на Дракона, низходящият полет на Орела, възходът на Юга и реакцията на планетата, която може би ще се окаже най-важният фактор от четирите.

 

* Авторът е сред най-известните американски геостратези, професор в Хемпширския колеж, автор на десетки книги, последната от които е „Възходящите сили и стесняващата се планета: енергийната геополитика”. Повече за него, виж Геополитика, бр.3/07

Поръчай онлайн бр.3 2020