Някои тенденции в глобалната и регионална геополитика през 2010

Миналата 2009 премина под знака на: „войната на тръбопроводите”; в търсене на печелившата стратегия за Афганистан и дългоочакваните избори в тази страна (които обаче, така и не донесоха толкова желаното укрепване на сигурността); изборите в Иран, поставили началото на нестихващи протести на опозицията; нарастване силата на нетрадиционните движения, паралелно с поредното увеличаване броя на страните-членки на НАТО.

Какво се случи през 2009

В началото на 2009, спорът между Русия и Украйна за цената на природния газ доведе до спиране на руските доставки за Украйна и, в резултат на това, до цялостно преустановяване на газоподаването за редица европейски страни (включително и България). ЕС започна преговори с Кремъл, като паралелно с това потърси и варианти за намаляване на зависимостта си от руските енергоносители. Трудно е обаче да се намерят незабавни решения в период на сериозна финансова криза, разразила се в пълната си сила именно в началото на отминалата година. БВП, в рамките на ЕС, се сви с 4% (двойно ровече от предвижданията през януари 2009). Европейските правителства се сблъскаха не само с големите обществени задължения, но и с огромен бюджетен дефицит за 2009: Ирландия - 12%, Великобритания – 11,5%, Испания – 8,6%, а Гърция – над 13 млрд. евро, като външният й дълг надхвърли 168% от БВП (403, 2млрд. евро). Обществените задължения също достигнаха огромни мащаби: в Италия те надхвърлиха 110 % от БВП за 2009, във Великобритания пък нараснаха от 52%, за 2008, на 80%, за 2009.

Докато световните лидери се опитваха да намерят решение за преструктуриране на световната финансова система, САЩ, Великобритания и Япония търсеха стимули за връщане на глобалната икономика в предишните установени рамки, Германия – начин за установявяне на износната политика, а Турция – да се наложи като „мост” на Европа към ислямския свят, от една страна, и към руските нефтени и газови находища, от друга, Китай пък окончателно се утвърди като могъща световна сила и започна да оспорва сферите на влияние на възраждащата се Русия.

Изминалата 2009 с право може да се нарече и годината на въздигане на азиатските гиганти: будещият безпокойство, но богат на енергоносители ядрен Иран, наложилият се като нова глобална сила Китай и възвръщащата предишните си зони на влияние Русия.

Въвлечени в проблемите на глобалната рецесия, великите сили се оказаха изправени до стената от задълбочаващите се проблеми в Близкия и незатихващите огнища на напрежение в Средния Изток. Световната икономическа криза измести фокуса на вниманието от други, не по-малко опасни кризи, в това число развитието на ядрената програма на Иран и стремителното му приближаване към придобиването на атомно оръжие.

Световните лидери дълго време не обръщаха достатъчно внимание на амбициозните планове на Техеран и факта, че централно място в иранската мрежа за влияние заемат организации като „Хизбула” и палестинската „Хамас”. Подобна стратегическа схема дава възможност за водене на война срещу всеки противник, включително за подготовката на унищожителен удар срещу Израел. Предугаждайки този развой, френският външен министър Бернар Кушнер предупреди, през октомври 2009, че Израел е готов да нанесе превантивен удар срещу Иран, при първите индикации за директна заплаха. Тревожното в случая е, че водещите сили в международната политика: САЩ, ЕС и Русия, признават правото на Израел да противодейства на иранската ядрена заплаха, оставяйки управляващите в Тел Авив да вземат решение по свое усмотрение, без да се съобразяват с глобалните последици. Всъщност, проблемът е не толкова в стълкновението между двете страни, колкото до възможността примерът за разрешаване на споровете по военен път да се възприеме и от много други държави по света. Затова мнозина политолози поставиха въпроса, дали мирната конференция на ООН във Виена (октомври м.г.) няма да изиграе ролята на детонатор през обявената от ООН за „година на взаимното уважение” 2009.

„Годината на взаимно уважение” премина под знака на „демократичните избори” в Иран и Афганистан и продължаващата вече 8-годишна война на САЩ срещу терора. Изборите в Иран (белязани с фалшифицирането на техните резултати) изправиха страната на прага на гражданска война в началото на 2010, а в Афганистан (където мошеничествата бяха още по-очевидни) не само че не доведоха до укрепване на вътрешната сигурност, а по-скоро напротив. Междувременно, Иран продължи разработването на ядрената си програма и наблегна на връзките със страните от Централна Азия, а западния свят отчете двойно нарастване на жертвите от страна на коалиционните сили в Афганистан, в сравнение с 20081. САЩ пък смениха няколко стратегии за справяне с бунтовниците-талибани, но командващите им там продължават да отчитат ежедневно постъпателно влошаване на ситуацията, заплашваща окончателно да излезе извън контрол. В резултат на многократно отправяните призиви за увеличаване на коалиционните сили в Афганистан, през есента на 2009, талибаните получиха ясен сигнал за неспособността на съюзниците да се справят с трудните си ангажименти в страната, което още повече засили мотивацията им за борба. В края на годината, за първи път се появиха признания на пакистански бунтовници за техни действия на афганистанска територия, въпреки неколкократните рейдове на  пакистанската армия във федерално администрираните племенни територии, целящи ограничаване на екстремизма от двете страни на границата. Пакистанските терористични групировки задълбочиха сътрудничеството помежду си, засилвайки обмена на финансови средства, обучение и вербуване на нови кадри, което още повече укрепи позиците и възможностите им. Промени се и стереотипът на действие на нетрадиционните играчи, които се ориентираха към изграждане на по-тесни връзки, на родово-племенна основа, между местните екстремисти и членовете на Движението Талибан.

В тази връзка, през есента на 2009, бившият съветски президент Горбачов призова американците да не допускат грешката на Москва и да се изтеглят от Афганистан. Призивите му обаче, не бяха чути. Междувременно, Русия реши да използва затъването на Америка в изтощителната война и допълнително активизира политиката си за възвръщане на изгубените, след 1991, зони на влияние. Пекин, разбира се, не остана по-назад.

В края на 2009, Китай се оказа третата икономика в света, най-големия износител на планетата, притежател на най-големите валутни резерви и най-големия кредитор на САЩ (с над 805 млрд.долара американски съкровищни бонове). Въпреки кризата, страната продължи да набира мощ, което наложи на останалите големи сили да се съобразяват все повече с нея. Като битката вече не е само за налагане и на регионалната, но и на световната сцена. В тази връзка, специалистите от руския Център за политическа информация започнаха да наричат Централна Азия „глобалната шахматна дъска”, в която Русия вече не се възприема като „големия брат” на Китай и която се очертава като едно от „уязвимите места на китайската световна фабрика на ХХІ век”.

От забикалящите го страни, Китай може да се сравнява единствено с Русия, по отношение на военните и икономическите си възможности, поради което двете страни съзнателно работят за утвърждаване на конструктивни взаимоотношения и избягване на конфронтацията.

Русия е една от трите държави (освен Саудитска Арабия и Китай), притежаваща голямо количество финансови средства в наличност, и е в състояние да влияе върху световната финансова система. Дори в условията на рецесия, Москва разполага с достатъчно финансови механизми, за да реализира преследваните от Кремъл цели, най-важната от които е възстановяване на голямата „буферна зона” около Русия, докато глобалият силов баланс не се промени окончателно в руска полза2. Руският енергиен експорт (страната е основния доставчик на природен газ за Европа) възлиза приблизително на 20,5% от БВП, което генерира 64% от общия експорт и даде възможност на Кремъл да натрупа валутни запаси, възлизащи приблизително на 750 млрд. щатски долара. Това позволи на страната отново да заяви с пълна сила за себе си на световната сцена, предизвиквайки Запада в Грузия и Украйна, а по индиректен начин и в други райони. В същото време обаче, Русия е силно зависима от Европа по отношение на приходите си в твърда валута.

През изминалата година Москва се зае да възстанови позициите си в Либия (и в Африка, като цяло) и на Балканите3. По време на посещението си в сръбската столица (октомври 2009) Дмитрий Медведев отново лансира тезата си за създаването на нова система за сигурност в Европа, в противовес на НАТО4, което бе поредния сигнал за завръщането на Москва на световната сцена. Нарастващото значение на страната намери израз в решението на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) да потвърди пълномощията на руската делегация в Страсбург, въпреки, че Москва не изпълни повечето изисквания на ПАСЕ за Южен Кавказ. Кремъл ясно демонстрира на ЕС, че може да бъде опасен противник, поради което по-добрият вариант за Брюксел е спечелването му като съюзник на Обединена Европа.

2009 донесе важни събития и за страните от Балканите: в Косово се проведоха първите избори за местна власт (участието на сръбското население беше слабо, тъй като официален Белград и влиятелната сръбска православна църква призоваха за бойкот), а Хърватска и Албания станаха членки на НАТО, с което се засилва и контролът на пакта над нестабилната Босна и Херцеговина, Сърбия и Косово. Това обаче не намали сепаратистките тенденции в Западните Балкани. В края на годината се появиха призиви за отцепване на Република Сръбска от федералната държава Босна и Херцеговина, а немалко анализатори прозряха в широката автономия, гласувана на сръбската област Войводина, косовския „ефект на доминото”. Дали това не са индикации за нови бъдещи конфликти на Балканите?

Какво ни очаква през 2010

Две основни тенденции ще доминират през 2010. Първата е свързана с продължаващото възраждане на Русия, като велика сила. През 90-те години на миналия век, САЩ се възползваха от слабостта на Русия, но войните в Афганистан и Ирак силно ерозираха американския капацитет. С решението на президента Обама за изпращане на допълнителни сили в Афганистан, САЩ се оказаха максимално ангажирани в ислямския свят, което позволява на Русия да изиграе, сравнително спокойно, своите ходове.

За Русия, 2010 ще бъде година на консолидацията – кулминация на близо десетилетие прецизни усилия. Москва най-вероятно ще съумее „пререже” западното и турското влияние в Украйна, Казахстан, Беларус, Армения и Азербайджан, поставяйки основа за преформулиране на политическия съюз в по-голямата част от постсъветското пространство. Проектът със сигурност няма да приключи през настоящата година, но към края й ще стане очевидно каква част от постсъветското пространство ще се окаже отново в руската сфера на влияние. Като всеки опит за промяна на тази тенденция би имал малки шансове за успех.

За консолидацията на руската сфера на влияние допринася и кризата в Средния Изток. Очевидно, Израел е убеден, че иранската ядрена програма е достатъчно напреднала за да представлява реална заплаха за оцеляването му като държава. Затова, през 2010, международните политически усилия ще бъдат насочени не само към ограничаване на иранската програма, но и към предотвратяване на израелския превантивен удар, който би имал съкрушителни последици за основната световна енергийна артерия (Персийският залив).

В региона е налице сложна смесица от играчи и мотиви. Така, Израел настоява за действителен контрол и едностранни действия, Иран пък се опитва да избяга от подобен контрол и запазва възможностите си да влияе много сериозно върху ситуацията в Ирак и Афганистан. На свой ред, Русия се опитва да „размъти” конфликта с оглед отдалечаване на вниманието на останалите играчи от собствените й планове, докато САЩ се опитват да излязат с достойнство от играта, без да загубят позициите си в региона. Всичко говори, че кризата ще избухне през 2010, като въпросът е, дали ще се ограничи единствено до района на Персийския залив и, дали би имала само военни измерения?

В света продължават да се развиват сериозни процеси:

- За повечето развити държави, рецесията е към своя край, но по-интересното е какво идва на нейно място (т.е. серията от посткризисни ефекти с регионално значение). В тази връзка, от особено значение са усилията на Китай за гарантиране ръста на експортно ориентираната му икономика в условия на много слабо търсене и начинът, по който Европа възнамерява да се справи с разрастващата се банкова криза;

- Нарастващото американско военно присъствие в Афганистан, с което САЩ се опитват да променят правилата на войната с бунтовниците. Истинското „нагорещяване” на ситуацията обаче тепърва предстои и то не толкова в Афганистан, колкото в Пакистан, където конфликтът отдавна надхвърли рамките на пограничния регион;

- В Европа Лисабонския договор позволи на Германия (най-вече) и Франция да утвърдят лидерството си в рамките на ЕС.

Близкият Изток

Ядрената програма на Иран, в общи линии, продължава да напредва, без да се влияе особено от международните усилия за прекратяването и. В тази връзка Израел заяви, че ако САЩ не ограничат иранските действия (чрез използване на парализиращи санкции или военни действия), той е решен да нанесе «превантивен» удар. Въпреки желанието си да избегнат войната, САЩ са наясно, че ако нещата се развият в тази посока, ще им се наложи също да се включат, по две причини. Първата е, че макар Израел би могъл да забави развитието на иранската програма с няколко години, той не е в състояние да я прекрати напълно. Съзнавайки опасността пред която е изправен, Иран положи достатъчно усилия да укрие и защити физическите компоненти на ядрения си потенциал, разпръсвайки ги в цялата страна. Затова Израел ще се нуждае от американската помощ за да проникне до тези съоръжения, намиращи се дълбоко под земята и на голямо разстояние едно от друго. На второ място, Иран несъмнено разполага и с други възможности – една от тях е затваряне на жизнено важния Ормузки пролив⁵, един от най-натоварените енергийни коридори, като по този начин повлияе сериозно върху процеса на възстановяване на световната икономика, чрез покачване цените на нефта.

Що се отнася до САЩ, в момента те се опитват да разрешат проблема в Афганистан и да се изтеглят окончателно от Ирак, като не допуснат въвличането си в още един тежък конфликт, но произраелското лоби усилено работи в обратната посока, а Русия, от своя страна, тихомълком поощрява твърдата позиция на Техеран, надявайки се САЩ окончателно да затънат в Средния Изток. Затова 2010 ще премине в опити на Израел да инициира конфликт, докато Иран се готви усилено за подобен развой, а Москва се опитва да манипулира и двете страни, за да си подсигури едно не толкова скорошно намиране на решение.

В същото време, Турция ще продължи опитите да си извоюва по-представителен статут, т.е. вече да не бъде разглеждана единствено като страна с определена регионална географска, демографска и икономическа тежест. Турският възход обаче е все още нов феномен, поради което Анкара се опитва да избягва решителните конфликти, поне докато не е достатъчно уверена в своите позиции. Освен това, в момента Турция не разполага с инструменти за превенция на военен сблъсък между американци и иранци и определено не желае да се окаже замесена в него. Анкара не  е в състояние  да се изправи срещу Русия в Кавказ и вероятно ще загуби, през 2010, част от позициите си в този регион. В същото време, влиянието и ще нарасне във редица райони, донякъде пренебрегвани от големите сили. През настоящата година турските усилия ще се съсредоточат в две основни сфери: на Балканите, където геополитическото съревнование се развива в три основни аспекта, „особено в Босна, към която останалите играчи изпитват смесени чувства“, и Ирак, откъдето Америка опитва да се изтегли.

Южна Азия

2010 ще демонстрира приложението на новата стратегия на Вашингтон в Афганистан: нарастване на военното присъствие до над 100 000 души, с оглед блокиране на подема на бунтовниците-талибани, разбиване на позиците им и подготовка на афганистанската армия. На повърхността изглежда сякаш е намерено вярното решение, но това е само привидно.

По протежение на афганистано-пакистанската граница пакистанските въоръжени сили са на границата на пречупване, а именно в този регион и през 2010 ще се запазят корените на конфликта. И през тази година военните действия ще се характеризират с нанасяне на въздушни удари и операции на специалните части, но, предвид характера на средата на действие и природата на нетрадиционно действащите играчи, резултатите едва ли ще са различни от тези през 2009. Още повече, че въздушните атаки са еднакво непопулярни и в Афганистан, и в Пакистан.

Нарастващото военно присъствие и все по-вероятното разширяване на военните операции в Пакистан повдигат четири основни въпроса:

- Исламабад трябва да бъде убеден, че подобни операции имат потенциал. Американските действия биха разширили обхвата на контрабунтовническото настъпление, което ще настрои неутралните милиции срещу пакистанската държава. Това би довело до рязко ескалиране на атаките на въоръжените милиции на цялата територия на страната, включително и дълбоко в провинция Пунджаб;

- Пакистан трябва да намери начин да „контролира” американските очаквания, но така, че да не навреди на двустранните връзки. Мълчаливото позволение или дори окуражаване на ограничени атаки срещу линиите за доставки на НАТО, преминаващи през пакистанска територия към Афганистан, би могла да стане една от опциите, тъй като би изпратила послание към САЩ, че прекалено големият натиск върху Исламабад ще им създаде допълнително проблеми в Афганистан. Този подход обаче има своите ограничения. Пакистан е зависим от американската финансова подкрепа и военна помощ за поддържане на силовия баланс с Индия. Затова по-добрият инструмент е обменът на разузнавателни данни за групите, които са мишена на американските ВВС. Въпросът е, как да се обменя подобна информация без управляващите в Исламабад да бъдат подложени на „вътрешен огън” и без това да ескалира американските искания за предоставяне на по-голям обем разузнавателни данни;

- Увеличеният брой американски военнослужещи в Афганистан налага по-голям трафик на товари по маршрутите за доставка, преминаващи през страната. Пакистанският маршрут би могъл да обслужва по-голям обем товари, но Исламабад се противопоставя на това, по редица съображения. Единственото разрешение е разширяване на възможностите на допълнителния маршрут, преминаващ през територията на постсъветското пространство, където нищо не се случва без одобрението на Москва. Това означава, че за да могат да упражняват влияние върху Пакистан, САЩ ще трябва да предоставят възможност на Русия да упражнява влияние върху тях, самите.

- Не бива да се игнорира и твърдото намерение на местните „джихадисти” за иницииране на атака срещу Индия, за да се възпламени тлеещият конфликт между нея и Пакистан. Подобна атака би пренасочила пакистанските части от борбата им с ислямистите, на запад, към индийската граница, на изток.

Постъсъветското пространство

Използвайки затъването на САЩ в Ирак и Афганистан, както и вътрешнополитическите им проблеми, Москва успя да осъществи серия печеливши ходове в много постсъветски републики и, най-вече, в Азербайджан, Грузия и Украйна. През 2010, Русия определено ще съсредоточи вниманието си към ерозирането на всички опити за увеличаване на американското влияние в региона. Като тези усилия ще бъдат съсредоточени в три специфични направления:

- Украйна. И тримата основни кандидати в президентските избори (първите, след „оранжевата революция” от 2004) бяха, до известна степен, обвързани с Кремъл. С победата на Виктор Янукович, на 17 февруари, Москва успя да измести прозападно настроените фигури в украинското ръководство, което ще позволи на Кремъл да възстанови донякъде влиянието си във въоръжените сили, службите за сигурност и икономиката на страната;

Беларус и Казахстан: от  1 януари 2010 влезе в сила митническият съюз между Русия, Беларус и Казахстан. За разлика от повечето подобни съюзи, този е устроен по начин, който да гарантира руския контрол върху двете други страни-членки. Беларус вече се съгласи, но Казахстан трябва да бъде убеден да приеме подобна сделка. Ако се появи слабо място в руската „броня” през 2010, това ще бъде именно Казахстан, където мнозина осъзнават, че митническият съюз може да убие всички надежди за извоюване на независими от Кремъл позиции в сферата на икономиката и политиката. Москва се стреми да разшири митническия съюз към Украйна, Армения, Киргизстан и Таджикистан, надявайки се впоследствие да го използва като платформа за стартиране на политическите си амбиции за унификация на постсъветското пространство.

Но, дори ако Русия постигне известен успех в периферията си, Кремъл трябва да се готви за сериозни битки вътре в страната. В края на предходната година, Русия предприе мащабно „прочистване” на икономиката (държавни компании и частни предприемачи). Това обаче провокира съпротивата на властовите кланове, прераснала в сериозни вътрешни борби. Дали кабинетът ще успее да задържи баланса, зависи от руския премиер, а постигането на тази цел може да наложи неутрализиране на някои от важните фигури в Кремъл. Това пък би довело до сътресения и разцепления във всички държавни апарати – включително Федералната служба за сигурност, военния, стратегическия икономически сектор и др.

Глобалната икономика

Повечето икономисти прогнозират, че САЩ в най-скоро време ще излязат от рецесията. Много от европейските страни, още в края на 2009, също започнаха постепенно да се завръщат към икономически растеж, но няколко страни (особено Гърция, Ирландия, Италия, Испания, Румъния, Унгария и Латвия) са в доста затруднено положение. Ако не се предприемат спешни мерки, не е  изключено социалното напрежение да доведе до ръст на недоволството и масови протести. Проблемите донякъде могат да се разрешат от Централната европейска банка, с ограничаване на изчерпването на резервната ликвидност, но това „решение” само би разсрочило сривовете с надеждата, че по-бързо възстановяващите се икономики ще подпомогнат останалите.

Макар че повечето европейски правителства обвиниха САЩ за настъпилата рецесия (именно американските банкови проблеми разпространиха финансовата криза в почти целия свят), твърде малко от тях осъществиха сериозна ревизия на банковата си система. Едва сега ЕС подлага на по-сериозна диагностика тази система. Най-вероятно, през 2010, Европа ще се сблъска с две икономически кризи: цялостна криза на европейската банкова система, съпроводена от усилия за смекчаване на задълженията, което пък ще наруши устойчивостта на еврото.

През миналата 2009, Китай регистрира най-стабилния икономически растеж, който беше регистриран въпреки колапса в износа (традиционен източник на китайската икономическа динамика). 95% от китайският растеж се дължи на инвестиционните вложения.

Ключът на глобалните икономически проблеми, през 2010, е експортното търсене. Дори нивата на вечно ненаситния консуматор САЩ остават по-ниски от тези за 2008, което едва ли ще се промени през настоящата година. На този фон следва да се напомни, че страните, чиито икономики са експортно-ориентирани, са прекалено много.

Европа

Докато САЩ са прекалено ангажирани със Средния Изток, Европа ще трябва да се справи с възраждаща се Русия. Докато ЕС асимилира реалностите на Лисабонския договор, в рамките на самия Съюз се формират отделни опозиционни коалиции. Сред най-важните, на този етап, са френско-германските връзки. Париж и Берлин отдавна са наясно, че заедно много по-добре могат да проектират сила и мощ в рамките на ЕС, отколкото ако си противостоят или действат всяка за себе си. Според Лисабонския договор, съществуват твърде малко закони и процедури, които тези две страни да не могат (с малко бюрократично и дипломатическо извиване на ръце) да наложат на останалите членки на Съюза.

В същото време, редица европейски страни имат пробеми с френско-германското ядро, а Лисабонският договор поставя основите на множество предстоящи институционни промени. Това, от своя страна, ще създаде редица възможности за последващи неразбирателства по отношение начина на управление на ЕС. Франция и Германия вече са се примирили с руското превъзходство в Украйна и нарастващата руска роля в европейските енергийни доставки. Позицията им обаче, не е приемлива за Централна Европа и, в частност, за балтийските страни, Полша и Румъния. През 2010 обаче,  централноевропейците ще се изправят пред Русия поотделно. На свой ред, през 2010, Москва ще продължи политиката си на селективно приобщаване на западноевропейците към своите мащабни енергийни проекти.

Настоящата година ще бъде белязана от задълбочаващите се климатични промени (които започват да създават сериозни предизвикателства пред сигурността на държавите), продължаващата икономическа криза и изострянето на социалното напрежение, в глобален аспект. Засилващото се противопоставяне на идеологии, култури, етноси и политически визии покачи напрежението и в Ирак, Афганистан, Пакистан и Иран (където някои политолози виждат наченки на гражданска война). Идеите на демократичния свят да наложи чужди за местните стереотипи възгледи и обществена организация няма да доведат до укрепване на сигурността в съответните региони, а по-скоро ще засилят решимостта на местните режими и проспериращите в сянката им транснационални криминални и терористични мрежи да се противопоставят на чуждите за техния свят идеи за глобално устройство.

Бележки:

1. Броят на атентатите със самоделни взривни устройства, през 2009, в Афганистан, е 720, срещу 81, през 2003. През първите 10 месеца на 2009, броят на цивилните жертви в страната достигна 2021.

2. Страната се нарежда на осмо място в света по доказани петролни залежи (60 билиона барела) и на второ място - като производител (9,93 млн. барела на ден) и износител (7 млн. барела на ден), след Саудитска Арабия.

3. Разчитайки основно на Сърбия. От своя страна, Белград се опира на дипломатическата подкрепа на Москва в Съвета за сигурност на ООН по въпроса за Косово, но Русия стигна и по–далеч.

4. Един от вариантите за изграждането и, според Москва, е реформирането на ОССЕ, обединяващ страните, които не членуват в Алианса Предложението за системата се основава на задължително споразумение за обща сигурност, което се базира на основните принципи на междудържавни отношения, зачитане на териториалната цялост и суверенитета на държавите.

5. Ормузкият полив в Персийския залив, през който танкери пренасят 20% от световния петрол.

* Преподавател в Нов български университет, бивш началник на Разузнавателното управление на Генералния щаб (2002-2006)

{rt}